Реймънд Фийст
Убийците (8)

Глава 7
Засада

Конете изцвилиха.

Уилям се огледа. Откакто го бяха произвели в офицерски чин, беше под постоянно напрежение, макар че го придружаваше един опитен сержант и малка група подбрани войници. Въпреки грубоватото си държане в офицерското помещение капитан Трегар го бе повикал настрана и го бе посъветвал:

— Ако искаш да се правиш на глупак пред хората си, издавай заповеди. Ако държиш да изглеждаш като човек, който знае какво прави, остави на сержант Матюс да взема решенията.

Уилям не можеше да признае с ръка на сърцето, че съветът му се понрави, но реши да го спазва стриктно. До момента никой не можеше да го обвини, че не изглежда като офицер, който знае какво прави. Той се обърна към сержанта.

— Матюс!

— Да, сър! — дойде незабавният отговор.

— Намери ни местенце, където да обядваме на спокойствие.

Пътят, по който се придвижваха, се извиваше нагоре из гористите хълмове на Северен Крондор. Уилям бе непрестанно нащрек, макар да нямаше никакви причини за безпокойство, тъй като този район се смяташе за относително спокоен. Случваше се от време на време някоя банда да нападне пътуващи търговци, но едва ли би дръзнала да се нахвърли срещу конен отряд войници. Принцът ненапразно бе спрял избора си върху този район — освен с изобилието на дивеч той бе известен и с относителната си безопасност.

— Сър — докладва сержантът, вперил в него искрящите си сини очи. — Зад завоя има хан. Не бих предложил да нощуваме в него, но за обяд ще свърши работа.

— Прати някой напред да предупреди, че идваме — нареди Уилям.

Слушам, сър.

Един от войниците пришпори коня си в галоп по пътя и когато отрядът доближи хана, там вече всичко беше готово. Ханът бе двуетажен, от комина се виеше дим. Знакът на вратата изобразяваше пътник с торба на рамо, приседнал под дърво с разлистени клони.

— Наричат го „Дървото и пътникът“ — докладва сержантът.

Ханджията ги очакваше отпред. Войникът, изглежда, го бе предупредил, че гостите са знатни и изтъкнати, без да му казва кои са, и мъжът им се закланя почтително, докато слизаха от конете.

Херцогът на Оласко слезе без чужда помощ, но прислужникът се завтече и подаде ръка на принцеса Паулина. Облечена по момчешки с бричове и тясна фланела, тя не обърна внимание на протегнатата и ръка и сама скочи от седлото.

— Умирам от глад! — бяха първите й думи. — Какво е днешното меню? — обърна се тя към ханджията.

— Милейди — поклони се мъжът, — ще ви предложим еленско на шиш в пикантен сос. Имам също така печена дива кокошка, която ще е готова до половин час. Освен това ще ви препоръчам тукашното сирене и прясно изпечен хляб, ябълки и други свежи плодове, както и сушени. Ей сегичка ми донесоха току-що уловена риба, но още не е сготвена. Ако желаете, ще наредя да…

— Еленското и кокошката ще свършат работа — прекъсна го херцогът. — Но първо — ейл. Умирам от жажда — и от глад.

Уилям се разпореди войниците да се погрижат за конете и багажа, след това се присъедини към останалите гости и подхвърли:

— За мен само ейл и плодове. Първо нахранете войниците.

— Благодаря, лейтенант — обади се зад гърба му Матюс.

Уилям знаеше, че войниците са закусили солидно тази сутрин и тъй като бяха привикнали с продължителни маршове, едва ли щяха да са толкова изгладнели, колкото хората на херцога. Но без съмнение щяха да оценят загрижеността му. Той последва благородниците в гостната. Подредбата бе скромна — две големи квадратни маси в центъра на стаята, две малки кръгли в двата ъгъла, стръмна стълба покрай едната стена, водеща към втория етаж, и тезгях, зад който върху рафтове бяха подредени различни шишета. Отстрани бе вратата на кухнята. Другата стена бе заета от голямо опушено огнище. Явно тук също се готвеше, тъй като откъм кухнята се приближи една жена, която постави нещо в къкрещото над огъня гърне. Над жаравата бе поставен шиш с нанизан на него еленски бут, за чието равномерно изпичане се грижеше едно момче — гледаше ококорено ту бута, ту току-що влезлите благородници.

На една от кръглите масички бяха седнали двама мъже. Не изглеждаха въоръжени и първата преценка на Уилям бе, че не представляват заплаха. Единият бе доста възрастен, с посребряла оредяла коса, която висеше на масури до раменете му. Имаше голям закривен като клюн нос, който обаче не се забелязваше заради очите му. В тях се долавяше някакво властно предизвикателство. Едва сега Уилям забеляза, че дрехите му са от скъп вълнен плат, макар и да не са ушити по последна дума на модата. Събеседникът му бе загърнат в сиво наметало с отметната назад качулка. Беше или монах, или жрец, а може би някакъв магьосник, помисли си Уилям. Реши, че няма да е зле, ако поразучи кои може да са тези двамата и дали не представляват някаква заплаха.

Огледа се и забеляза, че ханджията продължава да кръжи трескаво около херцога и неговите хора. Тъй като моментът му се видя удобен, прекоси помещението и спря до масата в ъгъла.

— Нещо против да ми кажете каква работа имате тук? — попита той двамата непознати.

Мъжът с наметалото вдигна рязко глава, но като видя, че пред него стои офицер от личната стража на принца, отвърна:

— Сър, ние сме най-обикновени пътници.

Уилям долови нещо да преминава между двамата и за миг заподозря, че може да е мисловна реч. Той самият умееше да разговаря с животни — дарба, която притежаваше по рождение, макар досега да не й бе открил полезно приложение. Но когато въпросът опираше до по-висша магия, си оставаше само един ням наблюдател, въпреки че успяваше да долови присъствието й.

— Тук съм с особено важни гости на принца и ми е поръчано да се грижа за тяхната безопасност. Откъде идвате и накъде сте се запътили?

Мъжът с орловия нос каза:

— Тръгнал съм към брега, към едно селце на име Халденова глава. Идвам от Изтока.

— А аз отивам в Крондор, сър — каза другият. — Идвам от Егли.

— И просто така решихте да си правите компания по време на ядене?

— Срещата ни е случайна — отговори мъжът с наметалото. — Разказвахме си слухове и кой откъде идва и накъде е тръгнал.

— Имената ви?

— Аз съм Джакуин Медоса — отвърна мъжът, когото Уилям бе сметнал за монах или магьосник.

— А аз се казвам Сиди — рече другият.

Известно време Уилям ги разглежда внимателно. Имаше нещо в тях, което го безпокоеше. Но от друга страна, наистина изглеждаха като мирни пътници, седнали да похапнат.

— Благодаря ви. — Той кимна и без повече коментари тръгна към масата на херцога.

На нея вече бяха поставени халби с ейл и чинии с храна. Уилям повика ханджията и му нареди да отнесе една бъчонка ейл и храна на войниците. Едва след като се увери, че това е изпълнено, си позволи да седне, за да се нахрани. Но през цялото време не можеше да откъсне очи от кръглата маса с двамата непознати в ъгъла. Сигурен беше, че поне в половината от случаите мъжът, който се бе представил като Сиди, среща погледа му.

Принцесата го попита нещо, той се обърна да й отговори след малката й задявка, като прати мислена благодарност на Джеймс, задето му бе осигурил пръстена, защото сега девойката му се струваше привлекателна, но нищо повече — в сравнение с пламтящите желания, които будеше у него при първата им среща. Паулина, изглежда, не бе забелязала поохладнелия му ентусиазъм и продължаваше да дърдори каквото й хрумне, сякаш си мислеше, че го държи в плен на магията си. След като приключи разговора с нея, Уилям отново погледна към ъгъла и видя, че двамата мъже са си тръгнали.

 

 

Когато пристигнаха на мястото за лагеруване, се свечеряваше. Късно следобед бяха пратили неколцина съгледвачи да открият подходящо място за нощувка, както и да разузнаят какви животни има из района.

Слугите чевръсто разопаковаха багажа и веднага се заеха да вдигат шатрите за херцога и неговото семейство.

Уилям и хората му щяха да нощуват под открито небе, но разполагаха с платнени навеси, в случай че завали. Докато слънцето се спускаше към хоризонта, слугите бързаха да приготвят вечерята, а Уилям се зае да разполага нощните постове. Макар районът да се смяташе за спокоен, младият офицер знаеше, че от него се изисква да проявява бдителност при всякакви обстоятелства.

Матюс също намина да провери постовете, а после и как са се погрижили за снаряжението и конете си останалите войници. По време на преход от всеки войник се изискваше да се грижи сам за състоянието на коня си, въпреки че отрядът се придружаваше от немалък брой прислужници.

Уилям се присъедини към семейството на херцога в просторната шатра — която по размери наподобяваше павилион — и седна до масата, която вече бе отрупана с ястия, плодове и вина. Херцогът го покани да сподели вечерята им с небрежно махване на ръката, после попита:

— Откриха ли нещо съгледвачите?

— Пресни следи от дивеч на североизток, ваша светлост. Лосове, елени и мечка с малкото си.

Херцогът привърши с оглозгването на една кокоша кълка и я захвърли настрани. Уилям въздъхна с облекчение, че херцогът не беше взел и хрътки. Майка му никога не бе одобрявала обичая по време на храна край масата да има кучета и той бе израсъл с неприязън към присъствието им по време на ядене. Слугите щяха да почистят костите преди херцогът да се оттегли.

— Не бива да се напада мечка, преди да е отбила рожбата си. Малките трудно оцеляват и това намалява популацията. Какво друго?

— Вероятно една голяма котка — отвърна Уилям.

Това повече се хареса на херцога.

— Съгледвачите не можаха ли да определят от какъв вид?

— Не бяха съвсем сигурни, милорд. Обикновено по тези краища се срещат пуми. Те са дръзки и нерядко се спускат посред нощ в селата, за да крадат овце или пилета.

— Познавам ги добре — прекъсна го херцогът. — Но ще ти кажа, Уили, не ги смятам за кой знае какво предизвикателство. Друго?

— Понякога от югозапад идват лъвове, но почти винаги слухът за това ги изпреварва. Младоци, които нямат свой ловен район.

— От тях стават хубави ловни трофеи.

— Случва се — макар и много рядко — да се срещне и леопард.

— Ето това вече е нещо интересно. — Херцогът се поизправи. — Особено ако го сгащиш на някое дърво. Там става наистина опасен.

— Може би утре ще получим по-благоприятни сведения.

С напредването на вечерта херцогът и синът му постепенно се увлякоха в спомени за предишни ловни излети и всеки взе да се хвали с успехите си, Паулина прекарваше времето си, зареяла поглед в далечината или в напразни опити да пофлиртува с Уилям, но той ги отклоняваше вежливо. Единствен принц Владич мълчеше, погълнат от мислите си.

След като слугите отнесоха останките от вечерята, Уилям се извини и стана, като се оправда, че трябва да провери постовете. Херцогът кимна и му махна да върви.

Уилям откри почти веднага сержант Матюс и го попита:

— Как е обстановката?

— Спокойна, сър.

— Аз ще си легна. Събуди ме за последната смяна.

— Искате да дежурите ли, сър? — попита с привидно безразличие Матюс.

Уилям знаеше, че много офицери оставят надзора на постовете на своите сержанти.

— Да, за да можеш и ти да поспиш преди утрешния преход — отвърна той с глас, от който личеше, че решението му не подлежи на промяна.

— Слушам, сър — кимна Матюс и Уилям тръгна към мястото, където бе оставил завивките си. Легна с доволна въздишка, загърна се в одеялото и почти веднага се унесе в сън.

 

 

Уилям отвори очи, отметна одеялото и се изправи още преди да осъзнае какво го е събудило. Не беше някакъв звук, нито вик или сигнал за тревога, а по-скоро усещане. Почти веднага успя да го определи. Конете бяха обезпокоени от нещо и умът му бе доловил тревогата им, сякаш я бяха изказали гласно. Само след секунди щяха да започнат да цвилят. Той тръгна към мястото, където ги бяха завързали. Животните бяха повдигнали глави и наострили уши, а ноздрите им душеха нощния въздух.

Уилям не обичаше да разговаря с конете. Умовете им бяха странни, разделени.

„Какво има?“ — попита той мислено най-близкото от животните.

„Ловец! — дойде отговорът, придружен от неясното изображение на нещо, което се прокрадва в гората. — Подушвам ловец!“

Уилям погледна срещу вятъра — в посоката, от която идваше миризмата — и попита:

„Човек?“

Отговорът бе неясен. Някои от конете излъчваха образи на същество, наподобяващо голяма котка.

— Нещо не е наред ли, сър? — попита го Матюс, застанал до него.

— Не зная — отвърна Уилям шепнешком. — Конете са изплашени.

— Да не би в гората да има глутница?

Уилям не посмя да сподели със сержанта необичайната си способност. Вместо това само кимна.

— Може и да се навърта някое животно и конете да са го усетили…

Още преди да завърши изречението, конете започнаха да цвилят и да се дърпат уплашено.

— Тревога! — извика Матюс. — Всички на оръжие!

Уилям измъкна сабята и в същия миг нещо голямо и черно профуча край него, но едва когато го подмина, носейки се на известно разстояние от земята, той осъзна, че не е птица, а едро четирикрако същество. То прекоси с няколко скока лагера, мярна се за миг край огъня и се изгуби от другата страна.

— Проклет да съм! — викна Матюс. — Това беше черен леопард!

Наскачалите мъже бяха вдигнали оръжията си. Херцогът и синовете му изскочиха от шатрата. Когато Уилям се приближи към тях, вече им бяха докладвали за появата на голямата черна котка.

— Страхотно, а? — посрещна го херцогът с усмивка. — Колко мило от страна на леопарда да ни съобщи по този начин за присъствието си. — Той се огледа и попита: — Колко е часът?

— Остават три часа до изгрев-слънце, ваша светлост — обади се Матюс.

— Добре — кимна херцогът. — Хайде първо да закусим, а после ще тръгнем по дирите на тоя чернокож дявол.

— Както наредите, ваша светлост — рече Уилям.

Херцогът се върна в шатрата, а Уилям нареди да приготвят по-рано закуската. Не се съмняваше, че когато слънцето се покаже над хоризонта, вече ще са далеч навътре в гората.

Скоро започна да се развиделява и той отправи тревожен поглед към близките дървета, скрити от ниска мъгла. Не можеше да се отърве от странното усещане, че леопардът се спотайва там и ги наблюдава.

Херцогът се появи само след няколко минути — потриваше нетърпеливо ръце.

— Лейтенант, да закусим здраво, че ни чака дълъг ден.

— Разбира се, ваша светлост — отвърна Уилям и с мъка откъсна поглед от гората.

Докато вървяха към шатрата на херцога, благородникът подметна:

— Ама голям късмет извадихме, че чудовището реши да ни се покаже само, а? Човек би си помислил, че направо ни кани да тръгнем подире му.

Уилям не отговори, но мислите му съвпадаха с думите на херцога. Само дето той не смяташе случая за толкова невинен.

 

 

Следван от сина си, племенника и дъщеря си, херцогът се промъкваше безшумно през обвитите в мъгла дървета. Съвсем близо зад тях вървеше Уилям с отряда си от шестима войници. Най-отзад се придвижваха слугите и носачите. От откъслечните си наблюдения върху действията на херцога Уилям бе стигнал до заключението, че той е опитен ловец. Движеше се съвсем безшумно дори в сравнение с войниците.

Най-отпред крачеше един от следотърсачите, който вървеше по дирята на леопарда. Уилям бе напрегнал вътрешните си сетива, за да долови и най-малкия признак за присъствието на котката, но засега не усещаше нищо, освен дребни животинчета, които си разменяха уплашени сигнали: „Големи ловци! Опасност!“

Притихналата гора го потискаше. Само от време на време от клоните и листата над тях падаха капки.

С всяка крачка безпокойството му нарастваше. След още двайсетина крачки той прошепна на хората зад себе си:

— Ще се приближа към херцога. Повикайте слугите насам.

— Разбрано — отвърнаха му също шепнешком.

Уилям ускори крачка и скоро задмина слугите. Забеляза, че един от тях — този, който носеше оръжията на херцога — трепери от страх. Малко след това се изравни с принцесата, която крачеше зад брат си. Още по-напред различи сред мъглата силуета на херцога и принц Владич зад него. Изведнъж се смрачи и Уилям долови тревожния повик на вътрешния си глас. Спрял до херцога, съгледвачът се озърташе объркано, сякаш бе изгубил дирите на животното.

Херцогът вдигна ръка да спрат. Уилям неволно посегна към сабята си. Херцогът държеше лъка си готов за стрелба и не откъсваше втренчен поглед от гъстите сенки пред себе си, сякаш се опитваше да ги разсее с волята си. Изведнъж нещо се раздвижи високо над главата му и Уилям, който го забеляза пръв, извика:

— Това е клопка! Над вас!

Херцогът реагира, без да се двоуми — отскочи настрани и в същия миг отгоре се хвърли грамаден черен силует. Принц Владич пусна тетивата и стрелата изсвистя през мястото, заемано допреди секунда от животното. Леопардът тупна меко на земята, извъртя се, замахна с предната си лапа и удари херцога по рамото.

Уилям вече бе стигнал до Казамир, Синът на херцога отпусна тетивата, стрелата профуча опасно близо до братовчед му и се заби в крака на черния леопард.

Уилям изскочи пред херцога в мига, когато котката се готвеше да се хвърли върху него. Мечът му изсвистя и той усети как съсича рамото на леопарда. Животното нададе болезнен вопъл, забрави за атаката срещу херцога, обърна се и се втурна към гората, последвано от цял порой стрели.

Уилям се наведе над херцога, но той отблъсна протегнатата му за помощ ръка и кресна:

— След него!

— Не бива, ваша светлост!

— Махни се от пътя ми, момче! — викна херцогът и го избута встрани.

— Но, сър, вие сте ранен! — възрази Уилям. — Звярът ще ви подуши от цяла миля.

— Ходя на лов за леопарди отпреди да си се родил, момче! Пусни ми ръката!

Но Уилям успя да го задържи, докато не дотичаха синът му, дъщеря му и неколцина войници.

— Това не беше леопард, ваша светлост — рече Уилям.

— Какво? — Херцогът чак подскочи.

— Това не беше леопард.

— Но аз го видях! — възрази херцогът и продължи да се дърпа.

— Приличаше на леопард, но не беше.

— А какво беше тогава? — попита принц Владич.

— Магьосник — отвърна Уилям и едва сега пусна ръката на херцога. — Магьосник от Нисшия Път. — И прибра меча в ножницата.

— Магьосник ли? — повтори Паулина. — Откъде знаеш?

— Милейди, познавам магьосниците също толкова добре, колкото вие — леопардите. Повярвайте ми.

— Менящ облика си? — попита Казамир.

Уилям кимна.

— Тотемът на леопарда. Трябва да е доста силен, щом е в състояние да приеме подобен облик.

— Дойде в лагера, сякаш знаеше какво прави, татко — обади се Паулина.

— Искаше да тръгнете след него — обясни Уилям. — Беше излязъл на лов за вас. — Той посочи съгледвача, спрял недалеч от тях. — Макар че вървеше най-отпред, леопардът го пропусна, за да ви строши гръбнака.

— Да ми строши гръбнака?

— Скочи право върху вас. Ако не бяхте отскочили, когато викнах, щеше да ви убие.

— Истина е, ваша светлост — намеси се съгледвачът. — Ако ви беше докопал, сега щяхте да сте мъртъв.

— Ударът, преди да избяга, целеше да ви предизвика да го последвате — рече Уилям.

— Точно това смятам да направя. Сега аз ще го гоня — заяви гневно херцогът, без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше от раната на рамото му.

— Не, ваша светлост — възрази Уилям и махна на сержант Матюс. — За вас ловът е забава, но когато става въпрос за преследване на опасни престъпници, това вече е мое задължение. — Той се обърна към сержанта. — Придружете херцога до шатрата му и се погрижете за раните му. Искам да ми пратите десетина войници. — Уилям повика съгледвача. — Провери ясна ли е дирята, но внимавай. Помни: сега преследваме човек, а не диво животно.

Съгледвачът кимна мълчаливо, обърна се и потъна в гората. Херцогът понечи да възрази, но се намеси принц Владич:

— О, стига, чичо. Позволи им да се погрижат за раните ти. Не е наша работа да преследваме магьосници.

Уилям забеляза, че херцогът изучава внимателно следата, след което му хвърли дълъг изпитателен поглед. Едва след това кимна, обърна се и закрачи към лагера. Малко след това към тях се приближиха дузина войници и Уилям им даде знак да го последват.

— Очакваме нова засада — обясни им той шепнешком, — от човек или леопард, но ще го разберем едва когато ни нападне. Движете се на равни разстояния един от друг.

Той тръгна пръв и войниците изчакаха търпеливо, докато заемат местата си в колоната. Скоро мъгливата гора ги погълна.

 

 

Слънцето вече се бе изкатерило високо на хоризонта, но дълбоко в гората цареше мрак.

— Страшничко е — промърмори съгледвачът. — Не разбирам защо е толкова тъмно.

— Сякаш някой е… — Уилям млъкна. Познаваше заклинанието, но не можеше да си спомни името му. Макар че бе израсъл на Звезден пристан, нямаше интерес към изучаване на магията — тъкмо по тази причина отношенията с баща му Пъг си оставаха изострени. Все пак имаше известна представа. — Това е заклинание за спускане на мрак, което сгъстява сенките и позволява на този, който го използва, да се притаи сред тях… — Изведнъж той се надигна, огледа се и извика: — Назад към лагера!

— Обкръжени ли сме?

— Не ние — херцогът е в опасност! — извика Уилям и се затича по обратния път. Останалите го последваха. — По-бързо! — кресна им той през рамо.

Вече не се налагаше да пазят тишина и гората се изпълни с тропот на крака, пукот на скършени съчки и дрънкане на оръжия. Никой не говореше, всички си пазеха силите за предстоящото.

Уилям пръв чу шума от битката. С него имаше дузина войници, следователно в лагера бяха останали осем, плюс сержант Матюс, прислугата и носачите. Казамир и принцът вероятно бяха опитни воини, а херцогът сигурно също щеше да съумее да се защити, въпреки раните си. Уилям прокле мислено собствената си недосетливост. Беше нарушил едно от основните правила на военното дело: никога не разделяй силите си пред лицето на врага, освен ако не разполагаш с ясно изразено преимущество.

Беше предположил, че срещу него има само един магьосник. Но очевидно бе сгрешил.

Сред звънтенето на оръжия се чуваше ръмжене и вой. Щом стигна лагера, Уилям видя първата котка — едър леопард, но с петниста козина, а не черна, като на онзи, чиято форма бе приел магьосникът. Уилям се втурна към него и същевременно започна да му праща мисловни сигнали: „Бягай! Опасност!“ Но умът му се удари в невидима преграда, някаква загадъчна стена, която пречеше на мислите му да стигнат до ума на котката, както и да долавят нейните мисли. Леопардът се извърна към него, изръмжа разярено и се хвърли напред.

Уилям измъкна двуръчния си меч и го насочи към гърдите на животното, оставяйки инерцията на скока да замести необходимостта от удар. Леопардът се наниза на острието с болезнен писък, размаха безпомощно лапи във въздуха, строполи се на земята, загърчи се и издъхна.

Освен животни в лагера имаше и хора. Трима мъже стояха близо до шатрите, всеки от тях облечен с мантия и стиснал дълъг жезъл. Двама от тях изглеждаха в транс и Уилям бе сигурен, че тъкмо те ръководят атаката на леопардите, които виждаше да се мятат наоколо — докато третият ги охраняваше. Уилям хукна право към него.

Някак подсъзнателно, без да откъсва вниманието си от набелязаната цел, забеляза, че войниците му са се разделили на двойки и тройки и отбиват атаките на озъбените свирепи чудовища, които явно също действаха заедно, насочвани от опитна ръка.

Магьосникът забеляза приближаването на Уилям, вдигна жезъла си и го насочи към младия офицер. Уилям се приготви да отскочи встрани, но не бързаше, тъй като не знаеше какво ще е заклинанието.

Болката го заля внезапно, на вълни; зад гърба му се разнесоха писъците на войниците. Уилям се олюля, но после осъзна, че макар тялото му да е изтръпнало от нетърпимата болка, все още може да се движи. Магьосникът, който бе насочил жезъла си към него, се ококори от изненада, като видя, че не го е повалил с удара си. Захвърли жезъла, измъкна от пояса си закривен кинжал и с животински рев скочи върху олюляващия се лейтенант.

Уилям успя само да вдигне меча и — както постъпи при нападението на леопарда — да насочи острието му към гърдите на магьосника. Този път обаче добави и малко от силата си, така че острието прониза гърдите на нападателя му и се показа от другата страна. Магьосникът изцъкли очи, изпусна кинжала и увисна мъртъв върху меча.

Уилям го остави да падне и измъкна меча от гърдите му. Когато се обърна, видя, че всички войници се въргалят на земята, гърчейки се в ужасни мъки.

Сред ръмженето на животните и писъците на ранените Уилям си даде сметка, че не разполага с много време за действие. Вдигна меча и посече най-близкия магьосник — онзи, когото бе срещнал в крайпътния хан и който се бе нарекъл Джакуин Медоса. Острието сякаш се удари в дънер на як дъб, а магьосникът дори не падна, само се люшна напред. Уилям не се изненада, тъй като имаше известна представа за силите на магията и предполагаше, че тялото на противника му е защитено не само от мускули и кости. Някои магьосници, които изглеждаха с крехка конструкция, в действителност можеха да издържат на удар със сабя, меч или стрела.

Магьосникът извърна глава и втренчи поглед в Уилям, но преди да успее да изрече някое заклинание, младият офицер нанесе още един, добре премерен удар, който му отсече ръката от рамото. Магьосникът изпищя и падна, а от раната бликна кръв. Уилям го довърши без капка милост, като му преряза гърлото.

Последният магьосник също издъхна бързо и веднага след това шумът на битката започна да се променя. Свирепите животински звуци се превърнаха в уплашени вопли, но дори след смъртта на магьосниците леопардите продължаваха да се бият.

— Назад! — извика Уилям на хората си. Животните не бяха по-малко опасни, след като ги беше лишил от напътствията на магьосниците, и единственият начин да спаси хората си бе като ги накара да избягат в гората.

Той затвори очи и се помъчи да оформи в представите си образа на грамаден разярен лъв, готов да защитава територията си от нашествието на леопардите. Нито един леопард не би дръзнал да се изправи срещу подобно чудовище и вместо това би предпочел да се оттегли с максимална бързина.

Което и стана — изведнъж леопардите побягнаха от бойното поле. Само след секунди в лагера се възцари странна тишина.

— Сержант Матюс! — провикна се Уилям.

— Сър — отвърна Матюс с отпаднал глас и се приближи. Лявото му рамо беше цялото в кръв.

— Иди да те превържат, после се яви на доклад — нареди му Уилям.

Херцог Радсвил и синът му излязоха от шатрата — и двамата бяха опръскани с кръв.

— Всичко наред ли е, ваша светлост? — попита ги Уилям. Херцогът кимна и се огледа.

— Тези проклети котки… Нищо не разбирам. Леопардите винаги ловуват сами…

— Погледнете! — прекъсна го Казамир е пребледняло лице.

Уилям втренчи поглед към тримата магьосници, които бе убил, и откри, че телата им се променят. За пръв път им се случваше да присъстват на нещо, на което бяха ставали свидетели малцина простосмъртни: магьосник, който се възвръща към тотемния си облик. Вторият магьосник, този, който бе изненадал Уилям със силата си, се превръщаше в огромен черен леопард.

— Този ви дебнеше, ваша светлост — посочи го Уилям.

— Откъде знаеш? — попита херцогът.

— Ето къде го раних първия път. — Уилям се наведе към белега на лявото рамо. След това побутна отсечената ръка. — А после ударих тук. Този човек беше вчера в хана — представи се като Джакуин Медоса.

— Да, и аз го познах — обади се принц Владич.

— Как се спасихте? — попита го Уилям, който не можеше да скрие облекчението си.

— Чичо ми и братовчед ми са герои — отвърна Владич. — Преобърнаха масата и ме скриха зад нея. Докато ме защитаваха, получиха доста сериозни рани.

— А принцесата? — попита Уилям.

— Тя беше зад мен — рече Владич. — Скрихме я вътре в шатрата.

Уилям огледа полесражението.

— Колко бяха хищниците?

— Поне дузина — отвърна един от войниците. — А може би повече, сър.

Уилям поклати глава.

— Сбор на тотема. Рядка и много силна магия. Тези, които се опитаха да ви убият, ваша светлост, бяха наели магьосници с голяма сила. Малцина биха могли да сторят онова, което направиха тези тримата.

— Ласкаеш ме, лейтенант. Но тези типове нямаха намерение да убиват мен.

— Сър? — Уилям го погледна учудено.

— Да, защото бяха дошли за мен — обади се Владич. — Лесно можеха да убият чичо ми, но атаките им бяха съсредоточени върху моя милост.

Уилям го погледна неразбиращо.

— Мисля, че мога да ти обясня — заговори херцогът, стиснал зъби, за да преодолее болката. — Ако не ме беше пратил да се върна в лагера, щях да съм с теб в гората, когато леопардите нападнаха. Владич несъмнено щеше да бъде убит, както и всички останали. Бих могъл да ти обясня всичко подробно, след като ми превържат раните, но с две думи картината е следната: някой иска принцът на Оласко да умре. При това държаха това да стане на територията на вашия принц.

Уилям почувства, че по гърба му преминават ледени тръпки. Значи целта бе не само смъртта на един наследствен принц — крайната цел бе да се предизвика война.