Реймънд Фийст
Убийците (19)

Глава 18
Свалянето на маските

Уилям се хвърли напред.

Изтласка принц Владич настрани тъкмо когато чудовището скочи. В стаята нахлуха войници, а Амос и Арута се приготвиха за атака. Неколцина от войниците се изправиха между създанието и принца и най-предният се опита да спре настъплението му с щита си. Металният щит зазвънтя, сякаш бе ударен от арбалетна стрела, а чудовището замахна с ръка; Кървав фонтан изригна от гърлото на войника и окъпа пода на стаята.

Джеймс зае позиция зад зловещото създание, а Арута извика:

— Стреляйте с лъкове!

Един от войниците изскочи от стаята, за да извика стрелците, а другите двама, въоръжени с дълги копия, се хвърлиха в атака. Оръжията им бяха по-скоро декоративни, с позлатени върхове, върху които се мъдреше гербът на крондорския двор, но въпреки това можеха да убиват. И двамата бяха добре подготвени да боравят с тях и когато приближиха следохода, завъртяха остриетата им ловко, готови да ги забият в черната плът.

Първият войник замахна рязко и удари с всичка сила чудовището в хълбока. Ударът бе толкова силен, че всички очакваха острието да прониже тялото и да се покаже от другата страна — вместо това то се плъзна по него, без да му причини никаква вреда. Сенчестият следоход спря за миг, улови копието за острието с едната си ръка, а с другата го удари през средата и го скърши на две.

— Здрав е като дънер! — извика Амос.

Уилям вече се беше изправил и дърпаше Владич зад леглото покрай младата жена, която се бе свлякла на пода заедно със завивките. Усетил, че жертвата му се изплъзва, следоходът скочи върху леглото и жената нададе уплашен писък. Съществото не й обърна никакво внимание.

С един скок Арута се озова зад гърба на черното създание и го удари отзад със сабята си, но и този път острието се плъзна настрани.

— Пазете се, ваше височество! — предупреди го Джеймс. — Не бива да се излагате на риск.

Амос предприе по-директен подход — покатери се на леглото зад принца и го дръпна назад тъкмо когато съществото замахваше със страшната си ръка.

— Май го ядоса, Арута — захили се бившият пират.

Появиха се лъконосците, но също както остриетата на сабите, стрелите отскочиха от черната кожа, без да оставят никаква следа.

— Никакъв смисъл няма! — извика Арута. — Трябва просто да се опитаме да го забавим.

Войниците се подредиха пред чудовището в плътна стена, от която стърчаха остриета. Притиснаха се един към друг, припокривайки щитовете си като люспи на риба. Зад стоманената бариера бяха подредени копиеносците, но създанието дори не обърна внимание на остриетата и се насочи право към тях. Тежките, подсилени с метални накрайници копия се разхвърчаха като трески.

Следоходът вдигне двете си ръце и ги стовари надолу. Само един удар бе достатъчен, за да разкъса и пробие стената. За щастие в този момент през вратата нахлуха още войници, които се скупчиха зад първите. Десетникът им потърси с поглед Уилям, очаквайки нови заповеди.

— Притиснете го към стената! — извика Уилям. — Използвайте щитовете, но внимавайте — ударите му са смъртоносни!

— Чухте лейтенанта! — провикна се десетникът. — Напред!

Щитоносците и копиеносците се хвърлиха като един и създанието бе принудено да отстъпи. Съпротивляваше се с всички сили, но не можеше да се задържи върху хлъзгавия под.

Появиха се нови подкрепления и скоро между черното създание и Арута се оформи плътен жив щит. Почувствал, че жертвата му може да се измъкне невредима, следоходът утрои усилията си. Свил ръката си в юмрук, той блъскаше безогледно лицата и щитовете на войниците, а повалените на пода тъпчеше с тежките си крака. Успя да освободи и другата си ръка и размаха двете като страховити вятърни мелници, трошейки гръбнаците на войниците, които се бяха изправили срещу него. Всеки удар завършваше със зловещ пукот на кости и към стените летяха кървави пръски. Опитни, безстрашни ветерани отхвърчаваха настрани като че ли бяха досадни хлапета. Изпаднали в несвяст от тежките удари, войниците продължаваха да стърчат прави, притискани от общата маса, която бавно се местеше напред-назад.

Още войници нахлуха през широко разтворената врата, за да се изправят като стена пред своя монарх и неговия почетен гост. Отново отблъснаха създанието към стената и дори успяха да го повалят. Болезнените им стенания и пронизителните им викове, които огласяха помещението, бяха единственият белег за цената, която плащаше кралската гвардия, за да спре развилнялото се чудовище. Тези, които бяха най-отпред, рискуваха живота си два пъти — веднъж попадайки под ударите на черното създание и втори път, да бъдат смазани от притискащите ги отзад техни другари.

Купчината тела растеше, постоянно разтърсвана сякаш от някакъв вътрешен катаклизъм. После изведнъж започна да се свива, като топка, от която е изпуснат въздухът. Един глас се провикна:

— Господарю! Чудовището изчезна!

— Не, не е! — отвърна Джеймс.

Една черна сянка се стрелна по пода към мястото, където стояха Арута и Владич, и там отново започна да се материализира.

Без да се двоуми, Арута се хвърли в атака. Сабята му святкаше във въздуха с бързина, която човешкото око едва можеше да проследи. Същата сабя, която притежаваше допълнителна магична сила, като всеки ишапски талисман, дадена му от Черния Макрос преди последната схватка на Арута с Мурмандамус в самия край на Големия бунт. Оттогава само демонът, убит в подземията на тайната пустинна крепост, бе изпитвал силата на това острие.

Ала следоходът изглеждаше по-скоро подразнен, отколкото наранен от сабята на Арута. Той се отмести леко встрани, след това замахна с десницата си към принца.

Арута отскочи назад, а Джеймс пристъпи зад гърба на черното създание и го посече с всичка сила. Острието на сабята му зазвъня, като че ли се бе блъснало в метал, и Джеймс почувства, че ръцете му се разтърсват до раменете. Обърна се към отец Белсон и извика:

— Нищо друго ли не можеш да направиш?

— Мога да опитам едно нещо, но е доста опасно!

Арута бе въвлечен в двубой, който не можеше да спечели, но поне успяваше да задържи следохода и да опази принц Владич.

— Не може да е по-опасно от това, отче! — провикна се той. — Действай!

Жрецът кимна, после сведе глава и подхвана протяжен напев на мистичния език на ордена си. Джеймс поднови атаката си в тил, но отново имаше усещането, че се сражава с каменна статуя.

Помещението се озари от ярка светлина и температурата бързо започна да се покачва. Вдигнал ръце, отец Белсон крепеше над тях огнен пръстен, чиито пламъци разпръскваха непоносима горещина. Пръстенът се въртеше все по-бързо и по-бързо, като същевременно се уголемяваше и нажежаваше. Жрецът довърши заклинанието и извика:

— Бягайте!

Никой от присъстващите не чака втора покана. Всички се обърнаха и се втурнаха към вратата и само Арута подхвана нова атака, за да спечели няколко безценни секунди, през които да изнесат ранените, след което заотстъпва, прикривайки хората си.

Само труповете и изгубилите съзнание останаха на пода.

Свещеникът произнесе една-единствена дума на езика на своя орден и пламъците на пръстена се събраха, образувайки човекоподобна фигура, като тази на следохода. Горещото й сияние се усещаше дори при вратата. Арута, който вървеше заедно с последните, го почувства като полъх на грамадна пещ.

Джеймс се обърна и видя, че огненото създание е запречило пътя на следохода към Владич, който бе втренчил очи в тази сцена, сякаш бе омагьосан.

— О, създание от огън, стихия от пламъци, унищожи това петно от мрак! — провикна се отец Белсон.

Огненото създание се хвърли в атака и нова вълна от непоносима горещина заля любопитните зрители на страховитата битка и ги накара да опразнят бойното поле. Единствено жрецът на Прандур сякаш не усещаше изгарящата жега.

За пръв път следоходът сякаш забрави за задачата си, принуден да се защитава. Двете чудовища се счепкаха насред стаята. Единственият звук, който се чуваше, беше пукотът на пламъците.

Джеймс изскочи в преддверието и свърна в един страничен коридор. Затича се по него, прекоси тесен пасаж и се върна в голямата зала, където бяха Арута й Владич. Тук спря и даде указания на няколко войника да се върнат по същия път и да изнесат ранените.

Арута не сваляше поглед от сражаващите се фигури. Когато Джеймс се приближи към него, го чу да казва:

— Трябваше да се сетя.

— Бяхте твърде зает с други неща — опита се да го успокои Джеймс, като същевременно си свали наметалото и загърна с него голия Владич.

— Благодаря — бе всичко, което каза принцът, който, изглежда, още бе зашеметен от събитията.

Двете магични създания бяха вкопчени едно в друго, уловени за ръце като изнурени борци, които се полюшват насред арената. Всеки път, когато огненото създание се доближаваше до нещо запалимо, то се обгръщаше в дим и избухваше в пламъци. Следоходът заблъска своя пламтящ противник в стената, за да се освободи от него, но колкото повече се дърпаше, толкова по-здраво го стискаше създанието.

— Ако тази схватка не свърши скоро — рече Арута, — ще подпалят целия дворец.

Няколко гоблена на стената изпускаха черен дим, а един вече се беше запалил. Следоходът блъсна огненото създание върху една масичка, на която бе поставена ваза с цветя. Цветовете разцъфнаха за секунди, масичката бе обхваната в пламъци, а вазата се пукна от силната топлина.

— Гледайте! — посочи с ръка Джеймс. — Нещо става!

Там, където огненото създание улавяше следохода, се показваха тънки черни струйки дим. Скоро те се превърнаха в гъсти стълбове, които достигнаха тавана и взеха да обгръщат цялата стая, разпространявайки отвратителна смрад.

Следоходът започна да се дърпа бясно. Мяташе огненото създание във всички посоки, но така и не успя да се освободи от мъртвата му хватка.

Сега вече цялата зала бе обхваната от пламъци и Арута извика на войниците:

— Евакуирайте всички от това крило на двореца! И донесете вода! Направете верига и по-бързо — скоро стените ще пламнат!

— Вижте! — Джеймс посочи отново. — Те се смаляват!

Двете мистични фигури продължаваха да играят своя причудлив танц, но сега вече се въртяха все по-бързо и наистина се смаляваха. Димът, който бълваше помежду им, бе толкова гъст, че заплашваше да задуши всички присъстващи.

— Навън! — заповяда Арута. — Всички да излязат в градината!

Точно пред вратите на това крило бе разположена една от най-хубавите градини на двореца. Джеймс изтича при голямата остъклена врата и я разтвори широко. Вечерният въздух, който нахлу отвън, бе свеж и прохладен и температурата в залата бързо започна да се понижава.

Като се блъскаха на изхода, войниците се изнизваха навън, гонени от миризмата на изгоряло и сяра. Откъм съседните крила на двореца ехтяха камбаните на пожарната тревога. Джеймс се обърна, погледна към задимената зала и попита Амос:

— Отец Белсон измъкна ли се?

— Той беше зад нас — отвърна адмиралът. — Не го виждам. Джеймс изтича до вратата, но спря, посрещнат от гъсти облаци лютив дим. Стените и таванът бяха обгърнати от пламъци, които се сливаха в огнена река. Джеймс премигна, за да прочисти бликналите в очите му сълзи, и изведнъж забеляза насред помещението самотна фигура.

Жрецът на Прандур стоеше, разперил ръце, и из въздуха ехтеше напевният му глас. Джеймс едва различаваше очертанията му на фона на сиво-черната мъгла, която изпълваше залата. Песента на жреца ставаше все по-мрачна и тържествена, като погребален химн, който пробуждаше печал в душата на Джеймс. Скуайърът погледна нагоре, видя, че таванът започва да се руши, и извика:

— Отец Белсон! Бързо насам! Огънят ще ви погълне!

Изведнъж пламъците, които бушуваха из залата, потрепериха и се отдръпнаха, сякаш бяха всмукани в стените и тавана от невидимо, божествено дихание. И само след секунда изчезнаха заедно с дима.

Джеймс погледна през рамо към струпаното в градината човешко множество и видя, че всички са зяпнали от почуда. Когато отново се обърна към залата, видя, че пламъците и димът се събират в огромна топка над главата на жреца, който стоеше съвършено неподвижно. Топката бързо се превърна в по-малка сфера, която ставаше все по-ярка, колкото повече се смаляваше. Накрая се сви до размерите на детска топка, но същевременно сияеше като слънце по пладне. Джеймс засенчи очи от блясъка й. После също така внезапно светлината изчезна и залата потъна в непрогледен мрак. Джеймс отстъпи назад и излезе в градината, като продължаваше да кашля от задушливия дим.

— Какво стана? — попита Арута.

— Мисля, че се свърши — отвърна Джеймс.

Миг по-късно отец Белсон излезе през вратата. Димни вихри се въртяха около краката му, а краищата на расото му изпускаха пара. Лицето му бе почерняло, но иначе изглеждаше съвсем невредим.

— Ранен ли си? — попита го Джеймс.

— Последното нещо, от което един жрец на Прандур трябва да се страхува, млади човече, е огънят. — Той се изправи пред принца на Крондор. — Ваше височество, искам да се извиня за щетите… — Той млъкна и повдигна рамене.

Принц Владич застана до него, засмя се и се загърна по-плътно в наметалото на Джеймс.

— Скъпи приятелю, в знак на благодарност, задето ми спаси живота, давам обет да построя наново цялото това крило и да издигна храм на Прандур в Оласко!

Видимо доволен, отец Белсон се поклони и отвърна:

— Това е много мило, но… — И недовършил думите си, се строполи на пода.

Джеймс коленичи до него, опря ухо на гърдите му и след секунда каза:

— Припаднал е.

— Отнесете го в моите покои — нареди Арута и четирима стражници се завтекоха да изпълнят заповедта.

В градината се появи познатият писар и премигвайки от тежкия дим, потърси с очи принца.

— Ваше височество!

— Какво има? — попита Арута.

— Ние… — Писарят размаха ръце и се закашля. — Простете, ваше височество, но този дим…

— Казвай какво има! — сряза го Арута.

— Простете, господарю. Успяхме да разшифроваме съобщенията. Някои са от агенти, действащи тук, в Крондор, както и от други наши градове. Едно обаче изисква спешна намеса и затова си позволих да се обърна незабавно към вас.

— И кое е то? — попита Арута. Търпението му вече се изчерпваше. Писарят му подаде един пергаментов свитък.

— В този документ се говори за необходимостта един запечатан сандък да бъде отнесен в двореца. Става ясно, че той представлява някаква клопка. Реших, че е важно да ви предупредя, преди споменатият сандък да се озове тук.

Арута поклати изумено глава. След това огледа помощниците си, въздъхна и предложи:

— Какво ще кажете за една вечеря? — Обърна се към писаря и му нареди: — Хващайте се на работа. До утре сутринта искам да знам съдържанието и на останалите документи.

— Слушам, господарю. — Писарят сведе почтително глава и се отдалечи, като продължаваше да кашля мъчително.

— Ваше височество, не го съдете твърде сурово — обади се Джеймс.

— Няма — обеща Арута. — Той се справи добре. Само дето малко… закъсня.

Уилям и Амос прихнаха едновременно, а принц Владич каза:

— Ваше височество, ако нямате нищо против, ще се върна отново в спалнята си, стига там да не е твърде задушно.

Арута кимна и даде знак на стражата да придружи принца.

— Ако знаехме по-рано… — подметна той на Джеймс.

— Пак щяхме да отворим сандъка — довърши Джеймс. — Само че щяхме да го направим в най-дълбокото подземие на двореца, в присъствието на не повече от десетина войници и това щеше да е катастрофа.

Арута го изгледа продължително и замислено.

— Винаги гледаш толкова оптимистично на нещата, скуайър. Хайде, да вървим да вечеряме. Сигурен съм, че жена ми ще поиска да й обясним какво е наложило изгарянето на цяло крило от двореца.

— Ами кажете й, че е било породено от желанието ви да оставите на нея пребоядисването и освежаването, и това ще я направи щастлива.

— Някой ден, скуайър — засмя се принцът, — ще срещнеш подходящата половинка и се надявам да се смили над теб, инак те чакат черни дни.

— Ще гледам да го запомня — обеща Джеймс.

Уилям застана до тях и се поклони на принца.

— Ваше височество, трябвам ли ви още?

— Защо? Да нямаш някоя по-важна работа? — Арута втренчи поглед в него.

Уилям се изчерви и запелтечи:

— Не, но… такова…

Джеймс прихна, а Арута сложи ръка на рамото на младежа и каза:

— Добре, млади момко, иди да видиш какво прави дамата на сърцето ти. И гледай да се позабавляваш.

— Дамата на сърцето ми? — повтори смутено Уилям и погледна към Джеймс. — Всички ли вече знаят?

— Не всички — отвърна Арута. — Но аз държа да съм в течение на онова, което става с членовете на семейството ми. Хайде, тръгвай.

— Благодаря, господарю. — Уилям сведе глава и се изчерви.

— Утре сутринта ни чака сериозен разговор. Но дотогава искам всички хубаво да си починете — каза Арута.

Уилям се обърна да си върви, но Джеймс го спря:

— Уили?

— Какво, Джеймс?

— На твое място първо щях да се преоблека. Изглеждаш като четка за комини.

Уилям като че ли едва сега забеляза, че всички наоколо са покрити с черни петна.

— Уф, благодаря.

— Няма нищо.

Джеймс изпрати младежа с поглед, след което подметна:

— Малко му завиждам.

— За кое, за любовта ли? — попита Арута.

— Ами да. Зная, че някой ден и аз ще срещна жена, която ще ми е особено близка, но никога досега не ми се е случвало да изпитвам подобна… младежка радост от срещата с една млада дама.

Арута се разсмя.

— Джими, откакто те познавам, винаги си бил непоправим циник. Всъщност на колко години беше, когато се срещнахме — на четиринадесет?

Джеймс също се разсмя.

— Нещо такова, ваше височество. С ваше разрешение ще се оттегля, за да се почистя преди вечерята.

— Аз също — добави Амос. — Чувствам се, сякаш са ме въртели на шиш.

— Вървете — кимна Арута, — а аз ще наредя да докарат повечко вино и ейл. Имаме нужда да се поотпуснем. — Лицето му помрачня. — А утре пак се захващаме за работа.

Джеймс и Амос се спогледаха и тръгнаха. И двамата познаваха достатъчно добре Арута и не се съмняваха, че няма да се спре пред нищо, за да открие онзи, който стои зад опита за убийство на принца на Оласко — и че когато го направи, ще се погрижи негодникът да получи най-строго наказание.

 

 

Уилям си проправи път през гъстата тълпа в странноприемницата и откри Талия зад бара, където помагаше на баща си да поднася ейл. В този час помещението бе пълно с изнурени работници, които имаха много по-голям интерес към напитките, отколкото към храната.

Той се подпря на тезгяха и търпеливо изчака момичето да го забележи.

— Уил! — извика тя и на лицето й разцъфна радостна усмивка. — Кога се върна? — Изприпка при него и го целуна по бузата.

— Ами, тази вечер — рече той и се изчерви. — Но имах малко работа в двореца, та принцът ме освободи чак сега.

— Вечерял ли си?

— Аа, не — отвърна той и изведнъж осъзна, че го мъчи вълчи глад.

— Ще ти приготвя нещичко — обеща тя. — Татко, виж, Уили е дошъл!

Лукас погледна към тях и му помаха.

— Добър вечер, момко.

— Добър вечер, господине — отвърна Уилям.

Талия изчезна в кухнята.

— Гледаш по онзи начин — рече Лукас.

— По кой начин, сър?

— И аз съм бил на служба.

— Аха — кимна Уилям. Започваше да се досеща.

— Трудности?

— И още как — рече Уилям. — Изгубихме някои добри другари.

Лукас го потупа по рамото.

— Радвам се, че поне ти се върна, момчето ми.

— Благодаря ви, сър.

Талия се върна с храната и каза:

— Ще ти сипя и ейл. — И му наля голяма халба. — Чаках те — добави с блеснал поглед. — Зная, че не е редно да го казвам, но си е така.

Уилям се изчерви, сведе очи към халбата и промърмори:

— Радвам се, че ми го каза. Аз… през цялото време си мислех за теб.

Тя се огледа, сякаш някой я бе повикал, но Лукас й даде знак да не се притеснява и да остане още малко с Уилям.

— Е — заговори тя, — разкажи ми за подвизите си.

Той се засмя.

— По-скоро за глупостите, като се има предвид, че целият съм в рани.

— Ранен ли си? — попита тя и лицето й стана загрижено.

— О, не — побърза да я успокои той. — Само драскотини.

— Добре — рече тя и се престори на разгневена. — Защото в противен случай щях да се постарая да отмъстя за теб.

— Наистина ли? — Той прихна.

— Разбира се. Нали не си забравил, че съм отгледана от Сестрите на Кахули?

Той не отговори, но продължаваше да я гледа усмихнат и да се наслаждава на компанията й и на скъпоценните мигове покой.

 

 

Арута не беше мигнал през цялата нощ. Джеймс не се съмняваше в това от минутата, в която влезе в кабинета му. Ако се съдеше по торбичките под очите на Уилям, младежът също бе будувал, но вероятно по съвсем различна причина от тази на принца.

Амос изглеждаше както винаги — ухилен, изпълнен с енергия, готов да даде съвет.

Арута посочи на Джеймс едно кресло и рече:

— Надявам се, че си успял да си починеш?

— Достатъчно, за да мога да се наслаждавам на живота, сър — отвърна Джеймс, докато сядаше.

— Добре, защото има някои въпроси, с които бих искал да те запозная незабавно. — Арута се изправи, заобиколи бюрото и продължи: — Амос, знаеш, че неведнъж съм ти поверявал живота си. Уилям, ти си член на моето семейство. Ето защо ви казвам това. Преди известно време поръчах на Джеймс да създаде шпионска мрежа.

— Крайно време беше — подметна ухилено Амос. — Той е най-големият хитрец, когото съм срещал, и ще ви призная, че го обичам като син, какъвто никога не бих си пожелал да имам.

— Е, благодаря ти все пак — отвърна с усмивка Джеймс.

— Нямам нищо против синовете — продължи все така безгрижно Амос. — Дори не е изключено да имам един-двама някъде, но ако се случи да ги срещна и дори с нещо дребно ми напомнят за теб, Джеймс, ще се метна от първия пристан.

— Хайде, стига — прекъсна го Арута. Принцът очевидно не беше в настроение за шеги и това си пролича от острия му глас. Джеймс и Амос млъкнаха. — Никой извън стаята не знае за тази моя идея. Повиках ви — той погледна Амос и Уилям, — защото държа точно вие двамата да сте информирани за специалния статут на Джеймс. Ако нещо се случи с мен и Луам прати заместник, който да бъде регент, докато принц Рандолф порасне, ще потвърдите пред него това мое решение. Втората причина е, че ако нещо се случи с Джеймс, искам да сте в течение на събитията, за да ми помогнете при избора на негов наследник на този пост.

— Наследник — повтори Джеймс и се направи на разтревожен. — Надявам се, имате предвид, когато реша да се оттегля?

— Имам предвид, ако си мъртъв — каза студено Арута. — Разчитам на теб до средата на идната година да си вербувал достатъчно агенти, за да посочиш кой от тях може да те замести.

Амос се засмя.

— Няма да казваш на никого кого си избрал — включително на нас тримата. Когато му дойде времето, ще уговорим начин, по който този човек да се свърже с нас. Освен това се постарай агентите ти да не знаят нищо повече от необходимото за колегите си.

— Разбрано, ваше височество — рече Джеймс. — Аз също имам някои идеи по въпроса. Вече съм обмислил една система, която ще ми позволява да ръководя агентите си, без те да знаят един за друг.

— Чудесно — кимна Арута. — И аз имам някои идеи по въпроса. И накрая: има още един човек, който ще е известен за твоята позиция — Джеръм.

Джеймс едва се сдържа да не подскочи.

— Джеръм? Но защо, ваше височество?

— Деласи скоро ще се пенсионира и смятам, че Джеръм ще е най-подходящ за нов церемониалмайстор. Ще са ти необходими доста средства за операциите, които ще изпълняваш, а канцеларията на церемониалмайстора разполага с дискретно финансиране за най-различни цели. Джеръм ще ти осигури нужните пари — след моето одобрение естествено.

Джеймс се навъси, но не му оставаше нищо друго, освен да приеме решението на принца.

— А сега, по текущите проблеми. Писарите са завършили разшифроването на секретните документи на убийците и вече знаем кой стои зад нападението срещу принц Владич.

— Кой? — надигна се Джеймс.

— Неговият чичо, херцогът.

— Но, сър, той и синът му едва не загинаха при първия опит.

— Може нещо при атаката да се е объркало, някой да е получил погрешна информация или да действа по друго нареждане, защото се натъкнахме на още едни документи, в които се нарежда да бъдат убити херцог Радсвил и Казамир.

— Тези документи подписани ли са? — попита Джеймс.

— Не — отвърна Арута. — Щеше да е твърде лесно, не мислиш ли? Вместо това завършват с познатите ни тайнствени цитати. Може би някой ден ще ги разшифроваме и ще разберем кой е авторът им, но за момента нямаме необходимите доказателства.

— Какво смяташ да правиш? — попита Амос.

— Да поставя херцога, сина му и дъщеря му под стража, под предлог че е за тяхната безопасност, и да ги натоваря на кораб за Оласко, като им връча едно дълго запечатано писмо до брата на херцога. Единствената ми грижа е войната между Оласко и Кралството да бъде избягната. За останалото ще оставя на тяхното семейство да решава — нека те изберат виновния и начина, по който да го накажат, а също и да берат грижа кой е наредил да бъдат убити братът на херцога и синът му. Що се отнася до мен, ще въздъхна доволно в момента, когато напуснат пределите на Кралството.

— А Нощните ястреби? — попита Джеймс. — Да смятаме ли, че сме ги изтребили?

Арута въздъхна уморено.

— Че ги ударихме лошо, няма съмнение, но все още разполагат с доверени хора в Кралството. Мисля обаче, че над тях има някой, от когото получават заповеди.

— Със сигурност — каза Джеймс, припомнил си зловещата церемония в подземията на изоставената крепост, която бе описал на принца с най-малки подробности.

— Но ще са им нужни години, за да се възстановят — отбеляза Амос.

— Да се надяваме. Една от първите задачи на новообразуваната шпионска организация ще е да издири останалите Нощни ястреби, както и агентите на Кеш, Квег и на всички останали, които си пъхат носа в нашите дела.

— Захващам се още днес — обеща Джеймс.

— И колко време ще отнеме според теб? — попита игриво Амос. — Седмица? Или две?

— Години, Амос, години — отвърна Джеймс. — Погледна Арута и добави: — Но това означава, че ще трябва да променя целта на кариерата си — от херцог на Крондор към херцог на Риланон.

Арута се разсмя.

— Ами да, сигурно някой ден ще се наложи да изградиш подобна мрежа и в Изтока. Но не тази седмица, съгласен?

— Не тази седмица — кимна засмяно Джеймс.

— Чака ни доста работа — заяви Арута, — но първо ще ида да ядосам херцога и да разваля един предполагаемо чудесен ден на принца.

— Още нещо, ако разрешите, ваше височество — обади се Джеймс.

— Да?

— Бих искал да помолите Нейно височество да организира още един бал, и то скоро.

Арута, който вече се надигаше, спря, изненадан от странната молба.

— Защо, скуайър? Останах с впечатлението, че бихте предпочели да се провирате из каналите под града, вместо да присъствате на забавите, организирани от Анита.

— Всъщност, ваше височество — обади се Уилям, — молбата е моя. Джеймс обеща да я отправи вместо мен.

— На Уилям му хрумна идеята капитан Трегар да бъда награден за достойно изпълнение на задачата, а след това да бъде представен на някои млади дами от висшето общество — обясни Джеймс.

— Но защо? — Арута учудено повдигна вежди.

Уилям се изчерви, но продължи:

— Той е много способен офицер, изключително храбър и освен това… ми спаси живота.

— Това заслужава награда — съгласи се Арута.

— А може би и поземлено владение — допълни Джеймс. — Не е необходимо да е голямо, достатъчно е да осигурява приличен доход.

— Защо не и титла? — добави през смях Амос.

Джеймс кимна сериозно.

— Придворен скуайър ще е напълно достатъчно.

— Какво сте намислили вие двамата? — попита Арута.

— Не виждаш ли? — избухна в смях Амос. — Решили са да женят капитана.

— Да го женят?

— Не е само моя идеята, сър — въздъхна Уилям. — Другите млади офицери ме накараха да обещая, че ще помогна на капитан Трегар да сложи край на ергенския си живот.