Виктор Пелевин
Generation „П“ (15)

Златната стая

Когато му свалиха превръзката, беше вече съвсем измръзнал. И най-студено му беше на краката — нали беше бос на каменния под. Татарски отвори очи и видя, че стои на прага на просторно помещение, нещо като фоайе на киносалон, в което, както можеше да се заключи по всичко, имаше нещо като коктейл. Но и веднага забеляза нещо странно — в облицованите с жълт камък стени нямаше нито един прозорец. Затова пък едната стена беше огледална и ярко осветената зала изглеждаше двойно по-голяма. Събралите се в нея тихо разговаряха и четяха накачените по стената напечатани листове. Въпреки че Татарски стоеше на вратата съвсем гол, никой не му обърна кой знае какво внимание — само двама-трима го изгледаха равнодушно. Татарски много пъти беше виждал по телевизията практически всички събрани, но лично не познаваше никого освен Фарсук Сейфул-Фарсейкин, който стоеше до една от стените с чаша в ръка. Другата позната беше Ала, секретарката на Азадовски — говореше си с двама позастарели плейбои и с пуснатата си изрусена до бяло коса приличаше на разблудна медуза. Стори му се, че някъде в навалицата мярва и карираното сако на Морковин, но не беше сигурен.

— Идвам, идвам — чу се гласът на Азадовски и шефът се появи откъм някакво вътрешно помещение. — Дойде ли вече? Защо стоиш на вратата? Влизай, няма да те изядем.

Татарски пристъпи към него. Азадовски миришеше на алкохол, на ярката светлина лицето му изглеждаше уморено.

— Къде сме? — попита Татарски.

— Почти на сто метра под земята, в района на Останкинското езеро. Ще прощаваш за превръзката и така нататък — просто такъв е редът преди ритуала. Традиции, да ги… Притеснен ли си?

Татарски кимна и Азадовски доволно се засмя и каза:

— Зарежи. Всичко е лъжа и измама. Сега се поразходи, огледай новата ми колекция. Вчера я изложихме. Понеже имам малко работа с едни важни хора.

И вдигна ръка и щракна с пръсти на секретарката си.

— Ала ще ти обясни. Това е Ваван Татарски. Познавате ли се? Покажи му всичко, нали така?

Татарски остана насаме със секретарката.

— Откъде да започнем? — усмихна се тя.

— От самото начало — каза Татарски. — А къде е колекцията?

— Ами ето я де — каза секретарката и кимна към стената. — Испанско творчество. Кой от великите испанци ви е любимецът?

— Ммм… — каза Татарски, докато се мъчеше да си спомни подходящо име. — Веласкес.

— Обожавам го — каза секретарката и го изгледа със студеното си зелено око. — Истински Сервантес на четката, нали?

И внимателно хвана Татарски под ръка и като опря дългото си бедро в голия му крак, го поведе към най-близкия лист на стената. На листа имаше два абзаца текст, подпечатани със син печат. Секретарката се наведе, за да разчете дребните буквички.

— Да, точно това е. Слабо познат розов вариант на портрета на инфантата. Пред вас е нотариално заверената справка, издадена от фирмата „Опенхайм енд Радлер“, че картината е закупена за седемнайсет милиона долара от частна колекция.

Татарски реши да не показва, че е учуден. Всъщност не знаеше учудва ли го нещо, или не.

— А това? — попита той и посочи съседния лист, пак с текст и печат.

— О — каза Ала, — това е бисерът на колекцията ни. Това е Гоя, мотив с Махата с ветрило в градината. От един малък кастилски музей. „Опенхайм енд Радлер“ не лъжат — осем милиона и половина. Невероятно, нали?

— Да — каза Татарски. — Невероятно. Но, да ви кажа честно, повече ме вълнува скулптурата, а не живописта.

— Естествено — каза секретарката. — Нали сте свикнал да работите в три измерения.

Татарски я погледна въпросително.

— Имам предвид триизмерната графика. С манекените…

— А — каза Татарски, — разбрах ви. Да, свикнал съм. И в работата, и в живота.

— Ето ви значи скулптура — каза секретарката и го спря пред един лист с малко повече текст от останалите. — Пикасо. Керамична фигура на тичаща жена. Не прилича много на Пикасо на пръв поглед, нали? Това е, защото е от следкубистичния му период. Почти тринайсет милиона долара, представяте ли си?

— А самата статуя къде е?

— Нямам представа — вдигна рамене секретарката. — В някой склад сигурно. Ако искате да видите как изглежда, каталозите са на масичката.

— И какво значение има къде е статуята? Татарски се обърна и видя Азадовски — беше дошъл при тях незабелязано.

— Всъщност никакво — каза Татарски. — Но, честно, за пръв път виждам колекция от този тип.

— Това е най-актуалната тенденция в дизайна — каза секретарката. — Монетаристичен минимализъм. Между другото родината му е тук, в Русия.

— Свободна си — каза й Азадовски и се обърна към Татарски. — Харесва ли ти?

— Интересно е. Но не го разбирам съвсем.

— Ще ти обясня — каза Азадовски. — Тази шибана испанска колекция струва почти двеста милиона долара. Плюс още сто хиляди за изкуствоведите. Коя картина да се излага, коя няма да подхожда, как да ги подредим и така нататък. Всичко е закупено. Но ако докарам тук всичките тези картини и статуи, да не говорим, че има разни гоблени и доспехи, няма да има място да се разминем. Освен това… Да ти кажа честно — добре де, гледаш ги тези картини един път, два пъти ги гледаш — а после какво да им гледаш?

— Нищо.

— Именно. Значи защо да ги докарвам тук? И освен това тоя Пикасо според мен си е абсолютен бездарник.

— Тук не съм съвсем съгласен — каза Татарски, след като преглътна. — По-точно, съгласен съм, но за следкубистичния му период.

— Знам, че си начетен — каза Азадовски. — Пък аз не съм. И не вдявам. И изобщо — за чий ми е? Другата седмица правим френската изложба. Ами помисли де — докато се оправиш с едната, след десет дни вкарваме друга. Пак ли да вниквам? И защо?

Татарски не успя да намери отговор.

— И аз така казвам — няма смисъл — констатира Азадовски. — Хайде да вървим. Време е. После пак ще дойдем. Ще има шампанско.

И се обърна и тръгна към огледалната стена. Татарски го последва. Без да спира, Азадовски бутна стената с ръка и един вертикален ред огледала безшумно се завъртя, като го окъпа в електрическо сияние. Отзад се видя грубо иззидан с камъни коридор.

— Влизай — каза Азадовски. — Обаче се наведи, таванът е нисък.

Татарски влезе в коридора и му стана още по-студено, защото вътре беше влажно. „Кога ще ми позволят да се облека?“ — помисли си той. Коридорът беше дълъг, но Татарски не виждаше накъде води — беше тъмно. Понякога настъпваше някое ръбесто камъче и се мръщеше от болка. Най-сетне напред се провидя някаква светлина.

Влязоха в малка стая с покрити с гетинакс стени — на Татарски му заприлича на съблекалня пред спортна зала. И наистина си беше съблекалня, ако се съдеше по шкафчетата покрай стените и двете сака, окачени на закачалки. Едното май беше на Саша Бло, но Татарски не беше съвсем сигурен — Саша Бло имаше много и най-различни сака. В съблекалнята имаше втора врата — тъмна дървена врата със златна табелка, на която бе гравирана начупена линия, напомняща на зъби на трион. Татарски още от училище помнеше, че така изглежда египетският йероглиф за „бързо“. Беше го запомнил само защото навремето му се беше сторило много смешно: древните египтяни, обясняваше учителят им, правели всичко много бавно и затова късата назъбена линия, която означавала „бързо“, в надписите на най-великите и могъщи фараони ставала много дълга и дори я пишели на няколко реда, което означавало: „много, много бързо“.

До умивалника бяха закачени три приличащи на наредби на някаква незнайна администрация листа с напечатан текст и печати (Татарски впрочем си помисли, че не са никакви наредби или правилници, а част от испанската колекция), а на една от стените имаше стелаж с малки номерирани отделения, в които имаше бронзови огледала и златни маски досущ като онези в кабинета на Азадовски.

— Какво гледаш? — попита Азадовски, докато си разкопчаваше сакото. — Искаш нещо да питаш ли?

— Какви са тези листове на стената? — попита Татарски. — И те ли са от испанската колекция?

Вместо отговор Азадовски извади клетъчния си телефон, натисна единственото му копче и каза:

— Ала, има въпрос към теб. И даде телефона на Татарски.

— Да? — чу се гласът на Ала.

— Питай я какво е това по стените — каза Азадовски, докато си смъкваше потника. — Че все забравям.

— Здравейте — смутено почна Татарски. — Пак съм аз, Татарски. Бихте ли ми казали какво е това по стените тук?

— Това са уникални експонати — каза секретарката. — Не мога да говоря за тях по мобилната връзка.

Татарски лепна длан на телефона и се обърна към Азадовски.

— Казва, че не било за по телефона.

— Кажи й, че разрешавам.

— Той разрешава — каза Татарски.

— Е, добре — въздъхна секретарката. — Първи номер. Фрагменти от вратите на Ищар във Вавилон — лъвове и сируфи. Официално местонахождение — Британският музей.

Заверени от група независими експерти. Номер две. Лъвове, барелеф от ваяна тухла и емайл. Улица на шествията, Вавилон. Официално местонахождение — Британският музей. Заверени от група независими експерти. Номер три. Ебих-Ил, сановник от Мари. Официално местонахождение — Лувърът…

— Ебих-Ил? — повтори Татарски, понеже си спомни, че е виждал снимка на тази статуя. Статуята беше на няколко хиляди години и изобразяваше дребен хитър човечец, изваян от лъскав бял камък — с брада и с нещо като разперена пола.

— Ей това най го обичам — каза Азадовски, който в момента си смъкваше гащите. — Всяка сутрин се будя и си казвам: а бе, ебих ги бил до един… Май и той е бил същият. И затова цял живот е бил сам. Като мене…

Отвори едно шкафче и извади две широки поли — може би от нещо като пера, а може би от разчепкана вълна. Хвърли едната на Татарски и бързо нахлузи другата над червения си слип „Calvin Klein“ — и заприлича на затлъстял щраус. После каза:

— Дай телефона. И какво чакаш още? Обличай се. И после взимаш железата и влизаш. Избери си които щеш — само гледай намордникът да ти е по мярка.

Азадовски взе от едно от отделенията маска и огледало, чукна ги, та да звъннат, после вдигна маската пред лицето си и погледна Татарски през дупките за очите. Мъничкото златно и неземно красиво лице, изскочило сякаш от тълпите на някой карнавал във Венеция, дотолкова не съответстваше на обраслото му с рижи косми дебело туловище, че Татарски чак го достраша. Доволен от ефекта, Азадовски се засмя, отвори вратата и се стопи в нахлуващата оттам златиста светлина.

Татарски започна да се облича. Поличката, която му бе дал Азадовски, бе направена от съшити парчета овча кожа, залепени за шорти „Адидас“. Като успя някак да ги нахлузи (ако не беше виждал статуята на Ебих-Ил, за нищо на света нямаше да повярва, че древните жители на Междуречието наистина са носили такива дрехи), Татарски си сложи маската и взе огледалото. Златото и бронзът без съмнение бяха истински — личеше си дори по тежестта им. После Татарски издиша като пред скок в студена вода и бутна вратата с назъбения знак.

Помещението, в което влезе, го заслепи със златното сияние на стените и пода, осветени от студийни прожектори. Облицованите с метални листове стени бяха високи и още по-нависоко се събираха в конус, в нещо всъщност като черковен купол, позлатен отвътре. Точно срещу вратата имаше олтар — кубичен златен постамент, на който бе сложено масивно кристално око с емайлов ирис и огледална зеница. На пода пред олтара имаше златна чаша, а от двете й страни стояха два каменни сируфа, покрити с остатъци от позлата и рисунки. Над окото висеше плоча от черен базалт, на вид наистина древна. В центъра й бе издялан египетският йероглиф „бързо“, а около него имаше някакви странни фигури — Татарски успя да различи куче с пет крака и жена с висока тиара: лежеше на нещо като кушетка и държеше чаша. По краищата на плочата имаше четири страховити животни, а между кучето и жената бе поникнало някакво растение, приличащо на росянка, обаче коренът му, кой знае защо, беше троен и на всяко разклонение имаше някакъв неразбираем знак. Освен всичко това на плочата бяха изобразени око и ухо, а всичко останало беше заето от колонки ситно клинописно писмо.

Азадовски със златната маска, поличката и червени джапанки седеше на едно сгъваемо столче до олтара. Огледалото беше на коляното му. Нямаше никакви други хора.

— Жестоко, нали? — каза Азадовски. — Наистина си го бива, ако ме питаш. Стягаш ли се? Само гледай да не ни преметнеш, недей да си мислиш, че сме таковани в главите. Лично на мен всичко това ми е през оная работа, но ако искаш да си в нашия бизнес, без това не може. Значи сега ти обяснявам всичко популярно, а ако искаш подробности, ще питаш главния, той ей сегичка ще дойде. Най-важното е да приемеш нещата по-спокойно, без паника. На пионерски лагер ходил ли си?

— Да — каза Татарски и си отбеляза наум за „главния“.

— И правиха ли ви празник на Нептун? Когато всички се къпят или се поливат?

— Правиха ни.

— Значи и това го брой като такъв празник на Нептун. Просто традиция. Понеже едно време имало някаква богиня. Не в смисъл, че наистина я е имало, това си е просто легенда. И боговете в легендата значи също са смъртни и си носят смъртта с тях също като хората. Така че тази богиня също трябвало да умре. На нея обаче не й се щяло да умира — на кой му се ще. И значи тя се разделила на смъртта си и на онова, което не искало да умира. Нали виждаш картинката?

Азадовски вдигна палец към барелефа.

— Онова куче там е нейната смърт. А пък мацката с капелата е самата богиня. И ме слушай, без да ме прекъсваш, че и аз се обърквам. Когато се разделили, веднага почнали да воюват и дълго никой не можел да победи. Последната битка в тази война станала точно над Останкинското езеро, тоест тук, където сме, само че не под земята, а високо във въздуха. Затова тук е свещено място. Отначало и в тази битка никой не можел да победи, обаче после кучето почнало да надвива богинята. И тогава другите богове се уплашили за себе си, намесили се и ги накарали да сключат мир. Ей там горе го пише всичко. Това е нещо като текст на мирния договор, засвидетелстван и в четирите краища на света от тези бикове и…

— Грифони — подсказа му Татарски.

— Да. А окото и ухото означават, че всички са видели и всички са чули. И според същия този договор и на двамата им излязло малко солено. На богинята й отнели тялото и я направили само понятие. Тя станала злато, но не просто метал, а в преносен смисъл. Чаткаш ли?

— Не съвсем.

— Знам аз — въздъхна Азадовски. — Значи тя станала онова, към което се стремят всички хора, само че не просто куп злато, нали разбираш, а цялото злато изобщо. Нещо като идея.

— Сега загрях.

— А смъртта й станала куцо куче с пет крака и то завинаги трябвало да спи в някаква страна далече на север. Вече се досещаш къде точно, нали? Ето го там отдясно. С крак вместо хуй. Не дай си Боже да срещнеш такова.

— И как се казва това куче? — попита Татарски.

— Добър въпрос. Но честно — не знам. Защо питаш?

— Чел съм нещо подобно. В една статия в един университетски годишник.

— И какво по-точно?

— Много беше дълга — каза Татарски. — Пък и не я помня цялата.

— Все пак за какво беше? За нас ли? Татарски се сети, че шефът се шегува.

— Не — каза той. — Беше за руските псувни. Пишеше, че станали обидни чак след приемането на християнството, а преди това били имали съвсем друг смисъл и били свързани с невероятно древни езически богове. Та сред тези богове имало едно куцо куче, Хуй се казвало, и било с пет крака. В древните грамоти го обозначават с главно „X“ с две запетаи. И според легендите това куче спяло някъде на север и докато спи, животът си тече горе-долу нормално. Но когато се събуди, голям хуй за всички. И че затова земята ни не ражда, Елцин ни е президент и така нататък. За Елцин авторите не са наясно, разбира се, но иначе всичко пасва. И освен това пишеше, че най-близката представа до тези неща в съвременната руска култура е детското „Гемовър“. От английското „Game over“.

— Английското го разбрах — каза Азадовски. — И аз знам езици. Обаче не разбрах за кого все пак е този хуй.

— Не точно за кого. За всичко. Сигурно затова са се намесили другите богове. Затова попитах как се казва кучето — може да е транскултурен архетип. А богинята? Тя как се казва?

— Никак — чу Татарски глас зад гърба си и се обърна. На прага бе застанал Фарсук Сейфул-Фарсейкин. Беше с дълго сиво наметало с качулка, под която проблясваше златна маска, и Татарски го позна единствено по гласа.

— Никак не се казва — повтори Сейфул-Фарсейкин и влезе. — Много отдавна са я наричали Ищар, но оттогава името й се е сменяло безброй пъти. Знаеш го оня бренд — No Name, нали? С куцото псе е същата работа. А за всичко останало си съвсем прав.

— Я ти му обясни нещата, Фарсук — каза Азадовски. — Понеже с мен излиза, че знае всичко.

— И какво толкова знаеш? — попита Фарсейкин.

— Всъщност нищо — каза Татарски. — Дреболии. Например този знак в центъра на плочата. Знам какво означава.

— И какво означава?

— „Бързо“ на староегипетски.

— Нестандартно — засмя се Фарсейкин. — Повечето нови членове си мислят, че е шоколадът „М&М“. Всъщност това е символ на една много древна и много мъглява мъдрост. Всички езици, в които е била записвана, отдавна са мъртви и е почти невъзможно да бъде преведена на руски — нямаме съответните глоси. В английския обаче точно й съответства фразата на Маршал Маклуан „The medium is the message“^[1]. Затова разшифроваме този знак като две съединени букви „М“. Тоест не само ние, разбира се — „Силикон Графикс“ слага тези олтари заедно с рендър-сървърите.

— Значи тази плоча не е истинска?

— Не, защо. Съвсем истинска си е — отговори Фарсейкин. — Базалтова, на три хиляди години. Можеш да я пипнеш. Е, не съм сигурен, че рисунката още отначало е означавала това, което означава днес.

— Ами тази росянка между богинята и кучето каква е?

— Не е росянка. Това е Дървото на живота. И е символ на богинята, понеже една от същностите й е дърво с три корена, което расте в душите ни. Това дърво също има име, но го научават само най-високо издигнатите посветени в обществото ни.

— А що за общество е това? — попита Татарски. — С какво се занимават членовете му?

— Хайде сега, не се прави, че не знаеш. Вече достатъчно време работиш при нас. Точно с това се занимават членовете му.

— И как се нарича?

— В древността се е водело гилдия на халдейците — отговори Фарсейкин. — Но така са го наричали онези, които са били извън него и са знаели за него само по слухове. Ние го наричаме Общество на градинарите, понеже нашата задача е да се грижим за свещеното дърво, което дава живот на великата богиня.

— И отдавна ли съществува това общество?

— От незапомнени времена. Казват, че го имало още в Атлантида, но за по-просто приемаме, че е минало от Вавилон в Египет, а оттам е дошло при нас.

Татарски поправи маската на лицето си и каза:

— Ясно. А то ли е почнало строежа на Вавилонската кула?

— В никакъв случай. Ние не сме строително предприятие. Ние сме просто слуги на великата богиня. Ако използвам твоята терминология, ние бдим да не би кучето Хуй да се събуди — ти доста правилно се ориентираш в този проблем. И мисля, разбираш, че тук, в Русия, на нас ни е възложена огромна отговорност. Защото кучето спи именно тук.

— И къде точно?

— Навсякъде — отговори Фарсейкин. — Когато казват, че спи в снеговете, това е метафора. Но че на няколко пъти през този век то почти се събуди — това изобщо не е метафора.

— Тогава защо непрекъснато ни режат честотата?

— От елементарно човешко лекомислие. — Фарсейкин разпери ръце, после отиде до олтара и взе златната чаша. — От дребнави сметки, от неправилно разбрана конюнктура. Но не се бой, никога няма да ни я отрежат докрай. За това се следи най-внимателно. А сега, ако не възразяваш, да пристъпим към ритуала.

Той пристъпи към Татарски и сложи ръка на рамото му.

— Коленичи и си свали маската.

Татарски послушно коленичи на пода и си свали маската. Фарсейкин топна пръст в чашата и начерта на челото му мокър зигзаг.

— Ти си посредникът и ти си посланието — каза той и Татарски разбра, че знакът на челото му е сдвоено „М“.

— Каква е тази течност? — попита той.

— Кучешка кръв. Мисля, че няма нужда да ти обяснявам символичното й значение, нали?

— Няма — каза Татарски и се изправи. — Не съм съвсем тъп, и аз съм чел дебели книги. Какво следва?

— Сега трябва да погледнеш в свещеното око. Татарски, кой знае защо, трепна и Азадовски го забеляза и каза:

— Не се бой, де. С това око великата богиня познава мъжа си. Доколкото обаче вече си има мъж, това си е чиста формалност. Оглеждаш се в окото, става ясно, че не си бог Мардук, и спокойно продължаваме да си работим.

— Бог Мардук?

— Е, може и да не е Мардук — каза Азадовски и извади изпод поличката си кутия „Марлборо“ и запалка. — Няма значение. Просто така го казах. Фарсук, ти му обясни, ти по ги разбираш тия неща. Аз отивам в страната на истинските мъже.

— Това също е митологема — каза Фарсейкин. — Великата богиня имала съпруг, също бог, най-главният сред боговете, и го упоила с любовна напитка и той заспал в светилището на върха на своя зикурат. И понеже бил бог, сънят му бил… Много объркана работа, но излиза, че целият свят и всички ние плюс богинята даже, сме неговият сън. И великата богиня непрекъснато търси оня, който я сънува, понеже единствено чрез него има живот. И понеже не може да го намери, си има символичен земен мъж, когото си избира сама.

Татарски хвърли поглед към Азадовски. Той му кимна и издуха през маската си акуратно колелце тютюнев дим.

— Позна — каза Фарсейкин. — Сега е той. За Льоня е особено напрегнато, когато някой друг поглежда в свещеното око, но засега няма проблеми. Хайде, гледай.

Татарски се приближи до окото и коленичи пред него. Синият емайлов ирис бе отделен от зеницата с тъничка златна окръжност, а самата зеница беше тъмна и огледална. Татарски видя в нея изкривеното си лице, издутата фигура на Фарсейкин със закачулената глава и огромното коляно на Азадовски.

— Нагласете прожектора — каза Фарсейкин на някого. — Иначе нищо няма да види. Нали трябва да го запомни за цял живот.

В зеницата блесна ярка светлина и Татарски вече не виждаше отражението си — вместо него се появи размито златно сияние, сякаш беше гледал залязващото слънце и беше затворил очи, и сега виждаше оплелия се в нервните му окончания негов отпечатък. „И какво толкова трябва да видя?“ — помисли си той.

Зад него се чу някакъв шум, нещо тежко и метално падна на пода, някой изхърка. Татарски мигом скочи и се обърна. Сцената, която видя, беше толкова нереална, че той дори не се уплаши — помисли си, че е част от ритуала. Саша Бло и Малюта, с пухкави бели полички и люшкащи се на гърдите им златни маски, душаха Азадовски с жълто найлоново въже за скачане, като се стараеха да са възможно по-далече от него, а Азадовски, оцъклил ваклите си очи, бе разперил ръце и с всички сили дърпаше тънкото найлоново въже. Уви, силите бяха неравни — от срязаните му длани по жълтото въже бликаше кръв и той падна първо на колене, а после по корем, като затисна с гърди смъкналата се от лицето му маска. За миг Татарски забеляза как учудването и ужасът във взрените в него очи изчезват, без да ги смени нищо друго, и разбра, че дори това да е част от ритуала, то тази част е била съвсем неочаквана за Азадовски.

— Какво правите? Какво става?

— Спокойно — каза Фарсейкин. — Вече не става нищо. Всичко стана.

— Защо? — попита Татарски.

Фарсейкин вдигна рамене.

— Великата богиня не обича неравните бракове.

— Откъде знаете?

— На свещеното гадание в Атланта оракулът предсказа, че Ищар ще има нов съпруг в нашата страна. С Азадовски отдавна си имахме проблеми, но дълго не можахме да разберем кой ще е новият съпруг. Беше казано само, че щял да е с име на град. Мислихме, чудихме се и търсехме — и изведнъж от първи отдел ни носят досието ти. По всичко личи, че си ти.

— Аз???

Вместо отговор Фарсейкин направи знак на Саша Бло и Малюта. Те хванаха Азадовски за краката и го повлякоха към съблекалнята.

— Аз? — повтори Татарски. — Но защо аз?

— Не знам. Сам си отговори. Мене например богинята не ме избра, и аз не знам защо. А как щеше да изглежда само — човек, отказал се от името си…

— Отказали сте се от името си?

— Аз всъщност по произход съм от волжките немци. И когато завършвах университета, имаше място за телевизионен кореспондент във Вашингтон. Бях комсомолски секретар, тоест първият в списъка. И на Лубянка ме прекръстиха. Впрочем това не е важно. Избраният си ти.

— А вие бихте ли се съгласили?

— Защо не? Виж само как звучи — съпруг на великата богиня! Чисто ритуална длъжност, никакви задължения и големи възможности. По-точно всякакви. Всичко зависи от въображението, разбира се. Чистачката всяка сутрин ръсеше килима на покойния с кокаин от една кофа например. Е, направи си и няколко вили, купи някакви картини… И това беше — нищо друго не измисли. Нали ти казах — неравен брак.

— А мога ли да се откажа?

— Не мисля — каза Фарсейкин.

Татарски погледна към вратата. В съблекалнята ставаше нещо странно — Малюта и Саша Бло натикваха трупа на Азадовски в някакво голямо зелено кълбо. Неестествено огънатото му тяло вече бе вътре и от вратичката на кълбото стърчеше само косматият му крак с червената джапанка — очевидно не искаше да влиза.

— Какво е това кълбо?

— Коридорите тук долу са много дълги и тесни — каза Фарсейкин. — Няма как да се носи. Търкалянето е по-удобно. Освен това, когато го изкараш на улицата, никой не задава въпроси. Сеня Велин го измисли малко преди смъртта си. Велик дизайнер беше… И да загине заради този идиот… Много бих искал да може да види отнякъде всичко това!

— А защо е зелено?

— Не знам. Какво значение има? Ти, Ваван, не търси навсякъде символи, че може и да намериш. И няма да прокопсаш.

Откъм съблекалнята се чу пукот и Татарски се намръщи и попита:

— И мен ли ще ме удушат някой ден?

Фарсейкин вдигна рамене.

— Съпрузите на великата богиня, както току-що видя, понякога се сменят. Но това си е част от професията. Ако не бъдеш нагъл, спокойно може да остарееш на този пост. И дори да се пенсионираш. Важното е, ако имаш някакви съмнения, веднага да ги споделяш с мен. И да слушаш какво те съветвам. Първият ми съвет е следният: когато се преместиш в кабинета на Азадовски, махни оня кокаинов килим. Понеже вече са плъзнали слухове, че вътре влизали какви ли не. Защо ни са?

— Ще го махна. Обаче как да обясним, че се нанасям в кабинета му?

— Нищо не трябва да обясняваме. На всички им е ясно. Не държим хора, на които да не им е ясно.

Откъм съблекалнята надникна Малюта — вече бе успял да се преоблече. Погледна за миг Татарски, бързо сведе очи, подаде на Фарсейкин мобилния телефон на Азадовски и попита:

— Да го изкарваме ли?

— Не, ще го вкарвате — каза Фарсейкин. — Що за идиотски въпроси задаваш?

Татарски изчака металното трополене в коридора да стихне и тихо попита:

— Фарсук Карлович, ами я ми кажете…

— Какво?

— Кой всъщност ръководи цялото това нещо?

— Един съвет — каза Фарсейкин. — Не питай. И по-дълго ще бъдеш жив бог. Пък и, да ти кажа честно, и аз не знам. А от толкова години съм в бизнеса.

После отиде зад олтара, отключи някаква вратичка, наведе се и влезе. Вътре светна лампа и Татарски видя някаква голяма машина — приличаше на отворена черна книга с два големи цилиндъра от матово стъкло отстрани. На черната плоскост, обърната към Татарски, пишеше „Compuware“ и имаше и някакъв непознат символ, а пред машината беше сложен някакъв стол — приличаше на зъболекарски, но с много ремъци и закопчалки.

— Какво е това? — попита Татарски.

— 3D-скенер.

— Защо?

— За да ти свалим облака.

— Не може ли без това?

— Не може. Според ритуала ти ставаш съпруг на великата богиня чак след като те превърнат в цифри. Като се превърнеш във визуален ред, така да се каже.

— И после ще ме слагат във всички клипове и предавания ли? Като Азадовски?

— Това е главната ти сакрална функция. Богинята няма тяло, но има нещо, което й замества тялото. Телесната й природа всъщност е съвкупността от всички използвани в рекламата образи. И след като тя се проявява чрез визуален ред, за да станеш богоподобен, ти също трябва да бъдеш преобразен. И тогава ще можете да се слеете мистично. Съпруг всъщност ще й стане твоят 3D-модел, а ти ще бъдеш нещо като… като регент. Ела тук.

Татарски нервно помръдна рамене и Фарсейкин се засмя.

— Не се бой. Сканирането не боли. Същото като да те снимат на ксерокс, само че не ти слагат капака… Засега… Шегувам се де. Идвай по-бързо, че горе ни чакат. Ще празнуваме презентацията ти, така да се каже. В тесен кръг, та да се отпуснеш.

Татарски погледна за последно базалтовата плоча с кучето и богинята и решително се промуши през вратичката. Стените и таванът на стаичката бяха бели и тя беше почти празна — освен скенера имаше бюро с пулт и няколко кашона от някакво оборудване до стената.

— Фарсук Карлович, вие чували ли сте за птицата Симург? — попита Татарски, докато сядаше на стола и нагласяваше ръцете си на страничните облегалки.

— Не. Каква е тази птица?

— От една източна поема — каза Татарски. — Не съм я чел, но са ми я разказвали. Как трийсет птици полетели да търсят своя цар Симург, минали през най-различни изпитания и накрая разбрали, че думата „Симург“ означава „трийсет птици“.

— И какво? — попита Фарсейкин, докато включваше някакъв черен щепсел в контакта.

— Нищо — каза Татарски. — Просто си помислих, че може би нашето поколение, което избра „Пепси“… — на младини вие също сте избрали „Пепси“, нали?

— Че какво друго да избера? — измърмори Фарсейкин и превключи нещо на пулта.

— Да де… Та си помислих, че… малко е страшно… че може би всички ние заедно сме онова куче с петте крака. И че сега, така да се каже, се събуждаме.

Фарсейкин, зает с манипулациите си, явно не го чу.

— Добре — каза той. — Сега мирно и не мигай. Готов ли си?

Татарски пое дълбоко дъх и каза:

— Готов съм.

Машината забръмча и белите матови лампи от двете й страни светнаха с ослепителна светлина. Приличащата на отворена книга конструкция бавно започна да се завърта около оста си, после светна бял лъч и за няколко секунди Татарски ослепя.

— Прекланям се пред живия бог — тържествено каза Фарсейкин.

Татарски отвори очи. Фарсейкин бе коленичил пред стола, бе навел глава и му подаваше нещо малко и черно. Беше телефонът на Азадовски. Татарски предпазливо го взе и го огледа внимателно: телефонът приличаше на най-обикновен малък „Филипс“, но имаше само едно копче, направено като златно око. Татарски понечи да попита дали Ала знае какво става, но не можа — Фарсейкин се изправи, тръгна заднишком към вратата, излезе и почтително я затвори.

Татарски остана сам. Стана, отиде до вратата и се вслуша. Не се чуваше нищо — Фарсейкин явно вече беше отишъл в съблекалнята. Татарски отиде в другия ъгъл, предпазливо натисна копчето на телефона и каза:

— Ало? Ало!

— Прекланям се пред живия бог — чу се гласът на Ала. — Какви са нарежданията за днес, шефе?

— Засега никакви — каза Татарски и сам се учуди, като разбра, че се справя с новата си роля без никакви проблеми. — Макар че всъщност знаеш ли, има едно-две неща. Първо, да махнат килима от кабинета — омръзна ми. Второ, от днес в бюфета да има само „Кока-кола“, никакво „Пепси“. Трето, пак от днес Малюта вече не работи при нас… Как защо? Защото изобщо не ни е изтрябвал. Само разваля чуждите сценарии, а после трябва да плащаме… И освен това запомни, Алочка, когато казвам нещо, не ме питаш „защо“, а си записваш и изпълняваш. Разбра ли ме? Добре. Чао.

Като свърши разговора, Татарски опита да закачи телефона на колана си, но вълната на ебих-илката беше прекалено рунтава. За секунда той помисли къде да го пъхне, а после си спомни, че не е заръчал всичко, и пак натисна златното око, и каза:

— А, щях да забравя. И се погрижете за Ростропович.