Пол Дохърти
Отровителят от Птах (13)

Десета глава
Хемхем-и: боен вик

Докато Амеротке пристъпваше към дърветата, двете фигури махнаха качулките си. Съдията спря стъписан. Господарят Сененмут и Божествената стояха там и му се усмихваха. Той понечи да коленичи, но Хатусу щракна с пръсти и му даде знак да се приближи. Никога преди не я беше виждал в такава светлина: с негримирано лице, къса, сресана назад коса; но така беше не по-малко красива. Кожата й бе прозрачна, чиста, без нито едно петънце, сините й очи гледаха твърдо и пламенно, устните й бяха стиснати в тънка линия, сякаш бе разтревожена или ядосана от нещо.

— Ваши Сиятелства — в гласа на Амеротке имаше едва доловим оттенък на сарказъм, — посещението ви е напълно неочаквано, но елате, — заповядайте в моя дом.

Поведе ги към кабинета си. Шуфой донесе табуретки и попита искат ли нещо да пият или да хапнат. И Сененмут, и Хатусу поклатиха глави. Амеротке каза на Шуфой да затвори вратата и с помощта на Сененмут постави обратно капаците на прозорците и плътно ги затвори. Хатусу, седнала на стола на Амеротке, наблюдаваше и кимаше.

— Така е по-добре — промърмори тя. — Дойдохме тайно и това, което трябва да ти кажем — тя погледна предупредително към Шуфой, — трябва да остане тайна.

Тя кимна на Сененмут.

— Господарю съдия, известна ли ви е така наречената Къща на Хор Червеноокия?

— Разбира се, че ми е известна — Амеротке седна на една табуретка. — Уединено местенце, недалеч оттук. Построена е на собствена земя и е защитена от висока оградна стена. Носи името си от статуите на бога, издигнати на високи пилони от двете страни на входната врата. Някога е принадлежала на двореца, струва ми се.

— И все още принадлежи — отвърна Хатусу. — Използваме я за различни секретни цели. Господарю съдия, миналата нощ Марияну арестуваха Рекхет в Тива и сега го държим затворен там — тя се засмя на смайването на Амеротке. — Ще ви разкажа. Нека започна отначало. Получихме по началника Надиф изпратеното от вас съобщение, с което ни уведомявахте, че либийците са се свързали с Шурат и освен че са наели него, са прибягнали и до платените услуги на амеметите. А, между другото — усмихна се Хатусу, — приех условията на Шурат да получи исканото в замяна на помощта, която ни оказва. Е, значи, либийците дойдоха в Тива да подпишат мирен договор, но явно много им се иска да заловят Рекхет. Сега всеки от царския кръг, всеки член на моето правителство изпитва недоверие към тях. Те настояват на този мирен договор и демонстрират много съвестно намерение да спазват условията му: никакви нападения на търговци и прекупвачи, никакви набези срещу нашите гарнизони в различните оазиси, никакви рейдове по селата покрай Нил. Всичко това много ни радва. В същото време обаче либийците проявяват и голямо желание да продължат да развиват още повече своята търговия с мините покрай пътя на Хор в Синай. Ние обаче сме убедени, че има и нещо друго. Те не спират да твърдят, че нямат пръст в онези отравяния в храма. Изглежда, много настояват да докажат, че от тяхна страна няма никаква непочтеност, мошеничество или коварство, но с една дума, аз не им вярвам. Защо, питам аз, на Наратуша и на спътниците му толкова много им се иска да заловят Рекхет? Какво означава той за тях? Да не би да е избягал от затвора с тяхна помощ? Дали това не е причината да достигне до Тива така безпрепятствено?

— Има и нещо друго — добави Сененмут. — Божествената казва, че не е имало набези, не е имало убийства, не е имало нападения от страна на либийците — само че има едно изключение. Онзи ден изпратихме един кавалерийски отряд да патрулира в западните Червени земи. Предвождаше го ентусиазиран млад офицер, луда глава, младеж, изгарящ от желание да се докаже. Може да е навлязъл по-навътре, отколкото е трябвало, но да караме накратко с тази дълга история. Амеротке, ескадронът му не се завърна. Изпратихме съгледвачи и шпиони, но те не откриха никаква следа от него, никакви останки било от конете, било от хората, а пясъчните жители и пустинните скитници не съобщиха за нищо нередно. Но аз просто не вярвам, че кавалерийски отряд може ей така да се изпари в пустинната мараня, сякаш е преминал отвъд Далечния хоризонт. Е, в интерес на истината трябва да кажем, че отрядът явно е бил унищожен. Само либийците имат военната сила да сторят това. Само те имат възможността и средствата напълно да скрият телата, колесниците, конете…

— Вие сте убедени, че нашият отряд е открил нещо нередно и е бил изклан до крак?

— Да — отговори Сененмут. — Сигурно са били нападнати от засада, може би в някой оазис или пък в откритата пустиня, но до този момент не сме открили нищо.

— И наистина сте заловили Рекхет? — попита Амеротке.

— Ами — продължи Сененмут, — според нашите собствени шпиони, същите, които работят в Къщата на тайните, „Очите и Ушите на фараона“, някои добре познати нам амемети са били забелязани из града. Подозирам, Ваше Превъзходителство, че и вашата къща се следи най-внимателно. Царският дворец със сигурност е под наблюдение. Един от шпионите ни донесе, че около задната порта, Вратата на колесниците, се е навъртал Синезъбия — амемет, който е добре познат в Къщата на тайните. И тогава планът ни се оформи. Решихме да изиграем един театър, все едно че залавяме Рекхет. Един от нашите наемници, сириец, бе пратен в града да се настани в запусната бедняшка къща и да се държи като Рекхет, когато го арестуваме. Беше снабден с чанта с малки делвички, съдържащи безобиден прашец и отвари. Един отряд на Марияну бе пратен да го арестува. Наемникът ни си изигра ролята и след това бе доведен обратно в двореца.

— И, разбира се, амеметите не знаят нищичко за това?

— Да — заяви Хатусу с висок и внушителен глас, — Синезъбия видя, че войниците влачат мъжа, когото той взимаше за Рекхет, към двореца. По-късно днес ще види и как една малка кохорта го ескортира до Къщата на Хор Червеноокия. Ще види, че и ти влизаш вътре в тази къща — Хатусу сведе поглед, а гласът й вече не бе толкова сигурен. — Господарю съдия, знам, че искам голяма жертва от теб. Амеметите бързо ще научат, че Рекхет е в Къщата на Хор Червеноокия, охраняван само от малочислен ескорт, и че в момента е подложен на разпит от Негово превъзходителство Амеротке.

Съдията затвори очи. Той ясно осъзнаваше за какво го моли Хатусу.

— Амеметите никога не атакуват през деня — продължи обясненията й Сененмут. — Те са твърде предпазливи и благоразумни. През нощта обаче, уверен съм в това, ще нападнат Къщата на Хор Червеноокия. Те са твърдо решени да пипнат Рекхет и да го отвлекат, за което либийците ще им платят тлъста сума.

— Но това е крайно опасно! — гласът на Шуфой почти цвърчеше. — Амеметите ще убият моя господар!

— Има две причини да ви помолим за това — продължи безизразно Сененмут. — Първата: амеметите са истински мор и това ще бъде уникална възможност да ги унищожим.

— Как? — попита Амеротке.

— Не, първо ме изслушайте — поклати глава Сененмут. — Второ, ако амеметите атакуват, това ще бъде окончателното доказателство, че Рекхет знае нещо изключително важно. Ще се потвърдят подозренията ни, че нещо страшно и опасно за Египет се случва в западната пустиня.

— И после? — попита Амеротке.

— Ако е необходимо — отговори Хатусу, — ще дам пълна амнистия и опрощение на Рекхет, за да се предаде на милостта на фараонското правосъдие и да можем да разберем какво знае той.

— Споменахте за унищожаване на амеметите — каза Амеротке, — но, от друга страна, говорите за един съвсем малък отряд от войници…

— А — засмя се Хатусу, — това, което амеметите не знаят, е, че много по-рано днес изпратих наши тайни пратеници в гарнизоните край Тива. От най-ранните часове на тази сутрин, още преди луната да залезе, елитни части, Марияну, Накту-аа, сирийски лъконосци, кушити, войници — все хора, на които можем наистина да разчитаме, се придвижват един по един, невидими към Къщата на Хор Червеноокия. Командва ги генерал Омендап. Когато нощес амеметите атакуват, а аз съм сигурна, че ще го направят, ще бъдат нападнати от засада и избити.

— А също и моят господар — повтори Шуфой, — и аз!

— Има нещо друго, нали? — попита Амеротке.

Лицето на Сененмут остана все така безизразно, каменно и безстрастно. Хатусу обаче проявяваше леки признаци на нервност и притеснение.

— Да бъдем честни, господарю върховен съдия, Рекхет ме безпокои. Започнах да се съмнявам дали изобщо знаем истината за този човек. Предната нощ ни атакува в самото сърце на храма.

Хатусу накратко описа на Амеротке случката с отровения пред стаята й слуга.

— Амеротке — заговори отново Сененмут, след като Хатусу бе свършила, — не сме сигурни в либийците. Дали имат пръст в отравянията в храма? Имат ли вина за покушението срещу нас? Кой стои зад тези злодеяния? И освен това, защо Рекхет не е избягал в Мемфис или някъде другаде, по-далече? Преди всичко защо се е върнал обратно в Тива и е тръгнал пак по същите пътеки на злото, които доведоха до залавянето и осъждането му на доживотен затвор?

— А ти, господарю съдия — сурово прозвуча гласът на Хатусу, — стигна ли до нещо, което да ни отведе до разкриването на тези мистерии?

Амеротке поклати глава.

— А ще направиш ли това, за което те помолих?

Амеротке се втренчи в пода:

— Ще го направя при две условия. Първо, съпругата ми не бива в никакъв случай да научи какво ще се случи — той се обърна и намигна на Шуфой. — Второ, малки ми приятелю, ти не можеш да дойдеш. Трябва да останеш тук и да наглеждаш господарката Норфрет и синовете ми. Не се тревожи, аз ще бъда много добре защитен и охраняван. Ако амеметите нападнат, може би ще можем да научим нещо, което не знаем.

— И накрая — Сененмут махна с ръка около себе си, — ние сме тук с определена цел. Дойдохме дегизирани, за да заблудим не само амеметите, но и предателя, който е в нашето обкръжение, близо до нашите министри и съветници. Сигурно и вие предполагате, че сме отгледали такава змия в пазвата си, нали Амеротке?

— Имам някои подозрения. Либийците изглеждат твърде осведомени за важността на Рекхет.

— Аз съм убеден — отговори му Сененмут, — че те вече знаят, че Рекхет е приел самоличността на мемфиски търговец, който също работеше за мен — един от най-добрите ми шпиони в западната пустиня…

— Тези проблеми бяха обсъдени на съвещанията на Царския кръг — прекъсна го Хатусу, — но единственото друго място, на което ги споменахме, беше на срещата ни с висшите жреци на Птах вечерта след като тримата писари бяха отровени — тя се усмихна. — Или ти, Амеротке, или някой от тях е предателят. Стаята, в която обсъждахме всичко това, бе напълно обезопасена и изолирана срещу евентуално подслушване. Това може да означава само едно нещо… всъщност, цели три неща. Единият от тези свещеници може да е Рекхет — съмнявам се в това. Или му е съучастник — възможно е. Или по някакви свои нечестиви причини е предал Египет — Хатусу стана. — Няма да обсъждаме нищо повече с жреците на Птах, нито ще нощуваме в храма им, докато ти, Амеротке, не разрешиш тези загадки!

След като Хатусу и Сененмут си тръгнаха, Амеротке се приготви. Първите часове преминаха като сън. Той се присъедини към семейството си в прекрасната прохлада на градината, преструвайки се на разсеян, докато денят се изнизваше, игра сенет със синовете си, правеше се, че слуша Норфрет, която му разказваше каква нова перука си е купила. Шуфой бе изпратен в града с писмо за Хинкуи. Амеротке го инструктира да изчака за отговор и да не казва абсолютно нищо от това, което знае. След това съдията се върна в стаята си, за да си приготви малко багаж. Каза на Норфрет, че трябва да се види с господаря Сененмут по работа, свързана с Къщата на тайните. Норфрет не беше глупава, за да се остави да бъде подведена. Тя усети, че има нещо обезпокоително и внимателно изгледа съпруга си, а големите й, тъмни очи обливаха с тъга красивото й лице. В късния следобед Амеротке си взе нещата, целуна я и й каза, че е време да тръгва. Докато го придружаваше към вратата, тя не откъсваше поглед от него. На прага го хвана за китката:

— Сърце мое — прошепна тя думите на една поема, — лъжите тежат, а желанието ми е да бъда с теб във всичко.

— И ти си — пламенно й отговори Амеротке. Той я целуна по устните и се измъкна през полуотворената врата.

По някаква странна причина Амеротке чувстваше, че щом е извън дома си, е уязвим за всякакви дебнещи опасности и внезапни нападения, макар пътуването му към Къщата на Хор Червеноокия да не беше по-рисковано от обикновена разходка във вечерната прохлада. Когато пристигна там, всичко бе тихо и спокойно. Почука на главната входна врата и се огледа. Уличката зад него бе пуста, само един просяк енергично се чешеше по слабините. Когато Амеротке улови погледа му, мъжът спря, протегна ръка с нокти като на хищник, и с умоляващ ласкателен глас го заврънка за пари. Съдията се обърна. Повече от ясно му бе, че мъжът се преструва — беше дегизиран човек-скорпион, напълно способен да работи и да си изкарва прехраната. Амеротке чу, че резето се вдига и вратата зейна пред него, допускайки го в света на тайните.

Предполагаше се, че Къщата на Хор Червеноокия е пуста, но всъщност буренясалата градина бе натъпкана с бойци от елитните имперски части. Насядали на групи, те похапваха пикантно месо и си пийваха подсладена бира от големи кани. На Амеротке му се прииска да се ощипе. Сънуваше ли? Войниците до един бяха облечени за война, с кожени полички и ремъци през рамо; оръжията им бяха оставени до тях, цареше потискаща тишина. Никакъв шум или звук от разговор не издаваше присъствието им. Амеротке мина покрай тях и влезе в къщата. Вътре, в занемарена зала с колони се бяха настанили офицерите, също готови за битка. Амеротке разпозна Омендап, главнокомандващия на Хатусу. Висок, плещест и як мъжага, с обръснати лице и глава, лъщящи от зехтин. Той също бе облечен за битка: с кожени походни обуща; колосана, твърда поличка; яка от метални брънки и голям бронзов диск, пришит на гърдите на плътната му ленена риза. Омендап приветства Амеротке и го повика в ъгъла:

— Господарю съдия, Божествената каза, че ще дойдете. Какво мислите за нашите приготовления?

Амеротке се огледа:

— А затворникът?

Омендап отиде до вратата, сложи пръсти в устата си и остро изсвири. Малко след това четирима от Марияну, въоръжени до зъби, доведоха мъж с черна коса, рошава брада и мустаци. Съдията му нареди да седне на една табуретка.

— Божествената избра теб — започна Амеротке, давайки си сметка, че Омендап е застанал зад гърба му. — Тази нощ амеметите ще дойдат. Целта им ще бъде да те хванат. Враговете ще бъдат мъже като теб, бивши войници. Но каквото и да се случи — той хвърли поглед през рамо към Омендап, — не трябва да се оставяш да те заловят жив. Ще направим всичко, всичко възможно, за да те защитим — той протегна ръка. Наемникът я сграбчи, вдигна я и целуна китката на Амеротке.

— Господарю съдия — меко му отговори човекът, — Божествената ми показа лицето си и ми се усмихна — той се захили, поглеждайки красноречиво към генерал Омендап. — Не мисля, че амеметите ще могат да ме докопат.

Амеротке прекара остатъка от деня в малка стаичка в задната част на запуснатата, разнебитена къща. Шуфой, за да се поддържа цялата измама, пристигна с пакет храна, увита внимателно в ленена кърпа от Норфрет. Съдията седна на възглавница, облегна гръб на ронещата се стена и се захвана с пресния хляб и маслините. Шуфой приклекна до него:

— Призрачна къща! — промърмори той. — Като гледаш отвън, господарю, можеш да си помислиш, че мястото е съвсем пусто, но само щом влезеш през вратата, между дърветата, олеле…

Амеротке се засмя.

— Омендап се страхува, че някой амеметски шпионин може да се прекачи през стената — каза той, — за да провери дали няма засада. Затова нареди на отрядите да застанат дълбоко навътре сред дърветата, със стриктни инструкции да останат незабелязани — той поклати глава. — Жал ми е за тях. Щат не щат, трябва дори да се облекчават на място, да ядат каквото има и да понасят дневната жега.

— Сурово, но благоразумно разпореждане — Шуфой се самообслужи с резен плод. — Докато идвах насам, забелязах двама просяци…

— Амемети?

— Безспорно. Единият прилича на маймуна, другият постоянно си драпа чатала! Просяците имат специфичен поглед, изражение и стойка. Тези двамата несъмнено са амеметски съгледвачи.

— Добре — каза Амеротке, — нека да стоят там, да гледат и да видят това, което трябва да видят, като мираж в пустинята: зле охранявана къща, която лесно може да бъде атакувана, щом мракът падне.

— В безопасност ли ще бъдеш, господарю?

— Шуфой, Шуфой — наведе се напред Амеротке, — и ти, и аз знаем, че всеки път, когато разследваме някоя внезапна, неочаквана и мистериозна смърт или вървим по улиците на Некропола, гибелта като сянка се притайва недалеч зад нас. Това тук с нищо не е по-различно. Както ти каза обаче, градините на тази къща са претъпкани с войници. Не аз, а амеметите ще бъдат нападнати от засада. Шуфой, и преди сме си имали работа с тези убийци. Господарят Сененмут е прав. Тази нощ можем да нанесем такъв удар, че след това ще им трябва много, много време, за да се съвземат.

— А отравянията, мистериозните смъртни случаи?

— Въртях ги и оттук и оттам, пробвах най-различни пътища, за да стигна до истината, но всеки един се оказваше задънен. Всичките ми опити да стигна до някакво решение се оказаха безплодни. Трябва да има някакъв друг път, отговорът трябва да е някъде другаде — той се протегна и стисна ръката на Шуфой. — Само не се издавай! Не позволявай Норфрет да се тревожи. Предай моята любов на съпругата и на синовете ми. О, и между другото — Амеротке бръкна в диплите на тогата си и извади малък свитък, — преди да се върнеш у дома, отиди в Храма на Птах, издири жреца Хинкуи отново и му дай това. Предай му молбата ми да го проучи най-внимателно и когато е готов, да прати отговор, който трябва да ми бъде предаден лично.

Шуфой още веднъж стисна ръката на своя господар. Когато излезе, Амеротке поспа малко, после се върна към разсъжденията си върху мистериите, с които се бе сблъскал, но беше неспокоен и нервен, не го свърташе на едно място и нямаше никакъв напредък. Когато слънцето се наклони към залез, почувства, че напрежението му намалява. Омендап го бе инструктирал в никакъв случай да не напуска стаята си, но щом падна мракът, той се присъедини към наемника на терасата на покрива, за да хапнат и да си поговорят в светлината на лампите, за които бе сигурен, че може да се забележат далеч зад стените. Храната бе сервирана от военен готвач: твърд хляб, сушено месо, плодове и възгорчиво вино. Въпреки всичко наемникът се оказа много приятен събеседник. Заяви, че храната е по-добра от тази, която се предлага във войнишките казарми, и в отговор на любезните въпроси на Амеротке му разказа, че произхожда от семейство, притежаващо малка фермичка в Делтата. Забавляваше съдията с истории за морските хора, за обичаите и нравите им, за ненаситната им алчност за злато, сребро и скъпоценни камъни.

— Фермата ни не можеше да издържа повече от един човек — усмихна се той, — така че аз постъпих в армията и отбивах службата си покрай Пътя на Хор. След това си взех възнаграждението и напуснах. Ожених се, но жена ми почина при раждане. Реших да продам земята си…

После той се впусна да разказва за службата си на военен кораб по Великото зелено море и за участието си в една настървена гонитба на вражеска галера до някакъв остров, далеч навътре в открито море.

— Морските хора издърпаха кораба си на брега и се оттеглиха навътре в сушата — разказваше той. — Капитанът ни нареди на нас, моряците, да ги последваме. Това беше истински кошмар! Струваше ми се, че сме влезли в ада. Гъстата растителност беше много опасна, почти непроходима, да не говорим пък за капаните, които горските хора ни бяха заложили: свличащи се камъни, които рухваха само с побутване на едно камъче; дълбоки ями, по чиито дъна бяха набучени заострени колове. Но най-лошото от всичко бе на брега. Бяха скрили хиляди малки тръни под пясъка.

— Значи здраво сте си изболи краката? — попита го Амеротке.

— Да, но истинската опасност беше в това, че върховете на тези трънчета бяха плътно покрити с човешки изпражнения. По-късно лекарят ни обясни колко смъртоносни са подобни неща. Онези от нашите хора, които се издраскаха, първо си мислеха, че това е просто някаква дребна, досадна гадост, която не представлява нищо в сравнение с удар от кривак или промушване с кинжал. Едва по-късно дълбоката инфекция се разрази и вече бе твърде късно за тях.

Амеротке кимна разбиращо. Беше чувал за използването на такива капани: прости, примитивни, но абсолютно смъртоносни. Един военен лекар веднъж му беше казал, че човешките изпражнения са една от най-опасните отрови и могат да причинят много дълбока инфекция на човешкия организъм.

— Нали разбирате — продължи наемникът, — връхчето влиза навътре, прорязва кожата и потича кръв. Раненият може и да отиде на лекар, който ще промие и ще превърже раната, но инфекцията вече е започнала да действа. Едва по-късно, чак след два-три дни, жертвата осъзнава, че има нещо нередно. Понякога е възможно раничката да се отвори и прочисти, но в повечето случаи, които аз лично видях, хората мряха като мухи, със силна треска, само от едно просто убождане по ходилото, представете си…

Той се канеше да започне друга история, но в този миг небето над тях се раздра от огнена стрела, проблясваща през тъмнината.

— Започна се — промърмори Амеротке. — Да слизаме долу.

 

 

Синезъбия наблюдаваше полета на огнената стрела през нощния мрак. Той предвождаше своя отряд от десет души, бивши членове на царската армия. Още двадесет такива обикаляха Къщата на Хор Червеноокия. Те бяха ресту, нощни съгледвачи. Амеметските главатари наредиха на двеста от хората си да заобиколят и да изкачат стената, като пометат всяка съпротива по пътя си; да заловят пленника и дори да вземат за заложник съдията Амеротке. Подобна перспектива много се нравеше на тарторите на тези убийци. Това щеше да бъде публично доказателство за тяхното могъщество, ясен знак към всички други твари, които се таяха в Амдуат на Тива, знак, че амеметите са истинските господари, способни да направят за посмешище дори силата на фараона. Синезъбия се успокои и за сетен път си повтори, че това ще бъде една лесна задача. Амеметските шпиони бяха съобщили за незначителна или никаква активност в къщата или около нея. Единственият посетител беше онзи дребосък, джуджето Шуфой, помощникът на Амеротке, който вече си бе заминал. Тръгването му разочарова Синезъбия. Ако, освен Амеротке, заловяха и Шуфой, след това можеха да го продадат на търговците по Нил. Те винаги се оглеждаха за някой изрод и бяха готови да платят добра цена, за да го препродадат още по-скъпо в делтата или отвъд четирите прага.

Е, добре! Синезъбия се обърна и се стрелна през тъмнината. Хората му седяха нащрек, готови за ръкопашен бой, лицата и телата им лъщяха от евтин зехтин, на гърбовете им висяха щитове; ятагани, бойни ками и кинжали проблясваха в ръцете им. Когато Синезъбия се изправи в половин ръст, втора огнена стрела озари небето.

— Сега! — изсъска той.

Те притичаха през дърветата до местата, където на стената бяха облегнати леки, импровизирани стълби от дълги греди с наковани по тях напречни колчета за стъпала. Синезъбия успяваше да наблюдава тъмните силуети от лявата и от дясната си страна. Стената беше изкачена и всички наскачаха в сенките долу. Нямаше да имат нужда от стълби, за да си тръгнат. Скоро тази къща щеше падне в ръцете им и те щяха да я завладеят изцяло. Синезъбия събра хората си и затича с тях, за да се присъединят към останалите, стичащи се край пътеката, която водеше към главната врата с колонната галерия. Разпръснаха се, бързайки да обградят къщата, но в този миг изсвирване на рог разкъса тишината. Зейнаха прозорци и в тъмнината над главите им се изсипа дъжд от стрели. Синезъбия чу втори сигнал на рог зад себе си. Обърна се бързо и застина от ужас. Войници се придвижваха към тях в дъгообразен строй. Навсякъде около него хората му падаха покосени, пронизани от стрелите, които ги застигаха в гърба или в гърдите. От прозорците хвърляха факли за по-добро осветление. Засада! Единственият им шанс беше да си проправят път за отстъпление с бой. Всички планове за залавяне на пленника бързо бяха забравени. Синезъбия съзнаваше, че имперските войски няма да проявят милост. Амеметският капитан даде сигнал за контраатака, но щурмът бе напразен: групата му се разпокъса и хората му бяха обградени. Синезъбия махаше свирепо с меча си, но не задълго. Силен удар встрани по главата го повали в безсъзнание.

 

 

Амеротке чуваше ужасното дрънчене на оръжията, писъците и виковете, пронизващи мрака. Двамата с наемника се бяха прислонили в една стаичка в задната част на къщата, чиито прозорци бяха предпазени от солидни решетки и здраво залостени масивни капаци на прозорците, охранявани от внимателно подбраните членове на отряда, който караулеше и пред вратата. Амеротке седеше, облегнат на стената, със затворени очи. Страховитият грохот на битката отекваше из цялата къща. Един писък, по-силен от другите, го стресна толкова, че той подскочи; после изведнъж стана тихо, врявата от битката секна. Чуха се стъпки и гласове на войници. Вратата се отключи и светлината на факлите отпред го заслепи. Омендап прекрачи вътре, хванал в дясната си ръка извит кнопеш, окървавен до дръжката. Той го хвърли в нозете на Амеротке.

— Свърши се. По-добре е да дойдете — той се обърна към наемника, който понечи да скочи на крака. — Не, не ти. Не искам амеметите да разберат, че са били измамени, просто за всеки случай. Може би един-двама са успели да избягат и се притайват между дърветата.

Фасадата на къщата бе ярко осветена от пламъците на факлите; няколко недогорели главни все още проблясваха на земята, където бяха хвърлени преди малко. Други, току-що запалени, бяха привързани на дълги пръти, забити в земята, или ги държаха потящи се наемници, които наблюдаваха оцелелите амемети, строени в редица пред галерията с колоните. От време на време нечий писък отекваше иззад дърветата, докато Марияну и Накту-аа претърсваха района за оцелели и ги избиваха. Мъртвите и ранените египтяни бяха вдигнати на носилки и занесени в полевата морга и в лазарета, разположени зад къщата. Амеметите, които бяха ранени твърде лошо, за да бъдат разпитвани, бяха извлечени за краката и доведени до редицата от колове, пригодени от стълбите, които сами бяха поставили на стените. На Амеротке стомахът му се присви, когато започнаха да набиват пленниците на тях. Амеметите, съблечени голи, бяха вдигани от нубийски лъконосци и набучвани надолу върху изострения като бръснач връх. Черните силуети се гърчеха френетично в тъмнината, а писъците от агонията им пронизваха нощта.

— Това необходимо ли е? — Амеротке се обърна и повърна. Известно време постоя облегнат на една от колоните, като се опитваше да овладее стомаха си. После избърса уста с опакото на ръката си. Още и още страховити писъци се надигаха и кънтяха, заглушавайки стихващите стонове на тези, които бяха набучени първи на коловете и вече се предаваха на смъртта.

— Генерал Омендап! — ядосано каза Амеротке.

Генералът, в чийто поглед все още се четеше свирепостта на кръвожадната битка, развълнувано обикаляше наоколо, а офицерите му се трупаха край него.

— Да, необходимо е — Омендап посочи към редицата затворници, чиито ръце и крака вече бяха оковани. — Те нарушиха мира на фараона. А и стига да имаха възможност, щяха да ни причинят много повече злина. Тези пленници, които се държат на краката си, трябва да бъдат разпитани — той мушна Амеротке в гърдите. — От вас.

Съдията ядосано отблъсна ръката му.

— От вас — натъртено повтори Омендап.

Амеротке издържа погледа му, макар точно в този момент да отекна още един сърцераздирателен вик, идващ откъм групата на пленниците, които набучваха на колове.

— Достатъчно! — изсъска Амеротке. — Аз съм приятел на фараона.

Омендап премигна и избърса потта си.

— Освен това — продължи Амеротке, — те трябва да бъдат надлежно разследвани и изправени на подобаващ процес, може би дори пред военен трибунал.

— Те са твърде лошо ранени, за да бъдат от полза — язвително отвърна Омендап.

— Тогава, в името на господарите на светлината — прошепна Амеротке, — убийте ги бързо!

Омендап го изгледа така, сякаш бе готов да откаже, но след това кимна в знак на съгласие и извика един от офицерите, за да му нареди да приведе в изпълнение новата команда.

Амеротке мина покрай рампата. Набучените на коловете мъже вече бяха притихнали, дочуваха се само случайни стенания. И изведнъж се разнесоха нови, ужасяващи гъргорещи звуци, защото войниците на Омендап започнаха да режат гърлата на останалите ранени врагове. Той мина нататък към редицата на окованите амемети. Независимо от раните и контузиите, както и от тежките вериги около китките и глезените им, те все още изглеждаха свирепи. Докато вървеше, той изучаваше грубите и сурови белязани лица, телата, плувнали в пот, кръв и евтино олио. Бяха облечени в най-причудлива сбирщина от животински кожи: леопардови мантии, вълчи елеци, чакалови пелерини, хиенови плащове. Очите им мъртвешки се взираха в него от жестоките им лица.

„Наемници, помисли си Амеротке, войници, щедро заплатени наистина, но все пак си остават само изпълнители на заповедите, не ги издават те.“ Съдията спря:

— Кой от вас — извика той на жаргона на бордеите, наречието лингва франка на крайбрежието, — е главатарят?

Спря пред един амемет, който се държеше за ранената глава: грозно лице, счупен нос, напукана и белязана уста, но очите му бяха светли; дори леко шеговити, помисли си Амеротке.

— Името ти? — попита Амеротке.

— Синезъбия — прошепна амеметът.

Съдията съзря проблясък на надежда в тези хитри и проницателни очи. Той заговори бързо:

— Амнистия?

— Амнистия за какво?

— За името на твоя главатар.

— Господарю, не съм аз.

— Но знаеш кой е той и не искаш да умреш.

— Никой не иска, господарю.

— Пълна амнистия — повтори Амеротке, — твоето оръжие, малко сребро. Трябва да напуснеш Тива и никога да не се връщаш. — Той посочи към коловете с набитите на тях тела. — Или ще бъдеш незабавно набучен.

— Мълчи! — надигна се глас някъде отдалече в редицата. — Не нарушавай клетвата си!

Амеметите се размърдаха неспокойно и веригите им задрънчаха. Омендап и офицерите му бързо отидоха при тях. Без да откъсва поглед от втренчените очи на Синезъбия, Амеротке вдигна ръка.

— Генерале, този мъж възнамерява да спаси живота си.

— Аз не мога да… — възрази Омендап.

— Но аз мога! — Амеротке се обърна и открито изгледа генерала в лицето. — Божествената иска информация. Синезъбия ще ни я даде, нали?

— Ще спазите ли обещанието си?

— Кълна се във везните на Маат, Богинята на истината, на която служа.

Синезъбия вдигна окованите си ръце. Амеротке нареди да му махнат веригите. След като бе освободен, амеметът, предпазван от Омендап и Амеротке, тръгна покрай редицата войници, масажирайки китките си. Спря пред един друг пленник с плешива глава и грозно лице, наподобяващо граблива птица, и го посочи, после отстъпи, защото мъжът се хвърли срещу него. Охраната мигновено го сграбчи.

Синезъбия го посочи отново:

— Лешояда! Той е главатарят ни.

— Лъжец! — изкрещя мъжът.

— Доведете го! — нареди Амеротке. — И него! — Съдията се усмихна на тревогата, проблеснала в очите на Синезъбия. — Не се плаши, войнико, аз спазвам обещанията си. Просто искам да се уверя, че си ни казал истината.

Лешояда бе развързан и двамата амемети, солидно охранявани, бяха доведени в къщата и поставени на колене пред подиума, а върху възглавниците, подредени на него, се настаниха Амеротке и Омендап. Амеротке нареди да дадат по чаша вино на двамата пленници. Те го изпиха лакомо, като от време навреме хвърляха по едно око през рамо към редицата Накту-аа, които ги водеше.

— Ти си водачът? — Амеротке насочи пръст към Лешояда. — Ти си амеметският главатар, нали?

Лешояда се огледа, облизвайки устни. Беше загубил враждебното си изражение и Амеротке виждаше, че вече е преценил бъдещето и е решил кой път да избере.

— Не съм главатарят — отговори Лешояда, — но съм капитан — добави бързо, — на стотня. Член съм на съвета на амеметите.

— Много добре — каза Амеротке, — няма да бъдеш набучен на кол.

Лешояда разкопча вълнения си плащ и избърса потта от врата си, а дълбоко врязаните му очи излъчваха лека уплаха.

— Все пак ще умреш — нехайно добави Амеротке. — Нали, генерале?

— Погребан жив в Червените земи! — с наслада заяви Омендап. — Да, подобаваща участ за капитан на стотня!

— Искаш ли да живееш? — меко го попита Амеротке. — Наричат те Лешояда. Не би ли искал да разпериш криле и да полетиш на север към Мемфис, или може би да се присъединиш към твоите либийски приятели в западната пустиня? — Той забеляза бързата промяна в очите на мъжа. — Това, което искам, е информация.

— Моят живот? — Лешояда посочи към Синезъбия. — Живот, малко сребро, моето оръжие. Ще полетя от Тива, господарю съдия, до където вие искате. Ще ви кажа всичко, което желаете, при две условия.

— Няма да има условия! — отсече Омендап. — Само милост.

— Две неща — отговори Лешояда. — Първо, ще ви кажа всичко, което знам, и ще получа моя живот като проява на милост. Второ, онези мъже там, навън…

— Те са пленници — безмилостно каза Омендап.

— … в каменните кариери, а не набучени на кол, погребани живи или екзекутирани публично.

Амеротке хвърли бърз поглед на Омендап, който кимна.

— Съгласен — каза съдията, — но това зависи от песента, която ще ни изпееш! Хайде сега — той се наклони, — договарял ли си се с Наратуша, либийския главнокомандващ?

Лешояда поклати глава:

— Не с него, а с Темеу, младежа. Има татуировка ей тук, от лявата страна на лицето и на дясната ръка. Лилия на ръката и змия на лицето, в синьо и червено.

Амеротке кимна. Спомняше си, че е виждал Темеу два пъти, на храмовата церемония и после, когато заедно с Минакт бяха посетили либийците.

— Първо, откъде мога да съм сигурен — Омендап постави ръка на рамото на Амеротке, за да го спре за миг, — че някои от хората ти тази нощ не са се промъкнали обратно през стената?

— Не мисля, че някой е успял — отговори Лешояда.

— Нито пък аз — подигравателно каза Омендап. — А дори и да беше така, щеше да се натъкне на втория обръч. О, да, още много отряди чакат отвън. Знаехме всичко за плановете ви.

Лешояда цъкна с език с раздразнение.

— Ти ни доведе тук — Синезъбия сръга Лешояда, който щеше да му отвърне много ядосано, ако един от Накту-аа не се бе намесил.

— Кажи ни какво точно се случи — отсече Омендап.

— Преди около две луни — монотонно започна да разказва Лешояда — господарите ми, старейшините на нашия съвет, получиха съобщение от либийците с поръчка да организираме бягството на затворника, известен като Рекхет, от Оазиса на горчивия хляб. Ние, разбира се — изломоти той, — знаехме за изпадналия в немилост жрец-лечител, виновен за смъртта на толкова много хора в Тива. Всъщност — жестокото му лице се сгърчи в гадна усмивка, — старейшините на съвета нямаха търпение сами да говорят с човека, който можеше да причини толкова много смърт и така свободно да я разпростре из целия град. Във всеки случай получихме парите си и сключихме договор: половината от златото беше платено веднага, а останалото трябваше да ни дадат, когато Рекхет избяга. Наехме пясъчни жители, които търгуват надалече из Червените земи, за да посетят затвора и да доставят необходимите принадлежности за бягството.

— Които бяха?

Лешояда вдигна вежди:

— Нож, съд за вода, сандали, роба срещу слънцето, малко пари и карта, описваща местонахождението на кладенци и оазиси.

— И вие направихте това?

— Да — гордо продължи Лешояда. — Ние го направихме.

— Защо либийците не го направиха сами? — попита Амеротке. — Те имат военни патрули; техните племена скитат из Червените земи.

— Подозирам, че не са искали да се забъркват пряко, да не би да се открие, че са имали пръст в тази работа.

— Да, да — съгласи се Омендап, — този начин на действие е типичен за тях. Какво стана после?

— Рекхет избяга. Либийците обаче бяха изненадани. Той беше много дързък и смел. Успя да се изплъзне на либийските патрули, но бе заловен от пясъчните жители, които плячкосваха наоколо. Те пък на свой ред бяха нападнати от египетски кавалерийски ескадрон и това — сви рамене Лешояда — беше последното, което чухме за него, поне за известно време…

— И? — настоя Амеротке.

— Ами, либийците пристигнаха в Тива. След отравянията по време на храмовата церемония получихме нова поръчка — да намерим избягалия затворник. Възнаграждението ни щеше да бъде много щедро. — Той отново сви рамене. — Така че ние се опитахме.

— И се провалихте — намеси се Омендап. — Старейшините от амеметския съвет сигурно са се чудили защо за един избягал затворник се предлагат толкова много злато, сребро и скъпоценни камъни.

Лешояда се размърда притеснено. Той облизваше устни, примигваше и гледаше уплашено Амеротке.

— Имам своя живот, а ще имам ли и злато?

— Сребро — отвърна Амеротке. — Добрият генерал тук ще ти го даде. Сега… — той се напрегна. Бяха стигнали до точка, която той обикновено наричаше кръстопът на пътя на истината. — Само една лъжа — гласът му стана суров, — и ще умреш на кола!

— Ние… Аз… — Лешояда очевидно избираше пътя си. — Ние се срещнахме с Темеу, либийския дипломат, в Къщата на вечерната звезда, една кръчма в Некропола. Той дойде дегизиран, както и ние самите, и отново настоя да издирим Рекхет. Направихме сделката. Той ни осведоми, че те са наели и други да свършат същата задача. Шурат! — Лешояда изсъска името му. — Настояхме, че подобна задача е трудна и много опасна. Меджаите, имперските отряди, „Очите“ и „ушите“ на фараона от Къщата на тайните, да не говорим за Шурат, също издирваха отровителя. Либиецът подчерта, че ще платят извънредно щедро на този, който успее. Попитахме защо им е толкова необходим този тип. Той отговори, че животът е променлив като посоката на вятъра. Обясни ни, че са получили подкуп от един от египетските богаташи, за да освободят затворника.

— Каза ли от кого?

— Да — саркастично каза Лешояда, — богатият търговец, който намери смъртта си в своя собствен лотосов басейн.

— Ипуе?

— Същият.

— Какво доказателство ти посочи той за това? Имам предвид — Амеротке разпери ръце, — либийците могат чисто и просто да мамят, защото са злонамерени.

— Подкупът бил придружен с картуша на Ипуе, неговия личен печат. Темеу ни го показа.

Амеротке изумено се втренчи в Омендап, който му отвърна с безмълвно изумление.

— Знаеха ли либийците защо Ипуе е искал да залови Рекхет?

— Не — Лешояда се ухили, наслаждавайки се на изненадата, която бе предизвикал. — Ипуе предрекъл на либийците, че ако Рекхет бъде освободен от затворническия оазис, либийците не само ще бъдат възнаградени със скъпоценни камъни, а и ще станат свидетели на събитие, което публично ще унижи Египет.

— Отравянето на тримата писари ли?

— Ами то се сбъдна — саркастично отговори Лешояда.

— Но Ипуе умря в същия ден, в който бяха отровени тримата писари — Амеротке се приведе. — Вие имате ли пръст в тази работа?

— Не.

— Но вие сте се срещали с Темеу в Къщата на вечерната звезда след отравянето на тримата писари и смъртта на Ипуе.

— Разбира се, няколко пъти.

— Но Ипуе — засмя се Амеротке — повече не се е нуждаел от Рекхет.

— Наистина, така е, но либийците със сигурност се нуждаеха.

— Казаха ли защо?

— Да го задържим — натърти Лешояда, — за това настояваха те. Той трябваше да бъде заловен жив, не им бе нужен трупът му, но така и не казаха защо. Господарю съдия, това не беше наша работа, защо да ни казват?

Амеротке се протегна.

— Либийците, изглежда, разполагат с много информация за Рекхет.

— Може би са я получили от Ипуе.

Амеротке се усмихна на внезапната промяна в погледа на Лешояда.

— Но ти не мислиш така, нали? Какво знаеш, Лешояде? Мисли за свободата, за куртизанките, които те очакват в Мемфис, за чашите с вино, за прясното месо, за края на всичко това. Хайде, това е, което е от значение за теб, нали?

— Темеу — Лешояда прочисти гърлото си, — изглежда, наистина е много осведомен. Той е много красив — амеметът мазно се ухили, — ако, разбира се, си падаш по тези работи. Изглежда, че се е сближил с един от главните жреци на Птах. — Той сви рамене. — Но това са само догадки, предположения. Кълна се, че не мога да ви кажа нищо повече.

Амеротке се обърна към Синезъбия, който се държеше за контузената глава.

— Има ли още нещо? — попита той.

— Не, господарю съдия, освен…

— Освен какво?

— Как разбрахте, че ще дойдем?

Амеротке се ухили:

— Как разбираш кога ще се разрази буря? — после сам отговори на въпроса си. — Когато небесата надвиснат, мрачни и тъмни. Ние търсим сигнали и ги намираме.

— Старейшините на съвета няма да забравят това — каза Синезъбия. — Те не са приключили с вас, господарю съдия.

— А — прошепна Амеротке — както и господарката Маат знае, аз със сигурност не съм приключил с тях. Има ли още нещо?

Двамата пленници поклатиха глави. Амеротке ги гледаше изпитателно. Годините на разследвания и разпити в съда бяха изострили инстинкта му. Чувстваше, че двамата амемети са му казали всичко, което знаят, макар той да не можеше да го проумее много-много.

— Генерал Омендап, снабдете двамата с пропуски. Оръжията им, дрехи, малко храна и вода, по половин ону^[1] сребро и по половин — злато. До един час трябва да са заминали — Амеротке вдигна ръка. — И кълна се, че ако още веднъж попаднат пред погледа ми, ще бъде за последен път.