Пол Дохърти
Отровителят от Птах (10)

Седма глава
Скинаша: да предизвикваш интерес, да подстрекаваш

Съдията хвърли поглед към Надиф, който само сви рамене. Минаха през площада, изкачиха стълбите и влязоха през мрачната колонада. Шурат изглеждаше досущ като жрец от някой храм в Карнак. Така и беше облечен, главата и лицето му бяха парфюмирани и намазани с благовонни масла, излъчването му бе спокойно, очите хрисими, усмивката блага. Отблизо Амеротке установи, че робата му е от най-скъп лен, а гривните и пръстените по китките и пръстите му — от чисто злато.

— Господарю — Шурат пристъпи, хвана Амеротке за мишците и двамата размениха целувка в знак на приятелство. Той направи същото с Надиф и кимна почтително пред двамата меджаи.

— Заповядайте — повтори той, — вие сте мои почетни гости.

Въведе ги в Колонната зала, чиито колони бяха олющени; от тавана се сипеше хоросан, а по пода имаше тъмни локви. Ситнейки пред тях, той зави вдясно по коридора и ги въведе в една изненадващо чиста стая. Стените й бяха изрисувани с вкус, подът — изжулен до блясък, прозорците — широко отворени; беше елегантно и изискано обзаведена с красиви лакирани масички. Почти в центъра на тази стая се издигаше подиум, върху който всичко бе приготвено предварително: ниски места за сядане с възглавнички, подредени зад отрупаните с блюда готвено месо и с чаши вино масички.

Надиф каза на меджаите да вземат чашите си с вино и да застанат до вратата, за да пазят от подслушвачи. Шурат се усмихна на тази предпазливост и разкри ред блестящи, здрави зъби и отново напомни на Амеротке за някой жрец от Параклиса на Ухото, готов да изслуша изповедите им и да им даде опрощение на греховете. В началото Шурат говореше за времето, за днешния ден, за жегата, за цената на житото, с какво нетърпение очаква разлива^[1], после, за най-голяма изненада на Амеротке, попита за господарката Норфрет и за двамата му синове. Той внимателно и съпричастно изслуша отговора на Амеротке, преди да се обърне към Надиф и да заговори с него за повишението на племенника му в Меджай и за бъдещите перспективи, които се откриват пред него в службата.

Докато отпиваше от бронзовия си бокал и дъвчеше сочното месо, Амеротке се почувства като в сън. Ето, той стоеше тук, в Свърталището на мрака, в някакъв изоставен храм, но в същото време се намираше в елегантна, изящна стая, пийвайки чудесно вино, хапвайки храна, която дори Норфрет би оценила. Той се изтръгна от унеса си.

— Господине — кимна на Шурат и посочи към малките масички и подносите с храна, — благодарим ви за вашето гостоприемство — той хвърли бегъл поглед на Шуфой, който бе станал удивително и неестествено тих, зяпнал с бухаловите си очи господаря на престъпниците, който владееше и контролираше подземния свят на Тива.

— Вие искахте да ни видите, господине? — той реши, че уважителното поведение е най-правилният път, който може да избере.

— Да, така е — Шурат остави чашата си на масата. — Виждате ли, господарю съдия, ние с вас вървим по различни пътища. Всъщност нашият път е предначертан още отпреди да се родим и когато дойдем на този свят, общественото и семейното положение ни насочват по него. Вие следвате своя път, господарю съдия, аз следвам моя. Рекхет също последва своя път. Той е избягал от затвора и сега е в Тива, нали?

Амеротке кимна.

— И сега Божествената хвърля върху него вината за смъртните случаи в Храма на Птах?

Амеротке отново се съгласи.

— И вие го вярвате, господарю съдия?

— Не вярвам в нищо — отвърна бавно Амеротке, — докато нямам доказателства, господине.

Шурат се разсмя и се заклати напред-назад като дете, което е чуло някаква много смешна история. Той размаха пръст:

— Господарю Амеротке, слушал съм много за вас. Наричат ви Летящия ястреб, който винаги е готов да се спусне, но не върху някаква лъжлива примамка, а само върху истинска стръв, достойна за вашето внимание.

— Искали сте да ни видите — настоя Амеротке. — Защо?

— Защото — въздъхна Шурат, — аз самият реших да намеря този Рекхет — той хвърли лукав, многозначителен поглед към Надиф. — Имам приятели в полицията и разполагам с неговото описание. Набавих си още информация, която използвах. Знаете ли, че го заловихме?

— Какво сте направили? — възкликна Амеротке.

— О, да, господарю съдия, аз знам какво се случва в Тива и какво прави господарят Сененмут. Чухте ли последните новини?

Шурат, Поглъщача на мерзости, повдигна въпросително глава и отново напомни на Амеротке за някой жрец от храма.

— Какви новини? — рязко попита Надиф.

— Не сте чули? А, добре — Шурат облиза устни. — Имало огромен пожар в Храма на Птах миналата нощ. Библиотекарят е убит, част от Къщата на книгите е унищожена от пламъците. Скоро сами ще се убедите в това. Сигурен съм, че господарят Сененмут вече ви търси.

— И какво още? — попита Амеротке.

— Миналата нощ е имало покушение срещу живота на Божествената. Някой е отровил храната, оставена в коридора на царския дворец към храма; само благодарение на един гладен слуга е била предотвратена по-голяма трагедия.

— Казахте, че сте заловили Рекхет? — настоя Амеротке.

Новините на Шурат го бяха стреснали, но той не можеше да ги коментира. Не и сега.

— Да, така казах — съгласи се Шурат. — Заловихме го, но за нещастие той избяга. Изпратих двама души за него вчера сутринта. Те го хванаха на влизане през Лъвската порта, но глупаците допуснали грешка. Той им заявил, че е жаден. Отишли в една бирария. Той купил кана бира, тайничко сипал вътре някаква отрова и моите хора скоро се гърчели на пода. Умрели за секунди, а Рекхет избягал.

— Защо искате да го хванете? — попита Амеротке.

— По две причини — отговори Шурат. — Първо, господарю съдия, преди четири години, когато Рекхет демонстрираше своето могъщество из цяла Тива, ме загложди любопитство.

— Защо?

— Приятелю, това е Свърталището на мрака, в сърцето на Града на мъртвите. Отсреща, покрай реката, се простира източна Тива, където живеят богати и влиятелни хора, винаги искащи още и още. Понякога им е необходимо да премахнат някой съперник или досадна съпруга, затова идват при хора като мен, които те наричат разбойнически главатари. Сключват някакъв договор, наемат убиец, плащат за нож, примка, чаша с отрова. Могат да се инсценират и инциденти. Смъртта връхлита често, така че идването й не е изненада за никого — тук той се изсмя язвително, — освен за жертвата. Рекхет беше различен. Това беше човек, който, по неговите собствени признания, бе успял да разпространи смъртоносните си еликсири из цяла Тива, очевидно без да има нужда от нечия чужда помощ. Освен това трябва да е натрупал и значително състояние, макар да намериха само част от него — Шурат вдигна ръка, с насочен нагоре пръст. — Нито един аптекар, доктор или продавач на церове, никой не беше влизал във връзка с този Рекхет, поне според това, което аз знам. Предполагам, че ако бях търговец — той отпи от чашата си, — бих могъл да нарека това проблем на пласмента. Въпреки всичко, както вече казах, той съумяваше да разпространи отровите си из цяла източна Тива — без видима нужда от посредник или нещо подобно. Как ще отговорите на това, господарю съдия?

Амеротке поклати глава.

— Просто изумително — каза Шурат, — макар че, от друга страна, този човек бе заловен толкова лесно, че изглеждаше някак невероятно.

— Какво имате предвид? — язвително попита Надиф.

— Ами — каза Шурат, въртейки чашата в ръцете си като някой преподавател в Къщата на светлината, обсъждащ важен академичен проблем, — от време на време убийците биват залавяни, както и тези, които ги наемат, обикновено защото допускат грешка. Този човек никога не го направи, освен в един-единствен случай. Отрови трима свои приятели и когато вие, началнико Надиф, претърсихте стаята му, изведнъж, я гледай, намирате всички доказателства, които са ви необходими. Честно казано, не вярвам в това — той се протегна и докосна лекичко Надиф по гърдите. — Мисля, че в сърцето си и вие не го вярвате. Така че, господарю Амеротке, началнико Надиф — продължи той по-бързо, — у мен се породи голямо желание да се запозная с този човек. Искам да науча какво точно се е случило. И ако тези двамата вчера сутринта не бяха такива глупаци, сега той щеше да се намира под моята защита и под мой надзор.

— А втората причина? — попита Амеротке. — Казахте, че имате две причини.

— А, да — усмихна се Шурат. — Без да е известно на Божествената, на Сененмут или на вас, господарю Амеротке, либийците искат Рекхет мъртъв. Те искат тази уста да замлъкне. — Той се засмя весело при изненадата, изписала се на лицето на Амеротке. — Либийците не са глупаци. Те знаят за Тива не по-малко от вас: при кого да отидат, какво да купят, кога, къде и как. Още преди отравянията на писарите в Храма на Птах те ми изпратиха послание в Свърталището на мрака: мога ли да заловя Рекхет? След като отравянията се случиха, станаха още по-настойчиви. Предлагаха злато и сребро не в кесии, а в торби.

— Приехте ли? — попита Амеротке.

— Разбира се!

— Тогава защо ни казвате всичко това!

— Мразя либийците — отвърна Шурат. — Взимам златния им прах, среброто им, скъпоценностите им, но дали бих им предал Рекхет жив? Е, това е друг въпрос.

— А защо според вас — намеси се Надиф — либийците искат да се докопат до Рекхет?

— Не знам — разсмя се отново Шурат, — но когато го хвана отново, със сигурност ще го попитам. Интересен въпрос! Защо би могъл либийският главнокомандващ да има някаква работа с избягал затворник?

— И защо казвате всичко това на нас! — попита Амеротке. — Какво искате в замяна?

— О, няколко неща, господарю съдия. Първо, аз съм много любопитен. Второ, както вече казах, мразя либийците. Трето, известна ми е репутацията ви на честен човек. Когато Рекхет бъде хванат в капана, преди да бъде изпратен на дръвника, бих искал да говоря с него.

Амеротке се намръщи, но кимна.

— И накрая — Шурат наведе глава, после погледна нагоре, а очите му святкаха, — никой не живее вечно. Един ден и аз ще умра. Имам съпруги, деца. Те са ми скъпи, така както вашите — на вас. Бих искал думата на Божествената, че ще ми бъде позволено да си построя гробница, Дом на вечността в Долината на запада.

Амеротке изненадано погледна този господар на престъпниците, човек, който имаше пръст във всяко престъпление в Тива, било то проституция, насилие или смърт.

— Не ми вярвате, а, Амеротке? Всички ние трябва да отидем в Далечния запад. Когато умра, искам подобаващ гроб, пълен ритуал, мавзолей, където жените и децата ми да могат да идват и да говорят с мен, след като се отправя на път.

Амеротке чувстваше, че този човек говори с гласа на истината. Той се наведе над масата с протегната ръка:

— Имате моята дума, господине, вашите условия ще бъдат изпълнени.

Шурат се усмихна благо и стисна ръката на Амеротке.

— Не се притеснявайте, господа, когато си тръгнете, ще излезете безопасно от Свърталището на мрака. Ако някога, когато и да е, се върнете, тук няма да ви грози никаква опасност, имате моята дума.

— А ако вие хванете Рекхет преди мен?

— Имате най-тържествените ми уверения — отвърна Шурат, — че ще го разпитам и после ще ви го предам, макар че други могат да ни изпреварят! — Той се ухили на учудването на Амеротке и после зашепна, протягайки се напред. — Господарю съдия, мислете! Допускате ли, че либийците са ми повярвали напълно? Глупости! Наели са и други за тази задача. Дори не се преструват, че не е така! — Той се обърна, изкашля се и се изплю. — Ето това мразя у тях: показват много малко доверие и почти никакъв респект. Наели са амеметите, тази отвратителна гилдия от убийци, за да намерят Рекхет. Никой — печално продължи Шурат — не вярва на никого. Знаете ли — въздъхна той, — че дори са изпратили да ни шпионират? — Той посочи към Шуфой. — Дребосъче, помниш ли моя пратеник, Черепа?

Джуджето кимна.

— Пропадна! — Шурат поклати глава, а на лицето му се изписа тъга. — Изчезна! Хванат е! Не от Меджай; най-вероятно от амеметите. Те ще го изтезават и Черепа няма да има друг избор, освен да им каже малкото, което знае! — Той разпери ръце. — Защо не могат либийците просто да оставят тази работа на мен?

— Как научихте всичко това?

— Надиф — зловещо се ухили Шурат, — дори врабчетата, които посещават Свърталището на мрака, го правят с мое позволение. Не мога да кажа нищо друго, освен че амеметите, наети, платени, и насъскани от либийското злато, в момента търсят Рекхет.

— Ипуе? — рязко попита Надиф.

— Началнико, какво мога да знам за смъртта на търговеца, намерен да плува с лице надолу във водата, до съпругата си в лотосовия басейн?

— Мислите ли, че е бил убит? — попита Надиф.

— Да, така мисля — кимна замислено Шурат, издал напред долната си устна, като се помръдваше напред-назад върху възглавницата си. — Ипуе беше уважаван търговец, но обичаше крехка плът. Бих се обзаложил, че е бил човек, който е раздавал всевъзможни обещания на хората, в частност на жените, и че един ден е паднал в капана на собствените си лъжи. Обаче, кой го е убил и как точно е умрял — той поклати глава, — не бих могъл да кажа. Сега, господа — усмихна се Шурат, — ако нямате още някаква работа, няма да ви задържам повече.

Амеротке стана. Той кимна на Шурат и тръгна към вратата, където ги очакваха меджаите. Надиф го следваше. Шуфой остана, за да обмени шепнешком няколко думи с техния домакин, после хукна подире им. Амеротке беше на прага, когато Шурат го повика обратно:

— Господарю съдия, моля ви, може ли още само един миг?

Амеротке се обърна. Шурат стоеше прав, затягайки шарен пояс около талията си, като внимателно завързваше възела.

— Мога ли да ви дам един съвет, господарю съдия? Мисля, че преследвате погрешния човек — той се потупа с пръст по слепоочието. — Нямам улики, нито доказателства, които да представя пред вашия съд, но го чувствам. Запомнете какво съм ви казал.

Амеротке, Надиф, Шуфой и двамата меджаи напуснаха Свърталището на мрака, минавайки отново през тесните като иглено ухо улички в Града на мъртвите. Амеротке спря на един ъгъл и се огледа. Видя го как се совна бързо зад тях и изчезна в сенките — едноок просяк с патерица. Беше сигурен, че подобен просяк бе видял и когато слязоха от кораба при Вечния дом на Озирис в Некропола.

— Казвах ви — ликуваше Шуфой, — казвах ви аз, че Шурат иска да ви види!

— Но ти откъде го познаваш? — попита Амеротке.

— Господарю — дребосъкът вдигна ръка с разперени пръсти, — пет години бях сред Носорозите; с най-забележителния от които току-що се запознахте.

Завиха към търговския квартал на Некропола, с по-широки улици; подминаха дюкяните и будките на балсаматорите, пред които бяха окачени да съхнат трупове на бедняци. Жегата, смрадта и мухите бяха толкова натрапчиви, че Амеротке замени топче сребро за топче благовонно масло, за да получи поне малко облекчение, докато вървяха през шеметната блъсканица по пътеките, водещи към западните долини. Сградите в Града на мъртвите постепенно останаха зад тях. В покрайнините имаше селище, което подслоняваше постоянните работници в царските гробници. Под патронажа на двора и със специалното му благоволение тези опитни, изкусни майстори живееха в много добри условия и получаваха всякакви удобства. Амеротке си спомни, че днешният ден бе в почит на мъртвите, ден, в който не трябва да се върши никаква работа, и затова селището бе много шумно и оживено, огласяно от играещи деца, смях на мъже, долитащ от кръчмите, ясен показател, че наистина нито камък не е бил пренесен в Долината на мъртвите.

Щом излязоха от града, в периферията на западните Червени земи теренът се промени рязко. Стана унил и потискащ, с мрачни хълмове и тесни пътеки, които прорязваха сенчести клисури. Минаха покрай кавалерийски патрул и от време на време бяха спирани от елитните части на Пазителите на Запада, нубийци и сирийци, винаги нащрек срещу появата на крадци и мародери в гробниците. Накрая стигнаха до квартала на тайнствата. Въпреки слънцето, смазващата жега, песъчливия задушен въздух Амеротке имаше чувството, че някаква невидима, зловредна влажна мъгла идва като вихрушка откъм скалите. За да се разсее, съдията отвори ленената си чанта и извади картата, която бе взел от стаята на Хутепа. Знаеше добре къде отива. Долината на забравата беше място, което бе посещавал навремето с баща си и с брат си. Те го бяха угощавали с истории за чудовища, притаени наоколо: сфинксове с човешки глави; грифони с тела на чакали, с орлови глави и крила; уроди, които могат да превърнат човек в камък с един-единствен гибелен поглед. Не му се искаше дори да си ги припомня. Избърса потта от лицето си, отказа за пореден път предложения от Шуфой слънчобран и започна задълбочено да проучва картата, освобождавайки ума си от фантасмагориите и небивалиците на своето детство. Продължиха да вървят мълчаливо, а омаломощаващата жега ги обгръщаше като дебело, грубо одеяло.

Най-накрая стигнаха до Долината на забравата. Входната алея беше от фин пясък, изпъстрен с камъни и скални блокове, откъртени от скалистите странични склонове под въздействието на слънцето, вятъра и дъжда: потискащо, безмълвно място, с тесни пътечки, водещи в различни посоки. В сенките на скалите цъфтяха каперсови храсти. Виолетовите им цветчета и сочните им, плътни листа разнообразяваха гледката на сиво-черните канари. Амеротке спря и се загледа към небето. Кръжаха лешояди. Някъде нагоре, по скатовете на долината отекваше ехото от кашлящия вой на големи ивичести хиени — свирепи, хищни зверове, които ставаха истински опасни при падането на мрака. Той отпи глътка вода от меха от газелска кожа, носен от единия меджай, и забърза напред, продължавайки да се взира в картата на Хутепа. Когато стигна до маркираното място, се обърна наляво и се огледа.

Гробниците в стръмната, почти отвесна скала бяха стари и изоставени. Можеше да различи входовете на седем от тях, но осмият липсваше. Цялата група се оттегли на съвещание в сянката на близките скали. След като изслушаха Амеротке, единият меджай отново проучи картата, после се отдалечи малко, заслонил очи с ръка, и отново се взря в стръмния склон. Бързо се изкатери по ронливите шистови скали, като сумтеше и изпращаше подире си порой от малки камъчета и пясък. Когато стигна до ръба на скалата, издаден рязко напред, той се обърна и помаха на Амеротке. Съдията нямаше друг избор, освен да го последва. Шистата се ронеше и цепеше под краката му; горещината беше непоносима. Още на половината път Амеротке цял плувна в пот. Той дишаше тежко и пъшкаше, забравил напълно за достойнството си, но скоро издраска до ръба и захиленият меджай му помогна да се покачи. След това му обясни, че фронталната част на шистата е била съборена, за да се блокира входът. Амеротке се повдигна на пръсти и успя да види горната част на врата, подаваща се над сипея.

— Но защо ли точно тази? И как? — попита той.

Меджаят се ухили и посочи по-нататък, нагоре към скалната фасада.

— Огън — обясни той. — Пороят от камъни от ронещата се шиста, цялото това свлачище, е било предумишлено предизвикано. Някой се е качил тук и е хвърлил запалени факли в пукнатините, достатъчно, за да ги превърне в зеещи проломи; останалото го знаете.

— Можем ли да я разчистим? — попита Амеротке.

Меджаят сви рамене и започна да изгребва камарата от свлечените камъни. Амеротке се спусна да му помага и извика на останалите да изчакат там, където са, тъй като ръбът на този етап можеше да издържи не повече от двама души. В началото задачата изглеждаше непосилна. Шистите режеха ръцете и нараняваха ноктите на Амеротке, отломъци и парченца раздираха краката му, но накрая, съсредоточавайки се на едно място за известно време, разчистиха камарата. Съдията отстъпи и се вгледа във входа, скрит допреди малко от скалните отломъци.

— Господарю — промърмори меджаят, — някой е бил тук преди нас.

Амеротке кимна. Той извика надолу към Надиф да запали факлите, които бяха купили в Некропола, и да ги донесе горе. С известни затруднения скалата бе изкачена, Шуфой използваше слънчобрана си за бастун, другият меджай се движеше пъргаво като маймуна. Той вдигна една от факлите високо и отмествайки внимателно Амеротке, се изкачи над свлачището и влезе в дупката. Амеротке видя светлинка, после още една и още една, тъй като меджаят бе открил стари факли, закрепени в процепите.

— Господарю — лицето на меджая се появи от дупката, — сега вече е безопасно да влезете и вие.

Амеротке свали робата си и ленената си торба и останал само по препаска, се изкатери по шистата и се промъкна в пещерата. Меджаят му помогна и му подаде факла. Гробницата се състоеше от две малки стаи — едната за погребалните предмети, а другата за саркофага. Оглеждайки се, Амеротке осъзна, че тялото е било заровено някак набързо. Със сигурност не е било някое богато и скъпо погребение. Кошниците, сандъчетата и ковчежетата изглеждаха евтини и кичозни. Всички до едно бяха отворени, а катинарите им бяха насилени и разбити. Саркофагът обаче, един простичък сандък за мумията, не бе заслужил такова внимание и си стоеше непокътнат. Амеротке затършува из оскъдните и бедняшки предмети: погребални делви, гърнета, статуетки и домашна посуда, които вдовицата сигурно е настоявала да бъдат погребани с нея. Най-накрая намери кожена писарска чанта, изработена от изкусен майстор. Капакът й беше откъснат; парчета от твърдия печат с пломбата още се въргаляха по пода. Вътре в чантата нямаше нищо. Амеротке се изправи. Останалите безцелно зяпаха из гробницата. Шуфой изтъкна, че няма никакви рисунки или следи от погребален банкет.

— Сигурно са донесли бедната жена тук — каза той и гласът му отекна в пещерата, — погребали са я и след това са си тръгнали колкото може по-бързо. Открихте ли това, за което дойдохте, господарю?

— И да, и не — отвърна Амеротке. — Гробницата със сигурност е била осквернена и ограбена. Които и да са били — той вдигна малко алабастрово гърненце с благовонно масло, — със сигурност не са търсили имане; в противен случай щяха да разбият и сандъка с мумията. Не, дошли са да търсят нещо съвсем конкретно. — Той посочи кожената писарска чанта. — И аз подозирам, че го са го намерили: Книгите на гибелта, Ари Сапу. Взели са свитъците, напуснали са гробницата и са инсценирали свлачище. Предизвикали са го, за да скрият входа и следите от своята намеса.

Надиф взе една съскаща факла от процепа, в който бе втъкната. Протегна я пред себе си и започна внимателно да я изучава. След това я вдигна и посочи и към останалите факли, забучени в процепите и пукнатините.

— Който и да е бил — заяви началникът, — е дошъл добре екипиран. Донесени са достатъчно факли, за да осигурят необходимата светлина за претърсването — той извади още една факла и я запали. — Смолата е суха и твърда, но все още е добра… — Той се огледа, постави факлата на пода и отиде до малка масичка, която беше премествана, прекара ръка по повърхността й и се вгледа в праха. — Тази Хуанека е погребана вероятно преди около четиридесет години. Предполагам, че гробницата е разбита преди може би пет или шест години, точно когато Рекхет постави началото на своето царство на ужаса в Тива.

— Напразно бихме целия този път дотук, а? — попита Шуфой. — Имам предвид, хвърлихме си силите на вятъра.

— Не мисля така — Амеротке приклекна, с ръце, провесени между коленете, и зацъка с език, взирайки се в писарската кожена чанта. — Първо, убеден съм, че Книгите на гибелта са били скрити, когато техният автор е бил арестуван и екзекутиран. Второ, съпругата му по някаква непонятна причина не е могла да се насили да ги унищожи, така че те са били погребани с нея. Хората може и да са помислили, че това са някакви семейни документи. Подозирам, че тя е станала бездомна изгнаница и е била низвергната — той махна обобщаващо с ръка наоколо си. — Всичко това го доказва: никой наистина не го е било грижа за нея. Трето, Хутепа е започнала да подозира, че Ари Сапу са тук. Тя е ровила из архивите и е открила къде точно е погребана Хуанека.

— Но тя никога не е идвала тук — намеси се Надиф.

— Разбира се, че не. Хутепа е била хесетка. Как би могла да дойде в самотна долина като тази? Да се изкачи по този скалист сипей и да разбие входа? Не, не — той замълча за малко. — Може би е осъзнала, че ръкописите са били откраднати и без да идва чак дотук. Може би просто е искала да докаже, че Ари Сапу не са били загубени. Никога няма да можем да отговорим на този въпрос. Обаче аз съм убеден, че тя е била убита заради това, което е научила, макар да е само още една загадка сред многото други, които чакат да бъдат разрешени.

— Господарю! — Шуфой, който ровичкаше в някакви остатъци в най-отдалечения ъгъл, приближи, хванал нащърбена играчка в ръка. Амеротке я взе, приближи я до една от факлите и внимателно я разгледа. Беше малко жирафче с подвижна глава, закрепена на дебел и твърд канап за дървеното тяло.

— Детска играчка? — ахна Надиф. — Нима Хуанека е имала дете?

— Дали то е оцеляло? — попита Шуфой. — Или това принадлежи на самата Хуанека? Спомен от нейното детство?

— Открихте ли някакви други данни за дете?

Шуфой и меджаите поклатиха отрицателно глави.

— Запазете това — Амеротке подхвърли играчката обратно в ръцете на Шуфой, после се обърна и влезе в погребалната стая.

Взря се в очукания сандък на мумията и се запита какъв ли живот е водила тази жена. Може би е била хесетка с големи надежди и амбиции, но съпругът й се е оказал убиец, човек, виновен за смъртта на много невинни. И ето, в същия този храм, петдесет години по-късно, се бе появил още един, нов Рекхет. Някой бе проникнал в тази гробница, беше се сдобил с Книгите на гибелта и ги бе използвал за своите злодейски, нечестиви цели.

— Надиф — повика го Амеротке през рамо.

— Да, господарю съдия — Надиф приближи и застана до ковчега, прокарвайки ръка по боядисаната му гипсова рамка.

— Питах те и преди. Този Рекхет що за човек бе?

Надиф вдигна вежди:

— Господарю, нямам повече какво да добавя към това, което вече ви казах. Беше тих, спокоен, ерген. Квартирата му беше в храма, там работеше като жрец-лечител, беше прилежен и усърден учен.

— Мислиш ли, че той е бил истинският Рекхет?

— В моя живот съм срещал хора, както сигурно и вие във вашия, които приличат на господари и господарки на светлината, но всъщност имат тъмни сърца и зли души. Аз съм меджай. Аз арестувам хора. Аз не изследвам сърцата и слабините им, търсейки някакви тайни. Аз разчитам на доказателства и сухи данни! Мъжете, убити на онзи банкет, са подозирали, че Рекхет е от техния храм; един от тях всъщност го бе посочил. Когато претърсихме стаята на виновника, намерихме достатъчно отрови и еликсири, за да се посее масова смърт и осакатяване из целия град. Да не говорим за значителното състояние, което той така и не можа обясни. Още повече че сам си призна всички престъпления и се остави на милостта на фараона. Заради това бе осъден на жива смърт — доживотен затвор в пустинен оазис.

Амеротке приближи и потупа началника по гърдите:

— Но какво чувствате тук? Мислите ли, че наистина е бил виновен?

Надиф присви очи и се огледа из призрачната стая.

— С една дума, господарю, да, вярвам. Уликите го доказваха.

— Много добре, чудесно — Амеротке реши да пробва по друг начин. — А мислите ли, че в Тива би могло да има повече от един Рекхет?

— Възможно е — отвърна полицаят. — Може да е имал помощник, например хесетката Хутепа и затова да се е върнал, за да излее отмъщението си върху нея.

— Хутепа — въздъхна Амеротке. Чувстваше се уморен, мръсен и потен, но искаше да продължи всичко това, докато го доведе до неговото логическо заключение. — Хутепа е ходила в библиотеката на храма. Явно снощи там е станал някакъв инцидент, огън, пожар, макар само боговете да знаят какво точно се е случило. Но във всеки случай Хутепа е посещавала библиотеката. Най-вероятно е търсила някакви записки, за да открие тази гробница. Сигурно е питала библиотекаря дали и някой друг е провеждал подобни изследвания. Такова нещо би трябвало да е записано, редно е да се оставя знак за ценните ръкописи, с които се работи. Дори и да не е направено, библиотекарят би могъл да запомни. Хутепа вероятно го е питала за това? Затова ли е убита? Защо библиотеката е била изгорена снощи? Макар че — Амеротке се извърна и се облегна на погребалната лавица, — ако Хутепа бе открила, че и някой друг е замесен, сигурно би докладвала за това на властите? Дали? Това е гатанка, пълна мистерия, но хайде — Амеротке посочи към факлите, — гаси ги, и да си тръгваме.

— А вратата?

Амеротке се засмя:

— Надиф, аз съм сигурен, че ще напишете рапорт за откритията си в тази гробница. Господарите на мъртвите ще я поправят и заключат. Ние трябва да преследваме друга цел.

 

 

При пристигането си обратно на малкото пристанище до Великия траурен град на Нил Амеротке си мечтаеше да се върне у дома, да се изкъпе, да се преоблече и да си почине. Но царският шамбелан, ескортиран от един капитан от Накту-аа, много скоро промени това. Били проведени издирвания, каза му служителят, и щом се разбрало, че Амеротке е отишъл в Некропола, той застанал там, за да очаква търпеливо неговото завръщане.

— Господарю съдия — възвести шамбеланът, — трябва да ме придружите до Храма на Птах.

Той извади имперския картуш с печата на Хатусу. Амеротке незабавно го целуна и едва след това попита защо.

— Защото — отговори му шамбеланът — това е волята на Божествената! Пожар е унищожил част от храмовите архиви. Библиотекарят е бил убит, а господарят Ени и помощниците му са силно разтревожени.

— Нима всички ние не сме! — тросна се Амеротке.

Надиф веднага измърмори, че трябва да се погрижи и за някои други свои задължения, за които Амеротке тайничко подозря, че включват баня, хубаво хапване и отморяваща дрямка под сенчесто дърво. Той каза на началника първо да посети двореца, за да издири господаря Сененмут и да му каже всичко, което са научили. Той самият щеше да отиде право в Храма на Птах. Шуфой изпъшка драматично, но шамбеланът беше крайно настоятелен, а капитанът от Накту-аа изгаряше от нетърпение да избяга от жегата, вонята, рояците мухи и безумната врява на кея. Амеротке се сбогува с Надиф и меджаите и последва шамбелана към града. Почти бяха стигнали до храмовите пилони, смесвайки се с потока посетители и поклонници, когато Амеротке чу някой да вика името му и Мабен изникна от тълпата, бършейки чело с крайчеца на робата си.

— Господарю Амеротке — запъхтяно каза той, — първожрецът Ени чака, но първо трябва да видите разрушенията — той почти издърпа Амеротке от свитата на шамбелана, подканяйки го да бърза през колонадите, през арките, през градините и накрая го въведе във вътрешния двор на Дома на живота.

Още преди да стигнат до вратата, Амеротке усети парливия, остър мирис на масло и пушек. Минаха покрай редица лимонови дървета, завиха зад ъгъла и разрухата се ширна пред тях. Половината библиотека, включително и дългият коридор с прилежащите му стаи бяха унищожени до основи, превърнати в пепелища. Нищо, нищо не бе останало, освен лющещите се, овъглени дървени греди и купища напукан кирпич: пълен хаос, мрачно опустошение, над което все още пърхаха искри и тъмни стълбчета дим, които се издигаха нагоре и се разстилаха навсякъде. Амеротке премина през това пепелище, забелязвайки, че близките стени също са много обгорели и съсипани. Работници вече издигаха скелета и им поставях талпи, бързайки да възстановят разрушенията. Кошове, ведра и лопати, използвани при потушаването на пожара, лежаха захвърлени на земята. Стадо маймуни с пискливи гласове безспирно бъбреха в короните на дърветата. Птици се рееха и се спускаха, привлечени от необичайната гледка, и след миг отново се издигаха във вихрен танц.

— Ръкописите са загубени — изстена Мабен, — библиотекарят — мъртъв.

Амеротке стоеше приведен над пода и ровеше с бастунчето си из пепелта, от която се надигаше миризма на евтин зехтин.

— Пожарът е бил предумишлен — той хвърли кос поглед към Мабен.

— Разбира се! — закръгленото лице на жреца се сбръчка от страдание. — Бил е светкавичен и неочакван. Докато потушавали пламъците, миризмата на зехтин още се е усещала. Разбира се, че е бил предумишлен! Предполагаме, че през един от ниските прозорци са били плиснати мехове със зехтин и веднага след това е хвърлена факла или лампа.

— А причината?

Мабен само сви рамене.

— Господарят Ени чака — промърмори той.

— А Хинкуи?

— О, той е добре, много по-добре. Имаше мъчителен, силен пристъп на повръщане, но след това се оправи.

Напуснаха чернеещите руини, но вместо да заведе Амеротке в храмовите постройки, Мабен го поведе през вътрешни градинки, окъпани в слънце и разхлаждани от фонтани, направо към личната резиденция на върховния жрец. Ограденото от високи стени дворче бе богато и пищно озеленено: цветни лехи, чакълено пясъчни алеи, малък басейн, захранван от фонтан; слънчев павилион и няколко платанови дървета. Под тяхната сянка на тапицирани табуретки с разперени крачета и на широки и ниски столове, изящно инкрустирани с абанос и слонова кост, бяха насядали Ени, Минакт и Хинкуи. Пред тях имаше трикраки масички, върху които бяха наредени позлатени подноси, отрупани с храна, и скъпи чаши, преливащи от вино. Хинкуи изглеждаше доста блед, но Ени и Минакт явно бяха пийнали здравата от висока, декорирана с цветя винена амфора, поставена малко по-нататък, на сянка. Покрай къта за хранене имаше дървени стойки във формата на папирусови колони, блестящо зелени, с тройно разклонени връхчета; по тях висяха запалени лампи, предназначени да прогонват мухите и другите досадни насекоми.

Амеротке бе приветстван най-официално. Шуфой беше пренебрегнат, но след като съдията показно отказа предложената му табуретка, както и розовата вода, за да си измие ръцете и лицето, първожрецът кимна недоловимо.

— Донесете още една табуретка — нареди Минакт.

Амеротке и Шуфой набързо се измиха, подсушиха ръцете и лицата си с ароматизирани ленени кърпи, после се настаниха пред чашите с изстудено бяло вино, блюдата с мек, вкусен хляб със стафиди, купите с пресни зеленчуци и чиниите с вкусно сготвени меса.

— Господарю съдия, има ли нещо за отравянето на дипломатите?

Гласът и лицето на Ени бяха напрегнати, той бе толкова разтревожен, че забрави обичайните любезности.

— Първожрецо — сви рамене Амеротке, — имаме няколко версии. Вие подадохте бокала…

— А той ми бе подаден от Мабен.

— О, да, но вие го взехте от либийците и на свой ред го дадохте на тримата писари. Не, не — Амеротке вдигна чашата си, — не обвинявам вас. Просто отчитам далечната и смътна възможност либийците да са хванали ръба на чашата с вино с ръцете си, които по някакъв начин са успели да намажат със смъртоносна отрова — той сви рамене. — Нямам доказателства за това. Смъртта на тези трима писари си остава пълна загадка — той отпи от студеното вино, затворил очи, наслаждавайки се на прекрасния вкус в гърлото си. — А пожарът? — попита той, отваряйки очи.

— Започна след мръкване — обясни Минакт. — Най-напред усетихме миризмата, мнозина в храма я подушиха. Веднага бе вдигната тревога, тръбите засвириха и всички хукнахме натам, но вече почти нямаше какво да се направи. Опитахме се да съборим горящите стени и да загасим пламъците с вода. Накрая всичко, което можахме да направим, беше да спасим другите постройки и да оставим огънят да изгори сам.

— А библиотекарят?

Минакт скръбно поклати глава:

— Намерихме трупа му, по-точно онова, което беше останало от него. На практика нищо друго, освен кости. Можем да кажем, че това е бил той — само заради овъгления му амулет, който се търкаляше до него.

— И дори не се е опитал да избяга и да се спаси? — попита Амеротке.

— От това, което установихме — въздъхна Минакт, — той е умрял в пламъците; може дори да е бил убит преди това.

— Пожарът със сигурност е започнал в неговата стая — рязко отсече Ени. — Предполагаме, че е бил заключил вратата след себе си. Това си беше негова привичка — щом затвори библиотеката, да седне там, да похапне, да пийне и да се порови в ръкописите, макар — гласът на първожреца стана сприхав и гневен, — това да беше строго забранено.

— Значи — Амеротке отпи от чашата си, — имаме тези трима писари, отровени в храмовия двор. Хесетката Хутепа, убита в собствената й стая от някаква смъртоносна отрова, сипана във виното й. Сега — и библиотекаря, обгорял до смърт в канцеларията си, а част от библиотеката е напълно унищожена. Подозирам, че сте прав — посочи той с чашата си към Минакт, — може и да е бил отровен, удушен или намушкан още преди да започне пожарът. Интересното тук е: защо пожар? Убиецът е искал да скрие нещо, но какво? — Той постави чашата си на масичката и се протегна. До него Шуфой си хапваше така, сякаш не беше ял с дни, без да обръща грам внимание на смразяващия поглед, идващ от закръглената, лъщяща от пот физиономия на Хинкуи, който придържаше с две ръце шкембето си.

— Първожрецо Ени, според легендата Книгите на гибелта, Ари Сапу, лежат погребани тук, заедно с техния автор, но това е просто измишльотина. Подозирам, че те всъщност са били погребани с Хуанека, чийто гроб е в Долината на забравата.

— Невъзможно! — заяви Ени.

Мабен и Минакт поклатиха глави, а Хинкуи изглеждаше направо слисан.

— О, не само е възможно, но е истина — монотонно и безстрастно продължи Амеротке, вперил внимателен поглед в свещениците. — Преди около четиридесет години Хуанека е била погребана заедно с Ари Сапу. Вероятно тя не е имала смелостта да ги унищожи, от страх да не й отмъсти отпътувалата ка на съпруга й, смятала е, че някаква заплаха я дебне от онзи свят. Хутепа е изучавала храмовите регистри и архиви и е успяла да установи къде е погребана Хуанека. Тя никога не е ходила там, но днес аз го направих. Открих схемите и чертежите, които беше скицирала. Гробът на Хуанека е в Долината на забравата, вратата му бе скрита зад купчини камъни от свличане на скалите; когато ги изгребахме, открихме, че тази врата вече е била разбита, а при претърсването не намерихме никакви следи от Ари Сапу.

— Имате предвид, че някой е бил там съвсем наскоро? — попита Минакт.

— Да, именно — кимна Амеротке. — Рекхет също е открил къде са се намирали Ари Сапу, отишъл е в Долината на забравата, взел е книгите, после е започнал своето ужасяващо дело тук, в Тива.

— Но когато Рекхет беше арестуван — заговори Ени, — Ари Сапу изобщо не бяха намерени при него.

Амеротке примигна и потисна едно проклятие. Съвсем не беше помислил за това.

— Може би — той внимателно подбираше всяка своя дума, — може би ги скрил някъде в храма и свитъците все още са тук?

— Или в тази библиотека — произнесе се Шуфой, без да спира да дъвче, с уста, пълна с месо.

— Може би — поклати глава Амеротке. — Подозирам, че библиотеката е била опожарена, за да се унищожи не само храмовата документация, но и всеки един запис за всеки човек, който е търсил нещо определено в храмовите архиви. Сигурно са съществували такива регистри?

Ени кимна:

— Господарю съдия, Хутепа беше хесетка, тя нямаше право на достъп до подобни ръкописи. Библиотекарят би трябвало да й откаже и непременно да ми докладва за случая, но никога не го е правил — добави той замислено и тъжно.

— Но защо му е било да убива библиотекаря? — попита бързо Минакт. — Можел е просто да изгори само библиотеката.

— Може би библиотекарят е знаел имената на онези, които са ползвали тези ръкописи — отвърна Амеротке. — Заради това е трябвало да умре, да бъде унищожен, заедно с всички записи, дневници, регистри, които е пазил.

— Това не е съвсем вярно — заяви Мабен. — Господарю съдия, храмовите регистри, тези, които може да ни дадат сведения за датата на смъртта на Хуанека и местоположението на гроба й, се пазят в библиотеката, но това са само копия. Оригиналите се съхраняват в ракла в моята стая.

Амеротке изненадано поклати глава, после вдигна чашата си и я завъртя в ръце.

— Значи, храмовите регистри, съхранявани от библиотекаря, в които е обозначено местоположението на гроба на вдовицата — повтори той бавно, — са били само копия, а оригиналите са другаде и нищо не им се е случило?

— Нищо — отвърна Мабен. — Мога да ви ги покажа. Те се съхраняват в специален сандък, за който само аз имам ключ.

— Тогава защо — настоя Ени — нашата библиотека бе изгорена, а нашият библиотекар убит?

— Единственият ми отговор е — заяви Амеротке, — че библиотекарят сигурно е имал информация, опасна за убиеца, а сред неговите архиви вероятно е имало нещо друго, доказателства, улики, които би могло да са ми от помощ. Първожрецо, имате ли някаква идея какво може да е това?

Ени и тримата му подчинени поклатиха глави и хорово дадоха отрицателен отговор на Амеротке. Той разсеяно захапа някакъв плод, после си взе резен месо; вече бе започнал да усеща виното. Отмести чашата си. Не искаше да показва сънливост, а и начинът, по който четиримата свещеници бяха зяпнали в него го караше да се чувства неудобно. Той лекичко мушна Шуфой в ребрата.

— Господарю Ени, благодаря ви за вашето гостоприемство. Време е да си вървя. Нямам повече въпроси. Това, което ми казахте, само задълбочи мистерията. Преди да тръгна, може ли да хвърля поглед на този специален сандък?

Мабен веднага се съгласи и скочи на крака. Шуфой довърши виното си, грабна две сочни парчета месо от платото и забърза след своя господар, без да се сбогува, да благодари или поне да се поклони пред първожреца. Дребосъкът се подсмихваше под мустак. Господарят му вече вървеше напред, говорейки с Мабен за сандъка. Свещеникът го уверяваше, че е подсигурен с три тежки катинара, а ключовете носи само и единствено той. Никога не ги бил давал на някого; е, не и без разрешението на върховния жрец Ени, и то само на високопоставени членове на храмовата йерархия.

Стаята на Мабен се намираше в края на колонадата. Беше приятно, прохладно помещение, със стени в свежо зелено; кошници с цветя бяха наредени в единия ъгъл, върху малка масичка бяха натрупани папируси и калеми, четки и мастилници, а наоколо имаше много сандъци и ковчежета. Мабен отключи вратата към друго помещение, което нарече пред тях „моята светая светих“, и въведе Амеротке и Шуфой в малка варосана стаичка с решетесто прозорче високо в стената. По стените имаше лавици, на които бяха подредени документи, малки сандъчета или касетки. Под една от тези лавици беше поставен огромен дървен сандък, целият резбован със символи и знаци на Бога книжовник Тот. Мабен отвори кесията, привързана към пояса му, извади връзка ключове и отключи трите тежки катинара. После издърпа сандъка изпод полицата, отвори капака и с ръка посочи съдържанието му на Амеротке:

— Господарю, можете да търсите тук, колкото ви душа иска. Това са оригиналите. Библиотеката — важно добави той — съхраняваше само копия. Направихме ги просто за да се подсигурим в случай на инцидент или събитие като снощното. Ще изляза и ще затворя вратата на стаята си. Бих бил признателен, ако ме осведомите, когато пожелаете да си тръгнете.

Амеротке кимна в знак на съгласие. Щом свещеникът излезе, двамата с Шуфой издърпаха сандъка в стаята на жреца. Съдията взе възглавници за себе си и за слугата си и започна внимателно да пресява ръкописите. Сандъкът бе натъпкан с документи, всеки с етикет, указващ датата, на която е бил написан. Някои бяха съвсем скоро направени, други бяха пожълтели от времето или пък се съхраняваха в отделни медни цилиндри. Амеротке отхвърляше настрани тези, които не му вършеха работа, поставяйки от дясната си страна всички, които бяха написани през последните пет или шест години. Но дори и при тази организация задачата бе много скучна и трудна. Наложи се Шуфой, който беше оборен от сънливост, да се разбуди. Двамата претърсваха свитъци и регистри, свързани с най-разнообразни храмови дейности: посетители, дарения на храма, погребални стоки, както и местонахождения на гробници. Амеротке скоро си даде сметка, че този важен сандък съдържа най-ценната документация на храма. Други подобни документи може би се съхраняваха в сандъци и ковчежета и касетки в съседните стаи. Макар и сънен, той преглеждаше купчината, която бе отделил настрани, четеше внимателно бележките, гледайки датите, но не откри абсолютно нищо, което да предизвика подозрението му.

— Господарю — Шуфой разтърка очи, — денят преваля. Време е да си вървим. Тук няма нищо.

Амеротке му върна една ядосана реплика в отговор. Чувстваше се тревожен и неспокоен. Не беше отбелязал никакъв напредък с разследването си. Беше блокиран от всички страни, в някакъв кошмар, като изгубен в лабиринт без вход и без изход, докато около него се вихреше злото.

— Господарю съдия! — Амеротке се сепна и погледна към вратата. Там стоеше Мабен. Зад него изникна Асурал, капитанът на храмовата стража към Двореца на двете истини в храма на Маат, а след него и Пренхое, главен писар в същия дворец. Асурал избута Мабен и влезе с маршова стъпка като на парад. Беше облечен в богато украсена кожена пола, походни обуща на краката, с кожен ремък през гърдите. Шлемът му беше под едната мишница, с другата си ръка държеше къс жезъл, който използваше при подреждането на войниците си в тържествен строй.

— Господарю съдия — прогърмя той, застанал мирно, като поглеждаше към Шуфой, който се хилеше в шепата си, — господарю съдия, разрешете да доложа!

— Асурал, Асурал — промърмори Амеротке и се изправи, — за бога, просто ми кажи защо си тук.

Асурал погледна през рамо към Пренхое, който бе роднина на Амеротке. Младият писар беше облечен в надиплена бяла роба, с бродиран пояс около талията, пръстите му бяха изцапани с мастило, и се оглеждаше назад към коридора така, като че ли се бе изтощил от необятните дворове на огромния Храм на Птах.

— И ти, Пренхое, не гледай толкова уплашено — каза Амеротке. — Я и двамата елате тук.

Пренхое бързичко застана до Асурал, а той се поотпусна.

— Господарю съдия, претърсихме основно Дома на златната лоза. Открихме тленни останки на жена. Мисля, че е по-добре да дойдете.