Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 100 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

7.

В здрача, който обгръща земята след залез слънце; преди да настане нощта, през една от онези броени минути, наричани от кинорежисьорите „магически час“, Вик Палфри се изтръгна от болезнените кошмари за няколко кратки мига.

„Умирам“ — помисли си той и думите прозвучаха в главата му толкова ясно, че се запита дали не е проговорил на глас, макар да не беше така.

Огледа се и видя, че е в болнично легло, подпрян в полуседнало положение, за да не се задави от собствените си храчки. Завивките бяха здраво прикрепени с големи безопасни игли. „Сигурно доста съм се мятал — помисли той леко развеселено. — Изритвал съм одеялото.“ И едва тогава дойде най-важната мисъл. „Къде съм?“

Около шията му беше завързан лигавник, покрит със засъхнали храчки. Мъчеше го главоболие. Из съзнанието му танцуваха някакви странни мисли и той разбра, че допреди малко е бълнувал… и прояснението едва ли ще е задълго. Беше болен и това, което преживяваше в момента, не беше нито оздравяване, нито дори подобрение, а само мимолетно събуждане.

Докосна челото си с опакото на ръката и веднага я отдръпна с лека гримаса, сякаш бе пипнал разпалена печка. Да, както можеше да се предположи, изгаряше от температура и беше надупчен целият. Две прозрачни пластмасови тръбички излизаха от ноздрите му. Още една лъкатушеше изпод болничното одеяло към стъкленица на пода и той отлично разбираше къде е другият й край. На метална стойка край леглото висяха два буркана и тръбичките от тях се съединяваха, преди да потънат в ръката му, точно под лакътя. Бяха го сложили на системи.

Би могло да се очаква, че с толкова много тръби лекарите са доволни. Но явно не бяха, защото имаше и проводници. По главата му. По гърдите. По лявата ръка. Дявол да го вземе, един май беше напъхан право в пъпа му. И като капак на всичко отчетливо усещаше, че са му натъпкали нещо в задника. За Бога, какво пък беше това? Радар за лайна ли?

— Хей!

Искаше да нададе крясък, изпълнен с възмущение. Но с гърлото му се изтръгна само дрезгавият шепот на тежко болен човек. И заедно със звука отново бликнаха храчки — май гърдите му бяха претъпкани с тях.

Мамо, Джордж прибра ли коня?

Не, това вече беше кошмарът. Някаква нелепа мисъл, прелетяла като метеор край ръба на съзнанието му. Но макар и далечна, тя почти го заблуди за секунда. Явно не му оставаше много. Това го изпълни с ужас. Ръцете му бяха изтънели като клечки и той предположи, че е отслабнал петнайсетина килограма, а и преди не беше кой знае колко дебел. Тази… тази болест, както и да се наричаше… щеше да го убие. Боеше се, че може да умре, бръщолевейки несвързан глупости като вдетинен старец.

Джордж отиде на среща с Норма Уилис. Хайде, мойто момче, бягай да прибереш коня и му дай зоб.

Не е моя работа.

Виктор, нали обичаш мама?

Да. Обаче не е моя…

Трябва да обичаш мама. Мама е болна от грип.

Не е вярно, мамо. Болна си от туберкулоза. Туберкулозата ще те убие. През хиляда деветстотин четирийсет и седма. А Джордж ще умре точно шест дни след като пристигне в Корея, само колкото да напише едно писмо и после — бам-бам-бам Джордж е…

Вик, слушай какво ти казвам, щото повече НЯМА да говоря. Бягай да прибереш коня.

— Не е тя, аз съм болен от грип — прошепна той, изплувайки пак от кошмара. — Аз.

Гледаше вратата и си мислеше, че е адски странна дори за болнична врата. Беше заоблена по ръбовете, укрепена с нитове и долният край свършваше на петнайсетина сантиметра от плочките на пода. Дори калпав дърводелец като Вик Палфри можеше

(дай си ми книжките, Вик, стига ти толкова)

(Мамо, той ми взе книжките! Дай си ми ги! Даааааааай!

да направи по-хубава. Тя беше

(стоманена)

Кой знае защо, тази мисъл се заби в мозъка му като пирон и Вик напрегна всички сили, за да се надигне и да огледа вратата. Да, така беше. Определено. Стоманена врата. Защо го държаха зад стоманена врата в тая болница? Какво се бе случило? Наистина ли умираше? Време ли бе вече да мисли как ще се срещне с Бога? Господи, какво се бе случило? Отчаяно се напрегна да разкъса увисналата в главата му сива мъгла, но през нея долитаха само далечни гласове — познати гласове, ала не можеше да си спомни на кого принадлежат. Чуйте какво ще ви река… ония просто трябва да кажат… майната й на тая инфлация…

Хап, май ще е добре да изключиш помпите. (Хап? Бил Хапскомб? Кой беше тоя? Името ми звучи познато.) Леле Боже… Мъртви са и още как… Дай ръка, веднага ще те измъкна… Дай си ми книжките, Вик, стига ти… В този момент лъчите на залязващото слънце (или по-точно отслабването на тия лъчи) задействаха скритото фотореле. Лампите в стаята се включиха. Когато наоколо светна, той забеляза множеството угрижени лица, които го наблюдаваха иззад двойната стъклена преграда. Изкрещя, защото отначало помисли, че това са хората, разговарящи в главата му. Сред наблюдателите един мъж с бяла престилка размаха енергично ръце към някого, но Вик вече не се страхуваше. Беше прекалено слаб, за да се бои задълго. Но внезапният ужас, дошъл с безмълвния изблик на светлина и тия вторачени лица (с белите си престилки приличаха на призрачни съдебни заседатели), разчисти част от преградите в мозъка му и той разбра къде се намира. Атланта. Атланта, щат Джорджия. Бяха дошли да го приберат — него, Хап, Норм, жената и децата на Норм. Бяха прибрали Ханк Кармайкъл. Стю Редман. И Бог знае още кого. Вик беше изплашен и възмутен. Вярно, имаше кашлица и хрема, но в никакъв случай не би повярвал, че е прихванал холера или от каквото там беше умрял онзи нещастник, Кемпиън заедно със семейството си. Освен това имаше лека температура, а Норм Бруът се препъваше и трябваше да го крепят по стълбичката на самолета. Жената на Норм плачеше от страх, малкият Боби Бруът също плачеше… и кашляше. Дрезгава, влажна кашлица. Самолетът ги чакаше на малкото летище край Брейнтри, но за й напуснат Арнет, трябваше да минат през бариера на шосе 93, а наоколо някакви хора разпъваха телени заграждения… телени заграждения насред пустинята…

Над странната врата светна червена лампичка. Раздаде се съскане, после нещо забуча ритмично като въздушна помпа Когато шумът секна, вратата се отвори. Влезе мъж, омотан в огромен, бял херметичен костюм с прозрачна маска. Зад маската лицето му се полюшваше като привързан балон. На гърба му висяха въздушни бутилки, а когато заговори, в металическия му глас сякаш нямаше нищо човешко. Беше като онзи глас от детските електронни игри, който подканва: „Опитай пак, космически юнга“, когато хлапето се провали в последния опит.

— Как се чувствате, мистър Палфри? — проскрибуца гласът Но Вик не можа да отговори. Бе потънал отново в зелената бездна. Зад прозрачната маска на белия костюм виждаше лицето на мама. Мама беше облечена в бяло, когато тримата с татко и Джордж отидоха да я видят за последен път в санаториума. Трябваше да лежи в санаториум, та да не зарази още някого от семейството. Туберкулозата била заразна. От нея се умирало. Той заговори на своята мама… каза, че ще бъде добро момче и ще прибере коня… каза й, че Джордж му взел книжките… попита я дали се чувства по-добре… и как мисли, дали ще се прибере скоро у дома… а човекът с белия костюм заби в ръката му спринцовка и докато Вик потъваше, думите му ставаха все по-неясни. Човекът с костюма се озърна към лицата зад стъклото и поклати глава. После натисна външния бутон на микрофона под брадичката си и каза:

— Ако и това не помогне, едва ли ще доживее до полунощ. За Вик Палфри магическият час бе свършил.

— Само си вдигнете ръкава, мистър Редман — каза хубавичката тъмнокоса сестра. — Ще стане за минутка.

Тя държеше неловко апарата за мерене на кръвното с дебелите ръкавици на костюма. Усмихваше се дяволито зад прозрачната пластмасова маска, сякаш двамата споделяха някаква весела тайна.

— Не — каза Стю. Сестрата веднага стана деловита.

— Така нареди докторът. Моля ви.

— Щом е наредил, искам да говоря с него.

— Боя се, че в момента е зает. Хайде, само си вдигнете…

— Ще почакам — невъзмутимо отвърна Стю, без да посегне към ръкава си.

— Аз просто си върша работата. Нали не искате да ми докарате неприятности? — Този път тя изпробва обаятелна детинска усмивка. — Хайде, само ми позволете да…

— Няма — отсече Стю. — Идете да им кажете. Нека пратят някого.

Угрижената сестра се върна до стоманената врата и пъхна в ключалката широк плосък ключ. Помпата запъхтя, вратата се отвори с тихо съскане и момичето прекрачи прага. На сбогуване хвърли към Стю един последен укоризнен поглед. Той не наведе очи.

Когато вратата се затвори, Стю стана и неспокойно пристъпи към прозореца — два слоя стъкло и дебела решетка — но навън бе паднал мрак и не се виждаше нищо. Върна се и седна на стола до леглото. Беше облечен с избелели джинси, карирана риза и кафяви каубойски ботуши, чиито шевове вече започваха да се разхлабват отстрани. Плъзна ръка по бузите си и недоволно се намръщи от допира на четината. Не му разрешаваха да се бръсне, а брадата му растеше бързо.

Нямаше нищо против самите изследвания. Обаче не искаше да го държат в неведение и страх. Не беше болен, поне засега, но се боеше до смърт. Тук ставаше нещо нередно и той смяташе да откаже всякакво сътрудничество, докато не дойдеха да му обяснят какво се бе случило в Арнет и какво общо имаше с това онзи тип, Кемпиън. Тогава поне щеше да има ясна представа от какво се страхува.

Те бяха очаквали въпросите от самото начало, личеше си по очите им. Лекарите умеят да заобикалят истината. Преди четири години жена му бе починала в болница от рак, който започна в утробата й, а сетне лумна нагоре като горски пожар. По онова време Стю забеляза как умело заобикаляха въпросите й — променяха темата или я затрупваха с купища специализирана информация. Затова сега реши да не задава въпроси и веднага усети, че това ги тревожи. Сега бе дошло времето да пита и щеше да получи търсените отговори. Най-вероятно с едносрични думи.

За някои неща се досещаше сам. Кемпиън, жена му и детето бяха прихванали някаква страшна болест. Тя започваше като грип или лятна настинка, само че продължаваше да се влошава докато човек се задуши от собствените си храчки или изгори от треска. И беше извънредно заразна.

Бяха дошли да го вземат преди два дни, на седемнайсети след пладне. Четирима военни и лекар. Любезни, но непреклонни. За отказ не можеше да става и дума — четиримата военни носеха пистолети. Точно тогава Стю Редман се изплаши не на шега.

От Арнет към летището край Брейнтри се отправи цял керван. Стю пътуваше заедно с Вик Палфри, Хап, семейство Бруът, Ханк Кармайкъл, жена му и двама подофицери. Бяха натъпкани в каросерията на армейски камион и подофицерите не обелиха нито дума, дори когато Лайла Бруът изпадна в истерия.

Другите камиони също бяха претъпкани. Стю не видя колко души са натоварили, но успя да забележи петчленното семейство на Ходжис и Крис Ортега — братът на Карлос от линейката. Крис беше барман в „Индианската глава“. Видя още Паркър Насън и жена му — старците, които живееха в каравана близо до неговата къща. Навярно бяха прибрали всички свидетели на катастрофата и всички, с които са контактували след това.

В покрайнините на градчето два тъмнозелени камиона преграждаха шосето. Стю предположи, че останалите пътища към Арнет също са блокирани. Наоколо разпъваха бодлива тел, а по-късно сигурно щяха да сложат и часови.

Значи беше сериозно. Въпрос на живот и смърт.

Той седеше търпеливо на стола край болничното легло, в което все още не бе лягал, и чакаше сестрата да доведе някого. Най-вероятно първият посетител ще бъде дребна риба. До сутринта може би ще му пратят някого с достатъчно власт, за да отговори на въпросите. Нищо, ще почака. Стюарт Редман беше търпелив.

За да се намира на работа, той започна да си припомня в какво състояние бяха хората, с които го откараха до летището. Единствено Норм изглеждаше сериозно болен. Кашлица, храчки, висока температура. Другите просто бяха настинали повече или по-малко. Люк Бруът кихаше. Лайла Бруът и Бик Палфри кашляха лекичко от време на време. Хап имаше хрема и непрекъснато се секнеше. Приличаха на хлапета от втори или трети клас — доколкото си спомняше Стю, по негово време две трети от класа все мъкнеха по някой микроб.

Но онова, което го изплаши най-много — макар че може да беше просто съвпадение — се случи когато завиваха към летището. Изведнъж военният шофьор оглушително кихна три пъти подред. Да, навярно беше съвпадение. В Източен Тексас юни е лош месец за алергичните. Или пък шофьорът просто бе прихванал обикновена настинка за разлика от гадорията, която тормозеше всички останали. Стю искаше да вярва в това. Защото, ако нещо прескача толкова бързо от човек на човек…

Охраната се качи в самолета заедно с тях. Военните пътуваха мълчаливо и не отговаряха на никакви въпроси. Само казваха, че отиват в Атланта. Там щели да им обяснят какво става (нагла лъжа). За всичко останало мълчаха. По време на полета Хап седеше до Стю и беше къркан до премаляване. Във военния самолет нямаше кой знае какви удобства, но пък предлагаха първокласни напитки и храна като по най-реномираните въздушни линии. Разбира се, вместо хубавичка стюардеса имаше някакъв навъсен сержант, обаче ако човек си затвореше очите за тая работа, всичко друго беше направо чудесно. Даже Лайла Бруът се поуспокои, след като гаврътна две питиета.

По някое време Хап се приведе и лъхна към Стю облак топли алкохолни пари.

— Чудновати момчета са се подбрали в тая тайфа, Стюарт. Нито един под петдесет, нито един с венчална халка. Ниски чинове от кариерата.

Половин час преди кацането Норм Бруът припадна и Лайла се разпищя. Двама от навъсените сержанти омотаха Норм в одеяло и бързо го отмъкнаха нанякъде. Загубила предишното си спокойствие, Лайла продължаваше да пищи. След малко избълва двете питиета заедно с пилешкия сандвич, който бе яла по пътя. Други двама сержанти невъзмутимо се заеха да почистват около нея.

— Каква е тая работа? — крещеше Лайла. — Какво му е на мъжа ми? Ще умрем ли? Ще умрат ли дечицата ми? — Беше се вкопчила с желязна хватка в „дечицата“ и притискаше главите им към пищната си гръд. Люк и Боби се оглеждаха тревожно, смутени и позасрамени от шума. — Няма ли кой да ми отговори? Не сме ли вече в Америка?

— Няма ли кой да я накара да млъкне? — изръмжа Крис Ортега от дъното на самолета. — За Бога, тая жена вие като Развален грамофон.

Един от военните я накара да изпие чаша мляко и Лайла наистина млъкна. До края на полета не обели нито дума, само гледаше през прозореца и си тананикаше тихичко. Навярно в чашата имаше и още нещо освен млякото.

Когато кацнаха, на летището ги чакаха четири кадилака. Трите бяха за хората от Арнет. Военните се настаниха в четвъртия. Стю предполагаше, че тия юначаги без брачни халки — и сигурно без роднини — сега са нейде наоколо в сградата. Над вратата отново светна червена лампа. Когато скритата помпа спря да работи, в стаята влезе човек с бял херметичен костюм. Доктор Денинджър. Той беше млад. Имаше гъста черна коса, мургава кожа, остри черти и месести устни.

— Пати Гриър казва, че й създавате неприятности избръмча високоговорителят върху гърдите на Денинджър. Много е разстроена.

— Не виждам от какво — безгрижно заяви Стю. Трудно бе да се преструва на спокоен, но трябваше на всяка цена да прикрие страха си. По думите и поведението на Денинджър личеше, че е от ония, които безжалостно тормозят подчинените си, но са готови с часове да лижат задниците на началството. Подобен тип лесно се поддава на управление, стига да вярва, че държиш тоягата. Но усети ли страх, веднага ще ти пробута изтъркания номер: едно ледено: „Съжалявам, нямам право да говоря“, а под него — високомерно презрение към тия тъпи цивилни, дето все си бъркат носа където не им е работа.

— Искам да получа отговор на няколко въпроса — каза Стю,

— Съжалявам, но…

— Ако желаете да ви съдействам, отговорете ми.

— След време ще бъдете…

— Мога да ви създам доста неприятности.

— Знаем това — кисело отвърна Денинджър. — Просто не съм упълномощен да ви съобщя каквото и да било, мистър Редман. Аз самият не знам почти нищо.

— Предполагам, че ми взимате кръвни проби. Всички тия спринцовки…

— Точно така — предпазливо кимна Денинджър.

— Защо?

— Повтарям ви, мистър Редман, не мога да кажа, защото не знам. — Денинджър отново се вкисна и Стю бе склонен да му повярва. Тоя тип явно работеше като обикновено техническо лице и това никак не му се нравеше.

— Родният ми град бе поставен под карантина.

— Не съм в течение.

Но този път Денинджър извърна очи и Стю реши, че лъже. Вдигна ръка към телевизора.

— Защо не споменават нищо по телевизията?

— Моля?

— Когато едно градче бъде обградено с бариери и телени мрежи, това е новина — обясни Стю.

— Мистър Редман, оставете просто Пати да ви измери…

— Не. Ако искате нещо от мен, ще трябва да пратите двойка яки мъже. Обаче и десет да пратите, ще се помъча да им разкъсам костюмите. Знаете ли, не ми изглеждат чак толкова здрави. Той шеговито посегна към костюма на Денинджър и онзи отскочи толкова припряно, че едва не се просна по гръб. От високоговорителя излетя писък на ужас и зад двойното стъкло се размърдаха нечии силуети.

— Предполагам, че можете да ми сложите приспивателно в храната, но това ще обърка изследванията, нали?

— Мистър Редман, държите се неразумно — заяви Денинджър от безопасно разстояние. — Вашето нежелание да сътрудничите може да застраши сериозно интересите на нацията. Разбирате ли ме?

— Не — отвърна Стю. — Засега ми се струва точно обратното — че нацията застрашава сериозно моите интереси. Заключиха ме в някаква болница в Джорджия с един мазен, скапан доктор, дето бъкел не разбира от цялата работа. Пръждосвай се оттук и ми прати или човек, дето ще разговаря нормално, или тайфа юначаги да ми измерят кръвното насила. Обаче без бой няма да се дам, тъй да знаеш.

След излизането на Денинджър той остана да седи абсолютно неподвижно. Сестрата не се върна. Не се появиха и желаещи насила да мерят кръвното му. Като поразмисли, Стю реши, че и подобна дреболия би се оказала съвършено безсмислена, ако данните са получени след борба. Засега го оставяха да се пече в собствен сос.

Той стана, включи телевизора и впери в екрана невиждащ поглед. В гърдите му страхът бушуваше като побеснял слон. От два дни чакаше кога ще започне да киха, да кашля и да плюе черни храчки. Питаше се какво ли става с другите — все хора, които бе познавал цял живот. Питаше се дали някой е чак толкова зле, колкото Кемпиън. Мислеше за жената и детето, проснати във вехтия шевролет, но лицата им бяха на Лайла Бруът и малката Черил Ходжис.

Телевизорът пращеше и бръщолевеше. В гърдите на Стю сърцето бавно отмерваше удар след удар. Климатичната инсталация пречистваше въздуха с едва доловимо бръмчене. Стю усещаше как непоносимият страх се гърчи под маската на безразличие. Понякога беше като слон — грамаден, обезумял, готов да изпотъпче всичко. Друг път ставаше като плъх — дребен, настървен да гризе с острите си зъбки. Но никога не изчезваше.

Минаха четирийсет часа, преди да му изпратят човек, с когото да поговори.