Васил Попов
Корените (42) (Хроника на едно село)

Бране на царевица

Царевичният блок се простираше от Ръта до шосето и от Новите лозя до Ливадите. Нявга сееха в редовете боб, ще тръгнат в маранята да го берат, а над главите шушкат сухи царевични листа, краката стъпват в рохкавата пръст, ръцете търсят шушулките. Сега нямаше боб, царевичният блок трябваше да се обере, да приберат мамулите на сушина, а краят му не се виждаше. Друго си беше преди — тук едно звено, там едно звено — ще подхванат закачки, някоя ще запее. Ами защо не вземете кукурузокомбайн бе, Горски, питаха го. Какъв ти комбайн бе, тя нашата земя, нали я видиш — няма за нас по-добър комбайн от човешките ръце. Пусни тука едно звено, там едно звено — ще подхванат закачки, някоя ще запее — и ще го оберат. А сега вече нямаше звена. Двеста и осемдесет декара отсам и оттатък сто и двайсет — четиристотин декара царевица. Един чифт, два, три чифта човешки ръце — и толкоз! Ще режем, каза Горския, ще режем със сърповете, ще оставяме мамулите в реда, после ще минем и съберем на купчини. Значи ще минаваме по два пъти, рече Спас, тя една рентабилност! Генерала не каза нищо. Взе сърпа, не беше пипал работа отпреди войната, ако не се брои градината вкъщи. Сърпът лъсна крив, дръжката му залепна за ръката на Генерала.

— Ще режем, Горски — рече чак тогава той и се усмихна.

И тръгнаха. Тогаз съмваше, сега слънцето се накланяше на запад. Бяха орязали двайсет и четири реда. Нищо! Предния ден Горския бе стягал молотовката да събират купчините, но купчини още нямаше. Събраха се при молотовката, седнаха на сянката — три бели глави.

— Я гледай — каза Генерала и показа ръцете си. — Треперят.

— Ще треперят я — обади се Спас, — туй не ти е командният пункт, да си извадиш картата и да кажеш — тоя полк тука, онзи там!

— Не е — съгласи се Генерала.

Понечи да отчупи от хляба, залъкът се търкулна в пръстта, не можа да му намери устата. Горския бе сготвил нощес ядене за работниците — кокошка с картофи. Сега разля купичките, мълчалив, съсредоточен. Спас млясна от манджата, сбръчка нос.

— Горски, ама и ти си една готвачка — нацупи се той.

— Я подай солта.

Посолиха манджата. Кокошката бе стара, самотна, шляеше се из двора и умираше от скука. Веднъж избяга при Босьо, ония петте бели кокони я прогониха, белият петел не можа да я качи нито веднъж. Върна се кокошката на Горския още по-тъжна и самотна и взе да обикаля чуждите дворове. Сприятели се с Дачовата котка, умряла за стопанин. Друг път котката щеше да й види сметката, ама сега, нали няма друга в село, сдуши се с кокошката. Ще обикалят из дерето, по дворовете — едната тършува за едно, другата за друго, пък то едно и също — не храна, ами еша си търсят. А еша го няма, и хора няма, сами баба Неделя ще се зададе сутрин откъм гробището или на разсъмване ще се запъти натам.

Като реши да оберат блока, Горския съзря кокошката миналата вечер. Прибираше се тя, още не си бе намерила еша. Котката се покачи на Дачовия стобор, а кокошката извъртя глава, да види стопанина със сферичното си око. Видя го, кръгъл като колело на каруца, а не можа да отгатне какво е намислил. Когато Горския протегна ръка към нея, тя не се дръпна и скоро пърхаше с шия и пръскаше тъмна, спечена кръв — търсеше отрязаната си глава. Горския я попари и оскуба, брей, че синя беше тая кокошка. Цяла нощ вря, пусна мазнина. Горския обра мазнината с лъжицата, беше виждал жена си Мария да я обира точно тъй. Като тури и лука, и картофите да врат, излезе на двора. Дачовата котка седеше на стобора и примлясваше сито, току-що изяла вътрешностите на новата си приятелка. Горския се помота, помота, пък влезе в стаята, седна на леглото и смъкна от стената списъка на населението. Напоследък все по-често задраскваше по някое име, затуй сега извади чист лист и направи нов списък. Като го завърши, окачи го на стената и натисна габърчето в старата дупка:

1. Баба Неделя

2. Генерала

3. Спас

4. Аз

И заспа под списъка, без да се съблича. Като се сепна, манджата беше леко загоряла.

— Не съм аз никаква готвачка — отвърна той. — За първи път в живота си готвя манджа.

— Личи си — рече Спас, — то от всяко дърво свирка не става.

— Здраве да е — намеси се Генерала. — Тя, манджата, може и да е леко прегоряла, и безсолна да е, нищо, ами защо тъй ми треперят ръцете?

Той пак се опита да си служи с тях, но лъжицата вместо устата намери дясното му ухо. Генерала вдигна купичката и засърба, като я натискаше към брадата си. Спас набързо изяде своята и поиска още. Горския му добави, седна и той, не му се ядеше — блокът му беше пред очите, тия цели четиристотин декара. Как ще го оберем, питаше се той, ако върви тъй, с тия три чифта ръце, пък и Генерала май скоро ще излезе от строя, отвикнал е човекът. Друго си е да седнеш на пишещата машина, друго — със сърпа. Генерала улови мисълта му и се обади:

— Съвсем друго е на пишещата машина. Понякога за един ден мога да изчукам и трийсет листа.

— Генерале — рече Спас с пълна уста, — да съм на тебе, ще я зарежа тая машина.

— Защо?

— Ами защото тя твоята край няма бе. — Спас изсмука старателно крилото на кокошката и хвърли костите настрани. — Колко страници си написал, откак започна?

— Към пет хиляди двеста и нещо.

— Ей на, виждаш ли! Пет хиляди двеста и нещо, а краят не се вижда. Вижда ли се краят?

— Не.

— Аз да бях — продължи Спас, като пресегна към тенджерата и извади и другото крило, — щях да напиша досега десет романа по петстотин страници.

— Аз романи не пиша — сконфузи се Генерала. — Това е друга работа.

— Каква?

— Спасе, я остави човека бе — намеси се Горския. — Ние тук сме се задъхали, а той — романи!

— Че да си отдъхнем бе, Горски, като чак пък толкоз сме се задъхали — рече Спас. — За кого я берем тая царевица?

— Как за кого? За народа!

Спас се засмя.

— Той сега, народът, чака и си вика, я да видим Горския дали ще обере царевицата. Умрял е той, народът, за нашата келява царевица.

— Спасе, пак почваш — ядоса се Горския.

— Я не се карайте — рече Генерала. — Цялата работа е там, че сега бера царевица с вас и ръцете ми треперят, а после ще трябва да седна на машината и да опиша как сме я брали, как сме седели на сянка при молотовката и как сме я яли тая кокошка.

Генерала вече се видя пред пишещата машина и те отново седнаха и започнаха да ядат манджата на Горския, а той хвана онова, дето сега не се чуваше и не се виждаше, ропота хвана и стенанието, дето бродеше около тях, и решителността хвана, дето бяха излезли на работа само тримата да приберат народната реколта, и ината да не се предават, дето викаше Горския. Машината запя, редовете тръгнаха леко, ръцете на Генерала вече не трепереха, сякаш свиреха на пиано, сякаш изтръгваха музиката на това писане и музиката на кукурузобера. Всеки от нас си има музика, реши Генерала — и Спас, колкото и да му е груба душата отвън и отвътре, и той си има своята музика. А знае ли я, или не я знае, може да не я е чувал никога, а може да я е чувал — човека тъй лесно не можеш да го проумееш. Кой можеше да проумее Жегъла. Каква беше неговата музика, дето му е свирила цял живот от крушата на Урушкия стубел до оня ден, когато го бе намерил в стърнището умрял, с отворени очи, в небето вперени, а после се бе опитал да опише живота му и не му стигнаха цели петдесет и осем страници, а нищо особено не излезе. Вика си Спас, десет романа щял да напише по петстотин страници. Не десет, хиляда романа за всеки човек могат да се напишат и пак ще са малко. Генерала се увлече, мисълта му полетя напред и назад в човешкото битие, в битието на словото и на света, кръстоса много битки и мирни вечери, докато му замириса на автомобилна гума и чу гласа на Горския:

— Хей, Генерале, ставай, че мръкна!

Генерала се сепна. Беше се облегнал на гумата на молотовката и беше подремнал. Видя той желязното лице на Спас, бръчката между веждите на Горския. Стана, плисна на тите си, ръцете му не трепереха. Значи съм сънувал, рече си той, ама нещо ставаше дума за музика, а какво точно, не мога да си спомня. Тюхна се той, много пъти му хрумваше нещо, а след това го забравяше или пък щеше да си го спомни, когато пише за съвсем други работи. Ще си спомня, рече си той, като влизаше със сърпа в новия ред, ще си спомня аз каква е била тая музика, няма да ми избяга.

Тръгнаха отново в редовете. Хръз — мамулът пада. Хръз — нова стъпка, че то всяко гнездо човешка ръка го е засявала, как тъй ще оставим народния имот! Горския е прав — докато има един човек в село, няма да се предаваме и да стоим със скръстени ръце. Хръз — вече се вижда пътят, асфалтът блести, все едно че е валял дъжд, а по туй шосе я мине един камион на ден, я не — все гледат да отбият по магистралата. Хайде обратно в реда, че мамулите чакат.

Ръката му увисна. Сега не трепереше, а го болеше много силно в китката. Спря Генерала, извади носната си кърпа и я пристегна. И точно тогава, преди да замахне отново със сърпа, от пътя се отдели малка черна фигурка и навлезе в редовете. И другите я забелязаха и спряха. Тя се приближаваше вече, вече се виждаха черната забрадка, сърпът, турен на рамото, и пред тях скоро се появи самата баба Неделя. Събраха се около нея.

— Какво има, бабо Недельо? — запита я Горския.

— Нищо, Горски, търсиха те по телефона.

— По телефона ли? — изненада се той. — Че кой ме търси?

— Отде да знам — рече баба Неделя, — тъкмо минавах покрай клуба, чувам — дзърка. Вдигнах го аз, и гласът църка, ама се чува. Горския, вика. Няма го бре, викам аз.

Къде е, вика. На царевицата, викам, ами кой го търси, ваша милост. Ти каква си му, вика. Как каква съм му бре, викам аз, че аз съм го повивала. — Баба Неделя пое въздух, беше се задъхала от пътя. — Какво се смеете бре?

Тримата се смееха с пълен глас. Над пустошта на царевичния блок екна гръмкия им смях. Птици се дигнаха откъм Ръта, все едно че ловец бе пукнал.

— Какво се смеете бре? — ядоса се баба Неделя. — Че не съм ли ви повивала всички, и тримата. Мигар не е истина?

— Истина е — рече Горския. Видя сърпа на рамото й и се намръщи. — А ти защо дойде?

— Как защо бре, Горски, че няма да ви оставя сами.

Смехът секна. Мъжете видяха зеленото сияние на очите й и сведоха глави.

— Сами! — повтори като ехо Спас. Никога не беше вярвал на тая дума.

— Бабо Недельо — тихо се обади Генерала, — ти на колко си години?

— Отде да знам, че да не съм ги броила. Я го виж ти — на колко съм години! Седем зъба имам, Генерал е, искаш ли да ги видиш?

Тя дръпна с черния си кокалест пръст устна — бялнаха се няколко зъба в мократа й червена уста. Горския се чудеше какво да рече, накрая каза:

— Ти, бабо Недельо, остави зъбите, ами вземи, че си иди. Ние ще се оправим.

— Горски — сопна се тя. — Ако толкоз много искаш да командваш, иди в Рисен!

И му запуши устата. Без да им обръща повече внимание, тя тръгна между редовете. Като чуха звука на сърпа й, мъжете се върнаха мълчаливо по местата си и продължиха работата. Престанаха да треперят ръцете на Генерала, Спас забрави, че кокошката бе леко прегоряла и безсолна, а бръчката между веждите на Горския потъна още по-дълбоко. Брей, мислеше си той, дето вика Ликоманов — Горски, колко хора са ти останали, за какви хора говориш? Колко ли, Ликоманов, ти хората с „колко“ ли ги броиш! За какво съм си драл гърлото, за какво съм правил агитация на всички общо и поотделно на всекиго, за какво сме я събирали камък по камък тая земя, че била келява и ялова? За да я оставим и идем да си гледаме кефа? Тъй ли? Че то ако е тъй, никога няма да дойде световната революция бре! Окрилен, той хвърчеше в реда, с един размах отрязваше мамула и го хвърляше в краката си.

А бе, няма да те пусна аз, ежеше се Спас на жалостта, не вярвам аз на туй, дето хлопа, дето гледа само в душата ти да бръкне, и то не отвън, ами отвътре, да ти пусне сълзите, във вода да те удави. Че тя една сълза може да те удави бе, ако вземеш да й се оставиш!

Тогаз, като докарахме Жегъла, викам си — ей туй му е естеството на живота, всички ще ни заровят, за какво ми са тез географии и художества, орехите защо ми са и къщите, и ха сълзата да ме похлупи, да ме залее като водопада Ниагар, ама не, няма го майстора, не е бай ти Спас като Иларионката, дето сълзата на края на носа му виси и все гледа да капне, да го удави, дето крила му поникнаха, бели крила, и лети с тях Иларионката, като бяла пеперуда; нека лети, а аз оня ден пак я огледах къщата на Жегъла, бива си я, има хляб в нея. Ще стори хас Горския, ще придумам дъщерята на Жегъла, уж да я стегна за паметниците на културата, пък ще докопам градината, той Горския я прекопа пролетес, като беше пощурял градините на хората да прекопава. Единайсет плодни дръвчета има Жегъла, орехът му е малък наистина, ама и в него има хляб — все едно стотина кила ще пусне. Ами къщата на Жегъла какво да я правя. Художествена галерия вече си имам, кабинетът по география е тип-топ, грамофонът с плочите и уредбата — и той, хотела за чужденци ще го стегна, че чужденците лукса обичат, да им лъщи, само дето ще ми искат клозет с течаща вода, ватерклозет дето му викат, ама на такъв харч няма да се реша — ей го клозета в градината, две рула хартия ще туря, и край! И Спас се уплете в къщите и плановете за бъдещето, и къщата на Жегъла влезе в царевичния ред и за да я достигне по-бързо, той посягаше със сърпа и — хръз, хръз, хръз!

А Генерала чу отново музиката, все едно че баба Неделя бе довела със себе си целия гарнизонен оркестър. Ей ги настаниха се там флигорните, алтите, флейтите, ония ми ти басове и туби, кларнети и барабани — светна излъсканата мед на захождащото слънце, блесна царевичният блок, а музикантите, избръснати, с черни околошки на фуражките, сериозни, надуват бузи, капелникът, тънък в кръста, с голямо око и тънки мустачки — рум-дам-пам, рум-пам-пам — „Върховете на Манджурия“. Загърмя царевичният блок, тръгна Генерала в ритъма на музиката, ръката вече никак не го болеше, сърпът сякаш режеше сам, мамулите сами падаха в краката му. Изпитал неземно, почти религиозно чувство, Генерала просто танцуваше в редовете — рум-пам-пам, рум-пам-пам… Ах, Босьо, Босьо, сети се за приятеля си той, можеш ли да чуеш какво носиш със себе си и не е ли оная малка птичка, донесла музиката при тебе, а не някаква си обща, цяла истина, дето се отнася за всичко и за всички? Генерала поглъщаше музиката и не усети кога е стигнал края на царевичния блок. Като замахна напусто във въздуха, той видя шосето и се обърна. Новият ред го чакаше, тръгна той в него, а в подножието блестеше медта на оркестъра. Блокът отново гръмна в музиката.

Баба Неделя не чуваше никаква музика, не изпитваше никаква жалост, нито се страхуваше от нея. Тя не мислеше за световната революция, а просто помагаше да приберат мамула и затова с привично, пестеливо движение го отрязваше и пускаше в краката си. Беше хвърлила старите си чехли и като стъпваше боса по напечената, задушена от редовете и бурена земя, усещаше дивата й сила. Насреща й бавно падаше слънцето, падаше и все не можеше да стигне земята. Ще паднеш, рече тя на слънцето, ще паднеш, а утре ще се вдигнеш пак.

И с човека е тъй — пада и става той, докато е жив. После баба Неделя се сети за седемте си зъба и се засмя.