Пол Дохърти
Отровителят от Птах (11)

Осма глава
Кенти тенену: либийски вожд

Наратуша, главнокомандващият на либийските племена, потърка потния си гръб в кората на терпентиновото дърво, на което се бе облегнал, и с присвити очи се вгледа в своите спътници. Слънцето все още прежуряше, но той имаше нужда да излезе извън Имението на отдиха, където „очите“ и „ушите“ на фараона не можеха да гледат и да слушат разговора им. Огледа още веднъж втренчено групата, насядала в кръг около него.

— В сила ли е мирният договор? — повтори им той.

— Не съм сигурен — отговори сивобрад либийски вожд, седнал от дясната страна на Наратуша. — Фараонът може да заяви, че поради смъртта на онези трима писари мирният договор е анулиран, тъй като церемонията по подпечатването не е била доведена докрай за нейно удовлетворение.

— Анулиран, анулиран? — изсъска Наратуша, опитвайки се да овладее избухването си.

Той въртеше чаша бира в ръцете си и зяпаше из манастирската морава. Погледът му падна върху отблясъците на водата в напоителния канал, който докарваше речна вода дотук, за да запази този рай свеж и зелен. Овце и диви кози кротко пасяха наоколо. Гълъби от храмовите гълъбарници се рееха ниско и отново се вдигаха на бели ята във въздуха. Зад дърветата се виждаха великолепните каменни зидове на храма, огрени от светлина.

Египет! Наратуша изскърца със зъби. На запад се простираше изгарящата огнена пещ на опалените пустинни земи, стотици мили пустош, които трябваше да изминеш, ако искаш да достигнеш до плодородната ивица покрай Великото зелено море. Хората му трябваше да оцеляват там, заклещени между две пустини — едната от пясък, едната от солена вода. Ако Наратуша постигнеше своето, либийските племена щяха да минат като опустошителна вихрушка, да смажат до крак многобройните редици на фараонската кавалерия, да прекосят Линията Тутмос и да стигнат до плодородните брегове на Нил. Щяха да разграбят големите градове, да залеят Египет с вълната на своите войски, които щяха да нахлуят по реката. Кой знае какво можеше да крие бъдещето за един преуспял либийски военачалник? Дали накрая нямаше да сложи двойната корона и да хване жезъла и боздугана? Ами Хатусу, царствената кучка? Наратуша затвори очи и запъшка от удоволствие. Ах, как му се щеше да хване тази имперска кучка в ръцете си и да й покаже кой е истинският господар!

Чу рязко покашляне и отвори очи. Темеу, негов роднина и близък съратник, го гледаше втренчено и многозначително. Красивото лице на младия мъж бе изопнато и разтревожено, очите му излъчваха предупредителни сигнали. Наратуша се опомни. Вождовете, насядали в кръг около него, не бяха врагове, но в никакъв случай не му бяха и приятели, бяха само сподвижници в това, което Наратуша наричаше своето „велико начинание“ срещу могъщия Египет. Не всички заслужаваха доверие. Някои бяха свързани от кръвта, други от общата си омраза към фараона и от изгаряща жажда за египетските богатства, но нямаше почти нищо друго. Наратуша се захили, очите му засвяткаха. Не биваше да забравя да се усмихва отново и отново, а не да показва истинските си чувства. Трябваше да впечатлява тези воини, да ги респектира със своята хитрост и лукавство.

— Кой ли е виновен за отравянията? — запита Темеу, за да отвлече вниманието от Наратуша.

— Е, не и ние! — подигравателно каза Сивобрадия, предизвиквайки смях сред околните.

Наратуша остана невъзмутим. Вождовете приеха този коментар за забавен, но Наратуша и Темеу тайничко бяха обсъждали и подобна възможност. Не всички вождове искаха мир. Някои открито завиждаха на Наратуша за това, че чрез преговорите е придобил власт над тях. Дали някой от всичките не бе виновен за позора, който се случи в храмовия двор? Опит да бъдат провалени плановете му, преди да са се осъществили.

— Сигурни ли сте? — гласът на Наратуша, остър и груб, пресече краткото развеселяване. Той насочи пръст към Сивобрадия. — Ти пи последен, след Темеу. Ти подаде винената чаша на техния жрец.

Останалите вождове се напрегнаха. Наратуша бе заявил гласно подозрението, което някои от тях също бяха обсъждали помежду си. Сивобрадия попипваше кораловата си огърлица, окачена на прогизналия му от пот врат. Очите му, черни, предпазливи и хитри, блестяха на скулестото му лице; той се насили да издържи на втренчения поглед на Наратуша.

— Как бих могъл аз — спокойно и саркастично каза той — да отровя виното?

После разпери ръце и скъпоценните пръстени по пръстите му засвяткаха на светлината, проникваща през клоните над главите им:

— Каква отрова изобщо бих могъл да имам?

Наратуша кимна, сякаш му повярва.

— Бяха ли изследвани утайките от виното? — попита друг вожд, опитвайки се да разчупи напрежението.

— Да — резкият отговор на Наратуша въдвори тишина сред шептящия кръг около него. Той кимна, взирайки се напред, сякаш виждаше нещо, което те не можеха да видят. Знаеше какво следва. Трябваше да убеди тези хора, че мощта и влиянието му са огромни и се простират надалече.

— Откъде знаеш това? — попита Сивобрадия.

Наратуша всмукна въздух през зъби и присви очи. Беше твърдо решен да покаже на Сивобрадия, който се мислеше за лукав като чакал, че е много по-добър от него.

— Знам — прошепна той, протягайки се, — защото знам! — Огледа се наоколо и се усмихна. — Имаме шпиони по високите етажи, при министрите на Египет.

— Невъзможно! — възрази Сивобрадия.

— Темеу, лъжа ли? — обърна Наратуша се към красивия си братовчед.

— Ти говориш с гласа на истината — потвърди Темеу. Той наблюдаваше лицето на Наратуша, чудейки се дали хитрият му, коварен военачалник не подвежда и него, и цялата им група.

Изявлението на Темеу предизвика изненада и смайване сред всички. Либийците получаваха информация за Египет чрез търговци, прекупвачи и затворници. Понякога успяваха да подкупят някой дребен предател, нископоставен служител, но да имаш шпионин във висшето управление, сред министрите на Египет, за подобно нещо досега никой не беше чувал! Наратуша, седнал с кръстосани крака, си вееше енергично с ветрилото и същевременно внимателно изучаваше лицата им. Ако имаше предател или враг сред тях, сега щеше да покаже истинското си лице от страх, че египетският шпионин може да го е издал. Но Наратуша не установи никаква вина, никакви притеснения, а само изненада от неговото изявление.

— Кой е този шпионин? — засече го Сивобрадия.

— Жрец в Храма на Птах — отвърна Наратуша, — който седи в краката на фараона, царствената кучка, и слуша тайните, които се леят от нейната хубава устица. Темеу — посочи го — ще потвърди това, което ви казвам — той вдигна двете си ръце. — Не мога да ви кажа името му! Просто трябва да ми повярвате. Темеу?

— Според нашия шпионин виното е било изследвано — Темеу подхвана нишката, — утайките са били дадени на едно куче. То не е пострадало.

— Тогава откъде е дошла отровата? — запита един от вождовете. — Дали не е от царствената кучка? Дали тя не е тази, която е искала да провали мирния договор? Знае ли тя нещо за плановете ни?

— Не! — саркастично каза Наратуша. — Не! — силно се изсмя той. — Тя екзекутира тези пустинни жители — е, те биха могли да й кажат! Може би знаеха нещо, може би не. Но ако царствената кучка действително бе разбрала за нашите планове, щеше да пощади живота им и да ги разпита.

— Значи тайната ни все още е запазена?

— Разбира се! — натъртено и самонадеяно отговори Наратуша. — Мислите ли, че ще ви докарам тук, за да се правим на фараонски кучета, да целуваме боядисаните й крака и да се преструваме на смирени молители? Ние — той направи успокояващ жест с ръка — трябва да убедим царствената кучка, че искаме мир, докато тайно се готвим за война. Преди да дойдем тук, ви казах какво ще се случи, и всичко, което ви казах, излезе истина. Търговецът Ипуе ни прати вест, че ще видим могъществото на Египет да се разклаща и ето, точно това виждаме. Отравянията на трима от техните главни писари на храмовите стъпала, пред целия народ на Тива — наистина ли мислите, че Хатусу би искала това? Сигурно е бясна!

— Сега Ипуе е мъртъв — каза Сивобрадия. — Дали пък това не е работа на фараона, акт на отмъщение, а?

— Не знам. Не съм мислил върху това — отговори без заобикалки Наратуша. — Той умря в същия ден, в който бяха отровени и тримата писари. Не, съмнявам се. Всичко, което бих могъл да кажа, е, че това, което Ипуе обеща, се случва.

— Тогава, ако Ипуе не е убит от фараона, дали не си ти този, който му е затворил устата? — запита Сивобрадия.

— Търговците, които продават едного, винаги могат да продадат и другиго — безцеремонно отвърна Наратуша.

Това е най-добрият начин, помисли си той, нека сподвижниците му да останат в неведение за неговите криволичения, за неговата непочтеност. В крайна сметка именно тази непочтеност, заедно с меча в ръката му, бяха нещата, които му извоюваха първенството в този съвет.

— Царствената кучка — заяви един от вождовете, — може да е организирала отравянето.

— Защо?

— За да ни задържи тук, да разкрие какво в действителност се случва в западната пустиня.

Наратуша кимна. Не можеше да отрече това; самият той се чудеше дали не е така. Дали Хатусу не беше планирала убийствата, за да ги задържи — и него, и останалите вождове тук, далече от съплеменниците им, далече от съзаклятието им? Беше напълно наясно за опасността, пред която са изправени. Не можеха да си заминат — ако го направеха без изричното разрешение на Хатусу, подозренията за отравянето щяха да паднат върху тях. Мирният договор действително щеше да се провали и тогава какво щеше да се случи? Египетските кавалерийски ескадрони със своите многобройни колесници щяха да нахлуят дълбоко навътре в пустинните земи. Но макар че ги бяха задържали в Тива, откъде фараонът и приближените й можеха да научат как се развиваха нещата в собствената им страна — планът на Наратуша да срази великата мощ на Египет?

— Не можем да напуснем без разрешението на царската кучка — бавно произнесе Наратуша. — Тя си има хора, които си врат носа навсякъде, за да й докладват всяка подробност. Съдията Амеротке разследва случая с тези отравяния. Убеден съм, че кучката е много объркана. Може наистина да не е искала договора. Нейният любовник зидар Сененмут е на същия акъл, както и генералите й, но те не можеха да не отстъпят пред нашите условия за мир: сигурност и процъфтяване за техните търговци, войници и изобщо за всички техни жители — Наратуша замълча за малко, дъвчейки устни. — Нашият шпионин — продължи той — ни информира и за това, че царската кучка е убедена, че отравянето е работа на Рекхет.

Съратниците му кимнаха и замърмориха помежду си.

— Знаем, че Рекхет е бил разкрит и хвърлен в затвора преди четири години. Ипуе помогна за освобождаването му. В крайна сметка Рекхет избяга. Той успя да мине незабелязано покрай нашите патрули, но е бил заловен от пясъчни жители, които хванали и един търговец от Мемфис — Наратуша махна с ръка. — Знаете тази история. Не знаете обаче какво ни каза нашият шпионин. — Сега вече бе привлякъл цялото им внимание. Щеше да им даде достатъчно доказателства, че някой приближен до придворните кръгове на Египет му предава тайните на фараона. — Нашият шпионин в Храма на Птах ни информира, че мемфиският търговец е бил един от най-добрите тайни агенти на Сененмут. Казано просто, той може да е забелязал нещо, което не е трябвало да вижда в западната пустиня — той вдигна ръка, за да спре възраженията им и надигащата се тревога. — Темеу и аз взехме всички необходими мерки. Имаме влиятелни приятели в Тива — той се усмихна свирепо, а острите му зъби бяха повече като на озверял мастиф, отколкото като на човешко същество.

Някъде дълбоко навътре в храма изсвириха рогове и тръби и удариха гонгове, отбелязвайки отминаването на поредния кръгъл час.

— Трябва ние самите да хванем Рекхет — продължи Наратуша — и да го убием. С това не само ще защитим нашата кауза, но ще покажем на царствената кучка, че й помагаме в наказването на такъв злодей. Тя няма да има друг избор, освен да ратифицира договора, и ние ще можем да си тръгнем.

Вождовете запляскаха тихичко с ръце, изказвайки своето одобрение.

— Има само един проблем — Сивобрадия много държеше последната дума да не остане за Наратуша. — Ако царската кучка го хване първа…

— О, надявам се, че ще го направи — отвърна загадъчно Наратуша. — „Очите“ и „ушите“ на фараона, да не споменавам пък за меджаите и имперските отряди, здравата търсят Рекхет, но — той сви рамене — ние ги наблюдаваме.

— Ами този шпионин? — попита Сивобрадия. — Как си могъл да наемеш висш свещеник египтянин в храма? — той наведе глава, погледна косо към хубавичкия Темеу и скрито изруга своята прибързаност.

Всъщност знаеше отговора на този въпрос. Темеу беше гордост и радост на своето племе, красив, но свиреп войн. Обожаван еднакво от мъже и жени, като съблазнител той беше ненадминат. Нима беше прелъстил някой висш жрец тук, в Храма на Птах? Сивобрадия се заслуша в шепота на останалите. Египтяните смятаха подобна греховна любов за гнусна, макар и не толкова ужасна, колкото сношаване с либийски войн. Той се огледа. Наратуша се бе втренчил в него, нарочно оставяйки напрегнатото мълчание да продължи, за да причини колкото е възможно по-голямо притеснение. Сивобрадия се прокашля и сведе поглед: Наратуша щеше да има последната дума.

— Темеу — Наратуша се обърна безизразно към роднината си, — най-добре ще е да тръгваш. Часът удари. Работата трябва да се свърши.

Темеу кимна, свали гривните, пръстените и огърлицата си, протегна се и ги пусна в ръката на Наратуша. После стана, затегна кожения си пояс, на който висяха три кании за ножове и две по-малки за ками. Той вдигна плисираната си роба, изтърси я и я надяна, после сложи качулката й и се преобрази в един от многото поклонници, които се тълпяха на рояци в Храма на Птах. Вдигна ръка за довиждане и се плъзна като сянка по тревата.

Темеу държеше главата си ниско приведена, усмихвайки се, развеселен от сценката, която се бе разиграла между Наратуша и Сивобрадия, макар да бе напълно наясно колко опасна започва да става тази игра. Бяха в Египет вече от две седмици, повечето от вождовете станаха неспокойни и нямаха търпение да си вървят. Работата трябваше да се докара докрай, и то бързо. Плъзна ръка в процепа на робата си, за да се успокои, докосвайки облечената в кожа дръжка на едната си кама. Той беше изиграл ролята си, като беше съблазнил този свещеник. В началото дори не му се вярваше, но беше забелязал погледите на възхита, похотливия пламък в очите му и после? Да… Темеу спря на края на едно стълбище. Беше толкова лесно, като да хванеш в капан някакъв тлъст пъдпъдък или да измъкнеш охранен шаран от езеро. Мъжът бе паднал като зряла ябълка и Темеу го беше имал в собственото му гнездо. Слезе по стълбите, мина през сенчестия тунел между две постройки и влезе в двор, окъпан от слънце и украсен със статуи на човека-бог Птах. До тях фонтани разпръскваха вода над свещена плоча и къпеха със струите си изписаните имена, титли и прозвища на божеството. Въпреки слънчевия блясък и изгарящата жега на деня площадът бе много оживен. Многобройни поклонници се тълпяха около фонтаните, напиращи да докоснат плочата, потапяха ръцете си, пиеха жадно или си пълнеха бутилки, за да могат да занесат светена вода и в домовете си.

Темеу спря пред един от фонтаните, сякаш се възхищаваше на красотата на скулптурите или на чистотата на водата. Огледа се зорко и бързо. „Очите“ и „ушите“ на фараона бяха навсякъде, макар засега да не бе забелязал знак, че е следен или наблюдаван. Той си припомни за тръбите и гонговете, оповестяващи отминаването на всеки кръгъл час. Жертвата му сигурно чакаше, както и пратеникът от страна на амеметите, който бе обещал, че ако получат някакви новини, един от съгледвачите им ще се навърта между шест и девет около Портата от слонова кост — красива задна врата, водеща към вътрешния двор на храма. Либиецът се огледа още веднъж. Беше доволен. Забърза през портата и изкачи няколкото стъпала към варовиковия параклис на Ухото. Тук разкайващите се можеха да изповядат греховете си на жрец, седнал в ниша зад мрежеста решетка. Подобна церемония беше възможна едва след девет вечерта, когато жегата намаляваше и свещениците нямаше да се чувстват толкова неудобно в тесните си каменни килийки. Сега параклисът бе пуст, само няколко дякони в бели роби се мотаеха около малък олтар под квадратно прозорче в дъното. Зловещо и мистериозно място, помисли си Темеу, с тези рисунки по стените, напомнящи на грешниците какво може да им се случи при последното им пътуване през Амдуат. Там Поглъщачът на всички твари, Ненаситният на плът, Трошачът на кости, Смазващият черепи щеше да срещне прокълнатите грешници! Собек, богът-крокодил, също се спотайваше, причаквайки всяка душа, която не се е пречистила достатъчно, за да бъде допусната нататък в пътешествието към Далечния запад. Темеу изобщо не вярваше на тези неща. Той почиташе своите собствени богове и не изпитваше нищо друго, освен презрение към идолите на египтяните. Но така или иначе, мястото си оставаше смразяващо.

Той се отърси от унесеността си и тръгна през параклиса. Имаше шест Места на покаяние, наредени покрай стената. Всяка ниша беше с дебела, полирана до блясък решетка, а пред нея на пода имаше възглавница, на която покайващият се трябваше да коленичи и да започне да нашепва греховете си. В тази част на параклиса никога не се допускаха свещеници, за да не видят някого, когото познават, или самите те да бъдат разпознати. Затова в дъното на всяка ниша имаше малка вратичка, през която свещеникът се вмъкваше, за да седне на една табуретка и да изслуша греховете на покайващите се. Темеу отиде до третата ниша и застана с гръб към стената. Ако някой любопитен дякон надникнеше, можеше да си помисли, че се възхищава на параклиса. Той почука на решетката и зачака.

— Тук съм — чу се тих шепот от другата страна.

— Добре! — Темеу приседна долу, леко извърнал глава. — Защо се страхуваш? Защо не можеш да се срещнеш с мен?

— Знаеш защо — дрезгаво отговори другият. — Наблюдават ни. Имам си свои собствени проблеми. Съдията, Негово превъзходителство Амеротке, души навсякъде, рови се във всичко, а има и други като него. Започва да става твърде опасно. Снощи бе направен опит за покушение срещу живота на фараона. Тук, в този храм, част от библиотеката беше опожарена.

Темеу настръхна. Той и спътниците му бяха дочули някои слухове, но Наратуша им бе наредил да не си пъхат носа там, където не им е работата, и дори да не обсъждат тези въпроси, за да не провокират царската кучка да подозира, че някой от либийците е замесен в тези инциденти. Той бе отхвърлил слуховете за опита за отравяне като възможна проявя на истерия и параноя, а пожарът — пожарът сигурно беше инцидент?

— Кажи ми — приведе ниско глава Темеу — за пожара.

— Не е било инцидент — отвърна гласът. — Изобщо. Амеротке е бил там преди това и е търсил някакъв конкретен ръкопис. Убедени са, че е било палеж.

— Защо?

— Може би за да се прикрият някакви улики. Аз самият не знам нищо.

— Нещо друго?

— Амеротке и началникът на Меджай Надиф с всеки изминал час стават все по-любопитни. Това, както вече казах, е много опасно.

— Опасността ще отмине — убедително прошепна Темеу. — Тогава ще се срещнем отново. Нали? Ще се шляем из някоя усамотена градинка в храма, ще полегнем на сянка, където тревата е сочна и свежа…

Чу звук, от който разбра, че свещеникът стана и избяга през малката вратичка. Темеу се засмя тихичко. Изправи се и се облегна на стената, хвърляйки бърз поглед по рисунките срещу себе си. Жрецът нямаше друг избор, освен да дойде тук, да го слуша и да му каже всичко, което знае. Темеу шумно си пое дъх. Време беше да тръгва. Излезе от параклиса и се смеси с навалицата, следвайки пътеката през храмовия двор. Погледна част от почернелите руини на Къщата на книгите. Не спря да ги разглежда, а бързо продължи нататък. Най-сетне стигна до Вратата от слонова кост, незабележим сред тълпата, блъскаща се напред-назад, и подмина храмовите стражи, полегнали в сенките на кана с бира. Проправи си път през вратата и излезе на широката алея, която водеше към града.

— Милостиня — жално изхленчи някакъв глас, — милостиня, велики господарю!

Темеу се обърна. Приведеният мъж бе облечен в просешки дрипи и държеше тояга в ръка, но лицето му не изглеждаше никак жално; очите му святкаха, а устата му беше отворена. Темеу забеляза, че по зъбите му има синкави петна.

— Каква милостиня? — отвърна патетично Темеу. — Каква милостиня да ти дам?

— Велики господарю, мога да ви покажа всякакви чудеса. Мога да ви покажа забележителностите на града, аз съм роден тук — просякът го гледаше втренчено. Той му бе казал паролата, уговорена от Наратуша с амеметите.

Темеу кимна. Просякът скочи бързо на крака и стискайки здраво тоягата си, забърза напред. Либиецът нямаше друг избор, освен да го последва. Просякът подтичваше покрай храмови постройки и дворци, блестящи от злато, сребро и лапис лазули, по булеварди, оградени със статуи на ръмжащи лъвове с човешки глави, изваяни от чер гранит; те сякаш се взираха през улицата към други чудновати фигури, изваяни от розов варовик.

Стигнаха до Голямото пристанище на Нил с впечатляващата колонада, със стени, украсени с изображения на подвизите на предишни фараони, с великите им победи над либийци, кушити и други народи от Деветте лъка. Просякът нае лодка и те се качиха на борда й. Нил беше муден, водите му едва се влачеха, но лодкарите бяха вещи и опитни. Те познаха просяка и бързичко ги прекараха до Двореца на Озирис — голямото пристанище на Града на мъртвите, над което се извисяваха статуите на египетските богове. Просякът не плати нищо. Веднага щом лодката акостира на кея, той скочи и забърза по тесните пътечки и криволичещите сокаци. На места струпаните боклуците стигаха почти до кръста; голи деца търсеха из купчините им нещо, което да става за ядене. Парливата воня на гнилост и разложение се смесваше с отвратителната миризма, идваща от балсаматорските дюкяни. Продавачи и майстори на ковчези, гробокопачи и погребални агенти се надвикваха в надпревара кой по-бързо да продаде стоката или услугите си. Крещящо облечени писари предлагаха на минувачите да им напишат писма до Параклисите на смъртта. От време на време просякът спираше, за да се увери, че Темеу го следва, после отново ускоряваше крачка покрай бирарии и кръчми, претъпкани с проститутки, сводници, калайджии, търговци, хора-скорпиони и хора-гущери. Темеу забеляза, че неговият водач, макар и облечен сиромашки, е посрещан навсякъде с най-голямо уважение, хората се отдръпваха встрани също тъй почтително и боязливо както пред взводовете на меджаите.

Накрая стигнаха в Свърталището на мрака — зловещо, мистериозно място, и се озоваха на един пазарен площад, ограден от всички страни от къщи. Край тях цъфтяха няколко чинара, а в дъното беше Къщата на вечерната звезда, кръчмата, в която Темеу и преди се беше срещал с амеметите. Вътре беше изненадващо чисто, стените бяха варосани, подът — покрит с меки тръстикови рогозки. Къщата бе обзаведена с удобни табуретки и ниски, лакирани масички. От мертеците висяха най-различни надписи: „Пий, докато паднеш“, „Не спирай да се забавляваш, смъртта иде“. Други табели рекламираха, че кръчмата предлага всякакви вина, идващи чак от Аварис на север и отвъд Четирите прага на юг.

Щом вратата зад тях се затвори, просякът се обърна и бързо пристъпи към Темеу с протегната ръка.

— Аз съм Синезъбия — заяви той, — водач, десетник в бандата на амеметите.

Темеу обаче пъхна своята ръка под робата си и хвана камата си.

— Къде са всички? — попита той. — Това място е изоставено.

— Не, не е — отвърна един глас.

Темеу бързо се обърна. Ъгълът зад гърба му беше неосветен. Един мъж излезе оттам и пристъпи напред. Имаше жестоко лице на граблива птица.

— Аз съм Лешояда — той протегна напред ръка, чиито извити хищни нокти напълно оправдаваха името, с което се бе представил.

Темеу я стисна.

— Господарят ти ни нае — Лешояда потропваше с крак, събрал ръце като за молитва, докато зорко изучаваше либиеца, — но сте наели също и Шурат.

— Ще наемаме всеки, когото си пожелаем — отвърна Темеу. — Всичко, което искаме, е да получим това, за което плащаме. Разполагате ли с него?

— Все още не — отвърна Лешояда, разпервайки ръце. — Но разполагаме с някого, с когото може би ще ви хареса да се запознаете.

Той поведе Темеу през празната зала към задната част на къщата. Кухненските и складовите помещения зловещо зееха. Печките бяха студени, месарските дръвници бяха изстъргани, изжулени и чисти; не се чуваше нищо, освен бръмченето на мухите над локва кръв на пода. Пронизително цвърчене на някакви гадини отекваше през открехнатата врата в дъното на кухнята. Лешояда заведе Темеу до нея, отвори я широко и му показа стълбите, водещи към горещия и влажен мрак на някакво мазе. Запалените факли, забити в нишите по стените, заслепяваха очите и объркваха ума. Темеу внимателно заслиза стъпало по стъпало, усещайки как по кожата му плъзва пот. Не му хареса отвратителната миризма, която го посрещна, нито злокобната, плашеща тишина. Разкопча катарамата на робата си, за да измъкне камата, затъкната в пояса му.

— Няма нужда от това — прошепна Синезъбия, застанал зад него. — Ти си в безопасност.

Стигнаха до края на стъпалата. Темеу постоя за миг, засенчвайки с ръка очите си от светлината на факлите. Бяха в мазе с нисък, схлупен таван. Помещението гъмжеше от хора. Въоръжени мъже, само с по една ленена препаска около бедрата, с лъщяща от пот кожа се бяха струпали около нечие простряно на пода тяло със завързани ръце и с крака, целите омазани в нечистотии. Всички се обърнаха при влизането на Лешояда и Темеу. Махнаха на либиеца да застане от едната страна на окования мъж. Той се приведе и се вгледа в мършавото, брадясало лице, в зейналите като пещери очи, и тънките устни, в слабото тяло, плувнало в пот. Затворникът му отвърна със свиреп поглед, очите му замигаха в някаква смесица от твърдоглавие и страх.

— Това е Черепа — любезно каза Лешояда. — Служи на Шурат, Поглъщача на мерзости, чиято резиденция е в Свърталището на мрака. Предполагам — той потупа затворника по лицето, — можем да го наречем бизнес конкурент. Дебнеше из Храма на Птах. Подозираме, че господарят му замисля нещо заедно със съдията Амеротке. Поради това — той изгледа Темеу — се надявам, господарю, че ще внимавате къде ходите и с кого се свързвате. Сега се опитваме да разберем всичко, което Черепа знае. Оказа се труден екземпляр. Знае, че така и така ще умре — Лешояда замълча, докато затворникът напразно опъваше и дърпаше оковите си. — Ако ние не го убием, Шурат със сигурност ще го довърши.

— Не знам нищо за плановете на моя господар — изстена Черепа. — Какво бих могъл да ви кажа?

— А, значи Черепа, освен това, е и лъжец — продължи Лешояда словоохотливо, после млъкна за малко, сякаш раздразнен от онова упорито цвърчене, което Темеу бе чул малко по-рано. — Та ето какво възнамеряваме да направим — той вдигна ръка и властно махна на един от въоръжените мъже, който провлече крак напред, държейки дървена клетка. Тънките й, гъсто преплетени дървени пръчки наполовина скриваха дълга, космата твар, която се блъскаше в тях. Той постави клетката на земята до Черепа и Лешояда притисна главата на затворника към стената й, принуждавайки го да види бляскащите очи, потрепващата муцуна и острите зъби на огромния канален плъх, който му отвърна със свиреп поглед иззад пръчките. Темеу почувства спазъм от страх и отвращение при вида на гризача, който явно кипеше от недоволство в пленничеството си, потраквайки със зъби и нокти в дървения си затвор. Плъхът изцвърча пронизително, раздирайки тишината на зловонното мазе.

— Череп — Лешояда се наведе и даде знак на един от другите мъже, който държеше дълга и тясна медна тръба, — Череп — повтори Лешояда, като я взе от ръцете му и я постави току пред очите на затворника, — това ще бъде поставено на теб с дупката към корема ти и ще бъде плътно завързано. Плъхът ще бъде освободен и пуснат вътре в тръбата, а откъм отворения й край ще поддържаме запален огън, за да блокираме изхода му. Така плъхът, а той вече е страшно изгладнял и освирепял, ще има само един път напред — той потупа стомаха на Черепа. — Ще ти изгризе плътта. Ще умреш, приятелю — продължи той тихичко, — въпросът е само да решиш как. Ако се съгласиш да отговориш на въпросите ни, това ще бъде бърза, лека смърт: няколко чаши вино, нещо за ядене, после бързо прерязване на гърлото.

Черепа, плувнал в пот, дишащ тежко, с пресъхнали устни, се огледа обезумяло. Затвори очи, после ги отвори.

— А после? — хрипливо запита той.

— После — монотонно и почти благочестиво и набожно произнесе Лешояда — тялото ти ще бъде занесено в Къщата на балсаматорите. Ще платим, за да имаш подобаващо пътуване към Далечния запад. От твое име ще бъдат направени жертвоприношения на храма; колкото си по-искрен, толкова по-големи ще са даренията, платени за теб.

— Жертвоприношения? — изхриптя Черепа. — Ще осигурите свещеник, който да се моли за мен?

— Най-малко поне месец и един ден след смъртта ти — отговори Лешояда. — Сега хайде, че плъхът чака, а времето си минава.

Черепа се загледа в тавана.

— Чаша вино, много голяма, и малко прясно пъдпъдъче месо?

— Добре — кимна Лешояда. — Нали разбираш, Череп, че ако местата ни бяха разменени, ти щеше да направиш абсолютно същото с мен.

Той щракна с пръсти. Мъжът, който държеше цвърчащия плъх и медната тръба, веднага изчезна.

Лешояда измъкна камата си и сръчно преряза въжетата на Черепа, като му помогна да приседне, сякаш му беше стар другар, и го изправи. Махна ремъците около китките и глезените му и Черепа си пое дълбоко дъх. Лешояда отново щракна с пръсти. Един от хората му хукна по стълбите и след миг се върна с чиния прясно, ароматно месо в едната ръка и с голяма чаша вино в другата. Постави ги пред Черепа. Пленникът махна ленената кърпа, която покриваше чинията, и лакомо се нахвърли на месото, като го прокарваше с едри глътки вино. Оригна се и се ухили на Лешояда:

— Въпросите ти? — вгледа се в Темеу. — Либийците? — Той махна с ръка. — Този нае и нас.

— Кого е наел и какво иска — прошепна Лешояда, — сега вече не е толкова важно. Череп, договорихме се, трябва да отговаряш на въпросите ни.

Черепа кимна в знак на съгласие. Темеу слисано наблюдаваше разпита. В началото Черепа не каза нищо по-различно от това, което самият той вече знаеше, и все пак скоро си даде сметка за важността на този пленник. Бяха го заловили съвсем наскоро. Знаеше всичко за пожара в библиотеката, както и за възможността палежът да е бил предизвикан, за да се прикрие някаква тайна. Още по-удивително обаче бе мнението на Шурат за Рекхет. Значи той смяташе, че демонът отровител може да има повече съучастници в Тива и те да са извършили част от отравянията. Черепа дори намекна за подозренията на Шурат, че преди четири години меджаите са арестували погрешния човек. Докато слушаше, Темеу ставаше все по-неспокоен. Либийците бяха дошли в Тива, защото бяха убедени, че това е точният момент и че плановете на фараона ще се объркат, но колкото повече чуваше, толкова повече нарастваше тревогата му. Рекхет бе този, който контролираше тази игра, и сега Темеу си даваше сметка защо Наратуша толкова много напираше да го залови. Едно нещо привлече вниманието му, докато Черепа разказваше тайните на своя господар.

— Я повтори това — намеси се той, говорейки на жаргона на тиванските бордеи. — Какво каза?

— Дочухме новини — заяви Черепа, като му се ухили, — че господарят Сененмут е много притеснен. Един кавалерийски взвод е бил изпратен да патрулира в западната пустиня и не се е завърнал. Чух го от един слуга в храма.

— И? — попита Темеу.

— Господарят Сененмут изпрати още кавалерийски взводове, за да открият какво се е случило в пустинята.

Темеу изскърца със зъби. Жрецът не му беше споменал за това; може би беше започнал да се страхува твърде много. Черепа продължи да говори. Разказа на похитителите си всички клюки от Свърталището на мрака и ги осведоми, че Шурат е разпратил шпиони навсякъде из Храма на Птах и околностите му. От време на време спираше, за да лапне парче месо или да отпие вино от чашата, която скоро пресуши и поиска да му я напълнят отново. Лешояда се съгласи. Черепа започваше да се напива. Той започна да се лута из някакви спомени от детството си, после заразказва за участието си в битките с либийците като пехотинец при управлението на един от предишните фараони и Лешояда внимателно го върна към същинската тема на разговора им. Черепа продължи да клюкарства, повтаряйки събитията от Храма на Птах, пожара в библиотеката, убийството на хесетката и мистериозното заболяване на Хинкуи, помощника на първожреца. При последното Темеу отвори широко очи и ахна. Той се наведе и накара Черепа да повтори думите си. Пленникът го направи, преди отново да се залута из спомените за войнишкия си живот. Въздухът в мазето ставаше все по-горещ и задушен. Глас в сенките подкани Лешояда да привършва и един от амеметите се протегна, вдигна винената чаша и нареди на Черепа да допие остатъка.

— Още само едно нещо — каза Черепа и вече съвсем пиян, посочи към Темеу. — Сега си спомням за теб и този свещеник, във високата трева на ябълковата градина на храма — той направи вулгарен жест към слабините си. — Всеки мъж си има предпочитания. Навремето — замислено каза той — дори не осъзнах колко важно е това, което виждам. Исках да го кажа на господаря си, но — ухили се той, — всички ние умираме с хиляди съжаления на уста и с милиони в сърцето.

— Привършихме вече, нали, приятелю? — попита Лешояда.

Черепа се захили:

— Ще изпълниш ли обещанието си? — неясно промърмори той.

— Веднага — прошепна Лешояда и вдигна ръка.

Един от бандитите зад Черепа приближи до него и здраво хвана главата му, задържа я и с един замах на камата си преряза гърлото му. Темеу отстъпи, за да не го оплиска горещата кръв. Черепа се задави, очите му се въртяха и сякаш напираха да изскочат от орбитите; кръвта бълбукаше в гърлото му и той бавно клюмна настрани.

— Господарю — усмихна се Лешояда, — това, което ни платихте вие, сега се върна. Ние държим на уговорката си и ще продължим да я изпълняваме. Трябва обаче да бъдем честни едни с други. Тази работа с жреца Хинкуи, изглежда, ви притесни?

Темеу зарея поглед в тъмнината.

— Нали разбирате — изсъска Синезъбия, — че ние сме само войници, обикновени изпълнители. Главатарите на нашата гилдия са в сенките зад нас.

Темеу кимна.

— Трябва да знаем цялата истина, ако искате да ви помогнем — настоя Лешояда.

— Хинкуи… — започна колебливо Темеу, — аз го съблазних. Той ни казва доста неща за това, което се случва в двора на фараона.

— Но защо египетски свещеник ще предава своите господари?

Очите на Темеу блеснаха; той се усмихна на Лешояда и вдигна рамене.

— Това, което трябва да се запитате, драги господарю — каза амеметът, — е следното: възможно ли е вашият свещеник да е Рекхет?