Виктор Пелевин
Generation „П“ (6)

Пътят към себе си

На следващата сутрин Татарски се събуди, понеже звънеше телефонът. Първото му усещане беше досада, понеже телефонът прекъсна един много странен и красив сън, в който Татарски се явяваше на изпит. Първо теглеше три въпроса, а после се изкачваше по дълга спирална рампа като онази в първия му институт, където учеше за електролитните пещи. Трябваше да намери преподавателите, които да го изпитат, но всеки път, когато отваряше някоя врата, вместо аудитория или кабинет виждаше озареното от залеза московско поле, по което се беше разхождал с Гиреев в онази паметна вечер. И това беше странно, защото нали се качваше все на по-горни етажи.

Събуди се съвсем и веднага си спомни за Григорий и за неговия класьор. „Купих я — помисли си той ужасено. — И съм я изял…“ Скочи от кревата, отиде до бюрото, издърпа най-горното чекмедже и видя марката с усмихнатото люляково лице. „Слава Богу, не съм…“ — помисли си. Набута марката в дъното на чекмеджето и я затисна с кутийка цветни моливи.

А телефонът продължаваше да звъни. „Пугин“ — реши Татарски и го вдигна.

— Ало — чу се непознат глас. — Мога ли да говоря с Татарски… господин?

Татарски не се обиди — по обърканата интонация на обаждащия се разбра, че той по погрешка първо е казал името му, а чак после социалното определение.

— Да, слушам.

— Здравейте. Безпокои ви Владимир Ханин от агенция „Таен съветник“. Телефона ви ми го беше дал Дима Пугин. Дали не бихме могли да се срещнем днес? По-добре ще е веднага.

— Защо, какво има? — попита Татарски, разбрал вече по това „беше дал“, че с Пугин се е случило нещо лошо.

— Дима почина. Знам, че работехте с него. А той пък работеше с мен. Така че косвено се познаваме. Във всеки случай някои от работите ви, за които чакате отговор от Пугин, са на моето бюро.

— Как е станало?

— Като се видим — каза новият му познат. — Запишете адреса ми.

След час и половина Татарски влезе в огромния комплекс на комбинат „Правда“ — там, където навремето бяха редакциите на кажи-речи всички съветски вестници. Дадоха му пропуск и той се качи на осмия етаж и намери стаята с номера, който търсеше; на вратата имаше метална табелка с надпис „Идеологически отдел“ — очевидно наследство от съветско време.

Ханин беше сам. Беше на средна възраст, с приятно брадато лице — седеше на бюрото си и бързо пишеше нещо.

— Влизайте и сядайте — каза той, без да вдига глава. — Само момент.

Татарски направи две крачки в стаята, видя лепнатия със скоч на стената рекламен плакат и замалко да се задави със собствената си слюнка. Както личеше от текста под плаката, това беше реклама за нов вид почивка с посменно използване на съвместно закупени или взети под наем апартаменти — Татарски вече беше чул, че това си е същото мошеничество като всичко друго в живота. Но не това го потресе. На еднометровия плакат бяха снимани три палми на някакъв райски остров и същите тези три палми точ в точ повтаряха холографската рисунка от кутията „Парламент“, която беше намерил на зикурата. Но дори и това не беше нищо в сравнение със слогана. Защото под снимката с големи черни букви пишеше:

— Нали ви казах — седнете. Вземете си стол.

Гласът на Ханин го извади от транса. Татарски седна и объркано стисна подадената му над бюрото ръка.

— Какво има? — попита Ханин и погледна плаката с подозрение.

— Нищо — каза Татарски. — Дежа ву.

— А! Ясно — каза Ханин с такъв тон, като че ли наистина му беше ясно. — Значи така. Първо за Пугин…

Татарски успя да дойде на себе си и го заслуша.

Беше си явен предумишлен грабеж, при който грабителите очевидно бяха знаели, че Пугин е работил като таксиметров шофьор в Ню Йорк. Историята беше ужасяваща и не съвсем правдоподобна: докато Пугин палел колата, на задната седалка се качили двама и му казали да кара на ъгъла на Второ авеню и Двайсет и седма. В нещо като рефлекторно-хипнотичен транс Пугин потеглил, завил в първата пряка — и това било всичко, което успял да каже на милицията и на лекарите. Имал седем рани от огнестрелно оръжие — били стреляли през облегалката. Били му откраднати няколкото хиляди долара, които носел, и някаква папка — за нея той бълнувал чак до последния си миг.

— Папката всъщност — тъжно каза Ханин — не са му я взели. Той си я забрави при мен. Искаш ли да я видиш? Трябва да завъртя една-две жици.

Татарски взе белезникавата картонена папка. Напомни му за мустакатото лице на Пугин, също така белезникаво като картона, и за черните му очи, лъскави като пластмасовите кламери. В папката очевидно бяха наброските на самия Пугин — нали той много пъти му беше намеквал, че не съди за чуждата работа само като страничен наблюдател. Някои неща бяха на английски. „Сигурно е почнал още в Ню Йорк“ — заключи Татарски. Докато Ханин говореше по телефона за някакви цени, Татарски попадна на два истински шедьовъра. Първият беше за Calvin Klein:

Изящният, дори женствен Хамлет (обща стилистика — unisex) с черно трико и късо синьо яке, облечени на голо, бавно крачи из гробищата. Спира до един гроб, навежда се и вдига от тревата розов череп. Близък план — Хамлет е смръщил вежди и се взира в черепа. Сто и осемдесет градуса — близък план на стегнатия му задник с буквите СК. Кадър — черепът, ръка, буквите СК на синьото яке. Кадър — Хамлет подхвърля черепа във въздуха и го изритва. Черепът полита във висока дъга, лети надолу и като е баскетболен кош влиза в бронзов венец, който държи над един от гробовете мраморен ангел. Слоган:

— JUST BE. CALVIN KLEIN.

Вторият слоган, който очарова Татарски, беше за московската мрежа магазини Gap и беше насочен, както личеше от увода, към англоезичната прослойка, наброяваща около четиридесет хиляди души. На плаката трябваше да е изобразен Антон Чехов: отначало с раиран костюм, после само със сако на райе, но без панталон; във втория случай контрастно се подчертаваше пролуката между голите му криви крака, която по форма приличаше на готически пясъчен часовник. После, вече без Чехов, контурът на пролуката между краката му се повтаряше, вече наистина направен на часовник, като пясъкът беше почти изтекъл. Текстът беше:

Като прелисти още няколко страници, Татарски видя собствения си текст за „Парламент“ и веднага му стана ясно, че и останалите неща не ги е измислил Пугин. Въображението му междувременно беше успяло да състави портрет на, така да се каже, маскирал се титан на рекламната мисъл, способен да съчетае чифт гащи било с Шекспир, било с руската история. Но този виртуален Пугин, досущ като тежък метал от края на периодичната таблица, просъществува в съзнанието на Татарски само броени секунди и се разпадна.

Ханин каза „дочуване“ и затвори. Татарски погледна към него и с учудване видя, че на бюрото има бутилка текила, две чаши и чинийка с нарязан лимон — Ханин сръчно беше приготвил всичко това, докато говореше по телефона.

— За Бог да прости — каза той.

Татарски кимна. Отпиха, без да се чукат. Татарски отцеди резенчето лимон с венци и се замъчи да състави някоя подходяща за случая фраза, но телефонът пак задрънча.

— Какво? Какво? — попита Ханин слушалката. — Не знам. Въпросът е много сериозен. Така че се отнесете направо към Междубанковия комитет… Да, направо горе, в кулата.

Затвори, погледна внимателно Татарски, прибра текилата и каза:

— Сега… сега да обсъдим последните ти работи, ако нямаш нищо против. Вече разбра, че Дима ги носеше на мен, нали?

Татарски кимна.

— Значи така… За „Парламента“ не казвам нищо — бива я. Обаче като си се осмелил да подхванеш такава тема, защо се сдържаш? Отпусни се! Ако ще е гарга — рошава да е! Сложи и на четирите танка по един Елцин с цвете в едната ръка и с чаша в другата…

— Добра идея — въодушевено се съгласи Татарски, разбрал, че си има работа с човек, който разбира от тези неща.

— Тогава обаче би трябвало да махнем сградата на парламента и да преработим рекламата за онова уиски… Как беше — с четирите рози на етикета…

— Бърбън „4 Roses“? — изхъмка Ханин. — Какво пък, може. Запиши си го.

После придърпа няколко прикрепени с кламер листа, в които Татарски веднага позна изтощилия го проект за компанията „ТАМПАКО“, която произвеждаше сокове, но кой знае защо, се канеше да продава акции — беше го предал на покойния Пугин преди две седмици. Това не беше сценарий, а концепция, тоест произведение с доста парадоксален жанр: авторът й един вид обясняваше на много богатите как да живеят и искаше за това да му дадат малко пари. Познатите му листове бяха целите изподраскани с червено.

— Аха — каза Ханин, докато разглеждаше поправките.

— Тук вече имаме проблеми. Първо, клиентите са много обидени от един твой съвет.

— От кой?

— Момент — каза Ханин и заразгръща листовете. — Някъде тук беше… подчертано с червено… аха, ето го, с трите черти. Чуй сега: „И така, е рекламата на акции има два метода: подходът, който формира у вложителя образа на фирмата емитант, и подходът, който формира у вложителя образа на вложители. На професионален език тези подходи се наричат съответно «къде да влагам» и «с кого да влагам». Последователното им прилагане изисква огромно…“ — не, всъщност това точно им хареса… аха, ето го: „Според нас преди началото на кампанията ще е целесъобразно да се помисли за смяна на името на фирмата. Предложението е свързано с това, че по руската телевизия активно се провежда реклама на хигиеничните средства ТАМПАКС. Това понятие е заело дотолкова устойчива позиция в съзнанието на потребителя, че за да бъде изместено и заменено, ще са необходими огромни разходи. Връзката ТАМПАКО — ТАМПАКС е изключително неблагоприятна за една фирма, произвеждаща разхладителни напитки. Асоциативният ред, формиран от името, ще е «напитка от тампони». Според нас ще е достатъчно да се промени предпоследната гласна в името на фирмата: ТАМПУКО или ТАМПЕКО. С което негативната асоциация ще изчезне…“

Ханин вдигна очи и продължи:

— Думички си научил много, за това браво. Но как така не разбираш, че такива неща просто не се предлагат? Ами че те са влюбени в това тяхно „Тампако“! За тях то е като… С две думи, тези хора се самоотъждествяват изцяло с продукта си, а ти ще им казваш такива неща. Това е все едно да кажеш на някоя майка: е, синът ви си е истински урод, но ще го гримираме малко и ще мине.

— Но името им наистина е ужасно!

— Ти какво искаш — те ли да са добре, или ти?

Ханин беше прав. Татарски се почувства съвсем глупаво като си спомни как още в началото на кариерата си беше обяснявал същото на хората от „Драфт Подиум“.

— Ами като цяло? — попита той. — В концепцията има много свестни неща.

Ханин обърна на следващия лист.

— Как да ти кажа. Ето тук пак е подчертано — в края, където пак става дума за акциите… Цитирам: „По този начин на въпроса «къде да влагам» се дава отговор «в Америка», а на въпроса «с кого да влагам» се дава отговорът: «с всички, които не са влагали в МММ и други пирамиди, а са чакали да могат да влагат в Америка». Това е психологическото изкристализиране след първия етап на кампанията — тук трябва да се отбележи, че рекламата не бива да обещава да вложи средствата на вложителите в Америка, а да създава такова усещане…“ Апропо, за чий си го подчертал това? Много е умно, така ли си мислиш? Добре, по-нататък… „Ефектът се постига чрез широкото използване в кадрите на американския флаг, на долари и орли. Като основен символ на кампанията предлагаме да се използва секвоя, чиито листа да бъдат сменени със стодоларови банкноти, което ще породи подсъзнателна асоциация за «Златното ключе» и Буратино…“

— И какво му е лошото? — попита Татарски.

— Секвоята е иглолистно дърво.

Няколко секунди Татарски мълча. Опипваше внезапно появилата се в единия му кътник дупка. После каза:

— Какво толкова. Доларите могат да се навият на фунийки.

— Знаеш ли какво е това „шлемазал“? — попита Ханин.

— Не.

— И аз не знам. Обаче в полето пише на тоя „шлемазал“ — тоест на теб — да не му се дават повече никакви поръчки. Не те искат.

— Ясно — каза Татарски. — Не ме искат. А ако след месец си сменят името? И след още един месец направят това, което им предлагам? Какво ще стане тогава?

— Нищо — каза Ханин. — Знаеш го.

— Знам го — каза Татарски и въздъхна. — Ами другите поръчки? Имаше за цигарите „West“.

— Пак провал — каза Ханин. — С цигарите винаги си бил на върха, но този път…

Той обърна още няколко листа.

— Какво да ти кажа… къде беше… аха: „Кадър: двама голи мъже, заснети отзад, висок и нисък. Прегърнали са се за бедрата и стопират на някаква магистрала. Ниският държи кутия «West», високият е вдигнал ръка, за да спре приближаващия се кадилак. Ръката на ниския с цигарите е на линията на вдигнатата ръка на високия, което ни дава още един смислов пласт — «хореографски»: камерата сякаш е спряла за секунда нещо като яростно емоционален танц, изигран в предвкусване на близката свобода. Слоган — «Go West».“ Това е от песничката на ония пед-шоп бойс, дето я направиха от нашия химн, нали? Върхът, няма спор. Обаче после даваш един дълъг-предълъг абзац за хетеросексуалната част на целевата група. Защо си го написал?

— Не, аз… Реших, че ако клиентът повдигне този въпрос, трябва да знае, че сме го имали предвид…

— На клиента му е през оная работа и освен това изобщо не те е разбрал. Клиентът е ростовски бандит, който си върна два милиона в зелено от един митрополит. В цигари. Та той — бандитът, разбира се, не митрополитът, където е видял „хетеросексуален“, пише в полето: „Тоа кво има предвид, пидирасите ли?“ И отказва концепцията. А жалко — защото това е шедьовър. Виж, ако беше обратното, ако клиентът трябваше да върне гущерите на митрополита, щеше да мине като по мед и масло. Понеже културата е съвсем друга, нали ме разбираш. Но няма как. Нашият бизнес си е чиста лотария.

Татарски мълчеше. Ханин извади цигара, размачка я и запали.

— Чиста лотария — повтори той многозначително. — И в тази лотария напоследък на тебе нещо не ти върви. И аз знам защо.

— Защо?

— Виждаш ли — каза Ханин, — това е изключително фин момент. Ти значи първо се опитваш да разбереш какво ще се хареса на клиента, а после му го подмушваш, оформено като лъжа. А клиентът иска да му го дадеш същото, но като истина.

Татарски изобщо не очакваше такова нещо.

— Тоест как така? Как така „като истина“?

— Ти не вярваш в онова, което правиш. Не го правиш с душа и сърце.

— Вярно — каза Татарски. — А вие какво искате? Да се влюбя в „Тампако“? Че това и проститутките от площад „Пушкин“ не го правят.

— Стига с тия пози — намръщи се Ханин.

— Криво ме разбрахте — каза Татарски, вече поуспокоен. — Позата на всички ни е една и съща, просто трябва да се позиционираме правилно, нали така?

— Точно така.

— Какво имам предвид, като казвам, че и проститутките не биха го направили? Въпросът не е в отвращението. Но проститутката във всички случаи си получава парите — независимо харесало ли му е на клиента, или не — а пък аз първо… Разбирате ме. И чак после клиентът значи решава дали… При такива условия и последната курва няма да работи.

— Курвите може и да не работят — каза Ханин. — Но ние, ако искаме да оцелеем в този бизнес, ще работим. Ще работим, че и оттатък.

— Не знам — каза Татарски. — Не съм съвсем сигурен.

— Ще работим, Вава — каза Ханин и го погледна право в очите.

Татарски застана нащрек.

— Вие откъде знаете, че не съм Вова, а Вава?

— Пугин ми каза. Колкото до позиционирането… Да сметнем, че си се позиционирал и че съм те разбрал. Ще дойдеш ли на щат при мен?

Татарски пак погледна плаката с трите палми и англоезичното обещание за вечни метаморфози и попита:

— Като какъв?

— Като криейтър.

— Сиреч творец ли? — попита Татарски. — Ако го преведем де.

Ханин се усмихна мило и каза:

— Ебал съм ги творците, хич не са ми изтрябвали. Криейтър, Вава, криейтър.

 

 

Татарски излезе и бавно тръгна към центъра.

Почти не изпитваше радост от внезапното си назначаване. Напротив, беше разтревожен — беше сигурен, че никога не е разказвал на Пугин историята за истинското си име: беше му се представял просто като Владимир. Имаше все пак нищожна вероятност, че се е разприказвал на пияна глава, а после е забравил — на няколко пъти бяха правили главите. Останалите обяснения водеха към генетично вкоренения страх от КГБ и Татарски ги отхвърли.

Впрочем това не беше кой знае колко важно.

— This game no name — прошепна той и стисна юмруци в джобовете на якето си.

Недостроеният съветски зикурат изникна в паметта му с такива дребни подробности, че по пръстите му на няколко пъти пробяга забравената мухоморна тръпка. Мистичната сила малко се беше попрестарала с указанията, и то едновременно: плакатът с палмите и познатото изречение, думите „кула“ и „лотария“, употребени наглед случайно от Ханин само за няколко минути — и накрая това „Вава“, което го тревожеше най-силно от всичко.

„Може пък да не съм го чул добре — мислеше Татарски. — Може дикцията да му е такава… Но пък нали го попитах откъде знае, че съм Вава. А той каза, че му бил казал Пугин. Не, не бива да пия, не бива…“

След четирийсетина минути бавен ход Татарски стигна до статуята на Маяковски. Спря и известно време я изучава задълбочено. Бронзовото сако, в което съветската власт бе облякла поета завинаги, пак излизаше на мода — Татарски си спомни, че съвсем наскоро беше видял същия фасон в една реклама на Кензо.

Като обиколи статуята и се полюбува на мастития задник на поета гюрултаджия и водач, Татарски окончателно разбра, че душата му е обхваната от депресия. Можеше да се справи с нея по два метода — да пие една водка или бързо да си купи нещо за петдесет долара (преди известно време с учудване беше разбрал, че споменатите две действия довеждат до горе-долу едно и също състояние на лека еуфория, продължаваща около час, час и половина).

Не му се пиеше — заради изплувалите спомени за напиванията с Пугин. Татарски се огледа. Магазини наоколо дал Господ, но всичките бяха прекалено специализирани. Щори например не му трябваха. Той се загледа във витрините и табелите от другата страна на Тверска и изведнъж трепна. Това вече беше прекалено: На стената на една сграда на Садовое колцо видя табела с ясно изписаното „Ищар“.

След минутка, малко позадъхан, вече беше там. Магазинчето беше малко, магазинче еднодневка, току-що преустроено от продавачница на сандвичи, но вече бе белязано със знака на упадъка и скорошния си заник: един кадастрон на витрината обявяваше петдесетпроцентно намаление.

Вътре, в удвоената от огледалата по стените теснотия, имаше няколко дълги закачалки с джинси и дълъг щанд с обувки — най-вече маратонки. Татарски, досущ като Лермонтовия Демон, огледа това великолепие със скучаещ поглед и на високото му чело не се изписа нищо. Нещо повече, беше му съвсем ясно, че и тук са се издънили. Допреди десет години новите маратонки, донесени от някой роднина от странство, бяха начало на нов житейски период — рисунката на подметките им бе като линиите на дланта и по нея можеше да се предскаже бъдещето за година напред. Щастието от такава придобивка беше неизмеримо. Днес, за да заслужиш правото на същия обем щастие, трябваше да си купиш минимум джип, че дори и къща. За това обаче Татарски нямаше достатъчно пари и не очакваше такива да се появят в обозримото бъдеще. Вярно, можеше да си купи и сто чифта маратонки, но те вече не можеха да го ощастливят. Той се смръщи, помъчи се да си припомни как се наричаше този феномен на професионалния му жаргон и като се сети, извади бележника си и го отвори на буквата „Н“, където беше завел графата „недвижимост“.

„Инфлацията на щастието — бързо записа Татарски. — За същия обем щастие плащаш повече пари. Да се използва при реклама на недвижими имоти.

Дами и Господа! Зад тези стени никога няма да изпитате когнитивния дисонанс. Така че изобщо не е нужно да знаете какво е това.“

— Какво ще обичате? — попита младата продавачка.

Татарски махна успокояващо с ръка, отвори на последните страници, където записваше всичко слабофункционално, и дописа:

„Вещомания. Вещий Олег тръгва за Цариград — за вещи. Първият куфарен търговец (освен това и бандит — напада хазарите). Възможност за клип за чартърни рейсове и шоп-турове в Истанбул.

Дами и Господа! Това е Русия. Това е съдбата на Русия! Вариант: «Да се върнем към Изто(чни)ка».“

— Какво ще обичате? — повтори продавачката. Определено не й се нравеше, че клиентът пише нещо в бележника си — това спокойно можеше да свърши с някаква инспекция.

— По принцип нещо като обувки — възпитано й се усмихна Татарски. — Леки. За лятото.

— Платнени? Маратонки? Кецове?

— Кецове — каза Татарски. — Сто години не съм виждал кецове.

Девойката го поведе към щанда и каза:

— Заповядайте. С дебела подметка. Татарски взе чисто белия кец и попита:

— Каква марка са?

— Но нейм — каза девойката. — Английски.

— Как-как? — попита той с недоумение.

Девойката обърна кеца с форта към него и той видя, че на гумата над петата пише: „NO NAME“.

— Четирийсет и трети имате ли? — попита Татарски. Излезе от магазина с новите кецове — обущата му, пъхнати в найлоново пликче, бяха в чантата му. Вече знаеше със сигурност, че целият му днешен маршрут не е случаен, и го беше страх да не би да завие нанякъде, накъдето не бива. Поколеба се и бавно тръгна по Садовая.

След петдесетина метра попадна на будка за цигари. Отби се да си купи и се учуди на неочаквано богатия избор на презервативи — по-подходящ беше за аптека. Сред малайзийските „Кама сутра“ с ципести шакти се открояваше странно приспособление от синя гума с много въздебели пъпки или може би шипове — приличаше на главата на главния демон от филма „Hell-raizer“. Под него имаше надпис: „За многократна употреба“.

Вниманието на Татарски обаче беше привлечено от едно акуратно черно-жълто-червено квадратче с приличащ на печат германски орел в двоен черен кръг и надпис „Sico“. Така много приличаше на флаг, че Татарски си купи цели две опаковки. На гърба им пишеше: „Когато купувате презервативите «Sico», вие се доверявате на традиционното германско качество и контрол.“

„Хитро — помисли Татарски. — Много хитро.“

Няколко минути размишлява върху тази тема — съчиняваше слоган. Най-сетне необходимата фраза ярко светна в главата му.

— Sico. БМВ в света на капутите — прошепна той и извади бележника си. Отвори го на буквата „П“ и записа находката си. Откри там друг, вече забравен слоган от същата област, написан за червените презервативи полско-индонезийско производство „Passion“:

Прибра бележника и се огледа. Стоеше на ъгъла на „Садово-Триумфална“ и някаква друга улица, която отиваше надясно. Направо пред лицето му на стената имаше плакат с надпис „Пътят към себе си“ и една жълта стрелка, която подканваше зад ъгъла. Душата на Татарски за миг се слиса, а после се изпълни с мрачното подозрение, че и „Пътят към себе си“ е магазин.

— Че какво друго да е? — промърмори Татарски.

Успя да намери магазина след доста лутане из съседните дворове — и към края на пътя си спомни, че Гиреев му беше казвал за този магазин: наричаше го съкратено „Пъкс“. Табела не се виждаше никъде, само на вратата на една иначе незабележима двуетажна постройка беше написано на ръка: „Отворено“. Татарски естествено се сети, че това не е от небрежност, а с цел нагнетяване на езотерични предчувствия. Но въпреки това методиката повлия и на него — докато се качваше по стълбището към магазина, той забеляза, че е изпаднал в нещо като леко благоговение.

Влезе и веднага разбра, че инстинктът го е довел където трябва. Над тезгяха висеше черен потник с портрета на Че Гевара и надпис: „Rage Agains the Machine“^[2]. Под потника имаше табелка: „Бестселър на месеца!“ Татарски не се учуди — знаеше (и дори го беше писал в някаква концепция), че в областта на радикалната младежка култура нищо не се продава така добре, както умно разфасованият и политически коректен бунт срещу света, където цари политическа коректност и всичко е разфасовано за продан.

 

 

— Какви размери имате? — попита той продавачката, много симпатична девойка с някак вавилонско-асирийски черти.

— Само този остана — отговори тя. — Точно като за вас е. Той плати, прибра потника в чантата си и нерешително затъпка пред тезгяха.

— Получихме нова партида кристални топки, вземете си, докато не са ги разграбили — изгука девойката и почна да подрежда някакви бебешки лигавчета с рунически писмена.

— За какво служат? — попита Татарски.

— За съзерцание.

Татарски понечи да попита през тях ли се съзерцава, или се съзерцава нещо в тях, но внезапно видя на стената мъничка лавица — допреди малко тя бе закрита от потника, който току-що бе купил. На нея, покрити с дебел пласт прах, имаше два обекта с трудноопределима природа.

— Прощавайте — попита той, — какво е това там? Летяща чиния? И каква е тази заврънкулка на нея?

— Това е фризби за висше усъвършенстване — каза девойката. — А това, което наричате заврънкулка, е синя буква „ом“.

— Защо? — попита Татарски. В съзнанието му се прокрадна мрачният спомен, свързан с мухоморките и с Гиреев. — По какво се различава от обикновените фризбита.

Девойката леко сви устни.

— Когато хвърляте фризбито със синята буква „ом“, вие не просто хвърляте една пластмасова играчка, а си създавате заслуги. Десет минути хвърляне на фризби със синя „ом“ по създадените заслуги са еквивалентни на три часа медитация шаматха или на един час медитация випашяна.

— Ааа — неуверено проточи Татарски. — А заслугите за пред кого са?

— Как така за пред кого!… — каза девойката и вдигна вежди. — Вие ще купувате ли, или просто ви се говори?

— Може би ще го купя — каза Татарски. — Но все пак трябва да знам какво купувам. А това вдясно от висшата практика какво е?

— Това е планшетка. Класика.

— За какво служи?

Девойката въздъхна. Личеше, че точно днес й е писнало от идиоти. Свали планшетката от лавичката и я сложи на тезгяха пред Татарски.

— Слагате я върху лист хартия — обясни тя. — Може и на принтер с ето тези щипки. Нагласявате хартията ето оттук и пускате принтера. По-удобно е не с листове, а с рулон. В този отвор пъхате химикалка, добре е да е качествена. Слагате ръце отгоре — ето така, показвам. После влизате в контакт с духа и оставяте ръцете ви да се движат самички. Химикалката ще записва получаващия се текст.

— Вижте — каза Татарски, — не ми се сърдете, но наистина искам да ви попитам — с какъв дух?

— Ако я купите, ще ви кажа.

Татарски извади портфейла си и отброи необходимата сума. За парче лакиран шперплат на три колеленца планшетката струваше неимоверно скъпо — и тази неадекватност между цената и стоката пораждаше доверие, което не биха могли да породят и най-пространните и дълбоки обяснения.

— Заповядайте — каза той и сложи парите на тезгяха. — Та с какъв дух се влиза в контакт?

— Отговорът на този въпрос зависи от вашето равнище на лична сила — каза девойката — и особено от вашата вяра в съществуването на духовете. Ако спирате вътрешния диалог по методиката от том втори, влизате в контакт с абстрактен дух. Ако пък сте християнин или сатанист, може и с конкретен… Кои ви интересуват?

Татарски вдигна рамене.

Девойката вдигна кристала, който висеше на врата й на черна кожена каишка, и две-три секунди гледа през него Татарски: взираше се в челото му. После попита:

— Какъв сте по професия? С какво се занимавате?

— С реклама — отговори Татарски.

Девойката бръкна под тезгяха, извади една дебела тетрадка, с карирани листа и я заразгръща. Страниците бяха разчертани на таблици и графите на таблиците бяха запълнени със ситен почерк.

— Вие — каза тя накрая — би трябвало да приемате получилия се текст като свободен изход на подсъзнателната психична енергия посредством двигателно-моторните навици за писане. Така ще е най-добре. Като своего рода изриване на Авгиевите обори на един сътрудник в рекламната сфера. Този подход най-малко ще обиди духовете.

— Моля-моля — каза Татарски. — С други думи, искате да кажете, че духовете ще се обидят, като разберат, че работя в рекламната сфера?

— Според мен да. Затова най-добрата защита от гнева им би било да се усъмните в съществуването им. В края на краищата всичко в този свят е въпрос на интерпретация и квазинаучното описание на един спиритически сеанс е също толкова вярно, колкото и всичко друго. Пък и освен това всеки просветлен дух ще се съгласи с това, че не съществува.

— Интересно. А как духовете ще разберат, че работя в рекламната сфера? Да не би да ми личи?

— Не — каза девойката. — Обаче на рекламите им личи, че ги измисляте вие.

Татарски за малко да се обиди, но след кратък анализ се почувства по-скоро поласкан.

— Знаете ли — каза той, — ако ми дотрябва консултация по духовните въпроси, ще дойда при вас. Нали нямате нищо против?

— Всичко е в ръцете на Аллах — отговори девойката.

— Момент — внезапно се обади един младеж с широки зеници, който дотогава кротко се взираше в една огромна кристална топка. — Как така всичко? Ами съзнанието на Буда? Нали ръцете на Аллах са единствено в съзнанието на Буда. Няма да оспорите това, нали?

Девойката зад тезгяха се усмихна мило и каза:

— Няма, разбира се. Ръцете на Аллах са единствено в съзнанието на Буда. Но целият номер е там, че съзнанието на Буда все пак е в ръцете на Аллах.

— Както пише Ишикава Такубоко — намеси се един свъсен клиент с мефистофелска физиономия, който тъкмо бе влязъл — о, оставете този спор… Казаха ми, че сте имали брошурата на Свами Жигалкин „Летните мисли на сансарическото същество“. Бихте ли проверили? Май е на онзи рафт, не-не, на съседния вляво, под флейтата от бедрена кост…