Пол Дохърти
Отровителят от Птах (6)

Трета глава
Тес: наниз от лъжи

Амеротке оглеждаше красивата зала в Дома на златната лоза. Подът й беше полиран като стъкло. Навсякъде имаше поразително ярки, впечатляващи стенни рисунки, въздаващи възхвала на живота и на легендите за Великото зелено море, в което морските чудовища играят покрай натоварени кораби, порещи позлатените гребени на сините вълни. Над тях върху светлозелен фон бяха изрисувани всевъзможни птици — врабчета, лястовички, калугерици, зелено ивичести щиглеци, сиви гугутки с черни якички; и всички те се вихреха между медните лъчи на слънчевата светлина. Амеротке се загледа в тавана, боядисан в успокояващи пастелни оттенъци. Със сигурност обаче не можеше да се усети особено спокойствие сред тези, които седяха или коленичеха на възглавниците около него. От дясната му страна беше Надиф, шефът на полицията Меджай — сух, тънък и жилав, с остри очи и ловки движения на ловец. Отляво на Амеротке, със сънено лице и подпухнали очи, беше Шуфой, който се поклащаше на своята възглавница, като се надяваше по този начин да прикрие къркорещото си шкембе. Останалите бяха от домочадието на Дома на златната лоза. Мериет, сестра на Мабен и на първата съпруга на Ипуе, беше много хубава жена, но със сурово и безжалостно лице, със стройна осанка, блестящи очи и капризни устни. До нея седеше Мабен, после Хутеп — капитан на кушитската охрана на мъртвия търговец. Той беше черен като нощ, мускулест и висок, намазаната му с масло коса бе ниско подстригана, на врата си имаше огърлица от карнеоли, гърдите му бяха оголени; носеше ленена пола с ресни, а богато украсеният пояс, на който бяха окачени кинжал и боен кривак, бе поставен на купчинка на пода край него. Бивш член на полицията Меджай, той току се усмихваше на Надиф, макар всъщност да имаше малко поводи за усмивка. Домът на златната лоза бе в траур — огньовете бяха намалени, лампите угасени, печките и мангалите бяха студени. Домочадието на Ипуе бе спазило всички обичайни ритуали: пепел и прах, посипани по лицата и ръцете; без вода за добре дошли на гостите, без чаши за напитки или подноси с храна. Сега, когато Надиф беше направил своя печален доклад, атмосферата бе станала още по-потискаща.

— Сигурно е било убийство — заяви полицейският началник. — Ипуе и съпругата му, господарката Хаят, бяха отлични плувци, така че да бъдат открити удавени и двамата, на едно и също място, по едно и също време, с лице надолу в лотосовия басейн, просто… — Надиф направи красноречива гримаса.

— Но как? — възкликна Хутеп. — Аз и още шестима други мъже караулехме около оградата на басейна. Двама други охраняваха вратата. Не видяхме нищо и не чухме нищо, освен някакъв плясък, после тишина.

— И? — попита Амеротке.

— Ами слънцето залязваше — продължи Хутеп. — Един от моите стражи, Санеб, се зачуди, че няма нито знак, нито звук от господаря Ипуе. Той отвори вратата и влезе вътре.

Амеротке вдигна ръка:

— Доведете този човек тук! — нареди той.

Хутеп стана и излезе. Амеротке го чу да вика: „Санеб!“, и след малко влезе един по-млад мъж. И той бе кушит, силен и мускулест като Хутеп, но с по-меко изражение на лицето, и си личеше, че е доста притеснен и изнервен от присъствието на Амеротке. Стражът просто повтори това, което бе съобщил и началникът му: че през този съдбоносен следобед слънцето залязвало, времето напредвало, ставало късно. Той се разтревожил, отворил вратата към лотосовия басейн и влязъл вътре, където открил господаря и господарката, плувнали с лице надолу във водата.

— Имаше ли някакви следи от боричкане? — попита Амеротке.

Кушитът поклати глава.

— Не — потвърди и Надиф. — Аз пристигнах съвсем скоро след това. Не можах да забележа никакви знаци или следи от насилие по телата или около басейна.

Останалите потвърдиха думите му.

— Храна и напитки? — попита Амеротке.

— Кана с вино и две полупълни чаши на масата в лотосовия павилион — отвърна Надиф. — Казаха ми, че нищо не било премествано или докосвано, след като телата са били открити.

— Как бихте могли да сте сигурен в това? — попита Амеротке.

— Господарю, виното беше на сянка, но все пак бе започнало да засъхва. Ясно забелязах това. Изследвах както каната, така и чашите много внимателно, но нямаше никакви следи от намеса.

— И все пак, това би могъл да бъде Рекхет, Демона отровител — избухна Мабен. — Той е избягал. Моят зет Ипуе обяви навремето награда за главата му. Върнал се е, за да търси отмъщение.

— Но как — попита Амеротке, — как би могъл да проникне тук, вътре, да се прокрадне покрай стражите, да се прекачи през тази висока ограда и да се добере до Ипуе и съпругата му, без да бъде забелязан и да бъде вдигната тревога? Ако е носел отрова, как е могъл да влезе в павилиона, незабелязан от никого, и да отрови виното? И ако е било насилствено… е, добре, Ипуе не беше воин, но щеше да се бори и съпротивлява. Хаят също, тя щеше да пищи, да изтича за помощ; подобно насилие щеше да бъде забелязано не само след събитието, а още преди него. Колкото до някаква отрова или препарат — безпощадно продължи Амеротке, — чухте полицейския началник Надиф. Нищо заразено, развалено или отровено не е било открито; и по телата не са открити никакви знаци, които да подсказват, че двамата са яли или пили нещо отровено.

— Двете тела — намеси се Надиф — бяха занесени късно тази нощ в Дома на пречистването в Храма на Птах. Попитах надзорника на смъртта за неговото мнение; той отговори, че се нуждае от повече време, за да даде заключение. Балсамирането може да доведе до някаква истина, макар първоначалният бегъл преглед да показва, че и Ипуе, и Хаят са се удавили. И той каза, че не е чувал за нещо подобно до този момент: двама души, напълно здрави, да се удавят така тихо и мистериозно в един и същ басейн, по едно и също време.

Амеротке се изкуши веднага да попита Надиф, защо толкова много настоява на тезата, че и Ипуе, и Хаят са били убити, но реши да остави това за момента, в който щяха да останат насаме. За миг той допусна възможността една от жертвите да се е удавила, а другата да е умряла внезапно по някакви естествени, физиологични причини, но отхвърли тази мисъл: подобно съвпадение беше практически невъзможно. Освен това забеляза някаква особена възбуда по лицето на Мериет. Остана с впечатление, че смъртта на Ипуе е събитие без особено значение за нея и предпочита да обсъжда нещо друго.

— Защо Ипуе обяви награда за главата на Рекхет? — Амеротке хвърли поглед към Мабен.

— Казах ви вече — отвърна свещеникът.

— Тогава ми кажи отново.

— Първата съпруга на Ипуе, нашата сестра Патуна, изчезна по време на големите отравяния. Ипуе беше убеден, че и тя е била отровена.

— Защо?

— Ипуе харесваше жените — прошепна Мабен, избърсвайки потните следи от пепелта по лицето си. — Може би една от всички тях бе причината Патуна да изчезне или да умре…

— А, разбирам — Амеротке се подсмихна иронично; беше чувал за подобни случаи из града. — Една от тези дами може да е имала намерения да стане втора съпруга на Ипуе. А възможно ли е Хаят да е била една от тях?

— Съмнявам се! — засмя се Мериет. — Хаят беше едва шестнадесетгодишна, когато се омъжи за Ипуе, и само на дванадесет по време на големите отравяния. Не мисля, че тя и Ипуе дори са се познавали тогава. Не вярвам — продължи тя бързешком и сякаш леко притеснена, хвърляйки коси погледи към брат си, — че Патуна е избягала. Вярно, не беше щастлива, пък и кой би могъл да бъде, с женкар като Ипуе? Тя, разбира се, недоволстваше от това. — Мериет прекара ръка по посипаните си с пепел рамене. — Каквото и да е — прошепна тя, — правосъдието на Сет е въздадено, денят на разплатата дойде, живот за живот.

— Какво искате да кажете с това? — запита Амеротке.

— Патуна не е избягала! — Мериет повиши глас. — Тя е била убита от Ипуе. Беше лишена дори от правото да премине мирно и спокойно в Далечния запад; лежи погребана някъде тук, в дупка, в необозначен гроб — тя се изправи рязко, блъскайки настрани сдържащата ръка на своя брат. — Ще докажа това, господарю съдия.

— Госпожо — Амеротке също се изправи, — трябва да ви попитам къде бяхте вие, когато Ипуе умрял?

— Господарю съдия, бях с всички вас в Храма на Птах. Видях смъртта на писарите. Отидох на церемонията с моя брат Мабен. Присъствах като специален гост, бях настанена в Павилиона на отдиха, от дясната страна на стъпалата. Питайте царските придворни, те ще потвърдят това.

— Седнете — нареди й Амеротке.

Мериет изглеждаше така, сякаш щеше да откаже, тъмните й очи явно таяха нещо, устните й се бяха превърнали в безкръвна тънка линийка.

— Моля ви — добави Амеротке, — трябва да разбера какво точно имате предвид.

— Ипуе обичаше жените — Мериет се отпусна на възглавниците. — Мисля, че все повече се отегчаваше от нашата сестра, от нейното постоянно заяждане и натякванията й, както той наричаше протестите и гнева й. Искаше му се някоя млада и свежа, като Хаят, затова уби Патуна и я зарови някъде тук, в своя прехвален рай.

Мабен затвори очи, знак, че му бе дотегнало от непресекващото пустословие на сестра му.

— Но, господарке — намеси се Хутеп, — това не може да е истина. Ипуе бе надалече, когато господарката Патуна изчезна. Той бе заминал по работа в Мемфис.

— Така ли? Тогава е наел някой друг! — злобно изсъска тя в отговор.

— Какво точно се случи тогава? — попита Амеротке.

— Сестра ми беше нещастна — язвително повтори Мериет и отново отблъсна ръката на Мабен. — Ипуе имаше любовници, разни жени от града. Сестра ми, естествено, страдаше. Ипуе я пренебрегваше. Във всеки случай, той замина по работа в Мемфис най-вероятно с една-две курви. Няколко дни по-късно Мабен и аз… Помня го много добре — гласът на Мериет стана по-остър. — Беше преди сияйния час, първия светлик на деня. Отидохме на покрива на къщата, защото бяхме в апогея на Шемшу, горещия сезон, а заран дъхът на Амон е тъй приятен — тя избърса посипаното си с пепел си лице, сякаш си представи хладния утринен ветрец. — Очаквахме Патуна да се присъедини към нас, но тя не се появи, затова аз отидох да я потърся. Не можах да я открия в градината, затова наминах към стаята й — тя замълча, борейки се да потисне риданията си. — Беше почистено и подредено, но по пода имаше изгорени остатъци от сватбената й яка и брачната й гривна.

— Но това се прави, когато съпрузите се развеждат! — намеси се Амеротке. — Те обявяват брачните си обети за нищожни, анулират брака си и брачните символи се изгарят.

— Патуна може да е направила именно това и после да е избягала — припряно се намеси Мабен.

— Липсваше ли нещо?

Мериет поклати глава.

— Нищо, съвсем нищичко — заяви тя. — О, господарю съдия, всички други твърдяха, че Патуна е избягала. Че сигурно е имала приятели някъде в града, търговци или дюкянджии, при които да е скрила някакви събрани пари, и да ги е заклела да мълчат.

— Оставила ли е нещо друго? — настойчиво попита Амеротке.

— Къс папирус — заяви Мабен. — Няколко реда от една поема. — Свещеникът затвори очи.

Ще замина и не ще се върна.

Лошо не мисли за мен,

но спомените нека…

— Услаждат твоята душа — Амеротке довърши стиха вместо него. — Прекрасна поема, знам я добре.

— Изпратихме съобщение на господаря — намеси се Хутеп. — Заедно с останалите претърсихме цялата провинция, но от Патуна нямаше и следа. Същото беше и в града. Каквото и да казват, моята господарка не бе отишла там. Никой дюкянджия, търговец или продавач не знаеше нищо за нея. Господарят ми побърза да се прибере у дома. Той също се присъедини в издирванията, беше много разстроен, просто като обезумял. Нае скуръри; предполагам, знаете кои са и какви са те, господарю?

Амеротке кимна. Скурърите бяха гилдия търсачи, които срещу определена цена щяха да претърсят Тива и нейната провинция за всеки човек и за всяко нещо.

— И откриха ли следа от нея?

— Нищо — заяви Хутеп с дълбок, внушителен глас.

— Точно така; и всичко това се случи по времето на големите отравяния — намеси се Мабен. — Моят зет накрая стигна до заключението, че Патуна е била една от жертвите.

— Но той не е имал никакви доказателства за това?

— Никакви, затова обяви награда, много щедра — по кесия злато, сребро и скъпоценни камъни, за човека, който залови Рекхет.

— И тогава ли беше заловен? — Амеротке се размърда на възглавницата си. Гърлото му бе пресъхнало, но той не искаше да нарушава етикета и да моли за чаша вода.

— Зет ми — отвърна Мабен — даде наградата на Ени, върховния жрец на Птах, като дар за храма, в изпълнение на неговия обет към Човека-бог.

— Когато Рекхет бе заловен — допълни Надиф, — беше разпитан и за Патуна. Естествено, той отрече да знае каквото и да било за нея.

— Но вие не вярвате на това, нали? — Амеротке посочи Мериет. — Вие поддържате тезата, че виновният е Ипуе, затова ви питам, кои са вашите доказателства.

Мериет се потупа по гърдите:

— Просто чувството тук, вътре — подозрението. Патуна не би избягала. Що се отнася до Рекхет, сестра ми изчезна, не беше отровена, няма доказателства да е била.

— Отнасяш се несправедливо към Ипуе и неговата памет — прошепна й Мабен. — Господарю — наведе се напред свещеникът, — Ипуе без съмнение бе човек греховен, обичаше плътските наслади, но беше добър по душа. Той предостави стаи тук на мен и на Мериет, и дори след като Патуна изчезна, настоя да останем да живеем в дома му.

— И кой ще наследи тази прекрасна къща сега? — попита Шуфой, който изглеждаше така, сякаш бе проспал целия разговор, но сега изведнъж се размърда, очите му заблестяха и усмивката озари лицето му, докато се оглеждаше около себе си.

— Приятели — бавно заяви Амеротке, претегляйки много внимателно всяка своя дума, — беше зададен много важен въпрос. Кой е наследникът?

Мабен се прокашля, за да прочисти гърлото си:

— Господарю, наследството отива в Храма на Птах. В завещанието си Ипуе изрично е заявил волята си, че ако умре без жена или наследник, всичко трябва да отиде при бога-творец, създателя, като ататау — божествен дар на Птах.

Амеротке кимна с разбиране. Подобни завещания бяха нещо обичайно, затова не беше и чудно, че храмът в Карнак процъфтяваше като кедрите в Ливан. Гърлото му вече бе толкова пресъхнало, че той все пак се реши да наруши протокола.

— Госпожо — приведе се той към Мериет, — гърлото ми стърже като пясък. Малко вода, моля ви.

Тя се усмихна, лицето й се смекчи и сякаш се разхубави, после кимна вежливо, стана и забързано излезе от залата.

Амеротке се обърна към Мабен:

— Какви бяха отношенията между Ипуе и Мериет? Имам предвид, преди Патуна да изчезне?

— Бяха приятели — Мабен сви рамене, — балдъза, зет, шурей, ние хапвахме и пийвахме заедно, ходехме до града. Много приятелски.

— А после?

— Отношенията охладняха — Мабен внимателно подбираше думите си. — Станаха формални. Говореха си, но като цяло гледаха да се отбягват един друг.

— Имаше ли някакви грубости помежду им, било като думи, било като действия?

— О, не — поклати глава Мабен, — нищо подобно. По-скоро като дипломати, които са врагове, но са решили да крият това в името на разбирателството.

— Между момента на изчезването на Патуна и смъртта на Ипуе случвало ли се е нещо в тази къща — Амеротке се обърна към Мабен, — нещо, което би могло да доведе до ужасната смърт на двамата със съпругата му?

Мабен затвори очи за миг, мислейки усилено. Когато ги отвори, погледна право в Амеротке:

— Нищо, господарю. Това не бе най-щастливото семейство, но след брака му с Хаят Ипуе изглеждаше доста доволен.

— И този брак бе сключен преди…

— Преди около година. Той и Хаят явно бяха много влюбени един в друг, нищо друго не ги интересуваше.

Амеротке замълча, когато Мериет се върна с поднос стакани, всеки съдържащ по литър вода. Всички благодарно отпиха. Амеротке пресуши своя и го постави обратно на подноса.

— И така, госпожо, вие обвинявате Ипуе, че е бехен? — Амеротке употреби официалния правен термин за убиец.

— Да, обвинявам го.

— Но нямате никакви доказателства!

Мериет го изгледа студено в отговор.

— Дори и така да е — въздъхна Амеротке, — сега сме изправени пред смъртта на Ипуе, настъпила при много странни и загадъчни обстоятелства.

— Може да е било просто ужасен инцидент — заяви Шуфой. — Пръстът на Шаи, Бога на късмета.

Надиф енергично поклати глава. Амеротке тайничко се зачуди защо ли шефът на полицията е толкова непреклонен. Или пък той, Амеротке, неволно се опитва да заглади нещата и да ги смекчи? Божествената бе изпратила куриер, който го беше изчакал пред Дома на златната лоза при пристигането му там. Той бе дошъл, за да изрази крайното недоволство на Божествената от смъртта на Ипуе и му бе припомнил, че търговецът е бил „приятел на фараона, който се е топлил от нейната усмивка“. С други думи, печално заключи Амеротке, Ипуе бе подкрепил Хатусу при идването й на власт, заедно с други влиятелни люде в Тива той я бе поддържал и след това и освен всичко даряваше много злато и сребро в Дома на съкровището.

— Вижте — Амеротке вдигна пръсти, за да изброи фактите и да подчертае становището си, — първо, лотосовият басейн е заобиколен от висока ограда от трънкосливки, която дори и опитен катерач би се затруднил да прескочи, нали?

Надиф се съгласи.

— Второ, оградата и вратата са били охранявани от Хутеп и хората му, но никой от тях не е съобщил за нещо нередно. Трето, в къщата не е имало никой друг, освен слугите; господарката Мериет и господарят Мабен са били в Храма на Птах; всичко е било тихо и спокойно.

Отново се чу леко мърморене в знак на съгласие, с което всички посрещаха думите му.

— Четвърто, виното, което са пили Ипуе и Хаят, не е било отровено, било е чисто, вече сме установили това — Амеротке се почувства някак объркан и смутен. Стоеше тук, в тази прекрасна зала, опитвайки се да установи истината за внезапната и загадъчна, двойна смърт. Надиф твърдеше, че това е убийство, Мериет го провъзгласи за Възмездие от Сет, докато Мабен го наричаше нещастен инцидент.

— Питах вече достатъчно — внезапно заяви съдията. — Нека да излезем и да видим сами.

Всички станаха, излязоха през главната врата и сякаш се озоваха в самия рай. Амеротке застана на горното стъпало на къщата и вдъхна аромата на хладния ветрец. Огледа се наоколо: градината беше най-красивото място, което бе виждал, приказно кътче от пищна зелена трева, тучни храсти и масивни дървета. Птици с прекрасно пъстро оперение се стрелкаха и пикираха насам-натам. Наситени аромати се носеха откъм цветните лехи, тук-там блестяха фонтани и малки езерца. Градината все още бе запазила утринната свежест — приятно, гостоприемно място, в чиито сенки би било толкова отпускащо и сладко да се излегнеш и да забравиш за земните си тревоги. Потънал в собствените си мисли, Амеротке, слезе по стъпалата и застана до един рибарник непосредствено до къщата, пълен със златисти шарани, които се стрелкаха между зелени водорасли. Синовете му биха харесали това място!

— Господарю — сепна го острият глас на Хутеп. Кушитът му сочеше през градината, — ще ви заведа там.

Тръгнаха по една алея, усещайки хладната все още трева под нозете си, и стигнаха до редицата извисяващи се дървета. Хутеп спря и обясни, че тази гъста горичка скрива оградата около лотосовия басейн. Продължиха пътя си нататък, изкачвайки се по малко възвишение, после излязоха от сянката на дърветата и пресякоха зеления синор, около който се извисяваше плетът на оградата. Амеротке прецени, че е по-висока, отколкото предполагаше, беше най-малко четири метра. Клонките на трънкосливките бяха така изкусно и гъсто преплетени, че правеха достъпа до басейна практически невъзможен; както си бе и помислил, дори опитен катерач би се затруднил да преодолее подобно препятствие. Хутеп обясни, че плетът обгражда целия лотосов басейн и го поведе покрай него към вратата. Тя беше висока колкото плета, изработена от по-светло дърво, и беше заключена с катинар. Хутеп го отключи, отвори вратата и Амеротке влезе.

Както и останалата част от градината, дворчето на басейна представляваше прелестно благоуханно кътче, тревен килим опасваше разноцветните керамични плочки, ограждащи самия басейн, който беше най-малко три метра широк и около осемнадесет метра дълъг. От двата му края имаше слънчеви павилиони от тъмно дърво, боядисано, за да устоява на жегата, и украсено с пълзящи цветя. Хутеп посочи павилиона, който Ипуе бе използвал. Амеротке тръгна към него, но поспря и се загледа в чистата вода. Лотосовият басейн се пълнеше от бистро поточе, а водата се отцеждаше навън през друг канал, което подсигуряваше на човека, ползващ басейна, възможността да плува винаги в най-чиста и прохладна вода. Амеротке забеляза праха от лапис лазули, посипан по керамичните плочки покрай басейна. Той влезе в слънчевия павилион: през малка веранда се попадаше в разкошна вътрешна стая с големи прозорци в дървените стени, през които нахлуваха свеж въздух и светлина. Внимателно подуши въздуха. Ипуе явно беше прочиствал от насекоми по метода, който прилагаше и съпругата му Норфрет: ужасната напаст на бълхите се премахваше ефикасно с дървени въглища, а остатъчната миризма се маскираше с благовонни смеси, съдържащи тамян, смирна, кора от канела и други билки, сварени в мед. Мебелировката бе семпла, но изискана: сгъваеми столове и табуретки; кушетка; масички от акациево дърво с декорирани плотове; резбовани ракли със заоблени капаци и скринове, съхраняващи чисти ленени кърпи; гърненца с помади и мехлеми, фиали с парфюми, с които Ипуе и Хаят да се мажат след къпане; всичките спретнато наредени върху изящна поставка. Амеротке се огледа. Нима наистина тук беше станало убийство? Той каза на другите да останат извън павилиона и покани вътре само Надиф. Шуфой охраняваше вратата от подслушвачи.

— Защо — обърна се Амеротке към шефа на полицията — мислите, че това е било убийство?

Съдията пристъпваше напред-назад. Беше ядосан, но същевременно се чувстваше и виновен, тъй като излизаше, че в името на спокойствието притиска Надиф да приеме, че тези два смъртни случая може да са резултат на злощастен инцидент. Пък и това действително не бе твърде правдоподобно.

Той замълча и се взря в Надиф. Началникът бе среден на ръст; надянал на лицето си маската на респекта, и само тези очи, остри и пълни с въпроси, издаваха истинското му настроение. Той стоеше изпънат, опипвайки окачения на врата си ланец, който обозначаваше поста му, и гривната на Меджай над лакътя на дясната му ръка, които проблясваха на светлината. Цветният пояс на талията му бе плътно пристегнат. В едната си ръка държеше бастунче, а в другата — бойния си колан. Амеротке не устоя на студения поглед на началника и се извърна. Надиф, той знаеше добре това, беше отличен офицер, гордостта на Меджай, строг, непреклонен и неподкупен, старателен, акуратен и ревностен. Амеротке затвори очи и си пое дълбоко дъх. Не трябваше да се дразни от него; той беше просто офицер, който си носи службата.

— Какво мислите за Хутеп и неговите стражи? — попита той, без да се обръща.

— Свестни войници — невъзмутимо и хладно отвърна Надиф. — Те бяха отлични служители в Меджай допреди няколко години, после напуснаха. Някога носеха пръстена и гривната на дясната си ръка; сега, като пенсионирани ветерани, ги носят на лявата, но аз се надявам, че са запазили почтеността си и са служили добре на Ипуе.

— Тогава защо — обърна се Амеротке — мислите, Надиф, че техният господар и господарката им са били убити тук, удавени в този басейн?

— Господарю съдия — Надиф пристъпи една крачка напред, — забелязвам, че сте ядосан, за което ви се извинявам. Нямам и най-малки доказателства или улики, които да подкрепят моята теза, освен едно нещо — той вдигна бастунчето си, насочвайки го към Амеротке. — Господарю съдия, аз просто не вярвам в подобни съвпадения.

— Кажете ми — Амеротке посочи към вратата, — когато пристигнахте тук, какво намерихте?

— На практика нищо: няколко ленени кърпи, отворени гърненца с благовонни масла, флакон със зехтин, лампа от онези, ароматните, които като горят, отделят парфюм. Телата бяха извадени от басейна и лежаха тук, на пода. Разпитах Санеб, стража, който ги бе намерил; той каза, че Хаят плувала в едната страна на басейна, а Ипуе — в другата.

— И какво? — попита Амеротке.

— Господарю съдия, да приемем, че по случайност на Хаят й е прилошало, или пък обратното — Ипуе е имал някакъв проблем. Единият щеше да скочи вътре и да отиде при другия, за да му окаже помощ, и отново по случайност, пак възниква инцидент, апоплектичен удар^[1] ли, не знам какво точно. Да го кажем направо, без заобикалки, господарю съдия, защо двете им тела не са плували заедно? Намерени са поотделно. Просто не вярвам, че двама души могат да умрат от инцидент, случайно, в един и същ момент, в един и същ басейн. Разбира се — сви рамене Надиф, — ако вие пишете до Божествената и докладвате, че е било инцидент, аз ще го приема за такъв. Но ви казвам това — той се приближи, — ако ме заведете в Храма на Птах и ме накарате да се закълна пред най-свещения му олтар, че това наистина е било инцидент, аз ще откажа. Господарю съдия, аз съм убеден, че Сет, Богът на убийството, е посетил този дом. Той се е промъкнал в този прекрасен рай и е навестил този басейн. Ипуе и Хаят са били убити.

— И все пак ние не знаем какво се е случило тук — отвърна му язвително Амеротке. — Най-доброто, което можем да направим, началник Надиф, е да опитаме да направим възстановка на събитията. И именно това възнамерявам да сторя.

Той потупа Надиф по рамото и излезе от павилиона. Слънцето вече прежуряше, затова каза на Шуфой да отвори слънчобрана, с който джуджето не се разделяше, после повика Хутеп и му нареди какво точно трябва да направи. Кушитът го погледна изумено:

— Сигурен ли сте, господарю?

Амеротке мълчаливо даде знак на хората на Хутеп да се приближат.

— Е — каза той, — всички вие сте били членове на Меджай някога, нали?

Всички кимнаха в съгласие.

— Някога сте носили пръстена и гривната на дясната си ръка; сега, като бивши полицаи, ги носите на лявата?

Те отново изсумтяха в знак на съгласие.

— Е, добре тогава, това, което искам от вас — продължи Амеротке, заслонил очи с ръка срещу слънцето, — е да направите възстановка на събитията, които са се случили тук. Двама от вас ще плуват в лотосовия басейн. Ти, Хутеп, и още един от хората ти ще се опитате да се прекачите през плета от трънки, без да бъдете забелязани. Останалите ще заемат същите наблюдателни позиции, на които са били вчера.

Най-напред това предизвика известно учудване и дори ги развесели малко. Надиф понечи да възрази, но Амеротке категорично вдигна ръка.

— Това е най-малкото, което можем да направим — заяви той. — Може да открием какво именно се е случило.

Амеротке седна на моравата под слънчобрана на Шуфой. Двама от стражите на Хутеп се съблякоха и без много подканяния се гмурнаха в басейна и заплуваха и запляскаха из него. Мабен и Мериет стояха на сянка в павилиона и наблюдаваха развитието на драмата. Най-сетне Амеротке бе успял да наложи някакъв ред. Двамата кушити от охраната, които плуваха в басейна, все повече се уморяваха, но продължаваха да чакат. Амеротке дочуваше как зад оградата Хутеп и Санеб се опитват да се изкачат по нея. Накрая вратата на дворчето се отвори и двамата със засрамени лица влязоха вътре.

— Господарю — Хутеп застана в единия край на басейна, вперил поглед в Амеротке, — това е невъзможно.

Съдията се изправи и заобиколи басейна.

— Какво искаш да кажеш с това „невъзможно“?

— Елате — отвърна Хутеп. — Ще ви покажа.

Излязоха през вратата и отидоха от другата страна на оградата до едно място, близо до ъгъла й. Хутеп кимна на Санеб, който направи опит да се изкачи; но при начина, по който оградата бе конструирана — като гъста решетка от преплетени клони, бе практически невъзможно да намери място, на което да закрепи крака си.

— Освен това е и бодлива — обясни Хутеп, — и тръните стърчат навсякъде, така че е невъзможно да се захванеш някъде с ръце. Господарю съдия, никой не би могъл да се прекачи през тази ограда.

— А ако някой би могъл — започна да разсъждава на глас Амеротке, — щеше да му се наложи да скочи от другата страна вътре, да изненада Ипуе и Хаят, после да ги убие, без да се вдигне тревога — той посочи към дърветата. — А преди това, за да се добере до оградата, е трябвало да се промъкне през тези дървета, без да бъде забелязан от никой от вас — Амеротке поклати глава. — Надиф — обърна се той към началника, — при условие че не намерите повече доказателства, случилото се може да се приеме като инцидент. — Той тръгна, но спря, защото чу остър звук на камбанка. Спря и погледна в посоката, от която идваше звънът. Надиф държеше малък ръчен звънец и енергично го разклащаше. Амеротке отиде до него.

— Камбанка от костенуркова черупка, господарю съдия.

Надиф обърна тъмнокафявата чашка и показа езичето на звънчето на Амеротке.

— Хаят винаги го носеше със себе си. Намерих го отстрани, до басейна. Тя беше доста властна и обичаше да звъни с тази камбанка, когато искаше да повика слугите. През този ден не е позвънила нито веднъж — Надиф приближи до него. — Помислете, господарю съдия — изсъска той свирепо, — две човешки същества умират внезапно, във водата, невъзможно! Ако Ипуе е получил удар, Хаят щеше да позвъни с камбанката. Ако Хаят е имала някакъв проблем, Ипуе щеше да направи същото или щеше да вика за помощ.

— Да приемем — язвително му отвърна Амеротке, — просто заради самия спор, че някой действително се е прекачил през тази ограда, макар че, за да успее, щеше да му е нужна стълба; щяха да скачат из басейна, да се измокрят, да се сборичкат, което щеше да се чуе и да вдигне тревога. Тогава камбанката със сигурност щеше да зазвъни — Амеротке поклати глава и се загледа към павилиона, където седеше Шуфой и се майтапеше с един от кушитите. — Санеб!

Младият кушит скочи на крака и бързо се отзова.

— Хутеп!

Капитанът на стражата, застанал близо до градинската порта, се присъедини към тях. Амеротке им даде знак да дойдат по-близо.

— Какво правихте сутринта, в която господарят ви е умрял?

Хутеп сви рамене:

— Както винаги, господарю съдия, бяхме заели позиции сред дърветата около оградата. Е, нали ги видяхте; та наблюдавахме и оградата и портата оттам. Колкото до останалото — той се захили стеснително, — ами пийвахме си бира и си бъбрехме. След като пийнахме, просто си подрямвахме и си почивахме. Все пак, господарю съдия, това беше оградата на моя стопанин, не някакъв самотен пост или военен лагер в Червените земи. Поотпуснахме се, не чувахме нищо нередно. Не видяхме никой да се върти наоколо. Едва когато Санеб отвори тази врата и влезе вътре в дворчето, едва тогава заподозряхме, че нещо не е наред.

— Господарю — Мабен и Мериет се приближиха припряно към тях, — какво ще кажете на Божествената?

— Какво мога да кажа? — иронично им отвърна Амеротке. — Преди да си тръгна, трябва да видя личните покои на Ипуе.

Мериет се съгласи. Тя поведе Амеротке към къщата и към стаите на Ипуе, намиращи се непосредствено зад централната зала. Амеротке бързо оцени богатството на търговеца: този разкошен сарай, състоящ се от една централна спалня с прилежащи към нея допълнителни стаи, използвани за архиви и складови помещения; освен това баня, тоалетна и всичко това изключително добре мебелирано и много чисто. Главното помещение, личната стая на Хаят и Ипуе, беше декорирана с вкус и подредена с изящно изработени и старателно подбрани мебели. Вниманието на Амеротке веднага бе привлечено от фреските по стените, които изобразяваха някакъв объркан свят, който сякаш бе обърнат с главата надолу; свят, в който магарета в жречески одежди извършваха жертвоприношения на боговете; котки вееха с ветрила на мишки по време на хранене и им сервираха храната или пък носеха мишлета, загърнати в шалове; лисици и чакали свиреха на гайди; усмихнати крокодили подръпваха струните на лютни; косове събираха смокини в кошници, а хипопотами гнездяха сред клоните на палмови дървета. Той внимателно огледа рисунките и си даде сметка, че има много общи неща с Ипуе. Мъртвият търговец явно се бе надсмивал над боговете и ритуалите на Озирис за пътуването към Далечния запад^[2]. Амеротке прехапа устни. Понякога той тайно признаваше пред съпругата си Норфрет, че приема тези истории за Сет, Амон, Ра, Хор, Хатор и за всички останали богове и богини просто за плод на човешкото въображение. Ипуе със сигурност бе вярвал в същото.

Амеротке се отдръпна от фреските и започна да изучава стаята в детайли. Нямаше нещо, което да не си е на мястото, нямаше нищо неподходящо, цялото помещение бе прекрасно декорирано и елегантно обзаведено. Ипуе и Хаят бяха живели спокоен и разкошен живот. Влезе в архивната стая — квадратно, варосано помещение с два прозореца високо в стената. Отвори ленените торби и започна да преравя записките. Денят напредваше. Шуфой нахлу и настоя да научи кога ще си тръгват. Амеротке промърмори някакво извинение, задълбочен в записките и кореспонденцията на Ипуе. Не намери нищо значимо: сметки от продажби, договори, покупки, цял куп сведения, показващи как Ипуе е разработвал пазарите на изток, развивайки богата и процъфтяваща търговия с Пунт и с островите във Великото зелено море. Едно нещо не му даваше мира — какво точно бе правил Ипуе преди четири години, когато бе изчезнала първата му съпруга. Амеротке повика обратно в стаята Мабен и Мериет и ги разпита подробно за датата, на която се предполага, че Ипуе е трябвало да отпътува за Мемфис. След известно затруднение те се сетиха и Амеротке се върна обратно при записките. Колкото повече напредваше в проучването, толкова по-дълбоко ставаше смущението, защото съгласно пътното му разписание, съставено въз основа на осъществените покупки и сключените договори по това време, Ипуе не беше пътувал по-далеч от Тива. Беше посетил Храма на Птах, както сочеше описът на разходите му, а след това бе отишъл в някаква къща, наречена от него Дом на удоволствието, много близо до пазара на скъпоценни камъни. Амеротке отново повика Мериет и Мабен и ги разпита най-подробно, изтъквайки новооткритата подробност, че съгласно дневниците си Ипуе изобщо не е пътувал до Мемфис. Двамата изглеждаха много смутени от откритието на Амеротке, макар той да подозираше, че всъщност са били наясно с този факт и са гледали на случая като на семеен скандал, ясно доказателство за женкарството на Ипуе.

— Това със сигурност доказва моята теза — Мериет разтри страните си; очите й блестяха от вълнение. — Ако Ипуе не е отишъл от Тива в Мемфис, защо е излъгал? Стоял е в града, за да се убеди, че жена му наистина е мъртва.

Амеротке не можеше да й отговори. Те излязоха и той продължи да претърсва внимателно стаята, но не намери нищо друго и реши да повика Надиф в централната зала, когато Мабен се втурна в стаята.

— Господарю Амеротке! — задъхано каза той. — Пратеник от Тива, от господаря Ени. Трябва да дойдете. Една от храмовите девойки, Хутепа, хесетката, бившата приятелка на Рекхет, е била намерена отровена.

— Кога? — попита Амеротке.

— Късно тази сутрин — отвърна Мабен. — Трябвало е да участва в ритуал в храма, но така и не се появила. Едва по-късно, когато слугинята отишла да провери защо, я намерили просната на пода в спалнята й. Господарю Амеротке, била е отровена. Самият Минакт донесе новината.

Амеротке се срещна с главния писар навън в градината под сянката на едно терпентиново дърво. Минакт изглеждаше много възбуден.

— Господарю Амеротке, чухте ли новината? Хутепа е мъртва.

— Тя беше приятелка на Рекхет, нали? — попита Амеротке.

Минакт изкриви лице в гримаса.

— Съгласно някои сведения късно снощи до стаята й е бил забелязан мъж, но заради множеството посетители в храма никой не му е обърнал внимание.

— Близки приятели ли бяха? — попита Амеротке.

Минакт сви рамене.

— Но защо точно той да я е отровил? — настоя Амеротке.

— Може би я е посетил, за да я помоли за помощ — предположи Минакт. — Може би тя му е отказала, затова е трябвало да умре? — Той кимна към къщата. — Господарю, моите извинения, май си имате достатъчно проблеми?

Амеротке се усмихна мрачно.

— Такъв е животът, нали, главни писарю? Едно зло никога не идва само.

Съдията помоли Минакт да изчака, върна се бързо в къщата и съобщи новината на Надиф и Шуфой. Те се сбогуваха с Мабен и Мериет, после си тръгнаха от Дома на златната лоза, поемайки пътя покрай Нил, който трябваше да ги отведе обратно в града през Лъвската врата. Амеротке вървеше забързано. Шуфой не спираше да бъбри и клюкарства, изгаряйки от нетърпение да разпита Минакт какво се е случило и какво предстои да се случи. Надиф си мълчеше и не даваше израз на мнението си, докато Минакт, щастлив, че е намерил сродна душа, отвръщаше на Шуфой с колкото е възможно повече клюки, сякаш бяха стари приятели.