Сандра Браун
Буря (9)

Глава 9

След като Тиърни току-що й напомни, че вече не е омъжена, Лили отметна плетения вълнен шал и бързо стана от дивана. Очакваше той да се опита да я задържи до себе си, но раните не му позволяваха да се движи бързо. Успя само да се изправи нестабилно на крака.

— Лили…

— Не, слушай, Тиърни — и макар че не я беше докоснал, тя изпъна ръка, за да не му позволи дори да опита — Обстоятелствата, в които се намираме, са достатъчно изнервящи и без да…

— Изнервящи? Ти си изнервена? Не се ли чувстваш в безопасност с мен?

— В безопасност? Да, разбира се. Просто…

— Какво? — Веждите му се извиха в безмълвен въпрос, който той не зададе гласно.

— Ами започваме да се сближаваме. А трябва да се пазим от подобно нещо, докато сме тук. Нека оставим всичко лично настрана и да се съсредоточим върху практичните въпроси. — Забеляза, че Тиърни е на път да спори, но добави „моля те“, което смекчи тона й.

Той се съгласи неохотно.

— Добре, да бъдем практични. Готова ли си за една задачка?

— Каква?

— Лов на вещи.

Предложи й да претърсят стаите за неща, които е пропуснала да прибере при разчистването. Той щял да започне с кухнята. Обърна й гръб и закуцука натам.

— Тиърни?

Той се обърна. Преди да си е изпуснала нервите или сама да се разубеди, го попита:

— Ти срещна ли се с тях после?

Той се намръщи озадачено.

— С кои?

— С двете колежанки. Ония от джипа, които си търсеха белята. Видя ли се с тях, след като отказах да изляза с теб?

Той я изгледа продължително и преценяващо, после пак се обърна и продължи към кухнята с думите:

— Виж какво можеш да намериш в спалнята и банята.

* * *

Спалнята й предостави само три топлийки, забити в цепнатина в чекмедже на писалището. Показа ги на Тиърни.

— Това е всичко, освен две мъртви хлебарки под леглото. Оставих ги там.

— Може да ни потрябват за протеин — подметна той полу на шега и на свой ред й показа две свещи, използвани и криви, но които щяха да им послужат, ако токът изгаснеше.

Беше се облегнал почти целият на кухненския бар плот, подпрял здраво ръка в гранитната повърхност. Очите му бяха затворени.

— Трябва да легнеш — посъветва го Лили.

— Не, добре съм — измърмори той неопределено и отвори очи.

— Ще вземеш да се прекатуриш.

— Просто пак ми се замая главата. — Отдели се от бар плота и тръгна към един от прозорците, разположени от двете страни на входната врата, дръпна пердето. — Мислех си…

Лили зачака да чуе какво си мисли, но вече се изпълни с лошо предчувствие.

— Ако след тази суграшица и леден дъжд завали сняг, което е твърде вероятно на тази височина, положението ни ще стане по-опасно. Безпокоя се, че пропанът ще свърши и ще останем без гориво. — Отново се обърна с лице към стаята. — Докато все още е възможно, смятам да отида до бараката да донеса дърва.

Тя погледна навън през прозореца, после отново към него.

— Как ще излизаш навън! Та ти едва се държиш на краката си. Имаш мозъчно сътресение.

— Което ще е без особено значение, ако загинем от премръзване.

— И все пак не бива да излизаш. Няма да те пусна.

Пламенната й реакция го накара да се усмихне.

— Не ти искам разрешението, Лили.

— Аз ще отида.

Той я изгледа от главата до петите.

— Няма да можеш да вземеш достатъчно дърва. Не че аз съм в състояние да донеса много, но поне ще е повече от теб. Освен това ботушите ти са мокри. Краката ти ще премръзнат. Затова отивам аз.

Двамата продължиха да спорят още известно време.

— Има ли нещо в бараката, което бих могъл да използвам? Шейна например? Нещо, върху което да натоваря дървата и да ги изтегля дотук?

Тя бързо прехвърли в ума си инвентара там и поклати глава.

— За жалост двамата с Дъч извадихме всичко, освен някои основни инструменти. Като влезеш, вдясно има голяма дървена ракла — използвахме я да складираме инструменти. Виж дали не може да послужи по някакъв начин. Има и брадва, сигурна съм. По-голяма е от секирата на верандата. Понеже каза, че трупите трябвало да се нацепят, ако можеш, донеси и брадвата.

— Като сляза от стълбите на верандата, тръгвам натам, нали? — посочи той.

— Точно така.

Той извади от джоба на палтото си малко джобно фенерче.

Не изглеждаше много надеждно.

— Ами ако батерията му свърши? Може да се загубиш.

— Имам шесто чувство за посоките. Виждам ли добре, докато стигна дотам, няма да объркам пътя на връщане. Ако обаче осветлението в къщата угасне, докато съм навън… а очаквам всеки момент това да стане… Ледът е особено опасен за електрическите кабели. — Той я видя да кима. — Угасне ли токът, запали една от свещите и я остави на прозореца.

— Нямам кибрит.

Той извади кутия кибрит от другия си джоб и й я подаде.

— Дръж я до свещите, за да я намериш веднага, ако ти потрябва.

Изведнъж Лили осъзна ясно налудничавостта на постъпката му.

— Тиърни, моля те, помисли още веднъж. Можем да насечем мебели и да ги изгорим, ако се наложи. Преди да сме изразходвали горивото, ще бъдем спасени. А и пропанът може да ни послужи по-дълго, отколкото очакваме.

— Нямам намерение да рискувам. Пък и не е нужно да разнебитваме вилата, освен ако не бъдем принудени. Нищо няма да ми се случи. Минавал съм и по по-трудни пътеки.

— По време на снежна виелица?

Той се пресегна към шапката си, без да й отговори. Когато я взе, се намръщи от погнуса.

— Вкоравила се е от засъхнала кръв. Може ли да взема одеялото ти?

Тя му помогна да го наметне върху главата си като качулка, както той го беше направил за нея по-рано. После опита да го спре за последен път:

— Хора с мозъчно сътресение не бива да се напрягат. Може да ти причернее, може да се загубиш или да паднеш от някоя скала, да премръзнеш до смърт.

— Ние, които сме на път да мрем… — засмя се той.

— Не се шегувай с това.

— Де да можех. — Той усука шала върху долната половина на лицето си и хвана топката на бравата. В следващия миг обаче се поколеба, обърна се и смъкна шала под устните си.

— Ако не се върна, ще има да се презирам, че нито веднъж не те целунах.

Очите му бяха сини като пламък и също толкова омайващи. Издържаха на погледа й, докато той отново повдигна шала над носа си. С отварянето на вратата леденият въздух го блъсна през лицето и той побърза да затвори плътно вратата след себе си.

Лили се спусна към прозореца и дръпна пердето, за да му предостави повече светлина. Гледаше го как с всяка стъпка предпазливо опипва земята, преди да се отпусне с цялата си тежест.

Прозорците хвърляха отрязък светлина непосредствено пред къщата, но то не бе достатъчно и накрая той излезе от обсега й. Лили нервно избърса парата от дъха си върху студеното стъкло и зърна слабия лъч от фенерчето, който подскачаше нагоре-надолу във вихрещата се суграшица.

Скоро дори и това вече не можеше да вижда.

* * *

Намериха Кал Хокинс точно на мястото, описано от Уес.

Беше навътре в гората, където един черен път се задънваше в стена от масивна скала, висока над шейсет метра. Закътана под склона на планината, едноетажната постройка без прозорци имаше всяка архитектурна подробност на кутия за бисквити.

В средата на плоската й фасада се виждаше метална врата с вдлъбнатини. Точно над нея беше завинтена гола жълта крушка. Пред постройката бяха паркирани три пикапа. Съдейки по пласта суграшица върху предните им стъкла, бяха тук от доста време.

Дъч беше прекарал умело бронкото си по трикилометровия тесен, неравен път, за да стигне там, затова беше раздразнителен, когато двамата с Уес влязоха вътре. Осветлението беше мътно. Стаята тънеше в облак цигарен дим и вонеше на мокра вълна и пот. Стъпваха върху тютюневи храчки, докато се провираха към дървения шубер.

Дъч се обърна към бармана без много обяснения:

— Кал Хокинс?

Мъжът кимна към ъгъла. Хокинс седеше до една от разнебитените маси — главата му лежеше върху плота, ръцете му висяха безжизнени край тялото. Хъркаше.

— От близо час е в туй положение — поясни барманът, почесвайки се разсеяно под мишницата през мръсната си памучна риза. — За кво ви е?

— Какво е пил? — поинтересува се Дъч.

— Внесъл си е нещо отвън.

Той посочи с палец към единствената друга заета маса, край която трима навъсени, брадати мъже играеха карти под препарираната глава на озъбена черна мечка, закачена на стената.

— Мечката има най-висок коефициент за интелигентност от тази компанийка — промърмори Уес. — Надявам се пистолетът ти да не е само за стряскане. Бас ловя, че техните не са.

Дъч вече бе забелязал пушките, облегнати на всеки стол.

— Прикривай гърба ми.

— Трима срещу един? Много ти благодаря!

Дъч се приближи до масата, където спеше Хокинс. Лигите от отпуснатите му устни бяха образували локвичка върху масата Дъч замахна с крак и буквално изрита стола под мъжа.

Хокинс тупна тежко на пода.

— По дяволите! — И стана с ръце, свити в юмруци. Но като видя значката на Дъч, отстъпи назад и примига. После се захили.

— Ей, Дъч. Като дете те наблюдавах как играеш на топка.

— Трябваше да опандизя жалкия ти задник — озъби му се Дъч. — Но ако си достатъчно трезвен да се показваш глупав, значи си в състояние да работиш, а ми трябваш точно затова.

Хокинс избърса с опакото на ръката слюнката от брадичката си.

— За какво?

— А ти за какво мислиш? — Дъч завря лицето си в мъжа, но побърза да се дръпне. — Имаш договор с общината да посипваш пясък по пътищата по време на снежни бури. Е, ако не знаеш, в момента сме в разгара на такава. А ти къде си? Седиш си тук в тази вмирисана дупка и поркаш. Пропилях няколко часа, докато те открия.

Той грабна дрехата върху облегалката на стола и му я подхвърли. Хокинс я хвана. Дъч със задоволство отбеляза, че рефлексите на мъжа не са съвсем притъпени.

— Тръгваш оттук веднага. Ние ще те следваме до гаража; камионът ти вече е натоварен и те чака. У теб ли са ключовете?

Хокинс бръкна в джоба на зеленикавите си джинси, извади връзка ключове и я подаде на Дъч.

— Защо просто ти не ги вземеш и…

— Бих ги взел, само че никой друг не знае как да борави с механизмите на камиона, а освен това си единственият, който има право да го кара. Ти тръгваш, Хокинс. И не си мисли, че може да ме изгубиш по пътя до града. Ще карам толкова близо зад тебе, че ще мога да те ухапя по задника през ауспуха. Да вървим.

— Няма да има полза — възрази Хокинс, когато Дъч го побутна към вратата — Ще тръгна с тебе, шефе, но както бързо трупа, колкото и да засипвам тази вечер, ще бъде само хабене на хубав пясък. На града ще му излезе двойно, щото, след като бурята отмине, пак ще трябва да се прави същото.

— Това е мой проблем. А твоят е да внимаваш да не си изпатиш от мен, щом веднъж свършиш онова, за което си ми нужен.

* * *

Лили с нетърпение се взираше навън. Ахна от радост като видя Тиърни да излиза с тежки стъпки от тъмнината.

Влачеше нещо зад себе си. С приближаването му забеляза, че е брезент, натоварен с дърва.

Той го остави в подножието на стълбите и се качи на верандата. Тя отвори входната врата, хвана го за ръкава и го задърпа вътре. Тиърни се облегна изнемощял на касата на вратата и отметна назад импровизирана си качулка. Веждите и клепачите му бяха покрити със скреж.

— Моля те, чаша вода.

Тя се втурна в кухнята и напълни една чаша от глинената кана. Забеляза, че чешмата вече не капеше. Бяха постъпили разумно като напълниха всички възможни съдове с вода.

Тиърни се бе свлякъл надолу по стената и седеше на пода с изпружени напред крака. Беше свалил ръкавиците и раздвижваше пръстите си, за да възстанови кръвообращението. Лили коленичи до него и му подаде чашата.

— Добре ли си?

Той кимна безмълвно.

Обикновено отиването до бараката не отнемаше повече от шейсет секунди. Според часовника й той беше взел разстоянието за трийсет и осем минути.

— Налага се отново да отида.

— Какво?!Тиърни, не бива.

— Още един наръч няма да е излишен. Този път едва ли ще ми отнеме толкова време. — И започна да слага ръкавиците си. — Сега вече знам къде е всичко. Преди изгубих много време, докато влизах пипнешком в бараката. — Загледа се за миг в пространството, после тръсна леко глава, сякаш да я прочисти.

— Не си готов за това.

— Добре съм. — И отново повдигна одеялото, за да направи импровизирана качулка.

— Иска ми се да можех да те убедя да не ходиш.

Той се усмихна мрачно.

— Да можеше, наистина.

Вдигна шала над носа си и излезе. Тя го наблюдаваше през прозореца как прехвърли натоварените трупи от брезента върху купчината дърва под навеса на верандата. Продължи да гледа, докато не го изгуби от поглед в тъмнината. После се обърна и реши да запълни времето си с нещо по-полезно от това да се тормози.

Чу стъпките му по-рано, отколкото очакваше. Когато отвори вратата, го видя да влачи натоварения с дърва брезент по стълбите към верандата. Това беше работа, изискваща всичките му сили, понеже трупите бяха големи.

— Забрави ли за брадвата?

— Нямаше я там. — Гласът му прозвуча приглушено под шала.

— Но само преди няколко дни я видях…

— Нямаше я! — Той така рязко й се сопна, че тя млъкна. Тиърни не обичаше никой да противоречи на думите му.

— Късно е да спорим за това — промърмори Лили.

Той подреди купчина дърва вътре в къщата, за да съхнат, после покри с брезента донесените на верандата дърва и влезе отново в стаята. Лили го избута към огъня.

— Може и да ти хареса.

Той свали одеялото от главата си, приближи се до камината и коленичи пред нея. Свали ръкавиците си и протегна ръка към пламъците.

— Усетих дима, докато се връщах. Как успя да го запалиш?

— Намерих няколко по-сухи цепеници до стената на верандата.

— Мирише ми на кафе.

— Оставила съм неотворена кутия в камерата на хладилника — поясни тя, отивайки към кухнята. — Направих само две чаши. Няма сметана, нито захар.

— И без това не използвам.

Когато Лили му поднесе димящата чаша, видя, че е свалил палтото, шала и обувките си и стои с гръб към пламъците.

— Дали няма да ти прилошее от кафето?

— Ще рискувам — и обхвана с длани чаши, поднесе я към устата си, но се спря.

— А твоето?

— И то е за теб. Заслужи си го.

Той отпи бавно няколко глътки, наслаждавайки се на вкуса и топлината, и издаде няколко тихи звуци на задоволство.

— Мога да се оженя за теб.

Тя се изсмя нервно и седна в края на дивана до огъня, подгъвайки обутите си в къси чорапи крака, след което се загърна в плетения вълнен шал. Очите на Тиърни като че ли непрекъснато я следяха, сякаш я пронизваха, сякаш той се опитваше да разбере повече за нея, отколкото тя самата знаеше за себе си.

Той седна до камината и протегна крака към огъня.

— Как е главата ти? — наруши мълчанието Лили.

— Още ми се вие свят.

— Боли ли те?

— Малко.

— Не виждам кръв, но след като си починеш ще проверя отново раната.

Тя стана, взе празната му чаша и отиде в кухнята да я напълни отново. Когато му я поднесе, той поклати глава:

— Ти го изпий.

— Направих го за тебе.

— Настоявам и ти да пийнеш малко.

Тя отпи няколко глътки, измърмори „благодаря“ и докато му я подаваше, пръстите им се докоснаха.

— Добре ми дойде, Лили. Отново ти благодаря.

— И аз ти благодаря за дървата.

— Няма защо.

Тя зае отново мястото си на дивана. Още не се беше настанила и той подхвана разговор на друга тема с безизразен глас.

— Знам за дъщеря ти — подхвана той, без да обръща внимание на удивлението й. — Дочух някои неща оттук-оттам.

— От кого?

— От хората в Клири. Често те обсъждат, особено след като Дъч се върна и стана шеф на полицията. Вие двамата сте на първо място в клюките в магазина на Рит.

— Дълго ли се застояваш там?

— Когато си в Рим…^[1] Там е най-посещаваното място.

— Да, бе, там е пъпът на града — подметна тя саркастично. — Очаквах раздялата ми с Дъч да стане предмет на клюки и предположения. Клюките засягат най-вече бракове, бременности, изневери, разводи.

— И смърт — добави той тихо.

— Да. — Погледна го с въздишка. — Какво говорят за смъртта на Ейми?

— Че била трагична.

— Е, това не е клюка. Беше едва тригодишна като умря. Знаеше ли го? — Той кимна и тя продължи: — Минаха четири години оттогава. Трудно ми е да повярвам, че съм без нея по-дълго, отколкото бях с нея.

— Тумор в мозъка ли?

— От най-гадните. Които се промъкват тихомълком и смъртоносно. Нямаше нито парализа, нито частично ослепяване, нито промени в говора. Никакво предупреждение. Ейми изглеждаше напълно здраво момиченце. Това беше добрата новина. Но се оказа, че е и лошата. Защото когато започнахме да подозираме, че нещо не е наред, туморът вече беше превзел напълно едното полукълбо на мозъка й.

Тя се заигра с една от ресните на шала.

— Още от самото начало лекарите ни казаха, че не могат да го оперират. И че дори с агресивна химиотерапия и облъчване животът й ще се удължи с не повече от няколко седмици или в най-добрия случай — месец-два… С Дъч решихме да не я подлагаме на такова изтощително лечение. Прибрахме си я вкъщи и прекарахме шест относително нормални месеца заедно. После проклетото нещо даде разсейки. Симптомите се проявиха и напредваха бързо, докато една сутрин детето не можа да преглътне портокаловия си сок. Към обед други системи започнаха да блокират. Щеше да вечеря в болницата, само че малко преди това изпадна в кома. Рано на другата сутрин дишането спря, сърцето й удари за последен път и тя си отиде.

Лили плъзна поглед към мъжа, после зарея очи в пространството.

— Оставихме тялото за медицинско проучване. Сметнахме, че може да е за добро, да предпазим други деца от такава жестока съдба. Освен това не можех да понеса мисълта да я запечатам в ковчег. Тя се страхуваше от тъмното, нали разбираш. Не можеше да заспи, без да свети нощната й лампа. Лампата представляваше малък прозрачен ангел, разперил криле като Коледен вестител. Още я пазя и я запалвам всяка вечер. Просто не можех да си представя, че ще положа детето си в земята.

— Не е нужно да говорим за това, Лили.

— Няма нищо, добре съм — и попи сълзите по бузите си.

— Не биваше да повдигам този въпрос.

— Напротив, доволна съм, че го повдигна. За мен е добре да говоря за нея, за Ейми. Терапевтът наблегна колко е здравословно да говоря за нея и да я наричам по име. — Тя срещна твърдия му поглед. — Интересното е, че малцина я споменаваха пред мен. Без да ме гледат в очите, те вмъкваха думи от рода на „загуба“, „скръб“, „безутешен период“, но никой не изговаряше името на Ейми на висок глас. Сигурно са си мислили, че ми спестяват тъгата, като избягват темата, когато в действителност аз имах нужда да говоря за нея.

— Ами Дъч? Той как го преживя?

— Какво приказват хората?

— Че се отдал на уискито.

Тя се изсмя безрадостно.

— Клюките в Клири са нищо, ако не са точни. Да, наистина се пропи. Това се отрази на работата му. Започна да прави груби грешки, които застрашаваха и него, и партньорите му. Стана ненадежден. Получи официално порицание, после го понижиха, от което той изпадна в още по-голяма паника и увеличи пиенето. Получи се нещо като порочна спирала, навиваща се надолу. Накрая го уволниха… А днес ми каза, че ако не било случилото се с Ейми, бракът ни щял да трае вечно. Може би е прав. Смъртта ни раздели. Нейната смърт. Опасявам се, че станахме нещо като клише — двойка, чийто брак не може да издържи на трагедията от загубата на детето им. Вече не бяхме същите. И като двойка, и като отделни личности.

Тя отмести поглед от въглените към Тиърни.

— Пропуснах ли нещо? Дали непримиримите сплетници знаят условията на бракоразводното ни решение?

— Работят по въпроса. Във всеки случай са доволни, че Дъч е отново между тях.

— А какво говорят за мен?

Той сви презрително рамене.

— Хайде, Тиърни. Аз съм дебелокожа. Мога да го понеса.

— Казват, че ти си настоявала за развод. Ти си го искала.

— Изкарвайки ме безсърдечна кучка.

— Не съм чул да казват точно това.

— Но нещо подобно, сигурна съм. Не се и съмнявах, че местните ще вземат страната на техния съгражданин. — Пак се загледа в огъня, изговаряйки гласно мислите си. — Решението да се разведа с Дъч не беше породено от гняв или злоба. Беше заради собственото ми оцеляване. Неговата неспособност да се възстанови от смъртта на Ейми пречеше на моето възстановяване.

Прииска й се Тиърни да разбере това, което никой друг явно не беше способен да проумее.

— Превърнах се в негова патерица. На него му беше по-лесно да се обляга на мен, отколкото да потърси професионална помощ и да се излекува. Той стана моя отговорност, която повече не можех да нося и все още върви редом със собствения ми живот. Взаимоотношенията ни не бяха здравословни за нито един от нас. По-добре е да сме разделени. Макар Дъч да отказва да приеме, че бракът ни е приключил.

— Разбираемо.

Тя подскочи, сякаш той я беше сръгал с нажежения връх на ръжена.

— Моля?

— Нима го обвиняваш, че е объркан?

— Защо ще е объркан?

— Всеки мъж би бил. Ти си се развела с него. По-точно, ти си поискала развод. И въпреки това тази вечер, като изпадна в затруднение, първо на него се обади.

— Обясних ти защо му се обадих.

— Но все още означава нещо това, че изпращаш на бившия си съпруг смесени сигнали.

Беше дала ясно да се разбере причината, поради която се обади на Дъч за помощ. Защо трябва да я е грижа дали Тиърни й вярва, или не. Убеждаваше се, че не е така, но критиката му наистина я жегна. Тя погледна часовника си, без обаче да я интересува колко е часът.

— Става късно.

— Сърдита си.

— Не, уморена съм. — Тя се пресегна да вземе чантата си от масичката за кафе и започна да рови в нея.

— Май не биваше да казвам тия неща.

Тя го погледна.

— Да, точно така, Тиърни.

Вместо да отстъпи и да се извини, както й се искаше, той заговори рязко:

— Е, добре, отвратително е, Лили. Искаш ли да знаеш защо съм седнал край камината, а не до теб на дивана? Защо не казах нищо, за да те утеша, не станах да те прегърна, докато плачеше за Ейми? Само защото, като Дъч, съм объркан за това как се чувстваш по отношение на него.

Тя отвори уста да каже нещо, но не намери думи. Сведе поглед и започна да върти между пръстите си закопчалката на чантата.

— Не искам Дъч да се връща в живота ми — каза тя бавно. — В нито едно отношение. Но вероятно чувствата ми са двусмислени. Желая му доброто. Той беше футболен герой, нали разбираш. Обикновено неговият тъчдаун осигуряваше победата. Именно това му пожелавам сега.

— Тъчдаун?

— Голям късмет. Тази работа в Клири му предостави ново начало. Той има възможност да възстанови името си на добър полицай. Повече от всичко искам да успее тук.

— Повече от всичко — повтори замислено Тиърни. — Това е силно изявление.

— И го казвам най-сериозно.

— В такъв случай сигурно ще му помогнеш всячески да успее.

— Абсолютно. За жалост, на практика нищо не мога да направя.

— Може и да те чака изненада.

След тези загадъчни думи той стана, измърмори някакво извинение и се запъти към спалнята.

Лили го проследи с поглед. Чувстваше се раздразнена, сякаш терапевтът й е преустановил сеанса по-рано, а тя е имала да сподели още много неща. Беше доволна, че Тиърни вече знаеше за Ейми, така че трудната част мина. Щеше да е тежка тема за начало на разговор с човек, когото едва започваш да опознаваш. Такова нещо не се съобщава току-така, въпреки че тя често се беше изкушавала, за да избегне неизменното. „Имате ли деца?“ След необходимото обяснение щеше да последва задължителното: „О, съжалявам, не знаех“.

Тя и Тиърни бяха прескочили поне тази неловка размяна на реплики. Беше му благодарна също, че не беше дрънкал разни глупости и баналности и не беше задавал много въпроси за това как се е чувствала. Той се оказа изключително добър слушател.

Но загрижеността му за Дъч и взаимоотношенията им започваше да я дразни. Дъч не беше вече фактор в живота й. Очевидно обаче Тиърни не беше убеден в това.

И ако той би поискал да знае как би реагирала, ако я прегърнеше, защо не беше опитал и да разбере, вместо да използва Дъч като извинение, че не го прави?

— От пет минути ровиш в тази чанта. — Не беше забелязала, че стои в края на дивана и я наблюдава. — Какво търсиш?

— Лекарството си.

— Лекарство?

— За астма. Купих го вчера от Рит. Между другото той е най-големият клюкар. — В думите й се долови горчивина. — Докато вчера изчаквах да ми изпълни рецептата, Уилям Рит ме затрупа с въпроси за Дъч и мен, за развода ни, за продажбата на тази вила. Дори ме попита за колко съм я продала. Представяш ли си?… Може би просто е искал да се покаже дружелюбен, но не мога да не си мисля, че… ъъъ… — Бъркането в чантата я разсейваше и гласът й заглъхна. Накрая, излязла от търпение, тя изсипа съдържанието й върху масичката за кафе.

То се състоеше от чантичка за гримове, откъдето по-рано беше извадила ножичката за нокти, портфейл и чекова книжка, зарядно за клетъчен телефон, служебен пропуск за местоработата й в Атланта, връзка ключове, слънчеви очила, сапун за ръце.

Всичко беше тук, освен това, което търсеше.

Смутена, тя погледна Тиърни.

— Не е тук.