Реймънд Фийст
Принц на кръвта (9)

Глава 8
Бягство

Момчето поклати отрицателно глава.

— Да — повтори Боррик.

Сули отново поклати глава. Почти беше загубил дар слово, откакто се върна на тавана. Каза с дрезгав шепот:

— Принце, ако отида, ще ме убият.

Боррик го хвана здраво за раменете и се постара да вложи колкото може повече заплаха в гласа си:

— А ако не отидеш, ще те убия аз! — Ако се съдеше по ужаса, който блесна в очите на детето, изглежда, тактиката успя.

Проблемът бе отказът на момчето да се върне до покоите на губернатора, за да подслуша още неща. Боррик му беше обяснил, че колкото повече информация получат, толкова по-добри са шансовете им да оцелеят, но тази теория, изглежда, се оказа неусвоима за ужасеното хлапе.

Откритието, че избягалият пленник всъщност е принц от съседното кралство, само̀ по себе си беше потресаващо. Толкова потресаващо, че бе довело момчето до ръба на истерията. А после, докато се връщаше на тавана, Сули осъзна, че всички сили в град Дърбин са хвърлени в това да бъде намерен въпросният принц, и то с една-едничка цел — да бъде убит! Това вече го бе докарало до самия ръб на истерията. А после изведнъж го беше поразила мисълта, че всеки, който бъде хванат с принца, ще бъде ликвидиран заедно с него, за да не проговори, и момчето със сетни сили се мъчеше да се удържи за последната трошичка разум, която все още му беше останала. Седеше, хлипаше и само страхът да не ги открият го задържаше да не завие като попарена котка.

Боррик най-после разбра, че детето се е побъркало от страх, поклати отвратено глава и каза:

— Добре. Ти оставаш тук, аз ще отида. Къде каза, че било?

Перспективата едрият принц да почне да трополи из стаите, да се блъска в мебелите и да вдигне достатъчно шум, за да разбуди всички, обля момчето като ведро студена вода. Тази възможност му се стори още по-страшна от риска да го хванат. Момчето потръпна, преглътна страха си и каза:

— Не, добри ми господарю, аз ще отида. — Помълча един миг и после добави: — Вие стойте тук тихо, а аз ще ида и ще подслушам какво говорят.

И взело решението си, момчето без колебание се промъкна през капака.

Времето затече бавно. Мина почти цял час и Боррик започна да се тревожи. Ами ако бяха хванали малкия му съучастник? Ами ако вместо кръглобузестия малък просяк от отвора се покажеше я въоръжен войник, я някой убиец?

Боррик здраво стисна тъпия кухненски нож. Не го утеши много.

Изтекоха още няколко минути и Боррик остана съвсем сам с туптенето на собственото си сърце. Някой искаше смъртта му. Беше го разбрал още от онзи футболен мач в Крондор. Някой, когото наричаха „лорд Огньо“. Тъпо име, явно предназначено да скрие самоличността на онзи, който бе заповядал да бъде убит синът на принца на Крондор. Съучастник в заговора беше губернаторът на Дърбин, както и някакъв мъж в черно наметало. Навярно пратеник на този лорд Огньо. Главата на Боррик го болеше от потреса, от умората, глада, както и от последствията от мъчителното пътуване през пустинята. Но той все пак се помъчи да се съсредоточи. Защото за да бъде замесен губернаторът дори на такова гнездо на оси като Дърбин в подобен заговор, това означаваше две неща: че авторът на замисъла да бъде тласната империята във война с Кралството е достатъчно високопоставен, за да може да влияе на хора с висок ранг, и че заговорът е широкообхватен, тъй като малко бяха местата в империята толкова отдалечени от столицата, колкото Дърбин.

Капакът се надигна и Боррик се стегна и стисна ножа.

— Господарю! — прошепна Сули възбудено.

— Какво?

Момчето се присви до Боррик, за да може да му прошепне новините в ухото.

— Голяма суматоха из града заради вашето бягство. Утрешният търг се отменя! Такова нещо не е бивало никога. Всички фургони и кервани, тръгващи от града, ще бъдат претърсвани. Всеки червенокос ще бъде задържан веднага, ще му запушват устата да не може да говори и ще го отвеждат в палата, за да установят кой е.

— Май наистина се стараят никой да не разбере, че съм тук.

Боррик почти усети широката усмивка на момчето.

— Трудничко ще им е, господарю. При тази олелия из града рано или късно някой ще разбере причината. Крайбрежните капитани са се съгласили да преметат морските пътища между рифовете и Квег, оттук до Крондор, за да намерят избягалия роб. И ще бъде претърсена всяка сграда в града, търсенето вече е почнало! Това вече не го разбирам.

Боррик сви рамене.

— Аз също. Как могат да накарат толкова много хора да се съгласят да участват в тази работа, без да им кажат какво точно търсят… — Боррик погледна към капандурата. — Остават още пет-шест часа до зазоряване. Най-добре ще е да поспим.

— Господарю! — изсъска момчето. — Как можете да спите? Трябва да бягаме!

Боррик отвърна тихо.

— Те точно това очакват, да побягна. Те търсят човек, който бяга. Сам. И с червена коса.

— Да — съгласи се момчето.

— Така че ще останем тук, ще си откраднем храна от кухнята и ще изчакаме, докато търсенето отшуми. В едно такова голямо домакинство с толкова много слуги би трябвало да останем незабелязани още няколко дни.

Момчето въздъхна тежко. Ясно беше, че това никак не му харесва, но пък и не можеше да предложи нищо по-умно.

 

 

Боррик се събуди сепнато, пое си дъх уплашено и сърцето му се разтуптя. Все още беше тъмно.

Беше сънувал как с брат си като деца си бяха играли из палата, използвайки така наречените „тайни проходи“, предназначени за слугите, за да се придвижват невидимо по задачите си. Момчетата се бяха разделили и Боррик се беше изгубил. Беше останал да чака дълго сам в тъмното, докато най-сетне чичо Джими не бе дошъл да го потърси. Усмихна се на спомена. Тогава Ерланд беше по-разтревожен от него.

— Сигурно ме мисли за умрял — промърмори тихо Боррик.

След което осъзна, че е сам. Момчето! Сули го нямаше!

Опипа в тъмното за ножа и го намери там, където го беше оставил. Стисна го и се зачуди какво ли може да е намислило момчето. Може би се канеше да спазари собствения си живот и в замяна на това да издаде местонахождението на един червенокос роб?

Лошо. Ако на момчето наистина му беше хрумнало да се спазари за живота си, и двамата все едно бяха мъртви. Постара се да се успокои и надникна през капандурата. Слънцето вече изгряваше и прислугата на губернатора се беше разшетала, слуги щъкаха забързани между пристройките, кухнята и главната сграда. Нищо обаче не подсказваше някаква по-особена дейност от обичайното. Не се мяркаха въоръжени хора нито се чуваха викове.

Боррик седна и се замисли. Момчето можеше и да е необразовано, но съвсем не изглеждаше глупаво. Несъмнено си даваше сметка, че животът му е застрашен, ако някой разбере, че е съучастник на избягалия роб. Най-вероятно се беше скрило в някоя друга част на града или дори се бе качило на някой кораб като юнга.

Апетит никога не му беше липсвал и сега Боррик усети, че стомахът му къркори. Докато пътуваха към Дърбин, се беше чувствал твърде окаяно, за да се занимава много с глада си — той просто беше една от многобройните неприятности. Но сега, след като слънчевите му изгаряния се бяха превърнали в тъмночервен тен и силата му почти се беше възстановила, празният му стомах започваше да го тормози. Помисли си дали да не се промъкне сред царящата долу сутрешна суматоха и реши да не опитва. Червенокосите роби с ръст над шест стъпки определено не бяха обичайна гледка за този град и със сигурност щяха да го спипат още преди да се е приближил до кухнята. И сякаш съдбата тъкмо в този момент реши да го измъчи още повече, защото утринният полъх довя до ноздрите му твърде позната миризма. В кухнята приготвяха бекон с яйца. Устата на Боррик се напълни със слюнка и той отчаяно замечта за мед, варени яйца, плодове със сметана, пържена шунка, топъл хлебец и димяща каничка кафе.

„Нищо добро няма да ти донесе това“ — сгълча се той наум и се отдръпна от капандурата. Сви се в тъмното и се постара да насочи ума си в друга посока, по-надалече от изтезанието на глада. Трябваше само да изчака, докато падне нощта, и тогава да се промъкне до кухнята и да си открадне храна. Да, това трябваше да направи. Да чака.

Скоро установи, че също като глада, чакането никак не му харесва. Лежеше, после пак ставаше и отиваше до капандурата, надничаше навън и се чудеше колко ли време е минало. По едно време дори успя да дремне малко и с разочарование откри, че — ако се съдеше по това, че ъгълът на сенките почти не беше се променил — са изтекли едва няколко минути, след като се беше надявал да са часове. Сви се пак в кътчето, което си беше избрал — една част от тавана, където подът изглеждаше по-малко неудобен от останалата част по-скоро заради въображението му, едва ли съществуваше особена разлика — и зачака. Беше гладен. Не, по-лошо — беше гладен като вълк.

Отново задряма. После, за да убие времето, се захвана с упражнения по стягане и отпускане на мускулите, на които ги беше учил с Ерланд преди време един хадатски воин. Бяха предназначени да се поддържат мускулите гъвкави тогава, когато ти липсва място за упражнения във фехтовка или други обичайни войнишки тренировки. Редуваше напрягане и отпускане. За своя изненада установи, че упражненията не само го отвлякоха от мисълта за празния стомах, но дори му помогнаха да се чувства по-добре и по-спокоен.

След това близо четири часа стърча до капандурата и наблюдава шетнята на слугите из двора. На няколко пъти претичаха войници, разнасящи съобщения. Прецени, че ако успее да се задържи тук достатъчно дълго — при положение, че успееше да отмъкне храна, без да го хванат — след още няколко дни сигурно ще решат, че им се е измъкнал някак. След което щеше да се промъкне на някой отплаващ кораб.

И след това какво? Нямаше да е от голяма полза да се върне у дома, дори да успееше. Баща му щеше само да изпрати бързи вестовои на юг до Кеш, с предупреждение към Ерланд да бъде предпазлив. А той без съмнение не можеше да стане по-предпазлив, отколкото вече беше. Чичо Джими със сигурност вече бе предположил най-лошото и бе приел, че той е мъртъв. А трябваше да се намери доста надарен убиец, за да се промъкне покрай граф Джеймс. Като момче, Джеймс с пълно право си беше спечелил почти легендарна слава в града. С няколко години по-малък от Боррик сега, той вече беше станал майстор крадец и сред Шегаджиите го бяха смятали за пълноправен и пълнолетен. Това постижение беше наистина сериозно.

— Не — прошепна той. — Трябва да намеря Ерланд, и то бързо. Твърде много време ще се загуби, ако първо се върна у дома. — После се замисли дали да не опита първо да стигне до Звезден пристан. Магьосниците можеха да правят смайващи неща и сигурно щяха да му осигурят някакъв по-бърз начин да стигне до Кеш. Но Джеймс бе споменал, че Пъг си тръгва един ден след тяхното заминаване, така че вече го нямаше там. А двамата кешийски магьосници, които Пъг беше оставил да ръководят Академията, не му се струваха особено подходящи кандидати за щедра помощ. В тях имаше нещо определено отблъскващо. И при това бяха кешийци. А кой знае докъде стигаха пипалата на заговора на този лорд Огньо?

Вече се смрачаваше. В кухнята приготвяха вечерята и миризмата на печащо се месо едва не го подлуди. „Само след няколко часа — каза си той. — Само се отпусни и изчакай… Няма да е дълго.“ Само след още някой и друг час слугите щяха да си легнат. Тогава щеше да настъпи подходящият момент да се промъкне навън и да…

Изведнъж капакът се размърда, сърцето на Боррик подскочи и той стисна ножа. Капакът се надигна и се показа дребничка фигура. Сули Абул.

— Господарю? — каза момчето.

Боррик едва не се разсмя от облекчение.

— Тук съм.

Момчето пропълзя до него и прошепна:

— Уплаших се да не са ви намерили, макар да предположих, че ще сте достатъчно умен да си стоите тук и да чакате, докато се върна.

— Къде ходи? — попита Боррик.

Сули носеше някаква торба.

— Измъкнах се преди изгрев-слънце, господарю, и тъй като спяхте дълбоко, реших да не ви безпокоя. Бях на много места. — Отвори торбата и извади от нея самун хляб. Боррик си отчупи голям комат и започна да яде, без да чака покана. После момчето му подаде парче сирене и малък мях с вино.

— Това къде го намери? — попита с пълна уста Боррик. Момчето въздъхна, сякаш връщането му на тавана го беше успокоило.

— Преживях ужасен ден, милостиви господарю. Най-напред избягах с намерението да ви оставя, след което поразмислих каква съдба ме чака. Ако ме хванат, ще ме продадат като роб, щото за крадец никак не ме бива. Ако ме свържат с вашето бягство, загивам. И тогава какви са рисковете? Ако се крия, докато ви хванат, с надеждата че няма да изречете името на Сули Абул преди да ви убият, залагам смъртното наказание срещу възможността да си върна живота отпреди последните събития, което, ако си помисли човек, не е кой знае каква печалба. Или мога да рискувам този мизерен живот и да се върна да помогна на своя млад господар и в замяна на това да се надявам, че в деня, в който се върнете при баща си, ще възнаградите великодушно верния си слуга.

Боррик се засмя.

— И каква награда ще поискаш, ако се върнем живи и здрави в Крондор?

С тържественост, която почти накара Боррик отново да се разсмее, момчето отвърна:

— Искам да стана ваш слуга, господарю. Искам да стана известен като личния слуга на принца.

— А злато не искаш ли? Или някаква търговия?

Момчето сви рамене.

— Че какво разбирам аз от търговия, господарю? От мен ще излезе лош търговец и сигурно до една година ще се разоря. А злато? Само ще го прахосам. Но да си слуга на голям човек е като да си се приближил сам до величието донякъде. Не разбирате ли?

Смехът на Боррик замря в гърлото му. Принцът изведнъж осъзна, че за това улично хлапе положението на слуга на „голям човек“ е най-върховната цел в живота, каквато можеше да си представи. Боррик се замисли за безбройните и безименни хора, които го бяха обкръжавали през целия му живот, слугите, които му носеха дрехите сутрин, които го къпеха, които приготвяха всеки ден храната му. Съмняваше се, че знае повече от един-двама от тях по име и може би не повече от дузина по външност. За него те бяха… част от пейзажа, не по-значими от някой стол или маса. Принцът поклати глава и въздъхна.

— Какво има, господарю?

— Не знам дали мога да ти обещая толкова близка до мен служба, лично, но ти гарантирам, че ще получиш място в дворцовото ми домакинство и че ще израстеш толкова високо, колкото ти позволят способностите — отвърна Боррик. — Това достатъчно ли е?

Момчето се поклони тържествено.

— Моят господар е прекалено щедър.

След което извади парче наденица от торбата си и каза:

— Знаех си аз, че ще сте щедър, господарю, затова се върнах с повечко неща…

— Чакай малко, Сули. Откъде взе всичко това?

— В една от стаите долу, женска спалня, както изглежда, намерих един гребен с тюркоаз в сребърен обков, оставен от някоя разсеяна дама, когато стаята е била опразнена за последен път. Продадох го на един човек на пазара и с парите, които ми даде, накупих доста неща. А, не се притеснявайте. Обиколих целия пазар и купувах всяко нещо от различен търговец, така че никой да не се усъмни с какво съм се захванал. Дръжте. — Сули подаде на Боррик някаква риза.

Не беше кой знае какво, но му стоеше много по-добре от грубата дреха, която му бяха дали търговците на роби. След това момчето му подаде памучни панталони, каквито носеха моряците из Горчивото море.

— Не можах да намеря ботуши на прилична цена, господарю, но пък за храна имах достатъчно.

Боррик се усмихна на хлапака.

— Добре си направил. Мога да мина и без ботуши. Ако ще се правим на моряци, босите крака изобщо няма да привлекат внимание. Но ще трябва да се промъкнем до залива през нощта и да се надяваме, че никой няма да забележи тази моя червена коса под някоя лампа.

— И за това се погрижих, господарю. — Момчето му подаде стъкленица с някаква течност и гребен. — Това го взех от един човек, който продава такива неща на старите курви край пристанището. Нямало да се отмие от вода и било много трайно. Казват му „масло от Макасар“.

Боррик отвори шишенцето и в ноздрите го удари лютива миризма.

— Дано да подейства. Но ще ме усетят дори само по миризмата.

— Това щяло да се махне според търговеца.

— Я по-добре ти ми го намажи по косата, че ще взема да го разлея по пода.

Момчето се премести зад него и доста грубо взе да разтърква съдържанието на шишето по косата на принца. След това го разреса многократно, за да разнесе боята колкото може по-равномерно.

— С този загар, ваше височество, ще приличате досущ на дърбински моряк.

— А с теб какво да правим? — попита Боррик.

— За мен също има панталони и риза в торбата, господарю. Сули Абул го познават по просешкия му халат. Достатъчно е голям, за да си скрия някой крайник, когато се правя на сакат.

Боррик се засмя, въздъхна облекчено и си помисли: „Какво пък, може наистина да извадим късмет и да се измъкнем.“

 

 

Малко преди да се съмне един моряк и по-малкият му брат се появиха по улиците недалече от имението на губернатора. Както беше предположил Боррик, около дома на губернатора беше сравнително спокойно, тъй като беше логично да се предположи, че беглецът едва ли ще е близо до центъра на властта в Дърбин. Сега вървяха обратно към кошарите за роби. Ако къщата на губернатора беше неподходящо място за избор на скривалище от бегълци, то загражденията за роби изглеждаха още по-неподходящо. Боррик обаче не се чувстваше много спокойно в богаташкия квартал, защото присъствието на две опърпани фигури край резиденциите на богати и влиятелни хора само по себе си можеше да събуди подозрения и да привлече нежелано внимание.

Изведнъж Боррик спря. На стената на някакъв склад бе окачена обява. Беше изписана от опитни майстори и съобщаваше с големи червени букви наградата. Сули попита:

— Какво пише, господарю?

Боррик зачете на глас.

— Убийте мръсния престъпник! Това казва. Казва, че съм убил жената на губернатора. — Лицето му пребледня. — Богове и демони! — Прочете цялата обява и каза: — Според тях един роб, роден в Кралството, е изнасилил и убил госпожата на губернатора, след което е избягал в града. Дават награда от хиляда екю! — Боррик не можеше да повярва на очите си.

Очите на момчето се разшириха.

— Хиляда? Та това е цяло състояние!

Боррик се опита да пресметне. Равняваше се на около пет хиляди кралски суверена или на годишния доход на едно неголямо имение — наистина потресаваща сума за пленяването, жив или мъртъв, на един избягал роб, но пък роб, убил най-влиятелната дама в града. Боррик поклати глава и прошепна:

— Този мръсник е убил собствената си жена само за да даде на стражите повод да ме убият още щом ме видят!

Сули сви рамене.

— Никак не е чудно, ако знаеш, че губернаторът си има метреса, която е ненаситна, иска от него все повече и повече. Като отстрани първата си жена и се ожени за любовницата си — е, след съответния траур, разбира се — ще се отърве от две грижи: хем ще задържи любовницата си, хем ще задоволи лорд Огньо. И макар да е страшно красива, метресата му ще трябва добре да помисли за бъдещето си, след като се омъжи за човек, който е убил първата си жена, за да се ожени за нея. Когато остарее и лицето й се сбръчка…

Боррик се огледа.

— Дай да побързаме. След час градът ще заври.

Сули, изглежда, не можеше да сложи юзди на непрекъснатото си бъбрене, освен при крайно въпиещи обстоятелства и Боррик дори не направи усилие да го спре, понеже реши, че едно бъбриво хлапе ще изглежда по-малко подозрително, отколкото ако се оглежда уплашено във всички посоки.

— Сега вече, господарю, знаем как губернаторът е убедил Трите гилдии да му помогнат да ви заловят. Трите и губернаторът никак не се обичат, но още по-малко обичат роби, които убиват законните им господари.

Боррик се съгласи мълчаливо. Но средствата, приложени от губернатора, за да си спечели тази поддръжка, му се сториха смразяващи. Дори да не обичаше тази жена, все пак беше живял с нея. Никакво ли състрадание нямаше у този човек?

Завиха на ъгъла и видяха стената на загражденията за робите. Тъй като търгът беше прекратен, „кошарите“ бяха препълнени. Боррик се обърна към Сули и продължи да върви с широка крачка, но без да бърза, за да не привлече нечие внимание. За всеки от пазачите, който можеше да погледне към тях, той беше моряк, говорещ с някакво момче.

Двама от стражите тръгнаха към тях и изведнъж Сули заговори високо:

— Не. Каза, че ще получа пълна плата за това излизане. Вече съм пораснал. Работя като мъж! Не съм виновен аз, че се скъсаха мрежите. Раста е виновен. Беше пиян и…

Боррик се поколеба само за миг, след което му отговори с колкото може по-дрезгав глас:

— Казах, че ще помисля. Млъкни вече, че ще те оставя, нищо, че си ми брат! Да видим дали ще ти хареса цял месец в кухнята да търкаш тави…

Стражите изгледаха бегло забързаната двойка и продължиха обиколката си.

Боррик едва устоя на изкушението да погледне през рамо да види дали не са привлекли вниманието им. После зави на следващия ъгъл и се сблъска с някакъв човек. За миг непознатият се взря в очите му и промърмори нещо заплашително, пияният му дъх лъхна Боррик в лицето, след което изражението на мъжа се промени от пиянско раздразнение в открита омраза.

— Ти! — изръмжа Салая и посегна към камата в колана на халата си.

Боррик реагира моментално. Сбра пръстите си в едно и удари с все сила Салая в слънчевия сплит. Дъхът на Салая се изтръгна от дробовете му, лицето му стана мораво, а очите му се изцъклиха. Боррик го удари здраво в гърлото, дръпна го и нанесе трети удар — под тила. Прихвана търговеца на роби под мишницата преди да падне на земята, така че ако някой от стражите се озърнеше насам в този момент, нямаше да види нищо подозрително освен двама души, мъж и момче, които помагат на своя подпийнал приятел.

Влязоха в една крива уличка и там вече повлякоха изпадналия в несвяст мъж като чувал с картофи. Боррик го пусна върху една купчина смет и бързо свали кесията му. Оказа се добре натъпкана с кешийски и кралски монети и той я прибра под ризата си. След това свали камата от колана му с канията, като съжали, че търговецът не носи и сабя. Докато се колебаеше какво да направи по-нататък, Сули прибра пръстените на Салая, всичко четири, както и двете халки от ушите му. След това свали ботушите му и ги скри в торбата.

— Ако оставим нещо ценно по него, ще изглежда подозрително. — Отстъпи една крачка назад и рече: — Господарю, защо не го убием?

— Да го убием ли? — поколеба се Боррик. И изведнъж се сети. Беше мечтал да си отмъсти на тази свиня, но всички онези видения бяха свързани с убийство в двубой или като го заведе пред съдия и го обвини. — Че той е в несвяст…

— Толкова по-добре, господарю. Тъкмо няма да пречи. — Забелязал колебанието на Боррик, Сули добави: — Да побързаме, господарю, преди някой да ни е видял. Градът ще се размърда и дори тук скоро ще се появят хора. Някой скоро ще го намери. Ако не е умрял… — Последствията ги премълча.

Боррик се вкочани, извади ножа, който беше взел от Салая и замахна. Но отново го спря съвсем неочаквано притеснение: как да го направи? Стомаха ли да му прободе, гърлото ли да му среже или какво?

Сули каза:

— Ако не искате да убиете едно псе, господарю, позволете на слугата си да го направи вместо вас, но трябва да го направим, веднага! Моля ви, господарю!

Мисълта да остави това на момчето му се стори още по-отблъскваща, затова Боррик замахна и заби ножа в гърлото на роботърговеца. Салая дори не помръдна. Боррик зяпна удивено, след което промълви с горчив смях:

— Та той вече е бил мъртъв! Вторият удар сигурно му е скършил врата. — Боррик поклати глава удивен. — Ударът в гърдите и в гърлото беше един от мръсните бойни трикове, на които ме научи Джими — обикновено синовете на благородници не ги учат на такива неща, — но се радвам, че ме е научил. Не знаех обаче, че ударът по врата може да е смъртоносен.

Без да слуша обясненията му, Сули го подкани:

— Хайде да тръгваме, господарю! Моля ви! — Задърпа Боррик и бързо излязоха от уличката.

Когато се отдалечиха достатъчно от мъртвия, Боррик престана да мисли за отмъщението и насочи ума си към бягството. Сложи ръка на рамото на Сули и го попита:

— Накъде е заливът?!

Сули посочи по една дълга улица и отвърна:

— Натам.

— Води тогава.

И просячето поведе принца през освирепелия град, готов да убие и двамата само ако ги спипа.

 

 

— Онзи там — каза Боррик и посочи малкия платноход до един сравнително спокоен кей. Беше пинака, от тези, дето ги използват за превоз между по-големите кораби на котва в залива и брега, да прекарват пътници и малки товари. Но при добро управление можеше да издържи и в открито море, стига да не го подхване някоя по-силна буря. Тъй като цялата пиратска флота на Дърбин се бе отправила предния ден да залови убиеца роб, заливът беше почти пуст, но Боррик беше сигурен, че това положение няма да трае дълго, защото имаше и обикновени граждани, за които залавянето на убиеца на губернаторската жена едва ли бе първа грижа. Скоро кейовете щяха да загъмжат и кражбата на кораба щеше да се забележи.

Боррик се огледа и посочи някакво старо мръсно въже, въргалящо се наблизо. Сули го вдигна и го преметна през рамо. Боррик пък вдигна някакъв захвърлен сандък и каза:

— Давай след мен.

Никой не обърна внимание на двамата моряци, крачещи към малкия съд в края на кейовете. Боррик остави сандъка и скочи в лодката, след което бързо развърза въжето. Извърна се и видя Сули, застанал в задния край на лодката. На лицето му се бе изписало пълно объркване.

— Господарю, аз какво да правя?

Боррик изстена.

— Ти никога ли не си плавал в открито море?

— Аз никога в живота си не съм стъпвал на кораб, господарю.

— Наведи се и се престори, че вършиш нещо — каза Боррик. — Само това остава, да забележи някой, че не си моряк. Като тръгнем, просто ще правиш каквото ти кажа.

Боррик бързо вдигна платното и корабът пое към устието на залива. Принцът набързо изброи на Сули кое как се казва и за какво служи и му описа как да борави с всичко. След като и това свърши, каза:

— Хайде, дръж кормилния лост. — Момчето седна до принца и Боррик му подаде кърмовия лост и бумхойзера — пръта за опъване на платното. — Дръж под този ъгъл — посочи му принцът към устието на залива, — а аз ще поразгледам какво имаме тук.

Отиде в предната част на лодката и издърпа малкото долапче под фордека. Сандъчето се оказа незаключено, но вътре нямаше нещо особено ценно — едно резервно платно, нож за чистене на риба и оплетена корда. Усъмни се, че рибата, която би се хванала на такава корда, ще е по-голяма, освен колкото за стръв. Имаше и едно малко, обковано с желязо дървено ведро, използвано за изгребване на вода или да се държи уловът свеж, когато лодката се използва за риболов. Единственото му по-ценно откритие, последно при това, се оказа един ръждясал фенер, при това без масло. Той се обърна към момчето, което се беше стегнало свирепо, без да откъсва очи от платното и кормилото, и каза:

— И нямаш още хляб и сирене, нали?

Момчето го изгледа гузно и отвърна:

— Не, господарю.

Нещо много характерно за тази промяна на обстоятелствата, отбеляза си Боррик наум: гладът започваше да се превръща в начин на живот.

 

 

Вятърът духаше напористо от североизток. Докато излизаха от залива, момчето изглеждаше едновременно изплашено и изпълнено с радостна възбуда и не спря да бърбори, което явно бе неговият начин да се справи със страха си, но след като преминаха устието, сподирени от случайните погледи на екипажа на една голяма каравела, страхът му изчезна. Боррик се беше постарал преднамерено да минат близо до кораба, все едно че присъствието му не ги притеснява, а по-скоро ги е подразнило, че им се налага да го заобиколят.

Сега, след като заливът остана зад гърба им, Боррик попита Сули:

— Можеш ли да се катериш?

Момчето кимна и Боррик му нареди:

— Откъм носа — и внимавай с платното — качи се по мачтата до онази халка горе, хвани се за нея и увисни там. Огледай във всички посоки и ми кажи какво виждаш.

Момчето ловко се изкатери и стисна халката на върха на малката мачта. Тя се разлюля силно от допълнителната тежест, но това, изглежда, не притесни хлапака.

— Господарю! Ей натам има едни малки бели неща! — извика Сули и посочи на изток, след което разтвори широко ръката си към север.

— Платна?

— Така мисля, господарю. Доколкото мога да видя, осеяли са целия хоризонт.

— А на север?

— Мисля, че и натам виждам платна, господарю!

Боррик изруга.

— А на запад как е?

Момчето се извърна и извика:

— И натам се мяркат няколко, господарю.

Боррик прецени възможностите си. Смяташе да побегне към Ранъм, малко търговско пристанище на запад, или ако се наложеше — към Лимет, скромен градец на южния полуостров под Тъмните проливи. Но ако се окажеше, че са поставили външни постове точно срещу този избор, трябваше да опъне платно още по̀ на север, може би дори да се опита да се добере до Свободните градове или да рискува да мине проливите. По това време на годината проливите бяха едва умерено опасни, не като през зимата, когато ставаха направо непроходими, освен за някой изключително храбър или просто глупав мореплавател.

Боррик даде знак на Сули да слезе и щом момчето се озова при него, му каза:

— Мисля, че ще трябва да продължим на северозапад и да се опитаме да заобиколим постовете. — Погледна към слънцето. — Ако свърнем покрай западните постове, те, разбира се, ще ни подгонят, но ако продължим на постоянен курс, все едно че просто си плаваме по работата, може и да ги излъжем. — После погледна към водата. — Виждаш ли как водата променя цвета си ей оттук до ето там?

Момчето кимна.

— Това е така, защото тук минава дълбок канал, а онова там е коралов риф. Тази лодка има много плитко газене, така че можем да се промъкнем над ония рифове, но онзи, големият кораб, който подминахме в залива, ще заседне тук и ще се разбие. Ние обаче също трябва да внимаваме — някои рифове са твърде близо до повърхността. Но ако внимаваме, можем да ги избегнем.

Момчето го погледна със страх в очите. Явно беше стъписано от думите му, а и едва ли разбираше всичко.

— Спокойно, всичко е наред — каза Боррик. — Ще ти кажа какво да следиш, ако ни се наложи да бягаме. — Загледа се към хоризонта на запад, където върху синьо-зелената повърхност смътно се виждаше бяла точица. — Всеки съд близо до брега трябва да е също толкова малък колкото нашия и може би по-бърз. — Боррик нагласи платното на подходящ ъгъл спрямо вятъра за максимална скорост и каза: — Сули, ти само продължавай да наблюдаваш онова бяло петънце на западния хоризонт и ми кажи, ако почне да се уголемява.

Съсредоточило цялото си внимание в задачата, момчето се хвана за борда и се втренчи в далечния кораб. Мина близо час, през който бялото петно нито се смаляваше, нито растеше, след което изведнъж се понесе към тях.

— Господарю! — изрева хлапакът. — Идат!

Боррик извърна пинаката, мъчейки се да хване вятъра под най-подходящ ъгъл, но платното зад тях бавно нарастваше. Преследвачът беше по-бърз.

— По дяволите! — изруга принцът. — Ако продължаваме да бягаме, ще ни догонят.

— Господарю, още един! — извика Сули.

Сякаш привикан от първия кораб да прихване пинаката, на хоризонта от север се появи втори.

— Обкръжени сме! — изрева Боррик. Завъртя силно кормилния лост и се изруга наум за глупостта си. Разбира се, че пазачите при устието на залива щяха да проявят небрежност. На тях им беше наредено да прихващат само онези, които приличат на беглеца, и толкова отблизо бяха видели много добре, че никой от двамата на лодката не е червенокос. Но корабите на външния патрул можеха да забележат само платно на хоризонта. Щяха да ги прихванат, а Боррик не можеше и да допусне да го проучват отблизо. В Дърбин, ако се наложеше, щеше да се опита да блъфира с някоя съчинена версия, но тук, толкова близо до свободата, и дума не можеше да става да рискува да го пленят отново. Да го хванат означаваше да го убият.

Боррик се огледа бързо и каза:

— Ела тук!

Момчето бързо се премести при него и принцът му подаде лоста и въжето на платното.

— Поддържай този курс.

После бързо отиде при носа на лодката, извади второто платно от долапа, окачи го на мачтата, но не го вдигна.

— Побързайте, господарю! — извика момчето.

— Не сега. Сега само ще ни забави. Ъгълът ни не е подходящ. — Боррик се върна при кърмата.

Другите два съда вече обръщаха, за да се впуснат в гонитбата, и Боррик успя вече да ги различи. Прихващачът от север беше голям двумачтов галеон, бързоходен на вятър, но със слаба маневреност и с дълбоко газене. Беше сигурен, че капитанът няма да се осмели да го преследва през рифовете. Но първият съд беше с извити нагоре нос и кърма, пъргав едномачтов слуп. Моделът, появил се в Горчиво море едва в последните двадесет години, се ценеше от пиратите, действащи из плитчините на южното крайбрежие. По-бързи от пинаката на лек вятър, те бяха и по-маневрени и с почти същата проходимост в плитки води. Единственото, на което Боррик се надяваше, бе да подмине слупа, да опъне второто платно и да навлезе колкото се може по-навътре в плитчините.

По-големият съд тръгна да им отреже пътя за отстъпление и Боррик отпусна кормилния лост, извръщайки още и още повече срещу вятъра. Пусна рязко платното и лодката дръпна назад, принуждавайки приближаващия се галеон да се повлече от вятъра и скоростта му да се изпари като вода върху нажежен камък.

Слупът се завъртя да му отреже пътя, докато се носеше назад към рифа, и Боррик отпусна платното, за да внуши на капитана на по-големия съд, че е прерязал пътя на бегълците. Съсредоточи се изцяло в маневрата — рискът щеше да е огромен и всеки грешен ход щеше или да остави твърде голямо пространство между слупа и пинаката, така че по-големият съд да може отново да извърне и да ги прихване, или щеше да ги доведе достатъчно близо, за да могат да ги вземат на абордаж. Боррик задърпа силно лоста, все едно че се опитваше да върне назад. Единственият начин да вдигне по-голяма скорост от слупа на този лек вятър беше като извърне платното съвсем леко спрямо вятъра. Но нямаше да е с много. А и ако продължеше по такъв курс, накрая отново щеше да се озове в обсега на галеона.

Боррик остави преследващия ги кораб да ги доближи достатъчно, за да може да огледа екипажа — тридесетина главорези с не особено привлекателен вид, всички въоръжени с мечове и копия. Ако имаше и лъкометци на борда, живи нямаше да се измъкнат.

След това изненада както екипажа на едномачтовия слуп, така и Сули, като остави пинаката да поднесе назад право към по-големия кораб. Сули извика и покри лицето си с длани в очакване на неминуемия сблъсък, но вместо пукота на кършещи се греди единственият звук, надмогнал шума на морето, бяха гръмките ругатни на изненадания екипаж на слупа. Кормчията им реагира точно както Боррик се надяваше — завъртя силно руля, а ругатните на капитана изпълниха въздуха. Кормчията извръщаше настрана от връхлитащата пинака, която допреди малко искаха да доближат и прихванат с куките. Но белята вече беше станала.

Малката платноходка на Боррик остана неподвижна, треперейки в зъбите на вятъра, след което започна леко да се отдръпва. Като танцьорка, завъртяла се на пети, пинаката свърна настрани и бързо заобиколи големия едномачтов кораб. Плясъкът на силно изпънатото платно отекна над водната шир и пинаката сякаш подскочи напред и се понесе, подгонена от вятъра. Смаяните моряци стояха на перилото и гледаха със зяпнали уста. Един от тях се оказа достатъчно смел, за да скочи в тясната ивица между двата съда, и цопна само на няколко стъпки от кърмата на пинаката.

— Сули! Ела тук! — изрева Боррик.

Момчето се втурна да поеме лоста от Боррик, а принцът се затича към мачтата. В момента, в който се увери, че отново е увеличил дистанцията, вдигна второто платно. Надяваше се, че по този начин ще придаде достатъчно допълнителна скорост на пинаката, за да се измъкне от преследвача.

Капитанът на слупа изруга гръмко и заповяда на хората си да завият. Бързоходният съд завъртя мигновено и се втурна да ги преследва. Боррик раздвои вниманието си между носа и кърмата, като поглеждаше да види дали ги застигат и след това обръщаше очи напред да се увери, че не са застрашени от опасните плитчини. После викна на Сули:

— Дай още малко на щирборд!

— Какво, господарю? — изрева момчето и зяпна объркано принца: не разбираше моряшките му термини.

— По-надясно! — ревна в отговор Боррик, след което отново насочи вниманието си към опасността, която ги грозеше напред. И продължи да вика на Сули, насочвайки го да даде първо малко надясно, после наляво, след това отново надясно, въртейки на зигзаг по влудяващия си курс през плитчините.

Обърна се назад и изруга. Дори с допълнителното платно не се движеха достатъчно бързо.

— Обръщай към брега! — изрева той.

Момчето реагира моментално и завъртя лоста толкова бързо, че Боррик почти изгуби равновесие. Огледа се за скали, скали точно под повърхността, които те можеха да избегнат, но които щяха да спрат преследвача им по много неприятен начин.

Вече ясно чуваше шума на прибоя в крайбрежните скали.

— Натам! Завий натам! — викна Боррик, посочи и изрече наум кратка молитва към Богинята на късмета. — Да хванем гребена на ей онази вълна!

И сякаш Смеещата се господарка наистина го чу, защото Боррик усети как пинаката се надигна и вълната ги прехвърли през петното, което беше посочил. И въпреки това, когато започнаха да се спускат, от дъното се разнесе разкъсващ стон на дърво, стържещо в камък, последван от ужасно разтърсване на корпуса.

Сули се беше присвил с посивяло лице и стискаше кормилния лост, сякаш той беше единствената му останала връзка с живота. Боррик изрева:

— Дай наляво! — Момчето здраво натисна лоста. Стържещият звук на дърво в камък отново изпълни ушите им, но лодката прескочи подводната скала и се надигна без повече трудности.

Боррик се обърна назад. Слупът се бе наклонил, а капитанът му крещеше заповеди на изпадналия в паника екипаж да извият настрани от гибелните плитчини. Принцът въздъхна облекчено.

Отново насочи вниманието си напред и даде команда на Сули да поеме курс малко настрани от брега, набирайки скорост извън дърпащите ги към скалите вълни и под по-добър ъгъл спрямо вятъра. Пинаката се понесе напред, а слупът изостана, защото капитанът му бе принуден да го задържи надалече от рифа.

Боррик свали подръчно пригоденото предно платно и пое лоста от Сули. Момчето му се ухили хем радостно, хем ужасено. Боррик избърса потното си чело, насочи пинаката по вятъра и видя, че преследвачът им изостава още повече, тъй като линията на рифа продължаваше навътре, на северозапад. Засмя се от радост. Макар екипажът на слупа да беше изпънал всички платна, беше много късно. Докато заобиколяха рифа, пинаката щеше да се отдалечи толкова, че нямаше да ги хванат в открито море до мръкване.

Следващите два часа минаха без произшествия, докато Сули не реши да остави мястото си при носа и да отиде при Боррик и принцът не чу шляпането на вода под босите му крака.

Погледна надолу и видя, че дъното на лодката, билжът, се пълни с вода.

— Почвай да гребеш билжа! — изрева той.

— Какво, господарю?

— Вземи бързо ведрото от долапа и почни да изгребваш водата!

Момчето се върна отпред, взе ведрото и се залови да изгребва. В продължение на около час като че ли се справяше с процеждащата се вода, но след още час изнурителен труд водата вече покри глезените му. Боррик го смени, но след още час стана ясно, че колкото и яростно да изгребва, начинанието в един момент ще се окаже безнадеждно. Рано или късно пинаката щеше да потъне. Въпросът беше само кога и къде.

Боррик се огледа и видя, че не само крайбрежната линия възвива на югозапад, все по-надалече от тях, но и че курсът им е на северозапад, към Тъмните проливи. Пресметна набързо, че сега се намират възможно най-далече от бреговата линия, малко на североизток от Ранъм, където линията на брега щеше да завие на север. Трябваше да реши бързо дали да поемат към южния бряг, или да се надява, че ще успеят да стигнат до брега някъде южно от Лимет. Тъй като се намираше почти на еднакво разстояние от двата бряга, реши, че е най-уместно да подкарат колкото може по-бързо и да се придържат към сегашния курс.

Слънцето започна да се снишава. Боррик и Сули продължаваха да се редуват с изгребването на водата и да поддържат курса към Лимет. Някъде по залез откъм север се появиха рехави облаци и вятърът промени посоката си и задуха в лицата им. Пинаката продължаваше да се държи прилично, но Боррик се съмняваше, че ще оцелеят достатъчно дълго, за да стигнат сушата, ако завали. И тъкмо докато си го помисляше, първите дъждовни капки го удариха в лицето и след миг заваля пороен дъжд.

 

 

По изгрев ги настигна кораб. Принцът и Сули, и двамата изтощени до изнемога от изгребването през цялата нощ, едва можеха да помръднат. И все пак Боррик събра последните си сили и се изправи.

Вдигнали бяха платното призори, решили, че в тъмното ще е по-добре да стоят на място и да се редуват с изхвърлянето на водата, отколкото да плават слепешком. Шумът на прибоя щеше да ги предупреди, ако се приближаха твърде опасно до крайбрежните плитчини. Проблемът беше, че Боррик нямаше никаква представа как въртят теченията в тази част на Горчиво море.

Корабът бе неголяма тримачтова търговска шхуна с квадратни платна. Можеше да е от всяка държава по бреговете на Горчивото море и можеше да им носи или спасение, или гибел.

Когато се доближи достатъчно, за да могат да го чуят, Боррик извика:

— Кой е корабът?

Капитанът заповяда да завъртят руля и да доближат потъващата пинака и извика:

— „Добрият пътник“, на път от Бордон.

— Накъде сте?

— За Фарафра — последва отговорът.

Сърцето на Боррик заби лудо. Оказа се търговски кораб на Свободните градове, на път към един от големите търговски центрове на Кеш на брега на Драконово море.

— Каюти за двама имате ли?

Капитанът огледа потъващата пинака и отвърна:

— А можете ли да си платите превоза?

На Боррик никак не му се искаше да се раздели с монетите, които беше прибрал от Салая, защото знаеше, че ще му потрябват и отвърна:

— Не, но можем да работим.

— Имам си достатъчно хора — извика капитанът.

Боррик знаеше, че капитанът няма да ги остави да се удавят — моряшкото суеверие не го допускаше, — но можеше да изиска в замяна договор за няколко курса. Моряците бяха непостоянна пасмина и стабилни екипажи се съставяха трудно. Капитанът просто се пазареше. Боррик извади от долапа ръждясалия рибарски нож и го размаха.

— Тогава ви заповядвам да си свалите флага! Всички сте мои пленници!

Капитанът го зяпна опулено, след което се разсмя. Всички моряци по палубата също взеха да се смеят гръмогласно. След миг на искрено веселие капитанът изрева:

— Качете този луд и момчето на борда. И право към Проливите!