Пол Дохърти
Отровителят от Птах (5)

Втора глава
Месеч-и: ненавист

Амеротке продължи по стълбите. Попита минаващ наблизо прислужник за посоката и слезе още по-надолу, в зейналите подземия на Дома на смъртта и нейното вътрешно светилище, мрачния и зле осветен Уабет^[1], Дома на пречистването. Щом затвори вратата зад себе си, след като бе показал личния си печат на стражите, той си даде сметка колко е задушно вътре. Взирайки се в мрака, различи потните тела на Пазителите на смъртта, които тихичко се придвижваха през тъмата, с лица, скрити зад чакаловите маски на Анубис. Горчиво-солената миризма на самородна сода се смесваше с парфюмите, използвани за прикриване на всепроникващото, неизличимо зловоние на гниене и смърт. Жреци припяваха монотонно молитви и псалми от Книгата на мъртвите: „Дойдох при теб, господарю мой от Далечния запад, за да боготворя твоята красота; не съм сторвал зло… Отворете, духове на светлината, отворете вратите на Запада…“

Труповете на тримата писари лежаха в най-отдалечения край на стаята под малък прозорец, който бе единственият източник на светлина тук. Бяха положени на леко наклонени дисекционни маси и балсамирането им вече бе започнало — стомасите им бяха разрязани със свещен обсидианов нож, вътрешностите им бяха извадени и прибрани в приготвените траурни урни. Надзорниците на смъртта със сигурност бяха заети — те работеха бързо, опитвайки се да изпреварят жегата и да се преборят със скрития ефект на отровата, която мъжете бяха изпили. В слабата светлина лицата и телата на жертвите сега изглеждаха омиротворени, докоснати от спокойствието и ведрината на смъртта; крайниците им бяха меко отпуснати и изпънати, но в съзнанието на Амеротке изплува картината на неистовия им пристъп от тази сутрин.

— Господине? — Главният надзорник на смъртта излезе от един тесен като иглено ухо коридор отдясно на Амеротке. Стар и благ човек, той носеше малка ритуална метличка и потир с вода от Свещеното езеро. Погледна с присвити очи през тъмнината и разпозна Амеротке: — Господарю! — той се поклони дълбоко.

— Можете ли да ми кажете — попита Амеротке, сочейки към трите тела, — как точно са умрели?

— Как са умрели ли, Ваше Височество? От нещо истински зло — надзорникът хвана Амеротке за лакътя и го заведе по-близо до трите трупа.

Повдигна ленения чаршаф и му показа разрязаните им и отворени стомаси. Част от кожата бе отметната и прегъната нагоре като капак. Амеротке притисна ръце към лицето си. Въпреки миенето и парфюмирането все още се усещаше ужасно зловоние, от което му се повдигна. Той се извърна. Надзорникът го поведе към другата страна на стаята и двамата застанаха под прозореца.

— Виждал съм много трупове — Амеротке избърса уста с опакото на ръката си, — но тази миризма, това е нещо повече от зловонието на смъртта.

— Това е отвратителната смрад на отровата, господарю. Но каква е била или как е дадена, не мога да кажа. Когато телата бяха отворени — той потупа собствения си стомах, — вътрешностите им бяха като развалени, почти съвсем изгнили и нямаха никакъв цвят.

— И какво би могло да причини това? — попита Амеротке.

Надзорникът се засмя. Остави долу светената метличка и потира с водата и потри ръце.

— Господарю, по колко начина може да бъде убит човек?

— Чувал ли си за Ари Сапу? — попита Амеротке. — Книгите на гибелта?

— Разбира се — отвърна старият човек, — постъпих в този храм още когато бях три педи от земята. Обичам това място. Това е моят дом, моя живот. Аз… — той долови искрата на нетърпение в очите на Амеротке. — Извинете ме, господарю. За вас това е огромна загадка, но за мен смъртта не съдържа никакви тайни: просто три тела, чиято ка вече пътува в Далечния запад. Аз съм тук само за да облекча техния път, както акушерка при раждане, но, разбира се, да, чувал съм за Книгите на гибелта. Вие знаете — приближи се той, — че в нашата библиотека има фрагменти от нея, нали? Беше открита преди много години. Господарю, може би си струва да се прочете.

— Нещо друго? — попита Амеротке, сочейки към телата. — Има ли нещо, което да можеш да ми кажеш?

— Измих телата — отвърна надзорникът. — Претърсих ги за всякакви възможни симптоми, но… — той сви рамене.

— Кажи ми — попита Амеротке, — когато махаш вътрешностите от коремите, понякога намираш някакви остатъци от последната приета храна, нали?

— Тези бяха празни — отговори надзорникът. — Органите бяха на петна, обезцветени, леко набъбнали и подути, и като че ли промити от отвратителната отрова.

— А нещо друго? — настоя Амеротке. — Нещо по телата, по ръцете, около устата?

Надзорникът поклати глава.

— Нищо, господарю. Имам предвид нищо, което да съм забелязал.

Амеротке поблагодари на надзорника, после си тръгна от Къщата на смъртта и изкачи обратно стълбите към вътрешния двор на храма. Постоя за миг, любувайки се на лъчите на угасващото слънце, приветствайки полъхналия ветрец, опитвайки се да освободи ноздрите си от вонята на гнилост и от соления мирис на залата за балсамиране. Наистина, беше видял много трупове, но всеки един случай бе уникален и навяваше страх от смъртта. Той излезе от сенките и се загледа в небето, което бързо променяше цветовете си. Откъм храма протръбиха рогове, забиха гонгове, разнесе се мелодична музика на цимбали и лири — храмовите музиканти и хорът репетираха химна за сутрешното жертвоприношение. Мина през градината, където един слуга му сипа чаша чиста вода от висящия на пояса му мех, изработен от кожа на цяла газела, с малък мундщук на мястото на главата на животното. Слугата го упъти към Дома на писарите, където се намираха библиотеката и архивът. Долната част на Дома се състоеше от редица малки стаички, наредени покрай коридор, украсен с отличителните знаци и емблеми на Тот, Бога на думите, и с ужасни сцени от страховити истории и приказки, толкова обичани от тиванците. Амеротке разпозна много от фигурите: Ша, злото и отмъстително творение на Сет, чийто поглед превръщаше човек в камък; Сага, злостното и отвратителното създание с ястребова глава, способно на неописуеми жестокости.

Жрецът-библиотекар, надзорник на книгите, който дойде да приветства Амеротке, приличаше на стар селянин с грубата си кожа и воднистите си, избягващи директния поглед очи на лукавото си лице. Той неохотно пусна Амеротке през тежката кедрова врата, но не откъсваше поглед от водната купа в дъното на коридора, капките от която бавно отмерваха времето^[2].

— Светлината отслабва — заоплаква се той.

— Но аз не! — отсече рязко Амеротке. — Господарят Сененмут…

— Разбира се, разбира се — промърмори библиотекарят, прокарвайки по лицето си пръсти, целите изцапани с мастило.

Амеротке каза на възрастния човек какво иска да види.

— Фрагментът от Ари Сапу? — зяпна библиотекарят. — О, богове! Мислех си за нея днес, когато писарите… — и мърморейки нещо под носа си, той въведе Амеротке в една квадратна каменна стая с решетести прозорци на външната стена.

Помещението беше обточено с полици, а под тях имаше ленени торби и тръстикови кошове за съхраняване на ръкописи, в стените бяха издълбани специални ниши, също предназначени за съхранение за малки ръкописи и свитъци папирус.

— Прашасало място на забравени спомени — промърмори библиотекарят, доближавайки се до една от нишите, от която измъкна меден цилиндър. Махна капака му и извади свитък папирус, дълъг около две педи и почти толкова широк.

Амеротке го взе, разгъна го и отиде с него към западната страна на библиотеката, за да улови избледняващата светлина, процеждаща се през единствения прозорец. Седна на една варовикова скамейка и започна съсредоточено да проучва старателно изрисуваните йероглифи. Това беше просто извадка и все пак, докато я четеше, го обхвана дълбок и смразяващ страх и го завладяха мрачни предчувствия. Беше си имал работа със злокобни магьосници, майстори на тайни прахове, отвари, церове и отрови, истински властелини на мрака. Тива гъмжеше от аптекари, доктори, врачове, лечители, чародеи и хитреци, които срещу скромно заплащане биха приготвили най-смъртоносна отрова. Имаше дори гилдия на отровителите — професионални убийци, но това… Амеротке продължи внимателно да изучава откъса. Той съдържаше най-подробни описания на конкретни отрови и на начините за приготовлението им, отвари и съставки, за които никога преди не бе чувал: редки минерали, добивани от скали и кристали; растения и билки, които не вирееха покрай Нил; сокове и есенции от определени змии и насекоми, които се въдеха само в най-дълбоката и непроходима джунгла отвъд праговете, на стотици мили на юг. Събирането, дестилацията, приготвянето, симптомите и ефектът на тези отрови бе щателно описан, по начин, твърде подобен на архитектурните обяснения за кирпичени постройки или ли за строеж на къща, да речем.

Амеротке се сепна от някакъв звук. Погледна напред, заслонявайки очи с ръка срещу пряката светлина.

— Какво?! — той се изправи и в този момент си даде сметка колко студена е станала вечерта.

— Господарю, съжалявам! — в сенките пристъпи Минакт, а библиотекарят се влачеше по петите му. — Господарят Ени каза, че може да поискате да проверите Параклиса на Детето-бог, в който тримата писари бяха изолирани преди церемонията.

— Да, да — Амеротке погледна към небето.

Медночервените нишки се бяха разширили и се смесваха с белите валма на облаците. Той изложи шия на насладата от полъхването на вечерния ветрец, после подаде папируса на библиотекаря, благодари му и тръгна след Минакт през храмовия парк. Минаха през колонади, покрай които се мотаеха и клюкарстваха слуги; край параклиси, статуи и градини, над които хвърляха сянка чинари, смокини и терпентинови дървета. Върбите също бяха в изобилие, истинска каскада от зеленина, сякаш дърветата се бяха навели да пийнат от проблясващата водица в каналите, които захранваха басейните, фонтаните и миниатюрните езерца на храма. В сянката на тези дървета се издигаха конусообразни пчелни кошери и елегантни слънчеви павилиони, където съхраняваха напитки за онези, които потърсеха подслон.

В началото вървяха мълчаливо, а Минакт се държеше като човек, който изпитва истинско страхопочитание и благоговение пред Негово превъзходителство върховния съдия. Амеротке се усмихна вътрешно, тъй като вродената словоохотливост на главния писар избиваше под повърхността и не можеше да не вземе връх. Скоро той започна да бъбри за храмовите дела.

— Как предполагате, че са умрели? — Амеротке мигом съжали, че така внезапно го прекъсна.

Минакт спря клюкарстването си и лицето му се набръчка от изненада:

— Господарю съдия, искате моето мнение?

— Бих го оценил!

— Е, добре! — Минакт му хвърли бърз поглед, после примигна срещу небето. — Трябва да са либийците.

— Но как? — попита Амеротке.

— Писарите бяха в чудесно разположение на духа и в най-добро здраве тази сутрин. Нали, господарю…

Амеротке се съгласи.

— Ами — Минакт доближи лице и зашепна, — трябва да е била чашата. Спомнете си, господарю Амеротке, чашата бе в ръцете на Наратуша; той я подаде обратно на господаря Ени, който пък я подаде на тримата писари.

— И?

— Помня — продължи развълнувано Минакт, — че Ени и нашите трима писари държаха чашата в дланите си, но либийците, както е обичаят им…

Амеротке разбираше вълнението на Минакт. Той беше виждал как пият либийците и жителите на пустинята; те обикновено хващаха ръба на чашата или ведрото. И Шуфой правеше така. Амеротке затвори очи:

— Наратуша и неговите придружители държаха чашата…

— Да, да, точно така — прекъсна го Минакт, — те я държаха за ръба.

Амеротке отвори очи.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Не само аз — продължи Минакт, — а и господарят Ени. Той заяви, че когато му е подал чашата обратно, Наратуша я е държал с двете си ръце за ръба. Така че, нали разбирате, господарю съдия…

— Той може да е намазал ръцете си с някаква отрова, някаква смъртоносна злъч, някаква пагубна течност и да е натрил ръба на чашата с нея — заключи Амеротке. — Нещо смъртоносно, бързо, като отровна стрела. Естествено, тази част от ръба на чашата, държана от Наратуша, след това е бил предложена на нашите писари; да се завърти обратно би се изтълкувало като обида — един вид египтяните отказват да пият от онази част на чашата, която е докосвана от либийците. Но има ли толкова мощна отрова, че само едно просто намазване?

— Аз не знам — отвърна Минакт, — но има микстури, казвали са ми го лечители, от които само една капчица може да убие човек за един миг. Из Червените земи има скорпиони и змии, които могат да убиват човек, докато мигне веднъж.

— Знаеш ли нещо за тези отрови?

— Знам нещичко — разсмя се Минакт. — Аз съм повече жрец, отколкото лечител. Но знам нещичко и за Ари Сапу.

— Каква е историята?

Амеротке хвана Минакт за лакътя и го поведе към един от слънчевите павилиони, украсени със сини и жълти пълзящи цветя. Обзавеждането се състоеше от пейка, на която бе постлана ватирана постелка.

— Книгите на гибелта — започна Минакт, като се настани удобно — не са легенда. Преди около петдесетина години един жрец-лечител решил да отиде на пътешествие. Той бил човек на мрака, с тъмна душа и любопитно сърце. Пътувал отвъд праговете, в гъстите непроходими джунгли на юг от Нубия. Мнозина го мислели за умрял, но след няколко години той се появил и отново поел своите задължения на жрец, лечител и учен. Скоро си спечелил завидна слава заради лечителските си успехи, но те принадлежали на часовете на Ра, когато Окото на бога било връз него. Нощем обаче това създание на мрака се промъквало в града със забърканите от него отрови и хранело с тях Маар, най-бедните, окаяни, най-низвергнати хора от простолюдието. След това внимателно наблюдавал ефекта и симптомите на различните препарати и отвари. — Минакт направи ефектна пауза, бърчейки чело, напъвайки се да си припомни подробностите на тази злокобна история. — След това той се връщал и нанасял всичко в своя труд, който днес носи името Книгите на гибелта.

— И?

Минакт повдигна вежди:

— Бедняците винаги мрат като мухи, но броят на отровените сред клетниците нараствал драстично, откривали телата им в изоставени колиби, занемарени бедняшки квартирки и порутени къщици. Кметът на Тива се разтревожил, надвиснала опасност от размирици и бунтове. Накрая убиецът бил заловен. Бил изправен на съд и осъден, заровили го жив с неговите книги — махна с ръка към градината — някъде тук, в Храма на Птах.

— На свещена земя? — попита Амеротке.

— Да, господарю, това е било преди много години. Оттогава насам храмът е бил разширен и развит, но легендите твърдят, че някъде тук лежат Книгите на гибелта, до костите на своя автор.

— Чел ли си откъса?

— О, да — отвърна Минакт. — Повечето учени в нашия Дом на живота са го чели.

— Отдавна ли си посветен в този храм? — попита го Амеротке.

— Разбира се — усмихна се Минакт, — постъпих тук, още когато бях малко момче.

— И имаш семейство тук? — попита отново Амеротке, който изпитваше любопитство към този добродушен писар.

— Ерген съм, господарю, но живея хубав и пълноценен живот, като всяко врабче, което гнезди тук, наблизо до олтара на господаря Бог Птах. Бях — замечтано продължи той — помощник на първожреца; изпълнявах повечето от главните служби в този храм.

— Познаваш ли Рекхет, затворника, който е избягал?

— О, да, макар и само отдалеч, съвсем слабо — Минакт замълча, килнал глава, сякаш се заслушваше в песните на птиците в техните сребърни клетки, започнали светъл и звучен химн в прослава на приближаващата нощ. — Беше учен, тих човек, без семейство. Беше изцяло потопен в изследванията си. Никога не бих го заподозрял. Наистина, все още ми е трудно да преценя какъв точно беше, но нали — тук Минакт поклати глава — и водите на Нил текат тихи, а все пак са много дълбоки? Господарю, ще продължим ли към параклиса?

— Не, не още — Амеротке се изправи и пристъпи извън павилиона. — Споменахте либийците. Елате — усмихна се той на своя компаньон, — да отидем да ги навестим.

Минакт неохотно се съгласи. Той повика двама дякони, млади мъже, обучавани за служба в олтара, за да ги заведат до Дома на отдиха, където бяха настанени либийските пратеници. Околният парк бе охраняван от офицери от полка Славата на Амон. Те споделяха това задължение с хора от свитата на либийците — жилави мъже, облечени в широки роби и с ленени забрадки на главите, чиито краища бяха преметнати през носа и устата така, че им придаваха по-скоро зловещ, отколкото тайнствен вид. Един от египетските офицери гарантира за Амеротке и Минакт и те бяха въведени по стълбите във вестибюла, който бе великолепно осветен от маслени лампи и светилници, пламтящи в прозиращи алабастрови гърненца. След кратко изчакване те бяха поканени в централната стая — голяма, елегантна зала, със стройни колони, инкрустирани на върха и в основата със златни лотосови цветове и осветена от множество прозоречни отвори. Стените бяха покрити с хващащи окото шарки на цветни гирлянди — лотоси, макове и жълти цветове на мандрагора. В дъното, върху широк подиум под единия прозорец, на разположени в кръг възглавнички, се бяха изтегнали либийците, а масичките пред тях бяха отрупани с подноси и чаши. До тях върху украсена с цветя поставка бе оставена стомна с вино. Някъде наблизо, в сенчеста ниша се бяха настанили музиканти и тихичко свиреха на мандолини, арфи и лютни. Либийците бъбреха помежду си, но млъкнаха, когато офицерът, избързал напред, обяви пристигането на неочакваните им гости:

— Влезте, благородни господа.

Либиецът в центъра се изправи и им махна с ръка към подиума, за да ги покани да се присъединят към тях.

Наратуша изглеждаше по-висок, отколкото в храмовия двор. Със сигурност беше отпочинал. Той разхлаждаше острото си лице с позлатено абаносово ветрило, инкрустирано с тюркоази и карнеоли, личен дар от фараона. Бяха донесени още възглавници, чашите бяха напълнени с най-доброто вино от Имот и Абеш. Амеротке и Минакт бяха поканени да седнат и либийският главнокомандващ посочи към сребърните и златни подноси, разпръснати по масата, и отрупани с всякакви ястия: патладжанена салата, яйца хамин^[3], риба в лешниково лучен сос, пиле, телешко месо в пиперков сос, грисов кекс и парчета твърд, захаросан мед.

— Храна, благородни господа?

Двамата гости тактично отказаха. Либийците, заключи Амеротке, като се огледа, със сигурност се бяха наяли и напили до насита. Малките топчици благовонни масла, поставени по късо подстриганите им коси, имаха дълго действие и се изпаряваха и стичаха в ароматни, сладки струи по бузите, вратовете и голите им гърди. Въпреки че прозорците и страничните врати бяха отворени, на подиума бе доста горещо и задушно.

— За удоволствието от вашата компания, благородни господа — Наратуша се ухили на другарите си. — Ние сме ви истински благодарни — добави той и сръбна шумно от чашата си.

„Грешка, неискреност, преструвка, за да ги заблуди“, помисли си Амеротке. Другите либийци можеше и да са пияни, но водачът им бе трезвен колкото самия него; можеше да е сигурен в това заради бистротата на погледа му и прецизността на движенията му. Но такава си беше природата на Наратуша: хитър, коварен и лукав — опасни качества, които се добавяха към заклетата омраза към Египет. Не за пръв път през този ден Амеротке се запита как този пълководец, чиито ръце бяха изцапани от кръвта на толкова много египтяни, бе дошъл тук от Червените земи, за да се поклони толкова ниско, че чак да усети мириса на земята по обраслите с папируси и тръстики брегове на Нил. Според Сененмут либиецът се беше съгласил да превърне народа си във „фараонско куче“ в замяна на много злато, сребро, скъпоценни камъни и най-вече на правото да търгуват с големите мини покрай пътя на Хор през Синай.

— Господа! — Наратуша прекъсна бъбренето си с Минакт и се протегна напред над малката акациева масичка пред него. — Господарю Амеротке, неприятно ли ви стана от нашето пиршество? — Либиецът говореше египетски с остър и завален акцент, използвайки лингва франка^[4], диалекта на пристанищата покрай делтата.

— Да, уважаеми господа. Съжалявам — безцеремонно му отвърна Амеротке, — все пак смъртта на нашите трима писари тази сутрин…

Доброто настроение се отцеди от физиономиите на либийците и глъчката на водените разговори рязко замря.

— Намерили сте убийците?

— Не, разбира се — отговори Амеротке.

— Тогава защо сте дошли тук? Ние не сме виновни. Не сте дошли тук, за да…

— Не — тактично го прекъсна Амеротке. Той видя как един от либийците хвана чашата с вино за ръба. — Дойдох, за да ви осведомя, че смъртта все още си остава забулена в тайна.

— Аха, и искате да ни разпитате.

— Да.

— И?

— Възможно ли е смъртта на тези трима писари по някакъв начин да попречи или да омаловажи мирния договор, който подписахте с Египет?

— Разбира се, че не. Нима Божествената…

— Разбира се, че не — Амеротке нарочно повтори като ехо думите на либиеца. — В крайна сметка договорът ще бъде спазван и зачетен.

Наратуша се усмихна в отговор.

— Още един въпрос — Амеротке надигна делвичка със студена вода, притисна я към лицето си и се усмихна на либиеца.

— Да, господарю?

— Защо е този мирен договор? — попита Амеротке. — Имам предвид, защо сега?

Наратуша разтвори широко ръце:

— Египет ще постави границите си, където пожелае — той издекламира фразата досущ като някой странстващ книжовник на прашния площад, почти припявайки думите, сякаш тайно им се подиграваше.

— Моят въпрос, господа — настоя Амеротке, — беше защо сега?

— Колесниците на Божествената се носят надлъж и нашир — рязко каза Наратуша. — Ние имаме нужда да търгуваме, да живеем в мир — той махна с ръка наоколо, — да подражаваме на величието на Египет. Сега, господарю, няма ли да пийнете?

Амеротке схвана, че няма да научи нищо повече. Той отпи няколко глътки вино, вдигна тост за либийците, побутна Минакт и дипломатично се сбогува. Щом се измъкнаха от къщата, Амеротке спря под разперените клони на един чинар. Мракът се сгъстяваше. Пътечките около храма сега бяха осветени от запалени факли и светилници. Виждаше се как островърхите, искрящи пламъци се умножават, защото храмовите свещеници бързаха да запалят още и още факли.

— Не съм сигурен — Минакт кимна назад, по посока на Дома на отдиха, — дали Наратуша е толкова невинен и наивен, колкото се представя.

Амеротке изсумтя в съгласие. Докато продължаваха надолу по отъпканата пясъчна пътека, той си даде сметка колко тихо бе станало в храмовите градини. Почувства някаква тревожност. Двамата с Шуфой често бяха минавали през мръсните и заплетени сокаци на Некропола, Града на мъртвите, по западния бряг на Нил. Амеротке притежаваше онова, което Сененмут наричаше почти животинско чувство за опасността. Съдията тайно вярваше, че бе плод на дългогодишното военно обучение, през което беше преминал в големите пустинни укрепления на Бухен. Дори и в такова тихо и мирно място като Храма на Птах това усещане за опасност бе боднало сърцето му. Нощният въздух бе свеж, луната беше пълна, звездите висяха като красиви цветя на фона на небето. И докато Минакт продължаваше да бъбри за либийците, Амеротке почувства още по-дълбоко безпокойството си. Те излязоха от подслона на чинарите и точно щяха да завият зад ъгъла, когато той рязко спря и сепнато се заоглежда, което стресна спътника му. Амеротке се взираше надолу по тъмната пътека. Да! Беше сигурен, че е зърнал сянка, бягаща фигура, която се мярна в края на алеята и изчезна зад дърветата.

— Какво е това? — попита Минакт.

— Нищо! — Амеротке се обърна точно в момента, в който една нощна птица дрезгаво изграчи в дърветата зад тях, после продължиха по пътя си. Той бе сигурен, че някой, като рис — безшумно и зорко, се придвижваше зад тях в тъмнината и дебнеше всяка тяхна стъпка. Но кой? Жрец от храма или либиец, пратен от Наратуша? Амеротке остана нащрек.

Влязоха в оградената от стени градина, сред която се намираше Параклисът на Детето-бог. Факлите пламтяха в гнездата си, закрепени покрай колонадата пред малкия храм. Изкачиха стълбите, минаха през полуотворената врата и окъпания в лунна светлина вътрешен двор и влязоха в колонната зала. В дъното на светилището, правоъгълно помещение с множество врати отстрани, в слабата светлина на лампите и светилниците в олтара, се бяха събрали няколко жреци и се занимаваха с нещо. Минакт обясни, че страничните врати са на помещения, които служат за канцеларии и складове. Наосът на свещената маса бе затворен; около него бяха струпани гирлянди и венци от цветя, купчини от зрели плодове и подноси с прясно изпечен хляб, за да могат жреците да ги поднесат като храна на Детето-бог Хор по време на сутрешното жертвоприношение.

 

 

Минакт поведе Амеротке към една от стаите, които ограждаха наоса. Пазителят на храма притича и им отключи вратата, после ги въведе вътре и побърза да запали лампите и светилниците. Стаята бе съвсем простичка и почти гола: само няколко най-необходими и съвсем обикновени мебели, молитвени възглавнички и маса, отрупана с делвички и парчета пергаменти. Амеротке видя три сламеника, служещи за импровизирани легла, наредени на едната стена под плочата с изображението на голото дете Хор. Младият бог, възседнал крокодил, държеше виещи се змии в ръцете си; над него бе фигурата на грозния бог на семейството и дома Бес с озъбената си усмивка. Амеротке изведнъж изпита смътен и необясним страх, докато гледаше плочата. Подобна имаше на стената на стаята, когато беше момче, но тя така и не беше предпазила от ужасната трагедия нито него, нито по-малкия му брат.

Амеротке се бе отдал на спомените, които нахлуваха неканени, и сега не им се поддаде. Олюля се леко на краката си. Беше уморен, стомахът му се бунтуваше; усещаше киселина в гърлото си, сякаш бе пил лошо вино или ял развалени плодове. Наистина трябваше да се прибере у дома. Искаше му се да е далече оттук. Насили се да се усмихне на Минакт, след това мина покрай масата и погледна към гърненцата с помадите, гримовете и благовонията, подредени пред плосък поднос от полирана мед; той трябва да беше служил като огледало, когато писарите се бяха приготвяли за церемонията по-рано през деня. Не се виждаха никакви остатъци от храна или напитки, нищо неуместно и забранено. Той вдигна няколко различни гърненца и ги помириса, но не долови, освен силния дъх на благовонно масло, друга миризма.

— Кой е идвал тук, освен писарите?

— Ние!

Амеротке се обърна. Първожрецът Ени и двамата му помощници — Хинкуи и Мабен, стояха на вратата. Мабен изглеждаше видимо развълнуван и разтревожен, а Хинкуи беше дори по-зле. Върховният жрец пристъпи вътре, като мяташе коси свирепи погледи наляво и надясно.

— Ваше Превъзходителство — обхвана той стаята с широк жест, — това ще трябва да почака. Идвам от Божествената. Тя — Ени притисна дланите на ръцете си една в друга като за молитва — се оттегли за през нощта. Господарят Сененмут каза, че трябва да бъдете информиран за новите събития. Трябва да се заемете с този случай.

— Трябва? — удиви се попита Амеротке. — Трябва да се заема с какво?

— Ваше Превъзходителство — Мабен пристъпи, — ужасни новини. Пристигнаха късно тази вечер. Търсихме ви — свещеникът изгледа ядосано Минакт, сякаш държеше него отговорен за закъснението.

— Но какво има? — попита Амеротке.

— Зет ми, търговецът Ипуе, патрон на този храм, и съпругата му са намерени мъртви в късния следобед, удавени, открити са с лица надолу в лотосовия им басейн. Плували са…

— Инцидент?

— Не, господарю. Началникът на Меджай е убеден, че всичко е някаква подла, коварна игра — Мабен безпомощно разпери ръце. — Това е всичко, което мога да ви кажа. Аз самият тръгвам за Дома на златната лоза. Чудя се…

Амеротке излезе от стаичката и влезе в светилището с олтара. Той долови зловоние на кръв от скорошно жертвоприношение. Потри стомаха си и се загледа към входа в края на коридора. Мракът вече се бе спуснал.

— Дневното светило угасна — промърмори си той тихичко.

— Господарю?

— Да?

Ени влезе в светилището, сандалите му шляпаха по пода, надиплената му тога се издуваше и развяваше. Изглеждаше доста зловещо, досущ като герой на някоя призрачна история.

— Ваше Превъзходителство, слугата ви Шуфой…

— Да, той е джудже и мой слуга; а също е и мой приятел. Какво има, какъв е проблемът?

— Нищо — усмихна се Ени, — просто се е напил и е заспал дълбоко. Двама от моите слуги го занесоха на носилка в дома ви. Сметнах, че така е най-добре.

— Благодаря ви — Амеротке съжали за предишната си сприхавост. — Мабен — извика той, — вървете в къщата на Ипуе. Кажете на началника Надиф, че ще бъда там на ранина, в сияйния час.

Амеротке се сбогува и си тръгна. Прибра бастунчето си от стаичката на портиера и се насочи към храмовия двор и задните порти вдясно от извисяващите се пилони, водещи към храма. Подмина главната постройка, която бе забулена в савана на тъмнината. Само маслените лампи огряваха статуите и ги превръщаха в малки островчета светлина в мрака. Той си припомни великолепната церемония, която бе проведена по-рано този ден, и мерзкото светотатство, което така внезапно я бе нарушило.

Едно момченце, понесло малко кученце в ръце, тичаше в тъмнината и викаше майка си. Амеротке го гледаше и си помисли за Шуфой. Надяваше се само малкото човече да не се е забъркало в някоя неприятност тук, в храма. Шуфой, независимо от безносото си лице и редичката си коса, все мечтаеше да стане виден и тежък търговец, а това го караше да пъха малките си пръстчета във всяко гърне и да се забърква във всякакви каши. Амеротке винаги се чудеше защо го прави. Само се надяваше Шуфой да не е направил нещо подобно през този ден; езикът му бе по-остър от писарски калем. На съдията му бе омръзнало да изтъква на слугата си, че каквото и богатство да притежават той, Амеротке, и неговото семейство, Шуфой винаги ще има свой дял в него. Дребосъкът си оставаше упорит и не отстъпваше.

— Богат ли съм? — питаше той, сочейки към белега, останал на мястото, където трябваше да се намира носът му. — Ето, загубих това^[5]. Бях изпратен в селото на Носорозите и когато обжалвах, се обърнах към вас, господарю съдия, и вие най-накрая възстановихте правдата. Вие изчистихте и въздигнахте отново името ми.

— Но така и не можах да върна обратно носа ти — шегуваше се Амеротке.

— Не е толкова важно колкото името, господарю. Един ден трябва да ви се отплатя.

Амеротке се усмихна, потънал в мислите си. Бе преполовил пътя по тясната като панделка алея, минаваща между отделните храмови постройки, когато изведнъж чу звук. Той се обърна и в този миг усети бръснач, опрян встрани на врата му.

— Господарю съдия — изсъска гласът, — не ви мисля злото.

— Тогава защо е бръсначът?

— Предпазливост.

— Кой си ти?

— Ами, господарю, аз съм този, когото наричат Рекхет.

— И си дошъл, за да заявиш своята невинност?

— Това има ли някакво значение? И би ли имало смисъл?

— Не.

— Много добре, Повелителю на правосъдието в Залата на двете истини. Щом е така, просто гледайте, слушайте, помнете и мислете.

— За какво?

— Истината — прошепна хрипливо гласът — за смъртните случаи.

Остро, пронизително изсвирване разкъса мрака зад тях. Нечии невидими ръце внимателно избутаха Амеротке напред; когато се обърна, нямаше никого. Огледа се назад, но съзря само тесните, подобни на процепи пътечки, отклоняващи се от двете страни на алеята. Рекхет можеше да е тръгнал по всяка една от тях. Амеротке си пое дълбоко дъх, потушавайки възбудата си, после се обърна и бавно тръгна по алеята към задните подута.

Хесетката Хутепа, на която се падаше заслугата за острото изсвирване, стоеше скрита в сенките и изчакваше Амеротке да изчезне в мрака. Тя избърса потта от лицето си. Едва когато бе сигурна, че е безопасно, изтича обратно в Дома на молитвата, в сигурността на своята малка стаичка в задната част на сградата. Щом затвори вратата зад гърба си, забеляза чашата с вино, която бе оставила. Разсеяно я надигна, обгърна я с ръце и се усмихна, докато пиеше. Свали чашата, погледна неоправеното легло и го приближи, за да седне на него. Когато надигна чашата за втора глътка, изведнъж си спомни, че тя беше празна, когато излезе; кой е бе напълнил отново? Изправи се бързо на крака, но отровата вече действаше в нея. Силни спазми я разтърсиха, пронизаха я ужасни болки. Тя изпусна чашата и се заклатушка към вратата, но болката бе толкова непоносима, че се свлече на колене. В предсмъртния си миг Хутепа се досети кой е виновен. Тя се протегна и сграбчи чифта кастанети, оставени на плота върху скрина й, и продължи да ги стиска здраво дори и в смъртта.