Реймънд Фийст
Принц на кръвта (17)

Глава 16
Дебнене

Боррик гледаше фойерверките.

От разтворените врати на гостилницата, където седяха с Гуда и Накор, се виждаше много добре, защото тълпата се беше сбутала най-вече от другата страна на големия площад, гледащ към амфитеатъра. Многоцветната огнена феерия изпълваше нощното небе над възхитеното човешко множество. Гуда беше потънал в мрачен размисъл, докато Накор наблюдаваше зрелището с радостната и напрегната възбуда на дете. Боррик трябваше да признае, че то далеч надминава и най-старателно подготвеното представление от церемониалмайстора на Крондор.

Появи се Сули, шмугна се на пейката до Боррик и надигна чакащата го халба с ейл. Това, в което хлапакът се беше оказал по-добър от всички останали, бе събирането на информация; Сули можеше и да е лош крадец, но беше превъзходен просяк, което означаваше, че е почти професионален уличен клюкар.

— Става нещо много странно, господарю — прошепна той.

А това привлече вниманието на Гуда. Наемникът се беше вкиснал след нещастния опит да се възползват от помощта на местните крадци. Сега беше убеден, че ги търсят най-активно две различни групи — имперските стражи и крадците — и че остатъкът от живота им се измерва с минути, най-много с часове. Примирил се беше с факта, че ще умре, без да види и една жълтица от златото, което Боррик му бе обещал, да не говорим за възможността да се наслади от харченето му.

— Какво става? — попита той мрачно.

— Ами, много важни особи непрекъснато влизаха и излизаха от двореца, доста повече от обичайното дори по време на празненства. Из града също така щъкат конници със значки на пощенски разносвачи. Много стражи търчат насам-натам, докато други си стоят на едно място и не правят нищо. Все едно че става нещо голямо, като война, бунт или епидемия. Но по местата, където можеш да чуеш клюки за подобни неща, при керванджиите и лодкарите, не се говори нищо, никой не споменава за някаква беда из хановете и складовете. А пък в двореца влизат и излизат и тълпи от слуги. Странна работа.

На Боррик изведнъж му хрумна нещо.

— Как така „тълпи от слуги“?

Сули сви рамене.

— Доколкото успях да схвана, господарю, слугите, които не са от истинската кръв, напускат двореца обикновено преди полунощ. Но не знам защо сега много от тях отново се връщат в него от Долния град. И в готварските пристройки се виждат огньове, сякаш готвят много храна за стотици хора. Не е обичайно сутрешната храна да почват да я готвят седем часа по-рано.

Боррик прецени това в светлината на всичко, което го бяха учили за политиката на Кеш.

— Значи в града има неколкостотин членове на Галерията на владетелите и господарите. Онези, които не са от истинската кръв, са извикани на спешен съвет. Храната е, за да не огладнеят по време на дебатите. С придружителите им се събират няколко хиляди души, които обикновено няма да са по това време горе на платото. — Замисли се какво ли може да означава всичко това. — А как влизат в Горния град. По онази дълга улица ли?

Сули сви рамене.

— Мога да проуча.

Момчето стана и отново се запъти към площада. Обикновено повечето дюкяни щяха да са затворени по това време, но присъствието на тълпата бе накарало повечето търговци край пивниците и гостилниците да оставят вратите на дюкяните си широко отворени. На Боррик това му се стори малко необичайно. Тълпата беше не по-малка от онова, което можеше да се види в Крондор по пладне, а от залез-слънце бяха минали повече от четири часа.

— Що за безумие си намислил сега, Шантав? — каза Гуда.

— Зависи какво ще разбере Сули — отвърна Боррик. — Ще ти кажа, като се върне. Ти само си отваряй очите за ония, дето им избягахме снощи от уличката.

— Като ги знам имперските стражи, всички оцелели след онзи набег вече са в килиите и командирът на градската стража се чуди в какво да ги обвини, за да може да ги прати на робското тържище. Имперското правосъдие е строго, но справедливо: наказва всички еднакво, все едно дали са виновни, или невинни.

Когато най-после се върна, Сули изглеждаше озадачен.

— Странно, господарю. Но изглежда, всички входове за Горния град са отворени, за да могат всички, които трябва да се връщат там, да го правят по най-прекия път.

Боррик присви очи.

— Толкова много входове? А стражи?

Сули сви рамене.

— При четирите или пет входа, които видях, нямаше стражи господарю.

Боррик стана и си надяна черните кожени ръкавици, част от поредното му превъплъщение. Предната нощ бе преживял третата си метаморфоза за последната седмица, благодарение на торбата на Накор и остатъка от парите, взети от продажбата на имперските коне. Сега късата му бяла коса отново беше станала тъмна или по-точно кафява с червени оттенъци и освен това беше облякъл черна кожена ризница и черно наметало. Ако го погледнеше човек нехайно, приличаше на имперски гвардеец от Вътрешния легион. Огледаше ли го отблизо, щеше да мине за един от многото безименни наемници, дошли в столицата за празненствата. Сули носеше същото облекло на пустинник, а Накор си беше облякъл нов син халат, но почти толкова протрит и омърлян, колкото и двата предишни.

Гуда се бе възпротивил на всякакви опити да го накарат да си смени бронята и дрехите, защото смяташе това за напълно безполезно пред лицето на сигурната гибел. Беше склонил да си купи една червена туника по-скоро за да се отърве от досадните натяквания на Боррик, отколкото от убеденост, че това ще им помогне да избегнат било крадците, било императорските стражи, търсещи Боррик.

Всички станаха и излязоха навън. Дълго се промушваха през тълпата и най-сетне стигнаха до булеварда, който все още беше заграден с въжета и го пазеха, за да не би жителите на Долния град да нахлуят на улицата, по която на заранта щеше да мине процесията. Боррик се загледа към отсрещната страна на булеварда и видя, че светлините в повечето сгради са запалени. Много от тях бяха с разтворени врати. Някакъв мъж притича през улицата и един пазач побърза да го пресрещне. Казаха си няколко думи и пазачът му махна с ръка да продължи. Мъжът продължи към една врата и влезе.

— Тези жилища, дето са построени в челната стена на платото всъщност са част от самия дворец — каза Сули. — В тях обитават най-низшите от истинската кръв, но все пак с истинска кръв. И много от тези жилища са с тунели, които водят към по-горните етажи.

Боррик се огледа и забеляза още няколко стражи, които спираха опитващите се да прекосят улицата.

— На тази улица е доста оживено. Дайте да намерим друг път.

— Какъв друг път? — попита Гуда.

— Ще видиш — отвърна Боррик.

— Точно това се страхувах, че ще кажеш — изсумтя наемникът.

Боррик продължи покрай булеварда, който минаваше по ръба на основата на гигантското плато, засенчващо този квартал на града още в ранния следобед, и на пресечката с друга голяма улица видя каквото търсеше.

— Ето там! — каза той.

— Какво? — попита Гуда.

— Ей там, на другия ъгъл — отвърна Накор. — Нима не виждаш?

На другия ъгъл се виждаше голям тунел към платото и около него не се мяркаха стражи, но се виждаха преминаващи слуги. Боррик погледна наляво и надясно, след което се пъхна под въжето. Забърза се през улицата с очакването, че някой ще му извика, но черното му снаряжение, изглежда, бе убедило войниците на половин каре по-нататък, че е един от тях. Спътниците му го последваха по петите и отстрани изглеждаше, че ги съпровожда.

Като влязоха през голямата порта, видяха рампа, водеща нагоре в тъмното. На всеки стотина стъпки по стените имаше запалени факли.

— Сега какво? — попита Гуда.

— Влизаме в двореца — отвърна принцът.

— И как?

— Чувствам се пълен идиот, че не се сетих по-рано. Само ме следвайте и се правете, че си знаете работата. От друго ако не разбирам, поне от дворци и от слуги разбирам. Слугите не искат да знаят нищо. Това включва и стоящата по коридорите на пост стража.

Той се спря да надникне в съседния коридор и не видя нищо обезпокоително.

— Когато човек се озове някъде, където не му е мястото, той обикновено се суети, озърта се и се присвива, така че всеки, който го види, ще разбере, че не си е на мястото. Но ако вървиш с поглед напред, изправено и целенасочено, слугите и стражите решават, че знаеш къде отиваш. И не те спират и разпитват, за да не бъдат наказани за това, че са досаждали на някой, който наистина е там, където трябва да бъде.

— Тези, от които трябва да се пазим, са офицерите и низшите служители — продължи Боррик. — Офицерите имат навика да спират всеки, когото не познават — макар че при този приток на няколко хиляди непознати това едва ли ще е възможно. Това, което може да ни задържи, е някой дребен надут служител, който изгаря от желание да докаже, че е важна особа.

— Звучи много добре, Шантав — каза Гуда. — Но така звучеше и идеята ти да се свържем с крадците.

— Виж какво — ядоса се Боррик. — Вече съм вътре и ако толкова се боиш за живота си сега, след всичко, което ни сполетя, защо не се върнеш?

Гуда като че ли се замисли над предложението, макар и само за миг.

— Вече допуснах Имперският вътрешен легион и крадците на Кеш да почнат да ме търсят, благодарение на теб, Шантав. Аз вече съм ходещ труп. Така че мога да се върна и да чакам някой да ме познае или да ме хванат тук. Но винаги има шанс да се случи нещо невъзможно и ти най-после да направиш нещо разумно, в който случай може да оцелея и да си получа парите. Е, затова съм тук.

Боррик се обърна към входа на тунела, откъдето се чуха далечни приближаващи се стъпки.

— Сули? Ти искаш ли да ни оставиш сега?

Момчето изглеждаше уплашено, но поклати глава.

— Вие сте моят господар и аз съм вашият слуга. Ще продължа с вас.

Боррик опря за миг ръка на рамото на момчето, след което погледна Накор.

— А ти, вълшебнико?

Накор се ухили широко.

— Забавно.

— Забавно! — изсумтя Гуда, но не възрази, когато Боррик им махна с ръка да продължат напред.

 

 

Боррик не беше виждал в живота си нещо, което да може да се сравни с двореца на императрицата. Беше голям колкото цял град, а движението по коридорите беше като по централен столичен булевард в пазарен ден. Забързаният човешки поток, който ги подминаваше, им помогна да не ги засекат. Дотук твърдението на Боррик, че ако се държат като тукашни хора, няма да ги спре никой, се оказваше вярно.

Проблемът беше само в това, че никой от четиримата нямаше и най-малка представа накъде вървят. Да питат за посоки щеше да е рисковано, тъй като всеки, който беше тук по право, трябваше да знае накъде е тръгнал.

Обикаляха из огромния палат вече цял час. Наближаваше полунощ и макар кешийският работен ден да бе приключил едва преди два-три часа, отдавна бе дошло времето повечето граждани да са си в леглата.

Боррик ги поведе през някаква зона, която изглеждаше по-малко оживена, и след това по един проход, водещ като че ли към нечии частни покои. Вече очакваше някой да ги спре и въздъхна облекчено, когато се озоваха в неголяма градина, в момента пуста. Гуда коленичи до малкия фонтан, гребна с шепа и отпи. Въздъхна, вдигна очи и рече:

— Е, а сега какво?

Боррик седна на ръба на фонтана и отвърна:

— Мисля да поогледам наоколо, но едва след като нещата позатихнат малко. — Свали наметалото и кожената си ризница и добави: — И щом ще трябва да пообикалям, както искам, това ще трябва да го оставя тук някъде. — Огледа градината и забеляза гъстите храсталаци и папрат покрай стената. — Ако се скриете ей там, ще ви забележат само ако някой дойде да ви търси специално.

Гуда понечи да възрази и в същия момент отекна гонг.

— Това какво беше?

Само след няколко секунди отекна втори гонг, после трети. Изведнъж гонговете закънтяха все по-близо и се чу тропот от разтичали се по коридорите хора. Боррик грабна снаряжението си, затича се към живия плет и се шмугна вътре. Сви се между храстите със спътниците си и прошепна:

— По дяволите! Дали пък не търсят нас?

Гуда надникна иззад тъмните клони и отвърна:

— Не знам, но ако решат да проверяват тази градина, ще ни спипат. Единственият изход е чак ей там.

— Ще чакаме — каза Боррик. — Нищо друго не можем да направим.

 

 

При звука на гонговете Ерланд и Шарана се събудиха моментално. Всъщност те не бяха заспали, а само се бяха унесли в нежната дрямка, която ги беше налегнала след като се любиха. Въпреки привидната си мекота момичето беше младо и здраво и докато свършат, го беше изтощило доста. Но това изтощение беше чудесно и той не можеше да си пожелае нещо повече освен страстната игра в леглото да продължи по-дълго.

Но нейната реакция при звука на гонговете моментално помете това желание.

— Какво става? — попита той.

Шарана скочи от леглото и слугините дръпнаха завеските на балдахина.

— Облечи се за дворцовия съвет!

Ерланд затърси пипнешком дрехите си, а слугините бързо подадоха на принцесата поличката и елечето. Щом пристегна токата на кръстчето си, тя рече:

— Това е тревога. Заповед за блокада на Горния град. Означава, че е станало нещо много лошо.

Ерланд бързо се облече и двамата влязоха в приемната на покоите му. Смесен отряд от дворцовата стража на мъже от истинската кръв и мъже в черни униформи на Вътрешния легион чакаха Шарана. Поклониха се и командващият офицер каза:

— Ваше височество, слугите ви ни уведомиха, че сте тук, когато ви потърсихме в покоите ви. Императрицата заповяда да ви заведем при нея.

Шарана кимна. Ерланд пристъпи да тръгне с нея, но един от легионерите в черно каза:

— Нищо не ни е наредено за този, ваше височество.

Шарана се обърна рязко и кресна:

— Този!? — Посочи Ерланд и заяви: — Той е наследникът на трона на Островното кралство! Той е кралска особа! — Гласът й беше властен, а лицето — зачервено от ярост. — Ще се обръщате към него като към вуйчо ми, защото той е равен по ранг на Авари! Това е заповед!

Ерланд се изуми от реакцията й и от несдържаността, с която я изрази. Почти очакваше да заповяда на войника да се просне на пода и да иска прошка, но тя само кимна на ескорта да тръгнат.

Принцът забеляза, че офицерът е пребледнял и че на лицето му е избила студена пот, и хич не му завидя. Но след като завиха на първия ъгъл, гласът на Шарана отново стана меден:

— Предполагам, че пак е нещо свързано с тази неприятна история с армиите на баща ти. Съмнявам се да се е случило нещо чак толкова опасно. Не и в Горния град.

Ерланд се помъчи да съгласува в ума си милото и усмихнато момиче, което сега крачеше до него, с онази, която се бе развикала побесняла и нахока така сурово офицера, но не можа.

Влязоха в крилото на двореца, в което се намираше Дворът на Светлината, официалната зала, където се взимаха най-важните решения в управлението на империята. Досега Ерланд не беше влизал вътре, дори когато трябваше да се яви за представянето си пред императрицата — винаги го бе приемала в имперската зала за аудиенции.

Но сега влизаше в седалището на управлението на Кеш — мястото, където винаги бе светло, защото огромният салон беше съоръжен с хиляди светилници, отрупани с безброй големи свещи. Залата просто се къпеше в светлина. Беше ярко като в слънчев ден и нямаше и сенчица по ъглите, защото ако слънчевата светлина проникваше от една посока, то тук тя струеше от десетки хиляди източници. И докато имперският съвет заседаваше, многобройни слуги обикаляха, смъкваха светилници и подменяха догарящите свещи с нови, защото в Двора на Светлината не биваше нито за миг да проникне тъмнина.

Бързо ги поведоха през тълпата благородници и офицери на Имперския легион. В челото на това множество стояха пълководците на легионите на воините-псета на Абер Букар. На трон от злато и елмази върху златотъкани възглавнички седеше самата императрица.

Около нея в полукръг от стъпала в няколко реда седяха на високи столове събраните владетели на Кеш — Галерията на владетелите и господарите. И прииждаха още и още, и заемаха местата си.

Залата бръмчеше от приглушения шепот на събралите се и не беше нужно човек да е ясновидец, за да усети, че наоколо цари тревога и страх. Нещо ужасно се беше случило и множеството тръпнеше в опасения и догадки.

Когато Шарана и Ерланд стигнаха до подножието на високия подиум, церемониалмайсторът на императрицата удари по пода с обкования с желязо край на гигантския си жезъл. Соколът, кацнал на върха на жезъла, изглеждаше готов да плесне с криле и да полети от диска на слънцето, който стискаше в ноктите си.

— Чуйте всички! Тя дойде! Тя дойде! Тази, която е Кеш седи пред вас, за да въздаде правосъдие!

Залата моментално утихна. Императрицата махна с ръка на Шарана да изкачи дванадесетте стъпала до върха на подиума и момичето го стори с изписана на лицето несигурност. Актът беше безпрецедентен, тъй като според имперската традиция никой не се качваше на имперския подиум освен церемониалмайстора, но и той оставаше на едно стъпало по-долу, готов да подаде на Тази, която е Кеш документите, които можеха да й потрябват. Така че Шарана се поколеба на последното стъпало, но баба й отново я подкани да се качи при нея. Момичето стигна до нея и падна на колене, а Лакейша, императрицата на Велики Кеш, прегърна внучка си и заплака. Залата потъна в мъртва тишина, защото никой от присъстващите не беше виждал подобно нещо.

Накрая старицата пусна обърканата си и уплашена внучка, стана, вдиша дълбоко, за да се овладее, и извика:

— Да се чуе и разбере от всички тук, че в моя дом е извършено убийство! — По набръчканото й лице отново затекоха сълзи, но гласът й остана силен и властен. — Дъщеря ми е мъртва.

Всички ахнаха. Мнозина от Галерията на владетелите и господарите се спогледаха с надеждата, че не са чули добре.

— Да — извика императрицата. — Отнеха ми Соджиана. Тази, която трябваше да поеме след мен бремето на властта. — Гласът на Лакейша се изпълни с ярост. — Измамени сме! Приехме като скъп гост в дома си един, който ни измами, в услуга на ония, що се стремят да ни унизят!

Като видя, че погледът на императрицата се прикова в него, Ерланд се огледа за приятелите си. Джеймс и Гамина стояха чак в дъното на огромната зала, очевидно под стража. Гласът на Гамина стигна до ума му. „Джеймс казва да запазиш мълчание, независимо от всичко. Смята, че ние сме…“

Преди да успее да довърши, императрицата изкрещя:

— Ерланд! Принце на дома Кондуин, нима за нищо друго не си дошъл в тази държава, освен да носиш зло?

Ерланд си пое дълбоко дъх и произнесе с ясен и спокоен глас:

— Благоволете да се изясните, Лакейша.

Фамилиарното обръщение по име не остана незабелязано от кешийската знат. С това Ерланд подчертаваше ранга си на наследник на трона на Островното кралство. Знаеше, че каквото и да стане, му е осигурена известна защита от високия сан и от традицията на дипломатическия имунитет.

Императрицата ги изгледа с гняв и отвърна:

— Много добре разбираш за какво говоря, чедо на злочестината. Дъщеря ми Соджиана, онази, която щеше да управлява Кеш след мен, лежи мъртва в своята спалня, както знаеш много добре. Издъхнала е от ръцете на твой сънародник.

Ерланд отново огледа залата, но още докато осъзнаваше, че лицето, което търси погледът му, го няма, чу гласа на императрицата:

— Дъщеря ми е убита от човека, когото ти доведе в дома ми, и ако се докаже, че го е направил по твоя заповед, то твоят ранг и положение няма да означават нищо.

Ерланд промълви почти шепнешком:

— Локлир?

— Да — извика императрицата. — Барон Локлир е побягнал в нощта, след като е извършил кървавото си деяние. Дворецът е запечатан и сега го търсят. И когато бъде изправен пред нас, ще разберем истината. Сега се махай от очите ми. Нагледах се вече на хора от Кралството за този си живот.

Ерланд се обърна и вдървено закрачи към изхода. Когато мина през двукрилата врата, Джеймс и Гамина го настигнаха, обкръжени от охраната. Никой не каза нито дума, докато не стигнаха покоите, предоставени на Джеймс и Гамина. Ерланд се обърна и заповяда на капитана на стражата:

— Оставете ни. — След като мъжа се поколеба, Ерланд пристъпи срещу него и изкрещя: — Оставете ни веднага!

— Милорд — отвърна със сдържан поклон командирът и заповяда на хората си да го последват навън.

Ерланд се обърна към Гамина и каза безмълвно: „Можеш ли да намериш Локи?“

„Мога да се опитам“ — отвърна Гамина. Притвори очи и известно време остана вкочанена, след това очите й изведнъж се разтвориха широко и тя възкликна:

— Боррик!

— Какво!? — възкликна Ерланд.

Гамина стисна устни и заговори наум: „За миг… само за миг ми се стори, че… Не знам какво беше. За миг засякох поток на мисълта, който ми се стори познат, но щом го разпознах и… когато си помислих, че съм го познала… изчезна.“

„Изчезна?“ — попита Джеймс.

„Сигурно е бил някой магьосник. Само магьосник би могъл да заслони мислите си от мен така бързо и безусловно. — Гамина добави с нотка на тъга: — Не е възможно да е бил Боррик, не и тук, в двореца. Уморена съм и съм разтревожена. Сигурно просто съм доловила нещо познато във формата на мисълта и съм прибягнала към грешното решение преди да съм се уверила. Ще продължа да търся Локлир.“

Двамата мъже отидоха до един диван и седнаха, загледани в Гамина, която вкочанена, със затворени очи, отпращаше умствения си взор из глъбините на огромния палат, търсейки познатата й умствена шарка на Локлир. Ерланд се премести до Джеймс, за да могат да си поговорят тихо, без да й пречат.

— Ти откри ли нещо?

— Нищо. Тук има твърде много за обикаляне — отвърна шепнешком Джеймс. — В бащиния ти палат ми трябваше цял месец, докато открия най-тайните проходи, а той е десет пъти по-малък от този тук.

Ерланд въздъхна.

— Мислех, че ще можеш… да намериш нещо.

— И аз така мислех.

Двамата се умълчаха и зачакаха Гамина да приключи с търсенето си. След около половин час тя отвори очи и каза тихо:

— Нищо.

— Няма и следа от него — рече гласно Ерланд.

„Не — отвърна тя. — Той просто не е в двореца.“

Ерланд се отпусна на тежките възглавници и въздъхна.

— Мисля, че нищо повече не можем да направим, освен да чакаме. — Стана и без повече думи напусна покоите на Джеймс и Гамина.

 

 

Боррик едва не подскочи зад храстите.

— Какво… — почна принцът, но Гуда го дръпна рязко долу преди стражите при входа да го забележат. Около пет минути след като изкънтя камбаната за тревога, от входа бяха започнали да се изсипват стражи, всички забързани в една посока. Имаше както от дворцовата гвардия на истинската кръв с белите препаски, така и от черноризите бойци на Вътрешния легион. Боррик си помисли дали най-после странната им група, обикаляща из двореца, не е привлякла нечие подозрение.

— Какво правиш? — изсъска му Гуда.

Боррик му отвърна шепнешком:

— За миг ми се стори, че някой ме повика.

Накор се ухили.

— Имаше някаква магия.

— Какво? — попитаха в хор Гуда и Боррик.

— Някаква магия. Някой претърсваше района. И докоснаха ума ти.

Боррик примигна объркан.

— Ти как го разбра?

Накор не обърна внимание на въпроса му.

— Оправих го. Сега вече не могат да те намерят.

Боррик тъкмо се накани да го разпита по-настоятелно, когато в градината се изсипа група стражи от Вътрешния гарнизон и започнаха методично да търсят сред храстите. Гуда бавно и много внимателно измъкна дългия си меч от ножницата на рамото, готов да скочи, но в момента, когато те се приближиха, Накор изскочи навън и нададе дивашки крясък.

Най-близкият страж за малко да падне по гръб, сащисан от скочилия срещу него непознат мършав безумец. А Накор заподскача по алеята и дузината пазачи се завтекоха към него.

Очите на Боррик се опулиха невярващо пред повтарящата се сцена от първата му среща с дребния фокусник. Колкото и близо да се окажеше някой от войниците до Накор, пъргавият дребосък успяваше да се измъкне. Първо един от стражите, после друг тъкмо да хване исаланеца за халата, но той отскачаше и не преставаше да се смее като луд. На два пъти се шмугна под ръцете на скочилите върху него войници, спъна трети и профуча покрай четвърти, преди те да успеят да разберат какво става. Протегнеха ли се нечии ръце да го спипат, той се изтърколваше на земята и щом стражите се наведяха да го сграбчат, скачаше високо във въздуха. Стиснеше ли се нечия длан само на косъмче от него, хващаше въздух. А кресливите му подвиквания и насмешливи подсвирвания само ги караха да влагат още повече старание и да действат още по-прибързано и слепешком.

Накрая сержантът на охраната изрева някаква заповед и легионерите се пръснаха да обкръжат Накор. Дребният мъж бръкна в пътната си торба и извади някакъв предмет с големина на орех. И щом стражите се затичаха от всички страни към него, го хвърли на земята.

Лумна ослепително бяла светлина, последвана от облак бял дим, придружен от същата гадна миризма на сяра, която Боррик бе изтърпял в затвора в Джийлоджи. Объркани, стражите запримигваха и се заозъртаха — Накор вече го нямаше. Нечий налудничав смях ги накара да се обърнат като един: и там, на входа към градината стоеше Накор. Дребосъкът изсвири пронизително с пръсти, махна на стражите да го последват и побягна.

— Как го направи това? — възкликна Гуда.

— Той наистина трябва да е магьосник — прошепна Сули.

Боррик стана.

— Ще се върнат, щом сержантът си спомни, че не са привършили с претърсването на градината. Трябва да си намерим друго скривалище, и то по-бързо. Хайде.

Гуда изсумтя презрително.

— Дали ще умрем тук или на друго място е все едно, Шантав.

Боррик изгледа наемника и му отвърна хладно:

— Целта на упражнението е да не умрем, Гуда.

Гуда сви рамене.

— С това няма да споря. Сега накъде?

Боррик надникна през вратата на коридора и рече:

— В противоположната посока, откъдето дойдоха стражите. Ако успеем да заобиколим зад зоната, където вече са претърсили, ще можем да спечелим поне малко време.

Не изчака за отговор, а просто закрачи преспокойно по коридора, все едно че знаеше точно накъде отива. „Де да беше така“ — помисли си принцът.

 

 

Ерланд седеше потънал в размисъл. Събитията от последните два дни бяха толкова невероятни, че той нито за миг не можеше да повярва, че императрицата наистина допуска, че е дошъл в палата й само за да предизвика целия този хаос. Не съществуваше никакъв мотив, нито логика, нито някакво обяснение, освен едно, очевидното. Този, който се бе опитал да предизвика война между Кралството и империята, отново беше подхванал начинанието си и изглежда, беше склонен да ускори нещата. Единственото предположение — налагаше се само — бе, че неизвестният, замислил този заговор, иска да провокира военния сблъсък, докато всички особи в империята, които можеха да се заподозрат, са в града за празниците.

Ерланд съжали, че не познава по-отблизо онези, които можеха да са пожелали да се развихри това безумие между двете държави, защото щеше с радост да предаде него — или нея; жените в двора изглеждаха не по-малко опасни от мъжете — като вързана плячка на императрицата. Замисли се дали да не изпрати писмо до Шарана, в което да я увери, че той самият няма нищо общо с това жестоко насилие над майка й.

Но скоро размисли. Дори той самият да беше забил ножа или изсипал отровата в чашата, щеше да твърди, че е невинен. После го порази друга мисъл: как всъщност беше убита принцеса Соджиана? И щом Локлир беше под подозрение, къде беше той? Все пак той не беше някакъв престъпник; беше благородник, барон в двора на принца на Крондор. Дори да беше възникнал някакъв конфликт, някакъв спор — дори най-разгорещен, — Локлир не би могъл да навреди на жена.

Ерланд разбираше, че Локлир просто е превърнат в изкупителна жертва, но как да го докаже?

В покоите му влезе лейди Мия и леко му се поклони.

— Ерланд — рече тя тихо. — Императрицата е заповядала да не напускаш тези стаи.

Ерланд скочи, обзет от гняв.

— Как смее! Дори тя не може да подлага на изпитание традицията на дипломатическия имунитет.

Мия се приближи и седна до принца.

— Тя е загубила дъщеря си. Съветниците я предупреждават, че ако навреди на теб или на когото и да било от твоята свита, рискува да си навлече ненавистта на всички съседи и повече нито един посланик няма да прекоси границите на Кеш. — Жената въздъхна и прегърна Ерланд през рамото. — Ще си промени решението, сигурна съм. Дотогава си свободен да посещаваш своите приятели в другата част на това крило, но не можеш да напускаш тази зона без охрана, и то само за да се явиш на дворцовия съвет в случай, че императрицата реши да те повика.

— Как е била убита принцесата? — попита Ерланд.

Очите на Мия се премрежиха, но тя сдържа сълзите си и отвърна:

— Вратът й е счупен.

Ерланд присви очи.

— Счупен? Паднала ли е?

Мия поклати глава.

— Не. Имала синини по гърлото. Някой й е скършил врата.

— Мия, това е важно — каза Ерланд. — Локлир не би могъл да я убие по този начин.

Мия изгледа за миг принца и каза:

— Откъде си сигурен?

— Просто не е човек, който би могъл да посегне на жена, дори да е имал повод, освен при самоотбрана. Но виж, дори нещо да… — Ерланд затърси подходящите думи. — Дори нещо да го е принудило да… да я убие… той нямаше да я души. Щеше да използва сабята или камата си. Опитен е с оръжието, но му липсва бруталната сила, нужна за да скърши нечий врат. А принцесата съвсем не беше дребна жена. И ако е като дъщеря си, то под меката й плът сигурно се е криела доста сила.

Мия кимна.

— Соджиана беше по-силна, отколкото изглеждаше. Всички… всички мои роднини по линия на императрицата са такива. Изглеждат меки, но не са. — Тя помълча за миг. — Но ако не я е убил Локлир, тогава кой? И защо Локлир не е тук?

— Боя се, че отговорите на тези два въпроса се свеждат до един — отвърна Ерланд. — И ако правилно схващам това, което се е случило, то Локлир е в опасност… ако вече не е мъртъв.

— Мисля, че познавам един, който може да помогне — рече Мия.

— Кой?

— Лорд Нироме. Той винаги е готов да се вслуша в здравия разум. А след смъртта на Соджиана напрежението сред властелините и господарите ще се усили още повече, защото макар повечето да приемаха Соджиана за бъдещата императрица, мнозина от тях няма да приемат Шарана заради това, че е твърде млада. Нироме ще гори от желание да потуши това напрежение в двора и ако намери убиеца на принцесата, това би подействало по-бързо от всичко друго.

— Чудя се… — каза Ерланд, сякаш притеснен от нещо. — Кой е на страната на Авари?

— Лорд Рави и другите, които се боят от матриархия. Но много от поддръжниците на Соджиана заради това, че тя просто беше по-голямата, сега ще се стекат на страната на Авари. Не мога да измисля причина той да не наследи трона.

— Виж дали можеш да накараш Нироме да ми се обади. Трябва да обсъдим това безумие преди да се пролее много кръв.

Момичето излезе бежешком и Ерланд отпусна гръб на дивана. Притвори очи и се опита да си представи лицето на Гамина, в усилието си да насочи мислите си към нея. След малко гласът й дойде до него. „Да, Ерланд, какво има?“

„Бихте ли дошли за малко с Джеймс в стаите ми? Смятам, че е твърде рано за лягане. Трябва да обсъдим някои неща.“