Реймънд Фийст
Убийците (14)

Глава 13
Скривалище

Джеймс опита отново. И този път без резултат.

— Какво има? — попита Трегар.

— Не мога да я отворя — отвърна Джеймс, прокара пръсти по ръба на плочата, после опита и стените.

— И защо не можеш? — Уилям се наведе към него.

— Ако знаех, вече да съм я отворил — изсумтя Джеймс.

— Не зная дали сте го забелязали, скуайър — изръмжа Трегар, — но в момента се намираме в дъното на доста дълъг и тесен коридор, без никаква възможност да се скрием. Ако не успеете да отворите вратата, ще се наложи да се върнем и да потърсим друг изход.

Джеймс не отговори, но движенията му станаха по-трескави.

— Де да можех… — промърмори си той. Не след дълго се отказа, надигна се и ги погледна. — Добре, да тръгваме.

Пое обратно през тунела и когато стигна кръстовището, свърна наляво.

— Къде отиваме? — попита Уилям.

— Нямам представа — отвърна Джеймс. — Но се надявам да открием някое голямо и празно помещение, където да се скрием.

— Но защо в тази посока? — попита Трегар.

— Защото е обратно на посоката, в която тръгнахме одеве.

Трегар млъкна. Изглежда, отговорът го задоволяваше. Мракът отново се сгъсти и Джеймс запали светилника.

— Как го правиш? — попита Уилям.

— Ако намерим подходящо местенце, където да се скрием, ще ти покажа — обеща Джеймс.

Известно време крачеха мълчаливо. Тишината беше угнетяваща. Джеймс спря, клекна и приближи светилника към пода.

— Вижте — прах. Тук никой не е минавал от години. Изправи се и продължи напред.

Скоро стигнаха до помещение, навремето вероятно използвано за склад. Рамката на вратата беше изгнила, пантите — ръждясали. Къде беше изчезнала самата врата оставаше загадка.

Джеймс влезе пръв и вдигна светилника високо. Трепкащата светлина озари помещението: дълго двайсетина стъпки и широко десет. Отсрещната стена бе скрита от свлекли се камъни.

— Ей там. — Той им посочи ъгъла срещу входа. — Сигурно никой не се е вясвал в тази част на подземията от години, но все пак не ми се ще да поставяме късмета си на изпитание.

Трегар погледна към свлачището и промърмори:

— Не зная дали е безопасно. Всъщност може би тъкмо по тази причина са го изоставили. Погледни онези греди.

— Сигурно са изсъхнали като папирус — каза Джеймс, разбута няколко камъка и се настани удобно насред свлачището.

— Аз пък мислех, че с остаряване дървото става по-здраво — рече Уилям.

— Понякога — обясни Трегар. — Виждал съм стари сгради, в които гредите са яки като стомана. — Той вдигна една треска и я завъртя между пръстите си. — Но друг път просто остарява.

— Кое време ли е станало вече? — попита Джеймс.

— Трябва да наближава изгрев-слънце — отвърна Трегар.

— Предполагам, че нашите приятелчета ще прекарат деня в непробуден сън. Особено след такава изтощителна нощ. Ако не успеем да намерим друг изход, пак ще пробвам да отворя тайната врата. Не можем да останем дълго тук.

— По-добре да потърсим първо вода — рече Уилям. — Умирам от жажда.

Джеймс кимна. Бяха оставили припасите в подножието на скалната цепнатина.

— Ще видя какво мога да направя.

— Преди да тръгнеш — какъв беше онзи трик със светлината? — попита го Уилям.

Джеймс му подаде запаления светилник и каза:

— Гледай. — Бръкна в кесията на колана си и извади дълъг черен фитил и миниатюрна стъкленица. — Във фитила има самозапалващо се вещество. Този фокус ми го показа един уличен жонгльор в Крондор. — Джеймс пусна една капка от стъкленицата на самия край на фитила и той пламна. — Много е удобно и не се налага да чукаш желязо и кремък, което е безнадеждна работа, особено ако има силен вятър.

Уилям се захили.

— Аз пък си помислих, че си го научил от стария Кълган.

— Не си познал. Бих ви оставил светилника, но на мен повече ще ми е нужна светлина. Не мърдайте оттук. — Джеймс се изправи, шмугна се през вратата и изчезна. Стаята потъна в мрак.

— Капитане — заговори Уилям, — нося със себе си кремък, стомана и прахан — за всеки случай.

— Добре си се сетил. В ъгъла има достатъчно трески. Ако ни потрябва огън, можем да ги разпалим бързо.

— Разбрано, капитане.

Последва продължителна пауза. Пръв я наруши Трегар.

— Този скуайър е доста необикновен човек, не смяташ ли?

— Така се говори — съгласи се Уилям. — Не съм прекарал кой знае колко време с него. Странното е, че вие не го познавате по-добре.

— Съвсем малко — призна Трегар. Последва нов период на мълчание, който отново бе нарушен от капитана. — Той е личен скуайър на принца. Някои го наричат негов питомец, но гледат да не ги чуе. Има доста привилегии.

— И доколкото ми е известно, ги е заслужил.

— Така изглежда, нали?

— Капитане? — попита Уилям.

— Какво?

— Исках само да ви кажа, че това назначение в Крондор не ми беше по вкуса. Предпочитах да ме пратят някъде надалеч.

— И аз останах с подобно впечатление.

Отново тишина.

— Та защо не ти се служеше в Крондор? — попита Трегар.

— Всъщност аз не съм роднина на принца. Баща ми е бил осиновен от херцог Боррик преди много години.

— Нищо, момче. Това също те прави член на семейството на принца.

— Така ми казаха. Но аз предпочитам да бъда войник. Държа сам да си изкарвам прехраната.

— Войнишката професия е трудна работа — заговори Трегар. — Повечето от синовете на благородниците си мислят, че е свързана с перчене в блестящи доспехи и размахване на саби, а не знаят, че… — той млъкна.

— Че има и друго? — подсказа му Уилям.

— Точно така. Аз започнах като доброволец, записах се в самото начало на Войната на разлома. Бях зачислен в гарнизона на Дуланич, но за първи път помирисах кръв край Ябон, когато дойде херцог Ги.

По времето на тези събития Уилям беше още невръстно хлапе.

— В онези дни твоето приятелче Джеймс още беше нагъл крадец, а аз бях само един уплашен войник, стиснал здраво пиката и застанал редом с други уплашени войници, докато цуранските бойци се хвърляха на вълни срещу нас и в очите им се четеше само безумие.

Уилям кимна в мрака.

— Както и да е, войната продължи дълго и много добри момчета не доживяха да видят края й. Втората зима горе в планините ме завари сержант. Третата бях лейтенант и тъй като служех в отряда на принца, станах „рицар-лейтенант“. Но честно казано, не съм се стремил към слава… Всъщност защо ли ти говоря всички тези неща?

— Няма нищо, капитане. Гласът ви ми действа успокояващо.

— Аз съм най-старият ерген в целия гарнизон, Уил.

Уилям се смути, че капитанът го нарича така.

— Сигурно ви е трудно, капитане.

— Не ме канят често на танци, за да се запознавам с младите госпожици. Нямам роднински връзки със знатни господа. Баща ми беше докер.

Изведнъж Уилям си даде сметка, че Трегар е изплашен. Това, че говореше така откровено с него, също бе начин да забрави страха си. Уилям не знаеше какво да каже и затова промърмори:

— И баща ми е започнал като помощник в кухнята.

— Но не е останал там до края, нали?

Уилям се разсмя.

— Вярно, така е. Вие щяхте ли да останете, ако ви се предоставеше и друга възможност?

— Искам да си намеря свястна женица. Не е необходимо да е от сой. Някоя мила, добра жена. Инак постът, на който съм сега, ми харесва. Дори да ме пратят някъде по границата, няма да им се разсърдя. Какво толкова лошо да отговаряш за петдесетина мъже и да гониш контрабандисти и селски бандити по друмищата, а вечер да се прибираш вкъщи?

— Ако се измъкнем живи оттук — рече усмихнато Уилям, — готов съм да дойда с вас навсякъде, където ви пратят, капитане. Опасявам се обаче, че принцът има други планове за мен.

— То си е бреме да си член на кралското семейство.

— И други са ми го казвали.

Отново настъпи тишина.

— Какво ли прави Джеймс? — произнесе по някое време Уилям.

 

 

Джеймс пълзеше по корем, като се стараеше да не вдига никакъв шум. Беше открил единствения възможен път покрай помещението на убийците, но се съмняваше, че Уилям и Трегар биха могли да минат по него безшумно. Дори за човек с опит като него се изискваше цялото умение, за да не бъде разкрит. Най-сетне се натъкна и на втори път — една напукана канализационна тръба — и се зае да проверява дали не се стеснява прекалено много.

Крепостта се разпадаше от старост. Кешийците я бяха изоставили преди много векове, по причини, забравени още в далечното минало. Повечето подземни помещения бяха празни, само в едно Джеймс откри огромна купчина човешки кости. Предположи, че сегашните обитатели на подземията са ги преместили тук, за да не им пречат.

Забеляза светлина отпред и започна да се придвижва още по-внимателно. Последните няколко метра, преди да се озове под снопа светлина, пропълзя сантиметър по сантиметър. Тук горната част на тръбата бе счупена и имаше широк отвор към пода на помещението над него. Джеймс се извъртя по гръб и подаде глава през отвора.

Стаята беше празна. Той се изправи.

Това, изглежда, беше тъмница, защото три от страничните помещения бяха затворени с метални врати. Тесен коридор я свързваше с друго, потънало в мрак помещение. Джеймс надникна през прозорчето на най-близката килия. В нея седеше полугол мъж, облечен само с бели зацапани бричове.

— Ей! — повика го шепнешком Джеймс. Мъжът вдигна глава, премигна и прошепна:

— Кой си ти?

— Джеймс, скуайър от Крондор.

Мъжът скочи и дотича до вратата.

— Аз съм Едуин. От Следотърсачите.

— Видях как убиха един от другарите ти. Принесоха го в жертва.

— Това беше Бенито. Предната нощ заклаха Арауан. Аз съм следващият, освен ако не се измъкна оттук.

— Търпение — рече му Джеймс. — Ако те пусна, ще разберат, че имат и други противници в крепостта.

— Колцина сте тук?

— Трима. Аз и двама офицери. Очакваме пристигането на принца.

— Убийците също — въздъхна Едуин. — Не зная какво подготвят, но разбирам достатъчно езика им и ги чух да си говорят, че Негово височество идвал насам и те щели да се погрижат за посрещането му.

— Демонът — прошепна Джеймс.

— Демон ли? — учуди се Едуин. — Знаех, че е намесена тъмна магия…

— Скоро ще се върна — обеща Джеймс. — Щом редът ти е чак тази нощ, имам достатъчно време да огледам наоколо и да намеря друг път за бягство.

— Аз зная пътя! Заловиха ме при източния край на крепостта. Бяха отворили някаква стара порта, през която могат да преминават и коне.

— Ние влязохме по друг път, през тайна врата горе на платото. Не можах обаче да я отворя отвътре.

— Виж, в това не мога да ти помогна, скуайър. Какво смяташ да правиш?

— Кажи ми първо, къде е онази порта.

— Има една подземна конюшня, където държат конете си — непосредствено до оръжейната е. След нея започва широк коридор, който излиза на спускаща се порта, която е мост през неголям изсъхнал ров. Там обаче са подредили няколко поста и всичките са изкусно замаскирани — всеки, който се приближава откъм източната страна на склона, ще бъде забелязан отдалеч.

Джеймс се замисли. Вече имаше известна представа за цялостното разположение на крепостта и подземията.

— Добре, ще се върна за теб. Кога мислиш, че ще дойдат да те вземат?

— Около час преди церемонията. Веднъж на ден ни хранят — това ще е след няколко часа.

— Нахрани се добре. Ще ти трябват повечко сили. Изчезваме, преди да са разбрали, че те няма.

— Няма да закъснявам, скуайър — отвърна с мрачен хумор следотърсачът.

Джеймс се обърна и пое по коридора. Движеше се бързо и безшумно и скоро се изгуби в мрака.

 

 

При първия шум Уилям и Трегар измъкнаха кинжалите. От известно време бяха престанали да си шепнат, погълнати от собствените си нерадостни мисли.

— Спокойно — дочуха гласа на Джеймс откъм мрака. Миг по-късно той застана между тях и запали светилника. — Имаме проблем.

— Само един ли? — попита Трегар.

— Един, но достатъчно голям. Последният Следотърсач ще бъде убит тази нощ, ако не успеем преди това да го измъкнем.

— А можем ли да го спасим? — попита Уилям.

— Разбира се, че можем.

— В такъв случай не виждам какво ще ни спре — заяви Трегар.

— Няма да е толкова лесно. Не разполагаме с храна, вода и коне, а Арута ще се появи в околностите най-рано след два дни — ако въобще успее да ни намери. Не съм сигурен колко убийци се крият тук, но предполагам, че са най-малко триста. — Джеймс подаде светилника на Уилям. — Подръж това.

После клекна и започна да чертае с пръст на пода.

— Ето тук се намираме ние. На изток от нас са централните подземия, където са струпани Нощните ястреби, или каквито са там. На север има изоставени помещения, повечето са били предназначени за складове. Прекарах известно време в канализацията…

— Не миришеш на канали — подсмихна се Трегар.

Джеймс завъртя глава.

— Сигурно, след като не са били използвани от векове. — Той нарисува един правоъгълник. — Ние сме в югозападния край на старата тъмница. Видяхме къде е оръжейната, която сега използват за храм. Някогашните казармени помещения са превърнати в столова. На север има още няколко празни стаи. На изток е конюшнята и една спускаща се врата, която използват за главен вход.

— А пътят, по който дойдохме ние? — попита Уилям.

— На връщане минах и покрай тайната врата. Затворена е с резе, което обаче е скрито в стената. Отключващият механизъм е вграден зад една фалшива плоча. Всичко е измислено много хитро — ако отвориш вратата отвън, задействаш капана.

— И какво представлява той? — попита Трегар.

— Не зная, нито имах желание да провеждам експерименти, но видях зъбци, свързани с опънати метални жици. Освобождават се, ако вдигнеш вратичката догоре.

— Значи затова ни накара да пропълзим под нея.

— Имал съм и друг път работа с подобни капани. Старите навици трудно умират. Глупавият крадец е мъртъв крадец — засмя се той. — Просто предположих, че ако има капан, ще се задейства само когато вратата се отваря по обичайния начин.

— А какво научи за западния вход? — попита Трегар.

— Не можах да намеря проход, който да води нататък. Но открих един, който върви право нагоре. — Той посочи срутения таван в дъното на стаята.

— Това ли е твоят път нагоре? — попита Уилям.

— Може би — отвърна Джеймс. — Ако не греша в представите си за цялостното разположение на крепостта, намираме се точно под част от стената и западната врата. Не може да няма коридор, който да води от оръжейната до двора над нас.

Трегар се изправи, приближи се до купчината в ъгъла, покатери се върху нея и внимателно огледа назъбения отвор. Беше запречен от няколко големи камъка, които обаче поддаваха при натиск. Той освободи един и го изтърколи надолу.

— Само че трябва да внимаваме — предупреди го Джеймс. — Гредите са доста паянтови. Ако ги разместим, най-вероятно целият таван ще се срути върху нас. Малко по-нататък по коридора има друга стая, където срутването е още по-голямо. Но ако и там не намерим начин да се изкатерим горе, остава само пътят, по който дойдохме. Само че ако надушат, че сме помогнали на Едуин да избяга, ще завардят хълмовете наоколо. Да можехме да откраднем конете от конюшнята, бихме могли да си осигурим значителна преднина. Успеем ли да стигнем Арута преди тях… — Той сви рамене.

— Ти ходи ли до тази конюшня? — попита го Трегар. — Знаеш ли как да отвориш вратата? Дали и там няма някакъв скрит механизъм? Какво има от другата страна на рова?

— Разбрах те, капитане — рече Джеймс.

— Освен това — намеси се Уилям, — ако успеем да избягаме и да предупредим принца, ще заварим ли някого тук, когато се върнем? Дали убийците няма да се разпръснат из околността, или да се преместят някъде другаде?

— Напълно възможно — кимна намусено Джеймс. — Оставете ме да помисля.

Той изгаси светилника, седна на пода и опря гръб в стената. Близо час никой не наруши мълчанието.

Най-сетне гласът на Джеймс проряза тишината.

— Измислих го!

 

 

Джеймс лежеше съвсем неподвижно в спуканата канализационна тръба и се ослушваше. След като се увери, че никой не се движи в стаята над него, той внимателно се промуши през отвора. Едуин го усети още щом застана до вратата.

— Време ли е?

— Време е — потвърди Джеймс и се зае да оглежда ключалката. Механизмът беше съвсем прост, би могъл да я отвори дори със завързани очи. Той извади от колана си една тънка метална тръбичка и я пъхна в ключалката. След няколко леки завъртания се чу щракване и вратата бе отключена.

Без да губи време, Следотърсачът напусна килията и последва Джеймс към отвора над спуканата тръба. Докато пълзяха в мрака, Едуин промърмори:

— Открият ли, че ме няма, ще претършуват цялото подземие.

— Точно на това разчитам — отвърна Джеймс.

Стигнаха края на тръбата, Джеймс се изниза от нея и скочи на пода. Едуин го последва.

— А сега, никакъв шум — предупреди го Джеймс. — Сложи си ръката на рамото ми и върви след мен. Внимавай да не се спънеш в тъмнината.

Тръгнаха, като пристъпваха бавно. Едуин очевидно имаше опит в подобни приключения и действаше умело. Нито се колебаеше, нито пък беше твърде припрян. На няколко пъти Джеймс спира, за да се ослуша, и той също замираше.

Джеймс чу гласа му едва когато стигнаха при Трегар и Уилям.

— Ще ти бъда задължен, скуайър.

Джеймс запали светилника.

— Остана ми съвсем малко от фитила, тъй че ще трябва да пестим светлината — предупреди ги той.

— Как те заловиха? — обърна се Трегар към Едуин.

— Познаваха местността по-добре от мен. Вземах предпазни мерки, но имаше обширни открити участъци, където е невъзможно да се скриеш. Първо заловиха Арауан и Бенито, а на следващия ден пипнаха и мен.

— Защо останах с впечатление, че принцът прати четирима Следотърсачи на юг? — попита Трегар.

— Бруно — отвърна Едуин и се засмя. — Той все още е на свобода.

— Можем ли да го открием? — попита Джеймс.

— Аз бих могъл — отвърна Едуин.

— Чудесно — рече Джеймс. — Мисля, че знам как да се измъкнем навън, но преди това ще открадна храна и вода. Вие ме чакайте тук. — Без повече обяснения Джеймс изгаси светилника и излезе.

— Мразя, когато прави така — промърмори Уилям.

Трегар се разсмя беззвучно.

 

 

Джеймс се притисна към стената на коридорчето, което водеше към кухнята. В този час вероятно по-голямата част от гарнизона спеше, но готвачите бяха станали, за да приготвят закуска.

Джеймс надникна иззад ъгъла и зърна дремещия готвач, който се поклащаше на столчето си. Край него се бяха излегнали две измършавели хлапета, облечени в дрипи. Вероятно бяха роби, купени в Дърбин или отвлечени от минаващ наблизо керван. Джеймс забеляза голям кози мях, окачен на стената близо до отвора на вътрешен кладенец. Напълно логично бе крепост с подобни размери да разполага със собствен водоизточник. Когато вдигна глава, установи, че над кладенеца има отвор — шахтата, която вероятно водеше към централния двор на вътрешната крепост.

Изведнъж му хрумна друг план. Откриването на шахтата, за чието съществуване не бе предполагал, му предоставяше нова възможност. Той изтича безшумно до кладенеца, скочи върху зидания му ръб и се опря с длан на насрещната стена. Погледна нагоре и зърна мъничък кръг от светлина на около стотина стъпки. Кладенецът все още бе свързан с платото горе! Никой не си бе направил труда да запълни шахтата.

На стената под него имаше кука с навито до нея въже, чийто край изчезваше във водата.

Джеймс повдигна козия мях — както предполагаше, беше пълен. Забеляза още няколко празни меха да се въргалят до кладенеца, взе един и го окачи на стената. Някое от момчетата сигурно щеше да отнесе един-два шамара за това, че не го е напълнило, но това сега нямаше значение.

До няколко дни момчетата щяха да са мъртви — или свободни.

Джеймс претършува безшумно шкафовете и взе хляб, сирене и сушено месо. Излезе от кухнята, отдалечи се на десетина крачки и остави плячката си на пода. После се върна и отново се покатери върху кладенеца. Приклекна леко и скочи право в отвора на шахтата — задържа се, като се запъна с крака и ръце в стените. Наложи се да употреби максимални усилия, за да не се плъзне надолу. Пое си дъх и бавно започна да пълзи нагоре. Стените на шахтата бяха покрити с мръсотия, която се сипеше надолу. Готвачът трябваше да е слепец, за да не я забележи във водата.

Джеймс отпусна ръце и лекичко се плъзна надолу. В мига, когато краката му се удариха във водата, той сграбчи с ръце ръба на кладенеца. Чу се плясък, но готвачът продължаваше да похърква. От силното дръпване ръцете му едва не изскочиха от ставите, но Джеймс стисна зъби и напрегна мишци. Спомни си предишния път, когато бе правил нещо подобно — беше на един от крондорските покриви, когато се натъкна на Нощните ястреби.

Пое си дъх и бавно се измъкна от кладенеца. За да не остави мокри следи в прахта около външната стена, приклекна и скочи върху една от плочите. Обърна се, взе малко прах и поръси влажната диря, която бе останала зад него.

Без да губи повече време, излезе от кухнята, взе от пода храната и водата и тръгна към стаята, където го чакаха другите. По пътя разтри навехнатото си рамо и си обеща друг път да не използва този трик.

 

 

Докато се хранеха, Джеймс отново взе думата.

— Има две възможности — или готвачът ще забележи следите ми около кладенеца, или стражата ще открие, че предстоящата жертва е изчезнала. Надявам се на първата.

— Защо? — попита Уилям, докато предъвкваше залък хляб.

— Защото — обясни Трегар, — ако открият, че затворникът е изчезнал, ще претърсят всяка стая в подземията. Но ако първо забележат следите, а после разберат, че затворникът е изчезнал, ще сметнат, че се е изкатерил в шахтата.

— А ние как ще се измъкнем? — попита Едуин.

— Ние няма — отвърна Джеймс. — Ти ще се измъкнеш. Арута идва насам начело на отряд от двеста отбрани войници. Но в крепостта се крият поне триста убийци, които го чакат да се приближи. Някой трябва да го предупреди и ти си най-подходящата кандидатура за тази задача.

— И как смяташ да го измъкнеш оттук? — попита Трегар.

— През източната врата — обясни Джеймс, бръкна във вързопа с храната и водата и извади едно черно наметало. — Я го премери. — Джеймс извади и черен панталон и шапка. — Тези също. Ще станеш досущ като измалските фанатици, които търсят своя избягал затворник.

— А вие какво ще правите през това време? — попита Едуин.

— Все някой трябва да остане тук, за да отвори вратата на Арута — отвърна Джеймс. — Ако сме трима, значи шансовете ни да оцелеем са три пъти по-големи.

— Успя ли въобще да я видиш тази врата? — попита Трегар.

— Мярнах я откъм коридора.

— И?

— Две големи дървени крила, желязно резе, отваря се навътре.

— И как ще я задържим отворена? — попита Уилям.

— Няма да я задържаме — рече Джеймс. — Нека си стои затворена. Ще я отворим, когато решим.

— Не те разбирам — призна Трегар.

— Капитане, колко души би пратил да търсят избягалия затворник? — попита Джеймс.

— Колкото се може повече. Първия път са го заловили, защото е идвал насам. Но когато бяга, ще е доста по-трудно.

— Ако успея да се отдалеча на повече от миля от преследвачите, никой не може да ме хване — похвали се Едуин.

 

 

— Какво ще правим сега? — попита Уилям.

— Ще чакаме.

Не се наложи да чакат дълго. След около час откъм коридора долетяха развълнувани гласове.

— Излизам на разузнаване — рече Джеймс. Скоро се върна и обясни: — Навън е като гнездо на стършели. Сигурно готвачът се е пробудил и е вдигнал тревога. Помислили са, че Едуин се е изкатерил през шахтата. Вие двамата ще чакате тук — нареди той на Уилям и Трегар. Ако не се върна до час, смятайте, че съм мъртъв, и се оправяйте както можете. — Той се обърна към Едуин. — А ти ела с мен.

Уилям и Трегар отново останаха сами в мрака.

— Капитане? — попита Уилям.

— Да?

— Неприятно ли ви е, че скуайърът ви нарежда какво да правите?

Трегар се разсмя.

— Ако ме беше попитал преди седмица, щях да ти кажа, че никога не бих търпял подобно нещо. Но Джеймс не е като останалите скуайъри, с които съм си имал работа. — Той сниши глас. — Освен това има благословията на принца, а срещу това не се спори. Теб притеснява ли те?

— Понякога — призна Уилям. — Но това е защото е прекалено самоуверен.

— Да, така е — призна Трегар. — Но за един водач няма нищо лошо да изглежда самоуверен. Запомни това. Когато станеш генерал или херцог и хората очакват от теб да вземаш решения, се постарай да се държиш като човек, който знае какво прави. Това има голямо значение.

— Ще го запомня.

Отново замълчаха. Подземията се изпълваха с тревожен шум.

 

 

Джеймс и Едуин се придвижваха предпазливо. След като се разминаха с няколко групи убийци, които проверяваха стаите, стигнаха коридора, който водеше към конюшнята.

Едуин носеше къса сабя, която Джеймс бе открил в оръжейната. Облечен с черните дрехи, той наистина приличаше на измалски убиец.

Раздвижване отпред накара Джеймс да застине на място. Не се наложи да дава знак на Следотърсача, който също бе замрял насред крачка. „Може да не е крадец — помисли си Джеймс, — но умее да се прокрадва безшумно.“

Двама души се приближаваха към тях. Джеймс изтика Едуин отпред и се притисна към стената. Надяваше се убийците да се успокоят, като видят някой облечен в дрехи като техните.

Измамата послужи само в първите няколко секунди, защото веднага щом ги доближиха, мъжете се ококориха. И този знак бе достатъчен за Едуин, който скочи и се нахвърли върху първия от двамата.

Вторият още вадеше сабята си, когато Джеймс заби кинжала си в гърдите му. Едуин повали първия убиец и чевръсто му преряза гърлото.

— Трябва да скрием някъде труповете — рече той.

— В онази стая — посочи Джеймс и задърпа единия за ръката. В стаята откриха празен сандък за оръжия и натъпкаха труповете вътре. След това подадоха глави, огледаха се, за да проверят дали не са ги забелязали, и продължиха към конюшнята.

Там завариха трескава дейност, макар да беше ясно, че потеглят последните конни отряди. Почти всички отделения бяха опустели.

— Изкарали са най-малко стотина конници да те търсят — прошепна Джеймс.

— Хубаво — отвърна тихо Едуин. — Колкото по-голяма бъркотия, толкова по-лесно ще изпълним нашия план.

В центъра на конюшнята имаше група мъже — разговаряха оживено. Бяха облечени с черни наметала, които приличаха по-скоро на ритуалните раса на жреците, отколкото на униформите на убийците.

Скоро след това един от жреците се обърна и закрачи към изхода в западната стена на конюшнята. Останалите го последваха, свели глави.

Конюшнята опустя съвсем, ако се изключеха двамата пазачи при вратата и още двама мъже, които оседлаваха конете си. Джеймс предположи, че те ще бъдат използвани за свръзка между отделните отряди, ако някой забележи беглеца.

Той кимна към мъжете, които подготвяха конете, и двамата с Едуин внимателно запристъпваха към тях: прокрадваха се незабелязано от едно отделение към следващото.

Когато стигнаха съседното отделение на това, в което се намираха двамата убийци, Джеймс даде знак на Едуин, който излезе на пътеката и тръгна по нея. Единият от мъжете вдигна глава, но като видя, че минаващият е свой, продължи със заниманията си. Погледна отново, когато мярна с крайчеца на окото си някакво неочаквано движение, но вече беше късно — ездачът в съседното отделение се свличаше, покосен от удара на Едуин. Преди убиецът да успее да нададе вик, Джеймс заби кинжала в гърлото му и го повали на земята.

После кимна на Едуин и двамата се метнаха на седлата на вече готовите за езда коне. Когато приближиха лостовите, по-бдителният от тях ги погледна, но трябваше да мине цяла секунда, преди да забележи, че единият от ездачите не носи обичайните дрехи. Той нададе тревожен вик и вторият пазач се обърна, без да знае какво е събудило подозренията на другаря му.

Едуин скочи от седлото и повали по-близкия пазач на каменния под. Вторият измъкна крив ятаган, но Джеймс метна кинжала си по него. Мъжът отскочи встрани и кинжалът го одраска по рамото.

— По дяволите! — изруга Джеймс. — Дразнят ме, когато не стоят на едно място.

Едуин се бореше със своя противник и успя да опре острието на сабята си в шията му. С едно рязко движение натисна и му преряза гърлото.

Джеймс едва не се наниза на острието на ятагана, след като пазачът нанесе един неочакван удар.

— Сега вече се ядосах! — кресна той, отби ятагана със силен замах, после нанесе втори, косящ удар към шията на противника.

Мъжът отскочи и приклекна, вдигнал ятагана пред себе си. Джеймс пристъпи бързо напред, като замахна в обратна посока. Мъжът отново нанесе удар и той се изви настрани. След това скъси рязко дистанцията между двамата, промуши се под святкащото острие и го прободе в гърдите.

Следотърсачът, който вече бе приключил двубоя със своя противник, му махна с ръка, метна се на коня и го пришпори. Животното подскочи и се понесе в галоп.

Джеймс изтича и затвори вратата след него, преди някой да е забелязал какво е станало в конюшнята. Докато постави двете тежки резета на местата им, лицето му се обля в пот. След като приключи, извлече труповете в едно от отделенията и тръгна обратно по коридора. Когато стигна при Уилям и Трегар, вече се задъхваше от умора. Веднага щом влезе, седна и запали светилника. Изчака да си поеме дъх и докладва:

— Едуин тръгна. Ако имаме късмет, най-късно утре Арута ще знае какво се готви тук.

— Ако имаме късмет — повтори като ехо капитанът.

— Хапнахте ли? — попита ги Джеймс.

— Да — отвърна Трегар. — Оставихме и за теб.

— Благодаря, но ще ям по-късно. — Той огледа двамата си спътници. — Арута разполага с двеста войници. Ако тръгне право насам, може да се натъкне из околностите на конни отряди, дирещи Едуин. Познавам добре Нощните ястреби — имал съм си работа с не един и двама от тях. В открит бой те не се отличават по нищо от обикновения войник. Силата им се крие в славата им на безпощадни убийци, в умението да се прокрадват незабелязано, да действат изненадващо и да всяват страх. Ако Арута ги пресрещне някъде отвън, направо ще ги смаже.

— А тези, които са останали тук?

— Когато приближи, ще се озове през източната врата, където има само високи и гладки стени с голяма дървена порта в тях. В стените има амбразури за стрелци, които ще затруднят сериозно хората му, ако се опитат да разбият вратата. Съборят ли я обаче, ще трябва да се сражава с противник, който добре познава обстановката и ще е разположил из помещенията многобройни засади.

— И тогава може да загуби — приключи Трегар.

— Кой знае? — обади се Уилям.

Джеймс извади сабята.

— Трябва да се погрижим нито един от останалите в крепостта да не я напусне жив. Колкото по-малко останат тук, толкова ще са по-големи шансовете на принца.

Трегар кимна и също оголи сабята си. Уилям изгледа решителните лица на двамата мъже и последва примера им.