Сандра Браун
Буря (30)

Глава 30

„Да надничаш във фантазиите ми.“

Той затвори устни около зърното, засмука го и го погали с език — тя изпита чувството, че ще умре от удоволствие. Когато се премести на другата гърда, прошепна:

— На голо е много по-приятно, отколкото през дрехи.

— Но когато бях напълно облечена, пак успя да намериш всичко.

— Имам вградено устройство за търсене на топлина.

— Не се и съмнявам. — Като се усмихваше прелъстително, тя плъзна ръка надолу под корема му, обгърна го с ръка и започна да го масажира. — Видях те, като се миеше — призна тя шепнешком.

Той я изгледа с любопитство.

— В стъклото на прозореца. Отражението ти. Беше случаен бегъл поглед, но…

Той постави устните си върху нейните и прошепна:

— Но какво?

— Цялата пламнах и се развълнувах.

— И аз съм пламнал и развълнуван от това, което правиш сега.

Тя го стисна и продължи да го гали, докато не го доведе отново до ерекция. Когато потри палец по гладкото връхче и го притисна в най-чувствителното място, той изстена:

— О, Боже, Лили…

— Това е прекрасно средство.

— Не е единственото.

В кълбото от одеяла тя така и не разбра как се озова той между краката й и с ръце под хълбоците й я повдигна към устата си и към онзи горещ търсач — езика му. Достави й плътско удоволствие, каквото тя не вярваше, че е възможно да има и стигна до такава интимност, каквато през ума не й бе минавало, че двама души могат да споделят.

Секунди по-късно, когато той отново бе заровен дълбоко в нея, тя го погледна и очите й му изпратиха милион чувства, които искаше да изрече, но нямаше думи.

Той се усмихна нежно. Разбра я. Тиърни разбираше всичко.

* * *

Когато Лили дойде на себе си, установи, че е отново във всекидневната на хижата. В камината гореше огън, така че не й беше студено. Гостоприемен слънчев лъч влизаше през единия прозорец, където пердето беше дръпнато настрани. Вратът я наболяваше, сякаш беше разтегнат.

И беше с белезници.

Тиърни!

Господи, беше го сънувала, беше сънувала как правеше любов с него предишната нощ. Сълзи на унижение и ярост бликнаха от очите й, но тя нямаше да даде воля на тези чувства сега. Щеше да ги запази за по-късно. При положение, че оцелееше.

Огледа се с обезумял поглед наоколо и се заслуша да чуе шумове от негови движения в другите стаи, но бързо установи, че е сама. Седеше на пода под бар плота, който разделяше кухнята от всекидневната. Ръцете й бяха вързани за металната конзола под плота. Бяха отмалели от липсата на кръвообращение и вероятно това неудобство я върна в съзнание.

Застана на колене, за да облекчи болката. Инхалаторите й бяха поставени върху най-близкото до нея високо столче на бара и можеше да ги стигне с протегнати пръсти. До тях имаше и чаша с вода. Колко предвидливо! Тиърни искаше да е утолила жаждата си и да диша нормално, когато я убиеше.

Нима му беше оставила друг избор? С намирането на трупа на Милисънт тя сама беше произнесла присъдата си.

„Синия“ беше той.

Обясненията за наличието на белезниците бяха толкова измислени, колкото и звучаха. Вероятно е бил в планината, за да се отърве от трупа на Милисънт, когато бурята го е принудила да отложи заравянето. Беше прибрал тялото в най-удобното скривалище — бараката й за инструменти. Докато се е връщал към колата си, Лили го е пресрещнала на пътя.

Всичките му действия и извъртания оттогава говореха за неоспорима вина. Как можа да му повярва, че е невинен дори за миг? Отговорът беше прост — тя го искаше.

Беше го пожелала. Неговата готовност да се самопожертва и да рискува живота си през вчерашния ден изглеждаше несъвместима с човек, който щеше да пожелае да я съсипе после.

Каква извратеност! Да се сприятелява с жертвите си; да разказва измислици и да ги довежда до романтичен унес; да ги люби нежно. И накрая да превръща нежността в насилие.

Зърна лицето на Милисънт само за миг, но гледката се вряза в паметта й. Милисънт не беше умряла във вихъра на страстта. Била е душена, докато езикът не се е подал от устата й и очите й не са изскочили от орбитите. Убиецът й е проявил жестокост и безпощадност. Момичето не бе умряло бързо. Смъртта е била бавна и мъчителна.

Тази мисъл изпълни Лили с ужас, но и с решението да не се превръща в поредната жертва на Тиърни.

Къде ли е той сега и кога ли ще се върне? Дали ще се освободи от тленните останки на Милисънт, преди да дойде да се справи и с нея? Каквото и да смяташе да прави той, трябваше да го направи бързо. Времето му бе ограничено. Сам беше казал, че Дъч или някой друг ще се опита да стигне до тях.

Но кога, кога?

Тя дръпна рязко ръце от белезниците, макар да съзнаваше, че е безполезно — не можеше да се освободи от тях.

Тиърни не можа да го направи, та тя ли? Божичко, наистина ли беше целувала китките, които бе протрил до кръв?

Не биваше да мисли за това сега. Нито за нещо друго, което бяха правили в тъмната топлина под одеялата. Това беше снощи. Сега е днес. Тя нямаше да умре от срам. Тя нямаше да умре днес! Щеше да оцелее.

Вдигна ръка и напипа болтчетата, с които конзолата беше завинтена отдолу за плота. Ако можеше да ги отвинти дотолкова, че да отскубне конзолата от дървото, можеше поне оттам да освободи белезниците. Ръцете й пак щяха да са завързани една за друга, но тогава можеше да избяга.

Пробва болтчетата. Бяха здраво завинтени, но въпреки това тя не се обезсърчи, продължи да дърпа, да се извива, счупи ноктите си и ожули кожата си. След пет минути се примири, че е безнадеждно. Дори не беше разхлабила някой от тях. Единственото, което постигна, беше, че задиша по-трудно.

Ако не измислеше друго средство за бягство — а нищо не й идваше наум, — трябваше да разчита на някого да дойде и да я спаси. Какъв ли сценарий предстоеше да се разиграе?

Щеше ли Тиърни да я убие бързо и да избяга? Щеше ли да я държи като заложник, докато преговаря условията, при които би се предал? Дали ако я оставеше — жива или мъртва, — щеше да се опита да избегне ареста и щяха да го застрелят междувременно?

Щеше ли тя да умре, гледайки го в лицето и умолявайки го с очи да пощади живота й, точно както го бяха умолявали снощи да я накара да се почувства жива след четиригодишна скръб?

Или щеше да го наблюдава как лежи неподвижен в снежна преспа, която аленее все повече, докато животът му го напуска?

Не беше сигурна коя от двете картини я разплака. Но сълзите й мигом спряха, когато чу клетъчният й телефон да звъни.

* * *

— По дяволите! — изруга Дъч. — Включи се гласовата й поща. Защо не отговаря на обажданията?

Пътуването до планината отне повече време от очакваното и търпението му се беше изчерпало. Той познаваше този път, но сега беше покрит с дебел пласт сняг, на места заледен, и всеки метър от него беше рискован. Късите, прави участъци не бяха по-безопасни от острите завои. Нито той, нито Уес имаха голям опит със снегомобилите.

Скиорските очила се бяха впили дълбоко в подпухналото му лице. То беше толкова подуто, че носът му почти се изравняваше с бузите му. Някои от прорезните рани бяха гноясали. За да облекчи тупкащата болка, той свали очилата, но блясъкът на слънцето върху снега подразни силно очите му и той се принуди да ги сложи отново.

Откъм западната страна вятърът духаше по-силно. Той изпращаше към тях снега във вид на ледени стружки, от който невинаги можеха да се предпазят. Температурата продължаваше да е непоносимо ниска, въпреки че нагретите ръкохватки на снегомобилите пазеха ръцете им от премръзване. Трябваше да карат в индийска нишка, затова ту единият, ту другият заставаше начело.

Уес, който водеше в момента, спря.

— Трябва да пусна една вода.

Дъч се подразни, че ще се забавят, но се възползва от възможността да се обади по клетъчния си телефон. Като видя, че връзка има, бързо свали ръкавицата си и набра номера на Лили.

Уес беше газеше в снега към него, когато го чу Дъч да ругае гласовата поща.

— Опитай пак — посъветва го той.

Дъч набра отново със същия неуспех.

— Не си прави никакви заключения, Дъч. Само защото не отговаря, не значи, че… Може да значи много неща.

Дъч кимна в знак на съгласие, но сърцето му пропусна един такт.

Вечният оптимист Уес додаде:

— Може би тя се е опитала да се свърже с теб.

Дъч засенчи с ръка екрана на телефона си. От номера на Лили набирания нямаше, но имаше изписан три пъти номера на полицейското управление през интервал от една минута. Хората му щяха да се чудят къде ли е. Той с неохота набра номера. Оттам вдигнаха веднага, но допълнителен шум правеше връзката още по-лоша.

— Шефе? — позна той гласа на диспечера — Чуваш ли ме?

Шегуваше ли се този човек? Сигурно го чуваха и в Китай.

— … те търсихме. Хеликоптерът… кацна… училищното футболно игрище… бързо иначе… тръгнат… без теб.

Дъч изключи телефона. По-късно можеше да каже, че е изгубил сигнала, че не е разбрал съобщението поради лошата връзка, че не е чул частта за пристигането на хеликоптера.

— На Бегли са му пратили хеликоптер — отбеляза Уес, който беше чул възбудения глас на диспечера.

Дъч кимна мрачно, докато се опитваше отново да направи връзка с Лили и изруга, когато пак чу началните думи на гласовата й поща.

— Нищо не разбирам — каза той раздразнено. — Нима не иска да бъде спасена?

— Тя не знае, че Тиърни е „Синия“ — напомни му Уес.

— Да, но…

— Слушай! — Уес вдигна ръка. — Чу ли това?

— Кое?

— Шшшт!

Дъч повдигна шапката над ушите си и се заслуша напрегнато. Но не чу нищо друго, освен воя на вятъра и падналата буца сняг, издухана от клона на дърво.

— Нищо не чувам.

— Сега и аз не чувам. Но ми се стори, че…

— Какъв звук беше?

— Като от тези.

— От снегомобили? Не може да бъде. Поне не е Рит. Аз взех ключовете и на четирите машини. — На връзката ключове, която Уилям му беше дал, имаше четири ключа за четири снегомобила. В гаража той набързо ги изпробва, за да види кои стават на двата, които щяха да вземат. Връзката с останалите беше в джоба на скиорския му костюм.

Уес поклати глава.

— Сигурно ми се е счуло. Както и да е, говореше, че Лили е…

— Тя е там вече два дни. Безпомощна. Защо не държи телефона си в ръка, защо не се опита да звънне?

— Така е — призна Уес. — Но може би няма връзка. Може би батерията й е свършила.

— А може би и тя е свършила.

— Дъч…

— Или пък е ранена. — А може и да се гушкат с Тиърни в леглото и да не желае телефонът да я безпокои. Току виж сме я заварили пращяща от здраве и преливаща от сексуално удоволствие. — Погледна Уес и разбра, че и той мисли същото.

— Ако можеше да се свърже, щеше да опита да ти се обади, Дъч. Сигурен съм.

Преди да се поддаде на изкушението да бутне Уес от канарата, задето се държи с него покровителствено, сякаш е душевноболен, Дъч сложи отново ръкавицата си.

— Ако ти ще водиш, увеличи скоростта.

Уес тръгна към снегомобила си.

— Не мога да карам по-бързо. Тия стръмни завои са коварни.

— Знаеше го, преди да си предложиш услугите. Впрочем защо тръгна с мен?

Уес се спря и се обърна.

— Какво?

Дъч повдигна очилата на челото си и изгледа продължително Уес.

— Какво?

— Защо го правиш, Уес? Не ме разбирай погрешно. Искам да спипам Тиърни, независимо дали той е „Синия“, или не. Но какъв е твоят интерес в случая?

Уес поклати глава в недоумение.

— Не те разбирам.

— Напротив, разбираш ме и още как. Не се прави на глупак. Снощи само дето не облиза подметките ми, докато ме убедиш лично да се заема с Тиърни. Искам обаче да знам защо.

— Обясних ти. Ти заслужаваш славата за залавянето му, не ФБР. А аз ще се къпя в светлината на твоя успех. Какво лошо има в това?

— Нищо, няма нищо лошо. Но си мисля, че имаш и друг мотив. И ми се струва, че е свързан със Скот.

— Със Скот!

— Трябва да си разбрал, Уес, че колкото на по-невинен се правиш, толкова по-подозрителен ставам аз. Манипулираш ли ме? Както казах, искам да се справя с Тиърни. Но преди да го направя ми се иска да съм сигурен, че не съм бил изигран от приятел. — Той погледна Уес с твърд поглед. — Скот има ли нещо общо с изчезването на тези жени?

— Да бе, да. Като че ли много си е падал по Бетси Калхоун.

— Не се шегувам.

— Щом не се шегуваш, значи си луд. Оня психиатър в Атланта е трябвало да ти назначи допълнителни сеанси.

— Нещо става с твоя хлапак.

— Спи с учителката си по английски! Това не може да не го прави малко нервен, не мислиш ли?

— И нищо друго?

— Това не е ли достатъчно?

— Направил ли е нещо на Милисънт?

— Как може да си го помисляш? Познаваш го, откакто се е родил.

— А теб познавам от по-отдавна — присви очи Дъч. — Кажи ми истината, Уес. Скот ли го е извършил?

— Дори няма да удостоя това с…

— Защитаваш ли го?

— Не!

— Познавам те, Уес.

— Познаваш ме друг път!

— Ти прикриваш някого.

— Прикривам себе си!

Дъч отстъпи няколко крачки назад и зяпна изумен стария си приятел. Устата му пресъхна.

Уес изпусна въздишка, погледна към редицата от дървета покрай десния банкет на пътя и поклати глава.

— Аз я чуках, разбра ли?

Уес му разказа за кратката си афера с Милисънт.

— Скот не биваше да има нищо общо с момичето след случилото се, така че планът ми да сложа край на връзката им работеше като по часовник. Само дето не предвидих изчезването на Милисънт. Нямам нищо общо с това. Скот също. Но трябва да ти кажа, приятел, че това разследване за изчезването й ме изнерви, защото задници като Бегли се ровят в живота й като под микроскоп и търсят да открият тайни… Направо ще оплескат живота ми, ако семейството ми стане обект на обществен скандал. И това няма да е всичко. Не ми се ще федералните, нейните родители или който и да е друг да научат, че един от нас — а може би дори и друг мъж, кой знае — й е надул корема. Все едно кой е бил, макар че тя дойде да циври при мен и твърдеше, че детето е мое. Аз имах най-дебелата чекова книжка, нали се сещаш. И щях най-много да пострадам, ако не платя. Скот дори не знае за детето. Слава Богу, че тя го изгуби поради анорексията си, преди да изпълни заканата си да пропее. За Скот, за мен, за целия си вертеп.

— Боже мой!

— Да. Щеше да е пълен кошмар, ако дума от това се беше разнесла миналата пролет. Но само си представи колко ще се размирише, ако това се узнае сега. Дори да избегна гнева на Ърни Гън — а той е много опитен с огнестрелното оръжие. — Скот и аз ще оглавим списъка на заподозрените от ФБР… Накрая, разбира се, ще стане ясно, че сме чисти, но вредата ще е сторена. Това ще разбие брака ми и кариерата ми на треньор. Независимо колко областни шампионата са печелили отборите ми, училищният съвет ще ме осъди, задето съм чукал мажоретка.

— Милисънт не беше първата.

— Вероятно няма да е и последната. Достатъчно мъжкар съм, за да не призная слабостите си. — Той се намръщи от отвращение. — Но това надмина всички граници. Милисънт, приятелката на Скот, забременява и помята, а после изчезва. Откъдето и да го погледнеш е отвратително. Затова нямам търпение да се разреши този случай със „Синия“ и да се сложи край на цялото това ровене в живота на клетото момиче. — Той замълча, за да си поеме въздух. — Това е, Дъч. Това е моят интерес по въпроса, освен че искам да помогна на стария си приятел. Сега стана ли ти по-добре?

Дъч поклати глава и се усмихна саркастично.

— Трябваше да се сетя, че задължително има нещо, свързано с патката ти…

Уес разтвори широко ръце и пусна най-простодушната си усмивка.

— Какво мога да кажа?

— Няма да те лъжа, Уес, изплаши ме много.

Уес го тупна по рамото.

— Да вървим да пипнем негодника. Но когато Дъч се обърна, за да се качи на снегомобила си, сговорчивата усмивка на Уес беше изчезнала.

* * *

На Лили й идеше да изкрещи от безсилие, когато клетъчният й телефон зазвъня за втори път. Беше оставен на страничната масичка — виждаше го, но не можеше да го достигне. Тиърни се беше погрижил.

Ако Дъч беше получил краткото й съобщение преди две вечери, би тръгнал като обезумял за насам, знаейки, че през цялото време тя е насаме с престъпник.

А може би Дъч изобщо не я е търсил?

Може би изобщо не е получил съобщението й? Както беше казала снощи на Тиърни, вероятно Дъч си мислеше, че се е прибрала благополучно в Атланта. Освен това му беше дала ясно да разбере, че съвместният им живот е приключил. Ако беше повярвал на думите й, повече нямаше да се притеснява за нея.

Когато обаче телефонът й започна да звъни за трети път, тя се помоли Дъч или някой, който и да е, да стигне дотук, преди Тиърни да се върне.

* * *

Тиърни дишаше трудно. Сърцето му сякаш се беше издуло и изпълваше целия му гръден кош.

Беше решил да не обръща внимание на навехнатия си глезен, но за момента това решение се оказа неизпълнимо. С всяка стъпка болката се усилваше. Можеше да издържи единствено защото бягаше, за да спаси живота си.

Още щом името му се понесе в ефира, той се превърна в мишена. Всеки мъж, жена и дете в Клири щеше да излезе да му иска кръвта и никой нямаше да се поколебае да не зачете авторитета на ФБР, за да го пипне. Ако Дъч Бъртън беше получил съобщението, че Лили е в примката му, лошо му се пишеше.

Именно затова сега вървеше през гората, а не по Маунтин Лоръл Роуд. Ако въоръжен спасителен отряд от Клири тръгнеше за Лили — и за „Синия“, — щеше да се движи по главния планински път.

Накрая стигна до първата си цел — пътя по западния склон на планината. Облекчен, че е изминал това немалко разстояние, той се облегна на един ствол и пое дълбоко кислород, въпреки че въздухът беше толкова студен, че го преряза. Отпи няколко глътки от малката пластмасова бутилка с вода, която беше напълнил на тръгване от вилата.

Беше минавал с кола по този път само веднъж. Знаеше, че рядко се използва, защото беше разнебитен, а сега на практика по него не можеше да се минава поради натрупаните пластове сняг и лед, така че едва ли щеше да се натъкне на някого днес.

Друго предимство беше, че за разлика от главния, този път не се пресичаше с Мейн Стрийт. Стигнеше ли края му в подножието на планината, щяха да му останат няколко километра до центъра на града и беше по-малко вероятно да го видят, преди да е стигнал някое по-сигурно място, където би могъл да помисли какво да прави по-нататък.

Извади от джоба на палтото клетъчния си телефон. Видя, че обслужване има, но батерията му е изтощена — беше държал телефона включен в продължение на два дни. Не можеше да се обади, но него можеха да търсят. Това не беше в негова полза.

Време бе да продължи.

Излезе от прикритието на дърветата и стъпи на пътя. Ходенето беше мъчително, но не толкова, колкото броденето през гората. Наведе глава срещу бушуващия вятър, който го пронизваше през дрехите. Блясъкът на снега беше ослепителен, така че се налагаше да присвива очи, за да вижда. Съсредоточи се единствено върху поставянето на единия крак пред другия. Не можеше да щади повече нито лявата, нито дясната страна, тъй като и двете го боляха еднакво.

Опита се да не мисли за Лили.

Дали решението му бе правилно?

В действителност нямаше друг избор. Не можеше да я вземе със себе си.

Дявол да го вземе, защо беше рискувала да отиде в бараката и да погледне в сандъка с инструменти? Тя…

Спря се и се ослуша, надявайки се слухът му да го лъже. Над хриптенето на собственото си дишане и воя на вятъра долови друг звук. Приближаващо се моторизирано превозно средство. Снегомобил? Не, не само един. Най-малко два. Звукът ставаше все по-силен и по-близък.

Не, не по-близък. Беше вече тук!