Реймънд Фийст
Убийците (13)

Глава 12
Импровизацията

Трегар се изправи и отърси пясъка от наметалото си.

Небето на изток вече просветляваше. Скоро слънцето щеше да се покаже на хоризонта. Капитанът направи почтителен поклон на изток, после се обърна на север и повтори поклона.

— Какво правиш? — попита го Джеймс.

— Търся нашите приятелчета — отвърна капитанът, докато се обръщаше с лице на запад. — Надявам се да наподобява някой утринен ритуал. — Той завърши с поклон на юг и добави: — Вдигай „жените“ да работят.

Джеймс срита наужким Уилям и му подвикна:

— Запали огъня и сготви закуска. Ще потеглим на път веднага след изгрев-слънце.

Уилям се засуети, като се правеше на недоволен, но раболепен. Запали огъня от изсушен тор и щом огнените езици затрепкаха, постави отгоре гърнето с месо, в което доля малко вода. След малко Джеймс седеше със скръстени крака, поставил чинията в скута си, и дъвчеше лакомо.

— Не ги виждам — подметна той. — Дали още не са станали?

— Станали са — отвърна Трегар — и са на същото място. Поне един от тях. Ако изчезването на Следотърсача бе тяхна работа, вече нямаше да сме живи.

— Какво може да се е случило с него и останалите? — попита Уилям.

— Каквото и да им се е случило, не са могли да го избегнат — рече Трегар. — Или са мъртви, или се крият някъде. Може и да са забелязали, че ни държат под наблюдение, и да са отпратили към Арута и хората му. — Трегар сръбна няколко глътки вода и се изправи. — Време е да се размърдаме. Докато се приготвяме — обърна се той към войниците, — слезте в онази долчинка и се престорете, че пикаете. Клекнали, нали? — Той се огледа, сякаш даваше разпореждания, и посочи козите. — Лейтенант, иди при животните и се направи, че проверяваш дали с тях всичко е наред. И докато го правиш, се престори, че оставяш някакъв знак или писмо.

Уилям кимна, макар да бе малко объркан от тази заповед, и попита:

— Какъв е планът?

— Според мен нашите приятели на хълма снощи са си тръгнали за вкъщи, но са оставили един човек да ни наблюдава. Щом потеглим, той ще слезе тук да провери дали сме тези, за които се представяме. Нека се поразрови из козите барабонки и камъните в долчинката, а ние през това време ще оставим знак за съгледвачите на принца.

Джеймс кимна, изправи се и почна да товари багажа в каручката.

Трегар вдигна меха, изсипа водата върху огъня и разрови с крак въглените. Веднага щом към небето със съскане се вдигна пушек, примесен с пара, се наведе и размести камъните около огнището.

— Това ли ти е посланието? — попита Джеймс.

— Да — отвърна Трегар. — Стар войнишки номер. Различните части на кръга около огъня имат различно значение. Северната означава „чакайте тук“. Източната — „връщайте се“. Южната — „доведете помощ“. Щом се отдалечим оттук, ще зарежем каручката и животните и ще се върнем обратно към онези скали на югозапад, за да потърсим следи.

— Точно от това се боях — въздъхна Джеймс.

Кръгът от камъни около огнището бе отворен откъм южния край.

— Скуайър — рече Трегар, — от всичко, което съм чувал за теб, бях останал с впечатлението, че си човек, привикнал с рисковете.

— Да, но само когато аз вземам решенията.

Трегар се разсмя, после се изправи и им подвикна:

— Потегляме!

 

 

Изгубиха почти целия ден, докато се убедят, че никой не ги преследва. Час преди залез-слънце Трегар нареди да спрат и рече:

— Ще се върнем на около половин миля — до онзи малък оазис, който подминахме, и ще оставим там животните и каручката.

— Поне открихме къде им е скривалището — промърмори Джеймс.

— Защо смяташ така, скуайър? — зачуди се Трегар.

Джеймс коленичи и зарови пръст в пясъка.

— Тук — той очерта един кръг — бе мястото, където ги засякохме за първи път. — Начерта една почти права линия и продължи: — А на това място нашият невидим приятел престана да ни следи.

— Тоест? — попита капитанът.

— Спомняш ли си картата? — попита Джеймс.

— Да.

— По обед се намирахме северно от едно голямо плато — същото, от което се вижда цялата област на много мили. Оазисът, в който искаш да оставим животните, е разположен в една долина, която се отваря към него. Нагоре започва козя пътека, която се вие по склона и излиза…

— На платото! — възкликна Уилям.

— И край древната крепост! — допълни Трегар. — Разбира се, че това е най-подходящото място! До него води само един път.

— Единственото възможно в целия район.

— И какво ще правим сега? — попита Уилям.

— Ще се върнем в оазиса — рече Джеймс. — Ако принц Арута ни последва чак дотук, може да се озове в капан. На всяка цена трябва да се постараем това да не се случи.

— А какво ще правим с каручката и животните? — попита един от войниците. — Не бива да ги оставяме в оазиса — могат да събудят нечии подозрения.

— Прав е — каза Трегар на Джеймс.

— Значи се разделяме? — попита Уилям.

Джеймс кимна и се обърна към войниците.

— Един от вас ще кара каруцата. Камилата ще завържем отзад. Другият ще се погрижи за козите. Ще тръгнете обратно за Крондор. Ако по някаква причина се разминете с принца, насочете се към граничния пост при Шандънския залив или към Земен край. Ще докладвате за всичко, което се случи тук. Но искам да побързате.

Загърнат в плътното си наметало, Трегар приличаше на бивш наемник. Изпод наметалото се подаваше очукана сабя и никакви други оръжия.

Джеймс бе облечен по подобен начин, само дето вместо сабя бе препасал рапира. Уилям извади от каручката тежкия си двуръчен меч и го нагласи на гърба си.

Трегар се огледа и рече:

— Ще се придържаме към южната страна на пътя, под сянката на скалите — в случай, че някой ни дебне отгоре.

— Няма да ни забележат, ако се постараем да не вдигаме прах — отбеляза Джеймс. — Аз ще ви водя.

Трегар не възрази и докато Джеймс се отдалечаваше на изток, метна прощален поглед към каручката и двамата войници, които вече изчезваха в обратна посока.

Уилям не познаваше двамата войници, но знаеше какво си мисли капитанът: дали хората му ще се приберат безпрепятствено в Крондор? Докато разглеждаше скалите над пътя, по който предстоеше да минат, си зададе същия въпрос: дали някой от тях ще се прибере жив в Крондор?

 

 

Из въздуха летяха прилепи и гонеха насекомите. Джеймс коленичи и се взря в тъмнината, опитвайки се да види онова, което умът му подсказваше, че е някъде пред тях — засада или клопка. Засега нищо. Дори някой да бе видял приближаването им, не се издаваше по никакъв начин.

Джеймс вдигна ръка, обърна се към Трегар и Уилям и прошепна:

— Тази работа не ми се нрави. Ще се озовем направо пред прага на официалния вход.

— Какво предлагаш? — попита Трегар.

— Да си чувал за укрепление без задна вратичка?

— Чувал съм, но и аз се съмнявам тук случаят да е такъв. За да контролират район с подобни размери, кешийците вероятно са разполагали с гарнизон от поне стотина души, по-вероятно дори двеста или триста. Това превръща крепостта им в първостепенна цел при някоя война. Което означава, че са си подсигурили изход за отстъпление.

— Но къде може да е той? — попита отчаяно Джеймс. — От другата страна на крепостта?

— Ако крепостта все още я имаше, лесно можехме да определим предполагаемата посока на отстъпление. Но при липса на надземни постройки… — Уилям поклати глава.

— Добре, ще се приближим още малко — рече Джеймс, — и ако не открием нищо, ще се върнем обратно и ще заобиколим откъм източната страна на платото.

Уилям не отговори, но си даваше сметка какво би означавало да се катерят по скалната стена откъм изток. Надяваше се да не се стига дотам. Малко се страхуваше от височината.

Повървяха още известно време и изведнъж му хрумна една мисъл.

— Почакайте — прошепна той.

— Какво? — попита Трегар.

— Искам да опитам едно нещо… — Уилям вдигна ръка, после затвори очи. Пресегна се мислено напред и долови присъствието на щъкащо из мрака мишле. „Я спри!“ — нареди му Уилям.

Мислите на мишлето бяха съвсем примитивни, почти несвързани. То се поколеба за миг, сякаш се чудеше накъде да побегне. Трите грамадни същества бяха потенциална заплаха.

Като малък Уилям неведнъж бе разговарял с мишки, плъхове и полски гризачи. Известно му бе, че имат ограничени възможности за концентрация и минимални способности за общуване. Но знаеше също така, че умеят да надушват всякакви пътища към и от леговищата си.

Помъчи се да оформи някакъв въпрос, за да разбере дали наблизо има и други по-големи проходи. Мишлето отвърна с размътен образ на голям тунел и го задържа достатъчно, та Уилям да успее да се ориентира за местонахождението му. После избяга.

— Какво има? — повтори Трегар.

— Мисля, че зная къде е задният вход.

— Че откъде ще знаеш? — попита капитанът.

— Ако ви кажа, едва ли ще ми повярвате. Насам. — Той посочи нагоре към стената, до която бяха спрели. — Ще трябва да се покатерим, за да стигнем до него.

— Ти си пръв — изръмжа Трегар.

— Не, аз ще водя — каза Джеймс, погледна нагоре, после бавно започна да пълзи по стената и се изгуби в тъмнината.

Уилям се обърна към Трегар и го попита:

— Капитане, катеренето по скалата на тъмно спада ли към категорията на безсмислено рискованите постъпки?

— Напълно, лейтенант.

Уилям последва Джеймс, като промърмори:

— Просто исках да съм сигурен.

Трегар изчака малко и го последва.

Докато се изкачваха, в небето изгря Средна луна и озари една цепнатина в скалите, достатъчно голяма, за да могат и тримата да се напъхат в нея.

— Колко остава? — попита задъхано Уилям.

— А, не е много — отвърна Джеймс. — Стотина стъпки.

Уилям поклати глава.

— А аз мислех, че е два пъти повече. — Стараеше се да не поглежда надолу. Досега бе успявал да потисне надигащата се в него паника само с огромно усилие на волята. Ръцете и краката го боляха от напрежение.

Джеймс подаде глава и погледна нагоре.

— Близичко сме вече, а? — подметна капитанът.

— Аха — отвърна Джеймс. Вече различаваше скалния ръб на двайсетина стъпки по-нагоре, очертан рязко на фона на звездното небе. — Няма какво повече да чакаме — добави, надигна се и отново се закатери.

— Само внимавай — предупреди го Трегар.

— Ако не той, аз със сигурност — обади се Уилям и се закатери нагоре в пукнатината, опрял крака в страните й. Когато наближи ръба, протегна ръка и Джеймс го издърпа. Малко след това двамата изтеглиха със съвместни усилия Трегар. Докато лежаха, запъхтени, на равната площадка, Джеймс се огледа и отбеляза:

— Тук вече можем да се изправим.

— И накъде сега? — попита капитанът.

— Мисля, че е натам. — Уилям посочи нагоре по склона. Тази нощ щеше да има две луни — Средна и Малка, и по времето, когато Средната щеше да достигне зенита си, Малката трябваше да изгрее и двете да окъпят всичко в призрачна светлина.

Склонът беше скалист, назъбен и запречен от щръкнали обветрени и напукани от слънцето канари. От време на време спираха, за да заобиколят предпазливо някоя от тях.

След около половин час Уилям се обади:

— Ако моето приятелче мишлето не се е заблуждавало, входът трябва да е някъде под нас.

— Какво приятелче мишле? — попита Трегар.

— По-късно ще ти кажа — обеща Уилям. — Сега трябва да потърсим път надолу.

В същия миг зърна отблясък от светлина.

— Това пък какво е?

— Луната се отразява в нещо — рече Джеймс.

— Колко е надолу според теб?

— На двайсетина стъпки — отвърна Джеймс, придобил умението да преценява дистанцията от скитосванията си по крондорските покриви.

— И как ще стигнем дотам? — попита Трегар.

— Ще увиснем и ще скочим — обясни простичко Джеймс.

— Дори тогава височината е достатъчна, за да си строшим краката — изръмжа капитанът. — Пък и не знаеш какво те чака долу.

Джеймс погледна към изгряващата луна.

— Ами да почакаме още няколко минути.

Сенките бързо започнаха да се скъсяват. След още няколко минути Трегар възкликна:

— Ей, това е изсечен в скалите път!

Точно под тях между две каменни стени се виждаше тесен проход, който свързваше древната крепост с площадката, на която се намираха.

— Уилям — нареди Джеймс, — легни и ме улови за ръцете. Когато увисна достатъчно, ще ме пуснеш да скоча. А аз ще ви подхвана отдолу.

Скоро тримата вече бяха на тесния път.

— Дано само не се наложи да отстъпваме — промърмори Трегар.

— Да отстъпваме ли? — попита Уилям.

— Сам виждаш, лейтенант, че е прекалено тясно, за да се бием.

Едва сега Уилям си даде сметка, че старият воин има право. В тесния проход можеха да използват само кинжали, й то за да задържат противника. Път за отстъпление обаче нямаше. Стените от двете страни се издигаха на двайсетина стъпки.

— Насам — каза той, след като се огледа. И без това не им оставаше нищо друго, освен да следват посоката на прохода.

— Погледнете към стените! — прошепна Уилям. Джеймс спря и огледа каменната стена.

— Съвсем наскоро е дялана. Още се виждат следите от длетата.

— Работа на нашите приятелчета, предполагам — подметна Трегар.

— Което означава, че при стария вход със сигурност е поставена засада — рече Джеймс. Замисли се и добави: — Оттук коне не могат да влязат, което означава или че разполагат и с трети вход, или че конюшнята е скрита някъде отвън.

— По-вероятно второто — предположи Трегар.

Постепенно проходът се разшири, но малко по-нататък пътя им запречи гладка стена. Уилям вдигна ръка да я опипа, но Джеймс го спря.

— Не я докосвай!

Уилям отдръпна ръката си, а Джеймс нареди:

— Направи ми място. — Промуши се край Уилям и огледа стената. — Жалко, че не можем да я осветим.

— Не можем я! — изсумтя Трегар.

— Тихо — сгълча го Джеймс.

Прокара пръсти по десния ръб на стената, натисна леко и отдръпна ръка. След това повтори същото с другата ръка от лявата страна. Накрая се обърна и прошепна:

— Поставили са капан.

— Откъде знаеш? — попита Трегар.

— Зная — рече Джеймс.

— И какъв е този капан? — попита Уилям.

— От най-коварните, предполагам — отвърна Джеймс и коленичи. Изучи внимателно подножието на стената като отново отдели най-много време на ръба. — Отдръпнете се! — нареди накрая.

Те отстъпиха няколко крачки.

— Капитане, ако искаш да разбереш откъде го зная — заговори Джеймс, — ще ти е нужно да прекараш поне половината от живота си в обезвреждане на подобни клопки и чак тогава ще развиеш шесто чувство към тях. Обърнете внимание на тази пукнатина в основата — Джеймс я докосна с пръсти, после я натисна лекичко. — Не ви ли прави впечатление колко е права? — Той пъхна пръсти в пукнатината и притисна леко горния й край. Внезапно плочата над нея се приплъзна нагоре и се видя тъмен, постепенно разширяващ се отвор. Джеймс погледна през рамо и продължи почти шепнешком: — Първо са изградили стената, после са прокопали в нея отвор, но са се престарали. Сега не докосвайте нищо, освен земята. И най-вече внимавайте да не допрете плочата, докато пропълзявате под нея. — След тези думи Джеймс се шмугна в черния отвор и изчезна.

Уилям и капитанът го последваха.

В тунела цареше непрогледен мрак. Джеймс прошепна:

— Не мърдайте.

Изминаха няколко напрегнати секунди, после в мрака блесна пламъче на светилник.

— Как го направи? — попита Трегар.

— По-късно ще ти покажа — отвърна Джеймс и подаде горящия светилник на Уилям. — Придвижи се още малко навътре в тунела.

След това спусна внимателно плочата на мястото й, обърна се и протегна ръка. Уилям му върна светилника. Малкото пламъче даваше изненадващо много светлина, достатъчно, за да огледат околните стени и да виждат на няколко крачки в тунела.

— А сега — продължи с инструкциите Джеймс — бъдете нащрек. И отново ги поведе. Тунелът извиваше надолу, в недрата на земята.

 

 

Най-сетне в далечината се появи светлина и Джеймс изгаси светилника и го прибра. Скоро стигнаха до друг тунел, който пресичаше техния под прав ъгъл. Той също бе дело на човешки ръце — облицован с дялани камъни и с павиран под.

— Мисля, че това е пътят, който ми посочи мишлето — промърмори Уилям.

— Какво мишле? — пак попита Трегар.

— Сигурно някъде наблизо има склад с хранителни припаси — подметна Джеймс, без да обръща внимание на въпроса на Трегар.

Изведнъж чуха стъпки. Джеймс им даде знак да отстъпят в тунела. След секунди по напречния тунел минаха двама души, които си осветяваха пътя с фенер. Крачеха мълчаливо и облечените им в черни дрехи фигури почти не се виждаха.

— Какво ще правим сега? — попита шепнешком Уилям.

— Ще тръгнем след тях — отвърна Джеймс.

— Само да не забравим обратния път — предупреди ги Трегар. — Поне един от нас трябва да се върне и да разкаже на принца за това място.

Джеймс и Уилям не отговориха.

Приближиха се предпазливо до кръстовището и свърнаха вляво, накъдето бяха изчезнали двете фигури.

На стотина крачки пред тях по коридора се чуваха приглушени гласове и тропот на крака. Когато се приближиха, видяха, че мъжете са спрели пред просторна, добре осветена подземна галерия. Бяха с гръб към тях.

Джеймс се огледа и посочи един портал със стълба, която водеше нагоре. Изкатери се безшумно по стъпалата и Уилям и Трегар го последваха.

Озоваха се в кръгло помещение, вероятно предназначено за спалня на прислугата, зад което имаше оръжейна. Покрай стените бяха наредени ръждиви, отдавна неизползвани ризници.

Вече нямаше съмнение, че се намират в древната кешийска крепост, по-точно в подземията й, издълбани в скалите.

— Сигурно тук е спала прислугата — прошепна Джеймс.

— Какво става долу? — попита Уилям.

Джеймс надникна през ръба на площадката и бързо се отдръпна. Дори на трепкащата светлина, която идваше от помещението под тях, Уилям и Трегар забелязаха, че лицето му е пребледняло.

— Поемете си въздух, преди да погледнете — предупреди ги той. Уилям надзърна и видя поне стотина мъже с черни наметала или туники. Всички се бяха втренчили в церемонията, която се разиграваше край насрещната стена. Някогашната оръжейна сега бе превърната в храм, а кафявите петна по стената сочеха недвусмислено, че в този храм се слугува на тъмните сили.

Четирима мъже, облечени с дрехи на жреци, бяха по средата на жертвоприношение. Жертвата бе просната по гръб върху голям плосък камък. Други четирима, загърнати в черни наметала, й държаха ръцете и краката.

На стената зад жреците бе окачена маска, по-голяма от човешки бой, изобразяваща ужасяващо същество, родено в налудничави кошмари. Макар очертанията й да напомняха конска глава, отпред бе щръкнала свинеподобна зурла, а от нея се извиваха заострени бивни. Зад заострените уши се подаваха криви кози рога, а на мястото на очите горяха пламъчета.

Един от жреците подхвана напев и останалите се присъединиха към него.

— На какъв език пеят? — попита Трегар.

— Прилича ми на кешийски — отвърна Уилям, — но на непознат диалект.

Изведнъж забиха барабани, чу се вой на рог и дрезгав мъжки глас произнесе едно име. Джеймс почувства, че по гърба му пробягват тръпки.

Напевните гласове на жреците се усилиха, един от тях разтвори голяма книга, после мина от другата страна на жертвата. Друг взе позлатена купа от застаналия до него, приближи се до жертвата и коленичи до главата й.

Напевът не спираше нито за миг. Пееха не само жреците, но и всички присъстващи. Гласовете им се усилваха, все по-високи и по-настойчиви.

Главният жрец вдигна голям черен нож с двете си ръце над очите на жертвата. Мъжът на камъка, съвсем гол, с изключение на набедрената си препаска, не можеше да помръдне, но очите му се разшириха.

После, с едно рязко движение, жрецът заби ножа в гърлото на жертвата и го преряза. Бликна фонтан от тъмна кръв. Другият жрец подложи купата и в мига, когато първите капки попаднаха в нея, Джеймс усети, че се сковава от вледеняващ мраз.

— И ти ли почувства студа? — попита го шепнешком Уилям.

— Аз го усетих — намеси се Трегар.

— Магия — рече Уилям. — И то много силна.

Изведнъж притъмня, макар че факлите по стените пламтяха все така ярко. Появи се черен облак, който започна да се сгъстява над олтара.

— Назад! — изсъска Уилям.

Гласовете на жреците ставаха все по-пискливи.

Когато отстъпиха в стаята на прислугата, Джеймс попита:

— Какво беше това?

— Демон — отвърна Уилям. — Почти съм сигурен. Не се показвайте. Жреците може и да не ни забележат в тъмното, но демонът ще ни види със сигурност. — Тримата се приведоха и изтичаха надолу по стълбите.

Откъм импровизирания храм долетяха нови писъци и Трегар спря.

— Това пък какво беше?

— Целта на жертвоприношението е да се примами демонът — обясни Уилям. — Но за да се нахрани, трябва да прибегне и до вярващите.

— И те му се оставят доброволно? — попита Трегар. Беше пребледнял.

— Фанатици — обясни Джеймс — И преди сме срещали такива, капитане. Забрави ли Мурмандамус?

— Черните кръвници — сети се Трегар.

— Трябва да предупредим Арута — заговори Уилям. — Той има достатъчно хора, за да изтреби тази пасмина, но не и ако демонът застане на тяхна страна. Принцът не води със себе си магьосници и жреци.

Джеймс си спомни за нападението срещу принца при Сартското абатство и отвърна:

— На принца няма да му е за първи път да се изправя срещу демон.

Отекнаха нови писъци.

— Хайде — подкани ги Трегар. — Да се връщаме вече. Сега вниманието им е приковано другаде, но за колко време?

Джеймс кимна и отново ги поведе. Поеха назад през тунела, който водеше към тайната порта. През цялото време ги съпровождаха виковете и писъците на умиращите зад тях. Неведнъж им се струваше, че кръвопролитието е спряло, но скоро шумът отново се възобновяваше.

Когато навлязоха в по-тъмната част на тунела, Джеймс запали светилника.

— Онзи мъж върху камъка не извика нито веднъж — промълви Уилям.

— Не би го направил никога — отвърна Трегар. — Той беше един от нашите Следотърсачи.

Джеймс премълча.

Когато приближиха задънения тунел, той отново им подаде светилника и се зае да отваря скритата врата. Първо огледа внимателно стената, после подпъхна пръсти в цепнатината.

Вратата не се отвори.