Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stand, 1978 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Апокалиптична фантастика
- Дарк фентъзи
- Духове; призраци; демони
- Мистично фентъзи
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Технотрилър
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 100 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2008)
Източник: Библиотеката на Александър Минковски
Издание:
СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.
СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9
СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7
Редактор: Весела Прошкова
Коректор: Лилия Атанасова
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Сблъсък | |
The Stand | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Създаване | 1978 г. САЩ |
Първо издание | 1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър, пост-апокалипсис, фантастика |
Вид | роман |
Предходна | Сияние |
Следваща | Мъртвата зона |
Сблъсък в Общомедия |
Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]
Кратко резюме
Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.
Източници
- ↑ King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
- ↑ 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.
Външни препратки
19.
Изминало бе толкова време, откакто Лари не беше стъпвал на Таймс Скуеър, че сега очакваше площадът да бъде по-различен, вълшебен. Всичко наоколо ще изглежда умалено и все пак по-красиво и той няма да се страхува от натрапчивата, понякога ужасяваща жизненост на площада, както по времето, когато бе малък и заедно с Бъди Маркс или сам идваше тук да гледа по два филма за деветдесет и девет цента, да позяпа блестящите витрини на магазините и на залите за електронни игри.
Но площадът си бе същият и кой знае защо това смути Лари, тъй като в действителност много неща се бяха променили. Нямаше я будката за вестници на ъгъла, която се виждаше, щом изкачиш стъпалата от станцията на метрото. Малко по-нататък, на мястото на салон с проблясващи и шумни електронни игри, където съмнителни типове с цигари, провиснали от крайчеца на устните им, се забавляваха с „Пустинният остров на Готлиб“ или „Космическо състезание“, сега имаше заведение, пред което стояха група чернокожи младежи и се полюшваха в такт с ритмична, въображаема мелодия. Салоните за масаж и кината за порнографски филми се бяха увеличили.
И все пак площадът си бе същият, което натъжи Лари. Единствената значима разлика бе в това, че сега се чувстваше като турист — може би дори кореняците нюйоркчани, имат същото усещане на Таймс Скуеър — все едно са джуджета, които искат да вдигнат поглед и да прочетат електронните реклами, докато обикалят площада като в омагьосан кръг. Лари не можеше да прецени — беше забравил какво е да се чувстваш част от Ню Йорк и не изгаряше от желание да си го припомни.
Тази сутрин майка му не отиде на работа. През последните два дни тя се бореше с простудата, ала днес бе станала с температура. Изтегнал се в тясното легло в старата си стая, Лари я чу как трополи из кухнята, киха и тихичко проклина, докато приготвя закуската. Сетне възрастната жена пусна телевизора. Предаваха новините по програма „Днес“. Опит за държавен преврат в Индия. Взривена електростанция в Уайоминг. Очаква се Върховният съд да приеме историческо решение относно правата на хомосексуалистите.
Когато Лари, закопчавайки ризата си, влезе в кухнята, новините бяха свършили и Джин Шалит интервюираше някакъв плешив мъж. Плешивият показваше миниатюрни стъклени фигурки на животни, изработени от него. Похвали се, че стъклодухачеството му било хоби от четирийсет години насам и книгата му щяла да бъде публикувана от „Рендъм Хауз“. Сетне изведнъж кихна.
— Извинен сте — каза Джин Шалит и се изсмя.
— Как ги искаш — пържени или бъркани? — попита Алис Ъндърууд, още по халат.
— Бъркани — отвърна Лари. Знаеше, че няма смисъл да обяснява, че не обича яйца. Според майка му закуска без яйца не беше истинска закуска. (Когато беше в добро настроение, тя ги наричаше „чупливки“.) Според нея бяха .изключително полезни, защото съдържаха белтъчини и хранителни вещества. Представата й за хранителни вещества бе доста смътна, но всеобхващаща. Алис можеше да изреди цял поменик от тях, както и „вредните за организма“ храни: бонбони, туршии, шоколадови десерти, розовите дъвки, които се продаваха заедно с портрети на бейзболисти и — Боже мой — още куп други.
Той седна и се загледа, докато майка му приготовляваше яйцата; изсипа ги в стария почернял тиган и ги разбърка със същия тел, който използваше по времето, когато Лари беше първокласник.
Сетне тя извади кърпичка от джоба на халата си, кихна, изкашля се в нея, промърмори „по дяволите“ и прибра кърпичката.
— В отпуска ли си, мамо?
— Обадих се, че съм болна. Тази хрема ще ме довърши. Мразя да отсъствам от работа в петък, толкова колежки се преструват на болни в края на седмицата, но трябва да си остана вкъщи, за да се оправя. Имам температура, а отгоре на всичко и сливиците ми са възпалени.
— Повика ли лекар?
— Докторите ходеха на визитации по домовете по времето, когато бях очарователна девойка — отвърна Алис. — Сега, ако не ти е добре, трябва да отидеш в болницата. Или пък да висиш цял ден, докато те прегледа някой шарлатанин в онези заведения за — ха! ха! — приходящи пациенти. Знаеш ли какво мисля за тях — че там използват старците като опитни зайчета за поредната правителствена здравна програма. Не можеш да си представиш каква навалица е по тези заведения. Предпочитам да си остана вкъщи и да взимам аспирин — утре ще съм като кукуряк.
Лари прекара почти цялата сутрин у дома, опитвайки се да й помогне. С геройски усилия премести телевизора в спалнята й („Ще получиш херния, за да гледам «Да се споразумеем»“ — намусено промърмори Алис), донесе й сок, крем за разтривки и изтича до магазина за едно-две евтини романчета. След това не им остана нищо друго, овен взаимно да си лазят по нервите. Майка му отбеляза колко зле работи телевизорът в спалнята, а Лари едва се сдържа да не й се сопне, че лошото изображение все пак е за предпочитане пред липсата на телевизор. Най-накрая не издържа и заяви, че отива да се поразходи.
— Прекрасна идея — възкликна майка му с очевидно облекчение. — А пък аз ще си подремна. Добро момче си, Лари.
Той слезе по тясната стълба (асансьорът все още не работеше) и излезе на улицата, обзет от чувство за вина. Предстоеше му да прекара приятен ден, освен това още имаше някой и друг долар в джоба си.
Но когато се озова на Таймс Скуеър, настроението му се развали. Вървеше безцелно, след като предвидливо бе прехвърлил портфейла в предния си джоб. Внезапно се закова пред някакъв магазин за грамофонни плочи, омагьосан от собствения си глас, който звучеше от поставените на улицата, разнебитени високоговорители.
„Не съм дошъл да прося ти да спиш с мене,
нито да разбера получила ли си просветление.
Не съм дошъл да се бия и неприятности да създавам,
но един-единствен въпрос ти задавам:
«Мила, де го твоят мъж?
Де го, скъпа…
Скъпа, де го твоят мъж?»“
„Това съм аз“ — помисли си Лари, докато разсеяно се взираше в изложените албуми, но днес собственият му глас го разстрои, дори нещо по-лошо — накара го да почувства отвращение от родния град. Не искаше да остава нито миг повече под сивкавото, с цвят на мръсно бельо небе, да диша нюйоркския смог, докато непрекъснато опипва портфейла си, за да се увери, че не са му го откраднали. Ню Йорк, името ти е параноя. Внезапно пожела да е в студиото на Западния бряг и да записва нов албум.
Ускори крачка и свърна в един безистен с електронни игри. Дочу оглушителен звън, от високоговорителите се разнасяха звуковите ефекти, придружаващи играта „Състезание със смъртта през 2000 година“, включващи неземните, електронни писъци на умиращите пешеходци. „Страхотна игричка, няма що — помисли си той. — Нищо чудно скоро да се забавляват с «Дахау през 2000 година». Положително ще им достави удоволствие.“
Приближи се до будката за обмяна и смени десет долара за монети от двайсет и пет цента. После пресече улицата, влезе в телефонната кабина до ресторанта и по памет набра номера на покерния клуб, често посещаван от Уейн Стъки.
Започна да пъха монети в процепа, докато ръката го заболя, най-сетне телефонът, намиращ се на пет хиляди километра разстояние, иззвъня.
Женски глас произнесе:
— Клуб „Джейнс“. Вече работим.
— А ти работиш ли се? — промълви Лари с дрезгав, страстен глас.
— Слушай, умнико, това не ти е… хей, да не би да е Лари?
— Да, аз съм. Здравей, Арлен.
— Къде си? Разбрах, че никой не те е виждал.
— Ами… на Източния бряг — предпазливо отвърна певецът. — Едно пиленце ми каза, че съм нападнат от пиявици и трябва да изляза от басейна, за да ме оставят на мира.
— Да не би да е нещо, свързано с голямо празненство?
— Аха.
— Чух за това. Здравата си се изръсил.
— Уейн там ли е, Арлен?
— Имаш предвид Уейн Стъки?
— Във всеки случай не Джон Уейн — той е мъртъв.
— Значи не си чул?
— Какво да чуя? Казах ти, че се намирам в другия край на страната. Хей, да не би да му се е случило нещо?
— Уейн е в болницата — пипнал е грипния вирус, дето тук му викаме „капитан Трипс“. Всъщност положението е много сериозно, говори се, че грипът е взел много жертви. Хората са изплашени и си стоят по домовете. В момента имаме шест свободни маси, което не се е случвало никога досега.
— Как е Уейн?
— Един Бог знае. Болниците са претъпкани с пациенти, но посещенията са абсолютно забранени. Има нещо гнило в цялата тази работа, Лари. Отгоре на всичко градът е пълен с войници.
— Може би са в отпуска.
— Войниците в отпуска не носят оръжие и не се движат с военни камиони. Населението е изпаднало в паника. Добре, че си далеч оттук.
— По телевизията не са съобщили нищо.
— Местните вестници съветват хората да се ваксинират против грип, това е всичко. Ала се носят слухове, че опасен вирус е изпуснат от някаква военна лаборатория. Направо ме побиват тръпки.
— Това са бабини деветини.
— Има ли признаци на грип на Източния бряг?
— Не — отвърна той, но внезапно се сети за простудата на майка му. Едва сега му хрумна, че докато пътуваше с метрото, повечето хора кихаха и кашляха — все едно, че се намираше в отделение за туберкулозни. Но в кой ли град няма простудени и хремави хора. „Вирусите на грипа са общителни“ — с насмешка си помисли Лари.
— Джейн не е на работа — говореше Арлен. — Обади се, че имала температура и сливиците й били подути. Мислех си, че никаква болест не може да хване старата брантия.
— Изтекоха три минути, обадете се, когато свършите — намеси се телефонистката.
Лари побърза да каже:
— Надявам се да се върна след една-две седмици, Арлен. Непременно ще ти се обадя.
— Чудесно. Винаги съм си мечтала да изляза с прочут рокпевец.
— Хей, Арлен! Случайно да познаваш един тип на име Дюи Тестето?
— О! — стреснато изрече тя. — Господи, Лари!
— Какво?
— Слава Богу, че не затвори! Всъщност видях Уейн два дни преди да влезе в болницата. Направо ми изскочи от ума!
— Е, какво има?
— Уейн ми даде някакъв плик. Каза, че е за тебе, но помоли да го държа една-две седмици в чекмеджето на касата, или да ти го предам, ако те видя. Каза още: „Лари има дяволски късмет, че Дюи Тестето не е научил за това.“
— Какво има в плика? — Той премести слушалката в другата си ръка.
— Един момент. Сега ще погледна.
Последва тишина, сетне се дочу шум от разкъсвана хартия. Арлен промълви:
— Спестовна книжка, издадена от Първа калифорнийска търговска банка. Влогът възлиза на… Божичко! Малко повече от 13 000 долара. Ще ти счупя главата, ако отидем в заведение и ме накараш да платя половината от сметката.
— Няма да се наложи — усмихнато отвърна Лари. — Благодаря ти, Арлен. И да ми пазиш плика!
— Не, ще го хвърля в клозета, тъпанар такъв!
— Приятно е, когато хората те обичат! Жената въздъхна.
— Ти си върхът, Лари. Слушай, ще сложа книжката в плик, върху който са написани твоето и моето име. Така няма да можеш да ме метнеш, когато решиш да си го вземеш.
— И през ум не ми минава да го сторя, сладурче. Когато свършиха, телефонистката нареди на Лари да пусне в процепа още три долара. Младият мъж, на чието лице все още грееше широка и глуповата усмивка, с удоволствие се подчини.
Сетне хвърли поглед към монетите, разпилени на полицата на телефонната будка, избра една от двайсет и пет цента, пъхна я в процепа и набра номера на майка си. Когато научиш добра новина, първата ти реакция е да я споделиш, сетне ти идва да нервираш някого. Лари смяташе — не, беше убеден — че бърза да успокои майка си и да й сьобщи, че отново е богат.
Постепенно усмивката му помръкна. Телефонът продължаваше да звъни. Може би майка му все пак е решила да отиде на работа? Спомни си зачервеното й от температурата лице, кашлицата и кихането й и гневните възклицания, заглушени от носната й кърпичка. Невъзможно беше да е излязла. Всъщност едва ли имаше сили да го стори.
Той окачи слушалката и разсеяно прибра върнатата монета, сетне излезе от кабината и спря такси. Когато колата отново потегли, запръска дъжд.
* * *
Вратата беше заключена и след като потропа два-три пъти, Лари се убеди, че майка му е излязла. Беше чукал толкова силно, че някой от горния етаж в отговор заудря по пода, подобно на разгневен призрак. Младият мъж си каза, че все пак трябва да влезе и да се убеди в предположението си, само че нямаше ключ. Обърна се, понечи да слезе на долния етаж и да позвъни на мистър Фрийман, но в този момент дочу тихо стенание.
Вратата на апартамента беше с три ключалки, но майка му не ги използваше независимо от вечния си страх от порториканците. Лари блъсна вратата с рамо и тя се разлюля в касата. Още един удар и ключалката поддаде. Вратата рязко се отвори и се удари в стената.
— Мамо?
Отново тихо стенание.
В апартамента беше тъмно; навън внезапно се бе смрачило, дочуваха се гръмотевици и шумът от усилващия се дъжд. Прозорецът на хола беше наполовина вдигнат, белите пердета се издуваха като корабни платна, сетне биваха всмуквани обратно през отвора. Част от пода беше намокрена от дъжда.
— Мамо, къде си?
Малко по-силен стон. Лари мина през кухнята, навън отново се разнесе гръм. Замалко щеше да се спъне в майка си, която лежеше по корем на прага на спалнята.
— Мамо! Господи, мамо!
Дочула гласа му, възрастната жена се опита да се обърне по гръб, ала само главата й се завъртя безпомощно, сетне отново клюмна. Дишането й беше учестено и задавено от храчките. Но най-страшното, което Лари никога не забрави, беше как окото й се обърна към него, също като окото на шопар в кланица. Лицето й беше зачервено от температурата.
— Лари, ти ли си?
— Ще те сложа да си легнеш, мамо.
Наведе се, опитвайки се да овладее треперенето на коленете си и вдигна майка си. Халатът й се разтвори и разкри избелялата й от пране нощница и мъртвешки белите й крака, покрити с подути вени.
Цялата гореше и Лари се изплаши. Каза си, че никой не би могъл да оцелее при толкова висока температура. Навярно мозъкът й се пържи.
Сякаш за да потвърди подозренията му, възрастната жена заядливо изрече:
— Лари, иди да измъкнеш баща си от бара!
— Не говори — изплашено отвърна той. — Гледай да заспиш, мамо.
— Баща ти е в бара с онзи фотограф — пискливо изрече тя сред почти осезаемата тишина; навън отново изтрещя гръмотевица. Лари имаше усещането, че тялото му е покрито с бавно стичаща се слуз. През наполовина вдигнатия прозорец на хола нахлуваше студен вятър. Сякаш почувствала го, Алис затрепери, кожата й настръхна, зъбите й затракаха. В полумрака на спалнята лицето й се белееше като пълна луна. Лари отметна завивките, положи майка си на леглото и издърпа одеялата чак до брадичката й. Ала тя продължаваше безпомощно да трепери и най-горното одеяло също потръпваше; лицето й беше зачервено, но по него нямаше и следа от пот.
— Кажи му веднага да се прибере! — изкрещя тя, сетне отново настъпи тишина, нарушавана от хрипливото й дишане.
Лари отиде в хола, тръгна към телефона, но в последния момент се приближи до прозореца, затвори го с трясък, сетне се върна до телефона.
Указателите бяха на полицата под масичката, върху която стоеше апаратът. Младият мъж откри номера на болницата „Мърси“ и го набра, докато навън изтрещя нова гръмотевица. Проблесна мълния и превърна току-що затворения прозорец в черно-бяла рентгенова плака. Майка му изкрещя и викът й смрази кръвта му.
Лари дочу бръмчене в слушалката, сетне изщракване. Привидно бодър глас изрече:
— Говори телефонният секретар на болницата „Мърси“. В момента всички линии са заети. Не затваряйте, ще бъдете свързани при първа възможност. Благодаря. Говори телефонният секретар на болницата „Мърси“. В момента всички…
— Тъпанарите живеят на долния етаж — изкрещя майка му. — Тези порториканци не разбират нищо!
— … линии са заети. Не затваряйте, ще бъдете свързани при…
Той тресна слушалката и за миг остана до телефона; усети, че го облива пот. По дяволите, що за болница е това? Да ти се обади телефонен секретар, когато собствената ти майка умира! Какво ли се е случило?
Реши да слезе на долния етаж и да помоли мистър Фрийман да наглежда болната, докато той отиде до болницата. Или пък да извика частна линейка? Господи, защо никой не знае как да постъпи в подобен случай? Защо не го преподават в училищата?
В спалнята майка му продължаваше да диша задавено.
— Връщам се веднага — промърмори Лари и се отправи към външната врата. Беше изплашен, дори ужасен от болестта на майка му, но някакъв коварен гласец му нашепваше: „Неприятностите ме преследват.“ И: „Защо трябваше да се случи, след като научих добрата новина?“ Хрумна му и още нещо, което го накара да се почувства жалък: „Доколко болестта й ще провали плановете ми? Навярно ще се наложи изцяло да ги променя.“
Лари ненавиждаше подлия глас, искаше му се да замлъкне завинаги, но той продължаваше да говори.
Младият мъж изтича надолу по стълбата към апартамента на мистър Фрийман. Когато достигна площадката на първия етаж, външната врата се отвори и дъждът нахлу вътре.