Пол Дохърти
Отровителят от Птах (4)

Първа глава
Мен: отрова

— Птах, ти, Бог и Човек^[1], щом покажеш лицето си, всички мъртви птици оживяват. Стадата пасат доволни в своите пасища. Дърветата и растенията избуяват тучни и свежи. Птиците летят и се реят в небето, вдигнали крила в благоговение пред теб. Еленът подскача в прослава на твоята мощ. Птах, ти, който живот сътворяваш, обърни лицето си към нас.

Певците от хора в Храма на Птах, в искрящо бели роби, замълчаха, но хвалебственият химн бе подет от подрънкването на цимбалите, думкането на систрите и радостния звук на тръбите. Многолюдната тълпа, струпана в огромния двор под стъпалата на храма, ахна в почуда при гледката на стотиците чисто бели гълъби, които литнаха от масивния, подпрян от колони фронтон. Те запърхаха с криле, радвайки се на свободата, после направиха завой, завъртяха се и се завихриха, сякаш невинни души на покойници се рееха под синия балдахин на Нут, Небесната богиня, извисяваха се и се спускаха надолу, над кулите на зъбчатите оградни стени, над пилоните и над големите бронзови порти на храма. Накрая полетяха над свещения комплекс от параклиси, светилища, дворове, храмове, олтари, капища, гробници, статуи и градини на Ипет-сут^[2], най-желаното, най-привлекателното място на храмовия град на Карнак в Тива. След като отлетяха, хорът продължи своя химн:

Прекрасен, ясен твоят лик е

и тялото ти е прекрасно, о, ти…

Хората в тълпата размахваха ветрила от палмови клонки, за да разхлаждат потните си лица, и изпъваха вратове, за да видят колкото е възможно повече от свещения двор на храма, блестящ в цялото си великолепие под слънцето с изящната си украса от стълбове и колони от медноцветен пясъчник и изваян розов варовик, които се извисяваха над широките, извиващи се стъпала, водещи до тях. Мериану и Накту-аа^[3] охраняваха това стълбище — елитните корпуси на имперската армия, помпозно натъкмени в синьо-златни забрадки на главите и в ленени поли в същия цвят. От поясите на тези войници се поклащаха кнопеш, смъртоносните им мечове; в дясната си ръка стискаха синьо-златни щитове с ястребови изображения на Хор^[4], а в лявата — дълги копия със заострени върхове. Зад тези стражи, на върха на стълбището се бяха събрали главните жреци на храма, пременени с надиплени тоги, с драпирани върху раменете им лъскави кожи на леопарди и пантери. Свещенослужителите, които извършваха ритуала, се движеха в облак от най-благоуханен тамян, който се виеше около тях, после се издигаше в спирали нагоре в молитва към човека-бог Птах, чиято гигантска статуя се взираше каменно надолу към тях.

Вдясно от жреците бе застанала Хатусу, Славата на Египет. Тя беше натъкмена с инкрустираната със скъпоценни камъни корона-лешояд на Некбет^[5], а нападащата Ураеи^[6], Съскащата кобра, опасваше челото й. Върху прекрасните й рамене се стелеха диплите на Ненес, Плаща на славата, стройните й нозе бяха обвити в дълга ленена пола. Тя седна на Трона на величието, чиито златисти облегалки бяха извити във формата на скачащи лъвове, а сребърните му крака завършваха със скулптурни изображения на египетските врагове: безчестни азиатци, опасни убийци, дебнещи по Великото зелено море^[7], бунтовници от Нубия и други измежду народите на Деветте лъка. Хатусу, чието красиво продълговато лице бе изящно гримирано, седна и се облакъти на облегалките, обутите й в сандали нозе се протегнаха и отпуснаха върху специално поставената за тази цел табуретка от чисто злато и сребро. Тя стисна здраво жезъла и боздугана^[8] и потисна усмивката си. Надяваше се само либийският главнокомандващ, приседнал на възглавници от другата страна на двора, да не е забелязал изображенията, гравирани на предната страна на табуретката за краката й: те представляваха техните либийски воини, коленичили в смирение, с вързани на гърба ръце, с прибрани на темето коси, за да може фараонът, Хор на севера, Могъщият бик на юга, Славата на Амон, Живото въплъщение на Монту, да смаже черепите им.

Хатусу облиза пресъхналите си устни, а очите й, подобни на плодове на трънкосливка, очертани от зелен и черен туш, спряха на петте живи жертви, очакващи съдбата си. Те бяха коленичили на върха на храмовите стълби и досущ приличаха на гравюрите върху табуретката. Бяха облечени единствено в препаски около бедрата, ръцете им бяха вързани на гърба през лактите, рунтавите им глави клюмаха надолу, лицата им бяха скрити от буйни и рошави бради. Хатусу потисна пристъпа на малодушие и овладя лекото гадене. Срещу нея в двора бе приседнал Наратуша, главният военачалник на либийските племена, бродещи пустинни номади, които плячкосваха и опустошаваха всичко по пътя си чак до Западната пустиня и оспорваните Червени земи. Трябваше да демонстрира и на него, и на придружителите му, че могъществото на Египет е непобедимо. Както се пееше в химна:

Тя е като ястреб господар, полетял високо,

взима туй, което й хареса, мигом щом го зърне.

Тя е като Чакала от юг, господар на бързината,

бегача, който кръстосва из Двете земи.

Тя е като Бог Монту, който сразява всяка опасност…

Либийците, а и останалите, трябваше да схванат ясно посланията на фреските, гравюрите и надписите по стените, колоните и пилоните около тях, всички обобщени от един ред йероглифи, оградени от възхитителна златна винетка: „Египет ще постави своите граници там, където пожелае. Фараонът ще смаже народите на Деветте лъка^[9].“ С други думи, ескадроните на имперските бойни колесници ще отидат там, където те искат, навсякъде из западните Червени земи. Търговците от Египет и от страните, които бяха неговите съюзници, ще търгуват необезпокоявани чак до Планините на луната на запад^[10], а на север чак до бреговете на Великото зелено море.

Хатусу почувства, че капчици пот боцкат челото й. Погледна бързо надясно, но нейният велик везир, пръв министър и любовник, застанал зад гърба й, с бръсната глава, с грубо изсечени черти на мъжественото лице, я бе предусетил. Той вдигна ръка и ветрилоносците отляво и отдясно пристъпиха по-близо до тях. Огромните ветрила от щраусови пера в ръцете им бяха пухкави и ефирни, боядисани в най-пъстри цветове и обилно напоени с благовония — канела и кифи, и нежно и леко раздвижваха горещия, сух въздух и ненаситните мухи. Хатусу усети, че пръстите на Сененмут галят кожата на врата й. Окуражаваше я, искаше да й каже да бъде силна. Тя отново погледна надясно, към редицата на министри, секретаря и шамбелана, пазач на кабинета, и към застаналия непосредствено до тях със своята синьо-златна шапка и тънки, леки одежди върховен съдия на Залата на двете истини, Негово превъзходителство Амеротке, накичен с огърлицата, нагръдника и пръстените на Маат, богинята на истината. Именно Амеротке бе осъдил петимата пясъчни жители на жертвоприношение. Мародери, убийци и крадци, предупреждавани неколкократно, те продължаваха да нападат и да ограбват египетските търговци. Днес петимата осъдени щяха да намерят смъртта си, принесени в жертва на справедливия гняв на фараона, като публично назидание и предупреждение към враговете на Египет и зловещо, непоколебимо напомняне към либийските пълководци. Хатусу си пое дъх. Моментът наближаваше; хорът привършваше химна си.

Пеем ти молитви в Къщата на двете врати,

вдигаме ръце в Дома на милионите години.

Слава на теб, Птах…

Хорът приключи. Пазителите на ешафода, екзекуторите, облечени от глава до пети в червено, с лица, скрити зад маски на Сет, изваяни във форма на куче, излязоха от сенките на колоните и пристъпиха. Главният палач носеше в ръце жертвена престилка, а помощникът му — бойния кривак на фараона, чиято дръжка бе от чисто злато. Роговете изсвириха, цимбалите задрънкаха, тръбите затръбиха. Пленниците, независимо от смесеното с упойващи вещества вино, което им бяха дали, застенаха и тревожно се размърдаха. Телохранителите на палачите се приближиха. Наратуша и другите либийски пълководци протегнаха глави, а очите им бляскаха върху острите им, скулести лица. Хатусу се изправи. Придворните увиха около нея плътната, обшита със сребро престилка, с избродирани изображения на ястребовата глава на Хор. Тя стисна здраво бойния кривак и ескортирана от Сененмут, тръгна към редицата на пленниците. Тръбите отново завиха пронизително, роговете зареваха, гонговете задумкаха и заехтяха. Фараонът пристъпваше бавно, внимавайки да не разпилява посипания по пода прах от лапис лазули, блестящ в синьо-златните си нюанси. Щом застана до първия пленник, пулсът й се ускори и тя се замоли тихичко на Хор, Опожаряващия милиони. Трябваше да не забравя, че тези пустинни жители не й се бяха подчинили, бяха убивали, похищавали, грабили и насилвали нейните поданици. Сега тя беше Секмет^[11], Лъвицата, Поглъщащата, Разрушителката, Унищожителката. Надмогна смрадта на потния страх, излъчващ се от пленника, и сграбчи специално подготвения кичур коса, след това замахна назад с кривака и го стовари с ужасен трясък върху дясната страна на главата му. Пустинникът се сгърчи и рухна на земята, давейки се в собствената си кръв, а тялото му се затресе в конвулсии, но Хатусу вече се бе придвижила до втория пленник. Зловещата тишина на храмовия двор се нарушаваше единствено от плъзгането на сребърните й сандали, стенанията на пленниците и този ужасен, страховит шум на бойния кривак, когато размазваше костите и мозъците им.

Най-сетне Хатусу свърши, но вместо да се върне на трона, тя заобиколи редицата на проснатите на земята, потънали в кръв пленници, и застана на края на горното стъпало. Престилката й бе окървавена, бойният кривак сочеше небето, а лявата й ръка бе вдигната право нагоре в благословия. Сененмут се отърси от вцепенението, с което я бе наблюдавал, и даде знак на тръбачите. Те силно и продължително изсвириха, после мощният му глас прокънтя:

— Ето! Ето я, Хатусу, Червеноокия Хор на севера и юга, възлюбената на Амон, могъществото на Монту, славата на Царството на двете земи, владетелката на човешките вратове, пазителката на всички, Секмет разрушителката, живото въплъщение на Бог…

За няколко мига огромната тълпа просто се взираше в тази жена, царица, войн, отмъстител и бранител, после тишината избухна в оглушителни овации, хвалебствени химни и оди на победата, а пространството се изпълни с дъжд от цветни венчелистчета. Там, където бе възможно, хората се просваха с лице на земята пред тази красива унищожителка, с толкова прекрасно и нежно лице и с толкова силни и непоколебими ръце. Министри и чиновници паднаха на колене, когато Хатусу величествено се отправи назад, за да даде на придворните да махнат окървавената престилка, да вземат кривака и да свалят специално изплетените червени и обточени със злато ръкавици от ръцете й. Наратуша и другите вождове също бяха на колене. Хатусу, с невъзмутимо лице, смигна на Сененмут и тръгна обратно към трона си. Хвърли бърз поглед към застаналите в редица нейни министри. Амеротке също бе коленичил, потънал в своите собствени мисли.

Още веднъж бойните рогове изсвириха и хесетките заръсиха цветни венчелистчета. Труповете бяха изнесени, подът почистен и опесъчен. Хатусу се настани удобно и церемонията продължи. Донесоха малък наос^[12] с поставените в него свитъци с мирния договор, до който бяха стигнали фараонът и либийските племена. Поставиха наоса върху свещена маса. Вратичките му, изработени от ливански кедър, обкован със злато, бяха отворени, а около тях бяха разпръснати изящно аранжирани цветя. Около наоса застанаха Ени, върховният жрец на Птах, и неговите двама помощници Хинкуи и Мабен. Те прикадиха с тамян свитъците. Тримата главни либийски емисари приближиха до олтара и Ени им подаде красив бокал от инкрустиран със златни нишки тюркоазен фаянс, пълен със светено вино. Всеки един от дипломатите отпи, после бокалът бе подаден на тримата египетски писари, които бяха водили преговорите по условията на договора. И тримата — Небсени, Менкеп и Карфур — бяха висши служители в Дома на дипломатите. Те също отпиха от бокала, после коленичиха на възглавнички до своите нови либийски приятели.

Хатусу се отпусна, до нея Сененмут преднамерено шумно въздъхна. Нови химни се запяха, цветя се посипаха, тамян се закади. Хатусу точно щеше да прошепне: „Свърши се…“, когато чуха странен звук, прокашляне и някакви мъчителни звуци, сякаш някой се задушаваше и агонизираше. Тя разтревожено погледна към тримата египетски писари. Карфур се бе свлякъл, с ръце, протегнати напред върху пода, повръщаше, давеше се и кашляше. Небсени и Менкеп също бяха в беда, сякаш всеки един се бе задавил от нещо. Карфур се загърчи в конвулсии, забравил изцяло за церемонията. Той лежеше, проснат на лявата си страна, краката му потрепваха, а на устата му изби гъста, бяла пяна. Един от помощниците на главните жреци хвана ръката на свлеклия се мъж. Хатусу погледна ужасено край себе си. Видя, че Сененмут дава знак на тръбачите да свирят и на войниците от ескадрона на Сребърните щитове да се разгърнат в широк строй по края на стълбището, за да направят жив параван и да скрият тази потресаваща гледка. Многохилядната тълпа в огромния вътрешен двор на храма усети, че нещо не е наред, но само бившият затворник, познат като Рекхет, разбра какво в действителност се бе случило. Той стоеше, обръснат, намазан с благовония, на перваза на дворната стена и видя хаоса в храмовия двор, преди ужасната гледка да бъде преградена и скрита от фалангата на Сребърните щитове.

 

 

Домът на златната лоза беше разкошно имение. Издигаше се внушително върху солидните си основи, оградено от всички страни с високи зидове, с голяма и масивна порта. Принадлежеше на Ипуе, един от най-видните търговци околовръст, който внасяше подправки от Страната на Пунт^[13]. Беше известен с това, че обичаше да си пъха тлъстите, мазни пръсти във всяко гърне и да си вре носа навсякъде. Тази къща — мечта, предизвикваше завистта на съседите му особено с прекрасното си местоположение сред тучната растителност, която избуяваше по източния бряг на Нил, северно от Тива. Самата къща беше на един етаж, с по-висока средна част и бе издигната върху солидна тухлена основа. Намираше се на малък хълм, стените й искряха от белота, пред кедровата входна врата имаше дървени колони, боядисани в свеж, наситенозелен цвят, сякаш бяха тръстики, поникнали в Нил; основите им бяха тъмнокафяви, а резбованите с цветя капители — облицовани в злато и сребро. Леко наклонената рампа, по която се стигаше до тези пилони, бе широка и гладка. Касите на вратите и решетките на прозорците бяха изработени от най-доброто вносно дърво, декорирани с малахит и боядисани в червеникавокафяво, за да се намали блясъкът на слънцето. Но истинската гордост и великолепие на Дома на златната лоза беше нейната прекрасна градина. Богатият, тлъст чернозем бе донесен чак от Ханаан и се напояваше от мрежа от тесни канали, прокарани от Нил. Покрай тях растяха всякакви билки и цветя — макове, метличини, мандрагори и сочни водни лилии, надничащи от гнездата на восъчно зелените си листа. Из градината бяха засадени най-различни, специално култивирани дървета: нарове, финикови палми, терпентиново и памучно дърво^[14], рицина, чинари, смокини, дъбове и акации.

Всички тези красиви дървета се виждаха от изящно украсените летни павилиони, чиито галерии имаха множество колони, зад които се криеха прохладни стаи. Стените и таваните на тези стаи бяха декорирани с червено-златни гроздове, растящи сред сребристозелени листа. Други, по-малки кътчета за отдих се гушеха в прохладни беседки, до които се стигаше през арки от лиани, увити около дървени решетки. Всякакви птици гнездяха в тази градина: скални гълъби, лястовички, гугутки, кукувици, гъски и патици, пъстри рибарчета и други хвъркати с прекрасно оперение, донесени от юг, чак от Големия праг^[15].

Ипуе беше много горд със своята градина. Беше внесъл дори смирна и тамяново дърво от Страната на Пунт. Особено много обичаше смирната, или миртовото дърво, което приличаше донякъде на нисък кедър и със своите разперени и възлести сиви клони, с малките си туфички листа и с белите и жълтите си цветчета често даваше тема за разговор на гостите му. Ипуе бе планирал и засаждал градината така, че в нея да има всичко: и овощна градина, и светли пътечки, и тераси, обкичени с цветя, и плодородни лозя, и фонтани и басейни. Това беше истински рай. Той не пропускаше да напомни на гостите си, че Детето-бог на слънцето се е родило като лотос и ежедневно се преражда във водни лилии в градини като неговата. Затова и най-голямата гордост на неговата градина беше лотосовият басейн, както той наричаше Т-образната къпалня, която бе построил в най-отдалечения ъгъл на градината си. Това бе сърцето на неговия рай. Моравата се издигаше леко, давайки път на избуяли храсти и красиви смокинови дървета и платани, посадени толкова нагъсто в тлъстата плодородна почва, че клоните им се преплитаха. Мястото бе оградено от своеобразен плет — решетка, висока най-малко четири метра, създадена в резултат на изкусното преплитане на клони от трънкосливки, обагрени в кафеникаво. В тази изключителна къпалня можеше да се влезе само през тясна, двойна врата, която отвеждаше до старателно поддържаната морава, обсипана с храсти и дървета, обграждащи басейн, облицован с блестящи камъни в цвят на слонова кост и розово, специално внесени от Синай. Покрай басейна имаше бордюри от разноцветни плочки, а на всяка от тях — изображение на някакво животно: бодливо свинче, мангуста, куче, котка или червена лисица. А самият басейн бе пълен с най-чистата филтрирана вода от каналите, прокопани от Нил дотук. По водната повърхност плуваха пищни сини и бели лотоси. Около басейна имаше удобни каменни скамейки с меки възглавници за сядане, а във всеки от краищата му — градински павилион във формата на малък храм с няколко стъпала и с изящно оцветени колони, зад които се криеха неголеми зали, разположени така, че прозоречните им отвори да могат да улавят и най-малкия повей на ветреца и да разхлаждат гостите, които биха пожелали да се подслонят вътре. Лотосовият басейн бе истински храм на красотата.

Ипуе, като бивш моряк, плавал дори из Великото зелено море, обичаше водата. За него тя бе най-великият дар на боговете. Той и неговата нова съпруга, младата Хаят, ходеха често да плуват в басейна, похапваха, пийваха, правеха любов, спяха и пак плуваха. Той наричаше градината си „Раят на Далечния запад“ и си представяше, че след като умре, когато вече ще е много, много стар, неговата ка ще се оттегли към залязващото слънце и ще влезе във Великите зелени поля на Озирис, които щяха да приличат досущ на неговата собствена градина.

Ипуе възнамеряваше да остави своя рай на наследниците си, а не да умре по най-варварски начин в него. Но в този злощастен ден, седмия от втората седмица на третия месец на Шемшу^[16], той и младата му съпруга Хаят бяха открити плувнали с лица във водата на басейна, съвсем безжизнени сред разпръснатите цветни венчелистчета около тях. Санеб, кушитският пазач, който откри телата им, когато слънцето отиваше към залез, бе убеден, че това не е обикновен инцидент: господарят му и неговата съпруга бяха умрели внезапно, от жестока и насилствена смърт. Червенокосият Бог на убийството^[17] бе пресякъл пътя им, промъквайки се невидимо в този рай, за да изтръгне и отнесе двете им души в своята мрежа, две души, преждевременно откъснати от дървото на живота.

 

 

— Велика сте вие, о, Ваше Величество, Господарке на двете земи. Свещените ви ръце разпръскват божествен аромат; от вас се носи сладостта на божествената роса. Вашето благоухание достига…

— Я млъквай!

Хатусу смъкна напоената с благовонни масла перука от главата и облекчено разтърси освободената си късо подстригана коса. Свали огърлицата и нагръдника от шията си, изхлузи пръстените и гривните от пръстите и китките си, събу посребрените си сандали и струпа всичко накуп на масичката пред себе си. След това изгледа строго изуменото лице на младия помощник-жрец.

— О, съжалявам.

Господарката на двете земи обхвана глава с ръце и отново се загледа в младия мъж, забил нос в земята пред нея.

— Наистина съжалявам.

Тя зарови из бижутата си и подхвърли един безценен пръстен на стреснатия свещеник.

— Дар от твоя фараон — промърмори тя. — Дори и боговете се изморяват понякога.

Хатусу стрелна с поглед двамата мъже, седящи от двете й страни. Сененмут, с интелигентно и грубовато мъжествено лице, с леко почервенели страни, беше вирнал ядосано нос и дишаше отсечено, а войнствената му брадичка стърчеше агресивно напред. Полагаше максимални усилия да скрие яростта, която се надигаше и кипеше в него заради поругаването, лъснало на показ пред либийците и пред целия народ на Тива. Хатусу не му обърна внимание — тя си имаше свои ядове. Погледна Амеротке, седнал от лявата й страна, спокоен, безпристрастен и все още облечен в своята съдийска тога, макар да бе махнал отличителните знаци на поста си. Лицето му, помисли си тя, би могло да се опише като сурово и грубовато, с дълбоко поставени очи, остър нос и твърда уста и брадичка. Те обаче се смекчаваха от онези тънки „бръчици на смеха“ около тях, от мекия, унесен поглед и от начина, по който пръстите му постоянно докосваха къдриците черна коса, намазана с благовония, спускаща се в два сплита отстрани на лицето му, завързани на края с парче златисточервен шнур. Хатусу винаги се чудеше защо си е пуснал толкова дълга коса, повечето хора го възприемаха като младежки каприз, нещо не особено подходящо за зрели хора. Тя бе дочула обаче, че това е изпълнение на даден обет, свързан с някаква ужасна трагедия от младостта на Амеротке. Съдията никога не го обсъждаше и затова и Хатусу никога не го питаше. Тя се обърна отново към чакащия младши свещеник:

— Кажи на отец Ени и на помощниците му, че фараонът ще им покаже лицето си.

Дяконът изпълзя обратно на колене, изправи се и свел ничком глава, се отправи към вратата. Хатусу премести възглавницата си по-надълбоко в нишата. Сененмут подреди повече възглавници по пода пред леко издигнатия подиум. Хатусу притисна нагорещения си, потен гръб в хладната варовикова стена зад себе си и се загледа в играещите сенки, хвърляни от пламтящите катранени факли. Беше изчакала вътре в Храма на Птах след разразилата се трагедия, докато Сененмут не намери тази обезопасена стая в сградата, принадлежаща на Къщата на писарите. Достъп до нея имаше само по едно външно стълбище, охранявано в момента от войниците на имперската охрана; беше място, в което нито подслушвач, нито шпионин можеше да се притаи.

Вратата на тази простичка, гола стая се отвори и първожрецът Ени и неговите помощници влязоха и пристъпиха в осветения кръг, където бяха натрупани възглавниците. Те понечиха да се проснат по очи пред фараона.

— Е, Ваши Преосвещенства — гласът на Хатусу бе тих и топъл, — добре дошли. Няма нужда от никаква церемониалност, не и сега. За днес вече ми дойде достатъчно.

Тя загърна богато надипления си ленен шал по-плътно около раменете си, после се наведе и посочи към възглавниците. Ени и двамата му помощници събраха цялото си достойнство и приседнаха. Върховният жрец продължаваше да поглежда назад към вратата и стъпалата зад нея. Той беше стар човек, с остри очи и крайно аскетично лице с леко хлътнали страни и агресивно издадена напред долна устна, сякаш бе нащрек за някаква обида, готов да протестира и да отстоява тържествено невинността си за ужасното престъпление, извършено в неговия храм по-рано в същия този ден. Двамата му племенници Хинкуи и Мабен бяха заели по-раболепни пози. Облечени елегантно, във фини ленени тоги, с позлатени сандали на краката, те бяха придали подобаващо скръбни изражения на лъщящите си от благовонни масла лица. Хатусу ги гледаше проучващо. Като цяло тя не харесваше жреците: амбициозни, лукави, потайни политикани, с лицемерно набожни маниери, които бяха в пълен контраст с подмолните им методи на действие и лъжливото им многословие.

— Ваше Величество — поклони се Ени, — толкова е приятно е да погледнем вашето лице и цялото ми същество величае…

— Сигурен съм, че я величае! — рязко го прекъсна Сененмут и грубият му, дрезгав глас прокънтя остро в сумрачната стая.

Ени замига от оскърбление. Той тайничко презираше Сененмут като човек от простолюдието, селянин, най-обикновен каменоделец и зидар.

— Какво искате, Ваше Преосвещенство? — вече с по-любезен глас каза Сененмут. Той посочи към вратата. — Има ли още някой? Непрекъснато поглеждате назад?

— Да, господине, исках да кажа, Ваше Превъзходителство — продължи Ени, като дипломатично добави истинската титла на Сененмут, уж я бе забравил само за миг. — Ваше Превъзходителство, моля да включите Минакт, главния писар на церемониите, в нашето обсъждане.

— Но той не участваше в парафирането на договора, нито пък в пиенето на свещеното вино след това — рязко отвърна Сененмут и поклати глава. — Освен това всеки знае, че Минакт е плямпало.

— Ще си държи езика зад зъбите — настоя Ени. — Може да ни бъде от полза.

Хатусу се съгласи и Минакт бе въведен. Беше усмихнат стар човек, с весела и жизнерадостна походка, с лице, кръгло като месечина, преливащо от усмивки и добро настроение, с добродушен чип нос над леко изпъкнали устни. Той незабавно се просна по очи. Ени побутна една възглавница към него и Минакт седна, мигайки като бухал срещу лампа.

— Ваши Преосвещенства… — Сененмут направи пауза, за да си прочисти гърлото. — Трима жреци-лечители^[18] бяха убити по време на церемонията тук, в Двореца на милионите години. Отвратително престъпление бе извършено, ужасен грях бе сторен — той погледна бързо Хатусу, която седеше, гледайки безстрастно в мрака. — Божествената говори с Керу Маат, гласа на истината, когато иска да се разбере истината — той погледна към Амеротке, който изглеждаше потънал в своите собствени мисли. — Какви са фактите, господарю съдия?

— Фактите? — Амеротке сви рамене. — Все още не знаем всички факти, знаем само какво се случи. Бе проведена церемония. Мирният договор с либийските вождове бе подписан. Присъствахме там, за да го ратифицираме. Имаше химни, молитви, песни и кадене на тамян — той се поизправи по-решително, сякаш си изясняваше своето собствено мнение и прочистваше ума си от объркването. — Бе поднесен бокал със светено вино. Либийците пиха и нищо не им стана нито тогава, нито след това. Нашите писари от Къщата на дипломатите направиха същото и всички до един умряха почти светкавично. Със симптоми, които са ми малко познати… — Амеротке замълча за малко. — Причината за тяхната смърт би трябвало да е виното. Обаче — той прехапа устните си, — либийците не пострадаха, на тях не им стана нищо, чашата бе изследвана след това, остатъците не бяха отровни. Няма съмнение, че нашите трима писари са били отровени, но как? — Амеротке кимна към Ени и неговите двама придружители. — Бокалът бе подаден между либийците, след това обратно на първожреца Ени, после бе подаден на тримата писари… — гласът му заглъхна.

— Кой донесе бокала? — попита Сененмут.

— Аз — отвърна Ени. — Аз сипах виното. Аз го дадох на либийците, а след това — на писарите.

— Възможно ли е да са умрели от нещо, което са пили или яли преди това? — попита Сененмут.

— Невъзможно е! — заяви Минакт. — Те бяха длъжни да се подложат на свещен пост в Параклиса на Детето-бог^[19]; това е важна част от ритуала. Бяха държани в изолация и не бяха яли и пили нищичко цял ден, преди да отпият от виното в бокала. Наистина — разпери ръце Минакт, — някой от тях може да е огладнял или ожаднял и тайничко да е хапнал или пийнал нещичко, но се съмнявам, че и тримата вкупом биха нарушили подобно свещено предписание.

— Съгласен съм с теб — отвърна Амеротке. — Следователно отровата трябва да е била поставена от либийците. — Той пусна една тънка усмивка към Ени. — Или от теб.

— Божествена! — възрази Ени. — Нека духовете на утрото бъдат мои свидетели!

— Защо Негово светейшество господарят Ени трябва да бъде подозиран в извършването на подобна мерзост? — опълчи се Хинкуи. — Аз и Мабен бяхме там, съвсем наблизо до бокала. Нищо не видяхме.

Мабен, седнал от другата страна на Ени, кимна в знак на потвърждение.

— И каната, и бокалът бяха най-щателно изследвани — продължи Хинкуи. — Никакви следи, никаква отрова, никакви прахове, нищо подобно не бе открито.

— Тишина! — вдигна ръка Сененмут. — Сигурен ли си, че и каната е била изследвана?

— Разбира се! — отвърна Минакт.

— Лично аз самият го направих — намеси се Амеротке. — Смесихме остатъците с храна и ги дадохме на едно куче. Нищо не му стана.

— Либийските вождове — прошепна Хатусу, — не знаят зад каква маска да се скрият — тя погледна недвусмислено и открито Амеротке; красивите й очи, очертани с черен туш, бляскаха като на дива котка.

— Божествена? — заговори Сененмут.

— Да — промърмори тя, — а също и аз. Не мисля, че би трябвало да се разправям с пустинни скитници, пясъчни жители или с либийци, или пък да бъда унижавана в тяхно присъствие.

— Пшшшт! — изсъска й Сененмут, после, спомнил си изведнъж за присъствието на жреците, се поклони, за да се извини, че бе изразил някакво противоречие спрямо Хатусу. — Ако Божествената…

— Божествената — язвително каза Хатусу — бе удостоена с обясненията на либийците. Те наистина не знаят коя маска да си надянат — на жертви ли или на нападатели. Наратуша, комуто нямам никакво доверие, твърди, че отровното вино може би е било предназначено за него и за другарите му. Изтъкнах му, че това вино не е било отровно, и че други може да настояват, че отровата е била поставена от него самия.

— Всъщност това възможно ли е? — попита Сененмут.

— Възможно е — отвърна Амеротке. — Наратуша бе последният, който държа в ръце специалния бокал, преди да го върне на Ени — той вдигна вежди. — Ловкост на ръцете, фокусничество? Илюзионистите и хората-скорпиони правят подобни трикове, също както и джебчиите по пазарите. Но ако е така, защо? Защо либийците биха отровили тримата писари? За да разтрогнат договора? Та нали именно те бяха тези, които го искаха и настояваха за него? — Сви рамене. — Все пак аз напълно възприемам подозренията на Божествената: на Наратуша не може да се има доверие.

Минакт се протегна и прошепна нещо в ухото на Ени:

— Има и една друга възможност — вдигна глава първожрецът. — Ваше Превъзходителство? — погледна той към Сененмут.

— Рекхет — дрезгаво изшептя Минакт.

— Кой? — попита Амеротке.

— Истинското му име не може да бъде споменавано — начумерено отвърна Ени на Амеротке, сякаш съдията трябваше да е наясно с това. — Името му е сред керит — допълни Ени. — Прокълнатите.

— Обясни му — гласът на Хатусу стана малко колеблив, — Негово превъзходителство съдията Амеротке може би не е бил натоварен с този случай.

— Случи се по време на царуването на…

Хатусу не дочака Ени да свърши:

— Преди около четири години — започна тя, — в края на царуването на моя полубрат… — Думите й дойдоха изневиделица; малцина, включително и тя самата, обичаха да споменават нейния съпруг и полубрат, който умря внезапно, при много мистериозни обстоятелства. — По това време — продължи тя и гласът й се извиси, — из цяла Тива имаше ужасни отравяния. Броят на мъртвите, особено сред благородниците, бе скандален. А! — хладно се усмихна тя при погледа, който Амеротке й отправи в знак, че се е сетил.

— Божествена — промърмори той, — сега си спомних много добре.

— Кажи му — подкани тя Ени, като му махна с ръка.

— Както Божествената каза, страшни отравяния имаше тогава. Хората се чудеха кой би могъл да е убиецът. Той явно забъркваше някаква неуловима, много хитроумна тайна отрова, за каквато дотогава никой нищо не знаеше.

Ени замълча, за да подсили ефекта на думите си, и Амеротке долови ужаса в тях. Стаята сякаш стана по-студена, потрепващите сенки — по-плашещи, а пламъците на факлите сякаш вече не светеха толкова силно. „Всички те, помисли си Амеротке, независимо от техния ранг и власт, са уязвими човешки същества, събрани в тази проста, гола, зле осветена стаичка, за да размишляват и да обсъждат една внезапна и жестока смърт.“ Той ясно си припомни случая, за който ставаше дума. Убийството често кръстосваше из сокаците и из широките улици на града. Съпрузи, на които им бе дотегнало от съпругите им, съпруги, на които им бе дошло до гуша от съпрузите им, бизнес конкуренти, дебнещи се един друг. Можеше да се наемат всякакви убийци — майстори на ножа и камата, ловки отровители, изкусни стрелци. Рекхет обаче бе различен: еликсири и лекарства, давани по някакъв начин на най-властните хора из цяла Тива, и всички умираха при загадъчни обстоятелства.

— Извършителят на тези мерзости — обясни Ени — стана известен като Рекхет, Демона отровител. Кой е бил той и как е успявал да разпростира смъртоносната си отрова из целия град, никой не знаеше. Слуховете се носеха и рояха като скорци и при все това истината оставаше скрита. Хората твърдяха, че сигурно би трябвало да е лечител, някой, който познава тайните на лекарствените препарати.

— И пръстът на обвинението се насочи към този храм — измърмори Амеротке, — към Дома на човека-бог Птах, Лекаря, Лечителя.

— Именно! — Ени избърса уста с опакото на ръката си. — Група влиятелни жреци-лечители започнаха да проучват различните смъртни случаи. Хората можеше — и то наистина се случваше — да умрат от най-различни видове храни; можеха да се правят предположения, но да се намери доказателство бе много трудно. Все пак те имаха своите подозрения. Един от групата, Усербати, който освен това бе и писар на водите, много амбициозен човек, дойде при мен. Не даде никакви имена, но спомена, че този Рекхет, този Демон отровител, може да е намерил Ари Сапу.

— Книгите на гибелта? — попита бързо Амеротке. — Мислех, че те са измислица.

— Ние също — призна си Ени. — Предполагаше се, че са били написани преди много години от изкусен майстор отровител, истински магьосник. В Ари Сапу са описани всички отрови, познати под небето: лекарствени препарати, прахове и еликсири, които за миг могат да вледенят човешкото сърце или да изпратят душата в Пустинята на сънищата. Усербати вярваше, че Книгите на гибелта са излезли на бял свят и че Рекхет — тук Ени се наведе напред, с лице, лъснало от пот, — не само ги притежава, но и е един от нас. Разбирате ли, Ваше Превъзходителство Амеротке, Усербати твърдеше, че Ари Сапу винаги са били тук, скрити в този храм. Твърденията му имаха подкрепата на няколко от колегите му.

— Бъди по-конкретен! — рязко го подкани Сененмут.

— Ще бъда! — язвително и гневно се тросна Ени. — Усербати, човек изключително самомнителен, не ми каза особено много. Вместо това той покани колегите си на специална вечеря в своя жречески кабинет, за да обсъдят темата. Яденето бе приготвено в храмовата кухня.

— И всички те бяха отровени! — прекъсна го Амеротке. — Спомням си този скандал.

— Тревогата бе вдигната, след като слугата ги намерил проснати в трапезарията — обясни Ени. — Незабавно наредих да бъдат изследвани вещите на Усербати. Открито беше парче папирус, съдържащо проклятието „Ама-ашт — поглъщачът на гнусотии“. То бе написано няколко пъти, а до него бе записано името на един от най-изтъкнатите ни жреци-лечители. Бяхме убедени, че това е Рекхет. Стражите ни обискираха квартирата му тук, в храма, и откриха сандъче с отрови, както и кесия със злато и сребро. И нещо по-важно, бе открита също и сехура — проклятие, отправено към Наблюдаващите, отново насочено срещу Усербати. Свещеникът лекар незабавно бе арестуван от Надиф, началника на Меджай, тиванската полиция. Той и меджаите му проведоха по-нататъшните разследвания. Виновният не обясни наличието на сандъчето с праховете, папируса на Усербати, проклятието в стаята си, нито пък богатството, което тайно бе натрупал.

— Голям скандал беше, голям скандал! — намеси се Мабен.

— Доверието в нашия храм — добави Минакт — щеше да бъде подкопано.

— Повече от това — язвително каза Мабен. — Всички научиха за отравянията — той сви рамене, — отчасти защото моят полубрат, търговецът Ипуе, обяви голяма награда за залавянето на Рекхет.

— Защо? — любопитно попита Амеротке. — Познавам Ипуе като най-виден търговец, който стори много за развитието на търговията със Страната на Пунт и дори с островите във Великото зелено море.

— По време на отравянията при царстването на Рекхет — отвърна Мабен — съпругата на Ипуе мистериозно изчезна. Някои твърдяха, че е избягала от него, но така или иначе, никой повече не я видя. Ипуе бе убеден, че е отровена.

— От кого? — разшава се Амеротке, заинтригуван от тази разрастваща се история за смъртта.

Мабен просто сви рамене.

— А Рекхет? — каза Сененмут и предизвикателно изгледа Ени.

— Беше арестуван — въздъхна първожрецът. — Доказателствата му бяха представени. Той ги отричаше в началото, настоявайки, че е невинен. Трябваше да… — Ени се прокашля, за да скрие притеснението си, — не искахме случаят да бъде отнесен до съда и да се стигне до публичен процес. Както моите колеги казаха, перспективата за скандал…

— Разбирам — стисна челюсти Амеротке.

— Накрая Рекхет си призна и се остави на милостта на фараона. Намесихме се и пошепнахме в ухото на владетеля. Рекхет бе осъден на доживотен затвор в някакъв оазис, далече в западните Червени земи.

— И каква връзка може да има той със смъртните случаи от днешния ден?

— Рекхет — намеси се Сененмут — е избягал от Оазиса на горчивия хляб преди около месец. Явно е бил хванат от банда пясъчни жители, петима от които бяха принесени в жертва днес. Те заловили него и един търговец на кожи от Мемфис, който работеше за мен. Пустинниците на свой ред били пресрещнати от имперски кавалерийски отряд с бойни колесници.

— И? — попита Амеротке.

— Това, което Теджен, командващият офицер не е осъзнал, е, че по време на стълкновението с пясъчните жители търговецът е бил убит. В последвалия хаос Рекхет си присвоил самоличността на търговеца. Повечето от пустинниците били убити; отрядът се върна в Тива; Рекхет обаче се изплъзнал. Едва много по-късно кметът на града, който се зае със случая, откри, че мемфиският търговец е бил убит, а самозванецът е изчезнал. В първия момент не обърнали много внимание на този факт; за тях той бил просто още един затворник, който скоро щял да бъде заловен — Сененмут поклати глава. — Едва след като бяха пратени куриери до Мемфис и до затворническия оазис, осъзнахме колко важно е било това бягство. Макар да не ни засягаше пряко… Е, поне доскоро не ни засягаше.

— Но Рекхет със сигурност не би могъл да влезе в този храм — възрази Амеротке. — Да получи достъп до осветеното вино, да дестилира отрова?

— Възможно е — промърмори Ени. — Той е живял тук години.

Амеротке се загледа встрани и се запита какво ли правят в момента жена му и двамата му синове. Може би бяха в градината на техния дом, къпеха се в басейна или се бяха сгушили в сянката на чинара. А Шуфой, неговият главен прислужник, това джудже без нос? Амеротке се усмихна вътрешно. Шуфой най-вероятно бе пиян и се излежаваше, похърквайки, в слугинските стаи, или пък опитваше да продаде нещо…

— Ваше Превъзходителство?

Амеротке се сепна, отърси се от мечтателния си унес и погледна към Хатусу.

— Божествена — поклони се той, — сега вече навлизаме в полето на фантазиите — какво би могло да бъде, как би могло да бъде, как би трябвало да бъде?

Хатусу кимна в съгласие.

— Направихме каквото можахме. Един въпрос — вдигна ръка Амеротке, — мирният договор бе подписан вчера сутринта, непосредствено след обичайното жертвоприношение призори, прав ли съм?

Ени и останалите кимнаха, за да потвърдят.

— И после какво?

— Тримата секретари се отдадоха на ритуала. Те бяха държани затворени в Параклиса на Детето-бог Хор, за да прекарат един цял ден в пост и молитва, преди договорът да бъде осветен и благословен.

— И кой отговаряше за тях? — попита Амеротке.

— Аз отговарях — вдигна ръка Мабен. — Но Минакт ми бе съветник по ритуала.

— Някой друг влизал ли е в параклиса, където са били изолирани тримата свещеници? — попита Амеротке.

— Аз бях натоварен с приготовленията — отвърна Минакт, — но там общувах само и единствено с Мабен. На практика дори не съм влизал в стаята.

— И вие сте сигурни, че писарите не са пили или яли нищо развалено?

— Ваше Превъзходителство! — Мабен вдигна двете си ръце в умоляващо изражение. — Готов съм да дам най-свещена клетва. В тази стая не са влизали нито храна, нито напитки. Нищо неподобаващо или забранено не се е случило. Наистина, тримата писари бяха гладни и жадни, но те бяха щастливи заради договора, който бяха постигнали от името на Божествената. Бяха си обещали най-разкошен пир и празненство…

— Има ли нещо друго, Ваше Превъзходителство? — рязко го прекъсна Сененмут.

Съдията поклати глава. Той вече бе решил какво да прави. Когато срещата приключи, набързо се извини и тръгна, слизайки надолу по външната стълба. На половината път спря и се загледа към хубавия вътрешен храмов двор с прекрасната редица от красиво оцветени колони, площадчета, фонтани, слънчеви павилиони, странични крила, коридори и пътечки; стени, обсипани с цветя, златовърхи обелиски, пробождащи светлосиньото небе, а в средата — централният храм и ограждащите го параклиси, изградени от най-различни камъни, от белоснежни, медноцветни и розови варовици. Въздухът на късния следобед бе наситен със силен, натрапчив мирис на кръв, идващ от изгаряните на кладата жертви: той се смесваше с тамяновия аромат, вдигащ се от миниатюрните кадилници, изработени във формата на кораби и лодки, както и с острия селски мирис, идващ от конюшните и краварниците. Чуваха се гласове, които се издигаха във викове. Долиташе подрънкване на цимбали. Вечерният ветрец довяваше неясните думи на някакъв химн. Слънцето клонеше към залез, златната светлина в небето почервеняваше и лъчите й се процеждаха като нежни нишки от белите къдели на облаците. Дякони и прислужници сновяха забързано, като се смееха и бъбреха. „Ипет-сут“, помисли си Амеротке: идеалното място. „Да, това обаче бе и място на бехен, убийствени намерения. Домът на Рекхет, гнездото на Ари Сапу, Книгите на гибелта, това бе храмът на ужаса, където трима знатни египетски писари бяха убити за срам — и гняв — на фараона и за унижение на Египет.“