Стивън Кинг
Сблъсък (44)

41.

В осем и половина Лари се събуди от напеклото го слънце и от чуруликането на птичките. И двете го изпълваха с възторг. Откакто напуснаха Ню Йорк, всяка сутрин се събуждаше по този начин. Към всичко това се прибавяше — като безплатна награда към покупка — удоволствието от чистия свеж въздух. Дори Рита го бе забелязала. Лари все си казваше: „Е, това е най-доброто, което можем да очакваме.“ Но нещата се оправяха все повече и повече. Докато започнеше да се пита какво са се опитвали да направят с тази планета. Което на свой ред пораждаше въпроса, дали пък в места като Северна Минесота и Орегон, или по западните склонове на Скалистите планини, въздухът не е бил винаги толкова чист.

Лежейки в своята половина на двойния спален чувал под ниския платнен таван на малката палатка, която бяха прибавили към пътната си екипировка в Пасайк на 2-ри юли сутринта, Лари си спомни как Ал Спелман от „Парцаливците“ се бе опитал да го убеди да тръгне с него и още двама-трима младежи на палатка. Щяха да се отправят на изток, да спрат за една нощ във Вегас, а после да отидат на някакво място, наречено Лавленд, щата Колорадо. От там щяха да се изкачат в планината и да лагеруват на палатка пет-шест дни.

— Цялата тая глупост за „Високите Скалисти планини“ можете да си я запазите за Джон Денвър — присмя им се Лари тогава. — Като се върнете, целите ще бъдете изпохапани от комари, а задниците ви ще бъдат изприщени от отровния бръшлян, докато сте клечали из шубраците. Е, свирнете, ако случайно размислите и решите да останете на палатка във Вегас за пет дни.

Но може би беше сгрешил, че не бе отишъл с тях. Сега беше господар на себе си, никой не го притесняваше (освен Рита, но Лари смяташе, че може да я изтърпи), дишаше чист въздух, нощем спеше, без да се мята и да се преобръща — дълбоко като пън, сякаш някой го е ударил с чук по главата.

А тази сутрин в Бенинггън, щата Върмонт, когато трябваше да поемат на изток по магистрала № 9, тази сутрин се различаваше от останалите. Ей Богу, беше Четвърти юли, Денят на независимостта.

Лари седна в спалния чувал и погледна към Рита, но тя спеше дълбоко, виждаха се само очертанията на тялото й под ватираната материя и кичур коса. Е, тази сутрин ще я събуди както подобава.

Лари разкопча ципа и се измъкна навън гол-голеничък. За миг настръхна, но после усети, че всъщност е топло — може би вече имаше двайсет градуса. Предстоеше още един прекрасен ден. Лари изпълзя от палатката и се изправи.

Отстрани беше паркиран мотоциклетът им — черен „Харли Дейвидсън“, 1200 кубика, с никелирани части. Подобно на палатката и спалния чувал той също беше придобивка от Пасайк. Преди да се спрат на него, вече бяха сменили три коли — с две от тях не успяха да се промъкнат през задръстванията по магистралите, а третата заседна в калта край Нътли, когато Лари се опита да заобиколи два катастрофирали камиона. Единственото решение на проблема беше мотоциклетът. С него човек може лесно да заобиколи наблъсканите една в друга коли, като кара на първа скорост. Когато има сериозно задръстване, може просто да го бута по аварийното платно или дори по банкета, ако има такъв. На Рита идеята не й харесваше — возейки се отзад, тя се изнервяше ужасно и буквално през цялото време плътно се притискаше към него, но се съгласи, че това е единственото разрешение. Последното улично задръстване в историята на човечеството беше забележително. Още на 2-ри юли вечерта отново навлязоха в щата Ню Йорк и разпънаха палатката в покрайнините на Куоривил; на запад, обвити в мъгли, се издигаха загадъчните планини Катскил. На 3-ти следобед поеха в източна посока и на смрачаване вече бяха във Върмонт, след което се озоваха в Бенингтън.

Устроиха лагера си на една височина край града и сега, уринирайки гол до мотоциклета, Лари гледаше надолу и се възхищаваше на града, който приличаше на картичка с изглед от Нова Англия. Две спретнати бели църкви, чиито камбанарии сякаш пробождат синьото сутрешно небе, сива каменна постройка, по чиито стени пълзи бръшлян, старинна фабрика, няколко тухлени училищни сгради и много, много дървета в зелени летни премени. Единственото, което придаваше странен вид на изгледа, беше липсата на дим от комина на фабриката и паркираните под странен ъгъл коли (оттук изглеждаха като колички „Мачбокс“) по главната улица, която всъщност беше част от магистралата, по която се движеха Рита и Лари. Но в тази обляна от слънце тишина — беше тихо, освен дето от време на време се обаждаше по някоя птица — той би могъл да сподели гласно чувствата на покойната Ирма Фейет, ако познаваше тази дама — „не е голяма загуба“.

Само че беше Четвърти юли и Лари предполагаше, че все още е американец.

Той се покашля, плю и затананика, за да открие подходящата тоналност. Пое въздух — беше му особено приятно да усеща как утринният ветрец милва голото му тяло — и запя с пълно гърло:

О, кажи, виждаш ли ти

в светлината на зората,

как гордо поздравявахме преди

последните лъчи на здрача?…

Без да отмества поглед от града, Лари изпя целия куплет, завършвайки с няколко комични синкопа, защото Рита навярно вече стоеше на входа на палатката и го гледаше усмихната.

Преди да се обърне, козирува по посока на сградата, която сигурно беше Бенингтънския съд, а после тръгна към палатката — най-добрият начин да започнеш Деня на независимостта в добрите стари Съединени американски щати си оставаше доброто, изпитано американско чукане.

— Лари Ъндърууд от „Детската патриотична организация“ ви пожелава добро у…

Но платнището на входа на палатката все още не беше отметнато и той отново почувства внезапна неприязън към Рита, макар моментално да успя да я потисне. Не можеше да бъде настроена на неговата вълна през цялото време. Това е. Когато осъзнаеш този факт и свикнеш с него, вече си помъдрял. След ужаса, който преживяха в тунела, Лари упорито се опитваше да забрави слабостите на Рита и смяташе, че е успял.

Трябва да се поставиш на нейно място, това му е цаката. Трябва да осъзнаеш, че тя е доста по-възрастна и че целият й живот е бил организиран по различен начин. Нормално е да й бъде по-трудно да привикне към свят, който е обърнат с главата надолу. Например хапчетата. Лари не беше въодушевен, когато разбра, че е помъкнала цялата си проклета аптечка. Държеше хапчетата в огромен буркан: кюалид, дарвон и още едни, които тя наричаше „моите малки освежители“. Малките „освежители“ бяха червеня на цвят. Изгълтваш три и малко текила и после цял ден подскачаш като ненормален. Тези неща не му харесваха, защото един път със стомна за вода, втори път със стомна за вода и накрая даваш мило и драго за дрога. Пък тя, стомната, по-голяма от Кинг Конг. А освен това, ако се замислиш, това бяха камъни в неговата градина. От какво е нервна? Защо да не може да заспива нощем? Лари изобщо нямаше подобни проблеми. Нима не се грижи за нея? Как не, то си личи от сто километра. Тръгна към палатката, но спря за миг. Може би е по-добре да я остави да се наспи. Може би е уморена до смърт. Но…

Погледна надолу към малкия Лари, а той беше на мнение, че не бива Рита да продължава да спи. Пеенето на химна го беше възбудило. Лари отметна платнището и пропълзя в палатката.

— Рита?

След свежия утринен въздух навън миризмата го блъсна право в носа, трябва да е спал непробудно, за да не я усети по-рано. Не беше много силна, защото палатката се проветряваше добре, но все пак беше осезаема — сладникавата миризма на повръщано.

— Рита?

Тревогата му нарасна при вида на неподвижното тяло в спалния чувал, от който стърчеше само кичур коса. Той пропълзя до нея — миризмата се усили и го накара да преглътне.

— Рита, добре ли си? Събуди се, Рита!

Никаква реакция.

Лари я преобърна и видя, че ципът на чувала е наполовина отворен, сякаш през нощта се е опитвала да се освободи, може би осъзнавайки какво става; борила се е със смъртта, а през това време той е спал спокойно до нея — самият господин Скалисти планини. Обърна я по гръб — от ръката й изпадна едно от нейните шишенца с хапчета, очите й бяха помътнели зад полупритворените клепачи, устата й беше пълна със зелена пяна от повръщано, от която явно се бе задушила. Стори му се, че се е взирал в мъртвото й лице цяла вечност.

В палатката ставаше все по-горещо, докато се напече като таванско, помещение в късен августовски следобед. Сетне рукна проливен дъжд. Главата на Лари сякаш се издуваше все повече. Цялата уста на Рита беше пълна с тая гадост. Не можеше да откъсне очи от нея. В съзнанието му като повредена грамофонна плоча се въртеше мисълта: „Колко време след като е умряла, съм спал до нея? Противно, приятелю. Прооо-тивно.“

Изведнъж се отърси от вцепенението и се запрепъва навън Когато се изтърколи от палатката, одра и двете си колена Повдигаше му се ужасно — опитваше се да преодолее гаденето не искаше да го прави, защото мразеше да повръща повече от всичко на света, но изведнъж в главата му проблесна мисълта: „Братче, та аз бях решил да я ЧУКАМ!“, и внезапно загуби контрол. Сетне се разрида и се отдалечи пълзешком от димящата каша; отново му прилоша от отвратителния вкус в устата и носа му.

Почти през цялата сутрин тя не му излезе от ума. Изпитваше облекчение, че е мъртва — дори огромно облекчение. Но не би го признал никому. Потвърждаваше се всичко, казано от майка му, от Уейн Стъки и от онази глупачка, дето имаше апартамент до Фордхамския университет. Лари Ъндърууд, който удостои Фордхам с височайшето си присъствие.

— Не съм свястно момче — гласно изрече той и след като го каза, се почувства по-добре.

Така беше по-лесно да си признае истината, а да казваш истината е най-важното нещо. Лари се бе договорил със себе си — в задната стая на подсъзнанието си, откъдето Силите Зад Кулисите дърпат конците — да се грижи за Рита. Може да не е свестен, но не е и убиец, само че онова, което стори в тунела, много приличаше на опит за предумишлено убийство. Тъй че беше решил да се грижи за нея, да не й крещи, независимо колко е бесен — например когато го смазваше в желязната си прегръдка в стил „Канзас Сити“, докато пътуваха с мотоциклета, да не се изнервя, независимо колко го дразни присъствието й или какви глупости върши понякога. Онази вечер бе сложила консервна кутия с грах в жаравата на огъня, без да отвори предварително капака, и в последния миг Лари успя да я издърпа с една пръчка, три секунди преди да експлодира като бомба и тенекиените парчета да се разхвърчат наоколо като снаряди, ослепявайки ги за цял живот. Но прочете ли й конско по въпроса? Не. Не го стори. Пошегува се и заговори за друго. По същия начин реагираше и на хапчетата. Смяташе, че това си е нейна работа. Може би е трябвало да обсъдиш тези неща с нея. Може би тя е искала да поговорите.

— По дяволите, не се бяхме събрали на разговори на високо равнище — изрече на глас Лари.

Беше въпрос на оцеляване. А тя не успя да се справи. Може би го е знаела още откакто се срещнаха в Сентръл Парк и тя най-небрежно стреля по вишневото дърво с онзи на пръв поглед безобиден 32-калибров пистолет, който сякаш всеки миг щеше да избухне в ръката й . Може би…

— По дяволите! — ядосано кресна Лари. Надигна манерката, но тя беше празна, а той продължаваше да има блудкав вкус в устата. Може би в цялата страна има хора като нея. Грипът не е пощадил дори хората, приспособени да оцеляват, пък и защо ли? Може би в този миг някой младеж в идеално физическо състояние, с имунитет против грипа умира от гнойна ангина. Или както би казал Хени Янгмън: „Ей, момчета, имам цял милион от тез.“

Лари седеше под дърветата на асфалтовата отбивка край магистралата. Обгърнат от златиста омара, щатът Върмонт неусетно свършваше и започваше щатът Ню Йорк — гледката беше просто зашеметяваща. Край пътя стърчеше табела: „ВИДИМОСТ 18 КИЛОМЕТРА“. Но Лари смяташе, че вижда много по-надалеч. В ясен ден видимостта е неограничена. В другия край на отбивката имаше висок до коленете каменен парапет, където се въргаляха бирени бутилки, както и използван презерватив. Сигурно привечер тук идват гимназисти и наблюдават как в града една след друга се запалват светлините. Първо се екзалтират от красотата на гледката, после вършат други неща. ТСЛ, както му викаха те, или „тренировки по съвместно лежане“.

Само че защо се чувства толкова зле? Нали признава истината? Да. А най-неприятното бе, че изпитва облекчение. Че на шията му вече не виси камък.

Не, най-неприятното е да си сам. Самотата е най-страшна.

Банално, но вярно. Лари имаше нужда от някого, с когото да споделя мислите си. Някой, на когото да каже простичко:

„В ясен ден видимостта е неограничена.“ Ала единственият му слушател се намира в палатка на два километра и половина оттук, а устата му е пълна със зелена пяна от повръщано. Вкочанява се и събира мухи.

Лари отпусна глава на коленете си и затвори очи. Каза си че няма да плаче. Мразеше да плаче почти колкото да повръща.

В крайна сметка се оказа страхливец. Не можа да я погребе. Опита се да извика в съзнанието си всички най-ужасни неща — ларви и бръмбари; бобаци, които се отбиват да похапнат, и колко е несправедливо едно човешко същество да захвърли друго като обвивка от бонбон или празна кутия от Пепси. Струваше му се, че в цялата работа все пак има нещо не съвсем редно, а и да си признаем (нали вече си признаваме истинските причини за нещата?), погребението не е нищо друго освен най-елементарна практична мярка. Можеше да отиде в Бенинггън и да разбие някоя железария от веригата „Най-известните железарии“, да вземе една „най-известна лопата“ и подходяща „най-известна кирка“; можеше да преживее дори факта, че трябва отново да се качи там, горе, където е толкова тихо и прекрасно, и да изкопае един „най-известен гроб“ край „най-известната табела“: „18 КИЛОМЕТРА ВИДИМОСТ“. Но да влезе отново в палатката (която сигурно вече вони като онази тоалетна в парка, където „най-известният развален сладкиш“ щеше да остане за вечни времена) и да разкопчее докрай ципа на спалния чувал, после да измъкне подпухналото й, вдървено тяло, да го хване под мишниците и да го завлече до дупката, да го търкулне вътре, да хвърля отгоре пръст и да гледа как се сипе по белите й крака с разширени вени и се заплита в косата й…

Ъ-ъ, приятелю. Това май ще го прескоча. Дори и да съм страхливец, какво да се прави. Смело-смело-смело!

Лари се върна при палатката и отметна платнището. Намери някаква дълга пръчка. Пое дълбоко въздух, пресегна се с пръчката. и издърпа дрехите си навън. Сграбчи ги, отдръпна се заднешком и ги облече. После отново пое дълбоко въздух, задържа го и с помощта на пръчката измъкна и ботушите си. Приседна на едно паднало дърво и се обу.

Дрехите му бяха пропити с противната миризма.

— Мамка му! — прошепна той.

Оттук я виждаше — наполовина скрита в спалния чувал, с вкочанена ръка, чиито пръсти са свити, сякаш все още стискат флакончето с таблетки, макар то да беше изпаднало. Полупритворените й очи като че ли се взираха обвинително в него. той отново си спомни за тунела и страха от възкръсналите мъртъвци. Грабна пръчката и закри входа на платката с платнището.

Но продължаваше да усеща нейната миризма по себе си. Така че в крайна сметка Бенинггън се оказа първата му спирка. Намери магазина за мъжки дрехи, свлече от себе си своите и си избра нови — три ката, освен това четири чифта чорапи и четири чифта къси гащета. Дори успя да се снабди с нови ботуши. Погледна се в тройното огледало — зад гърба му се простираше празният магазин, а отвън се виждаше мотоциклетът, подпрян небрежно на тротоара.

— Жестоки дрехи — промърмори под нос. — Супер са! — Само че нямаше кой да се възхити на вкуса му. Излезе от магазина и запали мотоциклета. Май ще трябва да се отбие другаде, за да се снабди с нова палатка и друг спален чувал, но сега искаше само да се махне от Бенингтън колкото се може по-бързо. Ще спре по-нататък.

На излизане от града погледна към хълма и видя табелата за видимостта, но не и палатката. Още по-добре, но…

Обърна поглед към пътя и гърлото му се сви от ужас. Някакъв пикап с прикачено към него ремарке за превозване на коне беше завил рязко, за да избегне удара с друга кола и ремаркето се беше преобърнало. Щеше да забие мотора право в него, защото не гледаше къде кара.

Рязко зави надясно, новият му ботуш се протътри по настилката и той почти успя да заобиколи катастрофиралите коли. Обаче лявата стъпенка се закачи в задната броня на пикапа и моторът се изплъзна изпод Лари. Младият мъж отхвръкна и се строполи на ръба на магистралата. Мотоциклетът гърмя още известно време, след това замлъкна.

— Добре ли си? — гласно се запита Лари. Слава Богу, че караше бавно. Слава Богу, че Рита не беше с него, сигурно би получила нервна криза от уплаха. Разбира се, ако Рита беше с него, той първо не би гледал нагоре, освен това би си гледал старателно работата, както биха казали някои от вас.

— Нищо ми няма — отговори си той, но все още не беше съвсем убеден в това. Седна. Тишината сякаш го притискаше както се случваше от време на време. Беше толкова тихо, че му се струваше как ще полудее. Дори хлипането на Рита би го успокоило в този миг. Изведнъж му се стори, че около него плуват ярки звездички и се уплаши да не припадне. „Наистина съм пострадал, ще го усетя само след миг, когато отмине първоначалният шок, ще усетя, че ми изтича кръвта или нещо подобно и кой ще ми сложи турникет?“ — помисли си той.

Но щом замайването му премина, Лари се огледа и заключи, че в крайна сметка може би му няма нищо. Двете му ръце и дясното коляно бяха ожулени — крачолът на новия му. панталон беше разкъсан, но това бяха само драскотини и какво толкова е станало, по дяволите, всеки може да изхвърчи от мотора си, на кого ли не се случва.

Но всъщност знаеше какво толкова е станало. Можеше да си удари главата и да си разбие черепа — тогава щеше да си лежи насред магистралата под горещите слънчеви лъчи, докато умре. Или пък да повърне и да се задуши до смърт подобно на една своя понастоящем мъртва приятелка.

Олюлявайки се, Лари се завлече до мотора и го изправи. Не личеше да има някаква повреда, но сега изглеждаше различно. Преди беше просто машина, и то доста симпатична, която изпълняваше двойната функция да го вози и същевременно да го кара да се чувства като Джеймс Дийн или Джак Никълсън в „Ангели от ада“. Сега никеловото покритие сякаш му се хилеше като глашатай пред входа на цирка и го подканяше да се метне отгоре му, за да види дали е такъв супермен, че да се справи с чудовище на две колела като това.

Успя да запали едва на третия опит и потегли със скорост не по-голяма от тази на пешеходец. По тялото му се стичаше ледена пот и изведнъж повече от всякога ужасно му се прииска да види човешко лице.

Но този ден не срещна никого.

* * *

Следобед си наложи да кара малко по-бързо, но не можеше да се насили да не отпуска ръчката на газта, след като стрелката на скоростомера достигне трийсет километра, дори и пътят напред да е чист. На околовръстното шосе в Уилминггън откри магазин за спортни стоки и мотоциклети; спря пред него и се екипира със спален чувал, кожени ръкавици и каска, но дори и с каската не се осмеляваше да кара с повече от четиридесет километра. На най-острите завои толкова намаляваше скоростта, че се налагаше да бута огромния мотоциклет. Все още си представяше как лежи в безсъзнание край пътя и кръвта му изтича, но няма кой да се погрижи за него.

В пет часа — тъкмо наближаваше Бретълборо, лампичката, която показваше, че двигателят е загрял, светна. Лари избра подходящо място за спиране и изключи мотора със смесени чувства на облекчение и отврата.

— По-добре да го беше бутал — рече той. — Машината е направена да се кара поне със сто километра в час, глупак такъв!

Остави го и влезе в града, без да знае дали ще се върне да го прибере.

Тази вечер спа в градската градина в Бретълборо, под лятната естрада. Щом се смрачи, се пъхна отдолу и веднага заспа. По едно време се събуди, стреснат от някакъв шум. Погледна часовника си. Тънките светещи стрелки показваха единадесет и двадесет. Лари се надигна на лакът и се взря в тъмнината; струваше му се, че пространството под естрадата е огромно и палатката, която запазваше дори топлината на тялото, ужасно му липсваше. Каква прекрасна малка брезентова утроба беше тя!

Дори и да е имало някакъв звук, вече беше изчезнал; даже щурците мълчаха. Това нормално ли е? Възможно ли е да е нормално?

— Има ли някой? — извика Лари и се уплаши от собствения си глас.

Заопипва наоколо за 30-калибровата си пушка и в продължение на безкрайно дълъг панически миг, в който напрежението му нарастваше, не можа да я открие. Когато най-сетне я намери, дръпна спусъка, без да мисли — както удавникът се хваща и за сламка. Ако предпазителят беше свален, тя щеше да гръмне. Най-вероятно в него.

В тишината се криеше нещо, сигурен беше в това. Може би човек, а може би някое голямо, опасно животно. Разбира се, човекът също би могъл да бъде опасен. Човек като онзи, накълцал лицето на горкичкия пророк, който предричаше идването на чудовищата, или като Джон Биърсфорд Типтън, който му предлагаше един милион долара на ръка, за да прекара петнайсет минути с жена му.

— Кой е?

В раницата имаше фенерче, но за да го търси, трябваше да остави пушката, която беше сложил напряко на скута си. Освен това, дали наистина иска да види кой е?

Тъй че остана в същото положение, с широко отворени очи и сякаш мускулите му бяха прилепнали по-плътно около костите. Ето го звукът и ако нощта не беше облачна, луната, почти пълната луна би му разкрила…

Но той не искаше да види. Не, определено не искаше да види каквото и да било. Въпреки това се приведе напред, с леко наклонена глава, вслушай в шума от прашни токове на ботуши, които се отдалечават, чаткайки по тротоара на главната улица на Бретълборо, щата Върмонт, насочвайки се в западна посока, докато накрая шумът заглъхна сред другите нощни звуци.

Лари почувства внезапно желание да стане, оставяйки чувала да се смъкне на земята, и да извика: „Върни се, който и да си! Не ми пука! Върни се!“ Но дали действително го желаеше? Какво ще стане, ако притежателят на ботушите вземе, че наистина се върне и чаткането им прозвучи все по-близо сред тишината на нощта, в която дори щурците не свирят?

Вместо да се изправи, Лари се отпусна назад и се сви на кълбо, без да изпуска пушката. „Ще стоя буден“ — рече си той, но след три минути вече спеше дълбоко, а на следващата сутрин беше напълно убеден, че е сънувал.