Васил Попов
Корените (37) (Хроника на едно село)

Душата на горския

Ами душата, къде ти е душата бе, Горски?

Тия Спасови думи бяха заседнали в главата му от миналия петък. Горския скиташе из празното село, заничаше в заглъхналите дворове и ругаеше заминалите в Рисен или в града стопани… Вечер над селото падаше глуха тишина и неиздържан тишината и самотата, Горския отключваше трансформатора и запалваше уличното осветление — двайсет и двата стълба с луминесцентни лампи. Разхождаше се по тротоарите — неговата гордост преди няколко години — сам, с ръце в джобовете на якето. Глухо ечаха стъпките му под синята светлина. Къде ми е душата, а? Ей в тия тротоари, в тия стълбове, дето щяха да ме накажат за тях. Защо ме наказвате, питам, за това, че искам да е светло на народа, за това ли? Ами с какви средства? С народни. За това ли ще ме наказвате, че искам по тротоари да ходи, по плочи да стъпва, а не да си каля краката. За това ли ще ме наказвате, дето накарах Дачо да скове кръгла будка за афиши? Какви афиши, бе, Горски, кой ще гостува във вашето село, като хора няма? Има хора, има още, едва не кресна Горския. Има. Добре де, викаш, има, а като дошел последния път окръжният театър с „Океан“ от Щейн, били продадени само седем билета, как да играят артистите за седем души? Ще играят, вече не се стърпя и повиши глас Горския, за седем ще играят, нали изкуството е за народа. Намигнаха си в бюрото, секретарят пипна мастилницата, позасмя се, ей, ама инат е тоя Горски! А той — защо не пратихте магистралата да мине покрай село, тогава хората нямаше да избягат? Как ще я пратим, та тя се проектира централно, това са държавни съображения от общонационален мащаб!

Горския спря и стъпките му спряха. Стори му се, че е сам-саменичък на тоя свят. Поне куче да имаше — да джафне, да тръгне след тебе, а то — пустош! Спомни си той как бе застрелял кучетата заради кучешката тения, как бяха стояли пред ямата с дядо Стефан, Илариона, Жегъла, Спас и Дачо, как виеше кучето на Жегъла, Алишко, и как Жегъла му поиска пистолета сам да го свърши. Като прозвуча изстрелът, те се върнаха и видяха кучето паднало в ямата при другите, мухи вече го накацали по очите, а Жегъла прав, побелял, сякаш душата му извадили. Ей там ми беше душата, рече на празното село Горския, там, когато изпълнявах нареждането и директивите за благото и здравето на народа, кучетата когато стрелях тения да не разнасят.

Не, Горски, не ти е там душата, щеше да рече Спас, българинът душата си не отваря, не бърка в нея, че отвори ли я и бръкне ли вътре — страшно! Страшно ти е на тебе, Спасе, дето си вечно опозиция, дето беше началник на пощата по сговористко време, дето беше търговец на калпави коне, дето на два пъти те пращахме на лагер и на два пъти се върна вирнал глава, като че ли на Божигроб си ходил и си станал хаджия. Какво има в моята душа, а? Ти ще ме питаш мене, Спасе, тъй ли? Ей това село го има, и Маркс — Енгелс го има, и Ленин, и социализма го има, и целия ми живот го има, и нови хоризонти има, дето искам да ви заведа, а вие се дърпате като казанлъшки магарета.

Горския видя камионите, натоварени с покъщнина, и каруцата зад тях, и следите на гумите. Валеше дъжд, дерето жълто, четири мокри овце се гушат в близкия стобор. Тръгваха Жегъла, Недьо и Зорка с малкия Димитър, Гунчев и Йордан Бръснаря. Баба Неделя стоеше при новата будка за лепене на афиши, зелените й очи горяха под шамията. Горския тъпчеше на едно място — беше заплашвал, молил, агитирал, придумвал — нищо не помогна. Овцете блееха, Гунчев и Йордан Бръснаря ги качваха една по една на камиона. Горския бе млъкнал, прав под дъжда, с гола глава. Свърна Жегъла, наметнат с черна немска мушама. Протегна му ръка.

— Е, Горски, прощавай — рече той. — Душата ни извади, пък…

— Не съм ви я извадил аз — глухо отвърна Горския. — Историческото развитие ви я извади.

— Не знам — подхвана сякаш за пръв път Жегъла. — Едно време, като ми даде пистолета Алишко да застрелям, много исках тебе да гръмна.

— Защо не гръмна? — сякаш за първи път се сопна Горския.

Жегъла махна с ръка, лицето му почерня. Не отвори уста, тръгна към камиона. Горския — след него.

— Защо не гръмна?

Събраха се под дъжда, навели глави, не смееха да го погледнат в очите. Гунчев подсмърчаше, триеше нос с мокрия си ръкав. Жегъла се наведе да прибере една изпусната каишка, после я завъртя и запокити в придошлото жълто дере.

— Прощавай, Горски — измънка Гунчев.

— И ти — партиен член, ударник! — изрева Гунчев. — И ти бягаш! Къде отивате бе? На кого оставяте тая земя?

Не му отвърнаха. Йордан Бръснаря дъвчеше хляб. Недьо и Зорка се качваха в кабината на камиона, синът им, Димитър, и той.

— Защо ви оженихме — изкрещя Горския, — защо се роди тоя син, като преди това внуци имахте. Нали нови хора искахте да ставате, нали това беше първото раждане от години.

Недьо примигва посърнал. Зорка заплака, бялата й коса залепна покрай очите, момчето с новата синя шапка подсмръкна.

— Горския, недей бе — едва не заплака и Недьо. Помогна на Зорка, покачи я при момчето. Дъждът и стъклото им скриха лицата. Шофьорът подкара, бяха им дали камиони от комплекса в Рисен, на Жегъла — каруца.

Горския се дръпна, камионът го оплиска и пое нагоре.

— Че парцели ни дават бе, Горски — обади се с пълна уста Йордан Бръснаря. — Стопанството голямо, модерно, нашите се хвалят, добре са. И хора има, и всичко — а тука ще подивеем.

Йордан натъкми качето на втория камион, качи и кафеза с кокошките, те пърполяха ококорени. Гунчев и Йордан се покачиха, Йордан Бръснаря още дъвчеше — и вторият камион подкара, подир тях пое и каруцата с Жегъла — черен като мокра, угаснала главня. Горския се затича подир тях, кълнеше, ругаеше, дето оставили къщите, земята, стопанството, бащините си огнища. Къде ми била душата? Ей в тия хора ми е душата, дето бягат сега, дето им набивах всеки ден в главите надеждата за бъдещето, дето синорите събаряхме, дето земята разоравахме и я направихме обща, дето работихме толкоз години рамо до рамо и гръб до гръб.

— Едно време — подхвана Спас, — нямаше луминесцентно осветление и тротоари, пък хамбарите бяха пълни. Сватби ставаха, раждаха се деца, а сега за какво ти са тия двайсет и два стълба и тия тротоари, че и тая будка за лепене на афиши. Барем некролози да имаше, тях да разлепиш по нея. Хайде, Горски, чакам те и тебе да се вдигнеш при другите в Рисен, че и твоята къща да поема, да й измия дъските и по чорапи да вляза в нея, и плодни дръвчета имаш, Горски, четири праскови, една череша и един орех.

Горския пое дълбоко дъх, в очите му притъмня, прихвана се отзад, дето носеше пистолета.

Чакай, кога сме приказвали със Спаса, спомни си той, от самотия взех да си говоря сам. Сепна се, беше стигнал края на селото, до двайсет и втория стълб. Да имаш да вземаш, Спасе, да имаш да вземаш!

На сутринта Ликоманов пак спря джипката пред тях. Горския излезе намръщен, покани го да влезе, да седне като хората. Няма да сядам, рече Ликоманов, бързам, трябва да обиколя района, осем стопанства са туй, не е шега работа. Горския го оглеждаше — с териленов костюм и хубави черни половинки, с бяла риза и тъмночервена връзка, като че ли бе тръгнал на окръжна конференция, същият оня Ликоманов, дето заедно караха школата, дето задочно завърши агрономство, дето се дърлеха по съвещания в окръжния град. Позастарял, ама гладък отпред, без шкембе, лицето му изпечено, сухо, устните тънки и остри, носът реже, очите — бръснач. Бре, бре, мисли си Горския, осем стопанства, половинки, териленов костюм.

— Е, какво реши? — запита Ликоманов, като палеше цигара.

 

— Какво да решавам? Сто пъти ти казах — не мърдам оттук!

— Слушай, Горски, ще правим модерно стопанство, остави тия местнически настроения, гледай общото.

— Аз общото го виждам, Ликоманов.

— Виждаш го!

— Няма да мръдна оттук — изпъшка Горския.

— Не ставай дете, Горски! Вашите те искат, всеки ден идат при мене — тъй и тъй, докарайте Горския, ние с него сме си свикнали, подписи събират…

— Да събират.

— Не се опъвай, има и решение на окръжния комитет.

— Ех, Ликоманов, че не разбираш — изохка Горския. — А бе ти корен нямаш ли някъде забит?

Ликоманов стъпка цигара, присви очи.

— Пак ще дойда — рече той, като си погледна часовника. — Слушай, вашите къщи дигат, земя получиха, заселиха цял квартал. За какво ще кукуваш тука?

Горския не отвърна. Джипката отпраши. Горския изпсува. Повтори няколко пъти псувнята, докато намери с нея и Иван Председателя, който чакаше все някой да му подхвърли някаква идея, пък накрая избяга като всички. Идеи, тросна се Горския, ти хора ми дай на мене, пък идеите сами ще се появят. Лесно ти беше да разправяш, Председателю, за нефт и злато, че то ако край село имаше нефт и злато, хората нямаше едно време да ходят на гурбет в чужбина. Кой е сял и жънал в туй село — жените и старците. Мъжкото се измиташе и я се върне за тоя Архангеловден, я за следващия. После надеждата пак го подхвана, пак видя как се връщат съселяните му, пак с камиони и каруци, заедно с овцете и кучетата, с кафезите и кокошките, как се отваря вратникът на Зорка и Недьо, ей ги пак идат, и момчето със синята шапка! Нали го кръстихме туй момче на дяда Димитра Столетника, сто и една години да живее и селото да задържи. Върнахме се, изплака Зорка, нийде не е като у дома. И Жегъла се връща, стоваря дюшека и желязното легло, мрачен, черен, въздиша — ей, Горски, въртя ни на шиш, пече ни, а какво излезе — пак тука се върнахме. И Илариона си бе дошел, отново се пазареше със Спас за къщата си, да я откупува за трети път. Спас не рачи, качва цената, пазари се. Оживява селото, и Йордан Бръснаря иде, трие ръце и дъвче хляб, зад гърба му Гунчев, не смее да вдигне милозливи очи — двамата ударници, гордостта на стопанството: я кажи сега, Горски, каква работа има за нас, ама гледай да е по-тежка! И Даскала Димов пристига от София излекуван, и Американеца се връща, пак нахлупил старата сталинка на бръснатата си глава, уж сериозен, пък всичките му железни зъби се виждат, правени нявга в Америката. Ще облепят будката с афиши, и театър ще дойде да гостува, и радиоуредбата ще прозвучи отново сутрин…

Горския съзря Дачовата котка, зажадняла за човешко присъствие, и я помами. Тя го прониза с фосфорните си очи, дръпна се заднишком, после скокна на дувара и се изпари. Изпари се и видението му, а вместо него на вратата застана Спас, наметнат със зеленото си палто, важен като влашки чокоин.

— Пак мина джипката — рече Спас и седна на един сандък, опрян на стената.

Горския мълчеше.

— Склони ли?

— Не — отсече Горския.

— Значи, удържаш на напъна?

— Удържам — сопна се Горския. — Ти защо не идеш в Рисен, ами си се загрижил за мене?

— Къде да ида, като имам седем къщи. Ти иди, заместник те правят, кола ще имаш на разположение.

— Спасе, млъкни — изстена Горския. — А бе, човек, ти сърце нямаш ли?

— Сърце ли! — удиви се Спас. — За какво ми е сърце на мене. Аз, батинка, съм номер 4521.

— Какъв номер?

— Ами такъв — усмихна се гордо Спас. — Ред за кола. Внесъл съм още по-миналата година хиляда и петстотин, и другите са готови. Скоро ще ми излезе номерът и ще ме видиш на кормилото.

Горския се опули:

— Значи заминаваш!

— Никъде не заминавам, Горски! — Спас вдигна глава и сивите му очи блеснаха. — Всички ще заминете, сам ще остана и пак няма да се махна. А колата е просто тъй, да сме в крак с времето. Днес, като реша, ще прескоча до Пловдив, панаира да видя, а утре може и до морето да ида, Албена да видя. Слушай какво ще ти кажа аз на тебе. Не знам какво му е хубавото на социализма, ама едно не може да се отрече — очите ни отворихте вие.

— За какво сме ви отворили очите?

— За живота — отвърна Спас. — По-рано роби бяхме, цял живот ще пестим, земя ще купуваме, за земя и човека убивахме, бели пари за черни дни, тути кванти и нам ти кво. Сега народът се отприщи, тръгна да живее той и вече не мож го спря. — Спас кръстоса крака, окашля се и продължи с насмешка: — Та какъв цвят ще ме посъветваш да взема? Сива, червена или сребристосиня?

Горския стана, хвана Спас за яката на зеленото палто, но не видя страха в сивите му метални очи. Видя само подигравката, насмешката видя и оная нощ, когато похлопа за първи път на вратника му, а отзад чакаха джипката и двама милиционери. Отзад лавна куче, чу се женски писък — Спас бе излязъл, понечил да се върне — у Графицини, съседите, изтрополяха. Не, Спасе, не съм забравил и другата нощ, когато жена ми Мария умря и аз ходих къде ходих и пак на твоя вратник похлопах и ти помисли, че пак идвам за оная работа, а като разбра, тръгна с мене и двамата мълчахме там при стълбите и докато баба Неделя къпеше Мария, докато аз палех огън и носех топла вода и не знаех къде да се дяна, ти седя на стъпалото, бос като мене и пак тъй наметнат като сега, и аз си помислих, че си забравил нявгашното. Не си го забравил ти и никога няма да го забравиш, ама има да чакаш да се вдигна в Рисен, че да ми вземеш къщата. Познавам те аз, виждам как я оглеждаш още отсега, как дръвчетата броиш и ореха измерваш, ама тая няма да я бъде. Горския пусна яката на зеленото му палто, дръпна се и седна. Засмя се страшно и сипкаво и отрони:

— Спасе, много има да чакаш, ама няма да паднат.

— Кои да паднат?

— На коча мъдете.

Спас не каза нищо, стана и си отиде. А къде ми е душата, искаше да извика подире му Горския. Къде е? Ей там, посочи той близкия стълб за луминесцентното осветление, ей там, и там, и там! Къде ми е душата, питаш, а? Ей там, дето ме мъчиха някога и обущарски клечки ми набиваха в ноктите, дето с железен шомпол по корема ме биха и решетките мирисах как миришат, ей там, дето докарах първия трактор и знамето му окачих, дето накарах музиката на Цанцито да свири с флигорните и тубата точно пред вашата къща, синорите, когато разоравахме, и твоята нещастна душа, когато разравяхме и синорите й махахме, че да ми се перчиш сега, че живота си научил вече от социализма и вече не си роб, че и кола си се полакомил да купуваш, че и номер си имал, номер 4521 — ама не е той номерът, Спасе, не е! Тия дни от града ще дойдат, къщите ще обикаляме и ще обявим кои остават за паметници на културата. Държавата средства ще отпусне да ги стегнем и поддържаме, табелки ще окачим, туристи ще дойдат…

Очите му пламнаха. Горския стана и се заразхожда по ромбовете на циментираната пътека.

— А ако не дойдат туристи — извика той към пустите дворове и пустите къщи, — кинематографията ще докарам! Ще пристигнат тука филми да снимат, филм подир филм, и пак няма да запустеем! — Той се разпали и започна да ръкомаха, сякаш говореше на събрание пред стотици хора, старата му агитаторска кръв кипна: — Ще докарат прожектори, камери, разни там релси и камиони, всичко ще забоботи и ще светне, хора ще дойдат, младежи, да си правят изкуството тука и няма да се спъват вечер по пътя, ами ще крачат под луминесцентното осветление, дето сме го изградили със собствената си пот, и по тротоарите ще стъпят, да знаят за какво сме ги направили, и афиши по будката ще раз лепим…

Трескав, той обу обувките си, коравите, и хукна из селото къщите да обикаля. Отваряше мандалата на портите, прескачаше през дувари и се вмъкваше през комшулуци, оплетени в паяжини. Като влезе в двора на Жегъла, изведнъж се сети за съня, дето го бе сънувал оная нощ, как тегли каруцата със снопи от Илаковия рът до моста, как го разказа на баба Неделя и тя запита:

— Ами как я тегли, заднишком или преднишком?

— Не помня.

— Ако е било преднишком, значи си бил впрегнат.

— Не съм бил впрегнат, туй помня.

— По-добре да си бил впрегнат, Горски. Не е на хубаво тая кола, дето си я теглил заднишком.

Тогава баба Неделя му беше казала, че пукат пъпките, а Горския ги чу едва сега, в градината на Жегъла. И соковете усети, дето вече течаха в самия него, и пролетта усети, дето бе вече дошла. И щъркела видя как си носи съчките към кубето на църквата. Значи не е на хубаво, а? Запита той. Че аз винаги съм бил впрегнат ма, бабо Недельо, искаше да извика Горския сега, дали заднишком, или преднишком, винаги съм бил впрегнат и съм теглил таз каруца! В душата му кипна, усети Горския душата си, премаля му пред очите, припариха те, в ръцете го засърбя. Огледа се, видя земята в градината на Жегъла, земята, дето плачеше за копан. Просветна му, откачи забравения на пирона фърлец, съблече черната фланела и си плю на ръцете.

Като обърна земята в градината на Жегъла, уморен и радостен, Горския спря да почине и каза:

— Ще прекопая градините на всички, дето избягаха. И на Недьо и Зорка, и на Гунчев, и на Йордана Бръснаря. И Дачовата градина ще обърна, и на Американеца. Че тя, пролетта, вече дошла бре, хора, я глей, земята плаче да я обърнеш! Къде ми била душата? Ей тука ми е душата, тука, тука!…