Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Позитронният човек (9)

9

Сър продължи да недоволства. Не намираше причина да се радва на съдебното решение и принуди Ендрю и Малката Мис добре да го осъзнаят.

Скоро след като решението влезе в сила, Ендрю дойде при него:

— Сър, приготвих ви чека.

— За какъв чек говориш?

— За всички средства от сметката на моята корпорация. Обещах да ви ги изплатя, Сър, като цена за свободата, която ми дадохте.

— Никога не съм ти давал свободата! — сопна му се Сър. — Ти просто си я взе!

От острия му глас Ендрю се почувства почти като при късо съединение.

— Татко… — предупредително се намеси Малката Мис.

Увит с одеяло, макар че бе най-топлия ден от лятото, Сър седеше в дълбокото кресло. Озъби се на дъщеря си, но продължи малко по-примирително:

— Добре, Ендрю. Ти си искаше свободата, каквото и да означава тя за теб и аз не се противопоставих. Да предположим, че това може да се тълкува и като подкрепа за твоя иск. Е, значи смятай, че е така. И сега си свободен. Моите поздравления, Ендрю.

— Искам и да платя, както обещах.

В очите на Сър блесна напомняне за предишния огън.

— Ендрю, не ти искам проклетите пари!

— Сър, ние се споразумяхме.

— Споразумяхме ли се? И за какво? Знаеш, че никога не съм се споразумявал за нищо… Виж какво, Ендрю, ще взема този чек от тебе, ако това е единственият начин наистина да се почувстваш свободен. Но мисля, че идеята е нелепа. Аз съм богат старец и не ми остава много да живея и ако ме принудиш да взема парите, просто ще ги дам за благотворителност. Ще ги дам на Дома за роботи-сираци, ако има такъв. Или ще основа, ако няма. — Той се засмя с тънък безрадостен смях. Нито Ендрю, нито Малката Мис се присъединиха. — Но теб не те интересува, нали? Искаш само да дадеш парите. Много добре, Ендрю. Дай сега чека.

— Благодаря, Сър.

И подаде чека на стареца.

Сър го погледна, обърна го два-три пъти, докато отслабналото му зрение определи коя страна гледа.

— Ендрю, ти наистина си натрупал доста голямо богатство. Манди, ще ми дадеш ли писалка?

Ръката на Сър трепереше, когато я взе, но щом започна да пише на обратната страна на чека, почеркът беше дързък и твърд, ред след ред, много по-дълъг текст от обичайното потвърждение за получаване. Прочете написаното и кимна. Върна чека на Ендрю.

Сър беше потвърдил чека:

Джералд Мартин, получих сумата като цялостно заплащане за свободата на робота Ендрю NDR-J13 Мартин, съгласно съдебното решение.

Беше отделил следващия текст с черта:

Да се изплати на Ендрю Мартин като премия за изключителните му услуги, извършени по време на службата му тук. Потвърждението му за получаването на чека да се смята за неотменимо съгласие да приеме премията.

Джералд Мартин

— Така приемливо ли е за тебе, Ендрю? — попита Сър.

Ендрю се поколеба. Показа чека на Малката Мис, тя прочете написаното и сви рамене.

— Сър, вие не ми оставяте възможност за избор.

— Точно така. Харесва ми нещата да се уреждат по този начин. Сега сгъни чека и си го пъхни в джоба… не, нямаш джобове, нали? Добре де, сложи го някъде. Запази си го за спомен от мен. И не искам повече да чувам за него. — Сър изгледа предизвикателно Ендрю и Малката Мис. — Така. Значи приключихме. И сега си подобаващо и истински свободен, прав ли съм? Много добре. Много добре. Отсега нататък можеш да си избираш работата в тази къща и да я вършиш както пожелаеш. Повече няма да ти заповядвам, Ендрю, освен сега, за последен път — прави само каквото желаеш. От този момент трябва да действаш само съобразно свободната си воля, както е наредено и одобрено от съда. Ясно ли ти е?

— Да, Сър.

— Но аз все още съм отговорен за тебе. Това също е наредено и одобрено от съда. Вече не съм ти собственик, но ако се забъркаш в нещо, аз ще трябва да те измъквам. Може и да си свободен, но нямаш никакви граждански права на човешко същество. Оставаш зависим от мен или с други думи — съдебното решение ме прави твой попечител. Надявам се, че разбираш, Ендрю.

Малката Мис се обади отново:

— Струва ми се, че си ядосан, татко.

— Ядосан съм. Не съм молил да ми стоварват отговорността за единствения свободен робот в света.

— Никой нищо не ти е стоварил, татко. Ти пое отговорност за Ендрю още в деня, когато уреди да го докарат тук. Съдебното решение не променя положението. Не си длъжен да правиш нищо повече. Защо според теб Ендрю би се забъркал в нещо? За него пак важат Трите закона.

— Тогава как можем да го смятаме за свободен?

Ендрю се намеси тихо:

— Сър, нима хората не са обвързани от своите закони?

Сър избухна:

— Не си играй на логика с мен, Ендрю. Човешките същества доброволно са стигнали до обществен договор, сбор от закони, които по желание се съгласяват да спазват, защото иначе животът в едно цивилизовано общество би станал невъзможен. Тези, които отказват да се придържат към законите и с това правят неудобен живота за другите, се наказват и както предпочитаме да вярваме, постепенно се връщат в обществото. Но един робот не живее по правилата на доброволен обществен договор. Роботът се подчинява на своята съвкупност от закони, защото няма друг избор. Дори така нареченият свободен робот.

— Но както сам посочвате, Сър, човешките закони съществуват и изискват подчинение, а живеещите според тези закони все пак се смятат за свободни. Така че един робот…

— Стига! — избухна Сър. Събори одеялото на пода и несигурно стана от креслото. — Благодаря, но не се чувствам предразположен за по-нататъшни дискусии. Качвам се в стаята си. Лека нощ, Аманда. Лека нощ, Ендрю.

— Лека нощ и на вас, Сър. Да ви съпроводя ли до стаята? — попита Ендрю.

— Не се безпокой. Още съм достатъчно силен да изкача няколко стъпала. Ти си гледай твоите работи, каквито и да са, а аз ще си гледам моите.

Той се затътри към вратата. Ендрю и Малката Мис се спогледаха тревожно, но не казаха нищо.

От този ден Сър рядко излизаше от спалнята си. Ястията му готвеше и носеше робот от елементарния тип TZ, който се грижеше за кухнята. Никога не викаше Ендрю горе при себе си, по никакъв повод, а Ендрю не се осмеляваше да наруши усамотението на Сър. Затова Ендрю виждаше вече Сър само в редките случаи, когато старецът решеше да слезе на долния етаж.

От известно време Ендрю не живееше в къщата. Бизнесът с дърворезбата се разрасна и стана неудобно да работи в мансардата-студио, което Сър му отдели в началото. Няколко години по-рано решиха, че може да има малко собствено жилище — едноетажна къщичка до гората на имението Мартин.

Беше приятна, проветрива къща на малко възвишение, заобиколено от папрати и храсти с лъскави листа, а наблизо растеше грамадна секвоя. Трима роботи-работници я построиха за броени дни под ръководството на човек-техник.

Разбира се, в къщата нямаше нито спалня, нито кухня, нито баня и тоалетна. В едната стая се помещаваше библиотеката и кабинета, където Ендрю съхраняваше справочници, скици и документите, свързани с бизнеса, а в другата, много по-голяма — работилницата, където Ендрю държеше инструментите и твореше изделията. Под малък навес до сградата стояха запасите от екзотична дървесина, използвана от Ендрю за бижута и купчини по-обикновено дърво за изработване на толкова търсените мебели.

Работата му не свършваше никога. Шумът около делото му за получаване на свобода предизвика световен интерес към неговите произведения и рядко имаше някоя сутрин да не намери в компютъра си три-четири поръчки. Списъкът се простираше с години в бъдещето, затова накрая той се принуди да състави списък от чакащи само за привилегията да направят поръчка при него.

Сега, като свободен робот, работеше още по-упорито, отколкото през годините, когато формално бе собственост на Сър. Често му се случваше да работи едно-две денонощия, без да излиза от къщата — нямаше нужда нито от храна, нито от сън, нито от каквато и да е почивка.

Банковата му сметка набъбваше неспирно. Настоя да възстанови напълно разходите на Сър за построяването на малката къща и този път Сър се съгласи да приеме парите, за да спази правилата. Нотариалният акт за постройката беше официално прехвърлен на името на Ендрю и той нае земята за строеж.

Когато се ожениха, Малката Мис и Лойд Чарни построиха къща наблизо по брега. Тя никога не пропускаше да навести Ендрю при честите гостувания в имението заради баща си. По навик идваше първо в работилницата, бъбреше си с Ендрю и оглеждаше най-новите му творби, а после отиваше в голямата къща при Сър.

Често водеше и Малкия Сър, макар че Ендрю вече не го наричаше така. Малкия Сър отдавна не беше момче. Израсна висок и як млад мъж с щръкнали червеникавокафяви мустаци, почти толкова страховити на вид, колкото на дядо му. Имаше и внушителни бакенбарди. Скоро след съдебното решение, превърнало Ендрю в свободен робот, той му забрани да използва старото име.

— Не ви ли харесва, Малък Сър? — попита Ендрю. — Смятах, че ви е забавно.

— Вярно е.

— Но сега, след като пораснахте и станахте мъж, струва ви се снизходително, така ли? Засяга достойнството ви? Нали знаете колко ви уважавам…

— Няма нищо общо с моето достойнство, а с твоето.

— Не ви разбирам, Малък Сър.

— Явно не ме разбираш. Но помисли, Ендрю — „Малък Сър“ може и да е очарователно обръщение, аз и ти поне го възприемаме така, но всъщност то е подмазваческо — старият семеен слуга го използваше, за да говори със сина на господаря или в моя случай — с неговия внук. Но сега не е уместно, не виждаш ли, Ендрю? Дядо вече не ти е господар, а аз не съм малкия симпатяга. Свободен робот не бива да нарича никого „Малък Сър“. Ясно ли ти е? Аз те наричам Ендрю открай време. А от днес и ти ще ме наричаш Джордж.

Изрече го като заповед и Ендрю нямаше какво друго да прави, освен да се съгласи.

Незабавно спря да нарича Джордж Чарни „Малкия Сър“. Но Малката Мис за него си остана Малката Мис. За Ендрю беше немислимо да я нарича „мисис Чарни“, а даже „Аманда“ му се струваше недостойно и дръзко като обръщение. Тя си беше Малката Мис, макар че сега косата й посивяваше, а колкото и да бе стройна, слаба и красива както винаги, не можеше да се отрече, че остарява. Ендрю се надяваше никога да не чуе от нея заповед като от нейния син. И тя никога не го направи. Беше „Малката Мис“ и такава щеше да си остане.

Един ден Джордж и Малката Мис дойдоха в къщата, но не минаха първо при Ендрю, както правеха винаги. Ендрю видя, че колата подмина отклонението към неговото жилище и се учуди. Мина половин час. Никой не идваше при него. Стана неспокоен. Да не ги е обидил с нещо? Не, не вярваше.

Значи имаше проблем в голямата къща?

Захвана се с работа, но макар да си наложи самодисциплина на робот, за да се съсредоточи, нищо не вървеше както трябва. Едва в късния следобед Джордж Чарни дойде при него. Сам.

— Нещо лошо ли се е случило, Джордж? — попита Ендрю веднага.

— Страхувам се, че да. Ендрю, дядо умира.

— Умира? — вцепенено повтори Ендрю. Смъртта беше представа, за която мислеше отдавна, но никога не я разбра истински.

Джордж кимна печално:

— Майка ми е при него. Дядо иска и ти да си там.

— Иска ли? Значи самият Сър, а не вашата майка ви изпрати за мен?

— Да, самият Сър.

Ендрю усети леко трепване във върховете на пръстите си. Дотолкова му бе дадено да се доближи до телесна проява на вълнение. Но в усещането се примесваше и страдание.

Сър — на смъртно легло!

Спря машините и се забърза към голямата къща, а Джордж Чарни подтичваше до него.

Сър лежеше неподвижно в леглото — през последните години бе прекарал там повечето от времето. Косата му бе изтъняла до няколко бели кичура. Дори великолепните мустаци висяха тъжно. Изглеждаше твърде блед, сякаш кожата му ставаше прозрачна и като че почти не дишаше. Но очите му бяха отворени — свирепите, пронизващи, яркосини очи — и успя да се усмихне едва-едва, само с леко повдигане на устните, щом видя Ендрю да влиза в спалнята.

— Сър… ох, Сър, Сър…

— Ела тук, Ендрю, — гласът му звучеше изненадващо силно — гласът на някогашния Сър.

Ендрю се забави, твърде объркан, за да се подчини.

— Казах ти да дойдеш тук. Това е заповед. Някога ти обещах, че няма да ти заповядвам повече, но сега е изключение. Съвсем последната заповед, която ще получиш от мен, можеш да разчиташ на това.

— Да, Сър. — Ендрю пристъпи напред.

Сър издърпа ръка изпод завивката. Изглеждаше толкова трудно за него да отмести одеялото, че Джордж се втурна да му помогне.

— Не — отпъди го Сър със следа от някогашната гневливост. — По дяволите, не се опитвай да го правиш вместо мен, Джордж! Аз само умирам, а не съм сакат. — Той ядосано отмести завивката достатъчно, за да вдигне ръка и да я протегне към робота. — Ендрю, — каза той. — Ендрю…

— О, Сър, — започна Ендрю. И млъкна. Не знаеше как да продължи.

Никога не беше стоял до леглото на умиращ, никога не беше виждал мъртвец. Знаеше, че смъртта е човешкият край на функциите. Тя беше нежелана и необратима разруха, която накрая се случва с всички човешки същества. Щом беше неизбежна, Ендрю искаше да вярва, че хората я приемат като естествен процес и не я очакват със страх или погнуса. Но не се чувстваше съвсем сигурен. А Сър бе живял толкова дълго — бе свикнал с живота, в него винаги имаше толкова жизненост.

— Дай ми ръка, Ендрю.

— Разбира се, Сър.

Ендрю хвана хладната, бледа, сбръчкана ръка на Сър в своята — изсъхнала стара плът в гладка безупречна пластмаса без възраст.

— Знаеш ли, Ендрю, ти си чудесен робот. Наистина чудесен. Най-добрият робот, направен някога.

— Благодаря ви, Сър.

— Исках да ти го кажа. И още нещо. Радвам се, че си свободен. Това е всичко. За мен е важно, че можах да ти го кажа. Това е, Ендрю.

Ендрю разбра недвусмисленото отпращане. Вниманието на Сър вече не беше насочено към него. Той пусна треперещата ръка и отстъпи от леглото, застана до Малката Мис и Джордж. Малката Мис се пресегна и докосна ръката на Ендрю над лакътя, леко и нежно. Но не каза нищо. Джордж също.

Старият мъж сякаш се оттегли в свой далечен свят. Единственият звук в стаята беше все по-тежкото дишане на Сър, все по-остро, по-накъсано. Сър лежеше неподвижно, загледан в нищото. Лицето му бе безизразно, като на робот.

Ендрю беше силно смутен. Можеше само да стои, без да издава звук, напълно неподвижен и да наблюдава — не се съмняваше — последните мигове на Сър.

Дишането на стареца стана още по-тежко. Чу се странен гъгнещ звук дълбоко в гърлото му. От създаването си Ендрю не бе чувал такъв звук.

После всичко утихна. Освен спрялото дишане, Ендрю не забелязва друга промяна в Сър. И преди миг беше неподвижен, и сега. И преди гледаше сляпо в тавана, и сега. Въпреки това Ендрю разбра, че се е случило нещо трудно за осъзнаване, надхвърлящо способностите му. Сър премина тайнствения праг, разделящ живота от смъртта. Сър вече го нямаше. Сър си беше отишъл. Оставаше само празният труп.

Най-после Малката Мис прекъсна безкрайното мълчание с леко покашляне. В очите й не се виждаха сълзи, но Ендрю забеляза колко дълбоко разстроена е. Тя каза:

— Ендрю, радвам се, че дойде, преди той да свърши. Ти трябваше да бъдеш тук. Ти си един от нас.

И още веднъж Ендрю не знаеше как да отговори. Малката Мис продължи:

— Беше чудесно да чуя каквото ти каза. Към края може да не ти е изглеждал приятелски настроен към тебе, но той беше стар, знаеш. И твоето желание да бъдеш свободен го нарани. Но накрая ти прости, нали?

Тогава Ендрю намери думите:

— Без него никога нямаше да бъда свободен, Малка Мис.