Васил Попов
Корените (39) (Хроника на едно село)

Спасовите къщи

Човекът е като кладенец, казваше си Спас. Копаеш на едно място, водата бликне на метър дълбочина. Другаде на десет, двайсет, на сто вода няма да намериш. Трети пък — уж пресъхнал, а изведнъж пусне капка, струйка потече, лъсне живинката на дъното. Тайна работа е туй човекът.

Преди Девети ме пращаха на лагер един път и след Девети два — таман три пъти. И аз копах, и те копаха, а какво има в кладенеца, само аз си знам. Върти се световното колело, проблясват спиците, а ти къде си? Къде си? Не знам, казваше Илариона, тогава още не беше продал къщата си на Спаса за първи път. Виждаш ли, Иларионка, не знаеш, а световното колело се върти, загребва.

— Какво загребва? — попита тогава Илариона.

— Тление — философски отвърна Спас.

После световното колело много се въртя, загребва. Илариона продаде къщата си на Спаса за триста и петдесет лева, после се върна от града да си я откупи и Спас му взе горница петдесет лева. За какво бе, Спасе, запита Илариона. За режийните разноски, отвърна Спас, и двайсе лева за виенската гарнитура. После Илариона пак продаде къщата си, а цената пак с петдесет лева по-малко. А режийните разноски, попита Илариона. Ако искаш, рече Спас, не ти ща къщата — и Илариона му я даде пак за триста и петдесет. После Спас взе уж на съхранение и да ги поддържа къщите на умрелия Сеиз, на Графица, на Кааманчо, на баба Ралка на Ивана Пенчов, и заедно с неговата и с Пелтековата — станаха седем. Цяла махала се обособи.

Шест ореха, пресмяташе Спас, средно по триста кила ги сложи, по триста левчета — ей ги хилядо и осемстотин. А овошките и градините — ей го града. Булгарплода не втасва да докара пресен зарзават. Два пъти в седмицата по една каруца — пресни домати, чушки, чесън, лук (те лука сега го внасяли от чужбина), патладжани, краставици. Нито с ДДТ си ги пръскал, нито с нищо — натурална работа. Ами гъбите! Запретна се Спас — Караманчовата къща имаше дълбока и хладна изба. Купи термометър, температурата еднаква. И гъбите станаха, сами се произвеждат бе, Горски, не ти трябват инвестиции и капиталовложения. Имам си пари, верно е, ама някого да експлоатирам? Да имам ратаи? Да използвам чужд труд? Къщите, ако не ми ги продадат, ще ми ги подарят — гонят ме да ги взема — той им даваше парите, а те подписваха за дарение — вместо да рухнат, аз ги поддържам. Я гледай, в Жеравна държавата двеста хиляди лева годишно дава за поддържане на старите къщи, и на колко още места дава сума ти пари за реставрация, а аз — сам. Утре може и музей да станем, паметници на културата, дето викаш, Горски. Работя ли за тебе аз, или не? Горския сумтеше, другаде го стягаше чепикът — хората бягаха, а Спас изобщо нямаше намерение да се маха. Чака и аз да се махна, повтаряше си Горския, и моята къща да вземе, ама ела, Спасе, да видиш къде ме е ритнало магарето!

Спас си беше направил график, всеки час от денонощието беше разпределен и запълнен. Спеше по шест часа, работеше без почивка. Сега съм на седемдесет и две, десет години да живея, стигат ми. А може и петнайсе, двайсе. Боядиса железния парапет на Караманчовата къща, стегна дуварите, керемидите позамени тук-таме, одялка нови подпори за стряхата на Илариона. Изми основно стаите, джамалите измаза с вар и пусна във варта малко синка — да свети бялото. Изтърка с пуцинг вратичките на джамалите, асмите потегна, келявите, изсъхнали пръчки изряза, нови дръвчета засади. Ама да не мислиш, че пари ще трупам, рече той на Горския, че да умра балама като бай Михаля Стефанчиния, да остави шейсет хиляди нови хилядарки в дюшека зашити, при дървениците. Михал ходеше с две различни гуменки, бос, без чорапи, ядеше по една маслина и кора хляб на ден, целият беше в дупки. За какво му бяха тия шейсет хиляди, сега наследниците ще се дърпат с години по съдилищата, а той вече е изгнил напълно.

— За какво ти са тогаз тез къщи? — мрачно питаше Горския.

— За душевна цел бе, Горски. То нали всичкото е за едната душевна цел. Като ме прати втория път на лагер, викам си, ако се отчаеш, Спасе, спукана ти е работата — хваща те ракът и край! Нощем лежа, в тъмното се блъскат едни комари, големи като чинели — бааам! Чувал ли си как се блъскат чинелите на гарнизонната музика?

— Чак пък като чинели! — измърмори Горския.

— Като чинели бе! Блъскат се те в тъмното, комарите му с комари, и аз си викам: важното е да не се отчаеш, Спасе, а то световното колело се върти, загребва — днес ти си отдолу, утре — отгоре. Гимнастика правех аз, макар че и без туй работехме от тъмно до тъмно. Началството, и то ми имаше уважението, като моя почерк нямаше никой в целия лагер, а да не говорим за лафа. Всеки иска да чуе хубав лаф, Горски. Като си тръгвах, началникът вика, Спасе, не си отивай, ще те назначим, заплата хубава ще ти дадем и порцион, и плат за дрехи. Не, викам, там, в село, ми е хвърлен пъпът, имам си работа аз там.

— Каква работа? — запита Горския начумерен.

— Не съм си докопал кладенеца бе, Горски — рече важно Спас. — Ти защо не се махнеш от село, а? Викаха ли те в окръжния? Викаха те. Викаха ли те в милицията? Викаха те. За директор на промкомбината викаха ли те? Викаха те. Сега за заместник-председател на комплекса те викат, а ти пак стоиш. Значи и ти имаш да си докопаваш кладенеца.

Горския направи усилие, но не можа да се сдържи и се засмя.

— Не мога да те разбера, Спасе — рече той, — знам, че си класов враг, а ги приказваш едни…

Спас размърда рамене под зеленото палто, дето никога не го обличаше. Защо не го обличаш, питаха го. Чиновникът облича палто, отвръщаше Спас, а аз го намятам.

— Слушай, Горски — каза той. — Колко профила има човекът, я ми кажи!

— Как колко?

— Ами като го гледаш отстрани, не направо. Два профила, нали? За от двете страни.

— Два — измънка неохотно Горския.

— Значи два. А ти мене ме гледаш все в единия профил. Класов враг! А другия, другия профил знаеш ли за кого е?

— За кого?

— За социализма — тежко и важно рече Спас.

— Абе знаем ние колко си за социализма, ами не ме заглавиквай с тия твои профили. — Горския се надигна от стола, трябваше да тръгва. — Той, човекът, Спасе, трябва да е чист и ясен като стъкло. Каквото има в единия профил, туй да има и в другия, ами хайде, че много приказки изхабихме.

Хубаво де, продължи разговора Спас, след като Горския си отиде, то разбирам аз, двата профила да са еднакви, чисти и ясни като стъкло, ама тъй природата го е създала бе, Горски, човекът да има едно лице и един гъз. Някой върви напред с лицето, а друг — с гъза! Остави я таз яснотия и чистотия, Горски, знам я аз. Колкото и да не вярваш, аз съм за социализма бе, човек! Ако не беше социализъма, очите ми да отвори, щях балама да си умра като Михаля Стефанчиния. Пък сега хем орехи и гъби бера, хем трудодни правя, хем къщи обзавеждам и сока им изстисквам, че и къщата като всяко нещо сок си има. Цял живот Иларионката се свива в къщата си, мръзна, горчиво му било в нея. А защо? Защото не й изсмукал сока бе! Не го изстискал! Ти вкуса й не знаеш на таз къща, пък живееш и спиш в нея. Че и жената си има свой сок, някой, гледаш го, живее с жена си десет, двайсе години, че и трийсе, а вкуса й не знае. Жена му раждала, съсипала се от работа, остаряла, а той се чуди — каква ще е таз жена, моята или не. Ами как ще е твоята бе, аланкоолу, като сокът й се втвърдил, трябвало да го изстискаш още навремето. Я го виж Йордана Бръснаря, още щом се ожени, изстисква й сока и жената умира по всички правила. Че и социализма на таз мъдрост ме научи — сока да изстисквам на всяко нещо. По-рано ще взема аз орехи и гъби да отглеждам, телевизор да си купя, да харча грешни пари! Ами! А сега география изучавам, от художество разбирам, столиците на света наизуст знам, за кола съм се записал.

Спас стана, прескочи прага, влезе по чорапи в къща № 2, наскоро ги беше номерирал и седемте. Присви очи — в стаята бяха окачени десетина картини. На вратата с червено мастило на бяло картонче Спас бе изписал с вития си, изпълнен със завъртулки, красив почерк — ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ. Посрещнаха го мечетата на Шишкин, запорожците се смееха гръмко и продължаваха да пишат писмо до султана, а Иван Грозни още прегръщаше сина си, макар че работата вече беше свършена. Притаи дъх Спас, беше избирал пердетата, подходящи за боята на стените, беше махнал междинната врата за другата соба, както си беше в истинските галерии, и влезе оттатък — и там имаше картини. Ръченицата на Мърквичка в тежка старовремска рамка, шипченски табла на Верещагин, „Изпращане“ на Стоян Венев и „Посрещане“ на Стоян Венев, едно „Кюстендилско момиче с ябълка“ от Майстора и няколко други — все репродукции, купени от книжарницата в града. В третата соба, най-светлата, пердетата нови-новенички, джамалът свети, вратичката лъсната, стените още празни, току-що боядисани — и нея ще подредя, засмя се Спас, а Генерала примигваше, примигваше и в главата му вече се раждаха страниците, дето щеше да напише за Художествената галерия, за световното колело и всичките тия къщи, дето ги поддържаше и разкрасяваше Спас.

— Какво да река, Спасе — каза той, — виждам, не си губиш времето. Спомням си, веднъж говорихме с тебе за корените. Як ти е коренът на тебе, това е то!

— А бе той коренът як — съгласи се Спас, — ама я ми кажи ти, Генерале, защо Иван Грозни уби сина си?

— За да спаси държавата.

— А, виждаш ли, а Горския ми разправя, че трябвало и двата профила да бъдат еднакви — ясни и чисти като стъкло?

— Какви профили?

— Ами човешките.

Генерала се окашля, гълъбовите му очи просветнаха.

— Спасе, да ти кажа правата, аз от профили не разбирам. Не съм нито художник, нито фотограф. Завършил съм две военни академии и мога да разгъна армия. Виж, от картини разбирам, само че едно не мога да разбера, защо си напълнил къщата на Караманча с тез карти, и то в различни мащаби?

 

Сега бяха в къща номер 3. И наистина, четирите горни стаи, измити и боядисани, с друг цвят пердета, с извадени помежду врати като в Художествената галерия, бяха пълни с географски карти. На цяла една стена бе окачена картата на света, след това на континентите, а най-накрая на страните поотделно — Куба, Гана, Гвинея, Швейцария, Замбия, Великобритания и Ирландия, Чили, Парагвай, Уругвай и Аржентина заедно. Съветско издание са, поясни Спас, много хубави карти, записал съм се в съветската книжарница в града, да ми ги запазват, ама има още много да излизат. Сега чакам да пристигнат Корея, Бирма и Австралия, книжарката е мой човек и ми каза, че всеки ден може да дойдат.

— Аз питам, защо ти са тез карти? — повтори Генерала.

— Като седя тук, ми се чини, че съм в морска каюта, в топографското отделение, или в кабинета на някой пътешественик.

— Че аз съм пътешественик бе, Генерале — рече Спас.

— Като слушам новините или гледам „По света и у нас“ и стане нейде нещо, нали ще дойда тука, ще си изуя чизмите и като вляза и намеря точката, ще знам къде какво е станало. Нали затуй ги слушаме тез новини?

Генерала не отвърна. Въздъхна дълбоко, беше изписал най-малко триста-четиристотин страници за Спаса, и да изхаби още хиляда, пак няма да успее да каже нещо особено за него. Световно колело, кладенци, сега пък Иван Грозни убива сина си и география. Значи, долу произвежда гъби, а отгоре — карти, картини! Долу базата, отгоре — надстройката! Генерала се засмя:

— А бе, Спасе, ти колко смяташ да живееш?

— Не знам — невъзмутимо отвърна Спас. — Имам четири извадени зъба, значи, два моста. Кръвното не меря, сърцето ми е здраво. А пък стомахът ми, Генерале, и камъни може да мели. Виж какво ще ти кажа — той човекът умира най-напред ей тука! Спас посочи челото си.

— Къде? — запита Илариона.

— Ей тука — повтори Спас и посочи челото си. Сега бяха с Илариона — беше се върнал той с един куфар и една празна кошница. Бяха седнали в къща номер 4, бяха вече разгледали Художествената галерия и Географския кабинет. Съкрушен, с увиснал нос и готова капка на острия му край, Илариона бе седнал на ръба на виенския стол, който на два пъти бе продал заедно с цялата гарнитура на Спаса, че и с двайсе лева загуба.

— Значи аз вече съм умрял? — запита отчаяно Илариона.

— Не си — отвърна Спас. — Ти си като скитника евреин, Иларионка.

— Какъв е тоя евреин пък?

— Ами един такъв, дето духът му броди, не мирясва. И ти бродиш: и ти не мирясваш, нито тука те сдържа, нито в града. Защо се върна с тая празна кошница?

— Че не знам — отвърна объркан Илариона. — Като отидох, занесох два пуяка на синовете, пък викам сега да взема да си я прибера. — Илариона усети пак мъката и разочарованието от синовете, чу вресливите си снахи и вечните им оплаквания за пари и изведнъж се почувства добре, че е тука при Спаса, макар че щеше пак да му заяде душицата. — Тя моята кошница винаги е празна, Спасе — добави той.

Спас не каза нищо. Беше го сънувал стотици пъти — Иларионката имаше бели пеперудени крила и летеше леко и безшумно в гъстото пространство на съня. Кацни де, Иларионка, молеше го Спас, кацни за малко, посъбери прашец, пък после пак отлитай. Но Илариона летеше и кръжеше, все едно търсеше друг цвят или някакви други тичинки търсеше, и все така, и все така и Спас свикна да си мисли за него като за една голяма бяла пеперуда и често въздишаше за приятеля си. Беше жесток към него, издевателстваше и го подиграваше, изпитваше върху него мъдростта и превъзходството си. Беше му купил къщата два пъти и още пет пъти можеше да му я продава, и всеки път щеше да му взима горница, за режийните разноски, ама това си беше друга работа. Тя, икономиката, с приятелството не се връзва.

Радваше се Спас, че Илариона се е върнал, и знаеше много добре, че няма да е за дълго. Пак ще отлети бялата пеперуда, не е свикнала тя да каца и се задържа на едно място. Огледа го пак с оная кърпена фланела, пак със старите, изгубили цвят панталони, пак с ония обувки от девет я петдесет, някога червени, а сега неравно зацапани с черна боя и покрити с прах. Ех, Иларионка, Иларионка, въздъхна в себе си Спас, и ти не си си изкопал кладенеца, и ти не си си изстискал собствения сок, и ти ще си идеш ей тъй — акере — ама той, човекът, не се променя. Лети си, лети, карай с празната кошница, ама постой повечко тоя път. Усетил, че се разнежва, Спас се окашля.

— Е, ще пиеш ли една ракия? — рече той. — От твоята слива е, кюстендилската.

— Знаеш, че не пия, Спасе — Илариона се намръщи, хвана го яд за кюстендилската.

— Че хубаво седни на виенския стол бе, Иларионка — ухили се Спас.

— Аз тоя стол от Румъния дотука на гръб съм го носил, Спасе! — възропта Илариона. — Цялата гарнитура съм я носил на гръб.

— Ами, на гръб! На сърце си я носил, Иларионка, затуй още ти тежи, ами да оставим тая работа. Е, къде мислиш да отседнеш?

Илариона го погледна, видя жестоката непреклонност в железните му очи, видя къщата си, превърната в Художествена галерия, боядисаните стаи, светещите джамали, лъснатите вратички. Градината прекопана, всичко навързано, навсякъде боднато, педя земя не стои нахалост, пътеката на ромбове, тук-таме налята с нов цимент, стряхата подновена, асмата подрязана. Няма да ме пусне да живея в долната соба, реши той, няма да ми даде да се прибера в собствената си къща, изедникът му с изедник. Носът му увисна още повече — беше мечтал да се върне, беше тичал до гарата, а после слезе чак в Златаново, нашата спирка я отменили, нищо, ей го де е Златаново, три километра са през баира. Като видя селото отдалеч, златния кръст на черквата, веригата на Балкана зад него, тъмна и величествена, в очите му припари. Пак се връщам аз, блудният, прошепна на селото той, прости ми, дето си ида пак с тая празна кошница. И хукна към него.

— Та викам, Иларионка, де ще спиш?

— Не знам.

— Аз място нямам — рече Спас. — Те, наистина, седем къщи са, ама шестте са обзаведени, а седмата ще обзаведа с легла.

— С легла ли? Защо?

— Ами отде да знаеш, Горския вика, можело за паметник да ни обявят. Утре чужденци може да надойдат, с фотоапарати, те си падат много по старите къщи. Ще им харесат, ще рекат да поостанат някой и друг ден, аз да съм си готов.

— Капиталист си ти, Спасе — извика Илариона. — Изедник си беше и такъв ще си останеш до края. То хора няма, селото умира, а той — чужденци с фотоапарати.

— Селото може да умира, ама аз съм жив. Аз съм си готов, Иларионка, да ми е пълна кошницата. От много глава не боли.

Илариона стана, вдигна стария куфар и празната кошница, гадеше му се. Капката падна най-после от носа му, толкова дълго се беше готвила. Вече се стъмняваше и Илариона изпита познатото привечерно съжаление към себе си, когато му се искаше да плаче, да изстиска мъката, раздвоението, противоречивите си желания, различните си посоки, вечния си кръстопът. Спас надникна в него като в кладенец, видя съжалението и мъката, но не трепна. Не, Иларионка, рече си той, всяка глава трябва да си знае номера на шапката.

— Иди при Генерала — рече той гласно. — Стаи при него бол.

Илариона избухна, гласът му изскочи писклив от гърлото:

— Значи, туй ти е на тебе душевната цел, а?

Спас отвърна, без да мигне:

— Целта на душевната цел, Иларионка, е икономиката. Питай Горския, ако не вярваш. Всичко, дето се прави за човека, на нея се опира.

— Човека — въздъхна Илариона. — Много те е еня тебе за човека.

— Прав си, не ме е еня. Аз си имам график, часов график. Ако искаш, ще ти го покажа.

— Не ща ти графика, не ща ти меда.

— Всеки час съм го запланувал, Иларионка — продължи невъзмутимо Спас. — Сега, дето си поприказвахме с тебе, трябва да си отзема. Имам още осем точки до довечера, а после ще гледам видеозапис на мача ЦСКА „Септемврийско знаме“ и „Левски-Спартак“. Ако искаш, заповядай след вечеря.

Илариона не каза нищо. Тръгна със стария куфар и празната кошница, излезе от някогашната си къща без къща и без мечта. Спас го гледаше как се отдалечава по пътеката, как отваря външната врата и как размахва белите си призрачни криле. Не знаеше Илариона, че има крила, че пак отлита с тях и ще се чуди къде да кацне, а те ще го носят в тъмното гъсто пространство на вечерта, на дългата и безкрайна вечер на неговия живот. Спас се усмихна приятелски — не знае, че лети, каза си той, а лети. И с пеперудата е тъй, да не мислиш, че й е ясно, че лети и че е пеперуда.