Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Positronic Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг. Позитронният човек

Американска. Първо издание

ИК „Сталкер-1993“, София, 1993

Редактор: Анка Веселинова

ISBN 954–601–003–0

История

  1. — Добавяне

22

Само ако можеше да се реши… И накрая се реши.

Ендрю помоли Ли-Синг да забави колкото е възможно внасянето на променения законопроект в Събранието за обсъждане и гласуване. Обмислял в най-близко бъдеще да предприеме нещо, което би могло да окаже силно влияние. Ендрю добави, че не би желал да обсъжда подробностите на проекта с нея. Било нещо от съвсем техническо естество. Тя едва ли би разбрала, а в момента той не искал да й губи времето с обяснения. Но твърдеше, че щяло да го направи човек в по-голяма степен. Това било единствено важното, което тя трябвало да знае. Щял да се доближи повече до хората.

Тя обеща да направи всичко по силите си, за да му даде достатъчно време за загадъчния проект, но гласът й показваше колко озадачена и угрижена беше.

Ендрю й благодари и веднага си уреди срещата с всеизвестния хирург-робот. Разговорът се оказа труден. Ендрю се улови, че дълго отлага момента на решението с тъжните си въпроси, отразяващи вътрешната му буря, а хирургът все повече се объркваше от странното и вероятно невъзможно искане на Ендрю.

Пречеше му Първият закон на роботиката — непоклатимият закон, който възпираше роботите да причиняват вреда на човешко същество по какъвто и да е начин. Накрая Ендрю вече не можеше да отлага и се принуди да признае необходимия факт, за да позволи на хирурга-робот да извърши операцията, факт, за който роботът дори не подозираше — положението на самия Ендрю като същество, различно от човек.

Хирургът каза:

— Не ми се струва, че съм ви разбрал правилно, сър. Твърдите, че вие самият сте робот?

— Точно това представлявам.

Лицето на хирурга, спокойно и безизразно както винаги, не се промени, а и не можеше. Но втренченият поглед на светещите фото очи някак успя да предаде силното му стъписване и Ендрю позна, че в позитронния мозък на хирурга се надигат тревожно противоречиви потенциали.

— Не бих си позволил да ви възразявам, сър. Но съм длъжен да ви уведомя, че не виждам никакви присъщи на робот свойства във външността ви.

— Прав сте. Моята външност бе подложена на големи изменения, за да наподоби човешката. Но това не означава, че съм човек. Наистина, през последните години понесох немалки съдебни разноски, с цел да бъде изяснено положението ми, но както изглежда, въпреки всичко си оставам робот.

— Никога не бих го помислил, сър.

— Да. Не бихте.

Ендрю не избра този хирург заради впечатляващата му личност, заради бързия му ум или умението да се справя с трудни проблеми в общуването. Това не беше важно. Имаха значение само способностите му на хирург и според мълвата те бяха предостатъчни. А и той беше робот. Робот-хирург беше единствената възможност за Ендрю, защото на човек не можеше да се довери — нито в уменията, нито в доброто желание. Но роботът разполагаше с възможностите да направи каквото трябваше.

Освен това роботът щеше да свърши работата. Ендрю имаше намерение да го накара.

— Както вече отбелязах, сър…

— Престанете да ме наричате „сър“!

Роботът млъкна, явно смутен. Започна отначало.

— Както вече отбелязах, мистър Мартин, извършването на операция от подобен вид върху човешко същество би означавало грубо нарушение на Първия закон и аз не бих могъл да го направя. Но дори да сте робот, както твърдите, остава още един проблем. Така бих увредил нечия собственост, както и вие разбирате, а това е невъзможно, освен при пряка заповед на вашия собственик.

Аз съм си собственикът — натърти Ендрю. — Аз съм свободен робот и разполагам с необходимите документи, за да го докажа.

— Свободен… робот?

— Чуйте ме — настоя Ендрю. Страданието му достигаше нетърпимо равнище, в собствения му позитронен мозък се усилваха дразнещи потенциали. — Стига сме бъбрили. Не се преструвам на човек, а и вие още в началото на операцията ще откриете, че не съм, така че да оставим разсъжденията за Първия закон. Но Втория закон важи. Аз съм свободен робот и вие ще направите каквото ви кажа. Няма да се противопоставяте на желанията ми. Ясно ли ви е? — И той изрече с цялата твърдост, която свикна да използва дори в разговор с хора през последните десетилетия: — Заповядвам ви да извършите тази операция върху мен.

От вътрешния конфликт очите на хирурга-робот светнаха по-ярко от всякога и той дълго не можа да каже нищо.

Ендрю знаеше на какво подложи хирурга. Пред него седеше човек, който настояваше, че не е човек, или пък робот, който заявяваше, че има власт като на човек — и в двата случая схемите на робота сигурно се задръстваха от неясни и неразбираеми сигнали.

Ако това в действителност беше човек, Първият закон се налагаше над Втория и хирургът не биваше да приеме поръчката за операцията. Но ако това беше робот, с Втория закон ли трябваше да се съобразява? Какво във Втория закон даваше на един робот правото да заповядва на друг робот, дори и да беше свободен? Обаче този робот отричаше да е човек, макар и напълно да приличаше на такъв. Положението ставаше почти необяснимо. Парадоксът може би вече взимаше надмощие над позитронните схеми на хирурга. Всички данни от зрителните му възприятия настояваха, че посетителят му е човек. Интелектът му правеше опити да се справи с информацията, че посетителят не е човек. Зрителните възприятия включваха Първия и Втория закони, но другите — не.

Изправен пред толкова хаотични противоречия, можеше да се очаква, че мозъкът на хирурга ще изключи напълно. Или както се надяваше Ендрю, най-сигурният начин да излезе от кризата беше да застане на позицията на Втория закон — според собственото признание на посетителя, той нямаше достатъчно човешки качества, за да преобладава Първият закон, но имаше колкото да иска подчинение съгласно Втория.

Хирургът все пак избра точно това решение, макар и след доста колебания.

— Много добре — каза той и в гласа му несъмнено се долавяше оттенък на облекчение. — Ще направя каквото искате.

— Чудесно.

— Цената няма да бъде никак малка.

— Щях да се разтревожа, ако ми кажехте обратното — промълви Ендрю.