Сандра Браун
Буря (31)

Глава 31

Роторите вдигнаха циклон от сняг и ледени зрънца. От него се материализира един мъж, облечен в черен оперативно-тактически костюм „Номекс“ и огромни ботуши. Мъжът тръгна към Бегли и Уайз, застанали до страничната черта на игрището на „Файтинг Кугърс“.

— Колиър — представи се той, надвиквайки шума на хеликоптера.

Хеликоптерът „Бел“ принадлежеше на полицейското поделение в Шарлот. Бяха го използвали и преди. Беше бърз, маневрен, безопасен, предназначен за седем души заедно с пилота.

— Разбрах, че мисията ни е да качим на борда една цивилна жена и един престъпник — продължи агент Колиър.

— Още не знаем дали е престъпник. За момента мисията е само спасителна. Ще видим какво ще стане като стигнем горе.

— Стигнем?

— Хут и аз също идваме.

— Не е нужно, сър. Ние можем да разрешим…

— Не! — не го изчака да се доизкаже Бегли. — И ние идваме.

Всеки в Бюрото знаеше, че не бива да спори с един отговорен специален агент, който обсебваше юрисдикцията и управлението, изискваше хеликоптери, набираше помощ от други агенции и вършеше необходимото, за да изпълни мисията успешно и безопасно, отговаряйки единствено пред поделенията, ако се провалеше.

Колиър огледа палтата и обувките им.

— Не носим допълнително облекло.

— Тръгваме както сме.

— Студено е, сър.

— Губим време. — Бегли го фиксира с острия си поглед и Колиър се огъна.

— Добре, сър, но внимавайте. Тези въздушни течения са измамни. По време на полета ще друса силно.

— Благодаря за предупреждението. — Бегли мина покрай Колиър и се запъти към хеликоптера. Хут и Колиър го последваха. Колиър огледа Хут отгоре до долу — изражението му не издаваше одобрение.

— Не знаех, че имате подготовка за подобни мисии.

— Нямам.

По бръчката между очите му Хут можа да прочете неизречената ругатня.

— Никаква?

Хут поклати глава.

— Тогава стойте настрана и не се ежете.

— Нямам такова намерение.

— Не ви ли е страх?

— И още как — извика Хут, докато се навеждаше под въртящите се лопати. — От Бегли.

* * *

Уес се спря отново. Дъч, който караше непосредствено зад него, едва не налетя в задницата на снегомобила му.

— Какво има, Уес?

— Видях нещо. Там, горе. Крие се между дърветата.

Погледът на Дъч пробяга по гората.

— Сигурен ли си?

— Ей там — посочи Уес.

— Може да е сърна.

— Само ако има двукраки. Беше мъж, Дъч. Сигурен съм. Тъкмо взех завоя, когато го видях да изчезва между дърветата. Вляво от този банкет. Мислиш ли, че може да е Тиърни?

— Покажи ми мястото.

Те насочиха снегомобилите към банкета. Над него имаше замръзнал водопад.

— Прав бях — каза Уес и посочи.

В дълбокия сняг на пътя се виждаха стъпки до следващия завой и изчезваха зад него. Тук те завиваха остро навътре в гората, сякаш който и да беше оставил тези следи, ги е чул да се приближават и веднага е потърсил прикритие сред дърветата.

— Трябва да е Тиърни — каза Уес, дишайки възбудено. — Кой друг може да е?

Дъч беше склонен да се съгласи. Двамата едновременно изключиха моторите и слязоха от снегомобилите.

За него вече нямаше никакво съмнение, че Тиърни е техният престъпник — Дъч никога не бе вярвал, че Скот е способен да извърши престъпление. Според него, независимо от мускулите си, момчето беше прекалено несигурно, за да извърши каквото и да е престъпление, камо ли пет отвличания. А обяснението на Уес заличи всяко лошо предчувствие, което го беше изпълвало. Тиърни беше техният човек.

Иначе защо ще побегне в гората точно сега? Беше се крил в продължение на два дни. Възможностите му явно са ограничени, може и да е ранен. Би трябвало да им даде сигнал, зарадван, че ги вижда, че най-накрая се задава помощ. Кой ще се пази от това да бъде спасен, ако спасението не означава също и залавяне?

Дъч беше готов. Включи предавателя на двупосочното радио.

— Дръж под ръка хендито си в случай, че се изгубим.

Уес потупа джобовете си и погледна ужасен Дъч.

— Какво има?

— Май съм го оставил долу.

— Не може да бъде.

Уес свали ръкавиците си и започна да опипва всичките си джобове.

— Сигурно съм го оставил в дома на Рит или в гаража. Спомням си, че пробвах височината на тона веднага след като ти ми го даде. После…

— Няма значение. Да вървим.

Уес тръгна пръв, излезе от пътя и се закатери по стръмния насип. Използвайки покрития с лед банкет за опора, той се обърна да подаде ръка на Дъч. Следите на Тиърни се виждаха ясно в дълбокия сняг.

— Дори не се е опитал да заличи стъпките си — промърмори той.

— И да е искал, не е могъл. — Дъч за първи път от дни насам се усмихна. — Какво, късмет ли извадихме?

Те имаха предимството, че са бодри. Тиърни знаеше това и удвои усилията, за да запази преднината си. Беше напуснал вилата преди два часа. Освен една кратка почивка той вървеше при възможно най-тежки условия и се бореше с дълбока умора. Не се спря, за да разбере кои са двамата мъже със снегомобилите. Предположи кои са и се оказа прав. Периодично викаха името му. Бяха Дъч Бъртън и Уес Хамър. И двамата бяха силни и атлетични. Беше напълно сигурен също, че през последните четирийсет и осем часа никой от двамата не е бил бутнат от кола, не страдаше от мозъчно сътресение, нямаше сцепена глава или изкълчен глезен.

Освен това вероятно никой от тях не бе правил любов почти цяла нощ.

По отношение на силата те определено имаха предимство пред него. Но в никакъв случай не можеха да го надхитрят — не бяха чак толкова умни. Опитните преследвачи биха си държали устата затворена, за да не издават местонахождението си или на какво разстояние са от него. Колкото и да се тупаха по гърдите за ловджийските си умения, имаха още много да учат как се дебне плячка.

Но не допускай грешки, Тиърни, каза си той, ти си плячка.

От подигравателните подсвирквания на Уес и злобните закани на Дъч, които отекваха в покритата със сняг гора, ставаше ясно, че искат „Синия“ жив или мъртъв.

Дъч носеше значка, но Тиърни знаеше, че тя няма да му попречи да изтръгне сърцето му, ако му се удадеше случай. Като се добавеше, че беше и правозащитник, дал клетва да следи за спазването на закона и да закриля гражданските права на хората, Дъч беше и рогоносец, чиято бивша жена бе прекарала две нощи в усамотение с друг мъж. Ако Тиърни му паднеше на мерника, Дъч щеше да натисне спусъка и после да ликува.

Те чувстваха, че силите му отслабват, но той не спря да погледне назад, беше сигурен, че го настигат. Шумът от стъпките им през гората ставаше все по-близък. Те вървяха по-лесно от него — той проправяше пъртината, а те само го следваха.

Помисли си дали да не потърси прикритие, за да се съпротивлява. Имаше пистолет, при това зареден — липсваше само куршумът, който Лили изстреля в него. Скромният му обхват обаче не можеше да се сравни с този на една пушка. Освен това онези бяха двама. Единият щеше да прикрива другия, който щеше да се промъкне тихомълком и да го нападне странично.

Страхуваше се също, че ако спреше, нямаше да може да продължи. Вчера, когато отиде за лекарствата на Лили, си мислеше, че е накрая на силите си, но днес наистина беше на ръба да рухне. Единствено неимоверната му воля го държеше на крака.

Точно когато реши, че трябва да продължи да върви, видя как един клон близо до главата му се разцепи. Милисекунда по-късно чу пукота от изстрел.

Наведе се в снега и се претърколи зад банкета.

— Тиърни, май ще е най-добре да се предадеш — извика Дъч Бъртън.

Той не беше толкова глупав, че да подаде глава над банкета, за да установи местонахождението им, но чувстваше как бягат между дърветата и се приближават. Единият напредваше отдясно, другият — отляво. Той беше в капан.

Сега, когато се беше спрял, осъзна, че болките са навсякъде. Вече се задъхваше. Освен това беше гладен.

— Знаем, че ти си „Синия“. ФБР откри в бунгалото ти в къмпинга уличаващи материали.

Вече го бе предположил. Наистина, бяха косвени улики, но представляваха достатъчно основание за един ревнив бивш съпруг да го ликвидира и едва по-късно да се тревожи, че е нарушил законната процедура.

Тиърни не смееше да гъкне, за да не стане още по-лесна мишена. Едва дишаше. Но и те не се чуваха. Бяха спрели да се движат. Сигурно са решили да го изчакат. Така изминаха няколко минути.

Най-сетне тишината бе нарушена от шум, който явно идваше от друг снегомобил. Звукът беше далечен и му беше невъзможно да каже от коя посока идва.

Той чувстваше, че Дъч и Уес също са наострили слух. Сигурно се питаха дали някой, дошъл пеша не се е възползвал от някой от техните снегорини?

Щяха да са пълни глупаци, ако не се възползват от този отвличащ вниманието шум.

Скоро разбра, че е прибързал с това обвинение.

Сред отдалечаващото се бръмчене на снегомобила долови безпогрешния звук от настъпена клонка. Един от тях се приближаваше вдясно от него. Беше на трийсетина метра, не повече. А може би и по-малко. Дори най-нескопосаният стрелец не би пропуснал от такова разстояние.

Отляво долетя още по-тих звук. Беше буца сняг, паднала на земята. Дали вятърът я бе издухал, или някой от двамата бе разклатил нисък клон?

Той затаи дъх и се ослуша. Снегомобилът вече не се чуваше. Той не чуваше дори собственото си дишане. Покри устата си с шала, за да попречи на парата от дъха му да издаде местоположението му.

Където и да бяха двамата, колкото и далече да се намираха от скривалището, те като че ли бяха доволни от мястото, където са се притаили. Защото не се движеха. Явно можеха да чакат.

Това и правеха. И тримата. Тихомълком. Чакаха някой да се помръдне.

После друг звук разцепи тишината. Звук от хеликоптер. Полицейското поделение в Клири изобщо нямаше хеликоптер. Трябва да беше от някоя щатска агенция или от самото ФБР. Във всеки случай Дъч нямаше да го застреля хладнокръвно пред очите на свидетел. Уес Хамър не се броеше. Той щеше да закриля приятелчето си, да излъже под клетва в негова защита — все едно каква. И обратното.

До този момент гората предпазваше Тиърни, като му предоставяше добро прикритие. Изведнъж обаче предимството мина на страната на Дъч. Сега той можеше да го застреля и да обясни по-късно, че Тиърни се е съпротивлявал при арестуването и не му е оставил друг избор, освен да го възпре с куршум. А можеше и да излъже, че Тиърни ги е нападнал и ги е принудил да се защитават. И в двата случая той щеше да е мъртъв, а те — оправдани.

Не, за да оцелее пред готовия първо да стреля, а после да мисли бивш съпруг на Лили, той трябваше да излезе на открито, където можеше да бъде видян от хората в хеликоптера.

Извиквайки в съзнанието си спомена за картата на върха, Тиърни съпостави двата пътя — главния и този по западния склон. Беше бягал по най-западния. Но колко далече беше стигнал? Колко още трябваше да бяга, преди да стигне Маунтин Лоръл Роуд? Колкото и да беше това разстояние, щеше ли да успее да го преодолее с малкото сили, които му бяха останали?

Трябваше да опита. Дъч и Уес бяха по-силни и по-добре въоръжени, но той пък имаше две забележителни предимства — вроденото си чувство за посока и волята за живот.

Преди да се разколебае, се изправи на колене. Мускулите му, особено навехнатият му глезен, се разбунтуваха, но той се насили да се приведе и да тръгне отново, приведен ниско, опитвайки се да не се издава.

Надяваше се Дъч и Уес да загубят време, докато пълзят към банкета, за да го изненадат. Щяха обаче те самите да останат изненадани, когато открият, че го няма там.

Искаше прекалено много.

— Дъч, на твое ляво! — чу той Уес да извиква Тиърни се изправи и се затича. Или се опита. Краката му затъваха в снега, който на места стигаше до кръста му. Ръцете му разделяха забулените със сняг къпинови храсти. Той се препъваше в скритите корени на дърветата и шубраците. Обвити в лед клони дращеха лицето му.

Но ако съдеше по сумтенето и стоновете на преследвачите си, те бяха подложени на същите препятствия. Тиърни чувстваше отчаянието, което ги подстрекаваше да го преследват, и се увери, че е прав в предположението си — Дъч Бъртън искаше да го ликвидира преди пристигането на другите.

Както и преди, пътят го намери, преди той да го е открил.

С известна предпазливост стигна до ръба на насипа. Бързите му рефлекси го спасиха навреме да не пропадне надолу. Седна и се спусна по стръмнината.

Слънцето светеше ярко върху непокътнатата ивица белота. След затъмнената гора светлината мигом го заслепи. Засенчвайки очи, той бързо обходи с поглед небето, за да зърне хеликоптера. Шумът от него беше толкова силен, че човек можеше да си помисли, че лети точно над главата му, но всъщност изобщо не се виждаше.

— Бен Тиърни!

Уес и Дъч изникнаха от гората и застанаха в края на насипа. Две пушки се целеха в него. Дългите им гладки цеви изглеждаха заплашителни на ярката слънчева светлина. И двете очи на Дъч бяха отворени. На Уес също. Тия мъже знаеха как да стрелят. Как да улучват. Как да убиват.

Като да стреляш по риба в каца.

Вдигна високо ръце над главата си и пусна пистолета в снега.

— Не съм въоръжен!

— Чудесно. — Той разчете думата по устните на Дъч, миг преди мъжът да дръпне спусъка.

* * *

— Ето я вилата, сър — съобщи Колиър на Бегли през слушалките за глава Хут също беше с такива. От любезност — в това беше сигурен. А не, защото имаше някаква стратегическа причина да е тук.

— Какво знаете вие? Те успяха! — Бегли сочеше снегомобила пред къщата. — Във всеки случай поне единият. — И попита пилота по микрофона на слушалките си: — Можете ли да ни приземите там?

— Просеката е малка, сър. А и при този вятър ще е трудно.

Колиър се обади:

— Спусни ни възможно най-ниско, ще се спуснем по въжета.

Но в този момент силен порив на вятъра оттласна машината настрани. Действайки бързо, пилотът успя да я задържи във въздуха Хут почувства вибрациите на пейджъра.

Бръкна в палтото си и го извади. Пъркинс беше набрал кода им за спешно обаждане. Хут извади клетъчния си телефон и натисна бутона за автоматично набиране.

* * *

— Вътре съм! Аз съм вътре!

Лили викаше от мига, в който чу приближаващия се снегомобил. Тъй като знаеше, че едва ли щяха да я чуят от шума, тя продължи да вика, докато воят не спря.

— Вътре съм — извика тя във внезапната тишина, с поглед, отправен към вратата.

— Госпожо Бъртън?

Тя не си направи труда да поправи името.

— Да, да, тук съм.

Вратата се отвори и един мъж в скиорско облекло нахълта вътре.

— Слава Богу, че сте добре.

— Господин Рит! — възкликна тя.

Той избута назад подплатената с кожа качулка, свали ръкавиците си, клекна до нея и огледа белезниците.

— Дъч и Уес не са ли идвали?

— Не.

— Тръгнаха насам за вас и Тиърни.

— Той е „Синия“. Предполагам, че знаете. Каза, че го е чул по радиото.

— Кой го е казал?

— Тиърни.

— Значи той знае, че са тръгнали за него.

— Да. Виждате ли някъде ключа за тия неща?

Докато се суетеше из стаята за ключа, тя попита как е бил заподозрян Тиърни.

Уилям Рит й разказа набързо за двамата агенти от ФБР, които дошли в дрогерията му предишния ден.

— Не знам какви точно доказателства имат срещу него, но сигурно са уличаващи. Мигом се организираха, като научиха, че вие сте тук, затворена с него. Събра се спасителен отряд, но стана злополука, която блокира пътя… Тази сутрин предложих снегомобилите си. Уес и Дъч взеха по един, но забравиха това — той извади от джоба си нещо като предавател. — Радиостанция за двустранна връзка. Чух Дъч да казва, че им трябвала, затова тръгнах след тях, надявайки се да ги настигна.

— Но не успяхте, така ли?

Той поклати глава.

— Открих само снегомобилите. Бяха изоставени на западния път. Изглежда, че двамата са тръгнали пеша. Мислите ли, че са тръгнали след Тиърни?

— Възможно е. Единственият начин той да слезе от планината е пеша. И двете ни коли… — тя поклати нетърпеливо глава. — Това е дълга история.

— Вероятно Уес и Дъч са го срещнали. — Той престана да търси ключа за белезниците: — Никъде не го виждам, сигурно го е взел със себе си.

— Няма нищо. След като вече не съм сама, мога да издържа.

— Той нарани ли ви?

— Всъщност не. Освен че ме изплаши. — Тя затвори очи за миг, после продължи: — Натъкнах се на трупа на Милисънт Гън в нашата барака.

— О, Боже, какъв ужас!

— Мисля, че е мъртва от няколко дни. Бурята е попречила на Тиърни да се отърве от тялото й. — И Лили му разказа как бутнала с колата си Тиърни и как двамата се върнали във вилата да изчакат виелицата да отмине. — Той се притесняваше за оцеляването ни, показа се толкова мил, толкова отзивчив. Но някои неща, които изрече, ме усъмниха.

— Какви неща?

Тя му спомена за уклончивите отговори на Тиърни.

— Усъмних се в него и прерових раницата му. Намерих вътре тия белезници и една синя панделка — Тя я посочи с брадичка — Онази там.

Уилям взе раницата и извади отвътре синята кадифена панделка.

— Това определено е улика срещу него.

— Неопровержима.

— Добре, но защо я е оставил тук?

Преди Лили да отговори, до слуха й долетя звук.

— Това да не е хеликоптер?

— Такъв е планът на ФБР.

Заля я вълна на облекчение. Зарадва се, като разбра от Уилям Рит, че залавянето на Тиърни е неизбежно. Но ако той по някакъв начин успеше да се изплъзне от Дъч и Уес и се върнеше във вилата, аптекарят нямаше да представлява никаква заплаха за него.

Уилям отиде до вратата и излезе на верандата, но още преди да се прибере отново вътре, на Лили й се стори, че той реагира прекалено бавно.

— Кръжат отгоре — каза той. — Но сигурно са видели снегомобила ми.

— Може би търсят място, където да кацнат. Слава Богу, че са тук.

— Съзнавате ли какъв късмет сте извадили, че сте се спасили от „Синия“? Никоя от другите жени не е успяла.

— Като се сетя за лицето на Милисънт… — потрепери тя. — Беше ужасно.

— Представям си колко сте се изплашили, като сте видели трупа й в онзи сандък.

Тя кимна.

— И все пак добре, че го намерих. Тиърни щеше вече да го е изнесъл и дори заровил, докато съм била в безсъзнание. Трябваше да се досетя, че нещо не е наред. Той едва ли не се обиди като му споменах за брадвата, след като отиде за… — Тя млъкна внезапно.

— За какво?

— За дърва — отвърна тя хрипливо. — Отиде за дърва. — Облиза устните си. — Господин Рит?

— Да?

— Откъде… откъде знаете, че в бараката има сандък за инструменти?

* * *

— Хут?

— Ще трябва да викаш, Пъркинс. Ние сме в хеликоптера.

— Вие?

— Какво узна?

— Тиърни…

Останалото не се чу, тъй като пилотът завъртя машината, което закова Хут още по-здраво към седалката, а стомахът му се надигна.

— Повтори, моля те — извика той.

— Най-сетне се свързахме с госпожа Ламбърт.

— Майката на Тори Ламбърт ли?

— Точно така. А сега се стегни да не паднеш.

Хут накара Пъркинс да повтори три пъти съобщението, докато се увери, че го е чул правилно. После се обърна към Бегли.

— Сър — извика той. — Бен Тиърни не е, повтарям, не е похитителят на Тори Ламбърт.

Бегли обърна рязко глава.

Хут го погледна право в очите:

— Той е неин баща.