Реймънд Фийст
Принц на кръвта (10)

Глава 9
Посрещане

Тромпетите заехтяха.

Хиляда войници застанаха мирно, с взети „за почест“ оръжия. Сто барабанчици на коне забиха барабаните си. Ерланд се извърна към яздещия до него Джеймс и промълви:

— Това е невероятно!

Пред очите им се издигаше столицата Кеш. Преди час бяха навлезли в „Долния град“, където ги посрещна делегация начело с губернатора на града и неговата свита. Беше същата церемония, която бяха принудени да изтърпяват при всяко свое спиране по изнурителния си път от Нар-Аяб до столицата. Когато губернаторът на Нар-Аяб ги бе посрещнал в околностите на града, Ерланд намери в това тържествено посрещане малък отдушник за мрачното си настроение: смъртта на Боррик го беше държала вцепенен цяла седмица, отдаден на скръб, омесена с яростта от цялата несправедливост на случилото се. Пищното посрещане, устроено им от губернатора, за известно време го беше отвлякло от спомена за злощастната засада и новостта на гледката го беше поразсеяла за няколко часа.

Но тези пищни церемонии вече бяха започнали да му омръзват. Предложили му бяха ново екстравагантно посрещане пред градовете Кх’мрат и Кхаттара, и още половин дузина прояви на гостоприемство из по-малките селища, които макар и да не бяха толкова разкошни, все пак бяха твърде формални и отегчителни. Ерланд беше длъжен да изслушва предългите поздравителни речи на всички официални лица, от губернаторите до селските старейшини.

Той погледна към Локлир, който яздеше малко по-назад с едно официално лице, кешиец, изпратен да ги посрещне при портите на Долния град, махна им с ръка и двамата смушиха конете си и се изравниха с него. Представителят на императорския двор беше някой си Кафи Абу Харез, благородник от Бени-Вазир, едно от пустинните племена на Джал-Пур. През последните стотина години мнозина жители на пустинята бяха получили висши служби в империята поради качествата си в областта на дипломацията и преговорите. Предишният посланик на Кеш в Западните владения, Абдур Рахман Мемо Хазара-Хан, починал преди десет години, веднъж бе казал на Ерланд и брат му:

— Ние сме конен народ и като такива сме безпощадни конетърговци.

Ерланд неведнъж беше чувал баща си да ругае Хазара-Хан с нескрито уважение и беше склонен да му повярва. Даваше си сметка, че какъвто и да се пада този техен спътник по протокол, в никакъв случай не е глупак и че трябва да бъде държан под око. Хората от Джал-Пур бяха опасни противници.

— Да, ваше височество? — каза Кафи. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Това е доста по-различно от всичко, което видяхме дотук — отвърна Ерланд. — Какви са тези войници?

Кафи оправи полите на халата си. Облеклото му не се отличаваше от това, което Ерланд вече бе виждал в Крондор — тюрбан, туника, панталони, дълъг елек, високи до коленете ботуши. Но това, по което се отличаваха одеждите му от всичко, което Ерланд бе виждал, беше пищното везмо и безбройните украси. Официалните лица на кешийския двор, изглежда, проявяваха почти неестествена привързаност към златните гайтани и перлените нанизи.

— Това е Имперската лична гвардия, ваше височество.

— Толкова много? — подхвърли небрежно Ерланд.

— Да, ваше височество.

— Прилича ми на цял гарнизон — отбеляза Локлир.

— То си зависи от града, милорд — каза кешиецът. — За един град в Кралството си е пълен градски гарнизон. За един кешийски град — не чак толкова. А за град Кеш — само малка част.

— Ще издадете ли военна тайна, ако ви попитам колко войници пазят лично императрицата? — попита Ерланд.

— Десет хиляди — отвърна без притеснение Кафи.

Ерланд и Локлир се спогледаха.

— Десет хиляди! — възкликна принцът.

— Това е Дворцовата гвардия, която е част от Имперската лична гвардия, която на свой ред е само малка част от градския гарнизон — тоест ядрото на армиите на Кеш. Зад стените на Горния и Долния град десет хиляди войници винаги стоят в готовност и пазят сигурността на Тази, която е Кеш.

Яздеха през безкрайния шпалир от войници и любопитни граждани. Пътят водеше нагоре — гигантски каменен булевард, виещ се към голямо плато. Някъде по средата се вееше знаме със златни и бели квадрати и принцът забеляза, че униформите на войниците по-нагоре от знамето са различни от тези под него.

— Това сигурно са различни полкове? — попита той.

— В древни времена първоначалният народ на Кеш е бил само един от многото народи, обитаващи Овернската глъбина — каза Кафи. — Когато враговете ги притискали, те се оттегляли на платото, където сега се намира дворецът. Оттогава е останала традицията всички, които служат на империята, но не са от истинско кешийско потекло, да живеят в града под двореца. — Той посочи знамето в златно и бяло. — Всички войници, които виждате тук, са от Имперския гарнизон, но онези над Имперското знаме са до един войници от истинската кръв. Само те могат да служат и да живеят в двореца. — И добави с лек трепет: — Никой, който не е с истинска кешийска кръв, не може да живее в двореца. — Ерланд го погледна втренчено, но не забеляза нещо, което да издава чувства в изражението му. Сякаш искаше да им каже, че това е най-обикновен факт от живота на Кеш.

Ерланд забеляза и че тези, които стояха на почетна стража по маршрута им, не се отличават по външност от онези, които бяха видели по пътя си през империята досега: хора от всякакви раси и с всякаква външност — тъмнокожите и тъмнокосите определено бяха много повече, отколкото в Кралството, но се мяркаха също така и червенокоси, и руси граждани. Но онези над знамето бяха с почти еднаква външност: мургава кожа, но нито черна, нито тъмнокафява, нито светла. Косите им бяха еднакво тъмнокафяви, понякога с червеникав оттенък, но не се мяркаха рижи, руси или с кестенява коса. Явно беше, че тази войскова част е съставена от хора с родословие, което почти не се бе смесвало с другите народи на Кеш.

Ерланд огледа с любопитство крепостната стена, опасваща ръба на платото, и многобройните кули, извисяващи се зад нея, и попита:

— Значи всички, които живеят в града, но извън двореца, също са от „истинската“ кръв?

Кафи се усмихна снизходително.

— Никакъв град няма на платото, ваше височество. Всичко, което виждате там, е дворецът. Някога е имало и други сгради, но с разрастването и разширяването на двореца са ги съборили. Дори храмовете са били преместени долу, за да могат тези, които не са от истинската кръв, да отдават почит към боговете.

Ерланд беше впечатлен. По време на царуването на лудия крал Родрик столицата Риланон беше започнала да се разкрасява с цел да се превърне в най-процъфтяващия град на Мидкемия, или поне такава беше била амбицията на Родрик, но Ерланд беше принуден да признае, че дори планът на Родрик да беше се осъществил докрай, с мраморните фасади по всички сгради, с плавателните канали около двореца, дори с всичко това Риланон щеше да си остане нещо дребно и незначително в сравнение с Кеш. Не че Кеш беше красив град; не беше. Много от улиците, по които бяха минали, бяха мръсни, с наблъскани плътно една до друга занемарени малки постройки и изпълнени с миризмите на ежедневния бит — с дъх на гозби, с лютивия пушек на ковачниците или киселата миризма на табакчийниците, дори с неизменната воня на немити човешки тела и на изпражнения.

Малко неща в Кеш можеха да се нарекат красиви. Но градът беше древен. В него се съдържаше ехото на многовековна история, на могъщ народ и държава, превърнала се във велика империя. Въздухът тук беше просмукан с култура, създала художници и музиканти още по времето, когато прадедите на Ерланд бяха били прости рибари, току-що захванали се с набези срещу по-слабите си съседи, използвайки за изходен пункт безопасния залив на Риланон. Това му го беше изтъкнал още като дете учителят му по история, но принцът чак сега разбираше какво точно бе имал предвид старецът. Камъните под копитата на коня му се бяха изтрили от преминаването на щурмови отряди, на пленени чуждоплеменни главатари и на триумфиращи военачалници още преди Риланон да се окаже под господството на рода Кондуин. И завоевателски армии бяха преминавали оттук, предвождани от легендарни пълководци, тръгнали да покоряват други народи и страни, преди Риланон и Батира да подхванат войните помежду си за контрол над търговските пътища — двата града-държави, стремящи се към надмощие над онова, което много по-късно щеше да се нарече Кралското море. Кеш беше древен. Много древен.

— Разбира се, ваше височество, тези, които са гости на императрицата, ще бъдат настанени в едно специално крило на двореца, с изглед над Овернската глъбина — каза Кафи. — Би било неучтиво да ви принуждаваме да изминавате този път ежедневно.

Ерланд се отърси от унеса си и вметна:

— Но вие изминавате този път ежедневно, нали?

Устните на мъжа леко се присвиха, но той отвърна равнодушно:

— Разбира се, тези от нас, които не са от истинската кръв на Кеш, знаят мястото си. Ние служим всеотдайно и подобни малки неудобства дори не подлежат на обсъждане.

Ерланд схвана деликатния намек и изостави темата. Да ги посрещнат пред стените бяха наизлезли придворни от всякакъв ранг, един от друг по-пъстро и пищно облечени. Барабанният тътен секна и внушителен оркестър засвири нещо, което му се стори подозрително позната мелодия, но изсвирена от хора, които никога не са я чували.

— Много пищно посрещане — подхвърли Ерланд на Джеймс. В отговор графът само му кимна разсеяно.

Откакто бяха влезли в града, старият му навик да е нащрек се беше събудил. Очите му не спираха да шарят из тълпата, готови да засекат и най-малкия намек за възможна заплаха за Ерланд. Бяха изпратили писма до Крондор и отговорът ги беше застигнал по пътя, тъй като кешийците бяха проявили удивително старание да отнесат на Арута вестта за смъртта на Боррик и да върне отговора му. Торбата, която им бяха донесли, се оказа пълна с писма. Кралският ездач беше съвсем изтощен, тъй като му бяха заповядали да не предава съдържанието на дипломатическата поща на никой друг освен на граф Джеймс, барон Локлир или принц Ерланд. През целия път беше придружаван на смени от кешийски вестоносци, като бяха сменяли конете на всяка пътна станция. Човекът беше яздил, без да спира, цели три седмици. Джеймс го беше похвалил за усърдието и беше пратил с него писмо до Крондор, като му бе наредил да се върне с по-умерен ход. Писмото съдържаше препоръка за издигане в службата и възнаграждение за героичната езда.

Отговорът на Арута по повод вестта за гибелта на Боррик се оказа точно такъв, какъвто Джеймс беше очаквал: инцидентът за него беше приключен и в писмото му не се долавяше никаква лична реакция. Принцът на Крондор нямаше да позволи да бъде отклонен от трудния избор, който бе длъжен да направи като владетел на Запада. Съвсем предпазливо беше указал на граф Джеймс да се опита много дискретно да издири тленните останки на Боррик, но при условие, че това няма да промени в значителна степен поведението им. Първото и основно задължение на пратеничеството беше да изрази почитта на Кралството към императрицата по повод нейния седемдесет и пети рожден ден и в никакъв случай не биваше да се допуснат повече търкания между двете държави. Във всичко това Джеймс беше подушил неприятности. Боррик беше убит, за да бъде тласната империята във война с Кралството, но Арута беше отказал да се хване на въдицата. Това можеше да означава само ескалация на провокациите. А единствената по-голяма провокация от убийството на Боррик, която Джеймс можеше да си представи, беше да бъдат убити и двамата братя. Чувстваше се лично отговорен за смъртта на Боррик и беше оставил личната си скръб настрана, за да може да предпази Ерланд… Усети, че жена му го гледа, мисълта му се насочи към нея. „Как си, обич моя?“

„С удоволствие бих слязла най-после от този кон, любими“ — последва отговорът, въпреки че лейди Гамина външно не показваше никакви признаци на досада или неудобство. Беше понесла трудностите на дългото пътуване, без да се оплаква, и всяка нощ, когато си лягаше до Джеймс, положила глава на рамото му, си даваше ясна сметка, че щастието им от това, че са заедно, изкупва ежедневните неудобства, но не може да изкорени болката на Джеймс от смъртта на Боррик, нито тревогата му за сигурността на Ерланд. Тя му кимна мълчаливо към челото на процесията. „Най-официалното посрещане до този момент, скъпи.“

Зад белозлатното знаме стояха поне сто официални лица, за да посрещнат принца и свитата му. Ерланд не повярва на очите си, сякаш виждаше някаква странна шега. Защото пред него стояха мъже и жени, облечени съвсем оскъдно, но за сметка на това — отрупани със скъпоценни накити. Обичайната дреха беше или къса пола, или препаска от полупрозрачна коприна, увита само веднъж около слабините, от кръста до средата на бедрото. Препаската се държеше от стегнати, отрупани с блестящи камъчета колани със златни токи. Но от кръста нагоре не само мъжете, а и жените, бяха голи и всички бяха обути в прости сандали с кръстосани връзки. Косите на всички мъже бяха обръснати до голо, а на жените — късо подстригани и стигащи или до раменете, или до средата на ушите, с пищни геми и златни украшения, вплетени в кичурите.

— Навярно на Негово височество не е известно, но обичайната възбрана на голотата, характерна за вашата страна и за част от населението на империята не съществува сред носителите на истинската кешийска кръв — каза Кафи. — Навремето и на мен ми се наложи да привиквам с тази гледка — сред моя народ да видиш дори лицето на нечия жена означава сигурна смърт. — След което добави с нотка на ирония: — Земята на тези хора е топла, ваше височество, но не толкова гореща, колкото родната ми пустиня, където подобно облекло би било гибелно. Когато сам преживеете дългите горещи нощи горе на платото, ще разберете защо тук обличането на каквито и да било дрехи е по-скоро въпрос на мода, отколкото на необходимост. А истинската кръв на Кеш никога не се е интересувала особено от чувствата на подчинените народи. „В Кеш правиш това, което прави истинският кешиец“, гласи една древна поговорка.

Ерланд кимна сдържано, стараейки се да не се зазяпва в толкова многото разголена плът. Напред пристъпи някакъв мъж, не много по-възрастен от него. Беше мускулест и държеше овчарска гега и лък, които изглеждаха по-скоро церемониални. Главата му беше обръсната като на останалите, само с един перчем на тила, овързан с нанизи от скъпоценни камъни. Миг по-късно напред пристъпи друг мъж, набит, дебел и явно затруднен от дългото стоене под горещото слънце, и застана до първия. Без да обръща внимание на обилната пот, стичаща се по почервенялото му лице, той рече:

— Добре дошли на нашите гости.

Кафи се обърна към дебелия:

— Милорд Нироме. Имам честта да ви представя Негово височество принц Ерланд, наследник на трона на Островното кралство, рицар-капитан на Армиите на Запада и почетен пратеник при Тази, която е Кеш.

— Ваше височество — каза дебелият Нироме. — Да зачете вашето пристигане е дошъл да ви посрещне един от Имперската кръв. За мен е огромна чест да ви представя принц Авари, син на Тази, която е Кеш.

Младият мъж пристъпи напред и заговори пряко към Ерланд.

— Посрещаме с добре дошъл нашия брат принц. Дано престоят ви тук да е щастлив и толкова дълъг, колкото благоволите, принц Ерланд. Защото за нас е истинска чест кралят на Островното кралство да изпрати своя наследник. Тази, която е майка на всички нас, е предоволна от този жест и изпрати мен, недостойния си син, да ви посрещна с добре дошли. Упълномощен съм да ви предам, че сърцата на всички в Кеш са възрадвани от мига, в който идвате при нас, и че всеки миг от вашия престой е като безценно богатство в нашата съкровищница. Вашата мъдрост и храброст са ненадминати и Тази, която е Кеш очаква с преголямо нетърпение да ви посрещне в своя двор.

След като изреди всичко това, принц Авари се обърна и закрачи нагоре по пътя. Мъжете и жените от имперския придворен кортеж по посрещането отстъпиха в шпалир, за да направят път на принца и лорд Нироме, а Кафи даде знак на Ерланд и на барон Локлир да ги последват. Двамата с граф Джеймс поеха след тях.

Докато се изкачваха по рампата, Джеймс се обърна към Кафи.

— Всъщност ние знаем толкова малко за империята, ако изключим онова, което виждаме по северните граници. Негово височество ще бъде доволен, ако е възможно да останете с нас и вероятно да ни обясните повече неща за това възхитително място.

Мъжът се усмихна и Джеймс долови нещо в очите му.

— Желанието ви беше предвидено. Всеки ден призори ще бъда пред вратата ви и няма да си тръгвам преди да благоволите да ме освободите. Императрицата, да е благословено името й, се разпореди да бъде така.

Джеймс се усмихна и сведе глава в учтив поклон. „Това значи е хрътката, която ще ни следи през цялото време.“

„Един от многото, сигурна съм в това, скъпи.“ — обади се Гамина в ума му.

Джеймс отново насочи вниманието си към челото на групата, където Ерланд следваше почетната имперска делегация по посрещането. Разбираше много добре, че умът и дарбите му ще бъдат подложени на много сериозно изпитание през следващите два месеца и половина. А имаше само две основни задачи: да опази Ерланд жив и да не допусне Кралството да бъде въвлечено във война.

 

 

Ерланд почти беше изгубил дар слово. Така наречените му „покои“ се състояха от шест стаи, а „крилото“ на двореца, отделено специално за тях, беше почти колкото бащиния му палат в Крондор. Имперският дворец наистина се оказа сам по себе си цял град. А покоите за гости тънеха в неописуем разкош. Каменните стени бяха облицовани с мрамор, излъскан до блясък, така че да отразяват светлината на факлите като блещукането на хиляди разноцветни скъпоценни камъчета. За разлика от крондорския стил с многобройните малки стаички, тук всички стаи бяха просторни, но можеха да се разделят на части с помощта на завеси с различна плътност. В момента единствените завеси бяха отляво и отдясно: и двете бяха полупрозрачни и през тях се виждаха всевъзможни дивани и кресла, подготвени в случай, че му се наложи да организира съвещания или приеми. А вляво от него един огромен балкон предлагаше зашеметяваща гледка към Овернската глъбина, гигантското езеро в самото сърце на империята. Спалнята се намираше зад двойната врата на тази огромна зала, в която можеше да се среща със съветниците си, ако му се наложеше.

Ерланд даде знак на двамата си пазачи, назначени същевременно за негови слуги, да отворят вратата, но преди те да реагират, до него се появи млада жена.

— Милорд — каза тя и плесна с ръце.

Двете крила на вратата се разтвориха и Ерланд пристъпи в спалнята си. И замря на място пред гледката, която се разкри пред очите му. Накъдето и да обърнеше очи, виждаше само злато и злато. С позлата бяха покрити маси и дивани, столове и кресла, грижливо подредени из стаята за всевъзможните нужди, които можеше да има, докато се преоблича, съставя послания или се храни. Високо по стените мраморът преливаше в пясъчник, върху който бяха изрисувани стенописи с ярки цветове на приглушения ръждивокафяв фон на камъка. В стилизирания стил на Кеш те изобразяваха воини, крале и богове, много от които с животински глави: кешийците придаваха на божествата образи, твърде различни от представите за тях в Кралството.

Ерланд стоеше онемял и очите му поглъщаха невероятния разкош. В центъра на огромното помещение се издигаше гигантско ложе, обкръжено от три страни с полупрозрачни копринени завеси, висящи от таван на двадесет стъпки над главата му. Леглото беше два пъти по-голямо от собственото му у дома, което му се беше сторило огромно след завръщането му с Боррик от службата им при господаря на Висок замък, при положение че бяха привикнали да спят върху тесните нарове във войнишките гарнизонни бараки.

Щом си помисли за Боррик, Ерланд се натъжи, защото му се дощя да сподели удивлението си със скъпия си брат. Както вече му се беше случвало твърде често след трагичното нападение, той все още не можеше да приеме, че Боррик е мъртъв. Просто беше сигурен, че е жив и че… Младата жена, която беше влязла с него, плесна още веднъж и изведнъж стаята се изпълни с оживена шетня.

Стражите на принца стояха и гледаха с нямо удивление тази като че ли безкрайна процесия: най-напред заради ловкостта и бързината, с която разопаковаха багажа на принца и подредиха официалните му дрехи редом до въоръжението, но преди всичко заради факта, че всички бяха жени, всички красиви и всички до една облечени в същия оскъден тоалет като свитата, която ги беше удостоила при посрещането. С малката разлика, че ги нямаше бижутата. Обикновените препаски бяха притегнати с ленени коланчета. Като се изключеше това, жените си бяха направо голи.

Ерланд се позамисли, след което пристъпи към двамата стражи и им каза:

— Отидете да хапнете нещо. Ако ми потрябвате, ще ви извикам.

Двамата отдадоха чест и се обърнаха, явно колебаейки се накъде да тръгнат, но сякаш прочела мислите на принца, една от младите жени каза:

— Насам, моля. — И ги отведе.

Друга млада жена с кафяви като махагон очи пристъпи и застана пред Ерланд.

— Ако благоволи милорд, банята му е готова.

Ерланд забеляза, че коланът й е червен и със златна тока, за разлика от простите бели коланчета на останалите, и реши, че трябва да е нещо като началничка.

Изведнъж се почувства прекалено облечен в този толкова топъл дворец, и при това мръсен след дългата езда, затова кимна и последва жената към следващата стая. Там го чакаше басейн за къпане, дълъг поне тридесет стъпки. В отсрещния му край някаква златна статуя, изобразяваща може би воден дух или нещо подобно, държеше ваза, от която в басейна се изливаше вода. Ерланд се огледа малко смутено, защото в басейна го чакаха пет-шест жени, всичките без дрехи.

Други две пристъпиха от двете му страни, докато тази, която го водеше, се обърна и започна да развързва туниката му.

— Ама… — заекна Ерланд и неволно отстъпи.

— Нещо не е наред ли, господарю? — попита жената с махагоновите очи и Ерланд изведнъж забеляза, че цветът на кожата й е с различен оттенък: червеникавата топлина от слънчевия загар върху естествения меко мургав, маслинен цвят. Черната й коса беше стегната назад в плитка и Ерланд забеляза също така, че има много дълга и нежна шия.

Понечи да заговори, но спря, понеже не знаеше какво да каже. Виж, ако Боррик беше с него, двамата отдавна щяха да пляскат из басейна и да пробват границите на… правата си над тези хубави слугинчета. Но сам… чувстваше се неловко.

— Как се казваш?

— Мия, господарю.

— Ъъ… Мия… — Той погледна жените в басейна, коя от коя по-хубава и чакащи го да изрази предпочитанията си. — … В моята страна не е обичайно толкова много слуги да… няма нужда чак от толкова…

Очите на младата жена се взряха за миг в неговите и тя каза тихо:

— Ако господарят благоволи да покаже коя от слугините му харесва, ще отпратя останалите. — Поколеба се за миг, след което добави: — Или ако си пожелаете само една, за мен ще бъде голяма чест да… удовлетворя нуждите ви, господарю. — Последното го каза съвсем недвусмислено.

Ерланд поклати глава.

— Не, искам да кажа… — После въздъхна примирено. — А бе карай, то се е видяло.

Ловки ръце го разсъблякоха и щом се оказа съвсем гол, той побърза да влезе в басейна. Чувстваше се неловко, дори гузно. Водата беше почти гореща. Той седна на най-долното стъпало и водата го покри до гърдите. Мия откопча колана си и препаската й се смъкна на пода. Без капка смут тя влезе във водата, седна на стъпалото зад Ерланд, плесна с ръце и друга от слугините даде знак на стоящите отвън да донесат благовонни масла, сапуни и мазила.

Мия докосна леко раменете му и го придърпа назад, докато главата му се отпусне върху меките й гърди. После пръстите й вещо зашариха по темето му и започнаха да втриват благовония в косата му. Други две слугини вече бяха седнали от двете му страни и триеха гърдите му със сапуни, ухаещи на горски цветя. Още две започнаха да почистват и пилят ноктите на ръцете му, а трета двойка се зае да разтрива уморените мускули на краката му.

След първоначалното напрежение от това, че го обслужват толкова интимно седем непознати жени, Ерланд вдиша дълбоко и се постара да се отпусне. Всъщност всичко това не беше кой знае колко по-различно от вкъщи, когато някой от мъжете слуги изтриваше с четка гърба му, нали така? После погледна десетината красиви жени, стоящи покрай басейна и седемте във водата с него и се изкикоти. Да бе, съвсем като вкъщи си беше, няма що.

— Господарю? — промълви Мия.

Ерланд въздъхна тежко.

— Ще ми трябва малко време да привикна с това.

Жената спря да мие косата му, изплакна я с вода от една златна купа, след което започна да разтрива мускулите на врата и раменете му. Въпреки цялото неудобство и срам, че е в басейна с голи слугини, той скоро установи, че от нежния и неспирен масаж клепките му натежават. И докато вдишваше чудесния аромат на слънчевия загар по влажната кожа на Мия, смесен с мириса на благовонията, Ерланд притвори очи и усети как умората и притеснението бавно се отцеждат от тялото му.

Въздъхна дълбоко, а Мия промълви в ухото му:

— Желае ли моят господар още нещо?

Ерланд се усмихна за пръв път след атаката на разбойниците и отвърна:

— Не. И така ми харесва.

— Отдъхни си тогава, красиви млади господарю с коса като пламък — прошепна тя в ухото му. — Почини си и се освежи, защото тази нощ Тази, която е Кеш ще те приеме.

Ерланд се отпусна в мекото тяло на слугинята и се остави на топлината на басейна и ловките пръсти на жените, опипващи с вещина уморените му мускули. Скоро потъна в мъглата на чувствения сън и след като се отпусна напълно, усети, че се отзовава на нежните милувки на жените. Видя изпод отпуснатите си клепачи усмихнати лица, които го гледаха с очакване, и две от слугините си прошепнаха нещо и едва стаиха тихия си смях. „Да — помисли си той. — Така наистина ми харесва.“

 

 

Една от слугините го задърпа за крака и прошепна:

— Господарю!

Ерланд се надигна на лакът, примигна и попита:

— Какво има?

— Господарят Джеймс извести, че ще бъде тук след половин час, господарю. Каза да сте готов за представянето ви пред императрицата. Трябва да се облечете.

Ерланд погледна първо надясно, после наляво и видя, че вдясно от него спи Мия, а отляво друга слугиня — онази със смайващо зелените очи, спомни си той, но за името й не можа да се сети — тя го гледаше през премрежените си мигли. Ерланд плесна игриво Мия по задника и каза:

— Време е да ставаме!

Мия моментално се събуди, изхвърча от огромното легло с едно плавно движение, плесна с ръце и веднага се появиха още няколко робини с дрехите на Ерланд, почистени и изгладени. Ерланд скочи от леглото, махна им с ръка да го изчакат и забърза към стаята с басейна. Кимна на слугините да се разкарат от пътя му и се бухна под водата, за да се изплакне. На Мия, която го последва, обясни:

— Малко съм се поизпотил.

Тя се усмихна.

— Вие бяхте… много активен известно време, милорд.

Ерланд също се усмихна и попита:

— А бе при вас винаги ли е толкова горещо?

— Сега е лято, затова е така. Използваме ветрила, ако човек иска да го разхладят. Виж, през зимата нощем наистина става много студено и в постелите се използват много кожи, за да топлят.

На Ерланд му беше трудно да си го представи, докато излизаше от басейна. Три от жените го подсушиха набързо и той се върна в спалнята.

Това, че му помагаха в обличането, се оказа по-трудно, отколкото си го беше представял. Непрекъснато се опитваше да се оправи сам, което пречеше на усилията на жените да завързват разните дантели и да го закопчават. Но когато обявиха за пристигането на граф Джеймс, все пак беше напълно облечен.

— Я, изглеждаш доста по-добре — каза Джеймс от прага. — Хубаво ли подремна?

Ерланд огледа изобилието от женска плът из стаята и каза:

— Много добре всъщност.

Джеймс се засмя.

— Гамина не остана никак доволна от толкова многото красиви млади жени в покоите ни, затова изпратиха няколко красиви млади мъже. Тя много се смути, когато й предложиха да й помогнат да се изкъпе. — Графът се огледа. — Бих могъл да ги нарека развратен народ, но за тях всичко това е нормално. За тях ние сигурно изглеждаме… и аз не знам как точно изглеждаме.

Графът махна с ръка на Ерланд да го последва и го заведе в един широк коридор, където си говореха Локлир и Гамина. Щом влязоха в коридора, умът на Гамина заговори на Ерланд: „Ерланд, Джеймс забеляза вече два подслушвателни поста в покоите ни. Внимавай много какво казваш на глас.“

„Готов съм да се обзаложа, че поне една от слугините ми е офицер от кешийското разузнаване“ — отговори той.

Един кешийски дворцов служител, в същото облекло, каквото бяха видели навсякъде из двореца — бяла препаска и сандали — дойде да ги вземе. За разлика от другите обаче той носеше изкусно изработен нагръдник от злато и тюркоаз и държеше жезъл.

— Насам, ако обичате, ваше височество. Господа, госпожо…

Поведе ги по дълъг коридор, по който входовете към огромни зали се редуваха с врати към открити тераси.

— Гледайте да свикнете с тези тукашни „дремвания“, ваше височество — каза Джеймс. — Това тук си е обичайно. Дворцов съвет преди обяд, на императрицата с най-близките й сановници, после обяд, следобедна дрямка до вечерта, пак дворцов съвет от залез-слънце докъм деветия час, после вечеря.

Ерланд хвърли поглед към няколко слугини, които ги подминаха — бяха си голи, ако не се брояха препаските — и каза:

— Ще се справя.

Откъм Гамина дойде мисъл — доста неодобрителна.

Завиха и продължиха по още по-широк коридор. Обкръжаваха ги колони, до една облицовани с мрамор и издигащи се цели три етажа нагоре. Стените от двете страни бяха изрисувани със стилизирани изображения на велики събития и на митични битки между богове и демони. Вървяха по средата на коридора по килим с приказна изработка и невъзможно дълъг.

На всеки двадесетина стъпки стоеше мирно кешийски страж. Ерланд веднага забеляза колко нищожна е приликата на тези мъже с воините-псета, пазещи границата с Кралството. Тези войници, изглежда, бяха подбрани по-скоро по външност, отколкото заради опита им. Всеки от тях беше само с препаска, подкъсена отпред, за да могат краката да се движат свободно. Освен това всеки беше обут в клин до коленете от същия плат като препаската, стегнат на кръста с пъстър красив колан със сребърна тока. И освен това всеки беше обут в същите прости сандали с кръстосани връзки. На главите си носеха шлемове със смайваща според Ерланд форма — с варварски, примитивен вид. Един например носеше на главата си череп на леопард и кожата на звяра падаше свободно по раменете му. Други по подобен начин носеха еленски и мечи глави. Мнозина се бяха накичили с ястребови или орлови пера, или с шлемове, направени от яркоцветни пера на папагал, а неколцина бяха с високи конични шлемове, направени от сух папур, оцветен с ярки бои, които изглеждаха съвсем непрактични за бой.

— Пищна гледка, нали? — каза на глас Джеймс.

Ерланд кимна. Всичко, което беше видял досега в Горния град, говореше за безгранично изобилие и разкош. Толкова по-смайващо изглеждаше той в контраст с онова, което бяха видели в Долния град. Дори в най-малките подробности всичко бе подчинено на идеята за богатство и изобилие. И най-простата вещ тук беше заменена с нещо благородно: злато на мястото на обикновеното желязо, кристал на мястото на стъклото, коприна там, където следваше да се очаква, че памукът е предостатъчен. И след като преминаха през още зали и коридори, той се убеди, че същото е в сила и по отношение на слугите. Ако беше нужен за някаква работа мъж, той не можеше да бъде какъв да е, а непременно трябваше да е снажен и красив. Ако пък видеха жена, минаваща по коридора, тази жена трябваше задължително да е хубавичка и млада. „Още няколко дни сред всичко това — помисли си Ерланд — и ще ми се доще да видя най-после нещо по-грозно.“

Стигнаха до масивна двукрила врата, цялата облицована с листа от златен варак, и служителят, който ги беше довел, удари с металния връх на жезъла си по пода и извести:

— Принц Ерланд, граф Джеймс, графиня Гамина и барон Локлир!

Вратите се разтвориха широко и Ерланд видя огромна зала, дълга поне сто разкрача от прага до противоположната стена. А пред тази далечна стена се възправяше висок подиум, на който стоеше златен трон.

Ерланд изкриви устни и промълви:

— Не ми каза, че това е официален прием.

— Не е — отвърна Джеймс. — Това е само една неформална вечеря.

— Изгарям от нетърпение за официалния прием. — Ерланд си пое дълбоко дъх и каза: — Е, ами да хапнем тогава с нейно величество.

И принц Ерланд пристъпи напред и поведе своите съветници в залата на императрицата на Велики Кеш.

 

 

Звукът от токовете на ботушите му по каменния под изглеждаше непривичен, като гръмко и грубо натрапване в тази зала, за която очевидно беше обичайно нежното шумолене на кожени сандали и копринени чехли. Пълната тишина наоколо попиваше шума, тъй като никой в залата не проговаряше; очите на всички се бяха приковали в пратениците от Кралството.

На подиума под златния трон бяха подредени в привидно безредие куп възглавнички. А върху тях беше полегнала една старица. Ерланд се постара да гледа право в нея, без да се вторачва, както го бяха инструктирали, но задачата му се стори непосилна. Тук, върху възглавничките пред най-могъщия трон в познатия свят, се беше изтегнала най-могъщата владетелка на цяла Мидкемия. И се оказа дребничка, покрита с бръчки женица. Облеклото й беше подобно на обичайната за двореца къса бяла препаска, само че нейната беше малко по-дълга и стигаше почти до коленете. Освен това коланът й беше отрупан с великолепни геми, които улавяха светлината на многобройните факли и мятаха по стените и тавана танцуващи разноцветни искри. На раменете си носеше свободно падащ елек от бяла тъкан, стегнат отпред с голяма златна брошка с рубин. На главата имаше златна диадема, украсена със сапфири и рубини — толкова много несметни богатства на едно място принцът не беше виждал никога. Върху тялото на тази най-обикновена наглед жена беше струпан годишният доход на цяла държава.

Мургавата й кожа не можеше да скрие бледостта на преклонната й възраст, а жестовете й бяха на жена поне с десет години по-стара от нейните седемдесет и пет. Но това, което внуши на Ерланд преклонение пред неустоимото й величие, бяха очите й, в които все още имаше плам.

Тъмните очи, в които танцуваше също толкова ярка светлина като в сапфирите и рубините на челото й, изгледаха принца, крачещ между удостоените да споделят вечерния пир с императрицата. Около основата на подиума в полукръг бяха подредени десетина ниски масички и около всяка от тях на възглавнички лежаха изтегнати онези, които императрицата бе преценила, че са достойни за тази чест.

Ерланд пристъпи пред императрицата и сведе глава в поклон не по-ниско, отколкото щеше да го направи пред своя чичо, краля. Джеймс, Гамина и Локлир коленичиха, както им беше указал служителят по протокола, и зачакаха знак, че могат да станат.

— Как сте, принце на Островното кралство?

Гласът на жената прокънтя като мълния в ленив летен следобед и Ерланд едва не подскочи от тона му. Този най-обикновен въпрос съдържаше нюанси и значения, неизразими за младежа. Преодолял неочаквания пристъп на паника, Ерланд отговори колкото може по-спокойно:

— Добре, ваше величество. Моят чичо, кралят ви изпраща най-сърдечните си благопожелания за дълголетно здраве и благополучие.

Тя се изкикоти и отвърна:

— И с право, принце. Аз съм най-добрият му приятел в този двор, не се съмнявай. — Старата жена въздъхна и добави: — Когато цялата тази история с юбилея приключи, върнете в Риланон най-обичните ми пожелания за непрестанно благополучие на Кралството. Между нас има много общо. Кажете сега, кои са тези с вас?

Ерланд представи спътниците си и щом свърши, императрицата изненада всички, като каза:

— Графиньо, ще бъдете ли така любезна да се приближите?

Гамина хвърли бърз поглед към Джеймс, след което изкачи десетте стъпала, отделящи я от императрицата.

— Вие от Севера сте толкова светли, но такава като вас не бях виждала — каза старицата. — Не сте родена край Звезден пристан, нали?

— Не, ваше величество — отвърна Гамина. — Родена съм в планините северно от Ромней.

Императрицата кимна, сякаш това обясняваше всичко.

— Върни се при съпруга си, скъпа. Много си хубава, макар и с доста странна хубост.

След като Гамина слезе от подиума, императрицата каза:

— Ваше височество, за вас и свитата ви е заделена маса. Ще ми доставите удоволствие, ако вечеряте с нас.

Принцът се поклони отново и отвърна:

— За нас е чест, ваше величество.

След като ги разположиха на посочената маса, най-близо до императрицата освен една, се появи друг служител и обяви:

— Принц Авари, син на Тази, която е Кеш!

Принцът, който беше посрещнал Ерланд, влезе в залата от една странична врата, за която Ерланд прецени, че води от друго крило на двореца, различно от онова, в което беше настанена групата му.

— Ако негово височество благоволи, ще остана при вас за съветник — чу се глас вдясно от Ерланд и той се обърна и видя, че Кафи Абу Харез се е наместил между него и граф Джеймс. — Нейно величество, дано да благоденства, прецени, че е възможно да изпитате неудобства от толкова многото новости, и ми нареди да бъда до вас и да отговарям на всички въпроси, които може да имате.

„И да разбере за кои неща проявяваме повече любопитство“ — дойде до ума му мисълта на Гамина.

Ерланд кимна и Кафи прие това като знак на съгласие, но Гамина разбра, че е съгласен с нея. После дворцовият служител извика:

— Принцеса Шарана!

След Авари влезе млада жена, почти на възрастта на Ерланд, и дъхът на принца секна в гърлото му при вида на внучката на императрицата. Сред това място, пълно с красиви жени, тя беше зашеметяваща. Както можеше да се очаква, беше облечена като всички останали, но също като императрицата и тя носеше на гърдите си тънка ленена дреха — и с това, че бяха по-прикрити, съблазнителните й форми изпъкваха още повече. Ръцете и лицето й имаха блед бадемов цвят, позлатен от топлото слънце на Кеш. Косата й беше подрязана на челото и до раменете, за да открива лицето й, но с дълга плитка на гърба, сплетена със скъпоценни камъни и злато. След това придворният служител изрева:

— Принцеса Соджиана.

Локлир едва се сдържа да не скочи. Ако принцеса Шарана беше хубост в началото на своя разцвет, то майка й, Соджиана, бе самата красота в пълната си зрялост. Висока жена с атлетична фигура, тя пристъпваше като танцьорка и всяка стъпка бе предназначена да изтъкне най-добре пищните форми на тялото й. А то беше изключително — дълги крака и ръце, плосък корем и пълни гърди. Изглеждаше съвършено закръглена, но без намек за пълнота, гладка и мека над здравите мускули. Беше покрита само с бялата препаска, с тънък златен гирлянд вместо белия колан. Около ръцете й се виеха две златни змии, а на шията си носеше златна торква с огнени опали, изпъкващи върху шоколадовомургавата й кожа. Косата й бе кафява като просмукано с вино дърво, с червени жилки сред кестенявите кичури. А от лицето й, не по-малко изумително от тялото, две смайващо зелени очи изгледаха майка й.

— Богове! — ахна Локлир. — Тя е зашеметяваща!

— Принцесата е всепризната за една от най-красивите сред истинската кръв, милорд — каза Кафи. В забележката му се долавяше нотка на сдържана предпазливост.

Джеймс го погледна озадачено, но мъжът от пустинята, изглежда, не изпитваше охота да говори повече и след като издържа продължителния поглед на Джеймс, се обърна към Локлир, чиито очи не можеха да се откъснат от застаналата пред майка си принцеса, и най-сетне промълви:

— Лорд Локлир, длъжен съм да добавя, че… — Озърна се отново към принцеса Соджиана, която тъкмо се изкачваше по стъпалата на имперския подиум, и прошепна: — Че принцесата е най-опасната жена в двора след императрицата. Което я прави втората най-опасна жена на този свят.

Локлир се ухили предизвикателно и отвърна:

— Склонен съм да го повярвам. Тази жена направо ти секва дъха. Но смятам, че бих могъл да приема предизвикателството.

Гамина го изгледа мрачно, а Кафи се усмихна малко насила.

— Може и да ви даде възможност. Казват, че имала вкус към… новото.

Джеймс не пропусна намека на Кафи, въпреки че Локлир беше твърде омаян от чара на жената, за да го усети. Графът кимна леко на Кафи, благодарен за предупреждението.

За разлика от Авари и Шарана, Соджиана не се ограничи само с поклон пред императрицата и след това да се оттегли на масата, отделена за императорското семейство, а заговори:

— Добре ли сте, госпожо майко?

— Добре съм, дъще. Ще мога да поуправлявам Кеш още някой и друг ден.

Принцесата отново се поклони и каза:

— Тогава молитвите ми са удовлетворени.

След което се оттегли и седна при брат си и дъщеря си и в залата влязоха слугите.

Започнаха да им поднасят едно след друго невероятно разнообразие от блюда и Ерланд взе да се затруднява кое по-напред да опита. Разнасяха се вина — сухи и сладки, червени и бели, последните охладени с лед, свален от върховете на планините.

Ерланд се обърна към кешиеца.

— Е добре, кажи ми защо членовете на императорската фамилия трябва да влизат последни?

— Нашите обичаи в Кеш може да ви изглеждат донякъде странни. Първо влизат най-маловажните: робите, слугите и низшите дворцови служители, които подготвят всичко за особите от знатен род. После влиза Тази, която е Кеш и заема мястото си на подиума, след това идват другите благородни особи или лицата, заели високи длъжности по заслуги, отново по реда от най-низшия до най-горния ранг. Вие сте единствените присъстващи тази вечер лица от благороден ранг освен императорското семейство, затова влязохте точно преди принц Авари.

Ерланд кимна, а после го порази една странна подробност.

— Но това означава, че неговата племенничка Шарана е…

— С по-висок ранг в двора от принца — довърши Кафи и се озърна. — Това е семеен въпрос, принце.

„И също така въпрос, за който не му се иска да говори — добави мислено Гамина. Ерланд я погледна и тя продължи: — Не му чета мислите, ваше височество. Не бих го направила, ако човек сам не ми позволи, но той… го съобщава. Не мога да го обясня по-добре, но той се напряга да премълчи много неща.“

Ерланд изостави темата и взе да разпитва за двора. Кафи му отговаряше досущ като отегчен учител по история, освен когато въпросите го насочваха към забавни, смущаващи или направо скандални анекдоти. Оказа се, че е голям клюкар.

Джеймс предпочете да остави другите да поддържат разговора, докато той самият следеше и пресяваше в ума си отговорите на Кафи. Блюдата се редяха едно от друго по-пикантни, а той събираше разнородните късчета намеци и смътни загатвания за това и онова и ги наместваше в канавата на това, което вече знаеше. Кеш приличаше на сложен мравуняк и единствено присъствието на тази царица-майка на мравуняка, императрицата, поддържаше някак реда. Фракции, стари междуплеменни съперничества и вековни кръвни вражди бяха най-обичайни неща в дворцовия живот на Кеш и императрицата поддържаше целостта на империята, като непрестанно подкрепяше една фракция срещу друга.

Джеймс отпи от чудесното сухо червено вино и се замисли каква ли роля им е предопределено да изиграят в тази тукашна драма, защото вече знаеше със сигурност, също както знаеше, че ботушите му го убиват, че някой ще се опита да се възползва от присъствието им, за да укрепи собствените си политически цели. Въпросът беше кой точно щеше да се опита да се възползва и какви ще са мотивите.

Да, мотивите. Да не говорим как точно възнамеряваше въпросната особа да се възползва от присъствието на Ерланд в двора. Ясно беше, че поне една фракция в двора иска смъртта на Ерланд и война между Кралството и империята. Джеймс огледа залата и отново отпи от сухото червено вино. Наслади се за миг на вкуса му и се замисли, че е чужденец в тази толкова чужда страна и че ще трябва много бързо да се ориентира. Погледът му започна да обхожда разсеяно лицата наоколо. Поне половин дузина от присъстващите също го гледаха съсредоточено.

Джеймс въздъхна. Съмняваше се, че още през първата им нощ в двореца ще ги сполети някаква неприятност. Защото ако на него му бяха поръчали да убие Ерланд, щеше да го направи когато тук има повече гости, към които да се прехвърлят подозренията, а и убийството щеше да провали юбилея на императрицата. Освен, разбира се, ако самата тя не желаеше смъртта на Ерланд.

Той си взе късче пъпеш и реши да остави държавните дела настрани за няколко часа. Но само след минута погледът му отново започна да блуждае из залата и да търси някакъв нищожен признак, намек за това откъде може да се очаква следващата атака.