Оригинално заглавие
Я иду!, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Разказът е публикуван във вестник „Орбита“, броеве 31 и 32 от 1988 г.


Аз съм вакеро[1]. Разбирам, че това е съмнителна препоръка, но какво да се прави, друга нямам. И дядо ми, и баща ми бяха вакеро. Но биха избили зъбите на всеки, който би посмял да ги нарече така. А на мене ми е все едно. Нека съм вакеро. И нищо друго не мога да бъда. Не ме привличат нито солидната кантора, нито волана на камиона, нито блестящите рафтове в магазините. Ден след ден едно и също: жалки стотинки в джоба, змийските очи на шефа, телефони, документи, клиенти… И трескава, изгаряща жажда, подсилена от филмите и гланцираните корици на списанията. Там виждаш недостъпни жени с кожени палта и брилянти, стогодишни вина, дълги седефени автомобили, коне, яхти, вили. Но най-вече ненавиждам сухите, презрително свити уста на портиерите в онези ресторанти, в които не ме пускат.

Както и да е! Сега нямам коне и яхти. И не са за мене заведенията по клубовете. Но аз имам онова, което другите само сънуват — свобода. Сам съм си началник, шеф, бог. Нищо, че знам какъв цвят има устата на смъртта — ще дойде и моят ден. И нека да умирам от жажда в бушта, от глад — в пампата, от страх — в селвата. Но никой не вижда и не знае. А пък с какъв скандал ме залови Интерпол в Париж — такъв приятен спомен!

И колко силно ни презират. Как ни заклеймяват вестниците, как душат следите ни полицейските копои, как размахват срещу нас лопатите си археолозите! А да не говоря за ЮНЕСКО. Дори поредната клиентка, сграбчила златото на ацтекските принцеси, ти отброява зеленички „гущери“, а после съска зад гърба ти: „Осквернители на гробове, лешояди…“

Всички ние сме самотници. С никого не ти се ще да делиш късмета си, а смъртта би поделил с радост, но тя си е само твоя. Целият свят е срещу вакерото. И дори задгробните сили. Наслушал съм се за духовете в древните гробници, за болестите, скрити в пирамидите на фараоните, за призраците по запустелите некрополи. Зная: всеки, докоснал се до златния орел на вождовете на маите, загива бързо и необяснимо. Но знам и друго: ако загине вакеро, сам си е виновен.

Стегни си тялото и нервите, внимателно провери оръжието и аптечката, гледай къде стъпваш, не пипай нищо с голи ръце, не пий по пътя и мълчи. Насън, при бълнуване, при пиянство — мълчи! Откъде идваш, къде отиваш, какво си видял и чул — мълчи! И най-важното — умей да чакаш.

Дядо ми загина, премазан от базалтова скала в лабиринт от пещери — от бързане не проверил пътя. Баща ми не успя навреме да се махне от пътя на мафията — трябвало да успее.

Засега ми върви. И до голяма степен, защото умея да се преструвам на наивник. Слава богу, никой от нашите не знае, че съм се мъчил четири семестъра в колеж. Кроткия Тим — така ме наричат. Много добре. Кротко ще изчакам, после кротко ще се чупя от полицията, от всички дяволи. Ще премина през селвата така, че нито една птица няма да се събуди, ще пропълзя по планинската пътека, без да съборя нито едно камъче. Изминавам по осемдесет мили на час, мога да спя с половин око и да ям с половин уста. И някой здраво се моли за мен — ей, ти ли, Рижия?

Ще дойде и моето време. Ще изкъпя Рижия в шампанско. Има да пищи!

Остана един преход. Два сухара, шепичка кафе, сол, захар, кибрит, гранясал бекон. Ще стигна. Жалко, че аптечката потъна в онази щура рекичка — сега ще трябва да внимавам. Най-гадното нещо са змиите. По Амазонка имат навика да ти падат право във врата. Но по-добре да не мисля за това и да не се вслушвам в нощните гласове и шумоленето на селвата. Да подхвърля клони в огъня и да се надявам, че той ще изплаши коварните „тигрици“, че кораловата змия ще отмине моя бивак.

Мъчителна нощ. В такава нощ е най-добре да си спомняш нещо хубаво, но сега ми се струва, че през живота ми не е имало нищо хубаво.

Е, е, Кротки Тим! Съвземи се, старче! Спомни си как се посипаха рубини и тюркоази, когато ритна невзрачното гърне във влажното мазе на изоставения индийски храм! Оказа се, че камъчетата не струват и пет пари, но какво зрелище беше. Спомни си зеленикавия блясък на древното злато в Боливия, звънтящото сребро в Мексико, белите риби от нефрит в Китай!

А сега нямам пукнат грош. Даже по-лошо — имам дългове. И сезонът свърши. Значи — половин година нищета, ако не се появи нещичко. Какво пък, не е за пръв път. Мисли, мисли, Кротки Тим. Гледай нощта и мисли.

 

 

Ето го и края. Тук, под това дърво, ще ми изгният костите, ако не ги отмъкнат хищниците. От три дни имам жестока треска. Не мога да вървя. Иде краят на Кроткия Тим. Винаги съм знаел, че ще умра на път, глупаво и неочаквано. Жалко, че така и не успях да пипна големия успех. Та аз не съм алчен, не исках много от съдбата… Тя е подло женище!

Какво е това? Какво е това? Небето пропадна, преобърна се като чаша и рукна димяща млечна струя. Топло мляко… Гълтах го машинално, все още не виждайки нищо наоколо. Накрая различих над главата си грижливо изработените шевове на покрита с листа стряха и тъмнината ме погълна.

Свестих се в звънтяща тишина. Бях толкова слаб, че не можех да си вдигна главата. Лежах, опитвайки се да се съсредоточа, да разбера къде се намирам. Мислите ми се разбягваха като мравки. Отнякъде долетя песничка на непознат език. Пееше жена. Гласчето й беше слабичко, задъхващо се в непривичен накъсан ритъм. Слушах песничката и се оглеждах наоколо.

Лежах в хамак, натъпкан с уханна трева и лошо обшит с кожи. С ребрата си усещах едрите му бримки. Над мен се издигаше стряхата от листа, по която удряха редки, но тежки капки дъжд. В полумрака на хижата различих купчина кошници, някакви глинени гърнета, ръчна каменна мелница и помислих с облекчение: „Прибрали са ме индианци…“

А после отново ме обзеха халюцинации, буйни и прекрасни. Като отворих очи, вкопчвайки се за светлината с последните остатъци от съзнанието си, видях как над мен се наведе жена, как се разпиляха от раменете й коси с цвят на канела и с хладината си ме удържаха на края на забвението. Питах, стискайки болезнено тънките й китки, без да забележа, че гривната от миди се впива в стегнатата й копринена кожа: „Коя си ти, коя си ти, коя си ти?“

Тя отговори нещо, изчурулика като птица. Не разбирам! Тя повтори, съдейки по интонацията, същата фраза на друг език. Не разбирам… Най-после различих едно от местните наречия. Тя го владееше лошо, аз — още по-зле. Тя се отчая и каза: „Ще повикам Татко“.

Провалих се в небитието, но преди това успях да се удивя на гривната от миди на ръката й. Миди — толкова далече от океана.

Бълнувах. Спях. Спях. Бълнувах. Треската ме довърши. Често прохладната ръка на жената внимателно повдигаше главата ми, пред устата ми се появяваше чаша с кафяво гъсто питие. Покорно пиех отварата, усещайки непоносимо горчивия вкус на хинин.

И настъпи денят, когато разбрах, че съм прескочил трапа. Изглежда, още ще поживеем, Кротки Тим?

Изпълзях на слънчице, постоях, укротявайки треперенето на коленете си. После седнах и блажено затворих очи. Наистина прескочих трапа. Съдех по това, че зверски ми се пушеше. И ми се искаше още чаша уиски, не, по-добре джин. Устата ми се напълни със слюнка, когато си представих смолистия хвойнов дъх и острата хладнина на лимон. Малко захар и лед… По дяволите!

Отворих очи. Срещу мен седяха спасителите ми — петима индианци. Погледът ми неволно се спря върху лицето на един от тях: там топло проблясваха големи добри очи. Те проникваха направо в душата, претегляйки и оценявайки. Хвана ме страх, ще ми настръхнат косите. Изведнъж се почувствувах като куче, принудено да отстъпи пред твърдия поглед — с подвита опашка ляга на земята, но все още ръмжи и се зъби.

Този човек беше стар, с блестящо бяла коса. Удълженото му, прорязано от обилни бръчки лице беше безстрастно. Усетих атмосферата на дълбока почтителност към него. Един от индианците се обърна към него: „Татко…“

С движение на ръката си той прекъсна фразата и продължи да ме разглежда. След това ме попита на развален английски:

— Какво трябва на белия човек?

Смутих се.

— На мене… не ми трябва нищо. Не идвах при вас, не знам как попаднах тук. Къде съм?

— Моите хора те намериха. Беше болен. Много зле.

— И сега не съм по-добре. Тук някъде има ли лекар?

— Няма лекар. Не трябва лекар. Говори — какво трябва.

Засмях се. Въпросче! Какво трябва! Така пита, като че ли ще ми предложи на тепсия всичко, което поискам.

— Ех, Татко, да имаше сега чаша джин и „Дънхил“.

— Какво е: чаша джин и „Дънхил“?

И колко е сериозен! Какво да правя, да му разказвам как изглеждат джинът и цигарите?

Старецът поклати глава с укор и убеждаващо, както се уговаря дете, каза:

— Какъв е? Не говори — мисли, мисли… Какъв е — горчив, сладък, мек, лютив, голям… Какъв? Мисли!

Уморено замижах. От пепелявата тъмнина изведнъж изплува плоска, червена с позлатени краища кутия „Дънхил“ и четвъртита бутилка, на чийто етикет се перчеше важен бифитер.

След това ми се появи някакво ново усещане: нещо се промени, като че ли почувствувах тежест в ръцете си. Поотворих клепачи. В ръцете си държах привидялата ми се бутилка и кутия цигари!

Отвинтих капачката, без да успея даже да осмисля цялата невъзможност да се появят исканите предмети тук, в сърцето на дивата гора. Когато отпих голяма глътка джин и за момент се задавих, индианците сдържано се заусмихваха, поглеждайки невъзмутимия старец с любовна гордост.

А той си беше спокоен и това спокойствие ми изглеждаше като неземно величие. Не попитах нищо: не знаех как да попитам.

Те си тръгнаха. А аз дълго седях, отпивайки джин, поемайки дълбоко дим от цигарата, гледайки безсмислено небето и омразната селва.

Не се паникьосах. Просто не повярвах. Проработи жестокото правило: не бързай. Не бързай, Кротки Тим. Оздравявай. А после ще видим какви са тези индиански фокуси.

Индианците се отнасяха с мене милозливо. Не можехме да разговаряме, но често някой от тях идваше и сядаше при мене, усмихваше се и кимаше с глава, гощаваше ме с плодове и орехи. Носеха на моята хазяйка най-хубавата риба, най-добрите части от плячката. Не различавах лицата им, въобще не се опитвах да запомня варварските им имена. Откровено казано — вече можех и да си отида — по моите пресмятания до голямата река имаше около стотина мили, а по реката винаги има хора. Задържаше ме тайната на стареца.

Помогна ми случаят. На хазяйката ми й се свърши солта. Тя тъжно повъртя в ръце червеното гърненце, където стоеше солта, и изтича при съседката. Доколкото разбрах, съседката не можеше да й помогне с нищо. След като се съвещаваха дълго и шумно, пет-шест жени, носейки съдове, се отправиха на върволица към извисяващия се странно за тези места гол хълм. Кой знае защо вцепенен, пропълзях след тях. Жените вървяха весело, дърдореха и се смееха.

Те спряха в подножието на хълма, поклониха се три пъти пред черния отвор на пещерата и запяха.

От пещерата излезе Татко. След известна неразбория и учтиви поздравления старецът седна на земята. Жените се разположиха в полукръг пред него. За миг цялата група замря. След това жените вдигнаха явно натежалите гърнета, поклониха се на стареца и тръгнаха обратно. Пропълзях по-навътре в храстите. Жените минаха покрай мен и можах да видя в гърнетата едра, чиста, розовееща сол. Ами ако поискам луната от небето?

Една седмица се мъчих с езиковата бариера. Но и след като я преодолях, не научих много. Кой е този старец? Татко. Чий? На всички. Как прави чудесата си? Не знаем. Всичко ли може да направи? Не. Само предмет. Какъв? Всякакъв. А ако никога не го е виждал? Трябва да го е виждал онзи, който иска предмета. За всички ли изработва старецът исканите предмети? Да. Защо не ви е направил много пари, злато, пушки, уиски? Не ни трябват. Откъде се е появил Татко? Преди имаше друг Татко. После умря. Стана този. Как така стана? Старият Татко обучи новия. Обучи го?! Да. А мен може ли да обучи? Не. Защо? Ти няма да станеш Татко. Ще си отидеш. Чужд си. А за какво правиш този харпун, помоли Татко — ще ти даде нов и по-хубав.

О! Ето го моя шанс. Трябва да принудя стареца да ме научи. Той е като дете. Лесно ще го измамя и изплаша. А тогава… И пред очите ми затанцуваха редици от маслено блестящи кюлчета злато, завъртя се рулетката на Монте Карло, усмихна ми се Мей Лу — суперзвездата на екрана… Забих нокти в дланите си и започнах трескаво да убеждавам себе си да не бързам.

Цял месец престоях в това селце. Цял месец ме хапеха всички насекоми на селвата, а съответно ги хапвах и аз — трудно е дори да си представиш колко много пълзящи и летящи гадове падат в гърнетата, докато се приготвя храната!

Цял месец се мих без сапун и обраснах целият, докато се сетя да помоля стареца за всичко необходимо. И получих ножчета „Жилет“ и сапун „Целувката на Мерилин“. Старецът би сътворил за мен и буца злато, само че как ще я мъкна. А и не ми трябва само една буца.

Измъчваха ме кошмарни сънища. И когато разбрах, че полудявам, отново отидох при стареца.

Той седеше до огъня, топлейки над въглените сухите си пергаментови ръце. Наоколо безшумно шеташе около осемнайсетгодишен младеж — бъдещият приемник на Татко, както разбрах в селото.

Седнах срещу него, запалих дълга плоска цигара (също подарък от Татко; видях такива веднъж, когато пласирах на един нефтен шейх някои дреболии от разкопки по Междуречието.) Димът се издигаше към върховете на дърветата на сини лепкави ленти. Той миришеше като скъп парфюм и предизвикваше у мен пристъп на злоба и сияйни видения: Париж, Хаваите, Рио… С мъка си възвърнах самообладанието и проведох дълга беседа.

Старецът ме вбесяваше с прямотата и откровеността си, с примитивното равнище на разказване. Не може да е така просто! И не е възможно на мен, чуждия човек, ей така да ми разкрият всичко! Разумът ми говореше, че старецът не лъже, но душата ми не вярваше на нито една негова дума. Идиот трябва да бъдеш, за да повярваш!

Ето какво ми разказа той. В племето винаги е имало Татко. Той е сътворявал всичко, което са искали хората. А те са искали малко: сол, понякога железни върхове за харпуни, простички украшения. Не много отдавна някой гостувал на съседно племе и там научил какво е захар. Сега искат и захар. Племето живее усамотено, само се снабдява с всичко необходимо и не изпитва нужда от нещо повече. Към Татко се обръщат само когато не могат да направят сами нещо или когато трябва да се направи много бързо. Ето миналата година селвата се запалила. Изгорели растенията, от които се правят въжета, мрежи. Тогава помолили Татко и той им дал.

Бях готов да ям пръст и да вия. Каква несправедливост — удивителен, фантастичен дар е попаднал при диваците, които не могат да се възползуват от него!

Предпазливо пристъпих към най-важното. И старецът отново започна да дрънка дивотии. Каза, че човек не може да се научи да прави това. Дарбата можеш да получиш от предишния Татко. И сам да станеш Татко. Тогава предишният умира. О, господи! Какво ме засягат предишните! Как се получава дарбата?! Старецът притисна дългия си пръст към пулсиращата жилка на врата си:

— Необходимо е тук да се среже и да се пие. Да се пие кръвта. Докато не умре предишният Татко. Заедно с кръвта му ще получиш умението.

И това е всичко? Че защо тогава си все още жив, стара муцуно? Погледнах бъдещия приемник, хилав и тъмнокож, задържах за миг мислите и дъха си. Какво чакаш, момче?

Старецът сви рамене, отгатнал неизказаната ми мисъл:

— За какво? Стар съм, скоро ще си отида. Когато стана съвсем слаб, ще го повикам.

— И той после ще дава на племето ти сол, захар, океански миди и красиви мъниста?

И аз измъкнах верния си нож с изображение на вълк върху дръжката. Сам станах вълк! Ще изпия… ще изпия проклетата ти кръвчица, старче, ще я преглътна, без да ми се повдигне! И тогава светът ще научи за Кроткия Тим!

… Тежка струя потече върху дланта ми. И започнах да гълтам топлата солена течност, опивайки се от радост и безумие. Дръж се, човечество! Аз идвам!

Тялото на стареца почти безшумно се свлече в краката ми. В края на краищата сам си е виновен. Защо ми разказа всичко?!

Палето-приемчик избяга нанякъде, изчезна безследно. Повръщаше ми се, в ушите ми камбани биеха тревога. Край. И знам, че старецът няма да ми се присънва. Прав съм! Трижди съм прав! Сто хиляди пъти съм прав!

А сега ми е нужен вертолет. А, не… сега май ще ми трябва автомат. Тревожни гласове, наниз от светлини се носят откъм селото. Тичат! Озъртам се, търсейки скривалище.

Късно е! Ето ги — факли и лица… Лицата на онези, които до вчера се грижеха за мене, предвиждайки всяко мое желание. В очите им чета кратка безпощадна присъда.

Автомат! Мъничък, хубавичък десантен автомат и два резервни пълнителя!

Дланите ми се извиха, готови да поемат радостната тежест на оксидирания метал. Десният лакът до бедрото, левият крак леко напред.

Какво става?! Къде е?! Къде е този проклет автомат? Ръцете ми са празни…

Забравих! Сам за себе си не мога да направя нищо. Тази дарба е само за другите.

Къде ще намеря сега човек, който знае как изглежда автоматът и по-важното — който ще пожелае да ми поиска тази най-ненужна за него и най-необходима за мене вещ?!

Бележки

[1] Вакеро — жаргонно название на човек, занимаващ се с разкопки и грабежи на стари гробници.

Край
Читателите на „Аз идвам“ са прочели и: