Виктор Пелевин
Generation „П“ (2)

Драфт Подиум

Щом вечността изчезна, Татарски се озова в настоящето. Оказа се, че не знае за света, който се бе формирал около него през последните няколко години, абсолютно нищо.

Този свят наистина беше много странен. Външно се беше променил съвсем малко — освен че по улиците имаше повече просяци и че всичко — сградите, дърветата, пейките в градинките — някак внезапно бе остаряло и изглеждаше занемарено. Не можеше да се каже, че светът е променил същността си, понеже в момента той нямаше никаква същност. Навсякъде цареше някаква страшна неопределеност. И въпреки това по улиците летяха мерцедеси и тойоти, в които седяха абсолютно сигурни в себе си и в това какво става здравеняци, и дори, ако се вярва на вестниците, имаше някаква външна политика.

А по телевизията показваха същите физиономии, от които на всички им се гадеше през последните двадесет години. Сега те говореха абсолютно същото, за което преди арестуваха другите, само че го говореха много по-смело, твърдо и радикално. Татарски често си представяше Германия през четирийсет и шеста и как доктор Гьобелс истерично крещи по радиото за пропастта, в която фашизмът е блъснал нацията, как бившият комендант на Освиенцим оглавява комисията за задържане на нацистките престъпници, как генералите от СС откровено и достъпно говорят за либералните ценности и как всичко това се ръководи от най-сетне прозрелия истината гаулайтер на Източна Прусия. Татарски, разбира се, ненавиждаше съветската власт в повечето й измерения, но все пак не му беше ясно едно — струва ли си империята на злото да се сменя с бананова република на злото, която да внася банани от Финландия.

Татарски впрочем никога не беше се славел като моралист, така че повече от оценката на ставащото го интересуваше проблемът за оцеляването. Нямаше никакви връзки, с които да си оправи положението, така че подходи към проблема по най-простия начин — стана продавач на цигари и алкохол в едно мазенце близо до дома си.

Работата беше елементарна, но изнервяща. В мазето беше сумрачно и хладно като в танк; със света го свързваше миниатюрно прозорче, през което едва можеше да провре бутилка шампанско. От евентуални неприятности го защитаваше груба решетка от дебело арматурно желязо. Вечер предаваше оборота на един възрастен чеченец с тежък златен пръстен; понякога успяваше да изкара и нещо над заплатата. От време на време идваха начинаещи бандитчета и с още неукрепнали гласове искаха пари, за да го пазят. Татарски въздишаше уморено и ги пращаше при Хусейн. Хусейн беше мършав нисичък младеж с помътени от наркотици очи; обикновено лежеше на дюшека си във фургона, където свършваше пазарчето, и слушаше суфийска музика. Освен дюшека във фургона имаше маса и огнеупорна каса, пълна с пари, и малко странен калашник с гранатомет под цевта.

Докато работеше като продавач (малко по-малко от година), Татарски разви две нови качества. Първото беше цинизмът, безкраен като гледката от върха на телевизионната кула в Останкино. Второто качество беше учудващо и трудно обяснимо. Беше му достатъчно само да погледне ръцете на купувача, за да разбере може ли да го преметне и точно с колко, може ли да му се развика или не, вероятно ли е да му дадат фалшива банкнота и може ли той самият да върне такава с рестото. В това нямаше никаква определена система. Понякога пред прозорчето се появяваше юмрук колкото космата диня, но беше ясно, че собственикът му може да бъде пратен на майната си, че и оттатък. А понякога сърцето на Татарски тревожно се свиваше при вида на нежна женска ръка с маникюр.

Един ден му поискаха кутия „Давидофф“. Ръката, която пъхна стохилядна банкнота през прозорчето, изобщо не беше интересна. Татарски си отбеляза едва забележимото треперене на пръстите, видя грижливо изпилените нокти и разбра, че купувачът злоупотребява със стимулаторите. Можеше спокойно да е бандит средна ръка например или бизнесмен — или нещо по средата, както обикновено.

— Какъв „Давидофф“? Обикновен или лайт? — попита Татарски.

— Лайт — каза купувачът, приклекна и надникна през прозорчето.

Татарски трепна — това беше колегата му от Литературния институт Сергей Морковин. Навремето беше един от най-известните в курса и вечно се правеше на Маяковски — ходеше с жълт пуловер и пишеше епатиращи стихове („Стихът ми е членоразделен като брадва…“ или „О, клика в плика! О, Мата Хари!“). Почти не се беше променил, само в косата му се беше появил изрядно сресан път, а в пътя — няколко бели косъмчета.

— Вова? — учуди се Морковин. — Какво правиш тук?

Татарски не можа да му отговори.

— Ясно — каза Морковин. — Хайде затваряй и да вървим.

След кратко увещаване Татарски тегли ключа и като поглеждаше боязливо към фургона на Хусейн, тръгна след Морковин към колата му. Отидоха в скъпия китайски ресторант „Лунен храм“, вечеряха, напиха се и Морковин му разказа с какво се занимава напоследък. Занимаваше се с реклама.

— Вова — обясняваше той, хванал Татарски за ръката; очите му блестяха. — Сега е невероятно време. Никога не е имало такова и никога вече няма да има. Треска за злато. Клондайк. След две години всичко вече ще е разграбено. А сега има реална възможност да се влезе в системата, ей така, направо. Абе в Ню Йорк животът им минава да си уредят среща, с когото трябва в някой ресторант, а тук…

Татарски не разбираше много от нещата, които му говореше Морковин. Единственото, което разбра добре, бе схемата на функциониране на бизнеса в епохата на първоначалното натрупване и връзката му с рекламата.

— Като цяло — обясняваше Морковин — нещата стават горе-долу така. Взимаш кредит. С кредита наемаш офис, купуваш си джип „Чероки“ и осем кашона „Смирнов“. Когато водката свърши, ти става ясно, че джипът е катастрофирал, офисът е оповръщан, а кредитът трябва да се връща. Тогава теглиш втори кредит — три пъти по-голям от първия. Погасяваш първия кредит, купуваш си „Гранд чероки“ и шестнайсет кашона „Абсолют“. Когато „Абсолют“-ът…

— Разбрах — прекъсна го Татарски. — А какво става накрая?

— Има два варианта. Ако банката, на която си длъжник, е бандитска, в един момент те убиват. И доколкото у нас други банки няма, обикновено става точно така. Ако обаче, напротив, ти си бандит, последният кредит се прехвърля на Държавната банка, а ти се водиш банкрутирал. В офиса ти идват съдебни изпълнители, описват празните шишета и оповръщания факс, а ти след известно време започваш всичко отначало. Вярно, в Държавната банка напоследък се навъдиха техни си бандити, така че ситуацията е малко по-сложничка, но като цяло положението е същото.

— Аха — замислено каза Татарски. — Но все пак не разбрах какво отношение има всичко това към рекламата.

— Съвсем пряко. Когато на човек му остава горе-долу половината „Смирнов“ или „Абсолют“ и джипът още не е катастрофирал, а смъртта изглежда далечна и абстрактна, в главата на същия този човек, който е забъркал цялата тази каша, настъпва характерна химическа реакция. У него се пробужда чувство за безгранично величие и той си поръчва рекламен клип. При което иска неговият клип да е по̀ така от клиповете на другите идиоти. Като пари за това отива около една трета от всеки кредит. Психологически всичко е ясно. Човекът си е направил някакво бизнесче, нарекъл го е „Еверест“ и иска да си види логото по първи канал някъде помежду БМВ и „Кока-кола“, ама на всяка цена. И значи в момента, когато тази реакция настъпва в ума на клиента, на сцената се появяваме ние.

На Татарски му стана много драго от това „ние“.

— Ситуацията е следната — продължи Морковин. — Има няколко студиа, които правят клипове. И им трябват добри сценаристи, понеже в момента всичко зависи от сценариста. Работата върви така — хората от студиото намират клиента, който държи да го покажат по телевизията. Ти се срещаш с него. Той ти казва нещо. Ти го слушаш. После пишеш сценария. Обикновено до страница, понеже клиповете са късички. Може да ти отнеме само една-две минутки, но отиваш при клиента чак след седмица — той трябва да е убеден, че през цялото това време ти нито си ял, нито си спал, а си крачил из стаята, държал си се за главата и само си мислил, мислил и мислил. Той чете написаното от теб и в зависимост от това дали сценарият му харесва или не, възлага клипа на твоите хора или се обръща към други. Тъкмо затова ти си най-важният човек за студиото, в което работиш. Нали поръчката зависи от теб. И ако успееш да омаеш клиента, получаваш десет процента от цената на клипа.

— А колко струва един клип?

— Обикновено от петнайсет до трийсет. Усреднено — двайсет.

— Двайсет какво? — недоверчиво попита Татарски.

— Господи, не рубли, разбира се. Двайсет хиляди долара.

Татарски за част от секундата пресметна колко са десет процента от двайсет хиляди, преглътна и погледна Морковин като вярно куче.

— Това няма да е за дълго, разбира се — каза Морковин. — След година-две всичко ще е различно. Вместо разни некадърници с дребни кредитчета ще се теглят милиони в зелено. Вместо джиповете, които се блъскат в стълбовете, ще има замъци във Франция и острови в Тихия океан. Вместо мутри ще има сериозни офиси. Но същината на онова, което става в тази страна, ще си е същата. И затова принципът на нашата работа също ще си е същият.

— Господи — каза Татарски. — Толкова пари… Чак страх да те хване.

— Вечният въпрос — засмя се Морковин. — Твар ли съм пълзяща, или имам право?

— Ти май си му отговорил.

— Да — каза Морковин. — Има такова нещо.

— И как?

— Ами много просто. Пълзяща твар с гарантирани права. И с каве, разбира се. Всъщност, ако искаш, мога да ти дам. Нещо съвсем си се запуснал. Ще ми ги върнеш, когато спечелиш.

— Благодаря, имам си — каза Татарски. — Обаче я ми кажи, знаеш ли откъде се е взела тази дума — каве? Моите чеченци разправят, че я знаели чак на Арабския полуостров. И че и в английския имало май нещо подобно…

— Знам — засмя се Морковин. — Това си е най-обикновено съкращение от „конвертируема валута“.

 

 

На другия ден Морковин заведе Татарски на някакво доста странно място. Наричаше се „Драфт Подиум“ (след няколко минути усилен умствен труд Татарски се отказа да разбере какво означава това). „Драфт Подиум“ се помещаваше в мазето на стара тухлена сграда близо до центъра. Влизаше се през тежка желязна врата, зад която имаше малко помещение, затрупано с техника. Там ги чакаха няколко младежи. Шеф им беше някакъв си Сергей — небръснат, приличаше на младия Дракула. Та той обясни на Татарски, че малката синя пластмасова кутия, сложена върху един празен кашон, е компютър „Силикон Графикс“ и че струва майка си и баща си, а програмата „Софт Имаж“, която му е инсталирана, струва два пъти повече. „Силикон“ беше най-голямото съкровище в тази подземна пещера. В стаята имаше и още няколко по-обикновени компютъра, скенери и някакъв сложен видеомагнетофон с десетки индикатори. Татарски се впечатли най-вече от един детайл — видеомагнетофонът си имаше едно колелце с дръжка, досущ като на старите шевни машини, и с негова помощ кадрите можеха да се гледат ръчно.

В „Драфт Подиум“ бяха набелязали един много перспективен клиент.

— Обектът е към петдесетте — обясни Сергей, докато пушеше ментолова цигара. — Бивш учител по физика. Още в началото на цялата далавера почва да пече тортички „Птиче мляко“ и за две години прави такива пари, че сега е наел цяла сладкарска фабрика в Лефортово. Наскоро е взел голям кредит. Онзи ден се е запил, а запоите му траят приблизително по две седмици.

— И откъде тези сведения? — попита Татарски.

— От секретарката — каза Сергей. — Значи трябва да го обработим сега и сценарият да му се занесе, докато не се е освестил. Когато е трезвен, го мъчи астма и е неадекватен. Срещаме се утре в един в офиса му.

Рано на следващия ден Морковин дойде у Татарски. Носеше голям яркожълт найлонов плик. В плика имаше сако цвят бордо от плат, който наподобяваше сукно за шинели. На джобчето на сакото лъщеше сложен герб, който напомняше на емблемата на „Марлборо“. Морковин каза, че сакото било клубно. Татарски не разбра какво има предвид, но послушно го облече, а Морковин извади от плика и някакъв префърцунен бележник с кожени корици, невероятно дебела писалка с надпис „Zoom“ и пейджър — тъкмо се бяха появили в Москва.

— Това си го слагаш на колана — каза той. — Срещата ти с клиента е в един, а в един и двайсет аз ти се обаждам на този пейджър. Щом записука, сваляш го от колана и го гледаш сериозно. И докато клиентът говори, непрекъснато ще си водиш бележки.

— И защо всичко това?

— Не ти ли е ясно? Клиентът плаща луди пари за един лист хартия и няколко капки мастило от принтера. Той трябва да бъде убеден, че преди него за същото са платили и много други хора.

— Според мен — каза Татарски — тъкмо заради това сако и този пейджър той може да се усъмни.

— Не усложнявай нещата — махна с ръка Морковин. — Животът е по-прост и по-глупав. А, щях да забравя…

Той извади от джоба си плоска кутийка, отвори я и я подаде на Татарски. В кутийката имаше тежък красиво-отвратителен часовник от злато и стомана.

— Това е „Ролекс Уистър“. Внимавай да не му олющиш позлатата — фалшив е. Нося го само когато съм по работа. Докато говориш с клиента, го поразтръсквай, нали ме разбираш. Помага.

Въодушевен от поддръжката, в дванайсет и половина Татарски излезе от метрото. От „Драфт Подиум“ вече го чакаха с един дълъг черен Мерцедес. Татарски беше достатъчно ориентиран в бизнеса, за да се сети, че колата е наета за два-три часа. Сергей беше все така небръснат, но в брадясалото му лице сега имаше нещо мрачно-стилно — сигурно заради тъмното сако с невероятно тесни ревери и папийонката. До него седеше Лена — тя се занимаваше с договорите и счетоводството. Беше със скромна черна рокля (никакви украшения, никаква козметика) и държеше папка със златна закопчалка. Когато Татарски се качи, тримата се спогледаха и Сергей каза на шофьора:

— Давай.

Лена беше изнервена. По целия път разказваше за някакъв си Азадовски — очевидно любовник на приятелката й — и току се кискаше. Този Азадовски предизвикваше у нея нещо като възхищение; дошъл в Москва от Украйна, нанесъл се при приятелката й, регистрирал се, после повикал от Днепропетровск сестра си с двете й деца, регистрирал и тях и веднага, без никаква пауза, осъдил приятелката и я пратил в общежитие.

— Далече ще стигне този тип! — повтаряше Лена.

Най-много бе впечатлена от това, че сестрата с децата веднага след операцията била върната в Днепропетровск: изобщо в разказа й имаше толкова подробности, че към края на Татарски взе да му се струва, че цял живот е живял заедно с Азадовски и близките му. Той впрочем беше изнервен не по-малко от Лена.

Клиентът (името му така си и остана неизвестно) невероятно приличаше на образа, който Татарски си беше съставил след разговора предния ден. Беше дребен набит мъж с хитро лице и току-що почнал да се разсейва махмурлук — очевидно беше пийнал първото точно преди срещата.

След кратка размяна на любезности (говореше предимно Лена, Сергей седеше в ъгъла, преметнал крак върху крак, и пушеше) Татарски беше представен като сценарист. Той седна срещу клиента, фрасна часовника в масата и отвори бележника. Веднага стана ясно, че клиентът няма кой знае колко за казване и че без силен халюциноген е доста сложно да се вдъхновиш от подробностите на бизнеса му — той повтаряше най-вече за някакви си тави с флуорово покритие, към което не залепвало нищо. Татарски слушаше, без да го гледа в очите, и драскаше в бележника нищо незначещи заврънкулки. С крайчеца на окото си огледа стаята — в нея също нямаше нищо интересно, ако не се броеше синкавобялата кожена шапка, явно много скъпа, сложена на горната лавица на една остъклена секция.

Както беше обещано, след няколко минути пейджърът на колана му записука и Татарски го свали и го погледна. В прозорчето на черната пластмасова кутийка пишеше: „Welcome to the route 666“.^[1]

„Голям шегаджия“ — помисли си Татарски.

— От „Видео Интернешънъл“ ли те търсят? — попита Сергей от ъгъла.

— Не — отговори Татарски небрежно. — Слава Богу, тези некадърници вече не ми се обаждат. Слава Зайцев ме търси. Работата нямало да стане днес.

— Защо? — Сергей вдигна вежди. — Ако си мисли, че ние се натискаме, а не той…

— После ще го обсъдим — каза Татарски.

През това време клиентът замислено и навъсено се взираше в шапката си на лавицата. Татарски погледна ръцете му. Беше сплел пръсти и бързо-бързо въртеше палците си, сякаш намотаваше невидим конец. Беше настъпил моментът на истината.

— А не ви ли е страх, че всичко може да свърши? — попита Татарски. — Сам знаете какво е времето. Ако всичко вземе, та рухне?

Клиентът се намръщи и недоумяващо погледна първо него, а после и спътниците му. Палците му спряха да се въртят.

— Страх ме е — каза той и наведе очи. — Че кого не го е страх? Що за странни въпроси ми задавате?

— Извинете — каза Татарски. — Просто попитах.

След пет минути разговорът приключи. Сергей взе от клиента бланка с логото му — стилизирана пирожка в овал, под който бе изписано „ЛСК“. Разбраха се за нова среща след седмица — Сергей обеща, че дотогава сценарият на клипа ще е готов и щели да бъдат готови и някаква си „разкадровка“ и „баланс“.

— Ти да не си се побъркал? — попита Сергей Татарски, когато излязоха на улицата. — Кой задава такива въпроси?

— Нищо — каза Татарски. — За сметка на това вече знам какво иска.

Мерцедесът ги откара до най-близката станция на метрото.

Татарски се прибра и нахвърля сценария само за няколко часа. Отдавна не го беше обземало такова вдъхновение. В сценария нямаше конкретен сюжет — той се състоеше от редуване на исторически реминисценции и метафори: издигаше се и рухваше Вавилонската кула, прииждаше Нил, гореше Рим, дивите хуни препускаха из степите — а на заден план се въртяха стрелките на огромен прозрачен часовник.

„Род прохожда и род дохожда — казваше глух демоничен (Татарски го написа точно така в сценария) глас зад кадър, — а земята пребъдва довека.“

Но дори земята в края на краищата потъваше в оловносивия океан заедно с руините на империи и цивилизации и над ревящата повърхност оставаше само самотна скала, съзвучна по форма с Вавилонската кула, с която почваше сценарият. Камерата даваше близък план и на скалата се виждаше барелеф на пирожка с буквите „ЛСК“, а отдолу се четеше девиз, който Татарски беше намерил в сборника с латински сентенции:

В „Драфт Подиум“ бяха ужасени.

— Технически не е сложно — каза Сергей. — Късаме кадри от стари филми, оцветяваме ги, забавяме ги… Но това си е чиста идиотщина. Чак е смешно, разбираш ли ме?

— Идиотщина е — съгласи се Татарски. — И е смешно. Обаче ми кажи какво искаш? Награда в Кан или поръчката?

След няколко дни Лена занесе на клиента няколко варианта на сценария, написани от други. В тях участваха млад готвач с неясна сексуална ориентация (предлагаше се класическият сюжет с поручик Ржевски и ягодовата семчица; текстът беше: „А готвачът яде каквото си иска“), черни мерцедеси, натъпкан с долари куфар и други народни архетипи. Клиентът отхвърли всичко, без да обяснява защо. Отчаяната Лена му показа сценария на Татарски.

И се върна в студиото с договор за трийсет и пет хиляди, от които двайсет се изплащаха авансово. Това беше рекорд. Каза, че като прочел сценария, клиентът започнал да се държи като хамелнски плъх, чул цял духов оркестър.

— Можех да го одера и с четирийсет — каза тя. — Ама късно се сетих, каквато съм си идиотка.

Парите бяха преведени след пет дни и Татарски си получи честно припечелените две хиляди, Сергей вече се канеше да замине с екипа си за Ялта, та да заснемат някоя подходяща скала за последните кадри с барелефа на пирожката, когато клиентът беше намерен мъртъв в офиса си. Някой го беше удушил с телефонния кабел. По тялото му намерили традиционните изгаряния от ютия, а в устата — натикан от безмилостна ръка сладкиш „Ноктюрно“ (сиропирана бисквита, обвита в леко нагарчащ шоколад и съвсем лекичко поръсена с трагичния скреж на кокосови стърготини).

„Род прехожда и род дохожда — философски си помисли Татарски, — а нашата кожа си ни е най-скъпа.“

 

 

Та така Татарски стана копирайтър. Не се вдаде в никакви обяснения с предишното си началство, а просто остави ключовете на площадката на фургона на Хусейн. Още повече че имаше слухове как чеченците искали тлъсти суми, за да те пуснат да излезеш от бизнеса.

В скоро време той намери нови познати и започна да работи за няколко студиа. Ударите като този със спокойния сред бурите Лефортовски сладкарски комбинат за жалост обаче бяха рядкост и Татарски бързо разбра, че ако един от десет проекта се увенчава с успех, това вече е голям късмет. Не изкарваше кой знае колко, но все пак повече, отколкото на полето на свободната търговия. За първата си работа в областта на рекламата си спомняше с неудоволствие, понеже намираше в нея някаква срамно-прибързана готовност да продаде евтино най-високите стремежи на душата си. Когато поръчките се заточиха една подир друга, той разбра, че в бизнеса никога не трябва да се бърза, защото бързането сваля цената, а това е глупаво: най-святото и възвишеното трябва да се продава възможно най-скъпо, защото после няма да ти остане какво да продаваш. Впрочем Татарски знаеше, че това правило не се отнася за всички. Истинските виртуози в жанра, които понякога гледаше по телевизията, се изхитряха да продават най-святото си ежедневно, но го правеха така, че нямаше никакви формални поводи някой да каже, че са продали нещо, и на следващия ден те можеха да започнат всичко отначало. Как го постигаха, това той не можеше дори да си представи.

Постепенно се набеляза една много неприятна тенденция: клиентът получаваше разработения от Татарски проект, възпитано казваше, че не бил точно какъвто бил искал той, а след месец-два Татарски виждаше клип, направен по неговата собствена идея. Да търси правдата в подобни случаи беше безсмислено.

След като се посъветва с някои от новите си познати, Татарски се опита да се изкачи на следващото стъпало на йерархическата стълбица и почна да разработва рекламни концепции. Тази работа беше почти като предишната. Пък и имаше една вълшебна книга, която, като я прочетеш, ти позволяваше да не се притесняваш от нищо и от никого. Казваше се „Positioning: a battle for your mind“^[2] и беше написана от двама истински майстори американци. Тази книга обаче беше съвсем неприложима за Русия. Доколкото Татарски разбираше от тези неща, в опустошените родни мозъци не можеше да има никакво сражение между стоките за ниши, в които да си намерят място; ситуацията напомняше повече на задимен пейзаж след атомен взрив. И все пак книгата беше полезна. В нея имаше много хитри лафове от типа line extention, които можеха да се включват в концепциите и разработките. Татарски разбра с какво ерата на загниване на империализма се различава от епохата на първоначалното натрупване на капитала. На Запад поръчващият рекламата и копирайтърът съвместно се опитваха да ошашавят потребителя, а в Русия целта на копирайтъра беше да преметне поръчващия. Освен това Татарски разбра, че Морковин е прав и че тази ситуация никога няма да се промени. Един ден, след като се беше напушил с трева — ама наистина качествена, — той откри основния икономически закон на постсоциалистическото общество: че първоначалното натрупване на капитала в него същевременно се явява и окончателно.

Понякога, преди да заспи, Татарски четеше книгата за позиционирането. Тя беше неговата малка Библия. Сравнението е съвсем уместно, още повече че в нея имаше известни отзвуци от религиозни възгледи, които влияеха силно на непорочната му душа, например: „Вдъхновените копирайтъри от петдесетте, вече преселили се в огромната рекламна агенция Отвъд…“