Елин Пелин
Недоволната жаба

— Защо бягаш, Боби?

— Страх ме е. В градината е тъмно. Да влезем в къщи, татко.

— Че от тъмното ли те е страх, Боби? Аз те мислех за юнак, пък ти…

— Да, нещо страшно скача там на пътеката.

— Къде… Това ли? Това е жаба, Боби. Че ти от една жаба ли се плашиш?

— Тя не е ли страшна?

— Кой, жабата ли? Тя никак не е страшна. Тя даже е страхлива. Тя се бои повече и от тебе. Я иди към нея, да видиш как ще бяга. Ти знаеш зайчето, нали? От всички животни то е най-страхливото. Добре, но жабата и от него се бои. Ще ти разправя защо. Веднъж зайчето излязло една нощ да си поиграе на месечинка и да си попасе малко зелена тревица край реката. В това време наблизо си играло малко жабче. Зайчето, като тичало насам-нататък, не го видяло и го настъпило по крачето. Макар че никак не го заболяло, защото стъпката на зайчето е мека като кадифе, но жабчето — види се, да си придаде важност, закрякало, завикало, разпискало се, събудило всички жаби в реката. Изскочила майка му.

— Защо пищиш? — викнала тя.

— Един заек искаше да ме изяде.

— Тъй ли? Аз ще го науча него — рекла жабата. — Как така! Един нищо и никакъв заек да плаши моето хубаво жабче.

Веднага жабата отишла при рака. Те с него били някакви далечни роднини.

— Рако-ко-ко-ко — рекла му тя. — Скоро дай ми едни клещи да ида да кажа кръц-кръц, кръц-кръц и да откъсна на зайчето опашката.

Жабата, Боби, била проста. Тя даже не знаела, че заекът има съвсем малка опашка, която за нищо не му служи. И да я откъснеш, и да не я откъснеш — все едно.

Ракът бил любезен и услужлив, дал щипците на жабата. Излязла тя да търси зайчето. Зайчето било наблизо. Сгушено в тревата, то чоплело някакъв бурен с острите си зъбки. А над тревата ушите му шавали… Изправи си двата пръста на ръчичката, Боби. Събери ги, раздели ги. Така… Така шавали ушичките на зайчето. Шавали от удоволствие, защото тревичката, която то гризело, била много сладка. Добре, Боби, но жабата от страх не видяла че това са уши, ами помислила, че са ножици. И като дърпало зайчето трева със зъбките си, зъбките му тракали. Жабата помислила, че ножиците тракат — пожълтяла от страх, разтреперила се и бух, скочила във водата и се скрила на дъното.

— Какво, какво? — развикали се всички жаби.

— Крийте се, че Зайо иде, страшни ножици носи, на парчета ще ни нареже.

Изпокрили се жабите, коя дето види. И оттогава до днес още ги е страх от заека…

— Видиш ли, Боби! А ти се боиш от тая глупава жаба, дето сега скача там. Но тая жаба съвсем не е интересна. Аз познавам една друга жаба — леля й на тази жаба. Чакай за нея да ти разправя. Да видиш каква смешна история. То да е смешна — нищо, ами е глупава. Ще се увериш сам, като ти я разправя.

Леля й на тази жаба там, дето скача, не живееше в нашата градина. Тя живееше далече зад града в едно блато край реката. Това блато не беше много дълбоко, но затова пък беше доста широко. Беше обрасло с шавар и разни други треволяци и водата му беше топла. Зимно време не замръзваше, лятно — не пресъхваше. Дъното му имаше пясък и тиня — всички приспособления за един удобен жабешки живот. А най-главното — имаше изобилна храна. Мушички, комарчета, някакви сини насекоми, прилични на аеропланчетата, и всевъзможни други лакомства.

Там се роди леля й на тая жаба и там отрасна. Да, но тя не беше доволна. Тя се мислеше за някаква необикновена жаба и намираше, че едно такова застояло блато не е за нея. Тя се смяташе за по-умна от всички жаби и се мислеше за голяма красавица. И за да бъде още по-хубава, тя се белеше, червеше си устните, пудреше се и час по час излизаше на брега и оттам се оглеждаше в блатото. То й служеше и за огледало. Тя се държеше надменно с другите жаби, даваше им съвети, гълчеше ги, когато те много крякаха, и им казваше, че те нищо не разбират от музика.

— Слушайте мене и се учете от мене — викаше тя, заставаше на някоя буца, надуваше се и крякаше.

Крякаше тая жаба, както всички жаби крякат. Но тя мислеше, че нейният глас е по-чист, по-звънлив, по-сладък и по-упоителен.

Другите жаби слушаха самохвалката и се смееха.

Веднъж надменната жаба — леля й на тази жаба, дето скача в нашата градина — се разсърди.

— Напущам ви блатото — каза тя. — Не мога да живея между простаци, които не знаят да ценят моите високи качества. Тук е тясно за мене, задушавам се всред вашия глупав живот. Напущам ви блатото. Ще ида да живея в морето. Мене ми трябва простор и дълбочина. Аз съм хубава, аз съм красива, аз съм умна, имам таланти. Ще ида в морето, там ще се оженя за някой капитан на океански параход. Плюя на вас всичките.

Излезе тая необикновена жаба от блатото и тръгна. След като скача цял ден по сухата трева, която разкървави корема й, тя стигна до реката.

— Река, кажи ми, къде отиват водите ти?

— В морето — отговори реката.

— И аз пътувам нататък — изкряка жабата.

И се хвърли във водата и заплува. Намери ли се веднъж пътя, всичко друго е лесно. Ах, колко ще се зарадва морето, като я види! То навярно никога не е виждало такава умна и хубава жаба.

И тръгна нашата жаба, Боби, тръгна и вървя, вървя, най-после стигна.

Морето се вълнуваше, бучеше. Грамадни вълни се биеха в брега и се пръскаха на прах.

— Как тържествено ме срещна морето! — рече жабата и като разпери четирите си крака, скочи в него.

Бух! Удави се жабата! Удави се, защото морето не е създадено за жаби, нито пък жабите за морето.

Жабата трябва да си знае блатото.