Сандра Браун
Буря (8)

Глава 8

Напрежението около кухненската маса на семейство Хамър можеше да се среже с нож, както Уес забиваше нож в дебелата си, недопечена пържола. Той си отряза голямо парче от месото, потопи го в езерцето от кетчуп в чинията си и го пъхна в устата си.

— Ти ми каза, че онези формуляри за кандидатстване са вече изпратени — заговори той, дъвчейки.

Скот седеше с приведени рамене на стола и гледаше надолу. Забождаше разсеяно вилицата си в чинията с картофено пюре.

— Учих за изпитите в края на срока, тате. После нали бяхме една седмица при дядо за Коледа. Откакто започнахме училище, все съм зает.

Уес прокара залъка си с глътка бира.

— Зает с всичко друго, освен с бъдещето си.

— Не е вярно.

— Уес.

Той стрелна с поглед жена си.

— Не се меси, Дора. Това е между Скот и мен.

— Ще започна да ги попълвам тази вечер. — Скот избута стола назад и остави салфетката до чинията си.

— Аз ще ги започна тази вечер. — Уес посочи с ножа си чинията на Скот. — Довърши вечерята си.

— Не съм гладен.

— Въпреки това ще я изядеш. Нужни са ти белтъчини.

Скот разгъна отново салфетката върху скута си и с театрален жест забучи вилицата в пържолата и започна да я реже.

— През ваканцията те оставих да ядеш боклуци — продължи баща му. — Отсега нататък, докато приключат пролетните тренировки, ще следя как се храниш. Никакви десерти повече.

— Направила съм ябълков пай — обади се Дора.

Съчувственият поглед, който тя хвърли към сина си, подразни Уес повече, отколкото предложението за пая.

— Половината вина за положението му носиш ти! Ти го разглези, Дора. Ако останеше на теб, той и в колеж няма да отиде. Ще го държиш до себе си и ще го дундуркаш до края на живота му.

Приключиха вечерята си в мълчание. Скот държеше главата си наведена, тъпчейки храната в устата си, докато чинията му не се изпразни, после помоли да го извинят.

— Знаеш ли какво — Уес намигна великодушно на сина си, — нека ти слегне вечерята, а после едно парче пай няма да ти навреди.

— Благодаря. — Скот хвърли салфетката и затътри крака към вратата на кухнята. Секунди по-късно се чу как затръшна вратата на стаята си и се разнесе силна музика.

— Ще отида да говоря с него.

Уес хвана ръката на Дора, докато тя ставаше.

— Остави го — възпря я той и я побутна да седне отново. — Нека се цупи. Ще му мине.

— Ама напоследък той все се цупи.

— Покажи ми някой тийнейджър, който да няма променливи настроения.

— Но Скот досега не е бил такъв. Напоследък сякаш не е той. Нещо не е наред.

С преувеличена любезност Уес каза:

— Сега ще си хапна пая, ако обичаш.

Докато му отрязваше парче от пая, който изстиваше върху плота, тя беше с гръб към него.

— Той те обича, Уес. Старае се усилено, за да ти достави удоволствие, но ти рядко признаваш заслугата му за нещо. Ще реагира по-добре на похвала, отколкото на критика.

Той изпъшка.

— Не можем ли поне веднъж да проведем разговор, без да ми подхвърлиш някоя глупост, вдъхновена от Опра.

Тя му поднесе пая.

— Искаш ли сладолед?

— Кога не съм искал?

Тя занесе картонената кутия на масата, сложи една лъжица сладолед върху пая му, върна кутията във фризера и започна да прибира чиниите.

— Така ще отблъснеш Скот. Това ли искаш?

— Онова, което искам, е да изям десерта си на спокойствие.

Когато тя се извърна към него, той с изненада забеляза някакъв повей от времето, когато бе студентка. Беше я видял да прекосява с лека походка двора на колежа, облечена в поличка за тенис, с ракета в сак, метнат през рамо и с влажна от пот тениска, след току-що свършил мач.

Същия следобед очите й заблестяха гневно, защото го видя да хвърля опаковка от десерт върху грижливо поддържаната морава пред спалното помещение на спортистите, където той и неколцина негови приятели се бяха разположили.

— Как не ви е срам! — Тонът й беше такъв, сякаш го беше видяла да се изхожда по голяма нужда в шадраван или нещо подобно. После отиде до опаковката, вдигна я и я хвърли в най-близкото кошче за боклук. Продължи по пътя си, без да погледне назад.

Приятелите му, включително Дъч Бъртън, започнаха да подсвиркват и дюдюкат след нея, подхвърляйки неприлични забележки и предложения, когато се беше навела да вдигне опаковката. Уес обаче я проследи със замислен поглед. Не ще и дума, че му харесаха полюшващите й се гърди и стегнатото й дупе. Бяха възбудили слабините му. Но тя го беше срязала с високомерното си държане.

Повечето студентки замираха при появата му. И момичетата, като момчетата, издълбаваха чертичка в рамката на леглото си, а преспиването със спортна звезда се котираше високо. По онова време двамата с Дъч Бъртън изпъкваха в отбора по футбол. Момичетата не им отказваха нищо и обикновено получаваха повече, отколкото бяха поискали. Беше толкова лесно да преспиш или да ти духат, че направо беше загубило от очарованието си. Това момиче му беше допаднало заради дързостта си.

Запита се къде бе отишла дързостта на Дора. След като се ожениха, сякаш напълно изчезна.

— Нима ябълковият пай е по-важен от сина ти?

— За Бога, Дора, нямах това…

— Един ден ще го отблъснеш напълно. Той ще ни напусне и повече няма да го видим.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — ядоса се той. — Нямаш какво да правиш, това е. Цял ден седиш, гледаш по телевизията някакви размазващи мъжете предавания и ми приписваш всеки недостатък, за който се говори там. После си мечтаеш за ония шантави сценарии, които никога няма да се случат на твоето семейство. Баща ми беше строг с мен, а на мен нищо ми няма.

— Обичаш ли го?

— Кого?

— Баща си.

— Уважавам го.

— Страхуваш се от него. Гащите ти се разтреперват от този зъл старец.

Уес захвърли лъжицата си и се изправи рязко, при което столът му шумно изстърга по пода. Няколко напрегнати момента те се гледаха през масата. После той се усмихна.

— Божичко, Дора, обожавам, когато говориш мръсотии.

Тя му показа гърба си, като се обърна към мивката и пусна чешмата.

Уес застана зад нея, пресегна се и спря водата.

— Съдовете могат да почакат. — Обгърна с ръце бедрата й и я притисна към себе си. — Ти направо ме надърви.

— Върви някъде другаде, Уес.

Той се подсмихна презрително и отдръпна ръцете си.

— Ще ида.

— Знам. — И тя отново пусна водата.

* * *

Дъч почука няколко пъти на задната врата на семейство Хамър. През прозореца виждаше кухнята, където светеха всички лампи, но никой не се мяркаше.

Потропвайки с крака от нетърпение и студ, той почука още веднъж, после отвори вратата и извика.

— Уес, аз съм, Дъч.

Пристъпи вътре и заедно с него нахлу студен въздух. Затвори вратата, прекоси кухнята и надникна в дневната.

— Уес? — извика силно, надявайки се да го чуят сред ударните инструменти на рок музиката, идваща някъде от задната част на къщата, най-вероятно от спалнята на Скот.

Зад него се отвори вратата, свързваща кухнята с гаража. Обърна се точно когато Уес влизаше през нея. Като видя Дъч насред кухнята, той се разсмя.

— Значи все пак дойде. Предполагах, че ще го направиш, щом намериш време за видеокасетите. Налях антифриз в колата на Дора Както застудя… — После усмивката му помръкна. — Случило ли се е нещо?

— Лили е катастрофирала.

— Господи! Ранена ли е?

— Не мисля. Не съм сигурен.

Уес хвана Дъч под мишница и го поведе към дневната. Дъч свали шапката и ръкавиците си. Ботушите му бяха оставили следи от топящ се лед и кал върху килима, но никой от тях не забеляза. Уес му наля „Джак Даниелс“.

— Пийни си от това, после ми разкажи какво се е случило.

Дъч гаврътна наведнъж уискито, намръщи се и си пое дълбоко въздух, сякаш беше тичал.

— Оставила е съобщение на клетъчния ми телефон. В това време разговарях със семейство Гън и затова не отговорих на обаждането. По дяволите! Докато е слизала от планината, станала злополука. Боже мой, когато напуснах вилата, мислех, че е тръгнала веднага след мен. Не трябваше да я оставям. Пътят вече се беше заледил. Предполагам, че е изгубила контрол, не знам. Казва, че се е върнала в хижата и онзи Бен Тиърни…

— Тиърни ли? Онзи, дето… — Уес изимитира писане на машина.

— Да, същият. Писател на приключения или какъвто по дяволите е. Лили съобщава, че е ранен.

— Мислиш ли, че колите им са се сблъскали?

— Всичко, което можах да разбера е, че двамата са във вилата, че Тиърни е ранен и трябва да изпратя помощ.

— Какво се е случило? — Дора се появи на вратата, облечена в пеньоар с висока яка, здраво пристегнат с колан в кръста. Изражението й винаги напомняше на Дъч за въжеиграчка, разбрала, че е направила погрешна стъпка.

Уес й разказа накратко положението.

— Лили казва ли дали е ранен господин Тиърни и дали е сериозно? — попита тя.

Дъч поклати глава и протегна празната си чаша към Уес, който я напълни. Този път Дъч отпи по-предпазливо.

— Не знам дали има драскотина или бере душа. Честно казано, дори не ме интересува. Безпокоя се за Лили. Трябва да отида там. Още тази вечер.

— Тази вечер? — повтори Дора.

Уес хвърли поглед през прозореца на дневната.

— Този ужас още не е спрял, Дъч. Дори се е усилил.

— Няма нужда да ми казваш. Нали дойдох с кола.

Всяка повърхност навън беше заледена. Нямаше изгледи снеговалежът да намалее, а температурата продължаваше да пада.

— Как смяташ да стигнеш до там? Не можеш да караш нагоре по пътя. Дори и твоята кола е безпомощна върху такъв лед.

— Знам — отвърна той с гняв и раздразнение. — Вече пробвах.

— Ти луд ли си?

— Да, луд съм. По-скоро, бях. Когато чух съобщението по телефона, действах, без да мисля. Качих се и потеглих, но… — Пресуши второто си питие. — Колата се завъртя и едва успях да овладея управлението.

— Ще донеса кафе. — Дора влезе в кухнята.

— Можел си да се претрепеш — каза Уес. — Да правиш такава глупост.

Дъч се изправи и закрачи из стаята.

— А как трябва да постъпя според теб, Уес? Да седя тук и да чакам да разчистят пътя? Това може да продължи с дни. Ами ако и Лили е ранена? Напълно в неин стил е да не ми каже.

— Разбирам безпокойството ти. Но ти вече не носиш отговорност за нея.

Дъч се обърна към него. Въпреки че Уес изрече истината, Дъч не искаше да я чува. Най-вече не искаше да я чува от Уес. Превъзхождащият го във всичко Уес. Уес, който не познаваше поражение и през целия си живот не беше изпитвал съмнение в себе си. Уес винаги владееше всяко положение.

— Аз съм началник на полицията. Дори да няма друга причина, съм отговорен за Лили.

— Добре, добре, успокой се. Няма смисъл да ми се сърдиш, нищо няма да се оправи така.

Дъч пое една от чашите с кафе, които Дора поднесе върху табличка. Отпи няколко глътки, които му бяха необходими след двете дози чисто уиски. Парливата течност беше като балсам за организма му. Ароматът, вкусът, топлината, разляла се в стомаха му, приятното раздвижване го накараха да осъзнае колко много му липсваше редовната чашка през час, през два.

— Нали Кал Хокинс все още държи монопола над камиона за опесъчаване?

— Миналата година общината поднови договора му — отвърна Уес. — Но само защото нехранимайкото е собственик на камиона.

— Накарах хората ми да го издирят. Лично отидох до къщата му. Тъмна и заключена. Никой не вдига телефона. Ако не е навън да опесъчава, тогава къде можа да е, по дяволите?

— Според мен в някой бар — отвърна Уес. — Затова толкова много си обича работата. Работи по няколко дни в годината. През останало време се напива до вцепененост.

— Проверихме в баровете.

— Барове, където сервират акцизен алкохол от бутилки с етикети? — Уес повдигна подигравателно вежди. — Не там ще намериш Кал. — Той излезе в антрето и си сложи палтото, шапката и ръкавиците. — Ти ще караш. Аз ще ти кажа къде отиваме.

— Дора, благодаря за кафето — каза Дъч, минавайки покрай нея.

— Моля ви, бъдете внимателни.

— Не ме чакай.

Когато двамата излязоха навън, Уес тупна Дъч по гърба.

— Не се притеснявай, приятел. Ще измислим начин да спасим твоята дама.

* * *

Прозорците на спалнята на Скот гледаха към задния двор. Той наблюдаваше баща си и Дъч Бъртън, които буквално се запързаляха до черното бронко със светлинна тръба на покрива и полицейския шаблон на вратите. Дъч беше оставил двигателя да работи. Изгорелите газове танцуваха като бял дух зад колата. Докато излизаха на заден ход, колелата се въртяха, търсейки сцепление.

Скот все още гледаше след чезнещите задни светлини, когато майка му почука на вратата на спалнята.

— Скот?

— Влез. — Той намали звука на уредбата си.

— Искаш ли си пая сега?

— Може ли да го оставя за закуска? Прекалено много ми дойде пържолата. Видях татко да излиза с господин Бъртън.

Тя му разказа какво се е случило.

— Сигурно Лили не е тръгнала веднага и бурята я е хванала. Поне има основателна причина да стои там горе. Не мога да си представя какво е правил господин Тиърни днес на върха.

— Той е турист.

— Тогава трябва да е съвсем наясно, че не се ходи в планината, когато наближава буря, нали?

— Дори да открият Кал Хокинс, не мисля, че някой може да мине с кола по пътя Маунтин Лоръл тази вечер — отбеляза той.

— И аз тъй мисля, но те нямаше да ме послушат. Ако има някой по-упорит от баща ти, това е Дъч Бъртън. Да ти донеса ли нещо? Чаша горещ шоколад?

— Не, благодаря, мамо. Ще поработя малко върху онези формуляри, както обещах на татко. После си лягам.

— Добре. Лека нощ. Наспи се хубаво.

— Не забравяй, преди да си легнеш, да заключиш и да включиш алармата — напомни й, докато тя излизаше.

Дора му се усмихна.

— Няма да забравя. Баща ти непрекъснато ми напомня да заключвам вратите и прозорците, особено откакто Милисънт изчезна. Но аз не се безпокоя, че някой ще влезе.

Защо ли, помисли си Скот. В чекмеджето на нощното шкафче до леглото й лежеше зареден пистолет. Скот не биваше да знае, но знаеше. Намери го намерил, когато беше в шести клас и се беше промъкнал в спалнята на родителите си, за да търси презервативи, с които да впечатли приятелите си.

— Като че ли Милисънт и останалите не са отвлечени насила — продължи тя. — Който и да е престъпникът, той е някой, когото жените познават, или поне са го сметнали и приели за безопасен. Изглежда, че са тръгнали с него доброволно.

— Добре, но все пак бъди предпазлива, мамо.

Тя му изпрати целувка.

— Обещавам.

След като вратата се затвори, Скот засили звука на уредбата и нагласи таймера да я изключи двайсет минути по-късно. После се облече в топли дрехи за своята тайна екскурзия.

Прозорецът на спалнята му се отвори безшумно, тъй като той поддържаше всички плъзгащи се части смазани. След миг се озова навън и отново затвори прозореца. Не искаше майка му да усети студения полъх и да тръгне да търси източника.

Леденият въздух опари очите му и носът му протече. Той приведе рамене срещу навяващия сняг и пъхна ръцете си с ръкавици в джобовете на палтото. Тръгна, като избягваше осветените места.

Понякога, особено следвайки някоя от поредните лекции на баща му за това как би оплескал нещата, когато всъщност си беше скъсал задника да направи всичко, което му беше казал, просто трябваше да избяга от къщи.

Разбира се, нищо, което правеше, не беше достатъчно, за да задоволи баща му. Никаква синя лента не беше достатъчно синя, никой сребърен трофей не беше достатъчно лъскав за сина на Хамър. Ако спечелеше златен олимпийски медал, баща му щеше да поиска да разбере защо не е спечелил два.

Видя да се приближават светлини на фарове и опасявайки се, че може да е бронкото на Дъч Бъртън, той се отдръпна зад една ограда и зачака колата да отмине. Движейки се с не повече от петнайсет километра в час на колата й беше нужна цяла вечност, докато се приближи до Скот, чиито крака се вкочаниха от студ.

Но предпазливостта му се оказа излишна. Не беше бронкото, което най-накрая мина пълзейки покрай него. Той тръгна отново, яката на палтото му го удряше по бузите, беше нахлупил ниско шапката си, за да не го познае някой, който случайно наблюдава бурята от прозореца си към улицата.

Хората в града обичаха да споделят. Ако някой го забележеше навън тази вечер и по-късно го споменеше пред баща му, лошо му се пишеше. Ами ако се подхлъзнеше на леда и си счупеше нещо? Старият щеше да получи удар. Не, първо щеше да го убие.

Потънал в такива мисли — или може би от прекомерен страх, той се подхлъзна на заледения тротоар. Краката му се вирнаха във въздуха и той полетя надолу, тупвайки силно на задните си части.

Остана така известно време, за да се възстанови от удара, преди дори да се опита да стане. След няколко комични опита да се изправи на крака върху хлъзгавата повърхност, най-накрая успя. Докуцука до една ограда и се облегна на нея.

— Божичко — прошепна разтреперан, представяйки си какво би направил баща му, ако се прибереше вкъщи с натрошен глезен или счупен пищял.

„Виж, тате, ето как стана. Измъкнах се крадешком от къщи. Докато се разхождах по улиците на града, паднах върху леда. Сигурно си чувал звука, който издава счупена кост. Като двойка греди, удряни една в друга. Въздишка. Предполагам, че в крайна сметка няма да кандидатствам за «Кримзън Тайд» в Алабама. Ще им се наложи да спечелят шампионата на Националната университетска асоциация по атлетика без мен.“

Докато се придвижваше по тротоара, без да се отдалечава от оградата, той потрепери при мисълта за ефекта на водородна бомба, който грешка като тази щеше да окаже върху живота му. Щеше да плаща за нея до деня на погребението си, когато баща му щеше да се наведе над отворения му ковчег и да каже: „Майната ти, Скот, какво си мислеше?“ Бомбастичните фрази и беснеенето на Уес нямаше да имат край.

Той погледна назад към заледеното място, причинило падането му. Беше се разминал на косъм от бедствие. Дяволски късмет, че не счупи врата си.

А не беше ли нещастие?

Мисълта изскочи от подсъзнанието на Скот без никакво предупреждение и го накара да замръзне на място. Откъде му хрумна такава мисъл, запита се той.

Беше от онези мисли, които само като минат през главата ти, могат да ти докарат белята. Напоследък беше извършил някои неща, които заслужаваха да бъдат заклеймени от всеки морален кодекс или религия на планетата, но досега не беше изпитвал страх от отвъдното, и то само защото за части от секундата си беше поиграл с тази предателска мисъл. Но кой може да бъде съден за това, което си мисли? И кой ли ще узнае?

Изминаха няколко минути, преди да продължи по пътя си.

С изключителна предпазливост.