Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Позитронният човек (7)

7

Ендрю повика Малката Мис. Не толкова заради себе си, а защото гневът на Сър беше толкова силен, че Ендрю се опасяваше да не влоши здравето на стареца. А Малката Мис единствена в света бе способна да го успокои, когато изпаднеше в такова раздразнение.

При пристигането й Сър беше на горния етаж, в спалнята. Ендрю съпроводи Малката Мис по стълбите и се спря колебливо пред стаята, щом тя понечи да влезе. Виждаше се как Сър кръстосва напред-назад, движеше се толкова решително и ожесточено, сякаш дълбаеше пътека в старинния ориенталски килим.

Малката Мис извърна поглед назад към Ендрю.

— Ти защо чакаш там? — попита го.

— Не мисля, че е полезно за Сър да го доближавам в момента, Малка Мис.

— Не ставай глупав.

— Нали именно аз го разстроих.

— Да, разбирам, но досега трябваше да му е минало. Влизай с мен, ще оправим тази работа помежду си за нула време.

Ендрю чуваше ритмичния гневен звук от твърдите стъпки на Сър.

— При цялото ми уважение към вас, Малка Мис, въобще не ми се струва да му е минало. Смятам, че той все още е твърде раздразнен и ако го ядосам по-силно… Не, Малка Мис, не съм в състояние да вляза в тази стая. Не и докато ми кажете, че е достатъчно спокоен, за да говорим безопасно за него.

Малката Мис изгледа Ендрю и кимна:

— Така да бъде, Ендрю. Разбирам.

Тя влезе. Ендрю дочу как се позабави тревожният ритъм в походката на Сър. После гласове — първо на Малката Мис, нежен и спокоен, след това на Сър, избухващ в потоци вулканична ярост, и отново Малката Мис, спокойно като преди, и Сър, но не толкова трескаво. Последва реплика на Малката Мис, спокойна, но не и нежна. По-точно, доста твърда.

През цялото време Ендрю нямаше представа какво си говорят. За него не беше трудно да нагласи аудио-рецепторите си, за да чува ясно разговора, но му се стори неуместно! Само ги насочи, но дотолкова, че да долавя гласовете достатъчно и да разбере нужна ли е помощта му, но без да различава отделните думи.

Накрая Малката Мис се появи на вратата:

— Ендрю, ще влезеш ли?

— Както вече ви казах, Малка Мис, аз съм крайно загрижен за емоционалното състояние на Сър. Ако вляза и пак го предизвикам…

— Ендрю, нищо му няма на емоционалното състояние. За него не е убийствено да изпусне, малко пара. Всъщност даже му е полезно. Хайде, влизай. Влизай де.

Това беше пряка заповед, придружена с отслабване на потенциалите, свързани с Първия закон. Ендрю нямаше никакъв избор, освен да се подчини.

Намери Сър седнал в огромното кресло до прозореца — кресло от махагон и кожа, което Ендрю направи за него преди петнайсет години. Беше се загърнал в халата си. Наистина сега изглеждаше спокоен, но в очите му се виждаше стоманен блясък и както се бе настанил в креслото приличаше на разгневен стар император, комуто досаждат непокорни поданици.

— Добре, татко. Можем да обсъдим това тихо и разумно, нали?

— Опитвам се всичко да обсъждам тихо и разумно — напомни Сър. — Винаги съм постъпвал така.

— Да, татко, вярно е.

— Но това, Манди! Тази пълна глупост, тази чудовищна безсмислица, която Ендрю ми подметна…

— Татко!

— Извинявай. Но не мога да остана спокоен, когато се сблъсквам с абсолютна лудост.

— Знаеш, че Ендрю по начало не може да полудее. Лудостта не влиза в характеристиките му.

— Но щом ми казва, че си иска свободата — за Бога, свободата. — Какво, друго е това, ако не лудост? — Сър изпръхтя и лицето му се зачерви отново.

Ендрю никога не бе виждал Сър в такова състояние, никога. Пак се почувства несигурен дали трябва да стои в тази стая и да застрашава здравето на стария човек. Сякаш всеки миг Сър щеше да получи удар. И ако нещо му се случеше, пряко следствие от постъпката на Ендрю…

Малката Мис подкани:

— Спри, татко! Просто спри! Няма от какво да се вбесяваш!

Ендрю остана изумен — Малката Мис говореше твърде остро и непокорно на баща си — сякаш майка мъмреше капризното си дете. Внезапно му хрумна мисълта, че при хората времето сигурно променя нормалните роли на поколенията. Сър, някога толкова жизнен, властен и всезнаещ, сега бе слаб и уязвим като хлапе, а Малката Мис беше отговорна да го насочва, докато той се бореше да проумее загадъчния за него Ендрю недоумяваше как разговарят толкова остро пред него. Но след трийсетина години беше естествено никой от семейство Мартин да не се сдържа в присъствието на Ендрю, даже и по най-интимни теми. И защо ли да се притесняват от него? Нали беше само един робот.

— Свобода — натърти Сър с надебелял глас. — За робот!

— Да, идеята е необикновена. Признавам, татко. Но защо я приемаш като лично оскърбление?

— Нима? Приемам я като оскърбление срещу логиката! Оскърбление срещу здравия разум! Виж, Манди, какво ще кажеш, ако входната врата дойде при тебе и ти заяви: „Искам си свободата. Искам да се преместя в Чикаго и там да бъда входна врата. Мисля си, че да бъда входна врата в Чикаго ще ме удовлетворява повече“?

Ендрю видя как по скулата на Малката Мис трепна едно мускулче. Изведнъж осъзна, че бурната реакция срещу искането му трябва да е свързана с решението на Мадам преди години да прекъсне брака си със Сър и да го напусне, търсейки свободата си някъде в далечни краища.

Хората бяха толкова сложни същества!

Малката Мис възрази:

— Входната врата не може да ти каже нищо. Нито ще реши да се мести. Входните врати нямат разум. А Ендрю има.

— Изкуствено създаден разум.

— Татко, приличаш ми на някой от най-лютите фанатици фундаменталисти в „Дружество в защита на хората“! Ендрю живее с тебе от десетилетия. Познаваш го поне колкото останалите от семейството… Какви ги приказвам? Та той е член на собственото ти семейство. А сега изведнъж започваш да говориш за него, като че е някакъв подобрен вариант прахосмукачка! Ендрю е личност и ти прекрасно го знаеш.

— Изкуствено създадена личност — упорстваше Сър, но убедеността и силата изчезнаха от гласа му.

— Да, изкуствено. Само че няма връзка с разговора ни. Татко, живеем в двайсет и втори век, при това към средата. И би трябвало вече да разберем и признаем, че роботите са сложни и чувствителни организми с ясно проявени личностни особености — имат емоции, имат… ами, имат душа.

— Не бих искал да защитавам подобна гледна точка в съда — възпротиви се Сър. Каза го тихо, дори с шеговита нотка в гласа, наситен преди миг с озлобление. Явно си връщаше самообладанието. Ендрю усети облекчение.

— Никой не те кара да я защитаваш в съда — успокои го Малката Мис. — А само да я приемеш със сърцето си. Ендрю иска да му дадеш документ, който да го определя като свободен индивид. И има желанието да ти плати щедро за този документ, макар че всякакво плащане в случая е излишно. Това ще бъде най-обикновено потвърждение на неговата самостоятелност. Какво ужасно има, ако смея да попитам?

— Не искам Ендрю да ме напусне — намусено отвърна Сър.

— А! Това било, значи! Това е разковничето, нали, татко?

В очите на Сър вече нямаше огън. Сякаш се потопи в самосъжалението.

— Аз съм стар човек. Жена ми си отиде отдавна, по-голямата ми дъщеря се отчужди от мен, по-малката излезе от моя дом и има свое семейство. Сам съм в тази къща, ако не броим Ендрю. А сега и той иска да си отиде. Да, ама не може. Ендрю е мой. Той ми принадлежи и имам право да му заповядам да остане тук, даже и да не му харесва. През всичките тези години си живееше много леко и ако си мисли, че може ей така да ме изостави, като съм станал стар и болнав, може да…

— Татко…

— Може да забрави тази работа! — извика Сър. — Да я забрави! Да я забрави!

— Татко, пак се навиваш излишно.

— И какво от това?

— Намали малко оборотите, отпусни се. Кога Ендрю е споменавал, че ще те напуска?

По лицето на Сър се изписа смущение.

— Ами как, какво друго искаше да ми каже, щом си поиска свободата?

— Той иска само едно парче хартия. Юридически валиден документ. Купчина думи. Въобще няма намерение да ходи никъде. Ти как си го представяш, че ще забегне в Европа и ще си направи там резбарска работилница? Не, не. Той ще остане тук. Ще ти бъде верен както винаги. Ако му заповядаш нещо, ще ти се подчини безпрекословно, както винаги. Каквото поискаш. Това няма да се промени. Всъщност нищо няма да се промени. Ендрю не е способен да пристъпи извън къщата, ако ти му кажеш да не го прави. Вградено е в него. Татко, той иска само няколко изречения. Иска да му кажат, че е свободен. Толкова ли е ужасно? Такава заплаха ли е за тебе? Татко, не е ли заслужил такова нещо?

— Значи това са ти схващанията, а? Някакви нови глупости, които си набиваш в главата?

— Нито са глупости, татко, нито са нови. За Бога, ние с Ендрю говорим за това от години!

— Значи от години си ги приказвате? От години?

— Да, години наред, непрекъснато. Да ти кажа право, идеята е моя. Казах му, че е смешно, да се смята за някакво ходещо приспособление, щом е нещо много повече. Той въобще не се отнесе добре към тази идея, когато му я предложих за пръв път, но продължихме да я обсъждаме и след време забелязах, че започва да възприема моето мнение. Накрая ми съобщи ясно, че иска да бъде свободен. Добре, казах му. Кажи на баща ми и всичко ще се уреди. Но той се страхуваше. Все отлагаше, защото се боеше да не те нарани. Затова аз го накарах да говори с тебе.

Сър сви рамене.

— Глупаво си постъпила. Та той не знае що е свобода. И как ли би могъл? Нали е робот.

— Татко, ти все го подценяваш. Той е особен робот. Той чете. Той размишлява над прочетеното. Той се учи и напредва от година на година. Може би когато го докараха тук, да е бил обикновен механичен човек като останалите, но способността да се развива я имаше в схемите му, нищо, че създателите му не знаеха. Той добре използва тази си способност. Татко, аз познавам Ендрю и ти казвам, че той не е по-малко разностранно същество от… от нас двамата.

— Това са глупости, момичето ми.

— Как можеш да говориш така? Той усеща нещата. Сигурно знаеш, че е така. Не съм сигурна какво чувства, поне в повечето случаи, но много често аз не знам и ти какво чувстваш, а ти можеш да се изразиш и с мимика, и с движения на тялото, докато той — не. Когато говориш с него, веднага забелязваш, че реагира на всякакви абстрактни понятия — любов, страх, красота, вярност, стотици други — точно както и ние двамата. Какво друго има значение? Ако нечии реакции са идентични с нашите, не мислиш ли, че и самият той е като нас?

— Той не е като нас — възпротиви се Сър. — Той е нещо съвсем различно от нас.

— Той е някой съвсем различен от нас — натърти Малката Мис. — И не е толкова различен, колкото искаш да си мисля.

Доскоро покритото с гневни червени петна лице на Сър посивя, той млъкна за дълго, загледан надолу в краката си. Загърна се по-плътно в халата. Все още приличаше на стар император, изправен величествено на трона си, но вече бе придобил вид на император, сериозно замислен да се откаже от престола.

— Добре — обади се той накрая. В гласа му се долавяше горчивина. — Ти спечели, Манди. Щом искаш да се съглася с тебе, че Ендрю е личност, а не машина, съгласих се. Ендрю е личност. Така да бъде. Сега щастлива ли си?

— Не съм казвала, че е личност.

— Точно това каза. Точно тази дума използва.

— Ти ме поправи. Каза, че той е изкуствено създадена личност и аз приех схващането ти.

— Добре де. Нека да е така. Съгласихме се, че Ендрю е изкуствено създадена личност. И какво от това? Ако го наричаме така вместо „робот“, променя ли се нещо? Само си играем на думи. Можеш да смяташ фалшивата банкнота за банкнота, но тя си остава фалшива. И можеш да наричаш един робот „изкуствено създадена личност“, но той пак си е…

— Татко, той иска да му дадеш свободата. Той ще остане да живее тук и ще направи всичко по силите си, за да бъде твоят живот приятен и удобен, както беше от първия ден. Но иска да му кажеш, че е свободен.

— Манди, това ще бъде безсмислено заявление.

— За тебе може би. Но не и за него.

— Не. Вярно е, че съм старец, но засега поне не съм изпаднал в слабоумие. В момента говорим за създаването на изключителен, юридически прецедент. Даването на свобода на роботи няма да отмени Трите закона, но абсолютно сигурно ще отприщи море от дрънканици за правата на роботите, за накърняването им и за какво ли още не. Роботите ще тичат в съда, за да подават искове срещу хора, които ги карат да вършат неприятна работа, или им отказват отпуск, или просто се държат нелюбезно с тях. Роботите ще подават искове срещу „Ю Ес Роботс“, защото онези са насадили Трите закона в мозъците им, защото някое юристче ще твърди, че това е нарушение на конституционните им права на живот, свобода и щастие. Роботите ще поискат да гласуват. Манди, не разбираш ли? Ще създадем огромни главоболия на всички.

— Не е необходимо да ги създаваме — отвърна Малката Мис. — Защото не е необходимо да правим от това световно събитие. Става дума за обикновено споразумение между нас и Ендрю. Искаме само частно предаден юридически документ, съставен от Джон Файнголд, подписан от тебе, заверен от мен, връчен на Ендрю, в който се заявява, че той…

— Не. Така няма да има никаква стойност. Я си представи, Манди — подписвам един лист, после умирам, а Ендрю се изпъчва и казва: „Чао на всички, аз съм свободен робот и тръгвам да търся слава и богатство, защото ей този документ го доказва“. И още първия път, щом си отвори устата пред някого, изсмиват му се в лицето и скъсват хартийката с безсмислици, след това го откарват в завода, за да бъде унищожен. Защото този лист няма да му осигури и най-слаба защита, тя не е валидна в нашето общество. Не. Не. Щом настояваш да направя тази щуротия, трябва да я направя както се полага или изобщо да не се захващам. Не можем да дадем свобода на Ендрю само с подписи върху един лист, засягащ само нас. Това трябва да се отнесе в съда.

— Много добре, значи ще го направим чрез съда.

— Но не разбираш ли какво означава това? — настойчиво попита Сър. Пак се ядоса. — Всички изброени проблеми ще излязат на бял свят. Споровете ще бъдат страховити. После насрещни искове… апелации… възмущението на обществеността… и накрая присъдата. Която ще бъде в наша вреда, не се и съмнявам. — Той ядно изгледа Ендрю. — Ей ти, я ме чуй! — Ендрю за първи път слушаше този остър стържещ глас. — Схвана ли каквото изприказвахме? Единственият начин да те освободя, ако въобще има смисъл, е да го направя по общоприетите юридически процедури. Но не съществуват общоприети юридически процедури за освобождаването на роботи. Щом тази работа влезе в съда, не само ти няма да постигнеш целта си, ами съдиите ще научат и за натрупаните от тебе пари, така че и тях ще загубиш. Ще ти обяснят, че един робот няма право да печели пари и да си открива банкови сметки или направо — ще ги конфискуват, или ще ме принудят да ти ти отнема, макар че нито имам нужда, нито желание да го правя. Значи за мен неприятности, а за теб — пълна загуба. Пак няма да бъдеш свободен, каквото и значение да влагаш в думата, но няма вече да разполагаш и със скъпоценната си банкова сметка. Е, Ендрю? Тази дрънканица заслужава ли риска да си прахосаш парите?

— Свободата няма цена, Сър — отговори Ендрю. — А шансът да получа свободата си струва всичките ми пари, колкото и много да са те.