Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 100 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

57.

Лари и Лио седяха на тротоара пред къщата. Лари пиеше топла бира, а Лио топла оранжада. Сега в Боулдър можеше да си намериш каквото си поискаш за пиене, щом като бе в кутия и ако нямаш нищо против да го пиеш топло. Луси косеше тревата в двора. Беше й предложил да й помогне, но тя бе поклатила глава.

— Опитай се да разбереш какво измъчва Лио.

Изтичаха последните дни на август.

В деня, след като Надин се бе преместила при Харолд, Лио не се бе появил на закуска. Лари бе открил момчето в стаята му, само по гащета с палец в устата. Беше необщително и враждебно. Лари бе по-уплашен от Луси, защото не знаеше какъв е бил Лио, когато Лари го бе срещнал. Тогава името му бе Джо и размахваше нож.

Оттогава бе изминала почти седмица и Лио беше малко по-добре, но все още не беше на себе си и не искаше да разговаря за онова, което се бе случило.

— Онази жена има пръст в тая работа — бе казала Луси, докато завърташе капачката на тревокосачката.

— Надин? Какво те кара да мислиш така?

— Ами нямах намерение да го споменавам. Но тя дойде оня ден, когато отидохте на риболов при Голдън Крийк. Искаше да види момчето. Добре, че ви нямаше.

— Луси…

Тя го целуна, а той плъзна ръка под късата й фланелка и закачливо я стисна.

— Не съм те преценила както трябва — каза тя. — Сигурно винаги ще съжалявам за това. Но никога няма да харесам Надин Крос. В нея има нещо ненормално.

Лари не отговори, но си помисли, че преценката на Луси вероятно е вярна. През онази нощ там, горе, в Скупър Кинг тя беше като луда.

— Има още нещо — там тя не го наричаше Лио, а с друго име — Джо.

Той я изгледа озадачено, когато тя включи косачката. Сега, половин час след разговора им, пиеше топлата си бира и наблюдаваше как Лио удря топката за тенис на маса, която бе намерил преди два дена, когато бяха ходили до къщата на Харолд, където се бе преместила Надин. Малката бяла топка бе зацапана, но все още бе здрава. Ток-ток-ток — отскачаше тя от асфалта.

Лио (сега бе Лио, нали така?) не бе пожелал да влезе в дома на Харолд в онзи ден.

В къщата, където сега живееше майка Надин.

— Искаш ли да отидем за риба, момче? — неочаквано предложи Лари.

— Няма риба — отвърна Лио. Наблюдаваше Лари със странните си очи с цвят на зеленикава морска вода. — Познаваш ли господин Елис?

— Разбира се.

— Той каза, че можем да пием от водата, когато рибата се завърне. Да я пием без… — издаде свистящ звук и размаха пръсти пред очите си. — Нали знаеш?

— Без да я преваряваме?

— Да. — Ток-ток-ток.

— Харесвам Дик. Него и Лари. Винаги ми дават нещо за ядене. Него го е страх, че няма., но аз съм сигурен, че ще успеят.

— Ще успеят какво?

— Да си имат дете. Дик се страхува, че е възрастен. Но аз съм убеден, че не е така.

Лари едва не запита как Дик и Лио са стигнали до тази тема, но се въздържа. Отговорът, разбира се, щеше да е, че изобщо не са го разисквали. Дик не би разговарял за нещо толкова лично с малко момче. Лио просто го знаеше… и това е всичко.

Ток-ток-ток.

Да. Лио знаеше разни неща… или ги чувстваше интуитивно. Не искаше да влезе в къщата на Харолд… и бе казал нещо за Надин… не помнеше точно какво… но Лари помнеше този разговор и изпита неприятно чувство, когато научи, че Надин се е преместила при Харолд. Тогава момчето сякаш бе изпаднало в транс, сякаш… Ток-ток-ток.

Лари наблюдаваше как топката за пинг-понг подскача нагоре-надолу, после неочаквано погледна лицето на Лио.

Момчето отново бе потънало в странното си състояние, сякаш бе прочело мисълта на Лари и просто бе реагирало. Отново беше транс.

Лио бе отишъл да види слона. Лари небрежно каза:

— Да, мисля, че ще имат бебе. На външен вид Дик не ми се струва на повече от петдесетина години. Кари Грант бе направил едно, когато бе почти на седемдесет.

— Кой е Кари Грант? — попита Лио. Топката продължаваше да подскача нагоре-надолу.

(Прочут. На север, северозапад)

— Нима не знаеш? — попита той Лио.

— Бил е актьор — каза момчето. — Играл е в „Прочут“. И в „Северозапад“.

(На север през северозапад)

— На север през северозапад, искам да кажа — съгласи се Лио. Очите му не се откъсваха от топката.

— Точно така. Как е мама Надин, Лио?

— Тя ме наричаше Джо. За нея аз съм Джо.

— О — по гърба на Лари полазиха студени тръпки.

— Зле ли е.

— Зле?

— С тях двамата.

— С Надин й… (Харолд?)

— Да, с него.

— Не са ли щастливи?

— Той ги е измамил. Мислят си, че са му нужни.

— На него?

— Да, на него.

Отговорът му увисна в неподвижния летен въздух. Ток-ток-ток.

— Господи — промърмори Лари. Втрисаше го. Старият страх премина през него. Дали наистина искаше да чуе отново нещо за това? Беше като да наблюдаваш как се отваря вратата на гробница в тихо гробище и да виждаш да се показва ръка… „Каквото и да е, не искам да чувам за него, не искам да зная нищо.“

— Мама Надин иска да мисли, че вината е твоя — каза Лио. — Иска да мисли, че ти си я тласнал към Харолд. Но тя го направи нарочно. Изчака да заобичаш мама Луси. Изчака, докато не се убеди в това. Сякаш Той е изтрил онази част от мозъка й, която знае кое е правилно, и кое не. Малко по малко той изтрива мозъка й. И когато привърши, тя ще е луда, както всички останали на запад. Дори може би още по-луда.

— Лио… — прошепна Лари, и той отвърна незабавно.

— Тя ме нарича Джо. За нея съм Джо.

— Да те наричам ли така? — несигурно запита Лари.

— Не — в гласа на момчето се прокрадна умолителна нотка. — Не, моля те, недей.

— Липсва ти мама Надин, нали?

— Тя е мъртва — каза то със смразяваща простота. — Затова ли остана до късно снощи навън?

— Да.

— И затова ли не искаше да говориш?

— Да.

— Но сега разговаряш.

— Аз имам теб и мама Луси.

— Да, разбира се…

— Но това няма да е за дълго! — яростно изрече момчето. — Няма да е за дълго! Освен ако не говорите с Франи! Говорете с Франи! Говорете с Франи!

— За Надин?

— Не!

— За какво? За теб?

Гласът на Лио се повиши, стана пронизителен.

— Всичко е написано! Ти знаеш! Франи знае! Говори с Франи!

— Комитета…

— Не комитета! Комитетът няма да ти помогне, няма да помогне на никого. Комитетът е стария начин, той се смее на вашия комитет, защото е връщане назад, а това е неговия начин, разбираш ли, Франи знае, ако разговаряте, можеш…

Лио силно удари топката в асфалта и тя отскочи нависоко, падна и се изтърколи встрани. Лари я наблюдаваше, устата му бе пресъхнала, сърцето му биеше силно в гърдите.

— Изпуснах топката си — каза Лио и побягна да я вземе. Лари седеше и го наблюдаваше.

„Франи“ — помисли си той.

* * *

Двамата бяха седнали на самия край на сцената на летния театър. След час щеше да мръкне и в парка нямаше много хора. Малцината посетители се разхождаха хванати за ръка. „Времето за разходка на децата и на влюбените съвпада“ — несвързано си помисли Фран. Лари току-що бе завършил разказа си за онова, което Лио му бе казал в състояние на транс.

— Е, и какво мислиш за това? — попита Лари.

— Не зная какво да мисля — тихо рече тя, — но никак не ми харесват нещата, които се случват напоследък. Пророчески сънища. Старица, която говори от името на Бога, а сетне изчезва в пустошта. Сега малко момче-телепат. Като в приказка е. Понякога ми се струва, че супергрипът ни остави живи, но ни е отнел разума.

— Той каза, че трябва да говоря с теб. Тя не отвърна.

— Е, ако има нещо, което…

— Написано — тихо каза Франи. — Момчето е право. Това е коренът на проблема. Ако не бях толкова глупава, толкова самомнителна, че да напиша всичко… проклета да съм!

Лари се втренчи учудено в нея.

— За какво говориш?

— За Харолд — рече тя — и аз се страхувам. Нищо не съм споделила със Стю. Беше ме срам. Да си водя дневник бе толкова тъпо… а сега Стю… той всъщност харесва Харолд… всички в Свободната зона харесват Харолд, включително и ти. — Тя се изсмя и се задави в сълзи. — В края на краищата, той беше…твой ангел-пазител по пътя насам, нали така?

— Не те разбирам — бавно изрече Лари. — Можеш ли да ми кажеш от какво се страхуваш?

— Там е работата., че просто не зная — тя го погледна, очите й бяха пълни със сълзи. — Най-добре ще е да ти разкажа всичко, Лари. Трябва да поговоря с някого за това. Бог ми е свидетел, не мога повече да държа всичко в себе си, а Стю… Стю може би не бива да научи. Поне не пръв.

— Тогава започвай, Франи. Изплюй камъчето.

И тя му разправи всичко, започвайки от онзи юнски ден, в който Харолд спря пред дома й в Оугьнкуит с кадилака на Рой Бренигьн. Докато говореше, последната слънчева светлина изчезна в синкави оттенъци; Влюбените в парка също изчезнаха. Тънкият сърп на луната изплува в небето. В отдалечения край на „Каньон булевард“ в една висока жилищна сграда засветиха газени лампи. Тя му разказа за надписа на покрива на плевнята и как тя бе спала, когато Харолд, рискувайки живота си, бе написал името й най-отдолу. За срещата им със Стю във Фабиан и за реакцията на Харолд. Разправи му за дневника си и за отпечатъка от палец. Когато свърши, бе минало девет часа и щурците свиреха. Между тях настъпи мълчание и Франи зачака със страх Лари да наруши тишината. Но той сякаш бе потънал в мислите си.

Накрая той каза:

— Сигурна ли си за отпечатъка? Убедена ли си, че е на Харолд?

Тя се поколеба за миг.

— Да. Знаех, че е на Харолд още щом го видях.

— Този надпис в плевнята — каза Лари. — Помниш ли, в нощта, когато се срещнахме, ти казах, че съм се качвал там и че Харолд бе издълбал инициалите си на гредата на сеновала?

— Да.

— Не бяха само неговите инициали. Твоите също. В сърце. Влюбените ученици правят подобни неща.

Тя изтри сълзите си.

— Каква бъркотия — промълви пресипнало тя.

— Ти не си виновна за действията на Харолд Лодър, момиче.

— Той взе ръката й и силно я стисна. Погледна лицето й. — Казвам ти го аз, който дълго време съм бил слабохарактерен човек и мухльо. Не бива да се самообвиняваш. Защото, ако го направиш… — Той стисна ръката й така силно, че я заболя.

— Наистина ще подлудееш.

После пусна ръката й и за известно време останаха мълчаливи.

— Смяташ ли, че Харолд изпитва смъртна омраза към Стю? — попита той накрая. — Смяташ ли, че е толкова сериозно?

— Да — отвърна тя. — Наистина смятам, че е възможно. Може би не само към Стю, но и към целия комитет. Но не зная какво…

Лари стисна рамото й. Изразът на лицето му се бе променил. Очите му се бяха разширили. Устните му се размърдаха, без да издават звук.

— Лари? Какво…

— Когато слезе долу — тихо заговори той. — Когато слезе в мазето да вземе тирбушон или нещо подобно.

— Какво?

Той бавно се извърна към нея, сякаш главата му бе закрепена с ръждясал винт.

— Знаеш ли — каза Лари, — може би има начин да разрешим този проблем. Не гарантирам, защото не съм поглеждал в тетрадката, но… в това има логика… Харолд прочита дневника ти и не само научава всичките ти тайни, но и заимства идеята ти. По дяволите, дори може би ти е завидял, че първа си го измислила. Не си ли водят дневници всички добри писатели?

— Искаш да кажеш, че Харолд има дневник?

— Когато слезе в мазето, в деня, в който занесох бутилка вино, разгледах дневната му. Той каза, че иска да смени мебелите си с по-съвременни, и аз се опитвах да си я представя как би изглеждала. Забелязах една разместена плоча на камината…

— Да! — извика тя така силно, че той подскочи. — В онзи ден, в който се промъкнах… и Надин Крос дойде… седнах до камината… помня тази разместена плоча. — Отново изгледа Лари. — Ето пак. Сякаш някой ни е водил за носа дотам…

— Съвпадение — каза той, но гласът му прозвуча неуверено.

— Така ли? И двамата сме били в къщата на Харолд. И двамата сме забелязали разместената плоча. И сега сме тук. Това съвпадение ли го наричаш?

— Не знам.

— А какво имаше под плочата?

— Дневник — бавно изрече той. — Поне така пишеше на корицата. Не погледнах вътре. Тогава мислех, че може да принадлежи на предишния собственик. Но ако беше така, Харолд непременно би го намерил. И двамата сме забелязали разместената плоча. Нека предположим, че той също я е открил. Дори ако човекът, живял там преди супергрипа, е записвал вътре малките си тайни — доходите си, укрити от данъчния инспектор, сексуалните си фантазии към дъщеря си, не зная още какво, — всички те все едно не са на Харолд. Не разбираш ли?

— Да, но…

— Не прекъсвай, когато инспектор Ъндърууд изяснява случая, лекомислено момиче. Значи, ако тези тайни не са на Харолд, защо ще върне дневника под плочата? Защото това означава, че тайните са негови. Това е бил дневникът на Харолд.

— Мислиш ли, че още е там?

— Може би. Трябва просто да отидем и да проверим.

— Сега?

— Утре. Той ще работи с погребалния комитет и Надин ще помага на електростанцията следобед.

— Добре — каза тя. — Да кажа ли на Стю?

— Защо да не изчакаме? Няма смисъл да раздухваме работата, преди да се уверим, че наистина е нещо важно. Дневникът може и да го няма вече. А може да се окаже и списък на неща, които трябва да бъдат направени. Може да е пълен с абсолютно невинни неща. Или може би там е записан политическият план на Харолд. Може да е зашифрован.

— Не помислих за това. Какво ще правим, ако се окаже… нещо сериозно?

— Предполагам, че ще трябва да покажем тетрадката на комитета на Свободната зона. Още една причина да свършим работата колкото се може по-бързо. Следващото заседание е на втори. Комитетът ще се оправи с този въпрос.

— Сигурен ли си?

— Да — отвърна Лари, но си припомни думите на Лио. Тя скочи от сцената.

— Сега се чувствам много по-добре. Благодаря ти, Лари.

— Къде ще се срещнем?

— В малкия парк срещу къщата на Харолд. Какво ще кажеш за утре в един часа?

— Чудесно — отвърна Лари. — До утре.

Франи тръгна за дома си с олекнало сърце. Не се беше чувствала така от седмици. Както бе казал Лари, алтернативата сега бе ясна. Дневникът можеше да докаже, че страховете им са безпочвени. Но ако излезеше обратното…

Е, нека тогава комитетът да реши. Лари й бе напомнил, че имаха събрание на втори септември вечерта, в дома на Ник и Ралф.

Когато се прибра у дома, Стю седеше на леглото с дебела книга с кожена подвързия, на която пишеше: „Въведение в системата на углавния кодекс на Колорадо“.

— Сериозно четиво — каза тя и го целуна по устата.

— А ти какво си мислиш. — Той запрати книгата в другия край на стаята и тя падна на тоалетната масичка с глух звук.

— Ал Бендел я донесе. Той с неговия правен комитет е развил голяма дейност. На следващото заседание иска да се изкаже пред комитета на Свободната зона, когато се съберем вдругиден следобед. А с какво бе заета моята прекрасна лейди?

— Говорих с Лари Ъндърууд. Той я изгледа настойчиво. Фран… плакала ли си?

— Да — призна тя, гледайки го право в очите, — но сега се чувствам по-добре. Много по-добре. — Заради бебето ли си се притеснила? — Не.

— От какво тогава?

— Ще ти кажа утре вечерта. А дотогава никакви въпроси. Ясно ли е?

— Нещо сериозно ли е?

— Стю, не зная.

Той я изгледа продължително.

— Добре, Франи — каза той. — Обичам те.

— И аз те обичам.

— Ще си легнеш ли? Тя се усмихна.

— Ще те изпреваря.

* * *

Утрото на първи септември бе облачно и дъждовно-скучен ден, който ти се иска да забравиш бързо — но нито един от жителите на Свободната зона нямаше да го забрави. Защото именно в този ден електростанцията заработи… поне за малко.

В дванайсет без десет Брад Кичнър погледна към Стю, Ник, Ралф и Джек Джексън, които стояха зад него в контролната зала. Брад нервно се усмихна и каза:

— Света Богородице, помогни ми!

Той рязко дръпна надолу двата прекъсвача. В огромната, подобна на пещера зала под тях двата пробни генератора започнаха да вият. Петимата мъже се доближиха до огромната стена от тъмно стъкло и погледнаха надолу, където стотина мъже и жени стояха със защитни очила, както ги бе инструктирал Брад.

— Ако съм сгрешил някъде, по-добре ще е да гръмнат само два вместо петдесет и два — беше им казал по-рано Брад.

Генераторите завиха още по-силно.

Ник побутна Стю с лакът и му направи знак към тавана на стаята. Стю вдигна очи и започна да се смее. Флуоресцентните лампи бяха започнали да светят слабо. Генераторите продължаваха да набират скорост, достигайки до постоянно равномерно бучене. Долу група работници заръкопляскаха, някои от тях потръпваха, докато го правеха, защото ръцете им бяха изранени от навиването на медната жица.

Сега флуоресцентните лампи излъчваха постоянна ярка светлина.

Ник беше обзет от чувство, напълно противоположно на онова, което изпитваше преди, когато лампите угаснаха в Шойо — не на обреченост, а на възкресяване.

Двата генератора захранваха с ток малък участък в северната част на Боулдър. Някои хора там не знаеха за изпитанието тази сутрин и мнозина от тях бяха побягнали, сякаш ги гонеха всичките дяволи от ада.

Телевизионните апарати се включиха с трясък. В къща на Спрус стрийт миксер започна да бръмчи и да бърка смес от яйца и кашкавал, която отдавна се бе втвърдила. Моторът на миксера скоро прегря и изгърмя. Електрически трион се задейства в пуст гараж. Печка за готвене също се включи.

Марвин Гай запя от тонколоните в магазин за стари плочи, който наричаха „Восъчния музей“; думите, подкрепени от възбуден дискоритьм, напомняха на сън от миналото: „Хайде да танцуваме… хайде да викаме…“

На Мапъл стрийт изгърмя трансформатор и ярка спирала от искри се разпиля наоколо, проблесна във влажната трева и изчезна.

В електроцентралата единият от генераторите зави по-високо, с отчаяни нотки. Започна да пуши. Хората отстъпиха назад, на границата на паниката. Залата взе да се изпълва със сладникавата миризма на озон.

— Натоварването е твърде голямо — изръмжа Брад.

Хукна към прекъсвачите в другия край на залата и изключи електроенергията. Воят на генераторите започна да замира, но докато престане напълно, се раздаде взрив, звукът от който бе частично заглушен от защитното стъкло.

— По дяволите! — извика Ралф. — Единият се подпали. Над тях флуоресцентните лампи изгаснаха. Брад рязко отвори вратата на контролната зала и изскочи на площадката. Думите му проехтяха в празното пространство.

— Бързо! Вземете пожарогасителите!

Няколко пожарогасителя бяха насочени към генераторите и огънят бе потушен. Миризмата на озон все още се усещаше. Останалите се струпаха около Брад на площадката.

Стю сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам, че се получи така, приятелю.

Брад се обърна към него и се усмихна.

— Да съжалявам? За какво?

— Е, генераторът изгоря, нали така? — попита Джек.

— Да, по дяволите! А някъде в района на Северната улица изгоря трансформатор. Забравихме, по дяволите, всичко сме забравили! Те са били болни, умирали са, но преди това на никого не е минало през ум да изключи електроуредите си. Из целия Боулдър имаше включени телевизори, печки, електрически одеяла. Натоварването беше огромно. Тези генератори са направени така, че когато натоварването е голямо, те се включват към друг генератор, където натоварването е по-малко. Този генератор също се опита да се включи, но нямаше в какво, разбирате ли? — Брад се тресеше от възбуда. — Гери! Помните ли Гери в Индиана, изгоря до основи?

Те кимнаха.

— Не мисля, не можем да сме сигурни стопроцентово, но това можеше да се случи и тук. Ние също щяхме да изгорим, ако не бяхме изключили тока навреме. Едно късо съединение на някое електрическо одеяло може би щеше да е достатъчно. Тези два генератора се опитаха да прехвърлят част от натоварването, но нищо не се получи. И изгоряха. Имахме късмет, така смятам — повярвайте ми.

— Щом казваш — обади се Ралф с известно съмнение. Брад рече:

— Трябва да започнем работа отначало, но този път имаме само един повреден генератор. Бързо ще се справим. Но… — Той щракна с пръсти. — Няма да включим тока дотогава, докато не се убедим напълно. Може би трябва да организираме още една група. Още дванайсет човека?

— Разбира се — каза Стю. — А за какво?

— Група по изключването. Просто група мъже, която да обикаля Боулдър и да изгасва всички електроуреди. Не бих рискувал да пуснем електростанцията, докато всичко не бъде изключено. Все още нямаме пожарна команда, човече — изсмя се Брад като луд.

— Утре вечерта ще има заседание на комитета на Свободната зона — каза Стю. — Ще дойдеш и ще обясниш за какво са ти нужни хората и ще ги получиш. Но сигурен ли си, че следващия път няма да има претоварване?

— Абсолютно. И днес нямаше да се случи, ако не бяха включени толкова уреди. Като стана дума за това, някой трябва да отиде до северната част на Боулдър и да провери дали няма пожар.

Никой не бе сигурен дали Брад говори сериозно, или се шегува. Оказа се, че има няколко малки пожара, повечето от уреди с нагреватели. Никой от пожарите не се бе разпространил наоколо. И това, което хората от Свободната зона запомниха от този първи септември 1990 бе, че тогава се бе върнала електроенергията — макар и за трийсет секунди.

* * *

Час по-късно Фран излезе с велосипеда си до малкия парк срещу дома на Харолд. В северния край на парка малка рекичка бълбукаше тихо. Сутрешният ситен дъжд бе преминал в гъста мъгла.

Тя се огледа, но не видя Лари.Тръгна по мократа трева към люлките и нечий глас извика:

— Насам, Франи.

Стресната, тя погледна към малката постройка, където се намираха тоалетните, и за миг изпита страх. В сянката стоеше висока фигура и за секунда й се стори…

После фигурата пристъпи напред и се превърна в Лари, облечен в изтъркани джинси и риза цвят каки. Фран се отпусна.

— Изплаших ли те? — попита той.

— Да, малко. — Тя седна на една от люлките, сърцето й заби равномерно. — Просто съзрях силуета ти в сянката…

— Извинявай. Реших, че така ще е по-безопасно, въпреки че от къщата на Харолд това място не се забелязва. Виждам, че и ти си с велосипед.

Тя кимна.

— По-безшумно е.

— Скрих моя там под онзи навес — той кимна към постройката до спортната площадка.

Франи последва примера му. Миризмата вътре бе застояла и зловонна. Мястото явно бе обитавано от момчета, твърде млади или пияни, за да шофират и бе пълно с празни бирени бутилки и фасове. В далечния ъгъл се валяха смачкани панталони, а в близкия се виждаха останки от малък огън. Остави велосипеда си до този на Лари и бързо излезе. В сумрачното помещение, изпълнено с миризмата на отдавнашен секс, бе лесно да си представи, че зловещият човек стои зад нея, стискайки в ръката си извитата закачалка.

— Истинско място за почивка, нали? — сухо запита Лари.

— Не се покрива с идеята ми за приятно прекарване — гласът на Фран трепна. — Без значение какво ще излезе от онова, което ще узнаем, тази вечер ще разкажа всичко на Стю. Лари кимна.

— Не само защото е член на комитета. Нали сега е съдебен изпълнител.

Фран тревожно се вгледа в Лари. За пръв път наистина осъзна, че тяхната експедиция може да тикне Харолд в затвора. Щяха да се промъкнат в жилището му без заповед за обиск и да си пъхат носа навсякъде. — По дяволите! — възкликна тя.

— Да, не е лесно — съгласи се той. — Искаш ли да се откажем? След дълъг размисъл тя поклати глава.

— Добре. Смятам, че сме длъжни да разберем по един или друг начин.

— Сигурен ли си, че и двамата не са у дома?

— Да. Видях Харолд да заминава с един от камионите на погребалния комитет тази сутрин. А всички, които са в комитета по енергетика, са поканени днес на пробното пускане.

— Сигурен ли си, че тя е отишла?

— Отстрани може би ще е доста странно, ако не го направи, не смяташ ли?

Фран кимна.

— Предполагам, че е така. Всъщност, Стю каза, че се надява да пуснат електростанцията към шести.

— Това ще бъде велик ден — рече Лари и си помисли колко хубаво щеше да бъде отново да вземе голямата си китара „Фендер“, да я включи към още по-големия усилвател и да изсвири каквото и да е. Може би „Глория“ или „Разходка с куче“. Всъщност каквото и да е, само не „Скъпа, де го твоят мъж?“

— Може би — каза Фран — трябва да измислим някакъв предлог. Просто за всеки случай.

Лари се усмихна накриво.

— Ще се помъчиш да ги убедиш, че абонираме за списания, ако някой от тях се върне?

— Ха-ха. Много смешно.

— Добре, можем да кажем това, което току-що ми съобщи за пускането на електростанцията. Ако тя се окаже вкъщи. Фран кимна. — Да, това ще мине.

— Не се самозалъгвай, Фран. Тя ще се усъмни, дори ако й кажем, че Исус Христос се разхожда .по покрива на градския резервоар.

— В такъв случай явно е виновна за нещо.

— Да, ако е виновна за нещо.

— Да тръгваме — каза Фран след миг размисъл. — Хайде.

* * *

Не стана нужда от предлог. Дългото безуспешно чукане отначало на предната врата, а сетне на задната ги убеди, че къщата на Харолд наистина е празна. „И по-добре“ — помисли си Фран. Колкото повече си мислеше за предлога, който щяха да използват, толкова по-прозрачен й се струваше.

— Как влезе? — попита Лари.

— През прозореца на мазето. .

Заобиколиха къщата и Лари дълго и безплодно дърпа дръжката на прозореца, докато Фран се оглеждаше.

— Може и да си го сторила — каза той, — но сега е затворен здраво.

— Не е, само е заял. Дай да се опитам. Но на нея също не й провървя.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще разбием стъклото.

— Лари, той ще го забележи.

— Много важно. Ако няма какво да крие, просто ще си помисли, че деца са чупили прозорците на празните къщи. Наистина изглежда празна с тези затворени капаци. А ако има какво да крие, това ще го притесни много, но той си го заслужава. Прав ли съм?

Тя явно изпитваше съмнение, но не го спря, когато той съблече ризата си, намота я на ръката си и разби прозореца.

— Готово — той отвори прозореца отвътре. Лари се спусна пръв в мазето и се обърна, за да помогне на Франи. — Внимателно, момиче. Да не вземеш да пометнеш в мазето на Харолд.

Той я хвана под мишниците и бавно я пусна надолу. Двамата огледаха стаята за игри. По масата за игра на хокей имаше разхвърляни парченца от разноцветна жица. — Какво е това? — попита тя, като взе една от тях. — По рано на масата нямаше нищо.

Той вдигна рамене.

— Може би Харолд конструира подобрен вариант на капан за мишки.

Лари се наведе и извади изпод масата кутия. На капака пишеше: „Чудесен комплект радиотелефони. В комплекта не са включени батериите.“ Лари отвори кутията, но лекотата й още преди това му бе подсказала че вътре няма нищо.

— Събира радиотелефони, а не капани за мишки — каза Франи.

— Не, това не е конструктор. Продава се готово. Може би е сменил нещо в тях. Типично за Харолд. Помниш ли как Стю ругаеше за лошата връзка, когато заедно с Харолд и Ралф търсиха Майка Абигейл?

Тя кимна, нещо в остатъците от жици я тревожеше.

Лари пусна кутията на пода и изрече фразата, която после щеше да му се стори най-погрешното изявление в целия му живот.

— Няма значение — каза той. — Хайде да вървим. Качиха се по стълбата, но този път вратата към мазето бе заключена. Тя го погледна, а Лари вдигна рамене.

— Май е късно за отстъпление, а? Фран кимна.

Лари удари с рамо няколко пъти вратата и я разби. Наведе се и вдигна металния райбер от линолеума на пода в кухнята

— Ще го поставя на място и той няма да забележи нищо Само трябва да намеря отвертка.

— Защо ще си правиш труда? Нали ще открие счупения прозорец?

— Наистина. Но ако райберът си е на вратата, той… защо се усмихваш?

— Не се съмнявам, че ще го поставиш на мястото му. Но как ще го затвориш от обратната страна на вратата.

Лари се замисли и каза:

— Господи, най-много мразя умните жени! — той хвърли райбера на кухненската маса. — Хайде да погледнем под онази плоча на камината.

Влязоха в дневната и Фран почувства как тревогата й нараства. Миналия път Надин нямаше ключ. Но този път можеше да се върне, щеше да има. А ако наистина дойдеше, щяха да ги хванат. Каква горчива шега щеше да бъде, ако първото служебно задължение на Стю като съдебен изпълнител беше да арестува собствената си жена за незаконно проникване в чужд дом.

— Тази беше, нали? — попита Лари, като посочи една плоча.

— Да. Побързай.

— Така или иначе, има вероятност да го е преместил.

И Харолд наистина го беше преместил. Надин бе тази. която го бе оставила на старото място. Лари и Фран не знаеха нищо за това. Когато Лари вдигна плочата, тетрадката бе там. И двамата се втренчиха в нея. В стаята сякаш стана по-горещо, задушно и тъмно.

— Е, ще му се възхищаваме ли, или ще четем? — попита Лари.

— Ти го вземи — каза Фран. — Дори не искам да го докосвам. Той извади дневника от дупката и машинално избърса праха от обложката. Започна да го прелиства напосоки.

Харолд използваше тънък писец, който му позволяваше да пише със ситни, красиви букви — почерк на добросъвестен, вероятно енергичен човек. Нямаше нови редове. Имаше само бели полета отляво и отдясно, толкова прави, че вероятно бяха начертани с линия.

— Ще са ни нужни три дни да прочетем всичко — каза Лари и продължи да прелиства дневника.

— Почакай — рече Фран и върна няколко страници назад. Там където непрекъснатият поток от думи бе прекъснат от смело очертано място. Онова, което бе написано вътре, бе нещо подобно на девиз:

„Да следваш собствената си звезда значи да се подчиниш на волята на по-велика Сила, на волята на Провидението; и все пак възможно ли е самият акт на следването на тази воля да е коренът на още по-могъща Сила? Твоят Бог, твоят Дявол държи ключовете от фара; така дълго се измъчвах с това през последните два месеца; но на всеки от нас Той е дал възможността да бъде навигатор.“

Харолд Емери Лодър

— Съжалявам — каза Лари. — Подобни мъдрости са извън пределите на онова, което мога да проумея. Ти разбираш ли нещо?

Фран бавно поклати глава.

— Според мен, Харолд иска да каже по свой начин, че да следваш някого е също толкова почтена работа, както и да бъдеш водач.

Лари отново запрелиства дневника, натъквайки се на още четири-пет оградени максими, под всяка от които с главни букви бе написано пълното име на Харолд.

— Виж това, Фран! — възкликна той.

„Твърди се, че най-страшните човешки пороци са гордостта и омразата. Но дали е вярно? Според мен те са най-големите добродетели. Да се откажеш от тях означава да се промениш в името на всеобщото добруване, заради благото на света. Много по-благородно е да ги приемеш, тоест светът да се промени за твое добро. Предстои ми голямо приключение.“

Харолд Емери Лодър

— Тази мисъл би могла да се роди в неспокойна душа — каза Фран. Стана й студено.

— Точно този начин на мислене ни доведе до тази катастрофа — съгласи се Лари. Бързо прелисти страниците до началото на дневника. — Да не губим време. Да видим какво можем да научим.

Нито един от двамата не знаеше какво да очаква. Не бяха прочели нищо друго освен заградените места или някоя и друга фраза в типичния за Харолд увъртян стил, която не означаваше нищо за тях.

Онова, което прочетоха в началото на дневника, бе абсолютен шок за тях.

Дневникът започваше от началото на първата страница, отбелязана с цифрата 1, заградена с кръгче. Прочетоха първото изречение, държейки дневника помежду си, като деца на урок по пеене. От устата на Фран се изтръгна приглушен вик и тя отстъпи назад, притиснала устни с ръка.

— Фран, длъжни сме да вземем дневника — каза Лари.

— Да…

— И да го покажем на Стю. Не знам дали Лио е прав за това, че са преминали на страната на зловещия човек, но няма никакво съмнение, че Харолд е опасно объркан. Ти сама се убеди в това.

— Да — повтори Фран. Чувстваше, че всеки момент ще припадне. Ето как стоят нещата с дневниците. Сякаш го бе знаела през цялото време, сякаш го бе знаела от момента, в който бе видяла мръсното петно в своя дневник. „Само не губи съзнание, не припадай“ — повтаряше си тя.

— Фран? Франи? Добре ли си? Гласът на Лари. Някъде отдалеч.

Първото изречение в дневника на Харолд беше: „Най-голямото удоволствие за мен в това възхитително пост-апокалиптично лято ще бъде да убия господин Стюарт Редман; може би нея също.“

* * *

— Ралф? Ралф Брентнър, вкъщи ли си? Хей, има ли някой вкъщи?

Тя стоеше на стъпалата и гледаше към къщата. На двора нямаше мотоциклети, само няколко велосипеда. Ралф би я чул, но вътре можеше да е немият. Глухонемият. Можеш да си викаш, докато посинееш, той няма да те чуе, макар да е вътре в къщата.

Премествайки пазарската си чанта от едната в другата ръка, Надин натисна дръжката на вратата и откри, че не е заключено. Влезе вътре. Намираше се в малък коридор. Четири стъпала нагоре водеха към кухнята, а други надолу към мазето, където Харолд й бе казал, че се намира апартаментът на Андрос. Придаде на лицето си приятен израз и заслиза надолу по стълбите, преповтаряйки повода за посещението си, сякаш той наистина бе там.

Влязох направо, защото реших, че няма да чуеш, ако почукам. Някои от нас искаха да разберат, дали ще се наложи да се работи нощна смяна, за да се поправят изгорелите генератори. Брад каза ли ти нещо по този повод?

Долу имаше само две стаи. Едната бе спалня, скромна като килията на монах. Другата беше кабинет. Имаше бюро, голям стол, кошче за боклук и рафт с книги. Бюрото бе затрупано с разни хартийки и тя ги прегледа небрежно. Повечето нямаха смисъл за нея — тя реши, че Ник бе разговарял с някого („Предполагам, но не трябва ли да го попитаме дали не може да се направи по по-лесен начин?“ — пишеше на една от хартийките). Други изглежда бяха бележки, които бе написал за себе си. А трети й напомняха за оградените места в дневника на Харолд, които той наричаше със саркастична усмивка „Правила за по-добър живот“.

На друга пишеше: „Поговори с Глен по въпроса за търговията. Дали някой от нас знае основните принципи? Недостиг на продукти, нали така? Или нови пазари? Умения. Това може би е ключовата дума. Какво ще стане, ако Брад Кичнер реши да продава вместо да се раздава? Или докторът? Тогава с какво ще плащаме? А?“

Друга бележка: „Защитата на обществото е двупосочна улица.“’

Друга бележка: „Всеки път, когато разговаряме за закона, през нощта имам кошмари за Шойо. Наблюдавам ги как умират. Виждам, как Чилдрес разхвърля вечерята си из килията. Закона, закона, какво можем да направим с проклетия закон? Углавно наказание. Колко ли време ще измине, след като Брад пусне електричеството и бъде помолен да направи електрически стол?“

Тя се откъсна от записките — неохотно. Беше интересно да четеш бележките, оставени от човек, който може да мисли само чрез писане (един от професорите й в колежа обичаше да казва, че мисловният процес никога не е напълно завършен, ако не си изговорил звуковете) , но работата й тук, долу, беше завършена. Ник го нямаше. Къщата бе празна. Да се мотае повече от необходимото, означаваше да предизвика късмета си ненужно.

Качи се отново по стълбите. Харолд бе казал, че вероятно те ще се съберат в дневната. Стаята бе огромна, постлана с виненочервен обикновен килим. Цялата западна стена беше от стъкло и оттам се виждаше прекрасна гледка към Флатиронс. Имаше чувството, че е на показ, като муха на стена Знаеше, че външната страна на прозореца е тъмна, така че всеки, който погледнеше в тази посока, щеше да види само отражението си, но не можеше да се отърве от усещането, че е на показ. Искаше да приключи бързо с работата.

В южната част на стаята намери онова, което търсеше дълбок дрешник, който Ралф все още не бе подредил. Вътре висяха палта, а в единия ъгъл бяха струпани ботуши, ръкавици, шалове и други зимни вълнени дрехи. Надин бързо извади от пазарската си чанта консервите. Те бяха за заблуда, под кутиите с доматено пюре и сардина имаше кутия от обувки с динамит и радиотелефон.

„Ако го поставя в дрешника, ще се задейства ли? — бе попитала тя Харолд. — Няма ли взривът да е твърде слаб?“

„Надин, ако устройството се задейства, а не виждам причина да не го стори, то ще отнесе половината къща и по-голямата част от хълма, на която е построена. Сложи кутията, където може да остане незабелязана до събранието им. Дрешникът е подходящ. Имам доверие в теб. Ще бъде същото, като в онази стара приказка за шивача и мухите. С един удар — седем убити. Само че в този случай си имаме работа с политически хлебарки.“

Надин разбута встрани ботушите и шаловете и остави кутията. Покри я отново с нещата и бързо се отдалечи от дрешника. „Ето. Направих го, за добро или зло“ — помисли си тя.

Излезе от къщата, без да се оглежда, опитвайки се да не обръща внимание на гласа, който й заповядваше да се върне и да изтръгне кабела свързващ радиотелефона с динамита, казвайки й да се откаже, преди да е полудяла напълно.

Надин постави торбата с продуктите в багажника на веспата и запали мотора. През цялото време, докато се отдалечаваше от къщата, този глас продължаваше да повтаря: „Няма да го оставиш там, нали? Няма да оставиш бомбата там, нали? Толкова хора загинаха по света…“

Тя зави зад ъгъла, като едва различаваше пътя пред себе си. Сълзи премрежваха очите й.

„… Най-тежкият грях е да отнемеш човешки живот.“ В случая седем живота. Не, повече, защото комитетът щеше да изслуша докладите на отговорниците на няколко подкомитета.

Спря на ъгъла на „Бейслайн“ и „Бродуей“ с намерението да се върне назад. Трепереше цялата.

По-късно по никакъв начин не можеше да обясни на Харолд какво точно се бе случило — всъщност не се и опита. БЕ предчувствие за бъдещите ужаси. Усети, как зрението й се замъглява. Струваше й се, че пред нея бавно се спуска черна завеса, леко полюшвана от вятъра. От време на време завесата започваше да се развява по-силно и тя можеше да види дневната светлина под нея, малка част от пустото кръстовище. Но скоро завесата я обгърна плътно и тя се загуби в нея. Ослепя, оглуша и загуби сетивата си. Мислещото „аз“ на Надин се превърна в черен, топъл пашкул. И тя усети, като той прониква в нея. От гърдите й се изтръгна див вопъл, но нямаше уста, с която да изкрещи.

Проникване: ентропия.

Не знаеше значението на тези думи в това съчетание, но почувства, че в тях се крие истина.

Не можеше да се сравни с нищо, което бе изпитала досега. По-късно наум й дойдоха няколко метафори, но тя ги отхвърли една след друга:

Плуваш в топла вода и неочаквано попадаш в дълбока студена яма, от което тялото ти изтръпва.

Направили са ти инжекция новокаин и зъболекарят ти изважда зъб. Няма болка. Плюеш кръв в малко бяло легенче. В теб се образува дупка; можеш да опипаш с език мястото, където преди миг бе живяла част от теб.

Гледаш се в огледало. Гледаш се много дълго. Пет, десет минути. Без да мигаш. С ужас започваш да забелязваш, че лицето ти се променя, като лицето на Лон Чани Младши във филма за върколаци. Вече не можеш да се познаеш сам и се превръщаш в своя двойник, в безумен вампир с бледа кожа и Рибешки очи.

Нито едно от тези усещания не подхождаше като сравнение.

Зловещият човек бе проникнал в нея, и от него се излъчваше студ.

* * *

Когато Надин отвори очи, първата й мисъл бе, че е в ада. Адът беше белота — теза към антитезата на зловещия човек. Пред нея се простираше белезникаво нищо. Бяло-бяло-бяло. Обкръжаваше я бял ад, и той бе навсякъде.

Втренчи очи в бялото (бе невъзможно да се гледа), замаяна, агонизираща и чак след няколко минути усети седалката на моторолера между бедрата си. С периферното си зрение забеляза друг цвят — зелен.

С усилие откъсна поглед от белотата. Огледа се. Устните й трепереха, очите й бяха изпълнени с ужас. Тайнственият човек беше в нея. Флаг беше в нея. И когато бе дошъл, я бе лишил от петте й чувства, свързващи я с реалността. Беше се разходил в нея, както човек се разхожда с кола. И я бе отвел… къде?

Погледна бялата плоскост и разбра, че това беше екранът на откритото кино на фона на бялото дъждовно небе. Обърна се назад и забеляза бара. Стените му бяха боядисани в телесно розово. На фасадата бе написано: Заповядайте в Холидей Туин! Наслаждавайте се на филма под звездното небе тази вечер!

Тъмнината я бе обгърнала на пресечката на „Бейслейн“ и „Бродуей“. Сега се намираше в края на Двайсет и осма улица, почти извън града, откъдето пътят водеше към… Лонгмонт, нали така?

Все още усещаше вкуса му в себе си, някъде в дълбините на ума си, като студена слуз на пода.

Бе заобиколена от стълбове, метални стълбове като часовои, всеки от които бе висок по метър и половина. На всеки бяха монтирани по две тонколони. Под краката си имаше настилка от чакъл, но през него бяха прораснали трева и глухарчета. Предположи, че „Холидей Туин“ не е много посещаван от юни насам. Можеше да се каже, че лятото не беше добро да спечелиш от развлечения.

— Защо съм тук? — прошепна тя.

Говореше си сама и не очакваше отговор. Ето защо, когато получи такъв, ужас стисна гърлото й.

Всички тонколони паднаха едновременно от металните стълбове върху чакъла. Звукът от падането бе силен, усилено „ЧЪНК“! — звук от мъртво тяло, удрящо се в чакъла.

— НАДИН — прогърмя гласът му от колоните и тя ужасно се уплаши. Ръцете й се вдигнаха нагоре, дланите й запушиха ушите й , но звукът идваше едновременно отвсякъде, нямаше къде да се скрие от този силен глас, пълен с ужасяваща веселост и кошмарна комична похот.

— НАДИН, НАДИН О, КАК ОБИЧАМ, ОБИЧАМ НАДИН, МОЯТА ОБИЧНА, МОЯТА КРАСИВА…

— Престани — напрегна тя гласните си струни до краен предел,но гласът й бе слаб в сравнение с този, който се носеше от тонколоните. Въпреки всичко гласът спря. Настъпи тишина. Падналите на чакъла тонколони я гледаха като фасетъчни очи на гигантски насекоми.

Надин бавно свали ръце от ушите си.

„Ти си подлудяла — успокои се сама тя. — Това е всичко. Напрежението от очакването… и игрите на Харолд… и накрая поставянето на експлозива, всичко това те е тласнало към ръба, скъпа, и си подлудяла. Е, може би така е по-добре.“

Но не беше подлудяла и тя го знаеше.

Това бе далеч по-лошо от лудостта.

Сякаш за да потвърдят това, тонколоните отново заехтяха с жесток, но в същото време омайващ глас — глас на директор на училище, който упреква по училищната радиоуредба учениците си за някакво провинение. „НАДИН. ТЕ ЗНАЯТ.“

— Знаят — повтори като папагал Надин. Не беше сигурна кои са те, или какво знаят, но не се съмняваше в неизбежността на случилото се.

„ДЪРЖИШ СЕ ГЛУПАВО. ГЛУПОСТТА МОЖЕ И ДА СЕ ХАРЕСВА НА БОГ, НО НЕ И НА МЕН.“

„Глупост — помисли си тя. — Глупост, глупост. Зная какво означава тази дума. Смятам, че означава смърт.“

„ТЕ ЗНАЯТ ВСИЧКО… ОСВЕН ЗА КУТИЯТА ЗА ОБУВКИ.“

Тонколони. Навсякъде, втренчени в нея от белия чакъл.

„ОТИДИ В АМФИТЕАТЪР СЪНРАЙЗ. ОСТАНИ ТАМ Ш УТРЕ ВЕЧЕРТА, КОГАТО СЕ СЪБЕРАТ. А ПОСЛЕ ДВАМАТА С ХАРОЛД МОЖЕТЕ ДА ДОЙДЕТЕ. ДА ДОЙДЕТЕ ПРИ МЕН.“

Сега Надин бе обзета от проста, сияйна благодарност. Бяха се държали глупаво… но им бе даден втори шанс. И скоро, много скоро щеше да бъде при него… и тогава наистина щеше да полудее, беше абсолютно сигурна, и повече нищо нямаше да има значение.

— Амфитеатърът Сънрайз може би е твърде далеч — каза тя. Гласните й струни бяха повредени и тя можеше само да грачи. — Може да се окаже много далеч за… — За какво? — замисли се тя. О! Да! Точно така! За радиотелефона. За сигнала.

Отговор не последва.

Тонколоните все така лежаха на чакъла, гледайки в нея, стотици тонколони.

Запали мотора. Ехото я накара да подскочи. Звукът бе като от изстрел с пистолет. Искаше да се махне от това ужасно място, по-далеч от тези тонколони, които я наблюдаваха. „Трябва да се махна.“

Мотопедът се наклони, когато се опита да завие. Може би щеше да го удържи, ако беше на асфалт, но задното колело на веспата поднесе и тя падна, като прехапа долната си устна и сряза бузата си. Изправи се, очите й бяха широко отворени и уплашени. Цялата трепереше.

Излезе на алеята, по която колите влизаха в откритото кино. Малката будка, където продаваха билетите, бе точно пред нея. Щеше да успее. Щеше да се измъкне оттук.

Зад нея стотиците тонколони оживяха едновременно и сега един глас пееше ужасна немелодична песен: „ЩЕ СЕ ВИДИМ… НА ВСИЧКИТЕ СТАРИ ПОЗНАТИ МЕСТА… КОИТО МОЕТО СЪРЦЕ ОБИЧА.. ЦЯЛ ДЕН…“ Надин изкрещя с новия си пресипнал глас. Тогава проехтя мощен, чудовищен смях, който сякаш извираше от земята навсякъде около нея.

„БЪДИ ДОБРО МОМИЧЕ, НАДИН — бумтеше гласът. — ВНИМАВАЙ, СКЪПА МОЯ.“

Тя се добра до шосето и полетя по посока на Боулдър с най-голямата скорост, с която веспата можеше да се движи, оставяйки безплътния глас и тонколоните назад…, но носейки ги в сърцето си, сега и завинаги.

* * *

Изчака Харолд зад ъгъла до автобусната спирка. Когато той я видя, лицето му застина и пребледня.

— Надин… — прошепна той.

— Харолд, те знаят всичко. Трябва да…

— Косата ти, Надин, о, мили Боже, косата ти…

— Чуй ме!

Изглежда той успя да се съвземе донякъде.

— Добре. Какво се е случило?

— Отишли са в къщата ти и са открили дневника. Взели са го със себе си.

Лицето на Харолд се изкриви от гняв, ужас и срам. Постепенно емоциите утихнаха, а сетне като някакъв ужасен труп, изплуващ от водата, на лицето му отново се появи застиналата усмивка.

— Кой? Кой го е направил?

— Не зная точно, но това е без значение. Фран Голдсмит е една от тях, сигурна съм. Може би Бейтман или Ъндърууд. Не зная. Но те ще дойдат за теб, Харолд.

— Как разбра? — той грубо я сграбчи за раменете, спомняйки си, че точно тя беше сложила дневника под плочата на камината. Разтърси я като парцалена кукла, но Надин го гледаше без страх. През този дълъг, безкрайно дълъг ден се беше сблъскала лице в лице с много по-ужасни неща от Харолд Лодър.

— Кучка, откъде знаеш всичко това?

— Той ми каза.

Харолд отпусна ръце.

— Флаг? — шепнешком попита той. — Той ти е казал? Говорил е с теб? И е направил това?

— За какво говориш?

Стояха до магазин за електроуреди. Харолд отново я хвана за раменете и я обърна към витрината. Надин дълго се взира в отражението си.

Косите й бяха побелели напълно.

„О, как обичам, обичам Надин.“

— Хайде — каза тя. — Трябва да напуснем града.

— Сега?

— Когато мръкне. Дотогава ще се крием и ще съберем необходимите неща за лагеруване. — На запад ли ще заминем? — Още не. Трябва да изчакаме до утре вечерта.

— Може би вече не искам да правя такива неща — прошепна Харолд. Все още гледаше побелелите й коси.

— Твърде късно е, Харолд — отвърна тя.