Васил Попов
Корените (6) (Хроника на едно село)

Ако беше някой друг

Босьо Босев скова мухарника. Нагласи вратичката, опъна зелената мрежа, завинти четирите куки на вътрешната дъска, по една за четирите свински бута. Засега бутовете бяха в качето заедно със сланината, двете рибици и ребрата. Засега навън трупаше сняг — сух и ситен сняг. Босьо излезе и закачи под сушината новия мухарник. Закачи го на един гвоздей и като го побутна леко с пръст, мухарникът се залюля. Къщата беше много ниска и покривът на сушината беше много нисък, затуй Босьо стоеше малко приведен, да не си чукне главата.

От стаичката се виждаше закаченият празен мухарник и зад него пътят и къщата на Графица. По пътя вървеше Драгинко, нарамил пушката си. Ако беше някой друг, Босьо щеше да излезе на пътя и да каже:

— Драгинко, към гората ли си тръгнал?

— Към гората — щеше да каже Драгинко. — Ще ида да убия една лисица.

— Не ти ли омръзна бе, Драгинко — щеше да рече Босьо, ако беше някой друг. — По цял ден се скиташ с тая пушка.

— Тая пушка — щеше да каже Драгинко — ми я даде дядо Кольо Пенчов. Французка е тя, със закрити куроци и бие много точно. Щом лисицата кацне на мушката, тегля й аз един спусък и тя ляга. Питай Йордана Бръснаря как убих дивото прасе.

— Знам бе, Драгинко — щеше да каже Босьо, ако беше някой друг, — защо да питам Йордана Бръснаря?

Но Босьо не беше някой друг и затова не излезе да спре съседа си. Драгинко отмина по пътя с нарамената пушка. И той живееше сам, и той работеше в стопанството, и той имаше женени синове в града. И той беше заклал едно прасе, но не беше си правил нов мухарник, защото старият беше още запазен. Имаше си той и пушка, да ходи на лов, за да разправя дълго след туй, дълго и сладко, преживяванията си в гората и в полето. А Босьо нямаше нито пушка, нито някакви особени преживявания. Той обичаше да мълчи и понеже с никого не говореше и не разправяше нищо за себе си, не знаеше изобщо дали има някакви преживявания. Такъв беше целият му род — мълчалив и затворен. И брат му беше такъв. Като се отвори Първата световна война, брат му изведнъж млъкна съвсем и всички решиха, че е оглушал и онемял. Военната комисия и тъй го обръща и изследва, и инак, най-накрая го освободи от служба. Като свърши войната, брат му изведнъж проговори след четири години мълчание и глухота.

— Добре де, ами защо мълча четири години? — попитаха го. — Не чуваше ли?

— Чувах — отвърна брат му. — Всичко чувах.

— Ами тогаз защо мълча?

— За да не ходя на война — отвърна брат му спокойно. — Щяха да ме пратят на фронта, за да наторя някое чуждо поле.

— Ами сега какво ще правиш? — попитаха го.

— Сега ще замина по широкия бял свят — отвърна брат му. — Искам да го видя аз тоя свят, да разбера къде му е краят, докъде стига, и къде му е началото, откъде започва. Където и да ида, няма да пропадна.

И пак млъкна. Замина и стана готвач по параходите. От време на време пращаше снимки от далечни страни. Веднъж си идва на село с кожух, с астраганен калпак и бастун от полирано дърво, с много извита, остра дръжка. Калпакът и бастунът сега седяха във вътрешната стаичка под портрета на родителите и спрелия отпреди петдесет години часовник, донесен от Румъния, който представляваше една чиния с изрисувани на нея няколко череши. От родителите бяха останали двата портрета, а от брата — калпакът и бастунът. А къде беше гробът му — Босьо не знаеше.

Босьо виждаше калпака и бастуна, макар че бяха в другата стаичка. Виждаше той и Графица, макар че тя беше оттатък пътя, оттатък каменния зид и стената на къщата й. Виждаше я пълна и наляна как се навежда и как става изведнъж кръгла като топка, и как се оголват две розови триъгълничета над изпънатите вълнени чорапи. И лицето й виждаше, запазило миловидния си образ, зачервено от студа, с малко носле и хубави, изписани вежди и една бенка точно в средата на лявата й буза. Зъбите й бяха бели и здрави, защото вечер Графица ги триеше със сол. И тя живееше сама в къщата си като Босьо и като Драгинко; и тримата бяха комшии, и никога не бяха се карали за нещо. И Графица имаше женена дъщеря в града и все пращаше по някого или по пощата кошници с храна, както пращаха и Босьо, и Драгинко. Биваше я да прави баници, имаше си вино в буренце сто и петдесет кила и осем деня го беше държала в джибрите да получи рубинен цвят.

В това време Графица излезе на пътя и Босьо я видя истински през стъклото. Ако беше някой друг, щеше да излезе и да й каже:

— Графицо, имаш ли много работа?

— Нямам аз никаква особена работа — щеше да отвърне Графица. — Ами ти защо питаш?

— Ей тъй — щеше да каже Босьо, ако беше някой друг. — Викам, ако нямаш много работа, да минеш да ме разтриеш с газ, че много съм изстинал.

Графица щеше да го погледне изпод вежди и щеше да си спомни, че някой друг й беше казал, че е много изстинал и че ако няма много работа, да мине да го разтрие с газ. Щеше да разбере тя, каквато е хитра, накъде бие работата, ама знаеш ли я какво ще направи подир туй. Може да почне да кълне, а може да се засмее, може да се изчерви, а може и да се прибере мълчаливо вкъщи. А може да дойде и да го разтрие с газ!

Добре, ама Босьо не й викна, защото не беше някой друг. И брат му нямаше да й викне, ако беше жив. Босьо въздъхна и Графица се прибра вкъщи. На него толкова много му се прииска да е сега при него, че тя застана пред очите му и рече:

— Босьо, ти вече довърши ли мухарника?

— Да — каза Босьо.

— Излез тогаз, поразтъпчи се, нали си мъж. Иди до дюкяна, изиграй един белот или едно сантасе, или един скамбил, или пък една табла, пий едно вино, послушай какво разправят мъжете, как се хвалят.

— Не ща — каза Босьо.

— Не щеш. Все мълчиш. Все си седиш вкъщи и мълчиш. Колко години стана, откак не си проговарял?

— Петдесет години — отвърна Босьо. — Като млъкнах, бях на седем години.

— Такива бяхте всички от вашия род.

— Такива — съгласи се Босьо.

Ядоса се той, махна с ръка, и Графица се махна. Босьо се изправи и чукна глава в тавана, облепен със стари, отдавна избелели вестници. Ако беше пролет, ще иде на коситба. Ще хванат с Йордан Бръснаря една ливада, ще засъскат двете коси. Ще литват пъдпъдъци и пролетта ще става лято, ще литват яребици, и лятото ще става есен. Двамата все ще си косят, Йордан ще приказва, ще яде, ще пее Хаджиминчовата, ще разправя за жени, а Босьо ще мълчи и ще слуша.

Ще седнат те да ядат и Йордан ще изяжда по едно кило риба косат и по една торба хляб. Ще разтрива главата лук и ще я смачква в голямата си шепа с юмрук вместо с чукало, да си пуснел лукът вътрешния сок и лютевината, ще яде сладко и ще приказва, а Босьо пак ще мълчи и ще слуша. И пак ще засъскат двете коси и голямата ливада ще се топи, за да дойде друга ливада и друга пролет. Едната ръка свита в лакътя, другата изпъната, леко уловила дръжката — тялото прави замах надясно и назад, че отново наляво и напред и леко дръпва към направената крачка. Босьо издишва въздуха и се чува едно: „Ааааааат!“

После пак нова крачка, ново: „Ааааааат!“

Ще спрат на края на ливадата, ще извадят брусовете, ще забият косите в земята и ще започнат да ги заглаждат. На следващия откос ще седнат по турски, ще извадят малките колчета с набитите в тях наковалнички, ще изпънат блесналите остриета на косите, леко позеленели от косенето, и ще започнат да клепат: „Чук-чук! Чук-чук!“

После пак ще ядат, пак ще дойде лято, пак ще се спусне есен. Ще дойде зима. Босьо, както всички други, ще заколи прасето. Ще насоли бутовете в качето и като види, че старият мухарник вече не го бива, ще си скове нов. Ще си спомни за брат си, ще види Драгинко как тръгва да бие лисици, ще му се прииска Графица да дойде и да го разтрие с газ, но няма да й каже и тя ще се прибере вкъщи. Ако беше Йордан Бръснаря или някой друг, щеше да й каже, но Босьо не беше някой друг. Само ще я види наяве, ще се ядоса и ще се изправи в ниската стаичка и главата му ще се чукне в тавана, облепен със стари, избелели вестници, на които и буквите вече не се виждат.