Сандра Браун
Буря (4)

Глава 4

— Сигурна ли си, че взехме всичко необходимо? Бутилирана вода и трайни продукти?

Мерилий Рит се опита да потисне раздразнението си.

— Да, Уилям. Два пъти проверих списъка на покупките, който ми даде, преди да излезем от магазина. Дори се отбих в железарията да купя резервни батерии за джобното фенерче, тъй като в супера бяха свършили.

Брат й се вгледа над рамото й през широкия прозорец на дръгстора, който носеше неговото име. По Мейн Стрийт превозните средства пълзяха — не поради пътните условия, които все повече се влошаваха, а защото трафикът беше претоварен. Хората бяха нетърпеливи да стигнат закъдето бяха тръгнали да изчакат бурята.

— Метеоролозите съобщиха, че тази щяла да бъде много силна и щяла да продължи няколко дни.

— Аз също слушам радио и телевизия, Уилям.

Очите му бързо се отместиха към нея.

— Не исках да кажа това. Просто ми се струваш някак разсеяна. Ще пийнеш ли чаша какао? Заведението черпи.

Тя погледна навън към бавно движещия се поток от коли.

— Не вярвам да се прибера по-скоро, ако тръгна още сега. Така че — защо не? С удоволствие бих изпила чаша какао.

Той я поведе към щанда за закуски и напитки в предната част на магазина и й посочи да седне на едно от хромовите високи столчета край плота.

— Линда, Мерилий иска чаша какао.

— С бита сметана, ако обичаш — допълни Мерилий, усмихвайки се на жената зад щанда.

— Веднага, госпожице Мерилий.

Линда Уекслър обслужваше този щанд още от времето преди Уилям Рит да купи бизнеса от предишния собственик. Когато го пое, той постъпи благоразумно и задържа Линда на мястото й. Тя беше местна институция; знаеше всеки от града как пие кафето си — със сметана или черно. Всяка сутрин приготвяше прясна салата с риба тон и през ум не й минаваше да използва замразени хлебчета за поръчаните хамбургери, които печеше на тиган.

— За вярване ли е тая бъркотия навън? — отбеляза тя, докато наливаше сметана в какаото. — Спомням си като малка колко се радвах, когато чуех прогнозата за времето, че ще вали сняг и се питах дали ще учим на другия ден, или не. Вероятно и ти се радваш не по-малко от учениците си.

Мерилий се усмихна.

— Ако завали сняг, вероятно ще използвам деня, за да прегледам писмените работи.

Линда подсмръкна с неодобрение.

— Ще бъде един загубен свободен ден.

Входната врата се отвори и камбанката над нея издрънча Мерилий се извъртя на стола се, за да види кой влиза. Две ученички се втурнаха вътре, кикотейки се, и изтръскаха влагата от косите си. Бяха от класа на Мерилий по американска литература.

— Момичета, трябва да носите шапки — каза им тя.

— Здравейте, госпожице Рит — отвърнаха те в един глас.

— Какво правите навън в това време? Трябва да сте си вкъщи.

— Дойдохме да си вземем под наем видеокасети — поясни едното момиче. — Ако случайно не знаете, утре няма да имаме часове.

— Надявам се да са останали някои от новите — каза другото момиче.

— Благодаря, че ми напомнихте — каза Мерилий. — Аз също ще си взема една-две за вкъщи.

Момичетата я изгледаха странно, сякаш и през ума не им беше минавало, че госпожица Мерилий Рит може да пожелае да гледа филм. Или че прави нещо друго, освен да им дава тестове и контролни и да наблюдава зорко коридорите за нежелателни лудории при смяна на стаите. Вероятно не можеха да си представят, че тя води друг живот извън коридорите на гимназията в Клири.

И до този момент щяха да са прави.

Тя почувства, че се изчервява от напомнянето за новото й развлечение и бързо смени темата.

— Прибирайте се, преди пътищата да са се заледили — предупреди тя ученичките си.

— Разбира се — кимна едното момиче. — И без това трябва да съм си вкъщи, преди да се е стъмнило. Заради случая с Милисънт. Родителите ми направо са се побъркали.

— Моите също — допълни другата. — Искат да знаят къде съм всеки миг от двайсет и четирите часа на седемте дни в седмицата. — Тя извъртя театрално очи нагоре. — Като че ли ако се приближа до някой гадняр, той ще ме грабне.

— Не се и съмнявам, че са притеснени — отбеляза Мерилий. — Естествено е.

— Баща ми ми даде пистолет, да го нася в колата — каза първото момиче. — Посъветва ме да не се колебая да стрелям във всеки, който се опита да се забърка с мен.

Мерилий измърмори.

В този момент Линда дойде с какаото.

— Внимавай, мила, горещо е. — Гледайки след момичетата, Линда допълни: — Хората направо са откачили.

— Аха. — Мерилий отпи внимателно глътка от горещото питие. — Не знам кое е по-обезпокоително. Петте изчезнали момичета или бащите, които въоръжават подрастващите си дъщери с пистолети.

Хората в Клири се бяха паникьосали заради изчезналите жени. Заключваха външните си врати — нещо, което дотогава не правеха. Жените бяха предупредени да са нащрек, когато излизат сами и да избягват неосветените и безлюдни места. Да не се доверяват на непознати. А съпрузите и приятелите бяха посъветвани да причакват работещите си партньорките в края на деня, за да се приберат заедно.

— Всъщност не бих ги обвинявала — каза Линда, понижавайки глас. — Помнете ми думата, Мерилий. Онова момиче Милисънт ще бъде пречукано, ако все още не е.

Беше песимистично да си мисли по този начин, но Мерилий бе склонна да се съгласи.

— Кога ще си тръгваш, Линда?

— Веднага щом прекалено взискателният ти брат ми каже, че съм свободна.

— Ще гледам да му повлияя да те пусне по-рано.

— Едва ли ще успееш. Целият следобед търговията върви много добре. Хората смятат, че дни наред няма да могат да си подадат носа навън.

Доколкото Мерилий си спомняше, дрогерията заемаше ъгъла на улиците „Мейн“ и „Хемлок“. Когато като малка идваше със семейството си в града, тя с нетърпение чакаше да влязат да пазаруват тук.

Вероятно Уилям също пазеше спомени от онова време, защото още щом се дипломира от фармацевтичния институт, се върна в Клири и започна работа тук. Когато работодателят му реши да се пенсионира, Уилям купи бизнеса от него, после веднага взе заем от банката, за да го разшири.

Купи съседната празна сграда и я присъедини към съществуващия магазин, като по този начин разшири работната площ на Линда, за да увеличи продажбите. Освен това беше предвидил да остави място и за щанд за даване под наем на видеокасети. Наред с това беше оборудвал и стелаж с най-големия избор на книги и списания в града. В дръгстора жените купуваха козметика и поздравителни картички, а мъжете — тютюневи изделия. Всеки идваше да научи по някоя и друга клюка. Ако Клири имаше епицентър, то той беше именно дрогерията на Рит.

Освен лекарства, Уилям раздаваше на клиентите си съвети, комплименти, поздравления или съболезнования — в зависимост от случая.

Разбира се, имаше и такива, които шушукаха, че нито той, нито сестра му не са се задомили и живееха в една къща. За тях това, че братът и сестрата бяха неразделни им се струваше странно. А може би и по-лошо. Мерилий гледаше да не допуска хората, които таяха такива мисли, да я смущават.

Камбанката над вратата отново издрънча. Този път тя не се обърна, но видя в огледалото зад Линда Уес Хамър да влиза със сина си Скот.

Линда ги поздрави:

— О, как сте, Уес, Скот?

Уес отвърна на поздрава й, като гледаше Мерилий в огледалото. Приближи се бавно до нея, наведе се над рамото й и вдъхна струйката пара от какаото.

— По дяволите, как хубаво ухае! И аз искам същото, Линда. Днес е денят на горещото какао.

— Здравейте, Уес, Скот — каза Мерилий.

Скот измънка в отговор:

— Госпожице Рит.

Уес седна на високото столче до нея. Коленете му сбутаха нейните, докато сгъваше краката си под шубера.

— Ще възразиш ли, ако седна до теб?

— Ни най-малко.

— Не бива да ругаеш, Уес Хамър — укори го Линда. — Ти си за подражание на децата и всички останали.

— Какво толкова казах?

— Каза „по дяволите“.

— Откога пък стана толкова предвзета? И теб съм те чувал един-два пъти да пускаш по някоя ругатня.

Тя изсумтя, но без да престава да се усмихва. Такова въздействие оказваше Уес върху жените.

— А ти искаш ли какао, миличък? — обърна се Линда към Скот, който стоеше зад баща си прегърбен в палтото си, с ръце в джобовете и пристъпваше от крак на крак.

— Да, благодаря. С удоволствие.

— Неговото да е без сметана — вметна Уес. — Няма да спечели нито една точка с футболните скаути, ако си сложи някой килограм отгоре.

— Не виждам опасност в близко време да напълнее — възрази Линда. Но не сложи сметана. Такова въздействие оказваше Уес върху хората изобщо.

Той се извъртя и застана с лице към Мерилий.

— Как е Скот с американската литература?

— Много добре. Достигна осемдесет и две точки на теста за Хоторн^[1].

— Осемдесет и две, а? Не е зле, не е зле. Но не е и върхът — и се обърна към Скот през рамо: — Иди и си поговори с ония млади дами. Ще те изпият с поглед, откакто влезе тук. И се обади на Уилям, че си дошъл.

Скот тръгна бавно с чашата какао в ръка.

— Момичетата ще има да се лепят за него — отбеляза Уес, докато наблюдаваше сина си, който вървеше към секцията с видеокасетите.

— Не е за чудене — каза Линда. — Какъвто е хубавец…

— Май и други смятат така. Звънят по телефона по всяко време и затварят, ако не вдигне той. Направо влудяват Дора.

— Какво мислиш за неговата популярност сред женското съсловие? — попита Мерилий.

Уес измести поглед към нея и намигна.

— Ами крушата не пада по-далече от дървото.

Тя сведе очи към чашата си и нервно затърси в ума си как да продължи разговора.

— Скот се справя добре и с домашните си. Правописът му значително се подобри.

— Оставаше и да не научи нищо от частните уроци, които му даваше, нали?

През есента Уес я беше помолил да дава уроци на Скот всяка събота сутрин и неделя привечер през няколкото последни седмици на срока. За услугата й предложи да й плаща скромно възнаграждение, което тя опита да откаже. Той обаче настоя. Накрая Мерилий прие не само защото знаеше колко важни щяха да са за момчето високите оценки на приемните изпити в колежа, но и защото малцина можеха да откажат на Уес Хамър и да устоят.

— Надявам се, че парите ти не са отишли напразно — каза му тя сега.

— Ако дори ми беше хрумвала подобна мисъл, Мерилий, ти първа щеше да узнаеш — усмихна й се той и очите му заблестяха.

— Ей, Уес? — повика го Уилям от края на пътеката до щанда за бебешки продукти. — Имам една свободна минута. Искаш ли да дойдеш насам?

Уес задържа погледа си още няколко секунди върху Мерилий, после помоли Линда да впише двете чаши какао на сметката му и тръгна към аптекарската секция при Уилям и Скот.

— Интересно — отбеляза Мерилий, чудейки се каква ли работа можеше да има Хамър с брат й.

Линда обаче вече изпълняваше поръчката на друг клиент и не я чу.

* * *

Лили продължаваше да се чуди откъде Бен Тиърни знае за вилата й на Клири Пик, когато го чу да я пита грубо:

— Имаш ли по-добра идея?

Поради силния вятър тя трябваше да помисли малко.

— Не. Трябва да идем във вилата.

— Първо да проверим колата ти.

Стигнаха благополучно до колата й, въпреки че той едва ходеше. Лили заобиколи откъм шофьорската страна. Той избута куфара й настрани и се качи на задната седалка, тъй като дясната половина на арматурното табло се беше врязала в предната пътническа седалка. Щом затвори вратата, свали ръкавиците си и подпря чело върху дясната си ръка.

— Да не припаднеш отново? — попита Лили.

— Не. Нямаме време за това. — Свали ръката си и я погледна критично над облегалката за глава — Облечена си неподходящо.

— Като че ли не знам — отвърна тя през тракащи зъби.

— Какво имаш в куфара? Нещо, което да ти послужи?

— Нищо по-топло от това, което е на гърба ми.

Очевидно искайки сам да се увери, той отвори куфара на седалката до него. Разрови небрежно дрехи, бельо, нощници, чорапи, памучни панталони.

— Нямаш ли топло бельо?

— Не.

Той й подхвърли един вълнен пуловер.

— Облечи това.

Тя свали палтото си, за да го облече.

— Я да ти видя обувките.

— Ама…

— Обувките — настоя той нетърпеливо. Тя вдигна крачола си и протегна крак към него. Той се намръщи. Взе няколко чифта къси чорапи от куфара и ги метна в скута й. — Сложи ги в джоба си. И това също. Можеш да ги използваш във вилата. — И й подаде тънка копринена блуза с висока яка, която бе купила с намерението да облича под скиорския си костюм.

После я стресна, като внезапно се пресегна и хвана кичур от косата й.

— Мокра е. Имаш ли шапка? Каквато и да е?

— Този път не бях планирала да се задържам задълго на открито.

— Трябва да си сложиш нещо на главата. — Той издърпа одеялото от раменете си. — Обърни се и се наведи към мен.

Тя застана на колене, с лице към задната седалка, а той покри главата й с одеялото и го загърна пред гърдите й. Наметна отгоре палтото й и го закопча. — Така. Преди да слезеш от колата, закрий със свободния край носа и устата си. Освен резервна гума, какво друго има в багажника?

Фамилиарният начин, по който я докосваше, я изненадваше и разсейваше. Бавно схващаше какво я пита.

— Ъъъ… ами… мисля, че и аптечката към колата, както и малко храна, която взех от вилата.

— Отлично. — Погледът му пробяга с любопитство по вътрешността на колата. — А фенерче или нещо друго в жабката?

— Само наръчника за колата.

— Хубаво. Съмнявах се, че и толкова ще можем да изнесем от колата, както е смачкана. — Избърса прясната струйка кръв, потекла по бузата му, после си сложи ръкавиците. — Да вървим.

— Един момент, да си взема чантата, ще ми трябва.

Тя потърси с поглед дамската си чанта и я откри паднала на пода под пътническата седалка при сблъсъка на колата в дървото. Макар и трудно, успя да провре ръката си между арматурното табло и седалката и я издърпа оттам.

— Нахлузи я на врата си, за да са свободни ръцете ти. И за по-голямо равновесие.

Тя го послуша и се пресегна към бравата на вратата. Застина така и го погледна с тревога в очите.

— Не е ли по-добре да останем тук и да изчакаме да дойде помощ?

— Да, но никой няма да мине по този път тази вечер, а едва ли ще оцелеем до сутринта.

— Значи нямаме друг избор?

— Наистина нямаме.

Тя пак се пресегна към бравата, но този път той я възпря, като постави ръка върху рамото й.

— Не исках да съм груб.

— Разбирам, че се налага да побързаме.

— Трябва да стигнем до някакъв подслон, преди обстановката да се е влошила.

Тя кимна в знак на съгласие. Те задържаха за секунда погледи един в друг, после той махна ръката си от рамото й, слезе през задната врата и отиде да огледа багажника Лили го последва. Той намери аптечката и й каза да я напъха в джоба.

— Ще вземем консервите. И солените бисквити.

Той също започна да пълни многото джобове на палтото си, после взе и раницата от пътя, където я беше оставил.

— Готова ли си? — Гледаше я с присвити срещу вятъра очи.

— Напълно.

Направи й знак с брадичка да тръгне пред него. Не бяха изминали и няколко метра, когато решиха, че опитът им да вървят нагоре по заледения път ще се окаже безполезен. След всяка крачка напред се хлъзгаха обратно надолу с три. Тиърни я побутна да се движи по банкета на пътя. Той беше тесен и на места бяха принудени да вървят един зад друг. Неравната почва обаче работеше в тяхна полза — камънаците и растителността под леда и суграшицата им служеха за опора на краката.

Наклонът беше стръмен. Дори в хубав ден с идеални метеорологични условия изкачването пеша по този път щеше да изтощи и най-добре подготвения физически. През повечето време те вървяха срещу вятъра, който свеждаше главите им, а понякога и ги заслепяваше от ледените топчета, които се забиваха като парченца стъкла в откритите части на лицата им.

Двамата често спираха, за да си поемат дъх. Веднъж Тиърни се спря внезапно, извърна се от нея и повърна, което я наведе на мисълта, че той е получил мозъчно сътресение. В най-добрия случай. Забеляза го също, че започна да накуцва с левия крак и се запита, да не би да е счупен някъде.

Най-накрая ходенето стана толкова мъчително за него, че тя настоя да се подпре с ръка на рамото й. С всяка крачка той се отпускаше все по-тежко върху нея. Тя едва вървеше.

И двамата бяха достигнали състояние на пълно изтощение, но продължаваха напред. Разстоянието, което тя изминаваше за три минути с кола, двамата взеха за почти цял час. Когато най-сетне стигнаха до стълбите за верандата на вилата, двамата се свлякоха един върху друг.

Лили го подпря до едната колона на верандата и отиде да отключи вратата, после му помогна да влезе вътре. Успя да се задържи права колкото да затвори вратата и да пусне чантата си на пода, преди да се строполи на единия диван. Тиърни изхлузи раницата си и се дотътри до дивана срещу нея. Между тях имаше масичка за кафе.

В продължение на няколко минути никой не се помръдна, тежкото им дишане изпълваше мрака. Беше студено — Лили бе изключила отоплението, но след студа отвън вилата бе истинска благодат.

Лили не вярваше, че отново ще има силата да се раздвижи, но накрая се размърда и седна. Пресегна се за лампата върху страничната масичка и я запали.

— Слава Богу! — Тя примига от внезапната светлина. — Опасявах се, че токът ще е прекъснал досега.

Зае се да вади консервите от джобовете си и да ги поставя върху масичката за кафе, накрая извади и клетъчния си телефон и набра номер.

Тиърни изведнъж застана нащрек:

— На кого звъниш?

— На Дъч.