Васил Попов
Корените (22) (Хроника на едно село)

Триста и петдесет

Този звън може да прогони всички часовници и да събуди завистта на петлите. Но часовниците не знаят, че служат на хората да определят краткото време на техния ден и на техния живот, а и петлите никога не са предполагали, че с кукуригането си събуждат трудовия селски народ и го вдигат на крака. Вероятно и козите не знаеха, че като се приберат вечер, в душата на селянина се разстила онова сладко чувство на сигурност, което довежда заслужената вечер. Макар че много неща се бяха променили в живота, и сега козите довеждаха със звъна на хлопатарите си това чувство, необходимо повече отвсякога.

Този звън чу Илариона, когато надзърташе плахо в гордите недостъпни очи на Спас, насочени към собствения му двор и към собствената му къща. Спас ги оглеждаше като същински джамбазин: разтваряше вратите и надзърташе в тях, сякаш бяха конски уста, за да провери какви са зъбите на докараното за продажба животно. Минаха през сушините, през помещенията за сечивата, през курника, плевника и кочината, през градината, спряха при старото решето, при хамбара — навсякъде. Спас надничаше, цъкаше с език, а униженият и измъчен Иларион вървеше след него с разтуптяно сърце, изгарян от мъка и срам. Като се върнаха на сайванта, Спас седна в един от плетените виенски столове, донесени навремето от Румъния. Илариона остана прав, до парапета.

— Четиринайсет плодни дръвчета имаш — проговори Спас, като си палеше цигарата. — Градината ти трябва да е половин декар.

— Шест ара е — едва промълви Илариона и носът му още повече се изостри. Една капка висеше на този многострадален нос, който цял живот пръв бе подушвал нещастията.

— Добре, нека са шест ара — рече Спас. — Къщата е на два ката, стаите не са лоши. Можеш да си вземеш цялата покъщнина, на мене не ми трябва. Искам стаите да са празни.

Стадото кози отмина зад къщата на Американеца и отнесе със звъна си вечерното чувство за спокойствие и сигурност. Илариона въздъхна тежко:

— Не я ща аз таз покъщнина, пуста да опустее.

— И аз не я ща. — Спас разглеждаше цигарата си съсредоточено, сякаш от това зависеше собствената му съдба.

— Ако няма къде да я сложиш, ще я подредим на тавана — като я покриеш с рогозки, нищо няма да й стане, само мишките ще я прескачат. Като ти потрябва, винаги можеш да дойдеш да си я вземеш.

— Не я ща — отчаян повтори Илариона и изправи длани пред гърдите си, като че ли искаше да изтика цялата покъщнина някъде далеч, там, откъдето не можеше да се върне и отново да изпълни къщата му.

— Твоя работа, Иларионе. Винаги съм ти казвал, че си голяма балама. Ами вземи, поразтъпчи се, все ще намериш някой мющерия… е, някаква голяма пара няма да вземеш, ама все пара ще е. За какво да гние на тавана това имущество!

— Не ща — мрачно промърмори Илариона. — Ако ме питаш, и къщата ще ти харижа, ама дъщерята ме изяде… вика, с нищо не си ни помогнал, продай къщата поне, че да съберем за един москвич. Като искат пари, те да дойдат да продадат покъщнината! Не съм носил аз тези столове чак от Румъния на гръб, че сега да ги продавам.

Спас се облегна назад, да усети изскърцването на стола.

— Хубави са столовете, Иларионе, виенска работа. Виж, тях мога да взема, макар че нямам нужда чак от толкова много. Няма кой да седи в тях!

— А в къщата кой ще живее? — избухна Илариона. — За какво ти е таз къща, като си имаш една, че и една още купи от горския Пелтек! За какво ти е трета къща?

— Виж какво, Иларионка — рече помирително Спас, като хвърли цигарата внимателно в градината през парапета. — Ние с тебе вече веднъж говорихме на Голямата ливада. Нито те насилвам, нито те моля, ти сам ме извика, къщата да ми продадеш. Ако искаш, продай я на другиго! Илариона не отвърна, само наведе глава като ударено куче, с напразен протест в тъжните очи. Спас видя кучето и протеста, но не му дожаля. „Във всеки човек си има по едно куче най-малко — помисли си Спас, — лае, лае, скимти, пък като го халосаш, млъква и подвива опашка.“

— Слушай, Иларионе — добродушно рече той и много му се дощя да протегне ръка и погали Илариона по главата. — Аз и тогава ти казах — един по един вие се изнасяте, в града отивате при синове и дъщери, внучета да люлеете и сладолед да ядете от ванилия. Аз оставам тука. Тия къщи вече не са за хора, защото хора няма и няма да има. Те са за мене, ама няма да живея в тях. Само ще си ги гледам, вместо хора. Затуй ги искам празни. Ще им измия дъските и ще влизам по чорапи в стаите. Много хора съм видял аз, Иларионка, и вече съм им се нагледал. Не ми трябват те. Който иска хора, да иде да живее в града.

— Че какво пък са ти направили хората, в какво са виновни толкоз пред тебе? — запита Илариона, като под хора имаше предвид себе си.

— Не са виновни — рече Спас, — но и невинни не са. Просто не ми трябват повече. Като ще се изнасяте от село, поне по-бързо се изнасяйте всички. Искам да остана сам.

Илариона слушаше ужасен и вместо лицето на Спас виждаше главите на дракони, мечки и вампири, събрани заедно. В това време по пътя мина второто козе стадо и със звъна си донесе втората вълна на сигурността и спокойствието, която го заля със своята гальовна мекота.

— Остани — каза твърдо Илариона. Драконите, мечките и вампирите изчезнаха. — Остани тука, дивей и ходи по чорапи из къщите. С мишките си приказвай и с буренаците, щом такова ти е желанието.

— Ще приказвам — каза Спас малко разсеяно, защото обмисляше каква цена да определи. — И мишките, и буренаците са безопасни във всяко отношение… А ти как мислиш, Иларионка, относно цената?

Илариона се стресна, острият му нос се насочи към Спас с надежда да познае каква цена бе намислил. Носът не разбра нищо, защото най-много можеше да усеща и разпознава нещастията и неприятностите. И Илариона не разбра нищо.

— Не знам — каза той, — от цени много не отбирам аз, Спасе. Сега съм ти паднал, режи ме, коли ме, ама не забравяй, че ако не занеса пари за този пуст москвич, няма да ме приберат.

— Че щом ще ти поставят такива условия, вземи, че остани бе, Иларионка — рече Спас със съчувствие и възмущение, — щом като са решили да те експлоатират, утре, като им занесеш парите, хич няма и да те погледнат.

Малките очи на Илариона се завъртяха в орбитите, въртяха се, докато почувстваха, че нищо не разбират, и се успокоиха като очи, които нищо не са разбрали. Пак станаха тъжни, дори малко влага излезе в тях и ги забули.

— Не мога, Спасе — едва не изплака Илариона. — Не мога да живея повече в туй село, братко. Нощем не спя, денем ходя като побъркан. — Той се тупна в гърдите и допълни: — Ей тука ми е загнило, че повече няма накъде. Тъжно ми е, една бучка ми е влязла в гърлото, Спасе, с нищо не мога да я извадя. Рекох да се махна, в града да ида, поне да съм при собствената си рода…

— Лъжеш се — рече Спас. — Аз града го знам, Иларионка. И количкар съм бил, и на градина покрай голям град съм работил, и на сергия зеленчук съм продавал, и бакалски прислужник съм бил. Какво ли не съм бил! Тука все сме нещо, колкото и да сме нищо, а там — и нищо не сме. Всичко смила като мелница — излизаш на брашно и трици. Ама кое е брашното и кое — триците, не мож различи. Ти мене послушай, Иларионе, с тебе наедно сме расли и цял живот сме били в добри отношения. Недей ходи в града — чуй ми думата и няма да съжаляваш.

— Не мога повече — със странно спокойствие произнесе Илариона, изправил глава към онази неясна далечина, която го очакваше. — Нищо не чакам аз от града, ама тук повече няма да остана. От тебе искам да избягам, Спасе, поне да ти го кажа, че да ми олекне. От тебе и от казанлъшкото ти магаре искам да се махна, макар че винаги сме били приятели. От Горския искам да се махна, от Улаха искам да се махна, и от улахинката, и от десетте улахинчета, че и от единайсетото, дето сега е на път. Видя ли й корема?

— Видях го — невъзмутимо отвърна Спас и заключи: — Това се нарича прираст на населението.

Илариона отвори уста и не я затвори. Така сигурно щеше да се вкамени и да остане в бъдещите столетия, ако Спас не го беше съживил наново с новите си думи:

— Виж какво, щом искаш да се махнеш, няма да те спирам. Никога никого не съм спирал за нищо, знаеш много добре, че е така.

— Така е — съгласи се Илариона, без да мисли, и му се стори, че вече е избягал от селото и от Спас, но това не беше така.

— Щом е така, върви. Купи им москвич на ония твоите, да седнат в него. Мислиш, не ги знам аз такива — купят москвич да се фукат, а ядат боб по шест пъти в неделята, да пестят за бензина. Увеличават стандарта на живота си, демек жизненото равнище — както пишат из вестниците. Да им пикая на стандарта и на жизненото равнище. Аз тука ще си ям кокошки и пилета, прасе ще си отглеждам, и ракия, и домашно вино ще си пия, пък те нека се друсат в тоя москвич. То, ако е за москвич, и аз си имам един, хем казанлъшки. Една магарешка сила!

Илариона заплака и се разсмя едновременно. Сълзите течаха по зачервените му очи, а устата му се смееше. Тъй се превива Илариона и Спас го изчака да му мине смехът и плачът, да си изтрие сълзите и си затвори устата. Чакаше го спокойно и търпеливо. Илариона се успокои изведнъж, хлъцна няколко пъти и запита:

— Какво да правя тогава? Вече им обещах да им дам парите, пък и аз взех решение.

— Щом си обещал и взел решение, няма да се повръщаш — рече Спас. — Щом си дал мъжка дума, няма да я чупиш надве. Ама тая работа ми се види съвсем женска.

— Защо женска?

— Ами защо! — защото гаче отиваш да се жениш, тоя москвич като зестра ми стои на мене. Сякаш не си мъж, ами трябва да се откупуваш!

— Не се откупувам! — завика Илариона с неподозирана гордост. — От никого не съм се откупувал и сега няма да се откупя.

— Тогава пък остани — каза Спас твърдо, като примижа с едно око към него, сякаш се премерваше с пушка и в следващия миг щеше да стреля. — Пикай им и на града, и на москвича, и на стандарта.

— Не мога — предаде се Илариона веднага след изброяването на трите опори на бъдещето — Може за тебе тая работа да е женска, а за мене е мъжка. Дума съм дал аз и няма да я погазя. На тебе ти е лесно, ако речеш, можеш да се изпикаеш на целия свят.

— Мога — кимна Спас. — Хич няма да ми мигне окото.

Наистина светлото му стоманено око не мигаше. В него Илариона видя целия си живот като в дълбок спокоен вир — на дъното се видя, малък като камъче. Като чу следващите Спасови думи, камъчето съвсем се смали и изчезна като мехурче в дълбоката студена вода.

— Триста и петдесет лева давам — отсече секирата на Спасовия глас и ниското стъбло на Иларионовата надежда падна. — Нито лев повече, нито лев по-малко.

— Само толкоз?

— Толкоз! Нито стотинка повече! Не съм милионер, нито влагам капитали в трайни инвестиции. Купувам така, един вид с душевна цел!

— С душевна цел ли купи Пелтековата къща? Взе я за четиристотин, а само от една реколта на ореха, дето е насред двора, взе още същата година триста нови лева? На това ли викаш душевна цел?

Спас запали нова цигара и с досада разгледа върха й. Цял живот така бяха разговаряли с Илариона и винаги им беше като за първи път. Единият измъчваше, другият страдаше, бяха свикнали с ролите си. Илариона щеше да му липсва много.

— Душевната цел е другаде — каза кротко Спас, залян от нежно вълнение. — А сега сме се събрали по мъжка работа и щом говорим вече за цената, дай да решим и да я полеем подир туй.

— Нищо не поливам — сопна се Илариона. — Аз се погребвам, гробът ми още не е изсъхнал, а той ще ме полива! — Замълча, изненадан от нежността, бликнала в Спасовото лице. — Ти какво, Спасе, май за балама ме взимаш, а? Кажи, туй за цената сериозно ли го рече?

— Триста и петдесет — повтори нежността.

Илариона беше съкрушен. Това нямаше да стигне и за едното колело на москвича.

— Че то няма и за едното колело на москвича бе, Спасе!

— Като искат москвич, да му турят още три колела. Те да си намерят. От къде на къде ти всички колела ще им купуваш? Ние сме изживели живота си, потрудили сме се, нека сега се потрудят и те!

— Какво да се трудят — изпъшка Илариона, — като са на две заплати, а имат три деца.

— Тогава да не купуват москвич — рече остро Спас. — Нека си надвият на масрафа и тогаз да му мислят за москвич. Това е! — Спас стана от плетения виенски стол, донесен от Румъния, и добави: — И за столовете ти давам още двайсе лева, тия, виенските. Нито стотинка повече.

Разкърши рамене. Пресегна се от сайванта като стопанин, който току-що се е събудил и разглежда имота си рано сутрин. Доволен, Спас погали лозницата. И в Пелтековата къща имаше лозница, даваше тя едно грозде, бяло, с дълги прозрачни зърна, светли като огромни сълзи. Градината бе подредена. Дръвчетата даваха плод — присадът на Илариона бе прочут в цялото село.

Изведнъж Спас се обърна:

— Ти колко им обеща?

— Ами че така, на първо време, хиляда, а пък то… — оплете се Илариона. — Не съм мислил аз да я продавам таз пуста къща. — Носът му падна съвсем ниско и той разтвори безпомощно ръце.

— Хиляда ли? На първо време? — Спас замълча, за да чуе думите си, и след това добави със смях: — Ами на второ време? Я ги виж ти, добре са я намислили. Да не смятат, че в село от цяла България се стичат хора и купувачи къщи да купуват? Ако дойде някой Улах да се засели тука, съветът безплатно ще му я хариже, ама я дойде, я не дойде. Щом си имаме вече един Улах, друг може и да не идва — ще наплоди добре той нашето село, Иларионка, ще го засели отново. Тогаз ще го кръстят Улахово, за спомен и благодарност към новия му основател.

— Хиляда — мърмореше Илариона, без да чува тези разсъждения за селото и за бъдещето. — Хиляда! Отде да им ги взема!

— Ти им дай триста и петдесет — посъветва го Спас. — А другите те да си ги наставят. Ако имаше орех, щеше да им дадеш повече…

— Нямам орех — изпъшка Илариона. — Да съм знаел, че един ден орехите ще са по-ценни от къщите, орехи да съм насадил… — Той се изправи, с омраза впи поглед в градината, в къщата, в сушините. — Да дойдат те да я продават!

— Да дойдат — рече равнодушно Спас. — Аз на тебе като на приятел давам триста и петдесет, а на тях триста ще им дам, тъй да знаеш.

И заслиза като победител по стълбите. Мина по циментираната алея, разрязана на малки ромбове, и хвана дръжката на желязната градинска врата.

— Чакай — извика Илариона и се спусна след него. — Чакай, Спасе!

Спря задъхан при вратата, улови Спасовата ръка върху дръжката.

— Чакай — повтори той измъчен.

— Тук съм още — съобщи Спас.

— Да идем при председателя, ще се разпиша там… — промълви Илариона и Спас разбра, че никога повече няма да говори с него така. Стана му изведнъж празно и в железните стени на душата му нахлу тънка, нежна мъглица. Илариона държеше ръката му върху дръжката на вратата и дишаше тежко, бледен, с големи сенки под очите и провиснал остър нос. Никога Спас не го беше разглеждал така отблизо. Илариона сякаш се изгуби — остана само един дишащ, уморен и унизен човек, който стискаше ръката му и заедно с нея и дръжката на една надежда. Болката от допира на тая ръка прониза Спас дълбоко в сърцето — очите му се свиха, ъглите на желязната му душа изчезнаха в мъглата на човешката нежност и милост. И точно в тоя миг, когато стояха така и мълчаха, и двамата в очакване, Спас с ужас си помисли, че той и Илариона са един и същи човек, по един и същ начин уловили една друга ръка и една друга дръжка, че чакат и двамата с разтуптени сърца и присвити очи да се отвори или затвори тази врата. Разбра Спас, че всички подпори на стабилно изградения му железен свят се размекват и стопяват, че отнякъде изскача страх и неизвестност, болка и състрадание. Той стисна зъби и уста, прехапа виковете на омекналото си сърце и за да възстанови своята недосегаемост, издържала през десетилетията, каза глухо:

— Добре. Триста и петдесет!