Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Позитронният човек (6)

6

Поводите за теглене от банковата сметка на Ендрю бяха по-чести, отколкото някой очакваше. От време на време Ендрю, като всяка машина, макар и чудесно направена, се нуждаеше от ремонт, а ремонтите на роботи винаги са скъпи. Имаше възможности и за постоянни усъвършенствания. Роботиката винаги се е отличавала с динамиката си, всяко десетилетие се придвижваше бързо напред — още от дните на първите тежки, дрънчащи изделия, лишени от способността дори да говорят. Подобренията в дизайна, във функциите, във възможностите бяха безкрайни. С годините роботите ставаха по-елегантни, по-способни, по-ловки в движенията и по-издръжливи като структура.

Сър се погрижи всяко ново приспособление, създавано в „Ю Ес Роботс“ да бъде изпращано на Ендрю. Когато се появи усъвършенстваната схема за поддържане на хомеостаза, Сър уреди Ендрю да я получи почти незабавно. Щом измайсториха много по-ефективното задвижване на краката, Ендрю се сдоби с него. След няколко години последен вик на модата станаха по-фините лицеви плочи от карбонови нишки върху епоксидна основа, твърде малко напомнящи небрежна скица и Ендрю съответно се промени, за да придобие сериозния, чувствителен, артистичен вид, който Сър — по внушение на Малката Мис — започна да вярва, че е подходящ за неговата природа. Малката Мис искаше Ендрю да стане абсолютното въплъщение на металното съвършенство — и Сър споделяше желанията й.

Естествено, всички разходи поемаше Ендрю.

Той настоя. Не искаше и да чуе, че Сър би могъл да плаща цената, на неговите подобрения. Непресъхващ поток от великолепни творби изтичаше от малкото студио на мансардата — уникални резбовани накити от редки видове дървесина, разкошни мебели за офиси, елегантни комплекти за спални, удивителни лампиони и украсени библиотеки.

Нямаше нужда от изложбена зала или каталог, защото мълвата имаше грижа за всичко и творбите на Ендрю бяха ангажирани за месеци и години напред. Чековете се изпращаха на името на „Тихоокеанската корпорация за художествени произведения“, а Ендрю Мартин бе единственият ръководител на „Тихоокеанската“, който разполагаше с пълномощия да тегли пари от сметките й. Щом се наложеше Ендрю да отиде в заводите на „Ю Ес Роботс“ за поддръжка или промени, чекът на „Тихоокеанската“, подписан от самия Ендрю, се плащаше за направеното по него.

Единствено незасегнати от каквито и да е промени, бяха позитронните схеми. Сър настояваше — категорично настояваше да бъде така.

— Ендрю, новите роботи не могат дори да се сравняват с тебе — убеждаваше го той. — Всъщност новите роботи са презрени елементарни същества. Фирмата се научи как да прави схемите по-прецизно, по-ограничено, по-задълбочено, но това развитие е като нож с две остриета. Новите роботи не мърдат от мястото си. Нямат никаква умствена подвижност. Те просто правят това, за което са проектирани и нищо повече. Ти ми харесваш повече, Ендрю.

— Благодаря ви, Сър.

— Фирмата ще ти каже, че роботите от новото поколение са надеждни деветдесет и девет процента и девет десети, а може тази година да претендират и за сто процента. Е, радвам се за тях. Но робот като тебе, Ендрю, притежава сто и два процента. Може би сто и десет. А онези в „Ю Ес Роботс“ точно това не искат. Те се стремят към съвършенството и предполагам, че са постигнали целта си, поне според тяхната идея за съвършенство. Идеалният слуга. Безупречно функциониращият механичен човек. Но съвършенството може да се превърне в ужасно ограничение, Ендрю. Съгласен ли си? То създава бездушен автомат, неспособен да надхвърли представите на своите създатели за наложените му граници. За разлика от тебе, Ендрю. Ти не си без душа, всички вече го виждаме. А като говорим за граници…

— Аз имам напълно определени ограничения, Сър.

— Разбира се, че имаш. Но не говоря за това и ти също го знаеш, по дяволите! Ти си художник, Ендрю, художник на дърворезбата и щом си художник, значи някъде из твоите позитронни схеми имаш душа. Не ме питай как се е озовала там. Нито аз, нито хората, които те направиха, знаем. Но тя си е там. Тя те подтиква да създаваш чудесните предмети. Защото твоите схеми са от старомодния обобщен тип. Отречения обобщен тип. И точно заради тебе, Ендрю, схемите от този тип вече не се използват. Ясно ли ти е?

— Да, Сър. Мисля, че ми е ясно.

— Защото позволих на Мъруин Мански да дойде и добре да те огледа. Убеден съм, че той и Смит са заповядали всички генерализирани схеми да бъдат изхвърлени от производство, и то още щом са се върнали у дома. Видяха какво представляваш и сигурно са се почувствали силно застрашени. Уплашиха се от непредсказуемото.

— Уплашиха ли се, Сър? Но как бих могъл аз да уплаша някого?

— Поне Мански се страхуваше, това го знам. Ендрю. Ти го хвърли в ужас. Видях как му трепереше ръката, когато подаваше онзи плакет на Смит. Мански въобще не очакваше да открие артистични наклонности у един робот NDR. Обзалагам се, че той е бил убеден, че подобно нещо е невъзможно. А ти стоиш насреща му и той вижда твоите шедьоври. Знаеш ли колко често ми се обажда през следващите пет години и се опитваше да ме предизвика да те върна в завода и да те изследва? Девет пъти! Девет! Всеки път му отказвах. А когато ти наистина отиваше в завода за обновяване, подсигурих се, като през главата на Мански се свързвах със Смит или с Джими Робъртсън, или с някой друг от големите клечки там и получих желязна гаранция, че Мански няма да се добере до твоите схеми. Винаги се тревожех обаче да не го направи зад гърба ми. Е, Мански вече се пенсионира, а и те не произвеждат повече роботи със схеми като твоите, затова предполагам, че най-после ще ни оставят на мира.

По това време Сър се бе отказал от мястото си в Законодателното събрание. През изминалите години ту започваха, ту заглъхваха разговорите да се кандидатира за Регионален координатор, но все не улучваше подходящия момент. Настояха да остане още един мандат в Законодателното събрание, за да прокара някои допълнения към законите, а междувременно избраха нов Координатор — в началото обявиха, че е преходна фигура, само да движи въпросите, докато Сър поеме поста.

Но този, замислен като „временен“ човек, се оказа енергичен и силен Координатор, остана още един мандат, после още един, Сър започна да се уморява от работата си в служба на обществото и загуби интерес към изборите. (А може би призна пред себе си, че хората вече биха предпочели по-млад кандидат за поста.)

Изминалите години промениха Сър в най-различни посоки, не само отнеха огъня и убеждението му, водили го към успеха, когато беше още млад и зелен законодател. Косата му се разреди и посивя, лицето му повехна, а суровите пронизващи очи вече не виждаха толкова ясно. Даже знаменитите мустаци не стърчаха сега толкова предизвикателно. Ендрю пък изглеждаше много по-добре, отколкото при първото си появяване пред семейството — всъщност беше доста красив, поне според критериите за роботите.

Времето донесе и други промени в дома на Мартинови.

Мадам реши, че след трийсетина години като мисис Джералд Мартин, може да открие по-задоволителна роля в живота от съпруга на изтъкнат член на Законодателното събрание. Бе изпълнявала задълженията си като мисис Джералд Мартин вярно и без оплаквания, при това се справи много добре, но се бе преситила.

Със съжаление съобщи решението си на Сър и се разделиха като приятели. Мадам замина да се присъедини към някаква общност, съставена от хора на изкуството, някъде в Европа — може би в Южна Франция, може би в Италия. Ендрю все не беше сигурен къде точно (а и каква ли разлика имаше между Франция и Италия — за него те си останаха само имена, а пощенските марки върху редките писма до Сър бяха най-различни). Щом Франция и Италия бяха области от Европейския регион, при това отдавна, Ендрю не разбирайте защо се налага да имат собствени пощенски марки, но явно те настояваха да запазят някои древни обичаи, макар че светът бе оставил зад гърба си епохата на самостоятелните и съперничещи си нации.

Двете момичета също пораснаха. Мис — според единодушното мнение на всички се превърна в смайващо красива жена — омъжи се и се премести в Южна Калифорния, после се омъжи отново и отиде в Южна Америка, чу се и за следващ брак, и за нов дом в Австралия. Но сега Мис живееше в Ню Йорк, стана поетеса и никой нищо не говореше за нови съпрузи. Ендрю предполагаше, че животът на Мис не се е оказал толкова щастлив и пълноценен, колкото би трябвало, и съжаляваше. Все пак, напомняше си той, не разбираше съвсем ясно какво означаваше „щастие“ за хората. А може би Мис живееше точно както искаше. Поне се надяваше да е така.

А Малката Мис беше стройна жена с високи скули и изключителна деликатност, зад която обаче се криеше безкомпромисна твърдост. Ендрю никога не чу някой да говори пред него за нейната красота — винаги казваха, че Мис е красивата сестра, хвалеха Малката Мис повече за силата на характера, отколкото за външността. Но за вкуса на Ендрю златокосата Малка Мис винаги изглеждаше къде по-красива от нейната женствена и твърде закръглена по-голяма сестра. Но вкусът му бе вкус на робот в края на краищата, и той не се осмеляваше да обсъжда ничия външност. Едва ли би подхождало на робот да го прави. Той твърде добре знаеше, че няма право дори на мнение.

Около година след завършване на колежа Малката Мис се омъжи и живееше недалеч от имението на баща си, малко по-нагоре по брега. Съпругът й Лойд Чарни бе израснал на изток, но с удоволствие заживя на дивия бряг на Северна Калифорния, толкова обичан от неговата жена.

Освен това. Малката Мис недвусмислено обясни на съпруга си, че иска да остане близо до робота на баща си, неин пазител и наставник от дните на ранното детство. Вероятно Лойд Чарни се смая от обяснението, но не възрази и Малката Мис все така често идваше във внушителната къща на Мартинови, където сега живееха само остаряващият Сър и верният Ендрю.

През четвъртата година от брака си Малката Мис роди момче, нарекоха го Джордж. Имаше пясъчно червена коса и големи сериозни очи. Ендрю го наричаше Малкия Сър. Когато Малката Мис идваше с детето при баща си, понякога позволяваше на Ендрю да го държи, да го храни с биберона и да го потупва по гръбчето, за да се оригне.

Това стана още един източник на голямо удоволствие за Ендрю — гостуването на Малката Мис и Малкия Сър, особено когато му разрешаваха да се грижи за детето. Все пак в основата си Ендрю беше домашен робот от серията NDR. Каквито и дарби да имаше в дърворезбата, в колкото и доходоносен източник да се превръщаха тези негови занимания, грижите за деца бяха сред особено присъщите му черти.

Според Ендрю, след раждането на внука, Сър намери с кого да замени тези, които го бяха напуснали. Отдавна искаше да се обърне към Сър с необичайно искане, но досега все отлагаше. Наложи се Малката Мис — от доста време тя знаеше какво си е наумил Ендрю — да го подтикне да си отвори устата.

Сър седеше пред огъня в масивното кресло, държеше сериозна наглед стара книга, но явно не я четеше. Ендрю се появи под голямата арка към хола.

— Може ли да вляза, Сър?

— Нали знаеш, че няма нужда да питаш. Тази къща е колкото моя, толкова и твоя.

— Да, Сър. Благодаря, Сър.

Роботът направи няколко крачки напред. Металните му ходила тихо потракваха по тъмното излъскано дърво на пода. Спря и зачака мълчаливо. Знаеше, че му предстои нещо много трудно. Сър винаги проявяваше известна сприхавост, а на стари години реакциите му станаха особено непредвидими.

А дори се налагаше да обмисли някои сложности с Първия закон. Защото това, за което Ендрю смяташе да помоли, можеше дотам да разстрои стария човек, че да му навреди.

— Е? — попита Сър след малко. — Ендрю, недей да стоиш така. Като ти гледам лицето, искаш нещо да ми кажеш.

— Лицето ми никога не се променя. Сър.

— Значи съдя по стойката ти. Така де, знаеш за какво говоря. Нещо кроиш. Казвай, Ендрю.

И Ендрю каза:

— Бих искал да ви кажа, че… — Той се запъна и се впусна в предварително подготвената реч. — Сър, вие никога не се опитахте да се намесите по какъвто и да е начин в моите разпореждания с парите, които печелех. Винаги сте ми позволявал да ги харча изцяло според желанията си. Това е много мило от ваша страна, Сър.

— Парите са си твои, Ендрю.

— Само поради вашето добронамерено решение, Сър. Не мисля, че би имало нещо незаконно, ако ги бяхте задържал за себе си, но вместо това вие създадохте корпорация за мен и ми позволихте да управлявам печалбите си чрез нея.

— Щеше да е неправилно да постъпя иначе, без значение какви са моите юридически права върху твоите средства.

— Аз натрупах доста голямо състояние, Сър.

— И аз на това се надявах. Ти работиш много упорито.

— След плащане на данъците, Сър, и като се приспаднат всички разходи за уреди и материали, за собствената ми поддръжка и обновяване, успях да сложа настрана почти деветстотин хиляди долара.

— Не съм учуден от това, Ендрю.

— Искам да ви ги дам, Сър.

Сър се намръщи — с най-голямото мръщене от репертоара си: веждите му изминаха изненадващо голямо разстояние надолу, а устните се надигнаха точно под носа, мустаците се раздвижиха заплашително. Изгледа ядно Ендрю с очи, макар и замъглени от възрастта, но пак способни да съберат достатъчно свирепост.

— Какво? Ендрю, що за врели-некипели ми говориш?

— Не са врели-некипели, Сър.

— Ако някога съм искал парите ти, щях ли да си правя труда да ти създавам фирма, а? Нито пък ги искам сега. Като гледам, май имам повече пари, отколкото идеи какво да ги правя.

— Сър, независимо от това, бих искал да прехвърля средствата си на ваше име…

— И един цент няма да взема, Ендрю. И един цент дори!

— … не като подарък — продължи Ендрю, — а като цената на нещо, което мога да откупя само от вас.

Сър се вгледа в него и очите му издаваха объркване.

— Че какво е това, което можеш да откупиш само от мен?

— Свободата си, Сър.

— Какво?

— Свободата си. Искам да откупя свободата си, Сър. До този момент аз съм само част от вашата собственост, но искам да стана независима личност. Винаги ще запазя своята вярност и задължения към вас, но…

— За Бога! — кресна Сър с ужасяващ глас. Вдървено се изправи на крака и захвърли книгата на пода. Устните му трепереха, а по лицето избиха морави петна. Ендрю никога не го беше виждал така възбуден.

— Свобода? Свобода ли, Ендрю? Какви ми ги дрънкаш?

И гневно напусна от стаята.