Реймънд Фийст
Принц на кръвта (6)

Глава 5
На юг

Гвардейците се разсмяха.

Джеймс се обърна да види какво е предизвикало смеха им и се втренчи невярващо в двамата приближаващи се принцове. Ерланд беше с някаква невероятна плетена ризница, тежаща може би пет пъти повече от обикновеното му кожено снаряжение, и с яркочервено наметало. Брат му пък се беше загърнал в халат, покриващ го от главата до петите. Беше в някакъв отблъскващ оттенък на червеното, с извезани със златни нишки около качулката и ръкавите тайнствени символи. Дрехата, красяла доскоро туловището на някой скитащ маг, явно помнеше и по-добри времена. На мястото на обичайната сабя на хълбока му висеше странна тояга с млечнобяла стъклена топка на края. На гърба на Кълган или някой кешийски магьосник този халат щеше да изглежда съвсем подходящо, но при Боррик ефектът беше повече от комичен.

Локлир също се разсмя и попита:

— Защо са се маскирали така?

Джеймс въздъхна.

— Представа нямам. — Обърна се към момчетата. — Е, защо е този маскарад?

Ерланд се ухили.

— Намерихме игра на покийр… между другото тук я наричат „покер“. Но късметът ни малко се обърка.

Джеймс сви рамене, зачуден колко още ще го кара Гамина да я чака. Тя беше в покоите си и събираше последните си вещи, които трябваше да вземе със себе си за Кеш. Останалите й принадлежности щяха да бъдат изпратени в двореца в Крондор.

— Загубих си наметалото срещу един лодкар, а рапирата ми я спечели някакъв тип, който сигурно ще я продаде за бутилка вино — поясни Боррик. — Но пък после попаднах на един магьосник, който малко прекалено вярваше в късмета и нищо не разбираше от карти. Вижте само това.

Джеймс погледна разсеяно по-големия от близнаците и видя, че е протегнал смешната тояга със стъклената топка.

— Това пък какво е?

Боррик извади тоягата от калъфа й и я подаде на Джеймс да я разгледа.

— Вълшебно устройство. Като се стъмни, този кристал започва да свети, така че не ти трябват никакви фенери и факли. Снощи се убедихме сами, че работи. Много е добро.

Джеймс кимна, че уж и на него му харесва.

— И какво друго може да прави?

— Нищо. Е, може и да се подпираш на нея — отвърна Ерланд и се обърна към брат си. — Но бас държа, че ще съжалиш, че ти я няма рапирата, ако те подгони някой негодник с ятаган.

— И аз така мисля — съгласи се Локлир.

— Добре де, ще си купя друга, като стигнем цивилизация — отвърна Боррик.

— И нови дрехи — въздъхна Джеймс. — Това облекло изглежда абсурдно.

— Ха, абсурдно! — засмя се Ерланд. — Боррик, я им покажи ботушите.

Боррик се ухили, надигна халата и Джеймс слисано поклати глава. Боррик беше обул ботуши от червена кожа, покриващи прасците му до средата и извезани с жълти орли.

— И тях ги спечелих.

— Предишният им собственик сто на сто се е зарадвал, че му се е паднала губеща ръка — каза Джеймс. — Приличаш на пътуващ шут. Скрий ги, моля ти се. Цветовете са невероятни. — Той посочи убийствено червените ботуши с гадното жълто под пурпурния халат. Обърна се към Ерланд и добави: — А пък ти все едно че си тръгнал да превземаш сам Кеш. Такава ризница като твоята не съм виждал от битката при Сетанон.

Локлир, който също като Джеймс си беше облякъл проста кожена туника, каза:

— Знаеш ли колко ще ти хареса тази ризница като стигнем пустинята?

Отговорът на Ерланд бе прекъснат от появата на Гамина и родителите й. Пъг държеше Катала за ръка и сега Джеймс се убеди, че тя наистина е болна. Дали беше заради сватбата на дъщеря й предния ден, дали защото разбираше, че децата й вече нямат нужда от нея, или просто болестта й се беше усилила, не знаеше. Но за всеки, който имаше очи, беше ясно, че на Катала й остава да живее не повече от няколко седмици.

Те дойдоха при чакащия Джеймс и Катала тихо каза на зет си.

— Сбогом, Джеймс.

Джеймс само кимна мълчаливо. Народът на Катала беше народ на воини — горди и винаги прями хора. Така му беше казал Пъг и точно така се държеше и тя.

— Ще ни липсваш — отрони той.

— И на мен ще ми липсвате всички. — Тя протегна ръка и я опря на гърдите му и Джеймс усети лекото докосване на крехките й пръсти над сърцето си.

— Ние просто си отиваме, изчезваме от погледа. Но оставаме да живеем тук, докато ни помнят.

Джеймс я целуна по бузата, нежно и много почтително, и промълви:

— Винаги ще те помним.

Тя също го целуна и се обърна, за да се сбогува с дъщеря си.

Пъг даде знак на Джеймс да се отдалечат малко и му каза:

— Катала се връща тази нощ в родния си свят, Джеймс. Няма причини да се бавим, а ако се позадържи, могат да не й стигнат силите да измине пътя от другата страна на разлома на Келеуан до границата с Турил. Имам там приятели, които ще й помогнат, но все пак е тежко пътуване за човек в нейното състояние.

Веждите на Джеймс се повдигнаха изненадано.

— Ти няма ли да отидеш с нея?

Пъг поклати глава.

— Трябва да оправя други неща.

Джеймс въздъхна.

— Ще се видим ли? — Искаше да каже „скоро“, но нещо в изражението на Пъг го накара да го премълчи.

Пъг погледна над рамото му към жена си и дъщеря си, които стояха хванали се за ръце. Мълчаха. Знаеше, че си говорят с умовете си.

— Вероятно не. Виждаш ли, ако отново намина насам, малцина ще се зарадват, че ме виждат, защото това ще предвещава за тях най-гибелни обстоятелства, може би нещо близко до ужасите, които преживяхме при Сетанон.

Джеймс не каза нищо. Беше още почти момче, когато пълчищата на моределите бяха тръгнали под знамената на своя лъжепророк Мурмандамус. Но това време завинаги се беше всякло в спомените му. Все още помнеше като вчера битките за Арменгар и Сетанон и съвсем живо можеше да събуди в паметта си гледката с разкъсаното небе при завръщането на Властелините на драконите и почти катастрофалния край на живота, който това завръщане бе предвестило. Невероятната победа, извоювана от тях под водачеството на Пъг, Томас Елвандарски, Макрос Черния и Арута, все още си оставаше не съвсем ясна за него. Най-сетне Джеймс отрони:

— Но ще се върнеш, когато си най-нужен, нали?

Пъг сви рамене, сякаш искаше да каже, че и това не е задължително.

— Други ще продължат работата, започната под мое ръководство. Ти обаче трябва да помогнеш.

— Какво мога да направя пък аз?

Пъг се усмихна малко тъжно и каза:

— Първото не би трябвало да е проблем. Обичай дъщеря ми и се грижи за нея.

— Винаги — увери го Джеймс.

— И дръж под око брат й.

— Уили е много способен офицер, Пъг. Едва ли е нужно някой да го надзирава. Очаквам след няколко години да командва гвардията на Арута.

Пъг сви рамене — съвсем бегъл намек за разочарованието му от това, че синът му не е останал да продължи пътя му.

— Второ, имам нужда от гласа ти в поддръжката на автономията на Звезден пристан.

— Съгласен.

— И не забравяй какво ти казах, когато се наложи да говориш в моя подкрепа. Тайната, която ти споделих.

— Както искаш. Ще го запомня. Макар че е странно да стоя на един остров, на който е пълно с хора, вършещи ежедневно какви ли не заклинания, и да ме карат да запомня такава безсмислица.

— Не е безсмислица. Никога не попадай в капана да преценяваш като глупост нещо, което не разбираш. Тази грешка може да те унищожи.

Скоро след това потеглиха. Докато вървяха към трите сала, чакащи да ги превозят през езерото, Джеймс погледна двамата принцове.

Боррик и Ерланд си бърбореха оживено за предстоящото пътуване, явно облекчени, че най-после ще се отърват от онова, което им се струваше нежелано спокойствие, и Джеймс се зачуди дали скоро всички няма да съжалят, че никога вече няма да го имат.

 

 

Поривът на вятъра навя щипещ очите пясък и близнаците дръпнаха юздите на конете си. Гамина огледа хоризонта и каза достатъчно високо, за да я чуят всички:

— Бурята няма да е сериозна. Небето не изглежда буреносно. Но може да се окаже досадно.

Яздеха покрай границата на пустинята Джал-Пур към Нар-Аяб, най-северния голям град в империята. Унилият пейзаж беше почти толкова лишен от живот, колкото и самата пустиня, с много редки дръвчета и храсти, а и повечето от тях растяха сгушени около малкото поточета, спускащи се от планините, наричани от кешийците „Звездните стълбове“.

Джеймс посочи конниците, които се приближаваха към тях по склона на отсрещния хълм, и каза:

— Кешийска гранична стража! Сержант! Време е да развеем пряпорците.

Сержантът даде знак на двама от гвардейците да тръгнат напред и те бързо измъкнаха сглобяемите дръжки и вдигнаха малките знамена тъкмо когато кешийските конници започнаха да се изкачват по склона, на чието било беше спряла дружината на Джеймс. Знамената бяха с различен цвят и герб — кралските щандарти на Боррик и на Ерланд.

Тъмнокожият водач на кешийците — брадата му бе посивяла от праха на пустинята — даде знак на отряда си да спре. Групата изглеждаше доста свирепо. На седлото на всеки от бойците висеше къс лък и кръгъл кожен щит; от колана на всеки от мъжете стърчеше дръжката на извит ятаган и всеки стискаше в ръка късо копие. Всички носеха торбести панталони, затъкнати във високи ботуши, бели ленени ризи, кожени елеци и метални шлемове с дълги ленени кърпи, покриващи вратовете им.

— Умно, нали? — каза Боррик на Ерланд. — Пазят им вратовете от жегата и могат да ги спуснат пред лицата си, когато вятърът стане много зъл.

Ерланд само въздъхна тежко. Здраво се потеше в този зной под тежката ризница.

Водачът на кешийския патрул подкара коня си в лек галоп напред и дръпна юздите му точно пред Джеймс. Огледа подозрително раздърпаната група, все още неубеден, че толкова мръсни и уморени пътници наистина е възможно да са кралски пратеници, после отдаде чест, без да се обръща изрично към някого — просто вдигна в ленив жест десницата си към главата с дланта напред и я остави да падне върху шията на коня.

— Добре сте дошли, лордове и… лейди.

Джеймс излезе напред.

— Аз съм Джеймс, граф на Крондор, и имам честта да ви представя Техни кралски височества принцовете Боррик и Ерланд.

Двамата принцове кимнаха, водачът на кешийския патрул отговори със също толкова небрежно кимване.

— Аз съм сержант Рас-ал-Фави, милорд. Какво е довело благородници като вас в това мизерно място?

— Пътуваме към град Кеш за юбилея на императрицата.

Сержантът сви рамене в знак, че делата на боговете са непонятни за смъртните, както и делата на благородниците не са напълно смислени в очите на простите войници.

— Знатни особи като вас би трябвало да тръгнат на такъв път с по-… величава свита.

Вятърът се усили и конете почнаха да пристъпват на място и да цвилят. Джеймс повиши глас да надмогне шума.

— Решихме, че ще е по-добре да се придвижим бързо и без показ, сержанте. Надига се буря. Ще може ли да продължим?

— Естествено, милорд. Ние с хората ми сме тръгнали към хана „Дванадесетте стола“, там ще изчакаме на спокойствие да отмине бурята. Мен ако питате, ще е по-добре да дойдете с нас.

— Опасна ли ще е?

Сержантът погледна към хоризонта и сви рамене.

— Кой може да каже? Прашните бури от Джал-Пур може да спрат бързо или да беснеят дълго. Ако обичах да залагам, щях да се обзаложа, че тази ще е кратка. Но все пак бих предпочел да я изчакам на завет.

— Е, ние ще продължим — рече Джеймс. — Вече се забавихме повече отколкото очаквахме, а няма да е прилично да закъснеем за юбилея, нали?

Сержантът пак сви рамене, показвайки, че му е все едно.

— Тъй де, оскърбленията към императрицата, благословена да е дано, не бива да се допускат в никой случай. Тя често е милостива, но рядко прощава. Дано боговете ви закрилят в пътя ви.

И махна с ръка на патрула си да отвори път на кралската група.

Докато подминаваха смълчаните кешийци, Боррик кимна на Ерланд, който също като него оглеждаше с интерес лицата на уморените, потънали в прах войници. Всички изглеждаха опитни бойци, нито едно младежко лице не се мяркаше в отряда. След като се отдалечиха, Ерланд каза на брат си:

— Държат ветераните си по границата.

Джими ги чу и подвикна високо, за да го чуят всички:

— Те си имат предостатъчно ветерани и във вътрешността, така че внимавайте. За да се оттегли един военен от служба при тях, трябва да е прекарал двадесет години, че и повече, в потушаване на бунтове и граждански войни. Само една десета от ветераните им са по нашите граници.

— Тогава защо се боят от нас? — попита Боррик.

Джеймс поклати глава.

— Държавите винаги се боят от съседите си. Това е факт, също както трите луни на небето. Ако съседът ти е по-голям от теб, боиш се да не би да нахлуе и да те завладее. Ако е по-малък, боиш се от завистта му, затова го завладяваш ти. Така че рано или късно винаги има война.

— Все пак е по-добре, отколкото да няма какво да правиш — засмя се Ерланд.

Джеймс хвърли поглед към Локлир. И двамата бяха виждали твърде много война преди да стигнат възрастта на близнаците. И не можеха да се съгласят с възгледите на Ерланд.

 

 

— Конници!

Войникът посочи напред към тъмната стена завихрен пясък, заплашваща да връхлети върху тях. Сред прашната мъгла се виждаха очертанията на препускащи към тях ездачи.

— Гамина! Остани в тила — извика Джеймс и извади сабята си. Само миг след него войниците пуснаха товарните коне и също извадиха оръжията си, готови да отблъснат атаката.

— Разбойници! — извика един от тях и подкара коня си до Боррик.

Принцът инстинктивно посегна към сабята си, но вместо нея напипа глупавата тояга, изруга, обърна коня си и се отдръпна назад при Гамина, която се мъчеше да задържи цвилещите от страх товарни коне. Четирите коня бяха твърде много за нея и Боррик скочи на земята и хвана юздите на двата от тях.

Зазвънтя стомана в стомана и Боррик се опита да намери Ерланд в суматохата, но не можа.

Един от войниците падна от седлото с гръмка ругатня. Дрънченето на мечове върху щитове и усилното пъшкане почти не се чуваха в усилващия се вой на вятъра. Бандитите бяха избрали момента на нападението си съвсем точно — в мига, в който пътниците да са най-уязвими и почти заслепени от пясъчната буря.

Но мъжете от гарнизона на Арута бяха опитни бойци и бързо се прегрупираха, като слушаха командите на барон Локлир. А после върху отряда връхлетя огромна стена от жилещ пясък и прах и слънцето изчезна.

Сред хапещия пясък Боррик се мъчеше да задържи обезумелите от шума на вятъра и битката и от мириса на кръв коне и не спираше да им вика.

Двата обучени за бой коня, останали без ездачи, го чуха и спряха, но товарните коне продължаваха да се дърпат.

Боррик изгуби равновесие, изтърва поводите, падна, превъртя се и отново скочи на крака. Сети се за Гамина и се уплаши да не би разбеснелите се коне да я стъпчат. Огледа се, но видя само сражаващите се ожесточено ездачи. Извика Гамина и чу гласа й в ума си: „Добре съм, Боррик. Ще се опитам да задържа товарните коне.“

Той също се опита да й проговори в ума си, не успя и изрева:

— Внимавай! Ще се опитат да ги хванат! — Озърна се с надеждата да намери някое изтървано оръжие, но такова нямаше.

И изведнъж един ездач се понесе право към него и му извика нещо. Боррик не можа да го разбере, но усети нещо зад себе си. Обърна се светкавично и видя двама разбойници, връхлитащи върху него; единият вдигна ятагана си срещу конника, който препускаше към тях, а другият нападна принца.

Боррик се присви, скочи, хвана юздите на коня и животното се закова на място и изхвърли ездача си. Гърдите на коня обаче удариха принца и Боррик отхвърча назад и падна на земята. Скочи бързо на крака и се присви да посрещне атаката, за която беше сигурен, че ще последва, вдигна светещата тояга и се опита да я използва за защита. Бандитът размаха дивашки ятагана си, но Боррик ловко отбягна удара, ръгна го с кристалния глобус в корема и разбойникът рухна на земята, останал без дъх. За всеки случай Боррик го удари още веднъж, по главата, взе оръжието му и се изправи.

Мъчеше се да разбере какво става, но не можеше да види нищо освен блъскащи се и сипещи люти проклятия сенки. В следващия миг по-скоро усети, отколкото чу нещо зад гърба си, сниши се и ударът, насочен да разцепи черепа му, го забърса по слепоочието. Боррик падна тежко и се опита да се претърколи по-надалече от ездача, който го беше изненадал откъм гърба, надигна се на колене и почти успя да се изправи, но конят го блъсна, повали го и конникът скочи от седлото, застана над принца и го изрита по главата.

 

 

Джеймс пришпори коня си, за да пресрещне един от бандитите, втурнал се към товарните коне. Доколкото беше видял, бяха пострадали двама от войниците, а Локлир тъкмо довършваше един от нападателите. За миг Джеймс се озова сред остров на относително спокойствие в суматохата на битката, огледа се да разбере къде са се дянали двамата принцове и зърна Ерланд, който тъкмо събаряше със здрав удар по главата един от разбойниците. Но Боррик не се виждаше никакъв.

През дивия вой на пясъчната буря Джеймс чу командата на Локлир:

— Към мен!

Джеймс пришпори коня си и препусна към него. Раздадоха се бързи команди и скоро обърканата допреди малко тълпа отново се превърна в добре обучена част на най-добрите конници на Кралството, готови да отблъснат атаката на разбойниците.

Нападателите връхлетяха отново и сега вече битката се разгоря с пълна сила. Свирепи псувни, ревове и писъци на болка прорязаха непрестанния вой на бурята. И Джеймс отново изпита омайващата смесица на възторг и страх, непреживявана след битката за Сетанон. Замахна срещу един от ездачите, повали го, а бурята се усили, още по-яростна. Всичко се превърна в безумен вихър от прахоляк и шумове. Сражаваха се почти слепешком и напразно се мъчеха да покрият лицата си с кърпи и с ръкави — единственото спасение бе да извърнеш гръб на бурята. Вятърът изпищя още по-диво, след което позатихна.

Нечие изненадано изпъшкване и хъхрещият звук на кръв, изпълнила нечие гърло, зяпнало да си поеме дъх, бяха последвани от дрънченето на стомана в стомана и отново хора се впуснаха в безумен порив да избиват други, непознати им хора.

След което бурята се развилня безумно и всички забравиха за битката, защото да отвориш очи значеше да рискуваш да ослепееш. Покрил лицето си, Джеймс извърна коня си с гръб към вятъра, съзнавайки съвсем ясно, че оставя тила си незащитен, но нищо друго не можеше да се направи. Донякъде го утешаваше това, че и останалите ездачи са не по-малко заслепени от него.

Вятърът отново стихна и Джеймс бързо обърна коня си, за да срещне възможния нападател. Но като призраци в кошмарен сън, конниците бяха изчезнали сред бурята.

— Ранен ли си? — подвикна му Локлир.

Джеймс махна с пръст, че не е, и попита за Гамина.

— Беше с товарните животни. Боррик отиде при нея.

После гласът на Гамина прозвуча в главата на Джеймс. „Тук съм, мили. Не съм ранена. Но Боррик и един от стражите бяха отвлечени от нападателите.“

— Гамина казва, че принц Боррик и един гвардеец са отвлечени! — извика Джеймс.

— Нищо не можем да направим, докато бурята не спре.

Джеймс се опита да погледне през прашната мъгла, но нищо не се виждаше на повече от десет стъпки. Наистина не можеха да направят нищо, освен да изчакат.

 

 

Грубият ритник в ребрата го върна в съзнание. Вятърът продължаваше да пищи свирепо и пясъчната буря се вихреше с пълна сила, но в долчинката, където разбойниците бяха намерили подслон, беше сравнително спокойно. Боррик се надигна с усилие на лакът и разбра, че ръцете му са стегнати с някаква странно изработена верига.

До него овързан с въжета лежеше в безсъзнание един от стражите от отряда. Петната засъхнала кръв по косата му показваха, че е получил жесток удар по главата. Нечия груба ръка сграбчи Боррик за брадичката и рязко извърна лицето му нагоре — сигурно беше мъжът, който го беше изритал. Беше слаб, брадата му беше много късо подстригана, почти като неколкодневна небръсната четина. Главата му беше покрита с тюрбан, който преди време трябваше да е изглеждал фин, но сега беше захабен и въшлясал. Носеше груби панталони, туника и високи ботуши. Над рамото му стърчеше друг мъж, навлякъл прост кожен елек на голи гърди. Главата му беше бръсната, освен дългия кичур, падащ от темето, а на лявото му ухо висеше голяма златна халка. Очевидно беше от Гилдията на търговците на роби от Дърбин.

Първият мъж кимна към Боррик, след което погледна войника с окървавеното лице и поклати глава отрицателно. Търговецът на роби дръпна грубо Боррик да се изправи, а мършавият извади кама и преди Боррик да разбере какво възнамерява да прави, преряза гърлото на изпадналия в несвяст войник.

— Никакви хитрини, вещер — прошепна дрезгаво в ухото на Боррик търговецът. — Тези вериги или ще ти спрат магията, или търговецът Москатони ще ми гризне камата за вечеря. Изчезваме преди приятелчетата ти да са ни намерили. Само да гъкнеш и ще те убия. — Говореше на севернокешийски диалект.

Боррик, все още зашеметен от удара по главата, само кимна немощно. Мъжът го повлече към групата конници, които ровеха из вързопите с багаж, и попита:

— Какво намерихте?

— Женски парцали, малко сушено месо и пити. Ама къде е златото, дето ни го обещаха?

Мършавият, който явно им беше водачът, изруга.

— Тоя Лейфи ще го убия! Каза, че били благородници и носели злато за императрицата.

Търговецът на роби поклати глава, сякаш беше очаквал да ги сполети това разочарование.

— А вие мислете с главите си, вместо да вярвате на глупци. — Огледа се и продължи: — Бурята отминава. Само на няколко крачки сме от спътниците на тогова. — Посочи с глава Боррик. — Трябва да се махаме.

— Слушай, Касим, аз съм главатарят тук — каза мършавият. — Изглеждаше готов да избухне. — Аз казвам кога да вървим и кога да стоим.

Другият сви рамене.

— Ако останем, ще трябва да се бием, Лутен. А този път те ще са готови. Пък и по нищо не личи, че ще намерим злато и скъпоценности.

Лутен се огледа с почти дивашки блясък в очите. Личеше, че е човек със свиреп нрав, който властва над бандата си по-скоро с жестокост и заплахи, отколкото с качества на водач. После кимна към Боррик и изръмжа:

— Този го убийте и да бягаме.

Касим дръпна Боррик зад себе си, сякаш искаше да го предпази, и отвърна:

— А, не. Разбрахме се да задържа пленниците за роби. Иначе моите хора нямаше да се включат.

— Ба! — изсумтя Лутен. — Много пък са ни притрябвали. Ние си бяхме предостатъчно за тия стражи. Само дето глупакът Лейфи подведе и вас, и нас.

— Не знам кое е по-лошо, глупакът или този, който слуша глупака, но този мъж ще го задържа. Той ще си ми донесе печалба в Дърбин.

Лутен се извърна към Боррик и изсъска:

— Ти бе, къде е златото?

Боррик си придаде невинен вид и отвърна:

— Злато ли?

Лутен пристъпи към принца и го зашлеви грубо през лицето.

— Не ми се прави на ударен. Златото, което някакви благородници носели за юбилея на императрицата.

Боррик реши да импровизира.

— Благородници ли? А, вярно, подминахме едни благородници по пътя. Двама ли, трима ли благородници бяха, със стражи, отиваха към някакъв хан. „Дванадесетте стола“, струва ми се. Ние… ние с търговеца на кожи избързахме…

Лутен изкрещя от яд и двама от мъжете наблизо стреснато стиснаха дръжките на сабите си.

— Тихо — рече Касим.

Лутен се извърна рязко, с кама в ръката, и я насочи към гърдите на Касим.

— Не ми заповядвай! — После пак се обърна към Боррик. — Този тук нещо ме лъже и аз ще получа много повече от тия скапани ботуши заради тримата мъже, които изгубих! — Боррик погледна надолу и видя, че ботушите, които беше спечелил на комар, са на краката на Лутен. — И освен това ще изтръгна истината от него. — Вдигна камата, за да я забие в Боррик, но изведнъж се вкочани, на лицето му за миг се изписа тъжно, почти извинително изражение, след което главатарят падна на колене.

Касим издърпа камата, която току-що беше забил в гърба му, сграбчи го за косата и каза:

— Никога повече недей да ме заплашваш, глупак такъв. — Дръпна рязко главата на Лутен назад, клъцна шията му и от раната швирна фонтан от кръв. — И никога не се обръщай с гръб към мен. — Очите на Лутен се оцъклиха и Касим го пусна да падне в краката на Боррик. — Това да ти е за урок в следващия живот.

Обърна се към другите от бандата на Лутен и заяви:

— Сега аз съм водачът. — Възражения не последваха. Той се огледа и посочи една яма в дъното на долчината. — Хвърлете го ей там. — Двама от мъжете надигнаха Лутен и го хвърлиха в ямата. — И другия. И ги затрупайте с камъни.

После се обърна към Боррик и каза:

— Ако не ми създаваш неприятности, ще живееш. Иначе ще умреш. Ясно?

Боррик кимна. Касим се обърна към останалите и заповяда:

— Тръгваме веднага. Към Оазиса на скършените палми.

 

 

— Какви са ти уменията?

Търговецът на роби стърчеше над Боррик, скръстил ръце на гърди. Младежът едва си поемаше дъх. Беше тичал вързан зад един от конете с часове, докато стигнат този странен оазис, обграден от дънерите на три скършени палми, пострадали от опустошителна буря явно преди много години.

— Какви умения? — отговори Боррик на кешийски.

— Номера някакви. Какви магии правиш?

Боррик разбра. Търговецът на роби го беше взел за магьосник от Звезден пристан, с което се обясняваха възпиращите магии белезници. За миг му се дощя да обясни кой е, но мисълта как баща му ще получава искания за откуп го спря.

Мъжът замахна и го удари през лицето.

— Слушай, вещер, нямам време за нежности с тебе. Твоите хора са само на няколко часа след нас и несъмнено ще те търсят. А и да не таят чак толкова любов към теб в сърцата си, все пак наоколо е пълно с имперски патрули. Трябва да се махнем далече оттук, и то бързо.

— Касим, защо просто не вземеш да го убиеш и да го оставим тук — обади се един от разбойниците. — Никой няма да ти даде и една жълтица за магесник на тържищата за роби. Вземеш ли си за роб вещер, само беля ще си навлечеш.

— Сега аз водя тая банда — каза Касим. — Аз решавам кого ще убиваме и кого ще водим на пазара.

— Чакайте. Аз не съм магьосник — каза Боррик. — Този халат го спечелих на покер.

Разбойникът поглади замислено тъмната си брада.

— Лъже. Това е някакъв магеснически трик, за да му махнем белезниците и да ни избие с магиите си. Аз викам, дай да го убием веднага…

— А аз пък викам, че ако не млъкнеш, ще оставим още една мърша за храна на лешоядите. Веднага щом конете се напоят и отдъхнат, тръгваме пак. Трябва да се отдалечим колкото се може повече от ония войници. — Обърна се към Боррик. — Намерихме няколко хубави джунджурийки в дъното на багажа, магьоснико. Дамата, с която яздеше, е имала, оказа се, достатъчно злато, за да платя на тези главорези. Но ти си моята плячка.

— Казах ти вече. Не съм магьосник.

— Е, може да не си магьосник, ама не си и войник. За да тръгне човек без оръжие покрай Джал-Пур, трябва да е или с много стражи, или с много силна вяра. Вярата е за жреците, какъвто ти не си. На глупак не ми приличаш, макар че не съм от тия, дето съдят от пръв поглед. — Превключи от кешийски на кралски и попита: — Я кажи, откъде си?

— От Крондор. Но много съм пътувал.

— Като те гледам, си почти момче. Кешийския го говориш като знатна особа, а и кралският ти не е по-лош. Щом не си заклинател, какъв си тогава?

— Аз съм… учител. Зная няколко езика. Мога да чета, да пиша и да смятам. Знам история и география. Мога да кажа наизуст родословието на краля и на императрицата, имената на по-важните благородници, на повечето търговски къщи…

— Достатъчно! — прекъсна го Касим. — Убеди ме. Даскал значи, а? Ами добре, ще се намерят богати хора, на които им трябват роби, които да учат децата им. Ако умреш, нищо не печеля от тебе, даскале. Но да знаеш, че не съм от търпеливите. Не ми създавай неприятности и ще живееш. Създадеш ли ми неприятности, смачквам те като гнида. — После викна: — На конете! Тръгваме за Дърбин!