Виктор Пелевин
Generation „П“ (4)

Трите загадки на Ищар

На другия ден Татарски, все още погълнат от мислите за цигарената концепция, срещна в началото на „Тверская“ съученика си Андрей Гиреев, за когото не беше чувал нищо няколко години. Гиреев чак го стресна с облеклото си — синьо расо, върху което бе навлякъл бродирана непалска жилетка. Държеше нещо като голяма кафемелачка, изписана с тибетски букви и украсена с пъстри ленти, и въртеше ръчката й; въпреки крайната екзотичност на всички предмети на тоалета му поотделно, те по някакъв начин се съчетаваха дотолкова естествено, че сякаш се неутрализираха. Никой от минувачите не обръщаше на Гиреев никакво внимание: също като уличен стълб или реклама на „Пепси-кола“, той не влизаше в полето на възприятия поради пълната си визуална неинформативност.

Татарски го позна по лицето и чак после обърна внимание на богатите детайли на облика му. И като се вгледа внимателно в очите му, разбра, че Гиреев не е съвсем на себе си, макар и да не е точно пиян. Въпреки това съученикът му беше съсредоточен, кротък и внушаваше доверие.

Гиреев му каза, че живеел край Москва, в село Расторгуево, и го покани на гости. Татарски се съгласи и слязоха в метрото, а на „Варшавска“ взеха електричката. Пътуваха мълчаливо. От време на време Татарски преставаше да гледа през прозореца и поглеждаше Гиреев. В странните си дрехи той изглеждаше като последен чиреп от някаква погинала вселена — не съветската, понеже в нея не беше имало скитащи тибетски астролози, а някаква друга, съществувала паралелно със съветския свят и дори враждебна му, но изчезнала заедно с него. И му стана мъчно за нея, защото много неща, които навремето му харесваха и го възторгваха, идваха тъкмо от тази паралелна вселена, на която, както всички бяха убедени, никога не можеше да й се случи нищо. А й се беше случило горе-долу същото, което се беше случило и със съветската вечност, при това също толкова тривиално.

Гиреев живееше в килнала се почерняла къща, пред която имаше запусната градина, цялата обрасла с високи бурени. От гледна точка на удобствата, жилището му беше преходна форма между селото и града: във външния клозет през една дупка се виждаха мокрите налепи върху канализационни тръби, които после се насочваха към близката помийна яма, но откъде идваха и накъде водеха — не беше ясно. В къщата обаче имаше газова печка и телефон.

Гиреев настани Татарски на един стол на закритата веранда и сипа в едно чайниче някакъв едро счукан прашец от една червена тенекиена кутия с бял надпис на естонски.

— Какво е това? — попита Татарски.

— Мухоморки — отговори Гиреев и наля в чайничето вряща вода. Разнесе се миризма на гъбена супа.

— И мислиш да пием това?

— Не бой се де — каза Гиреев. — Няма пантерки.

Каза го с такъв тон, сякаш всички възражения се изключваха, и Татарски не можа да се сети какво да му отговори. Поколеба се минутка-две, а после си спомни, че предната вечер беше чел тъкмо за мухоморките, и преодоля съмненията си. Чаят се оказа доста приятен на вкус.

— И сега какво ще ми стане?

— Ще видиш — каза Гиреев. — Даже ще почнеш да си ги сушиш за зимата.

— Какво да правя сега?

— Каквото искаш — каза Гиреев. — Може ли да приказвам?

— Приказвай.

Половин час мина в безинтересен разговор за общи познати. Както можеше да се очаква, с никой от тях не беше станало нищо интересно. Само един, Льоша Чикунов, се беше отличил — изпил няколко бутилки „Финландия“ и през една звездна януарска нощ замръзнал в къщичката на някаква детска площадка.

— Отиде във Валхала — беше краткият коментар на Гиреев.

— Защо си толкова сигурен? — попита Татарски, но си спомни тичащите елени и червеното слънце на етикета и вътрешно се съгласи.

А междувременно тялото му бе обзето от някаква едва доловима весела отпуснатост. В гърдите му се надигаше на вълни приятен трепет, вълните минаваха по торса и ръцете му и стихваха мъничко преди да достигнат пръстите. А на Татарски много му се искаше непременно да стигнат дотам. Разбра, че е изпил малко. Чайничето обаче вече беше празно.

— Има ли още? — попита той.

— Видя ли — каза Гиреев. — Нали ти казах.

После стана, влезе в къщата и се върна с един вестник, на който имаше купчинка нарязани сухи мухоморки. По някои се виждаха парченца червена кожица, по други бяха залепнали парченца от вестника с огледални отпечатъци на буквички.

Татарски лапна няколко парченца, сдъвка ги и ги глътна. Сушените мухоморки приличаха малко на чипс, само че бяха по-вкусни — Татарски си помисли, че и тях може да ги продават в пакетчета; тук очевидно също се криеше път към бързо забогатяване, към джип, рекламен клип и насилствена смърт. Той се замисли като какъв ли може да е този клип, лапна нова порция и се огледа. Едва сега обърна внимание на някои от нещата в стаята. На листа, който бе закачен на най-видно място например — на него имаше някаква извита буква, може би санскритска, а може би тибетска: приличаше на дракон с извита опашка.

— Какво е това? — попита той Гиреев.

Гиреев погледна към стената и каза:

— Ом.

— А защо ти е?

— С нея пътешествам.

— Къде? — попита Татарски. Гиреев вдигна рамене и каза:

— Трудно е за обясняване. Ом. Когато не мислиш, много неща ти стават ясни.

Но Татарски вече беше забравил въпроса си. Заля го вълна на благодарност, че Гиреев го е довел тук.

— Знаеш ли — каза той, — сега съм в много труден период. Общувам основно с банкери и рекламодатели. Затрупват ме с работа. А тук при теб… Все едно че съм се върнал вкъщи.

Гиреев явно разбираше какво става с него.

— Всичко това са глупости — каза той. — Не си ги слагай на сърцето. През зимата ми дойдоха на гости двама такива рекламодатели. Искаха да си разширят съзнанието. А после си тръгнаха боси през снега. Дай да се поразходим, а?

Татарски с радост се съгласи. Излязоха от двора и тръгнаха през полето, което беше пресечено от някакви нови изкопи. Пътечката ги изведе до гората и заизвива между дърветата. Сърбежът в ръцете на Татарски ставаше все по-силен, но все така не стигаше до пръстите. Като забеляза, че в гората има много мухоморки, той изостана мъничко от Гиреев и си откъсна няколко. Не бяха червени, а тъмнокафяви и на петна — много красиви. Той бързо ги излапа и настигна Гиреев, който не забеляза нищо.

Скоро гората свърши. Излязоха на широко открито пространство — колхозно поле, което свършваше до река. Татарски вдигна глава: над полето висяха високи неподвижни облаци и догаряше неизразимо тъжен оранжев залез — през есента край Москва често има такива залези. Минаха по една пътечка покрай полето и седнаха на едно паднало дърво. Не им се говореше.

Татарски изведнъж се сети за възможна рекламна концепция за мухоморките. Тя се основаваше на смелата догадка, че висшата форма на самореализация на мухоморката като гъба е атомният взрив — нещо като светещото нематериално тяло, до което достигат някои просветлени мистици. И че хората са просто спомагателна форма на живот, която мухоморката използва, за да постигне висшата си цел, също както самите хора използват плесени, за да си направят сирене и кашкавал. Татарски пак вдигна очи към оранжевите стрели на залеза и потокът на мислите му секна.

— Знаеш ли — каза след няколко минути тишина Гиреев, — пак се сетих за Льоша Чикунов. Жалко, нали?

— Прав си — отговори Татарски.

— Странно е, разбираш ли — той е мъртъв, а ние живеем… Само че аз подозирам, че всеки път, когато лягаме да спим, ние също умираме. И слънцето залязва завинаги и цялата история свършва. А после на небитието му писва от самото себе си и се будим. И светът се ражда отново.

— Как така на небитието може да му писне от самото себе си?

— Когато се будиш, ти всеки път отново се появяваш от нищото. И всичко останало също. А смъртта — смъртта е смяна на познатото сутрешно събуждане с нещо друго, за което изобщо не можем да мислим. Нямаме инструмент за това, понеже нашият ум и светът всъщност са едно и също.

Татарски се помъчи да разбере какво означава това и забеляза, че му е сложно и дори опасно да мисли, понеже мислите му се бяха изпълнили с такава свобода и с такава сила, че вече не можеше да ги контролира. Отговорът обаче веднага се появи пред него като триизмерна геометрична фигура. Татарски видя и ума си — ярка бяла сфера, приличаща на слънцето, но абсолютно спокойна и неподвижна. От центъра към повърхността на сферата се точеха тъмни усукани нишчици. Татарски разбра, че това са петте му сетива. По-дебелата нишка беше зрението, малко по-тънката — слухът, а останалите бяха почти невидими. Около тези неподвижни нишки подскачаше и танцуваше извиваща се спирала, приличаща на жичка на електрическа крушка, и ту се сливаше с някоя от нишките, ту се усукваше около самата себе си в светещо кълбо, все едно че е огънче от бързо завъртяна в мрака цигара. Това беше мисълта, с която бе зает умът му.

„Значи няма никаква смърт — радостно си помисли Татарски. — Защо няма ли? Защото нишките изчезват, но кълбото си остава.“

Това, че успя да формулира отговора на въпроса, измъчвал човечеството през последните няколко хиляди години, с такива прости и разбираеми термини, го изпълни с щастие. Прииска му се да сподели откритието си с Гиреев и като го хвана за рамото, се опита да изрече мисълта си. От устата му обаче излезе нещо друго, съвсем безсмислено — всички срички, съставящи думите, си бяха съвсем ясни, но си бяха сменили местата хаотично. Татарски си помисли, че трябва да пийне вода, и каза на Гиреев, който го гледаше уплашено:

— Епи се ми даво!

Гиреев очевидно не разбираше какво става. Но си личеше, че това, което става, не му харесва.

— Епи се ми дичвока! — кротко повтори Татарски и се помъчи да се усмихне.

Много му се искаше Гиреев също да му се усмихне, но Гиреев направи нещо странно — стана и се дръпна от Татарски, и Татарски разбра какво означава изразът „на лицето му се изписа ужас“. Защото този ужас бе съвсем ясно изписан на лицето на приятеля му. Гиреев направи няколко неуверени крачки заднишком, после се обърна и побягна, което оскърби Татарски до дълбините на душата му.

А междувременно вече беше започнало да се смрачава. Непалската жилетка на Гиреев, която се мяркаше сред дърветата, приличаше на огромна пеперуда. Татарски си помисли дали да не го настигне и тази мисъл го вдъхнови. Хукна след Гиреев — подскачаше високо, за да не се спъне в някой корен или в някоя буца. Скоро разбра, че тича много по-бързо от Гиреев — просто несъпоставимо по-бързо, понеже на няколко пъти го настига, заобикаля го и се връща назад. След известно време забеляза, че не тича около Гиреев, ами около някакво изсъхнало дръвче. Това го поосвести малко и той закрета по пътечката натам, накъдето си мислеше, че е гарата.

Изяде още няколко мухоморки, които му кимаха изпод дърветата, и скоро излезе на някакъв път, от едната страна на който се точеше боядисана оградна мрежа.

Насреща му се зададе някакъв човек. Татарски го изчака да се приближи и възпитано попита:

— Кънаде е рагата? Бватря да нахва кавла.

Човекът го погледна, залитна и побягна. Днес май всички реагираха на вида му по един и същ начин. Татарски си спомни чеченеца, при когото беше работил, и весело си помисли: „Да ми падне сега Хусейн! Макар че не знам дали ще се изплаши.“

А след миг, когато Хусейн наистина се появи, се уплаши самият той. Хусейн мълчеше, стоеше в тревата край пътя и изобщо не реагираше на приближаването на Татарски. Той обаче си спря сам, заситни плахо към него и го погледна виновно.

— Кво искаш? — попита Хусейн.

Татарски беше толкова уплашен, че не забеляза дали говори правилно, или не. И каза нещо съвсем неуместно:

— Няма да ти отнема време. Просто исках да те попитам, като представител на target group, какви асоциации поражда у теб думата „парламент“?

Хусейн не се учуди, помисли малко и каза:

— Ал Газави има такава поема, „Парламентът на птиците“. Трийсет птици литнали да търсят птицата Симург — царя на всички птици и велик магьосник.

— Защо ще търсят цар, след като си имат парламент?

— Тях ги питай. Освен това Симург не бил само цар, но и източник на велико знание. За парламента не може да се каже същото, нали?

— И какво станало? — попита Татарски.

— Когато минали през трийсет изпитания, разбрали, че думата „Симург“ означава „трийсет птици“.

— От кого?

— Казал им го божествен глас.

Татарски кихна. Хусейн млъкна, навъси се и извърна лице. Татарски чака продължението доста дълго — докато не разбра, че Хусейн всъщност не е Хусейн, а стълб с табела „Не палете огън!“, която едва се четеше в тъмнината. Това го покруси — излизаше, че Гиреев и Хусейн са се съюзили. Историята на Хусейн му хареса, но му беше ясно, че няма да научи подробностите, а дотук тя не ставаше за концепция за цигарите. Татарски продължи по пътя. Чудеше се какво ли го е накарало страхливо да спре пред стълба-Хусейн, след като той дори не го беше повикал.

Обяснението не беше приятно — беше го накарал да го направи недоунищоженият докрай у него роб, рудимент на съветската епоха. Като помисли още малко, Татарски стигна до извода, че робът в душата на съветския човек не е съсредоточен в някакъв определен неин участък, а по-скоро е пръснат из целите й мъгляви простори като забавен кадър на психически перитонит, поради което няма никаква възможност този роб да се отстрани, без да се увредят редица ценни душевни качества. Тази мисъл му се стори важна с оглед на предстоящото му сътрудничество с Пугин и той дълго бърка из джобовете си, за да намери химикалка и да я запише. Химикалка обаче нямаше.

Затова пък насреща му се появи нов човек — този път със сигурност не беше халюцинация. Това стана ясно, след като Татарски го помоли за химикалка — човекът побягна, при това колкото можеше по-бързо и без да се обръща.

Татарски изобщо не можеше да проумее какво именно в поведението му чак толкова плаши хората. Може би ги плашеше странната дисфункция на речта му — това, че думите, които се опитваше да изрече, се разпадаха на срички, които после се събираха по най-необичаен начин? Но в неадекватната реакция на срещнатите все пак имаше и нещо, което му доставяше удоволствие.

Внезапно го порази една мисъл, и то дотолкова, че той спря и се плесна по челото. „Ами че това е вавилонското стълпотворение! — помисли си той. — Сигурно тогава са пили настойка от мухоморки и думите им са се изкилиферчвали като моите сега. А после са решили, че «там Господ смеси езика на цялата земя». «Оплете езика» щеше да е по-правилно…“

Татарски чувстваше, че мислите му са изпълнени с такава сила, че всяка от тях е слой на реалността, равностоен във всички отношения на тъмната гора, през която вървеше. Разликата беше, че гората беше мисъл, за която той не можеше да спре да мисли, въпреки че го искаше. От друга страна, волята му почти не участваше в това, което ставаше в ума му. И щом си помисли за смесването на езиците, му стана ясно, че мисълта за Вавилон е единственият възможен Вавилон — като мислеше за него, той му даваше живот. И мислите в главата му, досущ като натоварени самосвали, се понесоха към този Вавилон и започнаха да го правят все по-веществен и по-веществен.

„Смесването на езиците се нарича Вавилонско стълпотворение — мислеше си той. — И какво ще рече всъщност това «стълпотворение»? Стълп и творение. Което значи и смесване на езиците. Правели са кула. Като зикурат, със спираловиден път нагоре. Спирала. Въртене. Като да ти се върти масата пред очите. Като да завъртиш масичка за гадаене…“ — Земята под него плавно се завъртя и той успя да се задържи на крака единствено защото оста на въртене го пробождаше право през темето. — „Не — помисли си той, — творението на кулата не е строителство, а именно творение. Тоест смесването на езика всъщност е създаването на кулата. Когато става смесването на езика, се издига Вавилонската кула. Или може би не се издига, а просто се отваря входът на зикурата. Да, разбира се! Ето го! Ето го входа!“

Оградата, покрай която вървеше от доста време, го доведе до голям портал, украсен с релефни червени звезди. Над тях светеше силна лампа, почти прожектор — ярката й бяла светлина осветяваше многобройни графити, покриващи зелената ламарина на вратата. Татарски спря.

Минута-две изучава традиционните по същността си опити имената на околните селища да се запишат с латиница, нечии имена под грубо изрисувани корони, символичните изображения на пениси и вулви, английските глаголи „еба“ и „духам“ в инфинитив, а може би и в повелително наклонение, но с непонятни апострофи, и многобройните имена от музикалния бизнес. После погледът му се натъкна на нещо странно.

Беше надпис, изписан с доста по-големи букви от останалите с флуоросцентна оранжева боя, и се точеше през двете крила, и светеше в светлината на лампата:

Щом Татарски прочете този надпис, съзнанието му отказа да възприема целия останал етнографски материал — и в него останаха само тези пет сияещи думи. Струваше му се, че разбира смисъла им на много дълбоко ниво и че макар че едва ли би могъл да го обясни, този смисъл без съмнение му налага да се прехвърли през оградата. Което не се оказа трудно.

Отвъд оградата имаше замразен строеж — обширна запустяла зона с редки следи от човешко присъствие. В центъра на строителната площадка се издигаше недостроено здание — може би основи на някакъв космически локатор, а може би просто многоетажен гараж — строителството бе спряно на етапа на носещите конструкции и стени. Постройката приличаше на стъпаловиден цилиндър от няколко бетонни блока, поставени един върху друг. Около тях се виеше спираловиден път на железобетонни опори, който свършваше на най-горния етаж до малко бетонно помещение, увенчано с червена сигнална лампа.

Татарски си помисли, че това ще да е един от започнатите през седемдесетте военни обекти, които не бяха успели да спасят империята, но затова пък бяха формирали естетиката на „Междузвездни войни“. Спомни си астматично свистящия Дарт Вейдър и бе поразен от мисълта колко чудесна метафора е той за комунист от кариерата: някъде на звездолета си той сигурно си имаше изкуствен бъбрек и два лекарски екипа — всъщност във филма май имаше намеци за такова нещо, доколкото Татарски си спомняше. Впрочем в състоянието, в което се намираше, беше опасно да си мисли за Дарт Вейдър.

Недостроеното здание бе осветено от три-четири прожектора — те хвърляха светли петна по бетонните стени, по спираловидния път и по купичката с мигащата сигнална лампа. Ако не беше тази червена лампа, в полумрака недовършеността на зданието можеше да мине за разруха и човек да реши, че то е на хиляда, ако не и на десет хиляди години. Татарски впрочем си помисли, че лампата може и да се захранва от някакво невероятно древно електричество, прокарано под земята чак от Египет или Вавилон.

Скорошни следи от човешко присъствие имаше само до портала, където Татарски беше спрял. Те представляваха нещо като филиал на военна част — няколко фургона, висилка, противопожарно табло с кофа и лост и агитационно табло с плакат, на който еднакви войници със странно вглъбени лица демонстрираха моменти от строевата подготовка. Татарски изобщо не се учуди, когато видя и огромната гъба с ламаринена гугла и телефон, закрепен на пънчето — разбра, че това е мястото на часовия. Отначало си помисли защо ли часовият е напуснал поста си, а после видя, че коничната гугла на гъбата е боядисана в червено и украсена със симетрични бели петна.

— Нещата не са толкова прости — прошепна той.

И в същия момент съвсем наблизо се чу тих насмешлив глас:

— This game has no name. It will never be the same.^[2] Татарски се обърна. Нямаше никого и той разбра, че има слухови халюцинации. Достраша го малко, но в това, което ставаше, въпреки всичко имаше нещо чудно примамливи и обещаващо.

— Напред — прошепна той и като се наведе, се плъзна в мрака към пътя, който водеше към върха на зикурата. „Все пак — помисли си — това трябва да е нещо като многоетажен гараж.“

— С висящи градини — тихичко се съгласи някакъв глас в главата му.

Това, че гласът проговори на руски, убеди Татарски, че всичко е халюцинация, но пак му припомни за смесването на езиците. И сякаш в отговор на мисълта му гласът произнесе дълга фраза на неизвестен език, пълна с безброй шушкави. Татарски реши да не му обръща внимание, още повече че вече бе почнал да се изкачва по спираловидния път.

Отдалече не бе преценил истинските размери на зданието. Пътят бе достатъчно широк, та да могат да се разминат два камиона. („Или колесници — радостно се обади гласът. — Четворни колесници! Хубави колесници бяха!“) И беше построен от бетонни плочи — пролуките между тях не бяха циментирани и от тях стърчаха високи растения — Татарски не знаеше как се казват, но помнеше, че като деца използваха жилавите им стъбла, когато им се късаха връзките на гуменките. През равни промеждутъци в стената зееха широки отвори, които водеха навътре в зикурата. Вътре се виждаха големи празни помещения, затрупани със строителни отпадъци. Пътят се виеше все нагоре и нагоре и сякаш във всеки момент изчезваше зад стената и в небето, така че Татарски се изкачваше предпазливо, подпрял се с една ръка на стената. От едната страна кулата бе осветена от прожекторите, от другата — от луната, която блестеше в дупката на един облак. Чуваше се как някъде горе вятърът потропва с незатворена врата; пак вятърът довя далечен кучешки лай. Татарски забави крачка и продължи съвсем бавно.

Под крака му нещо изхрущя. Беше празна цигарена кутия. Той я вдигна, излезе на светло и видя, че е „Парламент“ — ментолов. Странното обаче беше друго — на кутията имаше леко трептяща рекламна холограма с три палми.

— Всичко пасва — прошепна той и продължи нагоре, като внимателно гледаше къде стъпва.

Следващата находка беше на следващия етаж — той видя монетата още отдалече: лъщеше на лунната светлина. Никога не беше виждал такава монета — три песос от Република Куба с образа на Че Гевара. Изобщо не се учуди, че намира кубинска монета на военен строеж — спомни си как във финала на филма „Golden Eye“ някъде край Острова на свободата от морето изникваше гигантска антена съветско производство. Монетата очевидно беше цената за нейното построяване. Той я прибра в цигарената кутия и пъхна и двете в джоба си, сигурен, че ще открие още нещо.

И не сгреши. Пътят свършваше най-горе, където пред мъничкото помещение бяха струпани строителни отпадъци и потрошени сандъци. Сред целия този боклук Татарски видя някакво странно кубче и го вдигна. Беше острилка за моливи, направена като телевизорче, на чийто пластмасов екран някой беше нарисувал с химикалка голямо око. Острилката беше стара — такива се произвеждаха през седемдесетте — и беше странно как така се е запазила толкова дълго като нова.

Татарски я очисти от полепналата по нея кал, пъхна я в пазвата си и се огледа. Чудеше се какво да прави по-нататък. Да влезе в помещението го беше страх — там беше тъмно и като нищо можеше да си счупи врата, ако падне в някоя дупка. Над него вятърът пак блъсна някаква врата и той си спомни, че на върха се издига малка куличка, на която всъщност беше червената сигнална лампа. От мястото, където беше застанал, тя не се виждаше, но нагоре водеше тясна пожарна стълба.

Купичката се оказа техническото помещение за двигателите на асансьорите. Вратата беше отворена — естествено, нали хлопаше. Веднага до нея отвътре имаше шалтер. Татарски го дръпна, лампите светнаха и той видя следи от сурово войнишко ежедневие: дървена маса, две столчета и празни бирени шишета в ъгъла. Това, че следите са именно от войнишко ежедневие, ставаше ясно от налепените по стените плакати с жени. Известно време Татарски ги проучва. Една от жените, съвсем гола, със златен загар, тичаше по пясъка на някакъв тропически плаж. Беше много красива. И въпросът беше не в лицето или дори във фигурата й, а в учудващата и неопределима свобода на движенията й, която фотографът бе успял да улови. Пясъкът, морето и листата на палмите на снимката бяха толкова ярки, че Татарски чак въздъхна тежко — краткото московско лято бе свършило. Той затвори очи и за секунда му се стори, че чува далечен прибой.

Седна на масата, сложи на нея находките си и още веднъж ги огледа. Палмите на цигарената кутия и на плаката на стената много си приличаха и той си помисли, че сигурно растат в онази точка на света, където той никога няма да попадне — дори на танк, съгласно руските навици — а и да попадне, то ще е чак тогава, когато няма да иска нищо нито от тази жена, нито от този пясък, нито от това море, нито от самия себе си. Меланхолията, в която го потопи тази мисъл, беше толкова дълбока, че на дъното й той неочаквано видя светлина: в главата му се пръкна търсеният слоган и идеята на плаката за цигарите „Парламент“. Той бързо извади бележника си и почна да пише:

Плакатът е снимка на Москва река, направена от моста, на който през октомври 93-та бяха историческите танкове. На мястото на Белия дом виждаме огромна кутия „Парламент“ (компютърен монтаж). Около нея се издигат палми. Слоганът е цитат от Грибоедов:

ДИМЪТ ОТЕЧЕСТВЕН Е СЛАДЪК И ПРИЯТЕН.

ПАРЛАМЕНТ

Прибра бележника в джоба си, прибра и находките си от масата и за последен път огледа стаичката. Помисли си дали да не вземе за спомен плаката с тичащата по пясъка жена, но се отказа. Изключи лампите, излезе и спря на площадката, та очите му да свикнат с тъмнината. „Сега какво? — помисли си. — Сега на гарата.“