Реймънд Фийст
Убийците (12)

Глава 11
Крадешком

„Шареният папагал“ беше пуст.

Толкова рано сутринта още никой не се бе хванал за чашката. Джеймс се провикна:

— Лукас!

Уилям се огледа и лицето му грейна, когато забеляза, че откъм кухнята се приближава Талия.

— Уилям! — извика тя с нескрита радост. — Джеймс — добави след миг. — Татко откара отпадъците на реката. Всеки момент ще се върне. Нали ще го почакате?

— Разбира се — усмихна се Уилям.

Джеймс улови Уилям за ръката и не му позволи да седне.

— Талия, ако не се лъжа, всяка сутрин излизаш на пазар, нали?

— Ами да — рече девойката. — Чакам татко да се върне, за да тръгна.

— Уилям, защо не я придружиш на улицата? — предложи Джеймс. — Ние с баща й имаме да обсъдим някои важни неща.

Уилям едва не се спъна в едно трикрако столче, когато скочи да предложи ръката си на Талия.

— Ако не възразяваш…

Тя грациозно пъхна ръката си под неговата и отвърна:

— О, не, напротив, ще ми бъде приятно да ми правиш компания.

— После погледна Джеймс. — Нямате нищо против да ви оставя сам, нали, скуайър?

— Напротив, мечтая да остана поне за няколко минути насаме с мислите си. И без това напоследък в двореца е голяма шумотевица.

— О, да — отвърна момичето с блеснал поглед. — Чухме, че пристигнал някакъв източен благородник. — Тя се обърна към Уилям. — Трябва да ми разкажеш по-подробно за него.

Застанал зад гърба й. Джеймс завъртя глава, за да предупреди Уилям, че не бива да говори на тази тема, а на глас каза:

— Сигурен съм, че ще ти е по-интересно да чуеш какво носят дамите от Изтока, Талия.

Уилям позволи да го поведат към вратата, а Джеймс се отпусна изнурено на стола. Не чака дълго, защото, както бе казала Талия, баща й се появи само след няколко минути.

— Талия! — извика той откъм задната врата, после забеляза седналия Джеймс. — Къде е дъщеря ми?

— Излезе на пазар с Уилям. Обещах й да пазя тук, докато се върнеш.

Лукас втренчи поглед в него и рече:

— Намислил си нещо, Джеймс. Познавам те достатъчно дълго, за да го надуша. Казвай какво има.

Джеймс се изправи и се облегна на тезгяха до него.

— Малко ми е неудобно, Лукас. Трябва да те попитам нещо, но не и преди да се закълнеш, че ще пазиш тайна.

Лукас замислено се почеса по брадичката.

— Не мога да го направя, преди да разбера за какво става въпрос. Знаеш, че си имам свои принципи.

Джеймс кимна. Лукас бе един от малцината проспериращи съдържатели на странноприемници в Крондор, които нямаха зад гърба си нито могъщ покровител, нито някоя гилдия, като тази на Шегаджиите. През годините бе успял да сключи няколко много изгодни съюза, включително и приятелски връзки с неколцина високопоставени крондорски велможи. Познаваше Джеймс от сделките си с Шегаджиите, на които така и не позволи да го превърнат в свое сляпо оръдие. Старецът беше инатлив по природа и всички добре знаеха, че вироглавството му може да стигне далеч, рече ли някой да опита да му нахлузи хамута. С други думи, беше много по-добре да го имаш за съюзник.

Джеймс бе репетирал поне няколко пъти речта си, затова я подхвана без предисловия.

— И двамата знаем, че Шегаджиите вече не са главната сила в града. Знаем също, че онзи тип — Гадника — се опитва да заеме мястото им.

Лукас кимна.

— Известно ни е също така, че Праведника вече не е между живите.

— Не бързай толкова — засмя се Лукас. — Той е голям хитрец. Може и да са му видели сметката, но не е изключено да се спотайва нейде.

— Дори и да е второто, все едно че е мъртъв, защото остави на Гадника да си разиграва коня.

— Може и да си прав, а може и да не си.

— Някой казвал ли ти е — тросна се Джеймс, — колко е трудно да се разговаря с теб?

— Много пъти.

— Виж сега… трябват ми няколко верни другари на подходящи места.

Лукас се разсмя.

— Ами започни тогава с принца на Крондор. Той е на най-подходящото място.

— Имам предвид извън двореца. Хора, които могат да чуват разни неща.

Лукас се замисли, сякаш претегляше думите му.

— През всичките тези години съм чул и видял доста неща, Джеймс. Научих се да слушам, без другите да го забелязват. Хората свикнаха да се отпускат в моята компания. Зная неща, дето сигурно няма да се понравят на хората на принца. Как се заобикалят митническите чиновници на пристанището, кой кого искал да убие. Ей такива работи. Но мога да изгубя всичко постигнато, ако някой разбере, че съм станал доносник.

— Не търся доносници, Лукас. Има предостатъчно на всеки ъгъл. Трябва ми нещо повече — доверен човек. Трябва ми проверена информация, не слухове, сплетни и хвалби, разменени за дребни монети. Мисля, че разбираш за какво говоря.

Лукас отново потъна в размисъл. Накрая въздъхна и рече:

— Съжалявам, Джими, не мога да стана шпионин. Това е опасно занимание, дори за такива като мен. — Той заобиколи и застана зад тезгяха. — Но едно ще ти кажа. Никога не съм работил срещу интересите на Короната. Навремето бях войник и момчетата ми загинаха в сражения. Имаш думата ми — чуя ли нещо, което може да е важно за теб, ще намеря начин да ти го съобщя бързо. Какво ще кажеш за това?

— Става — отвърна Джеймс.

— Искаш ли ейл?

Джеймс се разсмя.

— Не е ли още рано? Не, ще тръгвам. Като се върнат Талия и Уилям, кажи на Уили да се прибира в гарнизона.

— За този младеж… — подхвана неуверено Лукас.

— Да?

— Той е от добро потекло, нали?

— Да — кимна Джеймс. — От добро семейство е момчето.

Лукас се зае да бърше с припрени движения тезгяха.

— Тъй де… щото исках да ти кажа, че Талия ми е едничка на този свят. Ще ми се дай потръгне в живота, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам какво искаш да кажеш — засмя се Джеймс. — Ако ще й потръгне с някого, това със сигурност е Уили.

— Баща му е херцог, казваш?

Джеймс прихна и излезе, без да се сбогува.

 

 

Уилям беше зачервен и замаян. Не знаеше дали е от преумора, или защото започва да се влюбва. Беше провел няколко разговора с баща си за отношенията между младите мъже и жени и на теория познаваше романтичната връзка, но едва ли можеше да се похвали с опита на мнозина свои връстници.

Докато Талия чуруликаше край него, обсъждайки качествата на различни продукти, мислите му неусетно поеха в друга посока. Уилям си бе имал вземане-даване с момичета през целия си живот, като се започнеше с приемната му сестра Гамина. Но макар много от тях да му бяха станали добри приятелки, само веднъж досега се беше влюбвал истински.

Опита се да прогони от мислите си образа на Яжара, но колкото повече се стараеше, толкова по-ясен ставаше той. С четири години по-голяма от него, тя бе дошла да учи в Звезден пристан, когато той бе едва на единадесет. Струваше му се толкова отдавна.

В началото странеше от останалите — кешийска благородничка, която умееше да прикрива любопитството си и да не се отдава на забавленията. После, в годината, когато той трябваше да замине за Крондор, всичко се промени. Той вече не беше срамежливото момче, а заякнал и поумнял младеж и интересът му към нея се засили. Връзката им беше бурна, краткотрайна и особено болезнена за Уилям.

Краят бе мъчителен, Уилям така и не разбра причината за тяхната раздяла и беше изгубил надежда да я узнае, докато не научи за предстоящото й пристигане в Крондор. Сега вече очакваше появата й със смесица от боязън и вълнение.

— Ама ти не ме слушаш — чу гласа на Талия през пелената от спомени.

— Извинявай — рече той с усмивка. — Не съм мигвал няколко нощи. — Тя го погледна учудено и той побърза да добави: — По служба на Короната.

Тя се усмихна и отново го улови за ръката.

— Добре, нека се порадваме на утринното слънце и поне за малко да забравим принца и службата. И ще ми обещаеш тази нощ да се наспиш хубавичко.

— Ще видя какво мога да направя — измърмори Уилям и загледа крадешком младата жена, докато тя разговаряше с продавача на една сергия.

— Ще взема шест от тези — реши накрая Талия и посочи шест връзки лук.

Докато момичето и продавачът се пазаряха, Уилям неусетно се зае да сравнява Талия и Яжара. Яжара беше кешийка, гъвкава и стройна като дете на пустинята и доста екзотична според крондорските представи. Беше магьосница с голямо умение и възможности, но също и храбър и опитен боец. Уилям не се съмняваше, че би могла да строши нечий череп с жезъла си със същата бързина, с която произнасяше заклинания, а освен това бе много по-образована от всяка жена, която познаваше — говореше няколко езика и знаеше историята на страната си и на Кралството, можеше да обсъжда различни научни теми — от пътя на звездите до загадките на боговете. За разлика от нея, Талия беше слънчево, общително момиче с весел нрав и вродена грациозност. Тя се обърна и забеляза, че Уилям я гледа.

— Какво има?

Той й се усмихна.

— Мислех си, че си най-красивото момиче, което съм виждал.

— Ласкател! — Тя се изчерви.

Той се засрами.

— Разкажи ми… за детството си. Каза ми, че си израсла в ордена на… как беше?

Тя пусна четири монети в шепата на продавача, прибра лука, обърна се и го улови за ръката.

— В ордена на Сестрите на Кахули.

— Кахули? — Уилям зяпна от изненада.

Чули името на Богинята на възмездието, неколцина продавачи се извърнаха към тях.

Тя го потупа по ръката.

— Всички реагират по този начин.

— Аз пък си мислех, че е бил някой манастир…

— Някой женски манастир?

— Нещо подобно.

— В този орден приемат само жени. Баща ми реши, че щом трябва да израсна извън града, най-добре ще е това да стане някъде, където да ме научат как да се защитавам. — Тя се пресегна и докосна дръжката на меча му с върховете на пръстите си. — Малко е голям за моя вкус, но сигурно ще мога да създам сериозни проблеми на някого с него.

— Не се съмнявам — рече той. Последователките на ордена на Кахули се бяха прочули с това, че издирваха на своя глава престъпници, за да упражнят върху тях собствената си справедливост. В най-добрия случай действаха като помощници на местните жандарми и шерифи и ги подпомагаха в борбата с престъпниците, като ги залавяха и предаваха на съдебните органи. В най-лошия приемаха върху себе си ролята на отмъстители от името на цялото общество и тогава преследваха и избиваха собственоръчно престъпилите закона. В последния случай отказваха да се вслушват в каквито и да било доводи за невинността на жертвата. Кредото им беше „Да ги изтребим, пък нека Кахули решава кой е виновен и кой не“. Често поведението им създаваше повече проблеми, отколкото да решава наболелите.

— Зная какво си мислиш — подметна Талия.

— Какво? — попита Уилям.

— „Дали да побягна още сега, или да изчакам, докато се обърне с гръб към мен?“

Той избухна в смях.

— О, нищо подобно. Аз само…

— Ако не ми сториш зло, Уилям, обещавам да не пострадаш.

— Няма — рече той все така засмяно. — Кълна ти се.

— Хубаво — рече тя и го погали игриво по рамото. — В такъв случай няма да се налага да те преследвам и да ти отмъщавам.

— Шегуваш се, нали?

Сега вече тя се разсмя. След това склони глава към него.

— Е, поне имах възможност да си побъбря с теб повече от няколко минутки.

Уилям се престори, че не обръща внимание на думите й. Истината бе, че не знаеше какво да мисли. Наслаждаваше се на приятното чувство, което го завладяваше всеки път, когато я погледнеше. Любуваше се на черната й коса, бялата кожа, стройната снага и младежката енергия, която бликаше от нея. Всичко, което искаше, бе да е до нея и да не мисли за нищо друго.

— Лейтенант! — дочу познат глас — най-неприятния в подобна ситуация.

Обърна се и видя, че към него се приближава капитан Трегар, придружен от двама стражници.

— Сър! — рече той и застана мирно.

— Пратиха ме да те открия — теб и скуайър Джеймс — почти изръмжа Трегар. — Негово височество — допълни той и Уилям забеляза, че капитанът едва сдържа гнева си. Трегар погледна Талия и продължи: — Предположих, че си зает с важна работа, щом не намери за нужно да се явиш на дежурство в двореца, но Негово височество, изглежда, смята присъствието ти при него в този час за крайно наложително.

— Ами… — запелтечи Уилям, — скуайър Джеймс е в „Шарения папагал“ и…

— Не, тук е — чу се друг глас.

Уилям се обърна и видя, че Джеймс е застанал зад него.

— Какво има, капитане? — попита Джеймс.

— Заповеди, скуайър. Двамата с лейтенанта трябва незабавно да се върнете в двореца.

— Добре — отвърна Джеймс и погледна Уилям и Талия. — Извинявай, момиче, но трябва да вървим.

— Беше ми приятно да прекараме поне малко време заедно — каза Талия на Уилям. — Надявам се да наминеш пак, скоро.

— Разбира се — измънка Уилям, погледна към Трегар и добави: — Веднага щом службата ми позволява.

Талия им обърна гръб и продължи покрай сергиите. Само след няколко крачки метна един поглед на Уилям и се усмихна.

— Готов ли сте, скуайър? — попита Трегар.

Джеймс кимна и ги поведе към двореца. Уилям се нареди на опашката. Усещаше растящо напрежение в отношенията с капитана и си даваше сметка, че трябва да направи час по-скоро нещо по въпроса, ако не иска да си осигури един силен и опитен враг.

 

 

Арута огледа стаята. Капитан Трегар и войниците, които го придружаваха, бяха застанали до вратата. Четирима крондорски Следотърсачи — специална елитна група към двореца — се бяха подредили от другата страна на масата.

— Ето тук някъде — рече принцът и посочи с пръст картата. — Ако информаторът ни не греши, скривалището им е южно от Шандънския залив.

Застанал до принца, Джеймс проследи с поглед очертанията на брега върху картата и прочете на глас:

— Долината на изгубените хора. Ще си позволя да отбележа, ваше височество, че територията, която трябва да претърсим, е доста обширна.

Арута посочи Следотърсачите.

— Те тръгват след час.

— Вече запомнихме разположението на картата, ваше височество — обади се един от тях.

— Моите хора ще ви последват след един ден — продължи той. — Ще се чакате… — той отново плъзна пръст по картата — ето тук. Един от вас да стои на пост всяка нощ.

— Разбрано, ваше височество — отдаде чест водачът на Следотърсачите и махна на спътниците си да го последват.

Арута изчака четиримата Следотърсачи да излязат и се обърна към Трегар.

— Капитане, подгответе план за действие. Разпространете слуха, че ще провеждаме маневри на югоизток и североизток. След това искам да отделите двеста от най-добрите си войници, но само такива, които са били на служба при мен не по-малко от пет години.

Джеймс си спомнил за тримата Нощни ястреби от гарнизона в Северен страж.

— Най-късно утре — продължи Арута — ще поведа лично тези хора на юг. Капитан Леланд ще предвожда останалите на изток. Намерете някакво достоверно обяснение за разделянето на отряда.

— Милорд — прекъсна го капитан Трегар. — Ако ми позволите да попитам…

Арута кимна.

— Няма ли да е по-добре, ако рицар-маршалът поеме командването?

— Рицар-маршалът вече не е на служба, капитане. Той се оттегли. Утре следобед ще организираме парад и прощална вечеря. След това той потегля с кораб за Крудий.

— Прощална вечеря? — повтори Джеймс.

— Да, но ти няма да присъстваш — отсече Арута.

Джеймс въздъхна пресилено.

— Чувствам се пренебрегнат, ваше височество.

— Ще подготвя обяснението преди парада, сър — обеща Трегар.

— Не, искам да е готово още преди залез-слънце. Защото час след това вие петимата… — той посочи капитана, двамата войници, Уилям и Джеймс — потегляте с един керван за Кеш. Като наближите отбивката за Шандънския залив, ще свърнете на запад по стария път. Ще се придвижвате на половин ден зад Следотърсачите. Така ще им осигурите достатъчно време, за да надушат нашата плячка.

— А вие ще сте на още половин ден след нас — заключи Джеймс.

— Точно така — рече Арута. — Получите ли съобщение, тръгвайте незабавно към мястото, където се крият Нощните ястреби. Заедно със Следотърсачите ще премахнете всички постове из околността, а аз и войниците ми ще стъпчем това змийско гнездо.

— Разчитайте на нас, ваше височество — рече Джеймс.

Когато излязоха, Трегар попита:

— Скуайър, но защо точно аз? Принцът никога досега не ми е възлагал подобна задача.

Джеймс сви рамене.

— След като те пратиха да ни търсиш, значи си в течение на това, че двамата с Уилям потегляме със специална задача. Нощните ястреби разполагат с информатори навсякъде — трябва да се вземат мерки изтичането на сведения да бъде ограничено максимално. — Джеймс забеляза, че лицето на капитана помръква, и побърза да добави: — Освен това Негово височество със сигурност нямаше да те избере за тази задача, ако не смяташе, че си достоен за нея. По пътя ще ти разкажем подробностите, капитане. По-важното сега е да измислиш онова достоверно обяснение, а аз ще се заема с приготовленията.

— Какви приготовления? — попита Уилям.

— Няма да е никак лесно да се промъкнем незабелязано към постовете, лейтенант — обясни Джеймс. — Още повече ако сме облечени с униформи. Трябва ни маскировка. Да побързаме, защото скоро ще се свечери.

Капитан Трегар кимна на Джеймс и се обърна към Уилям.

— Лейтенант, последвайте ме.

— Слушам, сър — отвърна Уилям и тръгна след началника си. Джеймс тръгна в противоположна посока — право към любимия си изход, вратата за прислугата, откъдето можеше да напусне двореца незабелязано. Имаше някои хора, с които трябваше да се срещне, преди да тръгне на път: синът на шерифа и главорезите, които го очакваха в канализацията. А минутите течаха.

 

 

Вятърът носеше пясък и прахоляк над платото, насред което се беше разположила на бивак неголяма група пътници с две магарета, камила и стадо кози, заобиколили претоварена със стока каручка. За непредубедения наблюдател те бяха обикновени чергари или бедно семейство, тръгнало да дири препитание в далечни краища.

Загърнат в оръфаното си наметало, Уилям отметна качулката си и се огледа, като примижа срещу подхвърляните из въздуха песъчинки. После надигна глас, за да надвие свистенето на вятъра.

— Капитане, следят ли ни?

— Ако са някъде наблизо, сигурно не свалят очи от нас — отвърна Трегар.

Преди три дни бяха напуснали лагера близо до южния край на Шандънския залив. Принц Арута ги следваше на два дни път, начело на отряд от двеста конници. Някъде отвъд завесата от прахоляк бяха Следотърсачите, издирващи руините на древната кешийска крепост.

— Изглеждаш чудесно, скъпа — обади се с пресипнал глас Джеймс.

— Моля?

— Казах — повтори Джеймс малко по-високо, — изглеждаш чудесно, скъпа.

Като най-нисък в групата, на Уилям се бе паднало наметалото на жена от Бени-Шазда. Другите двама войници, също облечени като жени, се разсмяха, като забелязаха раздразнението на младия лейтенант. Скуайърът се шегуваше с него още от самото начало на пътуването, когато им бе подбрал тези дрехи. Уилям допусна грешката да се оплаче от избора му, докато останалите го приеха мълчаливо и безропотно, разчитайки на опита на Джеймс в подобни дела.

Осъзнал със закъснение безсмислието на съпротивата си, Уилям само поклати глава.

— И като си помисля, че само преди няколко дни се разхождах из двореца в компанията на най-красивите момичета в Островното кралство и се радвах на перспективите за блестяща кариера! А сега съм… издокаран като последна дрипла. Но да не забравя и красивия пейзаж. — Той махна с ръка към окаяната местност, която ги заобикаляше.

— Сега ще те ударя — рече неочаквано Трегар. — Като го направя, падни и остани да лежиш.

Изведнъж ръката му се стрелна и перна Уилям по рамото. Младият лейтенант падна и Трегар се изправи над него.

— Мисля, че не могат да ни чуят! — извика той. — Долавят шума от гласовете, но не различават думите.

Джеймс, който седеше на пясъка, не помръдна, но попита:

— Къде са?

— Зад втория хълм отдясно, скуайър. Малко по̀ на север от посоката, в която продължава пътят. Одеве забелязах някакво движение. След малко се повтори.

— Всички знаете какво трябва да правите — рече Джеймс. Другите двама войници се засуетиха около каручката, сякаш за да се уверят, че багажът е завързан достатъчно здраво, за да не го отнесе вятърът.

— Изпълзи настрана — каза Трегар на Уилям, — там се обърни към мен, поклони ми се на колене и иди да видиш какво правят козите!

Уилям изпълни нареждането. Трегар се приближи към каручката, вдигнал ръка пред лицето си, за да се защити от вятъра, измъкна от багажа един раздут мях, надигна го и се престори, че пие. След това се облегна на колелото и плъзна разсеян поглед наоколо.

— Сега ела при мен, престори се, че ме молиш за прошка, и докато го правиш, погледни към онзи хълм.

Уилям се приближи към него, вдигнал ръце като за молитва.

— Не виждам нищо, капитане.

— Поклони се отново!

Уилям се поклони. През това време Джеймс заобиколи каручката и надзърна крадешком към хълма, докато привидно ровичкаше отзад. Почти веднага ги забеляза — ритмични движения, които сякаш следваха поривите на вятъра.

— Наблюдават ни — обяви той.

— Можеш да престанеш да се кланяш, лейтенант — нареди Трегар.

Уилям се сепна и завъртя глава.

— Май се увлякох. По-добре да извадя храната и да ви я раздам.

— И внимавай първо да поднесеш на мен и на скуайър Джеймс, а после на „жените“.

Този път войниците не се разсмяха. Бяха втренчили погледи в хълма, докато се преструваха, че работят.

— Довечера имаме среща с един от Следотърсачите. Ако имаме късмет, скоро ще узнаем къде се крият тези негодници.

През останалата част от вечерта продължиха със сценката на отдъхващо насред пустинята чергарско семейство. Вятърът утихна час преди залез-слънце и те запалиха огън, на който сготвиха месо. После се загърнаха в наметалата си и зачакаха.

До зори на следващия ден Следотърсачът още не се бе появил.