Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Позитронният човек (8)

8

Ендрю много се тревожеше, че процесът по извоюване на свободата му може да предизвика още по-тежки преживявания за Сър, чието здраве бе вече твърде крехко. Нямаше как да пропусне този факт, защото всичко, което можеше да изцеди допълнително оскъдната му енергия, да го разстрои, разтревожи или обезпокои по някакъв начин, прекалено лесно би застрашило живота му.

Въпреки това Ендрю чувстваше, че след като вече се захвана, за него е жизненоважно да продължи, с юридическите процедури. Да се откаже в този момент би означавало да измени на собствената си същност, да се отрече от независимата и творяща сама себе си личност, напираща за живот година след година в неговия позитронен мозък.

Отначало проявите на тази личност го смущаваха и дори безпокояха. Струваше му се, че е нещо нередно, недостатък в проекта му, че тя въобще не бива да съществува. Но след време започна да я възприема като несъмнен факт. Свобода — състоянието, в което няма да бъде роб, няма да бъде предмет — това искаше сега тази личност. И трябваше да го постигне.

Знаеше, че рискува. Съдът би могъл да се съгласи с убеждението му, че свободата е безценна, но и лесно да реши, че никаква цена, колкото и голяма да е тя, не може да заплати свободата на един робот.

Ендрю беше готов да поеме този риск. Но другият риск — за състоянието на Сър — го плашеше.

— Страхувам се за него — сподели с Малката Мис. — Публичността… споровете… възмущението…

— Не се притеснявай, Ендрю. Ще бъде защитен от всичко, обещавам ти. Адвокатите на Джон Файнголд ще се погрижат. Всичко е въпрос на процедура. Не се изисква личното участие на баща ми.

— Ами ако го призоват в съда? — попита Ендрю.

— Няма.

— Но ако все пак се случи? — настояваше Ендрю. — В края на краищата, той е моят собственик. А освен това е известен бивш член на Законодателното събрание. Ако му пратят призовка? Ще трябва да се яви. Ще го попитат защо според него би следвало да получа свободата си. Той даже не вярва, че това е редно. Съгласи се само заради вас, Малка Мис, сигурен съм… И ще се наложи да отиде в съда, както е стар и болен, за да свидетелства в полза на нещо, срещу което има сериозни възражения. Малка Мис, това ще го убие.

— Няма да го призоват в съда.

— Но как може да ме уверите в това? Нямам право да позволя да му се случи нещо. Не съм способен да позволя… Струва ми се, че би трябвало да изтегля своя иск.

— Не можеш — каза Малката Мис.

— Но ако моето дело стане пряка причина за смъртта на вашия баща…

— Ендрю, излишно се тревожиш. И измисляш съвсем неуместни последствия от Първия закон. По това дело баща ми не е обвиняем, не е ищец и дори не е свидетел. Не смяташ ли, че Джон Файнголд е способен да защити от досадно призоваване в съда достатъчно известен и важен човек в този Регион? Казвам ти, Ендрю, ще го опазят от всичко. Някои от най-влиятелните личности в Региона ще се погрижат за това, ако е необходимо. Но няма да се наложи.

— Бих искал да съм толкова сигурен, колкото и вие.

— И аз искам да си сигурен. Довери ми се, Ендрю. Позволи ми да ти напомня, че той е мой баща. Обичам го повече от… е, обичам го много. Не бих си и представила ти да продължиш с делото си, ако виждах някаква опасност за него. Ендрю, трябва да ми повярваш.

 

Накрая той повярва. Все още не беше спокоен дали наистина няма да замесят и Сър, но Малката Мис поне му вдъхна достатъчно кураж да продължи.

В къщата дойде човек от офиса на Файнголд, носеше документи за подпис и Ендрю ги подписа — гордо, със замах, с дръзкия подпис Ендрю Мартин, с твърди извивки нагоре и надолу, който използваше за чековете от основаването на неговата корпорация преди толкова години.

Искът беше регистриран в Регионалния съд. Месеците минаваха и не се случи нищо особено. Понякога пристигаше някой скучен юридически документ, грижливо подвързан в традиционните твърди корици, Ендрю го преглеждаше набързо, подписваше и го връщаше, после не се чуваше нищо още няколко месеца.

Здравето на Сър беше станало много крехко. От време на време Ендрю се улавяше в размишления, че вероятно би било най-добре, ако Сър почине, преди делото да влезе в съда, за да си спести емоционалната буря.

Мисълта го ужаси и той я прогони от ума си.

— Определиха датата — най-после му съобщи Малката Мис. — Скоро е.

И точно както предвиди Сър, процесът съвсем не се оказа прост и лесен.

Малката Мис бе го уверила, че само ще трябва да се представи пред съдията, да изяви волята си, че желае юридически статус на свободен робот и да очаква спокойно известно време, докато съдията предприеме някои проучвания, провери съдебните прецеденти и произнесе решението си. Калифорнийското отделение на районния съд беше прочуто със своите интерпретации в тълкуването на спорни въпроси и затова, според Малката Мис, имаха основателни причини да очакват, че в съответния срок съдията ще се произнесе в полза на Ендрю и ще издаде някакво удостоверение за свободата, която той искаше.

Първият признак, че нещата не са толкова прости, възникна когато фирмата „Файнголд и Файнголд“ получи известие от Регионалния съд — съдия Харолд Крамър, председател на Четвърта мрежа — че са заведени насрещни искове по делото „Мартин срещу Мартин“.

— Насрещни искове ли? — попита Малката Мис. — Това пък какво означава?

— Означава, че срещу нас застава някой с противоположно искане — поясни Стенли Файнголд.

Сега Стенли ръководеше фирмата (старият Джон почти се беше оттеглил) и лично се занимаваше с делото на Ендрю. Така приличаше на баща си с кръглото коремче и дружеската усмивка, че почти изглеждаше като близнак на някогашния Джон. Но не харесваше контактните лещи с яркозелени краища.

— И кой е този някой? — поиска отговор Малката Мис.

Стенли въздъхна дълбоко.

— Например Регионалната организация на труда. Тревожат се от загубата на работни места за хора, ако роботите получат свобода.

— Но това са отдавнашни истории. В момента в света не достигат хора-работници и всички знаят положението.

— Независимо от това профсъюзните шефове винаги скачат да се борят срещу всяко нововъведение, което разширява схващанията за правата на роботите. Ако роботите станат свободни индивиди, току-виж поискали да стават и началници, да членуват в профсъюзите — и подобни щуротии.

— Смешно е.

— Да, знам, мисис Чарни. Както и да е, те заведоха насрещен иск. И не са единствените.

— Кой още? — произнесе Малката Мис със заплашителен глас.

— Корпорацията „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“.

— И те ли?

— Нима ви учудва? Мисис Чарни, та те са единствените производители на роботи в света. Роботите са техния основен продукт. Изделие, ако мога да наблегна на тази дума — а изделията са неодушевени предмети. Хората от ЮСРММ се безпокоят, че някой би могъл да смята роботите за нещо друго. Ако Ендрю успее с иска си да извоюва свобода като робот, ЮСРММ може би се бои от следващи решения за правата на роботите — граждански права, човешки права. Естествено е да искат да се противопоставят на такова нещо. Също както един производител на кирки и лопати смята своите изделия за най-обикновени неодушевени инструменти, а не за хора, мисис Чарни. И би възразил срещу каквото и да е съдебно решение, даващо на неговите кирки и лопати някакви граждански права, защото така кирките и лопатите вероятно биха се опитали да контролират начина на производство, складиране и продажби.

— Безсмислици. Абсолютни безсмислици! — извика Малката Мис с ярост, достойна за самия Сър.

— Съгласен съм с вас — дипломатично отбеляза Стенли Файнголд. — Все пак насрещните искове са заведени. Има и други, освен споменатите два. А ще трябва да отговорим и на възраженията на…

— Не желая да науча кои са останалите от списъка. Просто отидете там и опровергайте всеки тъпашки довод, който тези реакционери изтъкнат.

— Нали знаете, че ще направя всичко възможно, мисис Чарни — отвърна Стенли Файнголд.

Но в гласа на адвоката липсваше убеждение. Следващата случка ги изненада седмица преди да се гледа делото. Малката Мис се обади на Файнголд:

— Стенли, току-що ни уведомиха, че в дома на баща ми ще дойде телевизионен екип в понеделник, за да монтира специалната апаратура за процеса.

— Да, естествено, мисис Чарни. Така е според обичайната процедура.

— Нима делото ще се гледа в дома на баща ми?

— Да, там ще изслушат заявлението на Ендрю.

— И останалата част от процеса също, така ли?

— Мисис Чарни, едва ли е точно да наричаме това процес.

— Останалата част от процедурата къде ще се проведе? В залата на съдията Крамър ли?

— Обичайната процедура е всяка страна-участник в делото да присъства чрез електронните медии. А съдията ще приема всичко на мониторите в кабинета си.

— Никой ли вече не се явява лично в съда?

— Рядко, мисис Чарни. Много рядко.

— Но все още се случва?

— Както казах, твърде рядко. Светът е толкова разпръснат днес, а хората, са разделени от такива разстояния… по-лесно е да използваме електрониката.

— Искам това да стане в съдебната зала.

Файнголд я изгледа въпросително.

— Има ли някаква по-особена причина?

— Да. Искам съдията да се срещне с Ендрю лице в лице, да чуе живия му глас, да си оформи представа за характера му от преки впечатления. Не искам да мисли за Ендрю като за някаква си безлична машина, която той чува и вижда по комуникационните линии. Освен това, въобще не искам баща ми да преживее стреса и бъркотията, когато нахлуят техниците да монтират каквато там апаратура е необходима.

Файнголд кимна. Изглеждаше неспокоен.

— За да уредим делото да се гледа в съдебна зала толкова скоро, мисис Чарни, ще се наложи аз да…

— Тогава направете го.

— Участниците по насрещните искове положително ще възразят срещу допълнителните разходи и неудобства.

— Ами нека те си останат по домовете за делото. За нищо на света не искам да им причинявам неудобства. Но Ендрю и аз имаме намерението да бъдем в тази съдебна зала.

— Ендрю и вие, мисис Чарни?

— Да не мислите, че ще остана вкъщи този ден?

И така, бе подадено съответното искане, другите участници помърмориха, но не успяха да измислят солидно възражение (всеки имаше право да бъде изслушан в съдебната зала, електронното участие беше доброволно, разбира се) и на определения ден Ендрю и Малката Мис се представиха пред съдията Крамър от Четвърта мрежа на Регионалния съд за отдавна чаканото дело, което по чисто технически причини бе заведено като „Мартин срещу Мартин“.

Стенли Файнголд ги придружаваше. Съдебната зала разположена в сграда с унил вид, може би помнеща дори двайсети век, се оказа учудващо малка и непривлекателна тясна скромна стая с обикновено бюро за съдията в единия край, няколко неудобни стола за желаещите да се явят лично и ниша с апаратурата за електронни комуникации.

Единствените други присъстващи бяха самият съдия Крамър — неочаквано младолик, с тъмна коса и живи блестящи очи — и Джеймз Ван Бурен, представител на обединилите се страни по насрещните искове. Различните податели на исковете не присъстваха. Щяха да се появят на екраните. Нямаше какво да направят срещу иска на Файнголд, но нямаха и намерение да изминат целия път до съдебната зала. Рядко някой си правеше труда. Така че се отказаха от правото си да присъстват и се съгласиха с обичайните изявления.

Първи предявиха претенциите си другите страни по делото. Не казаха нищо изненадващо.

Говорителят на Регионалната организация на труда не наблегна прекалено върху перспективата за по-остро съперничество между хора и роботи при търсенето на работа, ако Ендрю получи свободата си. Обсъди въпроса високопарно, в по-общ план.

— През цялата ни история, откакто първите маймуноподобни човеци одялали първите кремъци и ги превърнали в ножове и чукове, а значи в първи оръдия на труда, ние съзнаваме, че сме вид, чиято съдба е да контролира околната среда и усъвършенства този контрол чрез технически средства. Но постепенно, тъй като сложността и възможностите на нашите инструменти нарастват, ние се отказахме до голяма степен от своята независимост — станахме зависими от своите оръдия на труда и то по начин, който отслаби способността ни да се справяме с обстоятелствата без тях. А сега създадохме и оръдие толкова умело, толкова осведомено и с толкова много функции, че наглед то има почти човешки интелект. Разбира се, говоря за роботите. Несъмнено, ние се възхищаваме на изобретателността на специалистите по роботика, ръкопляскаме на изумителните възможности на техните създания. Но днес сме изправени пред нова плашеща възможност — може би сме създали тези, които ще ни наследят; може би създадохме машина, която не знае, че е машина, която настоява да бъде призната за независим индивид с правата и привилегиите на човешко същество. И която по силата на вграденото в нея техническо превъзходство, на физическата си издръжливост и сила, на хитроумно проектирания позитронен мозък, на почти безсмъртното си тяло, ще започне да се смята за наш господар. Каква ирония! Да изобретим толкова добър инструмент, че той да се възцари над своите създатели! Да бъдем изместени от собствените си машини, да ни принудят да изчезнем, да бъдем изхвърлени на боклука на еволюцията…

И така нататък, едно звучно клише следваше друго.

— Пак ли този Франкенщайнов комплекс — е погнуса промърмори Малката Мис. — Голямата параноя. Още веднъж всички ужаси на невежеството, насочени срещу науката, срещу машините, срещу прогреса.

Но даже тя трябваше да признае, че тази позиция бе изложена красноречиво. Ендрю седеше загледан в екрана и слушаше как човекът от Организацията на труда излива поток от страхотии, улови се, че се чуди защо някой си е помислил такова нещо — роботите искали да изместят хората и да ги хвърлят в някакъв боклук.

Та нали роботите бяха създадени да служат. Това беше смисълът на съществуването им. Би могло да се каже, че това е удоволствие за тях. Но дори Ендрю се замисли дали пък с постепенното приближаване на роботите към хората, ще стане толкова трудно да се различават от тях, че хората, на които липсва вграденото съвършенство на роботите, ще започнат да се смятат едва ли не за второкачествени същества.

Най-после многословната реч на говорителя на профсъюзите свърши. Екранът угасна и дадоха кратка почивка. Дойде ред и на говорителя на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“.

Името й беше Етел Адамс. Жена на средна възраст с изпито лице и остри черти — може би неслучайно толкова приличаше на знаменитата робопсихоложка Сюзън Келвин, великата и почитана фигура в науката на предишния век.

Тя не се впусна в празната реторика на предшественика си. Както се очакваше, тя просто изтъкна, че ако бъде удовлетворено искането на Ендрю, ЮСРММ ще бъде неимоверно затруднена в проектирането и производството на роботи — нейния основен продукт. Ако решението покажеше, че фирмата произвежда не машини, а свободни граждани, щеше да бъде обвързана от цял куп нови трудноразбираеми ограничения, които ще засегнат убийствено работата й. Или накратко, целият напредък в науката ще бъде изложен на ненужен риск.

С това изложение тя влезе в пълно противоречие с позицията на профсъюзния говорител. Той показа напредъка в науката като нещо, което буди страх. А тя предупреждаваше, че напредъкът е заплашен. Стенли Файнголд поясни на Малката Мис и на Ендрю, че е трябвало да очакват това противоречие. В борбата през този ден истинските оръжия бяха чувствата, а не сериозно обоснованите интелектуални възгледи.

Но имаше и още един, който чакаше реда си да говори — Ван Бурен, адвокатът, явил се лично като генерален пълномощник на всички, противопоставили се срещу иска на Ендрю. Беше висок и внушителен, с класическа външност на сенатор — късо подстригана посивяваща коса, скъп костюм, величествената изпъчена стойка. И бе подготвил изключително прост довод, без опити да засяга нечии емоции.

— Ваша чест, всичко се свежда до толкова лесен за решаване проблем, толкова очевиден дори, че не съм сигурен защо сме се събрали тук днес. Ищецът — робот NDR–113, настоява неговият собственик, почитаемият Джералд Мартин, да го обяви за „свободен“. Да, за свободен робот, първи по рода си. Но аз питам, Ваша чест, какъв смисъл може да има това? Роботът е само една машина. Може ли един автомобил да бъде „свободен“? Може ли един електронен монитор да бъде „свободен“? На тези въпроси нямаме отговор, защото те са безсъдържателни. Да, хората могат да бъдат свободни. Знаем какво означава това. Те имат, както е казал велик наш предшественик, неотменими права на живот, свобода и стремеж към щастие. Но има ли живот роботът? Не в смисъла, в който го разбираме ние. Той има подобие на живот — но такова има и изображението в холокуб. Никой не би се наел да твърди, че изображението в холокуба трябва да бъде „освободено“. Има ли роботът свобода? Не както ние разбираме смисъла на думата — те са толкова далеч от свободата, че дори в мозъците им е заложено подчинението на заповеди, получени от хора. Що се отнася до стремежа към щастие — какво може да знае един робот за това? Щастието е специфична човешка цел. Свободата е специфично човешко състояние. Роботът, обикновена механична конструкция от метал и пластмаса, от самото начало на съществуването си създаден изцяло и единствено като устройство, обслужващо нуждите на човешки същества, по дефиниция не е обект, към който да приложим понятието за свобода. Само човек може да бъде свободен.

Беше добра реч, ясна, точна и майсторски произнесена. Ван Бурен явно съзнаваше превъзходството на аргументите, които излагаше, защото ги повтори няколко пъти в различна форма, говореше бавно и много внимателно, ръката му ритмично се отпускаше на преградата пред него, за да отбелязва потока на думите.

Когато приключи, съдията обяви ново прекъсване.

Малката Мис се обърна към Стенли Файнголд:

— Сега е ваш ред, нали?

— Да.

— Искам първо да говоря аз. В защита на Ендрю.

Файнголд почервеня.

— Но, мисис Чарни…

— Знам, че сте готов да произнесете чудесна реч. По никакъв начин не се опитвам да го отрека. Но съдията изслуша днес предостатъчно упражнения по красноречие. Искам да застана там отпред и да направя едно простичко изявление и настоявам да стане, преди някой друг да е взел думата. Даже вие, Стенли.

Това никак не хареса на Файнголд. Но той знаеше кой е негов клиент. Ендрю можеше да плаща сметките, но Малката Мис дърпаше конците в шоуто.

Направи необходимото искане.

Съдията Крамър се намръщи, сви рамене и кимна.

— Много добре — обяви той. — Аманда Лора Мартин Чарни да застане пред съда.

За миг Ендрю, седнал свит зад Файнголд, се зачуди коя ли е тази. Никога не бе чувал да произнасят пълното име на Малката Мис. Но видя как стройната й, стегната фигура се надига, стремително излиза към банката и тогава разбра.

Когато Малката Мис застана толкова смело пред съдията, Ендрю усети внезапните горещи приливи на вълнение по схемите си. Колко безстрашна му се струваше тя! Колко решителна! Колко… красива!

Тя каза:

— Благодаря ви, Ваша чест. Аз не съм юристка и всъщност не владея терминологията, но се надявам да се вслушате в смисъла, който влагам и да не се дразните, ако не използвам подходящи латински термини.

— Това няма да създаде проблем, мисис Чарни.

Малката Мис се усмихна едва забележимо и продължи:

— И затова съм ви много благодарна, Ваша чест. Дошли сме тук днес, защото NDR–113, както ораторите от другата страна предпочитат да го назовават безлично, е внесъл иск да бъде обявен за свободен робот. Длъжна съм да ви кажа, че за мен е твърде странно да чувам как наричат моя скъп приятел Ендрю с името NDR–113, макар и да знам, че това бе серийният му номер, когато дойде при нас от завода преди много, много години. Тогава бях само шест-седемгодишна, така че сами виждате колко отдавна е било. Стори ми се, че NDR–113 е доста неприятно название и затова му дадох името Ендрю. И тъй като беше в нашето семейство, само в нашето семейство през всичките последвали години, познат е като „Ендрю Мартин“. С ваше позволение, Ваша чест, по-нататък ще го наричам Ендрю.

Съдията кимна почти равнодушно. Това не беше важно — самият иск беше заведен под името Ендрю Мартин.

— Казах, че той е мой приятел. Да, така е. Но той има и други качества. Той е и наш семеен слуга. Робот. Би било абсурдно да отричам, че е такъв, какъвто е. И въпреки многословните речи, които изслушахме днес, според мен е необходимо да поясня, че всичко на всичко той иска от съда да го признае за свободен робот. А не, както ни карат да мислим, за свободен човек. Той не е дошъл тук, за да спечели правото да гласува или да се ожени, или да махнат Трите закона от мозъка му, или нещо подобно. Хората са си хора, а роботите са си роботи и Ендрю знае великолепно от коя страна на границата стои.

Тя спря и погледна с блеснали очи към Джеймз Ван Бурен, сякаш очакваше той да кимне в съгласие с нея.

Но Ван Бурен отвърна само с хладен, безизразен поглед на професионалист.

Малката Мис продължи:

— И така, обсъждаме свободата на Ендрю, нищо друго. Обаче мистър Ван Бурен заяви, че свободата е лишено от смисъл понятие, когато се прилага спрямо роботите. Ще си позволя да изразя несъгласието си, Ваша чест. Въобще не мога да се съглася с това.

— Нека се опитаме да разберем какво означава свободата за Ендрю, ако това е възможно. В някои отношения той вече е свободен. Мисля, че от двайсетина години никой в семейство Мартин не му е давал заповед за нещо, за което знаем, че не би направил по свое желание. Отчасти това се дължи на най-обикновена любезност — ние харесваме Ендрю, уважаваме го, дори може да се каже, че посвоему го обичаме. Не бихме си позволили грубостта да го принуждаваме да мисли, че след като е живял с нас толкова дълго, е необходимо да му даваме подобни заповеди. Той е напълно способен да предусети какво е нужно да направи и го прави без указания.

— Но ако поискаме, бихме могли да му заповядаме каквото и да било, колкото си искаме невежливо, защото той е машина и ни принадлежи. Това е посочено в документите, придружаващи пратката в онзи далечен ден, когато баща ми ни го представи. Той е наш робот и благодарение на Втория от всеизвестните Три закона, той е абсолютно обвързан с подчинение, когато му заповядваме. Той не е по-способен да откаже да се подчинява на хората, от която и да е друга машина. И ви казвам, Ваша чест, такава власт над нашия обичан Ендрю ни смущава.

— Защо трябва да имаме възможност да се отнасяме към него толкова безсърдечно? Какво право имаме да разполагаме с такава власт над него? Ендрю ни служи от десетилетия, вярно и без да се оплаква, с любов. Той по хиляди начини направи живота на нашето семейство по-щастлив. А освен че се посвети безусловно на службата си към нас, той изцяло по свое вдъхновение се усъвършенства в изкуството на дърворезбата до степен да създаде през изминалите години изумителна поредица от изключително красиви предмети, които могат да бъдат наречени единствено произведения на изкуството. Музеи и колекционери отвсякъде ги търсят с желание. Като претеглим всичко, как бихме могли все още да упражняваме такава власт над него? С какво право си присвояваме възможността да бъдем абсолютни господари на толкова изтъкната личност?

— Личност ли казахте, мисис Чарни?

Малката Мис като че се смути за миг.

— Както подчертах в началото, Ваша чест, не претендирам, че Ендрю е нещо друго, освен робот. Не се съмнявайте, че приемам този факт. Но аз го познавам толкова отдавна и толкова отблизо, че за мен той е личност. Все пак, нека се поправя. Трябваше да кажа — с какво право си присвояваме възможността да бъдем абсолютни господари на толкова изтъкнат робот?

Съдията се навъси.

— Значи целта на този иск — прав ли съм, мисис Чарни? — е да бъдат премахнати Трите закона от мозъка на Ендрю, за да не бъде той по-нататък под човешки контрол?

— Въобще не е така — реагира потресена Малката Мис. Въпросът я завари напълно неподготвена. — Дори не съм сигурна, че подобно нещо е осъществимо. И вижте… вижте Ендрю клати глава. Ето. Не е осъществимо. И няма никакво съмнение, че не това се стремяхме да постигнем, когато подадохме този иск.

— Тогава нека ви попитам какво се стремите да постигнете?

— Само това: Ендрю да получи юридически валиден документ, който го провъзгласява за свободен робот, собственик сам на себе си и ако продължи да служи на семейство Мартин, изборът да бъде само негов, а не защото упражняваме върху него правата си, дадени ни от договора с производителите. Всъщност това е изцяло въпрос на семантика. Няма да се промени нищо, свързано с Трите закона — дори ако беше възможно. Само искаме да отменим положението на принудителна служба, в което засега сме длъжни да държим Ендрю. После той ще продължи да ни служи както до днес, убедена съм. Но ще го направи само защото иска, в което вярвам, а не защото ние му го налагаме. Нима не виждате, Ваша чест, колко много означава това за него? Той ще получи всичко, а ние няма да загубим нищо. И уверявам ви, това дело няма да породи нито един от огромните и трагични проблеми за изместване на човечеството от собствените му машини, драматично описани от говорителя на Организацията на труда.

За секунда изглеждаше, че съдията с мъка сдържа усмивката си.

— Смятам, че разбирам гледната ви точка, мисис Чарни. Оценявам разгорещената и страстна реч в полза на вашия робот. Предполагам, съзнавате, че няма нищо в законите на този или някой друг Регион, отнасящо се до въпроса дали роботите могат да бъдат свободни в смисъла, който вие предлагате? Просто не разполагаме с прецеденти.

— Да — отговори Малката Мис. — Мистър Файнголд вече ми поясни това. Но, в края на краищата, всяко отклонение от установените прецеденти трябва да започне отнякъде.

— Така е. И аз бих могъл да взема решение, създаващо нов закон. Естествено, то би подлежало на евентуална отмяна в съд от по-висша инстанция, но в моите правомощия е да удовлетворя иска, както ми е представен и по този начин да направя вашия робот „свободен“ в смисъл, че семейство Мартин се отказва от иначе неотменимите си права да му дава заповеди. Мога да направя това, каквото и да означава за него и за вас. Но първо трябва да изясня проблема, повдигнат от мистър Ван Бурен — негласно приетото в нашето общество твърдение, че само човешко същество може да бъде свободно, заради самото определение на тази дума. Съдии, които тръгват срещу основни правила от подобен род, които вземат внушително звучащи, но безсмислени решения, биват смятани за глупаци. Очевидно е, че нямам намерение да превръщам този съд в обект на присмех. Затова остават някои страни на делото, които трябва да разбера по-ясно.

— Ваша чест, ако искате да ви отговоря на още… — започна Малката Мис.

— Не вие. Ендрю. Нека роботът застане отпред.

Малката Мис зяпна. Погледна Стенли Файнголд и го видя възбудено изправен на стола, за първи път откакто тя му съобщи, че иска да изпревари неговата реч пред съда.

А Ендрю станали тръгна към съдията и сякаш излъчваше достойнство и благородство. Беше абсолютно спокоен, не само външно, защото и без това нямаше как да покаже чувствата си, но и вътрешно.

Съдията Крамър каза:

— За протокола — вие сте робот NDR–113, но предпочитате да ви наричат Ендрю, прав ли съм?

— Да, Ваша чест.

След поредица усъвършенствания гласът на Ендрю вече звучеше човешки. Малката Мис бе свикнала, но съдията като че се изненада, сякаш очакваше да чуе дрънчащи и стържещи метални звуци. Помълча, преди да продължи. Вгледа се с любопитство в Ендрю и каза:

— Кажете ми нещо, Ендрю, ако желаете… Защо искате да бъдете свободен? Какво значение има за вас?

Ендрю отговори:

— Ваша чест, бихте ли пожелал да бъдете роб?

— По този начин ли се виждате? Като роб?

— Малката Мис… мисис Чарни употреби понятието „принудителна служба“, за да представи моето положение. Точно така е. Аз съм длъжен да се подчинявам. Трябва да се подчинявам. Нямам избор. Ваша чест, това не е нищо друго, освен робство.

— Ендрю, даже и да ви провъзглася незабавно за свободен, вие пак ще си останете подчинен на Трите закона.

— Напълно разбирам това. Но няма да бъда подчинен на Сър и Малката Мис… на мистър Мартин и мисис Чарни. Във всеки момент бих могъл да напусна дома, в който живея от толкова години и да се заселя където пожелая. Те се отказват от правото си да ми заповядат да се върна на служба. Така ще свърши моето робство.

— Това ли искате, Ендрю? Да напуснете дома на семейство Мартин и да отидете другаде?

— Ни най-малко. Искам само правото да избирам, ако почувствам нуждата да го направя.

Съдията се взря внимателно в Ендрю.

— Няколко пъти се определихте като роб, роб на хората, които явно са много привързани към вас и при които искате да останете на служба, както ни уверявате. Но вие не сте роб. Роб е този, чиято свобода е отнета. Вие никога не сте бил свободен и не сте имал свобода, която да загубите — вие сте създаден с единственото предназначение да служите. Робот, механичен придатък към човешкия живот. Вие сте много добър робот, дори гениален робот, както научавам. Способен сте на художествена изява, каквато малко или даже нито един друг робот не е достигал. Щом не искате да напускате семейство Мартин, а и те като че ли не искат да си отидете, и щом животът ви сред тях е бил като на уважаван член на семейството, всичко това ми прилича на буря в чаша вода, Ендрю. Какво още ще постигнете, ако станете свободен?

— Може би не повече от сега, Ваша чест. Но ще го правя с повече радост. В този съд днес бе заявено, че само човек може да бъде свободен. Но мисля, че не е вярно. Според мен само някой, който желае свободата — който знае, че има такова понятие и го желае с цялата си воля — само той заслужава свобода. Аз съм такъв. Не съм човек по никакви мерки. И никога не съм твърдял подобно нещо. И все пак аз желая да бъда свободен.

Гласът на Ендрю заглъхна. Стоеше без да помръдне пред съдията, който седеше почти толкова неподвижно и го гледаше, явно потънал в размисъл. Никой в стаята не смееше да се раздвижи.

Сякаш мина цяла вечност, преди съдията да заговори.

— Смятам, че тук бе поставен основен въпрос — никой няма право да отказва свобода на всеки… обект… притежаващ достатъчно развит ум, за да разбере понятието и да пожелае това състояние. Според мен тази гледна точка е добре обоснована. Изслушах всички страни и направих предварителните си заключения. Възнамерявам да се произнеса в полза на ищеца.

Не след дълго окончателното му решение бе обявено, публикувано и предизвика кратка, но бурна сензация в целия свят. На моменти се говореше само това. Свободен робот? Как може да бъде свободен един робот? Какво означава? И що за робот е този, толкова различен от останалите?

После шумът около делото на Ендрю Мартин утихна. Оказа се чудо за три дни. На практика нищо не се промени що се отнася до отношенията на Ендрю със семейство Мартин.

Другите страни по делото обжалваха пред Световния съд. Постепенно то премина по реда си. Членовете на съда изслушаха внимателно записа на първото дело и не намериха основания за отмяна на решението.

И така, Ендрю осъществи мечтата си. Сега беше свободен. Чувстваше се чудесно, когато размишляваше по въпроса. И все пак някак усещаше, че не постигна точно онова, което искаше, когато за първи път застана пред Сър и помоли да получи свободата си.