Сандра Браун
Буря (10)

Глава 10

Пътуването от долнопробната кръчма, където Дъч и Уес откриха Хокинс, обратно до града беше мъчително. Мостовете криеха опасности, пътищата — също. Когато пристигнаха в гаража, Дъч накара Хокинс да изпие няколко чаши черно кафе. Мъжът роптаеше през цялото време, докато Дъч не го заплаши, че ще му напъха кърпа в устата, ако не млъкне, после буквално го натика в камиона.

По пода на камиона се въргаляха боклуци и опаковки от храна. Виниловите калъфи на седалките бяха разкъсани и оттам зееше вонящият им пълнеж. От огледалото за обратно виждане, наред с огромен мъхест зар и холограма на гола жена, висеше ароматизатор борче, който вършеше непосилната работа да замаскира различните неприятни миризми.

Камионът за опесъчаване беше от парка на тежкотоварни автомобили, които старият господин Хокинс отдаваше под наем на общините, фирмите за обществени услуги и строителните бригади. Бизнесът вървеше успешно до смъртта му. След като премина в ръцете на Кал младши, този камион беше единственият, останал от наследения бизнес.

Кал младши използва авоарите на покойния си баща като допълнителна гаранция срещу заемите, които не можеше да изплати. Всичко бе върнато обратно, с изключение на това съоръжение. Дъч не съчувстваше на финансовите неволи на Кал и не се интересуваше дали утре агенцията за събиране на дългове ще предяви претенции за камиона, стига довечера да го закара до върха.

Той погледна в страничното огледало и видя, че фаровете на неговото бронко го следват на безопасна дистанция. Зад волана седеше един от служителите му — Самюъл Бъл. Той имаше предимството да кара по посипания със смес от пясък и сол път, който камионът на Хокинс изхвърляше. Въпреки това пътят все още беше опасен. От време на време Дъч виждаше как колата му поднася към канавката или към осевата линия.

До Бъл седеше Уес. Преди да тръгнат от гаража, Дъч се опита да го разубеди да идва с него, но не успя.

— Върви си вкъщи. Това е мой проблем, не твой.

Дъч щеше да има нужда от морална подкрепа само ако този опит да се събере с Лили се провалеше. Очевидно Уес смяташе, че провалът е неминуем. Както и Бъл. Хокинс също. Съмнение прокънтяваше високо и ясно във всяко нещо, което изричаха, а в погледите им към него долавяше съжаление.

„Сигурно изглеждам отчаян пред тях“, помисли си Дъч. Отчаянието беше неподходящо състояние на ума за един шеф на полиция. За един мъж. То ни най-малко не вдъхваше увереност у другите. Кажи-речи единственото нещо, което можеше да вдъхне у Кал Хокинс, беше страх.

Когато стигнаха на петдесетина метра от отклонението за Маунтин Лоръл Роуд, той каза:

— Ако почувствам, че се бавиш нарочно, ще те опандизя.

— По какво обвинение?

— Задето ми лазиш по нервите.

— Не можеш да го направиш.

— Съветвам те да не пробваш. Извлечи всичко, на което е способна тази таратайка, разбра ли?

— Да, но…

— Никакви извинения.

Хокинс навлажни устни и стисна по-здраво кормилото:

— Не виждам никакъв смисъл в тая работа — Но превключи на по-ниска предавка, когато наближи отклонението.

То беше измамно, защото завоят беше остър и излизайки от него, пътят тръгваше по стръмен наклон. За да не поднесе камионът, Хокинс трябваше да вземе завоя бавно, но имаше достатъчно ускорение, за да изкачи безпроблемно наклона.

Дъч включи радиостанцията за двустранна връзка, която държеше в ръката си.

— Забави малко, Бъл. Не се приближавай много.

— Бъди спокоен, приятел — отговори Уес вместо Бъл. — Абсолютно същите инструкции му дадох преди малко.

— Лесна работа — измърмори Хокинс.

— Не е много лесна — възрази Дъч. — Трябва да изкачиш този наклон.

— Имам опит в тия неща.

— Тогава, го изкачи. Но го изкачи както трябва. — И от суеверие си пое дълбоко дъх и го задържа.

Хокинс взе завоя внимателно. Камионът се справи безпроблемно.

— Сега дай малко газ.

— Не ми се бъркай в работата — сопна му се Хокинс. — Мамка му, този път е по-тъмен от Египет.

Щатският главен път, който преминаваше в главна улица, бе ограден от стълбове за улично осветление до обозначителните табели за града от двете му страни. Оттам нататък пътищата бяха неосветени и контрастът беше рязък. Фаровете на камиона не осветяваха нищо друго, освен зашеметяващия танц на шибаните от вятъра ледени топчета суграшица.

Това обезпокои Хокинс. Той махна крака си от педала за газта.

— Не! — Дъч бе шофирал по този път хиляди пъти и знаеше, че точно на това място беше необходимо повече газ, за да се изкачи първия наклон. — Дай още газ!

— Но аз не виждам нищо — извика Хокинс и превключи на нулева, докато бършеше лице с ръкава на палтото си. Въпреки ниската температура, по челото му беше избила пот.

— Включи на скорост — процеди през зъби Дъч.

— След малко. Нека очите ми привикнат на тъмнината. Свят ми се завива от тази вихрушка навън.

— Не след малко. Сега.

Хокинс го погледна намръщен.

— Ти какво, да мрем ли искаш?

— Ти си застрашен. Защото, ако този камион не потегли след пет секунди, ще те убия.

— Не знаех, че шеф на полиция може да заплашва цивилни граждани по този начин.

— Едно…

— Какво става там при вас? — чу се гласът на Уес по радиото.

— Две… — Дъч натисна бутона за приемане и заговори. — Кал обмисля най-безопасния път, по който да подходи към наклона. — И изключи. — Три.

— Дъч, уверен си? — попита Уес разтревожено. — Може би трябва да преосмисляш.

— Четири.

— Бъл едва удържа колата на пътя въпреки опесъчаването. По-далече от предната броня не виждаме почти нищо и…

— Пет. — Дъч извади пистолета от кобура си.

— Мамка му! — Кал превключи на първа.

— Всичко е наред, Уес — съобщи Дъч по радиото със забележително спокойствие. — Потегляме.

Кал освободи съединителя и натисна газта. Камионът измина няколко метра напред.

— Ще трябва да го насилиш малко повече, иначе няма да вземе наклона.

— Не забравяй, че имаме голям товар.

— Затова компенсирай.

Хокинс кимна и превключи на втора. Но в момента, когато подаде газ, задните колела започнаха да се въртят на място.

— Няма да стане.

— Не се отпускай.

— Няма да…

— Продължавай да опитваш. Дай повече газ!

Хокинс замънка. Колелата пак се завъртяха на място, но после залепиха и камионът подскочи напред.

— Видя ли? — каза Дъч с по-явно облекчение, отколкото му се искаше да покаже.

— Да, но ще трябва да вземем този първи завой.

— Можеш да се справиш.

— Но мога и да закарам и двама ни в ада, щото не виждам нищичко. Не ми се нрави вероятността да се прекатуря в тази пропаст.

Дъч не му обърна внимание. Потеше се под дрехите си повече от Хокинс. Беше се съсредоточил в светлината на фаровете непосредствено пред колата. Като проява на справедливост към Хокинс той не оспори опасността да се шофира камион с тези габарити по стръмен и заледен планински път при видимост, ограничена до един-два метра. Силният валеж вече беше покрил хвърления от камиона пясък. Забеляза, че Бъл не се е придвижил и метър по-напред от отклонението. Двамата мъже в него — най-добрият му приятел и един от подчинените му — вероятно обсъждаха сляпата му глупост. Но той нямаше да допусне мнението им да го обезвери.

Ръмжейки и стенейки, камионът пое нагоре по двайсет и осемградусовия наклон. Едва се движеше, но Дъч непрекъснато си повтаряше, че всеки спечелен сантиметър го приближава до Лили. И до Бен Тиърни.

От всички мъже, с които можеше да се забърка, точно на него ли трябваше да попадне? Мисълта, че е сама в хижата, с който и да е мъж, беше достатъчна да го влуди. Но сега беше в компанията на мъж, по когото едва от вчера се беше заплеснала.

Дъч беше виждал и други жени да се вълнуват при вида на стегнатото тяло и изсечената брадичка на Бен Тиърни. И нямаше никакво съмнение, че той много добре съзнава как въздейства върху околните.

Сигурно се смята за супермен. Търсач на силни усещания, стремящ се да вижда снимката си в списания. Всичко това се добавяше към гратиса за леглото на всяка жена, която си избереше.

Избутвайки горчивите си мисли настрана, той рече:

— Горе главата, Хокинс! Приближаваме се до първия завой от криволичещата отсечка на пътя.

— Ммм, да.

— След десетина метра може би.

За няколко секунди Дъч повярва, че ще вземат завоя. Може би защото много силно го желаеше, затова и го видя, че се случва. Но положителното мислене не може да отмени законите на физиката. За да вземеше благополучно този първи остър завой, Кал трябваше да превключи на по-ниска предавка, но камионът нямаше достатъчно скорост, за да изкачи наклона. Машината спря и като че ли остана неподвижна цяла вечност. Дъч затаи дъх. После се заплъзгаха назад.

Хокинс пусна една ругатня.

— Дай газ, идиот такъв!

Мъжът се подчини, но като че ли усилията му не бяха толкова агресивни, че да са достатъчни за спечелването на битката с неумолимото земно притегляне. Във всеки случай каквото и да направеше Хокинс, беше неуспешно, с изключение на постепенното натискане на спирачките, което накрая преустанови плъзгането им надолу и ги предпази от излизането им от пътя.

Когато най-сетне камионът спря, Хокинс изпусна дълга въздишка.

— Дявол да ме вземе. За малко не успях.

— Опитай пак.

— Ти да не си луд?

— Включи отново на скорост и опитай отново.

Хокинс заклати глава като мокро куче.

— Няма начин, не. Ако щеш, извади пак пистолета си и ме застреляй между очите, поне ще бъде бърза смърт. По-добра, отколкото червата ми да бъдат затиснати от тоновете тежест на камиона и пясъка. Не, благодаря. Ако искаш чакай, докато времето се оправи или си намери друг шофьор…

Дъч се опита да го изгледа така, че мъжът да му се подчини, но кръвясалите очи на Кал Хокинс издържаха на погледа му, без да мигнат. Брадичката му с прорасла четина стърчеше войнствено напред. И двамата се изненадаха, когато някой почука на прозореца.

Уес се взря в тях.

— Добре ли сте вие там?

— Добре сме — отвърна Дъч.

— Да бе, много добре! — изсумтя Хокинс.

Уес се качи на стъпалото и отвори вратата.

— Какво става?

Хокинс посочи с треперещ пръст Дъч.

— Той ми извади пистолет, рече, че ще ме убие, ако не го кача на тая планина. Направо е откачил.

Уес отмести недоумяващия си поглед към Дъч, който изрече с уморен глас:

— Нямаше да го убия. Просто исках да го сплаша, за да положи всички усилия.

Уес въздъхна, после се обърна към Хокинс с тих, поверителен тон.

— Жена му е там с друг мъж.

Хокинс асимилира думите му, после погледна Дъч, сякаш го видя в друга светлина.

— Ау, човече. Това вече е кофти.

Уес пак заговори:

— Кал, как мислиш, ще можеш ли да върнеш камиона обратно на главния път?

Хокинс стана по-любезен и отвърна, че ще опита. С напътствието на двамата мъже той свали камиона до главния път и обърна в посока към града. Дъч нареди на Бъл да се качи при Хокинс, като го предупреди да не го изпуска от очи, за да не му позволява да направи нещо, което да саботира по-нататъшното използване на товарния автомобил.

— Гледай да не го повреди така, че утре да се измъкне от нов опит с това оправдание. — Дъч се качи в бронкото и последва камиона, после процеди през зъби: — Фиркан кучи син.

— Отказването от Кал Хокинс младши няма да е голяма загуба. Бъди сигурен в това — каза Уес. — Само не разбирам как можа да му извадиш пистолет?

— Беше ли нужно да му казваш, че Лили е с друг мъж? Сега целият град ще го научи. Да не говорим какво ще се изприказва за това как тя и Бен Тиърни се топлят и си прекарват времето. Знаеш какъв е манталитетът на тия хора.

— Аз виждам какъв е твоят.

Дъч го стрелна с гневен поглед.

— Освен това — продължи Уес, — изобщо не споменах името на Бен Тиърни. Хокинс научи само, че тя е там с някакъв стар глупак.

— Едва ли.

— Виж какво, казах му, защото той такава ситуация може да оправдае. Иначе какво — да изкачи планината по време на виелица, за да спаси изпаднали в беда хора ли? Трудно би разбрал смисъла на такъв дълг. Но да тръгне след жена ти, която е с друг мъж, това може да оправдае всякакво действие. Дори размахването на пистолет.

През целия път до гаража двамата не проговориха повече. Дъч каза на Бъл да се върне в управлението и да провери дали някъде имат нужда от него. Ако нямат, да се прибере.

— Слушам, сър. — После полицаят сведе поглед към пода и заговори с неудобство. — Съжалявам, че не можахте да стигнете до жена си.

— До утре — отсече рязко Дъч.

Офицерът се запъти към полицейската кола. Хокинс се качваше в пикала си, когато Дъч го настигна.

— Първата ми работа утре сутрин е да те потърся, така че гледай да те открия веднага.

— Ще си бъда вкъщи. Знаеш ли къде е?

— Ще мина да те взема призори. Заваря ли те пиян или с махмурлук, ще ти си прииска да вдигна пистолета и да те застрелям.

Те тръгнаха от гаража след пикала на Хокинс. Естествено, единият му стоп липсваше.

— Ще му съставя акт за това — измърмори Дъч, след като Хокинс се включи в движението.

Когато наближиха дома на Хамърови, Уес каза:

— Остави ме пред алеята, не е нужно да влизаш по-навътре. — И като се наведе към предното стъкло, добави мрачно:

— Не дава никакви признаци, че ще стихне, а?

— Утре ще се кача горе, дори да се наложи да ми поникнат криле и да полетя.

— Може би точно това трябва да направиш. Сега къде отиваш?

— Ще патрулирам из града.

— Защо не се прибереш? Поспи малко тази вечер.

— И да искам, няма да мога. Преливам от адреналин и кофеин.

Уес го огледа и каза:

— Аз ти препоръчах тази работа.

Дъч се обърна и го погледна с твърд поглед.

— Да не би да си размислил?

— Не. Но не вярвам да нарушавам реда, като ти напомням до каква степен бъдещето ти зависи от успеха ти тук.

— Виж, ако смяташ, че не си върша работата…

— Не казвам това.

— Тогава какво?

— Казвам, че репутацията ти е изложена на риск, както и моята.

— А ти винаги гледаш да прикриеш задника си, нали, Уес?

— Адски си прав, така е.

Дъч изсумтя.

— Веднъж на игрището попаднах под ударите на едни момчета с вратове, по-дебели от кръста ми. Ти обаче пет пари не даде, че ме смляха — ти нали беше защитен!

Съзнавайки колко юношески беше прозвучал, напомняйки му времето, когато играеха футбол, той преглътна всеки по-нататъшен коментар. Казаното от Уес беше тъжна, грозна истина. Знаеше го. Просто му беше тъжно, че я чува.

— Дъч — заговори приятелят му с внимателно премерен тон, — сега тук не си играем на шикалки. Нито на футбол. Нашият малък град си има психопат, някакъв смахнат, който отвлича жени. Вече станаха пет. Един Бог знае какво прави с тях. Хората са изплашени, питат се още колко ще станат жертви, преди оня да бъде заловен.

— Какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че не съм те видял да се заловиш с разрешаването на кризата в града ни така, както подхвана да разрешаваш случая с Лили, заседнала в уютна хижа в планината. Няма съмнение, че се тревожиш за нея. Добре. Някои тревоги са оправдани. Но, за Бога, погледни малко и в перспектива.

— Не ми чети проповеди, господин председател на градския съвет. — Кроткият глас на Дъч беше в пълен контраст с яростта, която бушуваше в него. — Едва ли можеш да бъдеш морален критерий, Уес. — И за да улучи право в целта, допълни: — Особено що се касае до жените.