Стивън Кинг
Сблъсък (41)

38.

След като супергрипът утихна, избухна друга епидемия, която продължи приблизително две седмици. Тя беше по-силно изразена при индустриалните нации като Съединените щати, а развиващите се страни — например Перу и Сенегал — засегна по-слабо. Отне живота на 16% от оцелелите след първата епидемия в САЩ. В държави като Перу и Сенегал обаче пострадаха само около 3%. Новата болест нямаше име, защото във всеки отделен случай се проявяваха различни симптоми. Социолог от ранга на Глен Бейтман би нарекъл заболяването „естествена смърт“ или „мрачни настроения, предизвикани от отделението за спешна медицинска помощ“. От гледна точка на дарвинисткото учение това беше последният удар — най-жестокият от всички, както биха се изразили някои.

Сам Тобър беше на пет години и половина. Майка му почина на 24-ти юни в болницата в Мърфрийзбъроу, щата Джорджия. На 25-ти баща му и по-малката му сестричка, двегодишната Ейприл, също си отидоха. На 27-ми почина и по-големият му брат Майк, оставяйки момченцето да се оправя само.

След смъртта на майка си Сам изпадна в шок. Щураше се безцелно по улиците на Мърфрийзбъроу, ядеше, когато беше гладен, а понякога плачеше. След известно време престана и да плаче, защото сълзите не помагаха. Не можеше да възкреси мъртъвците. Нощем момченцето се събуждаше от стряскащи кошмари, в които татко, Ейприл и Майк умираха по няколко пъти, гърдите им хъркаха ужасно и те се задушаваха от собствените си храчки.

В десет без петнадесет сутринта на 2-и юли Сам се шляеше из огромното поле, обрасло с диви боровинки, зад къщата на Хати Рейнолд. Съвсем объркан, с празен поглед, той криволичеше сред храстите, които бяха почти два пъти по-високи от него, береше боровинки и ги лапаше, докато накрая устните и брадата му почерняха, сякаш беше ял сажди. Дрехите му се закачаха в тръните, които от време на време одраскваха и голите му ръце и крака, но той почти не ги забелязваше. Наоколо пчелите бръмчаха приспивно. Така и не видя стария изгнил капак на кладенец, скрит под високата трева и боровинковите храсти. Под тежестта му дъските се разцепиха с трясък и Сам пропадна в десетметровия изкоп със зидани стени; на дъното нямаше вода — той си счупи и двата крака. Двадесет часа по-късно умря не само от глад и обезводняване, но и от страх и болка.

* * *

Ирма Фейет живееше в Лоуди, щата Калифорния. Беше двадесет и шест годишна млада дама, девственица, и се страхуваше до смърт от изнасилване. Животът й се превърна в безкраен кошмар от 23-ти юни насетне, когато в града настанаха размирни времена и нямаше полиция, която да се справи с безредието. Ирма притежаваше малка къща на една странична улица, където живееше с майка си до смъртта й през 1985 година — старицата беше починала от удар. Когато започнаха грабежите и изстрелите, а по улиците на търговския квартал денонощно се разнасяше оглушителният рев на мотори, карани от пияни мъже, Ирма заключи всички врати и се скри в празната стая в сутерена. Оттогава се качваше на горния етаж само от време на време, по-тиха от тревата, за да вземе храна и да използва тоалетната.

Ирма не обичаше хората. Казваше си, че ако всички на земята умрат и тя остане сама, ще бъде напълно щастлива. Само че положението сега не беше такова. Вчера след като тъкмо вече плахо беше започнала да се надява, че освен нея, в Лоуди не е останал никой, видя дебел пиян мъж — някакъв хипар, който се размотаваше по улицата с бутилка уиски в ръка, а на тениската му пишеше: „ОТКАЗАХ СЕКСА И ПИЕНЕТО И ТОВА БЯХА НАЙ-МИЗЕРНИТЕ ДВАДЕСЕТ МИНУТИ В ЖИВОТА МИ.“ Имаше дълга руса коса, която се подаваше изпод бейзболната шапка и стигаше чак до раменете му. В колана на тесните му дънки беше затъкнат пистолет. Скрита зад завесата в спалнята, Ирма го наблюдава, докато го изгуби от поглед, а след това бързо изтича надолу към убежището си, сякаш току-що освободена от силата на някаква зла магия.

Не всички са мъртви. Ако е останал един хипар, значи има и още. И всичките са изнасилвачи. Ще я изнасилят. Рано или късно ще я открият и ще я изнасилят.

Тази сутрин, преди съмване, се качи на тавана, където в кашони бяха складирани вещите на баща й. Той бил моряк от търговската флота. Напуснал семейството си в края на шейсетте. Майка й й беше разказала всичко. Съвсем честно. Бащата бил животно — натрясквал се, а след това искал да я изнасилва. Като всички останали. Когато се омъжиш, това дава право на мъжа да те изнасилва, когато си поиска. Даже и посред бял ден. Майката обобщаваше раздялата със съпруга си с четири думи, които Ирма би могла спокойно да каже за смъртта на почти всеки мъж, жена или дете на света: „Не е голяма загуба.“

В повечето кашони имаше само евтини джунджурийки купувани от чужди страни — сувенири от Хонконг, Сайгон, Копенхаген. Тя намери и албум с фотографии. На повечето беше сниман баща й на кораба, усмихнат и прегърнал през рамо друго, подобно на него, животно. Е, може би тая болест, дето й викат „капитан Трипс“, го е стигнала и него, колкото и надалеч да е избягал. Не е голяма загуба.

Но сред другите боклуци се търкаляше дървена кутия със златни панти, а вътре имаше 45-калибров пистолет. Дъното на кутийката беше от червено кадифе, а под него, в едно скрито отделение, Ирма откри няколко куршума. Бяха позеленели и сякаш плесенясали, но тя реши, че са годни. Куршумите са метални. Не се развалят като млякото и сиренето.

Зареди пистолета под светлината на обвитата в паяжини крушка на тавана, а след това слезе долу и закуси на масата в кухнята. Отсега нататък няма да се крие като мишка. Вече е въоръжена. Изнасилвачите да внимават.

Следобед се настани на верандата и зачете любимата си книга. Заглавието беше „Сатана е жив и здрав на планетата Земя“. Беше сериозно и приятно четиво. И ето, че сега грешните и неблагодарните си бяха получили заслуженото, точно както пишеше в книгата. Всичките бяха умрели. Освен няколко хипари-изнасилвачи, но Ирма смяташе, че би могла да се справи с тях и сама. Пистолетът лежеше до нея.

В два часа русият мъж се върна. Беше толкова пиян, че едва се държеше на крака. Когато я забеляза, лицето му светна — без съмнение се радваше, че най-после е намерил някое „маце“.

— Здрасти, скъпа! — извика той. — Само ние двамата! Откога… — После челото му се сбърчи от страх, като видя как тя оставя книгата и вдига 45-калибровия пистолет. — Ей, слушай, пусни това нещо… заредено ли е? Хей…

Ирма дръпна спусъка. Пистолетът експлодира и я уби на място. Не беше голяма загуба.

* * *

Джордж Макдугъл живееше в Найък, щата Ню Йорк. Беше гимназиален учител по математика, но се занимаваше по-специално с помощната извънкласна работа по математика. С жена му бяха ревностни католици и Хариет Макдугъл му беше народила единадесет деца — девет момчета и две момичета. И тъй, в периода между 22-и юни, когато деветгодишният му син се разболя от „грипна пневмония“, както се изразиха лекарите, и 29-ти юни, когато шестнайсетгодишната му дъщеря Патриша (о, Боже, беше толкова млада и толкова красива, че чак сърцето ти се свиваше) се зарази от онова, което хората — онези, които бяха оцелели — наричаха „шия като балон“, Джордж видя как умират дванайсетте същества, които обичаше най-много на света, докато той самият продължаваше да бъде здрав и да се чувства добре. Преди се шегуваше в училище, че не може да запомни имената на всичките си деца, но редът, в който си отидоха, беше запечатан дълбоко в паметта му: Джеф — на 22-и, съпругата му Хариет, Бил, Джордж младши, Робърт и Стан — на 24-ти, Ричард — на 25-ти, Дани — на 27-ми, тригодишният Франк — на 28-ми, и най-накрая Пати — до последния момент все му се струваше, че Пати ще оздравее. Джордж мислеше, че ще се побърка. Преди десет години по съвет на лекаря си беше започнал да тича за здраве. Не играеше нито тенис, нито хандбал, обикновено плащаше на някое хлапе (от своите, разбира се) да окоси ливадата, а когато Хариет го пращаше за хляб до магазина на ъгъла, неизменно взимаше колата. „Напълняваш — бе казал д-р Уорнър. — Сякаш имаш олово в седалищните Това е вредно за сърцето. Може би не е зле да започнеш да тичаш за здраве.“

И така, Джордж си купи анцуг и започна да тича всяка вечер — най-напред на кратки разстояния, а след това на все по-дълги. В началото му беше неудобно — беше убеден, че съседите сигурно се почукват по челото и вдигат очи към небето, но после няколко мъже, с които не се познаваха и той само им махаше, като ги видеше да поливат ливадите пред къщите си, дойдоха при него и го помолиха да се присъединят и те — вероятно смятаха, че ако са по-голяма група, ще се чувстват в безопасност. По това време двамата му най-големи сина вече бяха започнали редовно да го придружават. Тичането се превърна в нещо като квартална традиция и макар че съставът все се променяше, понеже едни идваха, а други си отиваха, си остана традиция до избухването на грипната епидемия.

Сега, когато всички бяха мъртви, Джордж продължаваше да бяга. Всеки ден. С часове. Единствено тогава не мислеше за друго освен за глухото потупване на маратонките по асфалта, за движението на ръцете и за ритмичното дишане и забравяше опасенията си, че ще се побърка. Не можеше да се самоубие, защото като ревностен католик вярваше, че това е смъртен грях, а може би Бог бе запазил живота му с определена цел, така че продължаваше да бяга. Вчера бе тичал почти шест часа, докато накрая едва дишаше и чак му се гадеше от изтощение. Вече не беше млад — навършил бе петдесет и една — и предполагаше, че подобно натоварване не е полезно за него, но, от друга страна (което бе значително по-важно), бягането беше единственото нещо, което му доставяше някакво удоволствие.

Тази сутрин стана още в зори, след като беше прекарал почти безсънна нощ (в главата му се въртеше една и съща фраза: Джеф-Марти-Хелън-Хариет-Бил-Джордж младши-Робърт-Станли-Ричард-Дани-Франк-Пати, а аз си мислех, че тя се поправя), и облече анцуга. Излезе навън и затича по безлюдните улици на града, като от време на време настъпваше натрошени стъкла. На едно място дори видя разбит на сол телевизор, който прескочи; краката му го носеха по улици, където къщите бяха със затворени капаци на прозорците; видя и ужасната катастрофа на кръстовището на Мейн Стрийт, където три коли се бяха забили една в друга.

Отначало тичаше нормално, сетне му се наложи да ускори темпото все повече и повече, сякаш за да избяга от мислите си. Най-напред бягаше бавно, после в тръс, сетне по-бързо, докато накрая вече спринтираше — петдесет и една годишен мъж с побеляваща коса, сив анцуг и бели кецове, който тича по улиците, сякаш всичките дяволи от ада са по петите му. В единадесет и четвърт получи масивна коронарна тромбоза и се строполи мъртъв край пожарния кран на ъгъла на „Оук“ и „Пайн“. По лицето му бе изписано облекчение.

* * *

На 2-и юли следобед госпожа Айлийн Дръмонд от Клуйстън, щата Флорида се напи почти до безсъзнание с ментов ликьор.

Искаше да се напие, защото така нямаше да мисли за семейството си, а ментовият ликьор беше единственото алкохолно питие, което й понасяше. Вчера намери пликче марихуана в стаята на шестнайсетгодишното си хлапе и бе успяла да се надруса, но положението само се влоши. Цял следобед седя дрогирана в дневната и плака над снимките в албума си.

И тъй, днес следобед изпи цяло шише ментов ликьор, призля й и отиде да повърне в тоалетната; после си легна със запалена цигара и заспа; къщата изгоря до основи, а на госпожа Дръмонд повече никога не й се наложи да мисли. Беше излязъл силен вятър, та пожарът се разрасна и опустоши по-голямата част от Клуйстън. Не беше голяма загуба.

Артър Стимсън живееше в Рино, щата Невада. На 29-ти следобед, след като беше плувал в езерото Тахо, той настъпи ръждясал пирон. Раната забра. Артър разбра по миризмата и реши да ампутира крака си. Насред операцията припадна; почина от шока и от загубата на кръв във фоайето на казиното на Тоби Хара, където бе опитал да се оперира.

* * *

В Суонвил, щата Мейн, десетгодишно момиченце на име Кандис Моран падна от колелото си и почина от фрактура на черепа.

* * *

Краслоу, фермер от Хардинг Каунти, щата Ню Мексико бе ухапан от гърмяща змия и почина половин час по-късно.

* * *

В Милтаун, щата Кентъки, Джуди Хортън беше доста доволна от развоя на събитията. Джуди беше хубаво седемнайсетгодишно момиче. Преди две години бе направила две сериозни грешки — остави се да забременее и позволи на родителите си да я убедят да се ожени за младежа, направил бебето — очилат студент по инженерни науки в щатския университет. На петнадесет години мисълта за среща с колежанин, макар и първокурсник, я бе поласкала, но за нищо на света не можеше да разбере защо е позволила на Уолдо (Уолдо Хортън, какво скапано име!) да „наложи волята си“. А ако трябваше да забременява, защо пък точно от него? Джуди бе позволила и на Стив Филипс и Марк Колинс да „наложат волята си“. И двамата бяха от футболния отбор на Милтаунската гимназия (наричаха ги ягуарите и крещяха: „бяло-сините, давайте, давайте“), а тя беше мажоретка. Ако не беше скапаният Уолдо Хортън, на следващата година Джуди щеше да стане шеф на мажоретките без никакъв проблем. Пък и Стив или Марк щяха да бъдат доста по-сносни съпрузи. И двамата бяха широкоплещести, а русата коса на Марк се спускаше чак до раменете му и беше направо страхотна. Обаче бащата беше Уолдо, нямаше никакво съмнение. Необходимо й бе само да прегледа дневника си и да направи елементарни изчисления. Но когато бебето се роди, вече нямаше място за спор. То беше копие на Уолдо. Пфу!

И тъй, цели две години тя се бори с живота; подхващаше работа в какви ли не загубени закусвални, докато Уолдо ходеше на лекции. Накрая започна да мрази университета му повече, отколкото мразеше бебето и него самия. Ако толкова иска да има семейство, защо не се откаже от следването и не тръгне на работа? Тя работеше. Но нейните и неговите родители не позволяваха. Ако зависеше само от нея, Джуди можеше да го придума (няма да му позволява да я докосне в леглото, преди да е обещал), обаче четиримата сватове вечно си пъхаха носа във всичко. О, Джуди, нещата ще станат къде-къде по-хубави, когато Уолдо си намери добра работа. О, Джуди, всичко ще изглежда далеч по-прекрасно, ако ходеше по-често на църква. О, Джуди, яж лайна и се усмихвай, докато ги гълташ. Докато ги изгълташ всичките.

После избухна супергрипът и разреши всичките й проблеми. Родителите й умряха, умря и малкото й момченце Пити (това действително я понатъжи, но тя преодоля мъката за няколко дни), после родителите на Уолдо, а накрая и самият Уолдо и тя беше свободна. И през ум не й минаваше, че може да умре и това, разбира се, не се случи.

С Уолдо обитаваха апартамент в голяма стара сграда в центъра на Милтаун. Една от причините съпругът й да се съгласи да живеят там (естествено Джуди нямаше думата по въпроса), беше огромният като гардероб фризер в мазето. Апартаментът се намираше на третия етаж и познайте кой винаги тичаше нагоре-надолу по стълбите, за да прибира храната във фризера? Имате право на три предположения — първите две не се броят. Уолдо и Пити починаха вкъщи. По това време човек вече не можеше да постъпи в болница, освен ако не е голяма клечка, а моргите бяха претъпкани (и без това бяха скапани стари дупки и Джуди не би се приближила до такова място дори пари да й дават), но все още имаше ток. Тя замъкна мъртъвците в мазето и ги сложи във фризера.

Преди около три дни Милтаун остана без електричество, но долу все още беше доста хладно. Джуди знаеше, защото слизаше да гледа труповете им по три-четири пъти на ден. Казваше си, че просто проверява. Какво друго би могла да прави там? Да не би да злорадства?

На 2-и юли следобед, като слезе в мазето, забрави да пъхне гумената подпорка под вратата на фризера. Вратата се тресна зад гърба й и се заключи. Едва сега Джуди забеляза (макар в продължение на две години да бе идвала тук всеки ден), че от вътрешната страна няма дръжка. Във фризера вече беше прекалено топло, за да може тя да замръзне, но не и прекалено студено, за да умре от глад. И тъй, в крайна сметка Джуди Хортън умря в компанията на съпруга си и на сина си.

* * *

Джим Лий от Хатисбърг, щата Мисисипи свърза всички контакти в къщата към нафтов генератор, но го удари ток, докато се опитваше да го пусне.

* * *

Ричард Хогинс беше чернокож младеж, който цял живот бе живял в Детройт, щата Мичиган. През последните пет години се бе пристрастил към финия бял прах, който наричаше „хируин“. По време на супергрипната епидемия го бе отказал напълно, защото всички пласьори и дрогери, които познаваше, умряха или изчезнаха.

В този слънчев летен следобед той седеше на мръсните стъпала на задния вход, пиеше топъл севънъп и му се искаше да има поне една прашинка, поне една мъничка, миниатюрничка прашинка „хируин“.

Замисли се за Али Макфарлан и за онова, което беше чул за него на улицата точно преди да настъпи тая боза. Хората разправяха, че Али — третият най-голям в бранша в Детрой — тъкмо бил получил нова, великолепна пратка. За всички щяло да има достатъчно. Ама не от оная кафява гадост. „Хируин“, от всички видове.

Ричи не бе сигурен къде точно Макфарлан би държал такава огромна пратка — не е полезно да се знаят такива работи, но няколко пъти беше чул подмятания, че ако ченгетата все някога успеят да получат писмена заповед за обиск за къщата на имението Грос Пойнт , която Али беше купил за стария си чичо, самият Али ще офейка със скоростта на светлината.

Ричи реши да се разходи до Грос Пойнт. В крайна сметка нямаше какво друго да прави.

От телефонния указател на Детройт взе адреса на някой си Ерин Д. Макфарлан на Лейк Шоор Драйв и се запъти натам. Когато стигна, почти се беше стъмнило и го боляха краката. Вече не си казваше, че просто се разхожда — направо умираше за обичайната си доза.

Около имението се издигаше сива каменна стена. Ричи се покатери върху нея като черна сянка и се поряза на натрошените стъкла, които бяха посипани отгоре.

За да проникне в сградата, счупи един прозорец — алармата се включи и Ричи притича обратно половината поляна, преди да се сети, че вече няма ченгета, които да се появят. Върна се, изнервен и облян в пот.

Главното електрическо табло беше изключено, а в проклетата къща имаше поне двайсет стаи. Налагаше се да чака до сутринта, за да поогледа наоколо, но претърсването на цялата къща би му отнело най-малко три седмици. А и дрогата може би въобще не беше тук. Боже мили! Ричи почувства как го поглъщат вълните на отчаянието. Реши да провери на очевидните места.

В една от тоалетните на горния етаж откри плика, натъпкани с бял прах. Бяха в казанчето — доброто изпитано скривалище. Ричи впери поглед в пликчетата и буквално му потекоха лигите. Същевременно си помисли разсеяно, че Али сигурно бута подкупи на когото трябва, щом може да си позволи да остави такова нещо в някакво си шибано тоалетно казанче. Имаше толкова дрога, че да стигне на един човек за шестнайсет века.

Отнесе един плик в спалнята и го разкъса направо върху покривката на леглото. Ръцете му трепереха, докато извади нещата си и забърка сместа. Изобщо не му хрумна да се запита каква е пробата. Най-силната дрога, на която бе попадал, беше 12% и тогава заспа така дълбоко, сякаш беше в кома. Дори не осъзна какво се е случило. Сякаш го погълна черна бездна.

Нагласи иглата над лакътя си и натисна буталото. Дрогата беше почти 100 % чиста. Проникна в кръвта му и се понесе с голяма скорост, също като устремен към целта си товарен влак. Ричи политна и се строполи върху пликчетата с хероин, белият прашец изцапа ризата му. След шест минути вече беше мъртъв.

Не беше голяма загуба.