Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Позитронният човек (19)

19

Председателят на Комитета по наука и технология в Световното законодателно събрание беше избран от Източноазиатския Регион и беше жена — дребна, с крехко телосложение, почти като елф, но най-вероятно не толкова чуплива, колкото изглеждаше. Името й беше Чи Ли-Синг и прозрачното одеяние (прикриващо каквото тя искаше да прикрие само чрез блясъка си) й придаваше вид на елегантно малко украшение, опаковано в тънка пластмаса. Сред великолепния огромен кабинет на осемдесет и четвъртия етаж във величествената кула, покрита със зелено стъкло — Нюйоркското седалище на Световното законодателно събрание — тя изглеждаше дребничка, почти незначителна. Но излъчваше компетентност, работоспособност, сила.

Тя обяви:

— Симпатизирам на желанието ви да получите пълни права на човек. Както може би знаете, в историята ни е имало периоди, когато големи части от населението са били лишени от човешки права и са се борили яростно — и в края на краищата успешно — за да си ги върнат. Но тези хора са изтърпели големи страдания от различен вид тирания, преди да спечелят свободата си. А вие сте се радвал на успехи в живота, на неспирни постижения и награди. Мога да си представя колко ви завиждат. Моля ви, кажете ми — какви права още нямате и бихте могъл да поискате?

— Нещо съвсем просто, например — правото си на живот — отвърна Ендрю. — Един робот може да бъде унищожен по всяко време.

— Човешко същество също може да бъде екзекутирано по всяко време.

— А смея ли да ви попитам за датата на последната екзекуция?

— Е… — Ли-Синг сви рамене. — Разбира се, смъртното наказание отдавна не е присъщо на нашата цивилизация. Но в миналото е било прилагано в чудовищни мащаби. А и няма някаква непреодолима пречка да не го възстановим идната година, ако гражданите и Законодателното събрание решат.

— Добре. Можете да се върнете към рязането на глави, да си прилагате един на друг смъртоносни токови удари или каквото пожелаете, ако искате — незабавно. Но си остава фактът, че нито един човек не е бил умъртвен чрез юридически постановена екзекуция от толкова години, та никой вече не си спомня кога е била последната. А и не съм чувал някой да е раздвижил духовете в полза на възстановяването й. Но дори сега — ей сега, тук, днес, аз мога да изчезна след една дума на някое човешко същество. Без съд. Без обжалване. Вие самата можете да натиснете бутона и да кажете на хората от охраната: „Този робот ме ядоса. Изведете го и го унищожете“. И те, ей така, ще ме изведат и ще ме унищожат.

— Невъзможно!

— Уверявам ви, законността ще бъде спазена.

— Но вие сте ръководител на голяма фирма… индивид с богатство, влияние и добро име…

— Може би след стореното фирмата ще пожелае да съди Законодателното събрание, че вече не може да използва услугите ми. Но аз ще бъда унищожен, нали? Единствените закони в защита на роботите, са за собствеността. Ако неправомерно унищожите робота на някой собственик, той може да ви съди за нанесени щети и да получи от вас стойността му плюс още някаква сума. Добре. Чудесно, ако сте човешкото същество, на което възстановяват щетите. Но ако сте пострадалият робот, съдебният процес няма да ви върне имуществото, прав ли съм? Така ли е, госпожо председател?

— Това е просто свеждане на нещата до абсурд. Никой не би си и помислил… да ви унищожава.

— Може би не. Но каква е юридическата ми защита срещу такива действия спрямо мен?

— Повтарям — свеждане до абсурд. Доколкото ми е известно, живеете почти от двеста години. Кажете ми — колко пъти през този значителен период сте бил заплашен от… унищожение?

— Действително — веднъж. Бях спасен. Но вече след като получих заповед да се разглобя.

— Трудно ми е да повярвам — отбеляза Чи Ли-Синг.

— Беше преди много години. Още бях в метално тяло, току-що извоювал свободата си.

— Ето. Доказателство в полза на моите твърдения. Сега никой не би се осмелил дори да ви докосне!

— Но и сега не съм по-защитен юридически от тогава. В очите на закона си оставам робот. И ако някой реши да ме унищожи, няма да имам изход… — Ендрю спря по средата на изречението. Тези разсъждения не водеха доникъде. Бяха прекалено условни. — Добре. Може би никой няма да посегне да ми навреди. Но и така да е… и така да е… — Ендрю отчаяно се опитваше да не покаже, че вече моли, но грижливо обмислените възможности на лицето и гласа му този път не му се подчиниха. Накрая се предаде окончателно. — Истината е следната — аз много силно желая да бъда човек. С всяко ново поколение хора все по-силно го исках, постепенно осъзнавах пълните способности на своя ум и сега този стремеж надделява над всичко в мен. Непоносимо ми е да се смятам за робот… или другите да мислят така за мен.

Тъмните очи на Чи Ли-Синг погледнаха Ендрю със съчувствие.

— Значи това било. Много е просто.

— Просто ли?

— Желание да принадлежите към човешката раса. Могъщ стремеж, макар и напълно ирационален. Съвсем човешко е да имате такива чувства, Ендрю.

— Благодаря ви.

Ендрю не беше сигурен дали тя прояви снизхождение към него. Надяваше се да не е така. Ли-Синг подхвана:

— Да, мога да представя вашия случай в Законодателното събрание. И предполагам, че Събранието би могло да приеме закон, за да ви обяви за човешко същество. Ако Законодателното събрание реши, може да прокара закон и за обявяването на каменна статуя за човек. Все пак статуята ще си остане статуя. А вие…

— Не. Не е същото. Статуята е неодушевен предмет от камък, а аз… аз съм…

— Естествено. Различно е. Разбирам. Но законодателите може да не се съгласят. Те няма да приемат закони, превръщащи статуи в живи същества и твърде много се съмнявам, че биха проявили желание да приемат закон, обявяващ робот за човек, колкото и красноречиво да представя случая. Законодателите са също толкова хора, колкото и останалите, а предразсъдъците срещу роботите съществуват от момента, в който са били произведени първите образци.

— И съществуват до днес?

— До днес. Не се съмнявам, че и вие го осъзнавате. Така че Събранието едва ли ще поиска да постъпи както вие желаете. Всички охотно ще признаем, че заслугите ви многократно превишават необходимото за подобно решение, но въпреки всичко ще се уплашим от политическите последствия на един нежелателен прецедент.

— Нежелателен ли? — извика Ендрю и безнадеждността се промъкна в гласа му. — Защо да е нежелателен, щом съм такъв велик благодетел на човечеството?

— Да, но сте робот. И сега мога да си представя крясъците — „Дайте на един робот положение на човек и после всички ще поискат, а какво ще стане с…“

— Не — прекъсна я Ендрю. — Не е така. За първи път се обърнах към съда години преди да се родите, същите крясъци се чуваха и тогава. Успяхме да се наложим. И аз все още съм единственият свободен робот в света. Нито един друг робот не е поискал дори свобода, какво остава пък да я получи. И нито един няма да го направи. Аз съм уникален, госпожо председател. Аз съм единственият съществуващ робот от моя тип и мога да ви уверя, че други няма да се появят. Ако не ми вярвате, попитайте шефа на „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“. Той ще ви каже, че те никога няма да позволят появата на толкова умен, толкова мъчен и толкова упорит робот, какъвто се оказах аз.

— Ендрю, „никога“ е прекалено много време. Или бихте предпочел да ви наричам „мистър Мартин“? Бих го направила. Аз лично с радост ще ви призная за човек. Но ще видите, че повечето законодатели нямат желание да създават толкова стряскащ прецедент, дори и да им представите непоклатими гаранции за своята уникалност и следователно — че не се създава прецедент. Мистър Мартин, имате моето най-горещо съчувствие, но не бих могла да ви давам надежди.

— Не можете? Никакви?

Чи Ли Синг се отпусна назад в креслото и дълбока бръчка проряза челото й.

— Мога само да ви предложа едно дружеско предупреждение, мистър Мартин. Необходимо е да осъзнаете, че като поставяте подобни искания, вие се излагате на големи опасности. Ако споровете станат твърде разгорещени, вероятно и в Законодателното събрание, и несъмнено извън него ще възникнат настроения в полза точно на унищожението ви, за което споменахте. Мистър Мартин, робот с вашите извънредни достойнства лесно може да изглежда особено заплашително в нечии очи. Премахването ви би унищожило тази заплаха и е най-лесният начин да се реши политическата дилема, която натрапвате на моите колеги. Умолявам ви да обмислите това, преди да вземете решение да пристъпите към действия.

— И никой няма да си спомни за техниката на протезиране, дала възможност на законодателите десетилетия наред да запазят местата си, когато според законите на природата би трябвало да се влачат към гроба; никой няма да си спомни, че тя е изцяло мое творение?

— Сигурно е жестоко да го казвам, но няма да си спомнят. А ако се сетят, ще го обърнат срещу вас, а не във ваша полза. Познавате ли старата пословица „Нито едно добро дело не остава ненаказано“?

Ендрю вдигна рамене и поклати глава.

— Такова твърдение ми звучи безсмислено.

— Предполагам. Още не сте съвсем наясно с нашите дребни човешки безумия, нали? Но основният смисъл е, че ние често се обръщаме срещу онези, които са ни сторили най-големите добрини… Не, не се опитвайте да започвате дискусия. Просто сме си такива.

— Много добре. И по какъв начин това важи и за мен?

— Вероятно ще кажат, че сте създал протезологията преди всичко за собствените си нужди. Някой ще твърди, че цялата наука е част от кампания по роботизирането на човешките същества или очовечаването на роботите, но и в двата случая тя се превръща в нещо злонамерено и порочно.

— Не — промълви Ендрю. — Не съм способен да схвана подобни доводи.

— Е да, не сте. Защото сте изцяло логично същество, контролирано от позитронни схеми. И си мисля, че няма такова подобрение, което би направило вашето мислене блуждаещо, каквото е нашето понякога. Истинските дълбини на неразумността са недостижими за вас — но това не е критика към вас, а само изясняване на действителността. В най-важните неща сте наистина човек, мистър Мартин, но се боя, че сте далеч от разбирането колко далеч от разума могат да избягат хората, стига да повярват, че интересите им са засегнати.

— Но ако са засегнати интересите им, бих очаквал, че ще се опитат да бъдат възможно най-разумни, за да могат…

— Не. Моля ви. Няма как да ви накарам да проумеете. Мога само да ви помоля — приемете, че казаното от мен е вярно. Приемете го на доверие, ако тази идея има някакво значение за вас… Мистър Мартин, никога не сте бил обект на буря от политическа омраза, нали?

— Струва ми се — не.

— Ако сте бил, щяхте да знаете. Е, сега ще бъдете. Ако упорствате в тази кампания да ви обявят за човек, ще бъдете очернен така, че и аз, и вие бихме сметнали това за недостойно, но милиони хора ще повярват на всяка дума. Мистър Мартин, приемете един съвет от мен. Примирете се със сегашните си условия на живот. Да направите каквото искате би било твърде голяма глупост.

— Така ли мислите?

— Да. Така мисля.

Чи Ли-Синг стана от креслото зад бюрото, отиде до прозореца и застана с гръб към Ендрю. В кабинета нахлуваше ослепителна светлина и ясно очертаваше силуета й. От мястото, където седеше Ендрю, голото тяло под блещукащата пластмасова обвивка приличаше почти на детско. Или на кукла.

Погледа мълчаливо Ли-Синг, после я попита:

— Ако реша да се боря за положението си на човек, въпреки всичко казано от вас, ще бъдете ли на моя страна?

Тя продължи да гледа през прозореца. Ендрю се взираше в лъскавата, дълга черна коса, крехките рамене, изящните ръце. Тя наистина прилича на кукла, каза си той. Но ясно съзнаваше, че нямаше нищо кукленско в председателката на Комитета по наука и технология в Световното законодателно събрание. Под привидно уязвимата външност се криеше сила.

След малко тя проговори:

— Да, ще бъда.

— Благодаря.

— … докогато е възможно — гладко продължи Ли-Синг. — Но сте длъжен да разберете — ако в който и да е момент позицията във ваша полза застраши политическата ми кариера достатъчно сериозно, може и да ви изоставя по принуда, тъй като това не е въпрос засягащ основите на моите схващания. Опитвам се да ви кажа, мистър Мартин, че ви съчувствам, че ме натъжава положението, в което се намирате, но не смятам да провалям политическото си бъдеще заради вас. Старая се да бъда максимално откровена.

— Благодарен съм ви за това и не мога да искам повече.

— Имате ли намерение да се борите?

— Да. Да, имам. Ще се боря докрай, каквито и да са последствията. И ще разчитам на помощта ви, но само доколкото можете да ми я дадете.