Атанас Наковски
Купувачът на ябълки

„Ново! Натурален ябълков сок от петкин!“

Буквите бяха големи и червени; надписът висеше, окачен над щайгите с картофи, моркови и целина, които запълваха витрината. Беше късна есен, влажна и студена, с кални тротоари и сърдити минувачи. Кой знае по силата на какви асоциации това сгрешено пеТкин вместо правилното пектин ми напомни един зареян в безбрежния океан остров, облечения в кожи брадат корабокрушенец Робинзон, неговия верен Петкан и в душата ми се пробуди момчето, което може би изобщо не е заспивало, а само бе расло и възмъжавало, без да изгуби напълно влечението си към тайнственото и необикновеното.

Всъщност за тези неща щях да си помисля по-късно, а тогава, влизайки в магазина, само видях, че вътре освен продавачката няма никого. Това беше голямо неудобство за мен, защото нямах представа какво ще купя, и изобщо беше детинщина от моя страна да хуквам подир произволните си асоциации, породени от някакъв неграмотен надпис. Какво дирех наистина тук? И защо трябваше непременно веднага да нахълтам в магазина?

Продавачката с досада ме гледаше, но мълчеше, явно целта на моето появяване й беше напълно безразлична. Друг път търговското бездушие ме ядосваше, но сега то бе в моя полза, затова го приех като нещо нормално. После забелязах, че в магазина има още един човек. Някакъв пълен мъж с кафяв балтон се беше навел над металните кошове до отсрещната стена: в едната си ръка той държеше издута кожена чанта, а с другата енергично разбутваше мрежестите торбички с ябълки, с които бяха пълни кошовете. Като го гледах разсеяно в гърба, широк и тежък в дебелия балтон, но някак нереален под светлината на луминесцентните лампи, неволно се запитах, не съм ли го виждал вече в един есенен трамвай с миризма на току-що извадени от нафталина зимни дрехи?…

Доловил сякаш мисълта ми, непознатият се изправи изненадващо бързо за тежката си кафява фигура и загрижено запита продавачката нямат ли найлонови пликове или нещо подобно.

— Нямаме! — незабавно, като че ли очаквала тъкмо този въпрос, отвърна продавачката.

— Лошо. А преди имахте. В колко затваряте?

— В седем.

— Значи деветнайсет нула нула. Сега колко е? — изведнъж се обърна той към мен.

— Почти без четвърт седем — подчинявайки се на рефлекса да бъда любезен и услужлив, рекох аз.

— Я виж ти! — стреснато възкликна купувачът на ябълки и ме назова по малко име, и то употребявайки онази съкратена негова форма, която бе известна само на най-близките ми приятели. — Какво правиш тук?

Свих рамене — нали тъкмо това се питах и аз!

Той усмихнат ме гледаше през големите стъкла на очилата си. Беше по-нисък, взираше се в мен от долу на горе и това придаваше на усмивката му почти глуповата напрегнатост, която нищо не ми напомняше, дори вече не и есенния трамвай с нафталинената миризма, но създаваше впечатлението, че в същия този миг непознатият се опитва да долови някакъв шум. Неволно се вслушах и аз — нищо не се чуваше освен привичните шумове от улицата. После отново се вгледах в купувача. Той не носеше шал и през отвора на балтона се виждаше бялата яка на ризата му, изрядно чиста и изгладена, както и добре вързаният възел на вратовръзката. На тези подробности винаги особено съм държал, затова ми направиха впечатление, но толкоз, въпросът кой всъщност е тоя човек, който ме знае по малко име, висеше все така без отговор.

— Слушай — като че ли разочаровано рече той, — ти май си ме забравил?

Усмихнах се смутено — излишно беше да признавам, че е прав, то се виждаше от само себе си.

— Значи не помниш онова лято, студентския лагер Р.? И ябълките си забравил! Какви ябълки имаше там, от едната страна червени, от другата, дето по-малко ги е гряло слънцето — жълти и лъскави, сякаш някой ги бе търкал с восък! А какъв вятър духна една вечер, всичко скърцаше, сякаш а-ха и ще се разпадне, дърветата чак до земята се превиваха, едва не се изпотрошиха, не си ли спомняш? После пък един колега… как му беше името? Все едно, няма значение, домъкна кошница с ябълки… Значи не си спомняш? А разходките? Бяхме обикнали един черен път, все през градините, покрай една горичка, от слънцето кората на дърветата изпускаше странен мирис, така миришат дърветата, като ги запалиш зиме в печката… При дъжд прахът по пътя отгоре се измокряше, но отдолу оставаше сух и топъл… Как може да не си спомняш за мен?

Не си спомнях. Предполагах, че усмивката ми е глупава. Спомнях си студентския лагер край Р. — тъкмо за него ми бе минало през ума, когато в устата му прозвуча малкото ми име, спомнях си и разходките, и вятъра, дето духна една вечер, мярна се през съзнанието ми лицето на колегата, който донесе ябълките, но името му бях забравил, спомних си още много лица, гласове, жестове — само човека пред мен не! Къде беше пропаднал той? В каква черна дупка на съзнанието ми се спотайваше?

Докато той говореше, напразно се бях надявал, че някоя изпусната дума или пък по-особена интонация ще ме подсетят нещо. Очилата му също така нищо не ми подсказваха, познавах толкова много хора с очила. По едно време съсредоточих вниманието си върху чантата му, кафява като балтона, солидна, с голяма вместимост, добре натъпкана сега и издута. Такива чанти почти не се носеха, бяха изместени от плоските, с лъскави лайстни „дипломатически“ куфарчета. Не се ли криеше някъде тъкмо в това несъответствие изпадналото звено от спомените ми, не говореше ли то за някакви познати, но забравени черти от характера на човека, който стоеше усмихнат пред мен и търпеливо чакаше да се проясни паметта ми?

— Много време е изтекло — уклончиво рекох аз. — Може ли човек всичко да носи със себе си?

— Сигурно имаш право.

— Нали!

Продавачката с нетърпелива досада ни напомни, че вече е седем и следователно трябва да я освободим от присъствието си, за да затвори магазина. Обещахме си в най-близко бъдеще непременно да се видим, без обаче да уточняваме кога и къде, сякаш тези неща се разбираха от само себе си, и се разделихме. Почаках го да се поотдалечи и погледнах след него. Бях чувал, че походката доста дълго се помни, запитах се дали в някои случаи, като тоя например, тя не може да играе ролята на пръстови отпечатъци? Човекът с балтона се движеше нормално, тоест нямаше нищо по-особено, запомнящо се във вървежа му, освен може би онова характерно за късокраките хора по-голямо усилие при бързане. Но и то нищо не ми говореше. Изобщо едва ли беше правилно походката да се сравнява с отпечатъци от пръсти, за разлика от тях времето променяше всичко останало, походката също не правеше изключение… После си тръгнах.

 

 

Всъщност обичах загадките, те правеха живота по-интересен, но все пак предпочитах онези от тях, които не затваряха съвсем плътно пътя към тяхното разгадаване. Навярно тази беше причината бързо да забравя човека с балтона. Същата вечер в предаването „По света и у нас“ участвуваше една от говорителките, която винаги ме дразнеше със сладникавото си човешко присъствие. Раздразнен веднъж по някаква причина, аз неволно се връщах към предишни неприятни преживявания. Не знаех защо беше така и откъде идваше стремежът на неприятното да подсеща за себе си. Спомних си толкова други неща, които уж бях забравил, само за купувача на ябълки не си спомних. Той ме беше принудил да се почувствувам неудобно, но в същото време не ми беше оставил никакъв ключ за разгадаването му и да си спомня сега за него означаваше за мен много по-голямо натоварване, отколкото повторното изживяване на други някои неприятности. Освен това съзнанието ми хитруваше и подбираше по-леките случаи.

Подир няколко дни обаче, ровейки се из архивата си, неочаквано намерих един списък, който отново ми напомни този човек. Списъкът съдържаше имената на колегите, с които бях прекарал в Р., а се намираше у мен, защото по едно време влизах в инициативния комитет, който организираше среща на участниците в лагера. Срещата не се състоя, но този факт беше без отношение към сегашния случай. Докато четях имената, всяко едно от тях пораждаше в съзнанието ми и съответната представа за този, който го носеше, само човекът с балтона липсваше, по-точно не остана свободно нито едно име, зад което евентуално можеше да се намести и той. Дали пък не бяхме забравили да го включим в списъка? Неправдоподобно: в съставянето му бяха участвували повече хора, не можеше да се смята, че всички те са страдали от същия провал в паметта като мен.

В магазина на „Плод-зеленчук“ се бях смаял, че купувачът на ябълки знае съкратената форма на малкото ми име, сега, възстановявайки в паметта си срещата ни, още по-голямо впечатление ми правеха подробностите, които си бе спомнил той. Нима със същата натрапчива яснота не си ги спомнях и аз? Жълтата, по-малко огрявана от слънцето страна на ябълките, миризмата на напечената кора на дърветата, сухата, топла пепел под горния, мокър слой на пътя… Това съвпадение ми се виждаше особено необяснимо. Как бе възможно такова нещо — след една почти педантична еднаквост на спомените ни за него самия нищичко да не бе останало в паметта ми? Не знаех името му или не си го спомнях, което по същество представляваше едно и също, и сега ми се виждаше странно, задето той не го каза, може би тъкмо името му щеше да задействува механизма на припомнянето?… Докато ме занимаваха тези мисли, изпълвайки ме с измамното усещане, че още миг и непременно ще налучкам нещо изключително важно, но всеки път то ми се изплъзваше, преди още да се е оформило в някакъв определен образ, в стаята влезе жена ми.

— Слушай! — възкликнах аз. — Просто не знаеш колко навреме идваш! Ще пощурея, ако продължава така!

— Какво се е случило?

— Нищо всъщност. Ти спомняш ли си всички твои познати?

— Не съм проверявала. Защо?

— Интересува ме да знам.

— А ти?

— Току-що проверих. Възможно е обаче ти да си спомниш този човек!

Описах й колкото можех по-подробно купувача на ябълки.

— Първо трябва да го видя — колебливо сви рамене тя. — Добре описваш, но все пак не е същото!

— Но ти поразрови паметта си! Нисък, пълен, очила с дебели рамки и кафяв балтон…

— Да се надяваме, че през лятото не ходи с балтон. Не, не мога да си спомня така, само по описание! Защо те занимава толкова много този човек?

— По-скоро съм учуден… Щом помни същите незначителни подробности, които помня и аз, значи наистина сме били заедно! Но защо го няма в списъка?

— По същата причина.

Погледнах я с недоумение.

— Забравили сте го — поясни тя.

— Списъкът е правен от няколко души, поне един щеше да си спомни!

— Тогава го няма в списъка, защото не сте били заедно!

— Уважавам логиката ти, но как ще обясниш пълното съвпадение на спомените ни?

— Сам казваш — съвпадение. Защо не допуснеш, че са възможни всякакви съвпадения?

— Чак всякакви едва ли, но да не спорим.

— Да не спорим — съгласи се тя. — Той разбра ли, че не го помниш?

— Там е работата, че дори не му направи впечатление, ето какво ме учудва! Сякаш бе очаквал подобно нещо! И тогава знаеш ли какво си спомних? Пилев!

— Пилев ли? Какво общо има той?

— Той — не, но ситуацията!

— Не те разбирам — поклати глава тя. — Каква ситуация?

Аз се усмихнах. Вече няколко пъти ми бе идвало наум за Пилев, но като че ли едва сега с по-голяма сигурност напипвах какво всъщност можеше да го свързва с купувача на ябълки. И около двамата витаеше нещо необяснимо. Как беше възможно да бъде забравен един човек, който има спомени, идентични на твоите, както аз бях забравил купувача? И нима беше по-малко необяснимо онова, което се бе случило с мен някога, когато с най-голяма точност си бях представил външния вид на Пилев, преди още да съм видял как изглежда той?

Припомних това на жена ми.

— Ти беше не по-малко учудена от случайното улучване!

— Аз и тогава не мислех, че е толкова случайно! Нали казват: стилът — това е човекът? Ти го отгатна по стила му, докато четеше неговата книга. Съчинението му беше твърде кухненско, нали?

Жена ми имаше право, ако не напълно, поне донякъде. Пилев се беше представил пред вътрешния ми поглед именно докато четях неговата книга. Виждах един мънкащ, недоволен от съдбата си дребен човечец с розово лице и със сива мека шапка; върху панделката на шапката бяха избили тъмни мазни петна, яката на сакото му беше обилно поръсена с пърхут, от дрехите му лъхаше на кухня… Точно такъв го видях по-късно, вече на живо, когато ме запознаха с него и бях толкова изненадан, че се запитах дали не бълнувам. От дрехите му продължаваше да дъха на запръжка и миризмата ми беше така добре позната, че не оставаше място за никакво съмнение: този Пилев аз го знаех! Само че откъде? Възможно ли беше единствено посредством страниците на неговата кухненска, както вярно я определяше жена ми, книга? И образът му се беше родил от нейната лъхаща на яхния атмосфера, както Афродита — от морската пяна?

— Разбира се, не изключвам и друга една възможност — усмихнат на фантазиите си, казах аз. — Например все пак да съм го срещал някъде, без да зная кой е той, и после паметта ми, подбудена от текста на книгата, да е възпроизвела образа му, залегнал вече в съзнанието ми…

— И така да е, а и да не е — рече жена ми с неочаквана досада, — какво общо може да има това с онзи от „Плод-зеленчук“?

— Не зная. Освен може би чувството, че уж всичко мога да си обясня, а пък не съм много уверен, че е така! Ето например и това: защо той не се изненада, че съм го забравил? Освен ако предположим, че е стара моя черта да забравям, която другите добре знаят, но аз не я подозирам и затова нямам съзнанието, че забравям…

— Много далеч отиваш — прекъсна ме тя. — Как може от такава дреболия да правиш подобни заключения?

Не знаех дали отивам далеч и колко далеч, но срещу настроението, което ме бе налегнало, имаше едно средство, което понякога като че ли помагаше: Стаменов, тоест атмосферата в дома на моя приятел. За щастие днес ми предстоеше среща с него, вечерта щяхме да играем карти у тях. Стаменов беше архитект, в дома му нямаше двусмислени неща, всичко лежеше точно на мястото си и беше именно това, което се виждаше, и означаваше именно това, което се чуваше… Възможно беше и да пресилвам — като всеки неравнодушен към приятелите си, и на атмосферата в този дом да й липсваше приписваната от мен яснота, във всеки случай у Стаменови нищо не предразполагаше към самоизмама…

Привечер към шест и нещо излязох. Ръмеше противен студен дъжд, който само от инат не се пресичаше в сняг, както и само формално можеше да се каже, че уж е привечер. Защото беше необичайно тъмно и улиците бяха съвсем пусти. Купих цветя от магазина на „Раковски“ и петнайсетина минути след като бях излязъл от къщи, се озовах у Стаменови. Мелодичният звук, който издаде звънецът, вероятно още не бе огласил целия дом, когато вътре се разнесе енергичен кучешки лай. Отвори Тони, в същия миг изпреварена от лъскав, дългокосмест пес с увиснали уши и любопитна муцуна. Въртейки отрязаната си опашка, като при това извиваше цялото си тяло, сякаш по този начин помагаше за движението на опашката, той побутна с муцуна панталона ми, изсумтя и без да разбера от какво остана недоволен, изтича обратно. Неговото поведение ме учуди, обикновено аз добре се разбирах с животните и кучето на Тони не беше единственото доказателство за това.

— Заповядай! — рече Тони.

Тони всякога изглеждаше така, сякаш очакваше гости. Гледаше ме възторжено, като че ли от всички очаквани гости най-желан бях именно аз. Добре подредената й кестенява коса блестеше под лампата. Беше в избелели дънки, впити в бедрата й, и бяла блузка с дълги ръкави. Харесваше ми да я гледам в дънки, впрочем не по-малко ми харесваше и всичко друго, свързано с нея. „За съжаление никога не съм ти го казвал! Само веднъж имах такава възможност, но я пропуснах, изпревариха ме и след това вече нямаше как!“ „Да не мислиш, че не зная? Но така е по-добре, вярвай ми!“ „Какво е по-добре?“ „По-добре е животът да си тече такъв, какъвто е!“ „Какъвто е или какъвто сме го направили? Отговори де, защо мълчиш, нали всичко знаеш!“

— Добър вечер — с шеговита бодрост казах аз, не можех да допусна в гласа ми да прозвучат нотки от другия разговор, който мислено водех с нея. — Закъснях ли?

— Отдавна те чакат!

— Ще излезе, че напразно съм бързал! — въздъхнах аз и й подадох карамфилите.

— Толкова обичам карамфили! — радостно възкликна тя и ме погледна радостно със зелените си очи. — Само ти си спомняш това!

Повдигнах рамене.

— Какво друго може да купи човек, в София сега няма нищо повече от карамфили!

 

 

В хола всички лампи светеха. В дъното, пред големия прозорец, от който в друго време се виждаше Витоша, гъсто и лъскаво зеленееха две лимонени дръвчета в правоъгълни керамични саксии, жълти като бъдещите плодове на дръвчетата. Край масата, постлана под полилея, вече бяха насядали приятелите ми. Долу на килима, в позата на малък черен сфинкс, лежеше кучето и любезно ме гледаше. Не знам какво беше възвърнало благоразположението му към мен, защото в последния миг изведнъж се облиза.

— Закъсняваш, закъсняваш! — вместо поздрав рече Стаменов.

Той не ме упрекваше, само установяваше факта. Емоциите оставяше за мен, както и възможността да се почувствувам виновен. Гледаше ме усмихнат през очилата си — мургав, с високо чело, сливащо се с плешивината на темето му, и трапчинка на брадичката. Яката на бялата му риза и добре вързаният възел на вратовръзката отново ми напомниха човека с балтона. Възможно ли беше толкова дълго да ме занимава една глупава среща, учуден се запитах аз?

— Обичам да идвам тук, обичам спокойствието на вашия дом! Но какво да правя — старая се да бъда точен, ала не успявам. Трябва да ме приемете какъвто съм!

— Че ние сме те приели! — прихна Стаменов. — Теб какво те прихваща, чудак такъв!

— Нима ме прихваща! — запитах аз. — Ако искаш да знаеш, това е начин на извинение. Но дома ви го обичам, това е вече самата истина!

Едва млъкнах и в хола влезе Тони, внимателно носеше кристалната ваза с карамфилите, които й бях подарил.

— Ти спомняш ли си всички, с които бяхме на студентски лагер край Р.? — запитах, докато сядах на мястото, оставено за мен.

Стаменов учуден ме изгледа.

— Забрави ли, че тогава не можах да дойда с вас?

Господи, как можех да не си спомням какво се беше случило през онази година и поради което в последния миг Стаменов бе възпрепятствуван да дойде на лагера край Р.? Навярно със същата лекота бе изпаднал от паметта ми и човекът от „Плод-зеленчук“ и, кой знае, може би съмнението ми, че забравям, без да го съзнавам, неочаквано щеше да се подкрепи? На Стаменов му бе попречила сватбата с Тони. Аз се замислих около някои подробности, предшествуващи събитието, което го бе задържало тогава в София, и като че ли съвсем забравих за какво съм дошъл тук. Стресна ме гласът на Стаменов.

— Ало! — подигравателно рече той. — Достатъчно сме се бавили!

Уви, така беше, винаги се бавех и винаги се оказваше, че безнадеждно съм закъснял!

— Хайде сега да теглим кой да дава пръв!

Знаех, че тоя род изпитвания на съдбата са безсмислени: щом някъде участвуваме заедно със Стаменов, животът вече го беше доказал, шансът винаги се нареждаше на негова страна. За голяма моя изненада този път се падна Стаменов пръв да раздава картите, следователно оказвах се заедно с моя партньор в по-изгодна позиция. Очевидно това се дължеше на по-благосклонния жребий на партньора ми.

 

 

У Стаменови почти винаги се развличах и намирах успокоение, което обаче съвсем не означаваше, че всеки път непременно си тръгвах и в добро настроение. Впрочем не ставаше дума толкова за настроение, колкото за особеното душевно разположение, в каквото изпадах понякога на излизане от тях. А какви могат да бъдат последствията от прекараната у Стаменови вечер, най-добре проличаваше сутрин. Сутрините, с тяхната безжалостна яснота на преживяванията, като че ли бяха създадени да измъчват хората като мен, които въпреки известна неувереност на паметта им имат за какво да си спомнят…

Въпреки всички усилия аз не можах да си спомня дали наистина познавам човека от „Плод-зеленчук“, но затова пък тази сутрин много добре си спомнях как запознах Тони със Стаменов. А също и това, че около месец преди да отидем на студентски лагер, аз трябваше да се срещна с Тони, за да й разясня отношението си към нея. Тя не го знаеше, макар че трябваше да се досеща, защото всички наши познати много добре виждаха какво става с мен. Даже да допуснех, че Тони е толкова ненаблюдателна, не беше възможно някой от тези, които дружеха тогава с нас, да не й е обърнал внимание върху състоянието ми. Не беше в характера на хората да знаят нещо и да си мълчат. И все пак трябваше лично аз да си свърша работата…

Срещата беше уговорена за шест часа привечер. За беда тъкмо по обед видях един колега, който заминаваше да учи в чужбина. Той ме покани да пийнем по едно „За приятно пътуване и щастливо завръщане“. Не помня какво точно бях изпил, но каквото и да беше, то здравата ме хвана, макар и уж да не го усещах. Прибрах се у дома и реших, докато чакам часа на срещата с Тони, да почета нещо. Събудих се около полунощ и бях много учуден, задето съм седнал и държа в ръцете си разтворена книга…

Сутринта първата ми работа беше да позвъня на Тони, за да й се извиня, но тя не си беше у дома. Нямаше я и следобед, и на другия ден. Успях да й се извиня едва в края на седмицата — по телефона. Беше привечер, вън се изливаше пороен дъжд и плющеше по покривите, влагата проникваше навсякъде, във въздуха се носеше дъх на колендро и на пропаднали надежди. Оттатък най-сетне вдигнаха телефона. Беше Тони и доста вяло отвърна на извиненията ми, още по-вяло се учуди, че обръщам внимание на подобни дреболии. Каза ми, че не трябва да се извинявам, на човек винаги можело да му се случи нещо непредвидено… Предложих й да се видим, без да предполагам, че непредвиденото се е случило именно с нея. Тя ме помоли да не настоявам, но ме успокои, че ще се видим, само че по-късно, за съжаление не знае точно кога. Тази неопределеност се проточи толкова много, че обхвана в обсега си дори заминаването ни за лагера.

Всяко зло за добро — мислех си тогава аз и може би тайно се радвах, че срещата се е осуетила, защото не се чувствувах напълно готов за решителния разговор, който трябваше да разкрие чувствата ми и да определи характера на нашите отношения. Мислех си също, че есента ще бъде особено подходяща за целта, която преследвах, щях да се възползвам от настроението на красивата софийска есен, когато небето меко светеше над града, улиците потъваха в матова кротост, а листата на дърветата неусетно изгаряха в непарещия огън на жълтия цвят… Тъкмо под позлатените дървета щях да й кажа и т.н. Всъщност още не подозирах, че никога нищо няма да й кажа, защото вече ме бяха изпреварили…

По едно време, малко след като жена ми бе излязла и вече нищо не ми пречеше напълно да се отдам на печалните си спомени, на вратата се позвъни. Никого не чаках, помислих си, че може да е някоя от инкасаторките — за електричеството или отоплението. Като отворих, мрачно настроен да се пошегувам с тяхното идване по никое време, изненадан направих крачка назад.

На площадката стоеше човекът с балтона.

— Добро утро — поздрави ме той и се усмихна, та чак очилата му светнаха.

После забелязах, че не е самичък. Придружаваше го някакъв човек на неопределена възраст, по-дребен от него, с джинси, червено яке и започнала да оплешивява руса глава. Те стояха на стълбищната площадка, както винаги немного добре осветена, домсъветът на нашата кооперация от съображения за икономии предпочиташе по-слабите крушки — и очаквателно ме гледаха.

— Добро утро — поздравих и аз.

— Изненада ли се много? — човекът с балтона ме гледаше прекалено втренчено през очилата си.

Естествено, че бях изненадан. Бяхме се разделили преди няколко дни с уговорката пак да се видим, но без да уточняваме къде и кога. Не си спомнях също така да съм му давал адреса си. Наистина съществуваха множество начини човек да се добере до онова, което го интересува, но все пак недоумявах как е успял да ме намери.

— Няма ли да ни поканиш да влезем? — запита той.

Очевидно прекалено дълго бях забавил отговора си — открай време не можех да се похваля с бързи реакции. Свих рамене, отместих се от входа и ги поканих с ръка да влязат. Входното антре на нашия апартамент правеше една лека, заблуждаваща чупка и гостите ни обикновено поемаха в невярна посока. Човекът с балтона не се подведе, той уверено мина точно оттам, дето трябваше, и влезе в хола.

— Седнете — гостоприемно им посочих фотьойлите.

Придружителят с червеното яке веднага се възползва от поканата, но човекът с балтона сякаш не чу. Мина ми през ум, че преди това навярно трябваше да ги поканя да се съблекат, но вече беше късно да изправям пропуска си.

— Нашето идване те изненада, нали? — усмихнат попита купувачът на ябълки. — Сега обаче ще чуеш нещо, което още повече ще те изненада.

— Така ли? — предпазливо казах аз.

— Но преди това искам да те попитам, може ли и после да си говорим на ти?

— Мислиш ли, че има нещо, което може да ни попречи? — отвърнах аз, малко удивен от молбата му.

— Ние не сме оттук!

Свих рамене. След като не го бях срещал толкова време, достатъчно, за да го забравя, очевидно беше, че не живее в София.

— Погрешно ме разбираш — усмихна се гостът ми. — Ние не сме оттук в друг смисъл.

Исках да бъда любезен и гостоприемен, поне по този начин да компенсирам неудобството, че съм го забравил, затова потиснах досадата си и с малко пресилена веселост запитах:

— Добре де, откъде сте? Да не сте от Пловдив?

За Пловдив ми беше хрумнало съвсем случайно.

— Много по-отдалеч — поощри ме той.

— Тогава от Бургас!

— Странно понятие имаш за отдалеченост. В известен смисъл Бургас е точно толкова далеч оттук, колкото, да речем, тази маса. Същото се отнася за някои държави — Италия например… Да не говорим пък за луната…

— Ти отиде съвсем далече…

— Нищо подобно. Ние сме още по-отдалеч!

— Брей!

— Говоря сериозно и с пълно съзнание за отговорността, която поемам с думите си. Ние сме от Космоса!

Беше толкова важен и тържествен, че не можах да се сдържа и се разсмях.

— Значи си от Космоса… Ами че направи тогава едно чудо!

— Аз не съм фокусник!

— Но по какво ще разбера, че си от Космоса? Дори нямаш скафандър!… Опитай да се поставиш в моето положение: звъни някой на вратата и заявява: аз съм от Космоса! Впрочем в края на краищата не сме ли всички от Космоса?

— Така е — каза той, без ни най-малко да се смути от смеха ми и от скрития смисъл, който влагах в думите си, тоест че е лесно да будалкаш някого с Космоса. — И все пак нашето е друго!

Навярно неговата сериозност стана причина изведнъж да ми хрумне нещо, което всъщност отдавна трябваше да забележа. Луди! Веднага ми се изясни защо той не пожела да седне, а остана да стърчи между мен и вратата. Наистина телефонът не беше много далеч, но кой щеше да ме остави да посегна към него? Да, налагаше се да бъда предпазлив, но каква полза, след като вече ги бях пуснал у дома?

— Не сме луди, успокой се!

— Аз съм съвсем спокоен. При това е много забавно.

— Напразно се държиш така. Повтарям ти, не сме луди!

После изведнъж на свой ред се засмя.

— Фокуси не мога да правя, но ще ти докажа, че говоря истината по друг начин!

— Моля — внимателно го подканих аз.

Единствено правилният начин на поведение от моя страна беше да проявявам съгласие с него, за да не го предизвикам. Наистина както винаги шансът ми бе лош — да срещна някой, за когото не само нищо не можех да си спомня, но ще се окаже и ненормален, обзет от някаква космическа мания! Не се опитвах да гадая какво ще произлезе от всичко това. Само примирено повторих:

— Моля…

— Не съм луд! — повтори той, сякаш с горчивина в гласа. — Сега ще те помоля да си спомниш срещата ни в магазина.

Нали тъкмо това правех, какво повече ми трябваше!

— Разочароваш ме! Мислех те за по-съобразителен!

— Какво трябва да съобразя според теб?

— Подробностите, подробностите! Ти не можа да си спомниш откъде се познаваме. Няма и да си спомниш, което не е било, не оставя спомени! Но ябълките, които са жълти от по-малко огряваната страна, миризмата на напечената от слънцето кора на дърветата… Или колегата, чието име не можах да си спомня, впрочем не си го спомних, защото ти именно го беше забравил, нали точно това си мислеше, че си забравил името му? Още ли не си разбрал откъде мога да знам тези неща?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да те помоля да се запиташ, откъде мога да знам какво си си представял и за какво си мислел в магазина, когато се срещнахме.

— Той може да смята, че това е недостатъчно — обади се придружителят с червеното яке, който досега бе мълчал, — и пак да настоява за фокус!

— Ти не се намесвай — със същия горчиво-любезен глас, с който говореше и на мен, му рече човекът с балтона. — Макар, общо взето, да имаш право. Желанието му да бъде убеден чрез някое чудо още не го е оставило. Това е характерно за тях и понякога им причинява големи беди!

Тази спокойна размяна на реплики по мой адрес, сякаш аз изобщо не се намирах в стаята, ми беше неприятна, но нямаше как, и сега трябваше да преглътна.

— Да се върнем на нашия въпрос — рече купувачът на ябълки. — Чудеса на този свят няма! Но ще се съгласиш, че не на всеки може да му се случи да чуе това, което ти ще чуеш само подир миг!

Той ме погледна втренчено, почти безизразно и аз изпитах безпокойство. Не знаех какво се крие зад този поглед. По-точно не знаех още, че погледът му става такъв от очилата. Големите, леко изпъкнали стъкла отразяваха част от движенията и предметите, които се намираха пред тях, и тази непрекъсната игра на светлини и сенки по стъклата сякаш изземваше от погледа му неговата изразителност…

— Преди малко — каза моят гост — ти си спомняше, и очевидно не за пръв път, един списък, който отдавна се намира у теб! Той съдържа имената на хората, прекарали онова лято край Р., но име на човек като мен там няма. Мислеше си също, и то неведнъж, за един твой близък приятел, който няма да повярва това, което сега става с теб, но има жена със зелени очи и ти, въпреки изминалите години и липсата на надежда, още не можеш да се примириш… Няма да продължавам, щом ти е неприятно, макар тази твоя черта да е много важна и ще играе голяма роля в живота и в съдбата ти! Ще добавя още, че мислеше и за един писател на име Пилев, мисълта за него винаги те е изпълвала едновременно с насмешка, но и с гордост… Да си срещал хора като нас? Да ти се е случвало да слушаш подобно нещо досега? Какво ще кажеш?

Какво можех да кажа! Бях ужасен. Той не само говореше за неща, които поне в тоя миг и в тази стая не можеха да бъдат известни на никой друг освен на мен, но и по този начин се изясняваше всичко: еднаквите спомени, липсата на името му в списъка, накрая дори неговото посещение, без да съм му давал някога адреса си. Изясняваше се, но нима даваше отговор какво означава то? Безсмислено беше да се питам откъде знае всички тези подробности и как ги беше узнал, потресаващ беше фактът, че ги знаеше! Коленете ми самопроизволно потрепераха, имах нужда да се опра на нещо… В същия миг отново срещнах погледа на гостенина си и изведнъж се почувствувах безпомощен и прозрачен като прозорец без перде. Това състояние не продължи дълго, но беше по-неприятно от всичко почувствувано от мен досега. И все пак тъкмо то ми помогна да се съвзема. Изведнъж се ядосах на безцеремонното нахалство, с което този човек си позволяваше да подслушва мислите ми. Гневът ми превърна света в нещо едноизмерно, което ме унижаваше, засягаше достойнството и честолюбието ми…

Какво искаше от мене той! Първо ме заприказва в „Плод-зеленчук“, представяйки се за мой познат; сега тук, у дома ми, вече като уж някакъв гост от Космоса, ми демонстрираше цирков трик с четене на мисли. Защо ме разиграваше? Така делнично и скучно ли щеше да изглежда едно истинско космическо посещение? А самият той — пълен, с шкембенце и очила с дебели стъкла, приличаше просто на служител в райсъвета или нещо подобно, но в никакъв случай не и на пришълец от далечна звезда… Но откъде знаеше мислите ми, спомените ми? И какво друго четеше той в съзнанието ми? Потреперах, но агресивността вече бе изместила страха ми.

— Удивително! — възкликна той. — Никога не си признавал телепатията, защо сега се хващаш за нея?

Действително току-що бях помислил, че този човек навярно владее особен вид хипноза или пък успява по някакъв телепатичен път да се включи в мислите ми. Помислих го, но нямах дори представа как може да стане, нито вярвах да е възможно, изобщо винаги се бях отнасял към телепатията и разните явления от този род с насмешка и недоверие.

— Дори да е телепатия — с негодувание казах аз, — тя все пак не е никакво доказателство!

— Нищо ли не може да те накара да повярваш?

Не отговорих. Нещо се беше променило и аз вече не смятах купувача за луд, макар да не се затруднявах да търся доводи, които трябваше да подкрепят промяната на отношенията ни. Но гост от Космоса? На много неща се налагаше да намеря обяснение, да вникна в смисъла им, но ме смущаваше и ми пречеше чувството, че с тази умствена работа не се занимавам сам. Никой не ми помагаше и не насилваше ума ми, но бях изгубил усещането за духовно уединение.

— Та значи сте от Космоса? — подигравателно, сякаш за компенсация на предишното ми малодушно държане, запитах аз. — И двамата?

— Да — отвърна купувачът на ябълки.

— И сте представители на извънземна цивилизация?

— По-скоро на извънгалактична!

Не знам на какво разчитах, но неговото спокойствие ме вбесяваше, правеше ме още по-нападателен.

— Я виж ти! И как пристигнахте, още не си ми обяснил! С трамвай? Пеша? На книжна лястовица или върху метла?

— Иронията ти е неуместна.

Именно в тоя миг в думите му прозвуча нещо, отекна някакъв особен тон, който непременно трябваше да ми направи впечатление, но аз го отминах, без да го забележа.

— Нима желанието ми да се осведомя означава иронизиране?

— Ти не желаеш да се осведомиш, а целиш да ме подиграеш!

— Така ли? И по какъв начин стигна до това забележително заключение?

Той въздъхна и поклати глава. Лицето му беше посивяло, очите му гледаха уморено иззад дебелите стъкла на очилата, в цялата му иначе пълна и тежка фигура като че ли се бе появило нещо безпомощно и безнадеждно… Но всичко това не ме интересуваше. Инициативата беше преминала в мои ръце и нямаше да я изпусна, докато не нанеса решаващия удар. От време на време някакъв далечен отглас, макар и твърде слаб, от първоначалното ми впечатление, че този човек може да е луд, ме предупреждаваше да бъда по-благоразумен. Предупреждението сигнализираше в съзнанието ми, приканвайки ме да бъда по-предпазлив и да не прекрачвам определени граници. Но да се вслушам в този глас означаваше да се откажа от удоволствието последната точка от разговора ни да сложа аз. И то каква точка!

— Слушай — дебнещо казах аз. — Ще разкопчееш ли балтона си?

Той послушно се подчини. Телепатия ли? — злорадо си помислих аз. — Четене на мисли ли? Явно беше, че той няма и понятие от клопката, която му готвех.

— Предполагам, че знаеш да четеш, нали? В такъв случай какво пише върху вътрешния джоб на балтона ти? Да не би и във вашата галактика да има завод за конфекция „Витоша“?

Признавам, че очаквах ефекта от думите ми да бъде по-друг. Спокойствието, с което купувачът на ябълки се отнесе към изобличаващия го надпис, ме разочарова. Все пак не мога да кажа, че той съвсем не му подействува, само че истинската посока на това въздействие остана неизвестна за мен.

— Това изобщо не е доказателство, защото аз мога да си купя дрехи откъдето искам — каза той. — Много жалко, бях убеден, че ще повярваш. Аз също не вярвах, че до такава степен може да се окажеш неподатлив към непривичното… Много жалко, всичко трябва да започнем отначало! Да си вървим! — обърна се той към спътника си. — Тук няма какво повече да търсим!

 

 

Отидоха си и ме оставиха раздвоен. Бях доволен, че така остроумно и с чест съм се отървал от неканените гости, но в същото време изпитвах необяснима неудовлетвореност, която, както и трябваше да се очаква, бе свързана именно с гостите. Опитах се да не мисля повече за тях и успях. В действителност само си въобразявах, че е така… С мен се беше случило нещо твърде странно, за да съм в състояние наистина да не мисля за него…

Привечер реших да отскоча до Стаменови. Решението ми дойде внезапно, през целия ден нито веднъж не ми беше минавало през ума за тях. Донякъде ме смущаваше обстоятелството, че липсва повод да ги посетя, но това беше формална пречка. Когато ставаше дума за приятели, поводът, който ги събираше, бе самото им приятелство. Отбих се да купя цветя, пак имаше само карамфили, изглежда, тази есен нищо друго не цъфтеше така обилно в цветарниците. Малко по-нататък се намираше магазинът за южни плодове. Не знам какво ме накара да вляза. Ако въпросът наистина опираше до южни плодове, те можеха да се купят, когато ги внасяха, естествено и от другите магазини, при това по-евтино… сега върху кръглата поставка току-що бяха накамарили мрежести торбички с едри червени ябълки. Ябълките отново ми напомниха човека с балтона. Всъщност само проумях колко много съм се заблуждавал: мисълта за него и приятеля му не ме бе напускала нито миг! Осъзнавах също и това, че именно тазсутрешните ми гости са истинската причина да се отправя към Стаменови…

Взех една торбичка ябълки да занеса на Тони заедно с карамфилите. За съжаление най-интересното, което щеше да има неизмерно по-висока цена от карамфилите и ябълките, не можех да й занеса. Това, с което отивах при нея, пак беше подарък, но донякъде обезценен по моя вина. Най-после разбирах, и то изненадващо добре, сякаш разсъдъкът ми неочаквано се бе прояснил, че купувачът на ябълки не може да бъде нито луд, нито мошеник. Доказваха го нашите общи спомени, както и мислите ми по разни други поводи. Фактът, че се бях опитал да обясня разгадаването на мислите ми посредством фокуси, хипноза или телепатия, само изваждаше на показ моята ограниченост. Всъщност имаше едно-единствено възможно обяснение, до което се добирах с отчайващо закъсняла лекота: бях срещнал особени същества, които само приличаха на земни хора. Обяснението беше единствено възможно и все пак беше ли то достатъчно, за да повярвам, че съм бил обект на космическо посещение?

Позвъних и Тони ме посрещна като най-скъп и желан гост. Мисля, че тъкмо в дадения случай това не можеше да се оспори, тъй като подаръкът, който й носех, не бе в състояние да й поднесе нито един друг земен човек. Носех и една истинска история за среща с хора от далечна звезда. Бях убеден, че колкото и неправдоподобно да й прозвучеше моят разказ, тя нямаше да прояви недоверие. Източникът на скептицизъм щеше да бъде Стаменов.

Поканиха ме в хола, дето се настанихме до лимоновите дръвчета. В краката ни седна кучето и веднага захвана енергично да се пощи. Аз им разказах за посещението на човека с балтона и неговия придружител. Стаменов ме слушаше с разсеяно изражение на суховатото си лице. Тони порозовя от вълнение.

— Искам още веднъж да ми го разкажеш! — помоли тя. — Но преди това ще ида да направя кафе. Обещай ми, че няма да приказвате, докато ме няма!

Обещах.

— Кога го измисли? — запита ме Стаменов, щом останахме сами.

— Защо трябва да измислям нещо, което се е случило?

— Сериозно ли говориш?

— Да.

Той ме изгледа с недоверчива насмешка.

— Не разбирам защо ти е нужна тази история, но тя не е интересна, а още по-малко пък — умна!

— Възможно е, но е истина. Защо според теб трябва да измислям?

— Сигурно да направиш впечатление, да бъдеш по-интересен… Може да се намерят много причини. Гости от Космоса — как пък не! И все са ни посещавали в предисторически времена! Ти си първият, който ги посреща в наше време. Браво бе!

Очакванията ми се оправдаха, той вече мърмореше.

— Защо ми говориш така?

— Не обичам да ме баламосват!

— Но ако наистина се е случило?

— Хайде де! Космическите срещи са невъзможни, това — първо. Второ — ако все пак се беше случило нещо подобно, ти как мислиш, вестниците, радиото и телевизията щяха ли да мълчат? Трето — защо пък направо при теб? Да не те смятат за нещо като космически консул?

— Не знам защо дойдоха при мен, но факт е, че дойдоха!

— Значи си решил да упорствуваш докрай? Добре. Да продължим тогава. Сега идва ред на така наречената телепатия…

Усмихнах се — тази сутрин и аз се отнасях с насмешка към телепатията или по-скоро към онова явление, за което нямаше име и лесно можеше да бъде сбъркано с нея.

— Не се усмихвай! Няма никаква телепатия! Човешкият мозък генерира някакви вълни, това е известно, но те не могат да пренасят мисли, навярно предават само чувства и настроения… Нали понякога казваме, че еди-кой си има положително или отрицателно излъчване? Дотук се простират възможностите на онова, което ти наричаш телепатия!

Между впрочем аз още не бях споменал пред него думата телепатия, но нямаше смисъл да му обръщам внимание върху тази подробност, съвсем незначителна в сравнение със събитието, което той упорито се опитваше да отрече. Беше започнало да ми се прояснява, че той се заяжда между другото и защото разказът ми бе направил впечатление на Тони. Но наистина ли можеше да бъде и такава причината за неговия инат, или просто по навик от едно време щеше да се успокои едва когато ми докажеше колко много ме превъзхожда?

— Ако някой на теб ти беше казал: в момента мислиш това и това, не знам какви щеше да ги говориш сега!

Стаменов не побърза да ми отговори. Изгледа ме продължително и внимателно, сякаш отдавна не ме беше виждал или пък неочаквано бе открил в мен нещо незабелязано досега от него. После започна да се смее.

— Не, изключено! Макар че може да се допусне и такова нещо: да си се сблъскал с явление, което не си в състояние да обясниш. И понеже обяснението те затруднява, използуваш първия попаднал ти подръка шаблон. А най-разпространените днес са — космическа среща и гости от Космоса!

— За толкова безпомощен ли ме смяташ?

— А ти мен за толкова наивен ли ме вземаш? Чувал ли си за кучета, които могат да броят? Или за кучета, които пишат мемоари?

— Да не би вашето да е прописало? Такъв свидетел на домашния живот, от който нищо не се крие…

— Не схващаш същината — намръщи се Стаменов. — Работата е там, че с помощта на разни трикове може да се създаде такава видимост: куче, което брои, смята или пише мемоари. Което е едно и също, защото и цифрите, и буквите кучето ги пролайва, за всяка буква лае определен брой пъти, както и за цифрите, но забележи: само по знак, който тайно от наблюдателите му дава неговият господар. Както виждаш, голямо лаене пада!

— Не виждам какво общо може да има с моята история?

— Възможността човек да стане жертва на хитро скроено мошеничество! На хората винаги им се е искало животните да са умни, както и да не са сами в Космоса! Това е! — най-после доволен от себе си каза Стаменов.

Веднъж тази сутрин вече бях мислил за мошеници и ненормални. Сега същото го слушах от Стаменов. Думите му не ме разколебаваха, само се питах какво още може да измисли, за да продължи да ми възразява. Той седеше усмихнат във фотьойла — с набола брада, по чехли и в светлокафяв домашен халат, под който се подаваше яката на риза с някакъв мръсносив цвят, също като цвета на косите, които ограждаха жълтеникавата му, рано появила се плешивина. Като го гледах така прибързано състарен, неочаквано ми хрумна, че знам на какво се дължи старанието му да ми доказва невъзможността на това, което се бе случило. Дразнеше го фактът, че то не се бе случило с него! Обяснението беше приемливо още и по тази причина, че не беше в противоречие с една от най-характерните му черти: постоянно да доказва своето превъзходство. Естествено най-често го доказваше спрямо мен, защото винаги му бях подръка!

Не успях нищо да кажа. Кучето изведнъж се изправи и обърна влажната си муцуна към вратата. Влезе Тони с поднос в ръцете, а върху подноса — стъклена каничка с кафе, три бели порцеланови чашки и чиния с кафяви сладки.

— Не е честно — още от вратата каза тя, — нали обещахте да ме чакате?

Разстоянието от вратата до лимоновите дръвчета не беше много голямо, но имах достатъчно време още веднъж да се уверя колко по-състарен и увехнал изглежда Стаменов в сравнение с Тони. Дребна и стройна, тя продължаваше да излъчва младежка свежест, кожата й беше нежна и здрава, бюстът й не се нуждаеше от никакъв сутиен, походката й беше лека и грациозна. Някои смятаха, че една хубава жена като нея не би трябвало да устоява на съблазните и дори да ги предизвиква. Това обаче не важеше за Тони. Тя беше отчаяно вярна на Стаменов. Впрочем само го предполагах и нито веднъж не ми бе минало през ум да проверя наистина ли е така. Не ставаше дума за смелост, а за нещо съвсем различно. Неуспешната проверка, без да говорим за унизителното и смешно положение, в което щях да се поставя, щеше да ме лиши от нейното присъствие от време на време и от надеждата. Макар че тъкмо тази безпочвена надежда изпълваше живота ми с двусмисленост, от която бракът ми изглеждаше поносим, но не и щастлив…

— Ти мислиш, че си изпуснала нещо? — подигравателно рече Стаменов. — Не разбра ли, че всичко е глупост и половина!

Не бях очаквал, че той и пред Тони ще повтори каквото ми беше казал преди малко насаме. Впрочем — защо не? В поведението му имаше последователност, която той продължи да проявява и през следващите минути. Без да чака отговор, си наля кафе — само на себе си, останалите трябваше сами да се погрижат. После взе с лъжичката малко захар, претегли я на око и навярно му се видя много, защото отсипа от нея няколко песъчинки обратно в захарницата.

— Освен ако не е някой номер, скроен от приятели — продължи той. — Но и като номер е глупаво!

— Не разбирам, защо смяташ, че е глупаво — възрази Тони и лицето й отново порозовя. — Нали се е случило?

— Моля? — с убийствен сарказъм запита Стаменов. — Какво се е случило? Космическа среща?

Исках да му възразя, Тони трябваше да знае, че не съм съгласен с него, но махнах с ръка. Знаех, че ще бъде излишно. Още повече в момента Стаменов отново беше зает — сега разбъркваше с лъжичка кафето си. Изцяло отдаден на тази грижа — колкото може по-пълно да бъде разтворена захарта в кафето, той бе недосегаем. Преувеличеното внимание към себе си, така характерно за мнозина бездетни, в този миг го отделяше от всички събития и хора по земята.

— Защо не пиеш кафе? — запита Тони и посегна към каничката, за да ми напълни чашката. — Нали винаги си харесвал кафето, което правя аз?

Кимнах. Тони също беше бездетна, но нея аз отделях, когато мислех за егоизма на Стаменов, породен от липсата на деца в семейството им. Впрочем бях убеден, че ако тя се бе омъжила за мен, непременно щеше да роди… Не мислех нищо ново, но както всеки път тази мисъл и сега сякаш ме направи прозрачен и аз се изчервих…

 

 

За моята нова среща с купувача на ябълки разказах на жена си чак на следващия ден. Забавих се, защото подир разговора у Стаменови чувствувах потребност историята да отлежи в съзнанието ми. Неведнъж ми се бе случило преживени от мен неща истински да ги проумея едва след повторното им изживяване, но вече по памет. Не че се опитвах да прекроя някои неща в моя полза или да ги направя по-приемливи. При възстановяването отделях по-голямо внимание на дребните подробности, които иначе оставаха засенчени от емоциите…

Към моя разказ жена ми се отнесе спокойно.

— Сега вече няма какво да те тревожи — рече тя. — Важното беше да си докажеш, че наистина не си го познавал, нали? Какво от това, че той излиза човек от друга планета? Нима за него ти също не си от друга планета? И не съжалявай, че си се отнесъл с недоверие… Никой не би повярвал веднага, особено пък след като е бил облечен в балтон конфекция „Витоша“!

Тя беше умна жена и добре ме разбираше. Понякога може би щях да бъда по-доволен, ако по-рядко проявяваше тези си качества, но, общо взето, всичко зависеше от случая. Сега случаят беше такъв, че способността й да ме разбира ме изпълваше с благодарност.

През следващите няколко дни я заведох на кино, на театър и дори на опера. Отдавна не бяхме излизали заедно, напоследък все имах някаква работа, която ми пречеше да бъда по-внимателен с нея, сега тя се радваше и също ми беше благодарна. Учудвах се на себе си: къде и кога бях видял двусмисленост в живота си? Наистина, откакто синът ни отиде войник, у дома стана прекалено тихо и понякога дори пусто, но защо трябваше да смятам, че бракът ми не е щастлив? Аз само си въобразявах, че все още съм увлечен по Тони, всъщност отдавна се бях излекувал от тази болест. Обичах жена си и ми беше ясно, че трябва да преустановя посещенията си у Стаменови, за да престана да се раздвоявам…

Подир някое време срещнах Стаменов и с неудобство разбрах колко е по-лесно да се вземат решения, отколкото да се обяснят разумно, щом стане нужда. Стаменов обаче ме освободи от неудобството.

— Как са ти гостите? — подигра ме той. — Сигурно пак се появиха, та затова нямаш време за нас!

— Толкова време ли е минало? — учудих се аз. — Не съм забелязал… Но непременно ще дойда!

— Е да, ако те пуснат твоите космически гости!

А от моите космически гости нямаше никаква вест, нито следа. След „В края на деня“ бързах да угася телевизора и посягах към транзистора, който почти без преход ме въвеждаше в бурния, пронизан от музика и човешка реч нощен ефир.

Въртях копчето за избиране на станции и напрегнато се вслушвах. Знаех добре един чужд език, разбирах по стотина думи от останалите европейски езици, към езиковите ми познания естествено трябваше да се прибавят и неизбежно общите за цивилизацията понятия, така че можех да разчитам — ако отнякъде се чуеше съобщение за необясними явления по Земята или в атмосферата, аз нямаше да го пропусна и щях да бъда единственият човек на планетата, на когото щеше да му бъде ясно за какво става дума. Понякога вместо музика и реч от транзистора се изсипваше остро пращене, над далечни земи и морета вилнееха бури и мощните светкавици се превръщаха в неприятни смущения; друг път в монотонния коментар на някоя станция внезапно се вклиняваше, идващ неизвестно откъде, нервен и също като ругатня нетърпящ възражение говор, сопнатата му настойчивост прекъсваше дишането ми и аз изтръпнал очаквах тоз миг да онемеят всички нощни предаватели, за да дадат възможност по цялата земя да прозвучи единствената новина… Нощта буквално кипеше от съобщения, коментарии и комюникета, но за това, което ме интересуваше, станциите все така не обелваха нито дума…

През тези нощи обаче отново се срещнах с тревогата на Земята. Аз и досега не бях живял настрани от нея, но като че ли я възприемах някак по-приглушено. Това най-вече се дължеше на учудващата лекота, с която човешкото съзнание бе готово да се приспособи към непосредствените житейски грижи, а лекомислено да отхвърли действителните опасности само защото не му се вярва в тяхната реалност, докато те са далеч от него. Нощем проумявах клопката на собственото си съзнание. Сутрин, преглеждайки вестниците, бегло плъзгах поглед по редовете, дето можех да прочета едва ли не същото, за което слушах след полунощ, но тъй като все бързах за някъде, тревогата сякаш не ме достигаше. През нощта всичко звучеше по друг начин, зловещи и заплашителни бяха изказванията на политиците, коментариите на наблюдателите и съобщенията за малките, локални войни и конфликти, които още следващия миг можеха да се превърнат във всеобща, изпепеляваща всичко живо ядрена катастрофа…

В първите дни след неуспешната ми втора среща с купувача на ябълки аз желаех отново да го срещна повече от любопитство. Впоследствие, когато нощ подир нощ потъвах във водовъртежа на събития, които притежаваха страшната способност внезапно да се превърнат в нещо неуправляемо, аз вече се каех и се заричах никога да не бъда високомерен. Не знаех къде са моите гости и колкото по-самотен се чувствувах в изпълнената със заплашителни звуци радионощ, толкова по-отчаяно ясно разбирах каква спасителна възможност бях изпуснал. Нима купувачът на ябълки нямаше да се вслуша в молбата ми: техният по-висш разум да упражни някакво влияние върху жестоките ни земни дела?

През тези нелеки за мен нощи понякога си спомнях за Стаменов. Какво общо можеше да има той с моите преживявания освен факта, че напълно отричаше вероятността да съм се срещал с пратеници на чужда цивилизация? Всъщност това беше основното и аз мислех за него много по-често, отколкото съзнавах: водехме ожесточени задочни спорове и се опитвах да му обясня къде греши, като предварително знаех, че нищо няма да постигна. Виждах подигравателната му усмивка и чувах надменния му глас. Но той беше не само упорит. За Стаменов отрицанието беше средство, с което се отърваваше от онова, което не му беше ясно или пък застрашаваше по някакъв начин спокойствието му. Той не обичаше да се тревожи напразно, а напразно означаваше всичко, което можеше да го ангажира с грижи извън собствената му личност. Сега разбирах, че отсъствието на многозначност в неговия дом, нещо, което толкова много ми харесваше някога, е представлявало само обикновена плоска видимост, зад която нищо не се е криело.

И все пак, ако нещо ми липсваше в тези мигове, колкото и парадоксално да звучеше, това бе именно домът на Стаменови. Чудно? Необяснимо? Да, но не само защото бях решил да не ходя повече у тях. В този дом аз нищо приятно не бях преживявал. Там всичко бе свързано с Тони и на първо място с очакването ми един ден тя да разбере допуснатата от нея грешка. Отдавна се бях убедил в нещо твърде нерадостно: даже и да разбереше, че е сгрешила, Тони никога нямаше да го признае. Нещо повече — тя сякаш бе свикнала със своята грешка, също както децата свикват с плача си и продължават да хленчат дълго след като са забравили какво ги е разплакало, защото плачът вече им доставя само удоволствие и те не желаят да се разделят с него…

Но ако Тони можеше да изпитва някакво удоволствие от грешката си, нещо, което не ми се вярваше все пак, то какво означаваше моето необяснимо желание отново да попадна в техния дом? Не само не можех да си спомня нищо хубаво, преживяно от мене там, но докато все още се надявах Тони да осъзнае грешката си, никой от тези, дето ме познаваха, не забелязваше как наред с благополучния живот, който водя пред всички, аз непрекъснато участвувам и в още един, където обаче винаги аз съм потърпевшият, аз съм човекът, който трябва да жертвува и да се примирява, когато го лишават от скъпи за него неща… Не показваше ли това степента, до която бях свикнал с положението си в дома на Стаменови? И в такъв случай какъв беше смисълът да се изкарвам по-добър от моя приятел Стаменов? И не бях ли вече непоправим?

 

 

Тази есен бяха започнали да отсичат брезите на булеварда. Първо уж само изсъхналите, сетне захванаха наред. Работниците обясняваха, че това се правело за подмяна на остарелите вече дървета.

Една сутрин стоях на тротоара, мрачно гледах как превръщат току-що повалената бреза в мъртви бели трупи и нерадостно си мислех, че трябва да ни е обзело голямо равнодушие, щом до тоя ден не съм прочел нито ред във вестниците срещу неразумната сеч в самия център на града.

— Необмислени работи — рече познат глас до мен и ме накара стреснато да се извърна. — Ще засадят фиданки, но ще бъдат ли те равностойни на отсечените брези? За какво засаждат хората дървета по улиците? Да пазят сянка, да пречистват въздуха, да омекотяват шума… Докато короните на фиданките станат толкова големи, че да вършат същата работа, току-виж на някой друг му хрумнало да отсече и тях, за да ги подмени с нови, и така безкрай…

Едва го изчаках да млъкне.

— Къде се загуби толкова време? — най-после успях да запитам аз.

Човекът с балтона неопределено сви рамене.

— С тези жалки фиданки булевардът дълго ще изглежда пуст и гол — опита се да продължи той, но аз го прекъснах.

— Остави сега булеварда на мира, никъде няма да ни избяга той! — може би проявявах грубост, говорейки му така, но радостта, че пак сме се срещнали, ме правеше нетърпелив. — Къде се изгуби? — повторно запитах аз. — Все се надявах да чуя нещо за теб, говоря ти най-сериозно, всяка нощ слушах радио…

Докато говорех, крадешката го разглеждах, отначало без да си давам сметка защо го правя, а после вече убеден, че ми е била необходима тъкмо липсата на каквато и да било промяна във външния му вид, за да бъда напълно спокоен. Той бе така идентичен на образа си от първата и втората ни среща, включително безупречната яка на ризата, идеалния възел на вратовръзката, очилата и взиращия се от долу на горе поглед, че се стопяваше всякакво усещане за изминало време. Всъщност днес ли се срещахме за първи път? Достатъчно бе да се запитам това и спокойствието ми веднага ме напусна. Имаше нещо, което не бе в ред. Човекът с балтона не реагираше на думите ми, той не показваше никакви чувства, а подобно състояние, ако съдех по предишните ни две срещи, беше крайно непривично за него!

— Променил си се — рекох аз.

Той се усмихна все така неопределено, бих казал дори показвайки ми, че интересът, който проявява към мен, е минимален. Неговото отношение ме огорчи. Толкова време бях чакал тази среща, съзнавайки при това, че е най-вероятно никога повече да не го видя. Следващия миг си спомних как се бяхме разделили — наистина проява на прекалена чувствителност беше от моя страна да се огорчавам и обиждам, след като вече бях станал причина той да изпита и едното, и другото…

— Преди започваше веднага и направо — поясних аз. — Нямаше обичай да принуждаваш другите да те чакат!

— А ти какво чакаш?

— В известен смисъл може би вече няма какво да чакам. Но на твое място не бих се отказал така бързо от възможността да убедя някого в правотата си!

Нима беше изгубил способността си мигновено да отгатва какво мисли другият — запитах се аз. Или го беше отчаяла моята предишна упоритост и той просто не смяташе за възможни по-нататъшните разговори с мен? Ето откъде идваше неговото равнодушие, аз наистина му бях безинтересен!

— Жалко — въздъхнах аз. — Мислех, че днес ще се разберем!

Той замислен ме гледаше, под стъклата на очилата очите му бяха кръгли и неподвижни. Започнах да губя търпение, но страхувайки се от нова погрешна стъпка, полагах всички усилия да изглеждам спокоен.

Човекът с балтона изведнъж се усмихна.

— Все пак искам да продължа за булеварда, чудно защо ме прекъсна, ти живееш на него и требва повече да те засега съдбата му… За мен пък е важно, че от този булевард се отива на нашия кораб.

Пропуснах диалектния изговор на две от думите му, без да обърна внимание на това. Имах вече опит — заяжданията никога не са били в моя полза.

— Одеве исках да кажа — продължи той, — че ако некой, който е свикнал да вижда булеварда потънал в зеленина, сега изведнъж се върне отнякъде, сигурно няма да го познае… Впрочем ти не си в състояние да оцениш проблема с промяната на мястото, откъдето си тръгнал…

Той отново изпадна в предишната замисленост, само че този път тя не беше така продължителна.

— Да, връщането понякога може да се превърне в ужасен проблем… Възложено ми е да те заведа на кораба. Естествено, ако не възразяваш.

Сега не се пошегувах с начина, по който можеше да се отиде до кораба, дори не ми мина през ум, че е допустима такава шега.

— На кораба ти ще научиш всичко: кои сме, защо се обръщаме към теб и какво искаме… Прощавай — за какво молиме…

— Добре — казах аз. — Съгласен съм, но първо трябва да си ида за малко у дома, да се приготвя и да оставя бележка да не се безпокои жена ми!

— Няма да ни отнеме много време… А приготовленията са излишни, ти веднага ще се убедиш, че е така!

— Тогава да вървим! — казах аз, без да усетя, че в гласа ми се прокрадват нотки на чувство за обреченост.

Навярно това накара купувача на ябълки окуражително да ми кимне.

— Ще се убедиш също, че няма никакви поводи за безпокойство!

— Не се безпокоя — казах аз, — но е непривично. Такова нещо не се случва всеки ден!

Все още крачехме по нашия булевард, когато отново си спомних какво ми беше направило впечатление преди малко.

— Искам да те запитам нещо — не много уверено започнах аз. — Когато ти беше у дома, отгатваше мислите ми… Днес ми се струва, че нито веднъж не се опита да направиш същото… Познах ли, или се лъжа?

— Не се лъжеш. Между прочем аз още тогава, у вас, престанах да се вслушвам в мислите ти, престанах веднага щом разбрах колко ти е неприятно. Аз нямам право да ти причинявам неприятни неща! Освен това за четене на мисли се иска много енергия, а както ти е известно, енергията не е неизчерпаема…

Повървяхме още малко, след което му зададох нов въпрос:

— Към мен ти още в началото се обърна на малкото ми име. А твоето как е? Ти не може да нямаш някакво име!

— Разбира се, че имам. Името ми е Спас.

Когато минахме моста на „Граф Игнатиев“, аз погледнах към Спас с намерение да го запитам какво все пак значи „няма да ни отнеме много време“ — за миг ми беше минало през ума да не бърка нещо понятията за земни и космически мащаби.

— Още малко — засмя се той, сякаш отгатнал мисълта ми.

Неговите думи ми направиха впечатление, но не допуснах, че той отново си позволява да чете мислите ми. Впрочем нямаше какво толкова да се отгатва, беше повече от ясно за какво мога да мисля в тези мигове. Спас крачеше до мен леко прегърбен, очевидно искаше да върви по-бързо, но му пречеха тежкият балтон и късите крака. Сега ми се струваше, че тъкмо това, което преди ме изпълваше със съмнения — видът му на служител в райсъвета, днес играе важна роля в утвърждаването на доверието ми към него. Защо беше така, не знаех и пак се връщах към одевешната си мисъл, че ако бях забелязал някаква, па макар и нищожна промяна в облика му, сигурно нямаше да съм толкова спокоен, което също не знаех защо е така…

— Ето — каза Спас, — стигнахме! Нали ти казах, че е съвсем близко?

Той посочи с подканващо движение входа на кооперацията, пред която беше спрял.

Не знаех какво съм си представял и какво съм очаквал, в никакъв случай обаче не и това! Този шест-седем-етажен дом се намираше почти в нашия квартал. Не можех да си спомня дали преди съм минавал покрай него. Наистина тази подробност не беше много важна, още повече бях убеден, че ако накараха някого да опише по памет къщите, покрай които минава всяка заран, непременно нещо щеше да сбърка или пропусне. И все пак това с нищо не можеше да промени факта, че бяхме тръгнали към космически кораб, а спряхме пред обикновен софийски дом, на обикновена софийска улица.

— Спасе — запитах аз. — Ти сигурен ли си, че сме стигнали? Все пак не познаваш града така добре…

Спас направи широко движение с ръка, което трябваше да отхвърли всичките ми съмнения.

— Много прилича на кооперация вашият кораб!

— Кооперацията не е кораб, той е вътре в нея!

— Ти да не ми връщаш сега за книжната лястовица и метлата?

— Не съм злопаметен… Положението ни е тежко и не мога да си позволя такъв разкош!

Вратата, през която щяхме да влезем, ако се съгласях, че действително съм доведен пред космически кораб, беше солидна, с непрозрачни армирани стъкла. Върху едната стена до входа се намираше тясно продълговато табло с четвъртити копчета за звънците, другата беше съвсем свободна, нямаше нищо по нея. Следващия миг сякаш някакво шесто чувство прекъсна наблюденията ми, накара ме рязко да отскоча и така се предпазих от дебелата мръсна струя вода, която шурна някъде отгоре и се изля точно там, дето стоях.

— Мият балконите — обясни Спас, който преди мен се бе озовал на безопасно място. — Чучурите така са монтирани, че струята стига до средата на тротоара. Много е весело, но при условие, че не те измокри!

Тази „веселост“ ставаше вече прекалена! Нима Спас не се боеше, че сме на път да повторим историята с конфекция „Витоша“? Или бях толкова непоправим наивник, че можех всичко да отхвърля или всичко да приема само защото някой ми прилича на служител в райсъвета? Какво ме задържаше и не ми позволяваше да си тръгна? Щях ли да се оставя да бъда убеден, че в някаква кооперация в нашия квартал има космически кораб, и след това да продължа да се смятам за нормален? Постоях малко пред входа, после погледнах Спас, който с търпелива усмивка чакаше. Сега вече знам, че ако бях забелязал в тази усмивка насмешка или прекалена увереност, навярно щях да постъпя по друг начин, но обикновеното, съвсем делнично търпение на Спас ме успокои… Не мога да кажа, че в един миг успя да разсее всичките ми съмнения и противоречиви чувства, аз все така не можех да приема, че между седеметажна софийска кооперация и космически кораб е възможно да има нещо общо, но тласкан от любопитство, вече нямах почти нищо против да вляза вътре…

Когато минахме покрай пощенските кутии, внимателно ги разгледах. Тук-таме по тях бяха грубо начертани с тебешир големи букви Д и Ф, тоест показваха къде раздавачът да пъхне „Работническо дело“ и къде „Отечествен фронт“. До кутиите беше залепена обява за предстоящо ОФ събрание, както и съобщение за трудов ден в събота за почистване на дворовете и мазетата. Не това обаче дирех да видя аз, макар че все така нямах понятие какво трябваше да представлява то.

После се изправихме пред вратата на асансьора. Спас натисна копчето за повикване — това беше мигът, в който все още можех да се върна назад, — копчето светна мъждиво-червеникаво под равнодушната млечна повърхност и някъде горе се чу как потегля асансьорът. Мина доста време, докато дойде при нас. Чакахме мълчаливо, въпреки че лично аз имаше за какво да говоря. Не знам защо, но пред асансьора хората приказват предимно когато изпращат гостите си, и то след като дълго са приказвали с тях, така че едва ли е останало нещо за споделяне.

В кабината на асансьора отново се засили чувството за несъответствие, което ме гнетеше още от мига, в който се бях изправил на тротоара пред кооперацията. Стените на кабината бяха овехтели, изподраскани, точно срещу погледа ми беше написано с остър предмет: „Пепи плюс Кети равно на вечна любов? Ха-ха!“ Под надписа се мъдреше нелошо нарисуван женски профил. Не зная защо, но тъкмо в кабината на асансьора, дето под командното табло бе закрепена табелка с името на фирмата производител, съществувала преди повече от четиридесет години, изведнъж осъзнах какво е дирел погледът ми долу край входа и върху пощенските кутии. Търсех дали няма да видя от онези алуминиеви фирмички с красиви черни надписи, които показваха, че в съответния дом се помещава някаква кантора или представителство на чуждо търговско предприятие, смесено дружество или нещо от тоя род. Защо пък тъкмо това? Какво щеше да се промени от наличието на подобно представителство? Или може би продължавах да търся обяснение, което със своята приемливост трябваше да примири някак противоречията, пред които непрекъснато се изправях?

— Спасе — казах, — да не бъркаш все пак кораб с представителство?

— Кораб е! — уверено потвърди той. — Ако беше представителство, щях така да кажа — представителство!

Значи — кораб! С вида си на служител в райсъвета Спас вдъхваше доверие, но беше ли напълно достатъчно то, за да продължа да го следвам? Къде отивах аз, къде ме водеше той? Нямаше ли да ми излезе твърде скъпо това мое любопитство?

— Пристигнахме — каза Спас.

Асансьорът ни беше издигнал до необходимия етаж.

Вратата на апартамента — единствен на етажа, беше без табелка с името на живеещите в него, но имаше две ключалки. Спас не позвъни, а сам отключи. Едната ключалка меко и услужливо щракна, но другата вдигна доста шум, превъртането на заяждащия ключ сякаш отекна по цялото стълбище.

Докато Спас още се занимаваше с ключалките, на площадката, слизайки по стълбите от горния етаж, се появиха двама младежи.

— Ясно ли ти е — каза на другаря си единият от двамата, с червеникава брада и насмешливи очи, — дори и за ползване на асансьор се иска култура!

— Тоест — поясни другият, с малко птиче лице и дълга шия, — ползвай го, но затваряй вратата, за да го ползват и другите!

— Моля за извинение — смутено промърмори Спас и се изчерви, нещо, което досега не бях виждал да се случва с него. — Не знам как съм забравил да затворя вратата!

Смущението на Спас ме изненада — в края на краищата той нищо лошо не беше извършил, на всеки можеше да му се случи да не затвори веднага след себе си вратата на асансьора, неговата реакция в никакъв случай не отговаряше на величината на постъпката му. Това ме накара да се запитам какво може да представляват тези двамата, които — сега ми правеше впечатление — всъщност не се бяха обърнали директно към Спас, а го упрекнаха косвено, преструвайки се, че дори не го забелязват?

Когато влязохме в антрето, първото, което чух, беше ясен телефонен звън, звънеше някъде съвсем наблизо, навярно в съседното помещение. Ясно, търсеха „кораба“!

— Как ги уреждате тези работи? — неволно запитах аз.

Спас кимна, но не ми отвърна, беше зает с вратата, заключваше, но този път по обратен ред, първо заяждащата, после меката ключалка. Оттатък звънът престана, някакъв мъжки глас въпросително каза: „Да, моля?“ Вън на вратата нямаше табелка, но беше ясно, че съм попаднал в обитаван апартамент. Впрочем това личеше и по закачалката на стената срещу входа, там висяха няколко шлифера и един балтон. Долу върху мозайката съхнеше разтворен чадър, някой бе излизал или влизал по времето на дъжда тази сутрин… Апартаментът беше обитаван, но от кого? Следващия миг учуден осъзнах, че нямам никакво желание да се запознавам с нови хора, предпочитах да имам работа само със Спас…

Спас още не беше привършил с ключалките, когато вратата, която водеше към вътрешността на апартамента, се отвори и при нас дойде едър чернокос мъж в тъмен костюм и бяла риза. Видът му беше подчертано официален.

— Вие сте вече тук! — усмихнат възкликна той и ми подаде ръка. — Моля, заповядайте!

Поколебах се, погледнах към Спас, вече привършил, но все още с ключ в ръката, и накрая тръгнах. След мен вървеше Спас.

— И така, добре дошъл на нашия кораб!

Веднъж вече бях казал мнението си за кооперацията, сега направих това за апартамента.

— Нещо много ми прилича на апартамент вашият кораб!

— Така е — не преставайки да се усмихва, се съгласи той. — Истински апартамент, но е кораб!

Холът, в който се намирах, ми изглеждаше прекалено светъл и просторен, може би защото беше полупразен, освен една продълговата масичка с дантелена покривка и три бежови фотьойла край нея друго не се виждаше. Дори радио или телевизор нямаше, макар че отнякъде се чуваше оживен коментар на футболен мач, непрекъснато заглушаван от запалянковски викове. Странно защо не си спомнях днес да има мач!… Тогава откъде предаваха? Познат ли ми беше гласът на коментатора?… Огледах се, но нищо ново не забелязах. Къде бях попаднал? Вече напълно осъзнавах колко неразумно съм постъпил — тук можеше да е свърталище на бандити, можеше да е някаква квартална психиатрия и сега всеки миг трябваше да се очаква появата на лекар или санитар. Струваше ми се, че започвам да разбирам защо Спас се смути толкова много от упреците на двамата младежи, така можеше да се смути някой, който върши или замисля да извърши нещо нередно… В същото време правех всички усилия да потисна страха, който ме беше обзел, и да не се поддавам на изпреварваща събитията паника. Какво от това, че тръгнахме към кораб, а влязохме в кооперация и сега се намирахме в апартамент? Може би така именно трябваше да изглежда всичко, защо бързах да давам определение на нещата, които ме смущаваха, след като не познавах света, с който бяха свързани?

— Да, наистина — казах аз. — Всеки кораб може да прилича на апартамент, както и един апартамент — на кораб!

— Ето че започнахме да се разбираме! — похвали ме чернокосият красавец.

Следващия миг една от вратите, които бях забелязал още когато прекрачвах прага на хола, се отвори. Нямаше нищо необикновено в тази промяна, но като видях кой се изправи в рамката на вратата, хлъцнах от изненада. Пилев! Още по-изненадан останах, като улових погледа му — равнодушен и без ответ. Беше изключено да не ме е забелязал, намирах се на не повече от две-три крачки и бях добре осветен. За всеки случай направих крачка напред, готов да го повикам по име, но ме спря погледът му. Той продължаваше да се плъзга така безучастно край мен, че изпитах странно чувство за неприсъствие. Сякаш един от двама ни в тоя миг се намираше някъде другаде.

Но Пилев беше тук и стоеше в рамката на отворената врата. Откъде се беше взел? Защо се преструваше, че не ме познава? Нямаше никакво съмнение, че това е той, с една само разлика от друг път, но иначе съществена — днес той изглеждаше необикновено доволен от себе си. Усмивката му беше като всепроникваща разсеяна светлина, така се усмихваха, когато предметът на съзерцанието, породил усмивката, се намираше не вън, а вътре в човека. Впечатлението за неговото задоволство като че ли се засилваше още от лъскавината на плешивата му розова глава. Също — и от дрехите. Беше облечен в много добре скроен син костюм, с бяла риза и червена връзка. Кога бе успял да се натъкми така?

Докато напразно се питах и не стигах до никакъв отговор, Пилев кимна на чернокосия и го повика с поглед при себе си.

— Прокопов — напевно и уж любезно, а всъщност твърде настойчиво запита той. — Съобщихте ли каквото ви бях помолил? Казахте ли, че ви е натоварил Пилев, членът на ръководството Пилев?

Не можах да чуя какво му отвърна Прокопов, но по кимването разбрах, че отговорът е бил положителен. Това веднага пролича както в усмивката, така и от думите на Пилев.

— Много добре, много добре! Вие винаги се справяте с възложените ви задачи!

Задачи! Ръководство! Тези думи не бяха от речника на Пилев. Независимо от приликата, която стигаше до такава идентичност, че бе в състояние да заблуди и родната му майка, този човек не можеше да бъде Пилев. Пилев никога и при никакви обстоятелства нямаше да пропусне да ми се обади, за да се похвали с новото си положение и да се наслади на учудването ми. В рамката на вратата стоеше друг човек, който само имаше външността на Пилев, и между нас не бе възможно никакво взаимно влияние, нито пък обмен на чувства… И все пак неговото присъствие ме смущаваше. Наистина този идеален двойник можеше да представлява едно от доказателствата, че действително се намирам в космически кораб на чужда цивилизация с големи възможности. Но защо тъкмо чрез Пилев трябваше да доказват това? Със своята суетност и самомнителност истинският Пилев бе толкова обикновен и отчайващо незначителен, толкова безличен и сив (тук не играеше роля розовият цвят на темето му), че поставяше под съмнение съществуванието на всичко необикновено, към което човек се стремеше още от раждането си. Присъствието му можеше да убие мечтата и да направи порива към нейното постигане безсмислен… Ако се налагаше да срещна тук като доказателство някого от моя досегашен жизнен опит, защо той непременно трябваше да е Пилев? Делничната му посредственост не само можеше да превърне необикновеното в зрителна измама, но издълбаваше и непреодолима бразда по пътя към него… Пилев беше основата на всяко отрицание…

Бях възмутен от неговото присъствие и същевременно се учудвах на наивността на домакините. Наистина ли не съзнаваха колко е нелогично хрумването им? Нима толкова трудно беше да се разбере, че Пилев няма място тук? Той все така не ме забелязваше, стоеше колебливо в рамката на вратата, нито влизаше към нас, нито си отиваше, после отстъпи малко назад, наведе леко глава напред и встрани, та светлината сега падаше по върха на темето му, накрая изведнъж се махна от прага, сякаш изтласкан от моята неприязън.

Имах пълно основание да го ненавиждам. Миг преди неговата поява аз вече бях почувствувал, че не бива да се оставям под влиянието на недобре преценена от мен видимост, сега отново не можех да се отърва от мисълта, че все пак се намирам в апартамент. Не знам дали моите домакини почувствуваха недоволството ми, или просто доловиха промяна в настроението ми.

— Защо не седнеш? — покани ме Спас.

Спомних си как той също не бе седнал у дома и се усмихнах. Но аз седнах, оглеждайки критично стените и тавана на апартамента. Не беше боядисвано най-малко пет или шест години, по стените и над радиаторите на парното се бяха проточили нагоре продълговати опушени петна, тесни в основата си и все по-широки към тавана.

Срещу мен се разположи Прокопов. Той вече не се усмихваше, лицето му бе сериозно и съсредоточено.

— Не ви ли направи впечатление — запита той — че в кораба още не сте забелязали жени?

— Не… Впрочем ако човек се поогледа… — имах предвид запуснатия вид на апартамента, но не се доизказах. — Всъщност тук съм съвсем отскоро!

— На кораба няма нито една жена! Вече няма нито една жена! Това е нещастието, което ни сполетя!

— Исках веднага да ти го кажа — намеси се Спас, — но ти не ме остави. Тогава ти изобщо нищо не искаше да вярваш!

Размърдах се от неудобство. Не беше време сега да си напомняме стари работи. Спас разбра това и ми се извини с неговата късогледа усмивка.

— Прощавайте — неочаквано се смути Прокопов. — Не ви запитах какво ще пиете — чай, кафе или нещо друго?

— Благодаря, нищо не искам.

— Тъй като не сме оттук, невинаги улучваме необходимото!

— Вече зная…

— Не мисля, че добре го разбирате.

— Искам да кажа, зная, че не сте оттук?

— Така — да. Но без да се обиждате, ще ви е трудно, ако не невъзможно, да си представите нашето положение. Такова нещо трябва да се изпита. Галактиката ни е ужасно далече, една, бих казал, супердалечна галактика. Когато нашите прадеди, които са започнали пътуването, са минали оттук, вашата Слънчева система е била още в процес на формиране… Като казвам, че прадедите ни са присъствували при раждането на системата ви, искам само да добиете някаква представа за немислимите разстояния във времето и пространството, които ни разделят… Както може би — и в мисленето…

Слушах неща, които не можеше да чуе нито един друг жител на планетата. Но вместо да се изпълня с чувства и мисли, подходящи за неповторимостта на случая, аз тъкмо в този момент се запитах какво означава това, че на кораба си нямат жени? И защо тъкмо мен занимаваха с този въпрос? Как се бяха размножавали? Прокопов каза: прадедите ни, значи е имало смяна на поколенията и следователно размножаване?

— Интересно — казах аз. — А къде са ходили прадедите ви? От смисъла на казаното разбрах, че сега вие се връщате. Или е тайна?

— Тайна? Трудно е да се обясни… Впрочем не посягайте да откъснете тази забранена ябълка! Споменах, че разстоянията в мисленето са почти равностойни на разстоянията във времето и пространството…

— Ясно.

Прокопов горчиво се усмихна.

— Не се обиждайте, но се съмнявам дали ви е напълно ясно. И все пак вие сте човекът, който може да ни помогне!

— Аз?

— Тъкмо вие!

Поклатих глава.

— Поне имате ли представа колко са ограничени моите възможности?

— Ще се убедите, че не става дума за възможности в обикновения смисъл на думата, а за разбиране… Или по-точно: за нагласа, за душевно състояние, за някои съставки на онова, което понякога хората наричат съдба, а всъщност става дума за подробности на характера, на същността на човека, с която той участвува във взаимоотношенията си с останалия свят! Но да не изпреварваме нещата… Нашето положение е трагично!

Беше започнал да ми омръзва с обясненията си, които навярно трябваше да омаловажат някак нелюбезното му нежелание да ми разкрие целта, гонена от неговите прадеди, но последните му думи ме стреснаха.

— Това го казвате вие, които разполагате с фантастични възможности и навярно с още по-фантастична наука, щом тя е могла да ви ги осигури!

— Има неща, които не са подвластни на така наречените възможности… Във всеки случай поне не са в състояние с нищо да облекчат участта ни на хора, които са обречени да не се завърнат у дома си! За да продължим своя път, тоест да върнем кораба там, отдето са потеглили нашите прадеди, на нас ни са необходими жени, защото в действителност края на пътя ще го достигнат наследниците ни…

— А къде са жените ви? — запитах аз.

— Измряха. Всички до една, в съвсем кратък срок, нищо не можахме да направим, оказахме се безсилни пред заболяването, което ги покоси — млади и стари, не пощади дори децата… А звездата ни е толкова далеч, че ако не намерим жени, обратният път става наистина безсмислен, когато корабът наближи звездата, ще са изминали векове след смъртта на последния от нас!

— Но с какво мога да ви помогна? — възкликнах аз.

Вратата отсреща отново се открехна и оттам погледна Пилев — впрочем напълно типична за него проява: да надзърта. Докато траеше разговорът ни, той вече няколко пъти бе надзъртал така. И бездруго потресен от това, което научавах от Прокопов, поведението на Пилев ме ядоса, не се стърпях и запитах:

— Какво иска от нас Пилев?

— Проверява докъде сме стигнали с разговора.

— Той нещо като инспектор ли се явява, или се интересува само от любопитство?

— Може да се каже и любопитство, макар да не е точно.

— Тогава защо не дойде тук и той да участвува в разговора?

— Не може. Той участвува в друг разговор, който се води по същото време.

— Да не би случайно и Пилев да е кандидат за женитба?

— Не. Той заради сина си. Пилев е член на ръководството и сега заедно с другите ръководители обсъждат въпроса, породен от някои съмнения, дали все пак е разумно да продължаваме полета си към нашата звезда. Смята се, не без основание, че когато корабът я наближи, тя отдавна ще е прекратила съществуването си. Още преди измирането на жените се спореше: не е ли по-целесъобразно да се заселим на първата по-удобна за нас планета? Жените настояваха да продължаваме, те искаха да се завърнем независимо от всичко, всъщност те не вярваха, че една звезда може да умре. Сега жените ги няма, но споровете продължават, надделяват ту едните, ту другите. В момента превес имат привържениците на завръщането. Ако те се наложат окончателно, въпросът с жените става първостепенен. По тази именно причина Пилев е толкова неспокоен, той много държи първата жена да е за неговия син. Нали не се знае колко жени ще пожелаят да ни придружат и дали някъде другаде също ще успеем да създадем връзки?

— Значи Пилев е грижлив баща! Стори ми се обаче, че вие го осъждате…

— Нямам право да го осъждам. Но първата жена е предназначена за друг човек. Аз съм длъжен да ви запозная с него.

В това време в съседното помещение някой започна да вика и да удря с юмрук по масата: „Няма да позволя да ме занимава с нестандартни кофи за смет! Това е проблем за боклукчии, а не на ръководството!“

Изглежда, учудването ми е било голямо, защото Прокопов усмихнат поклати глава.

— Защо мислите, че в един космически кораб трябва да липсват проблеми, свързани със сметта?

Почти в същия миг зад стената утихна, а през вратата, откъдето беше надзъртал Пилев, излезе потен, зачервен шишко в джинси и бяла памучна фланелка, с дълги ръкави, на гърдите на фланелката беше щамповано лицето на шишкото, но за разлика от натуралното то се усмихваше.

— Хайде де — мърмореше шишкото, — той ще ми каже на мене, той ще ми каже на мене…

Прекоси хола, без да ни удостои с вниманието си, сякаш нас изобщо ни нямаше, и влезе в друга една врата, за която — кой знае защо бях убеден в това — смятах, че води към сервизните помещения.

— Понякога споровете вземат много остри форми — не без неудобство в гласа каза Прокопов. — Какво да се прави, при положението, в което сме изпаднали, не може във всичко да сме безупречни!

Спас излезе да доведе определения за „космически Адам“ член на екипажа. Докато го чакахме да се върне, отново се появи шишкото. По мястото, дето ръката му още шаваше върху джинсите, разбрах, че съм познал за сервизните помещения. Прокопов предпочиташе да не ме гледа. Не знаех какво да му кажа, за да разсея неудобството, всъщност най-добре беше да се мълчи, от опит ми беше известно, че независимо от добронамереността приказките само задълбочаваха неудобството.

Най-после се върна и Спас. Още като зърнах младия човек, който го придружаваше, изтръпнах. Не, това беше невъзможно, немислимо! Към мен, усмихвайки се, идваше Стаменов, но Стаменов, какъвто беше преди около двадесет години, времето, когато току-що бяхме излезли от казармата. Същото лице, същите очи, да не говорим за бенката на лявата буза или за характерното движение, с което потупваше джоба си, за да провери носи ли цигарите си. Той идваше към мен уверено, бих казал дори — нахакано. До срещата ми с Тони оставаха две години и половина, а до деня, в който щях да имам непредпазливостта да й го представя, още пет месеца отгоре…

— Да ви запозная — каза Прокопов.

Поклатих отрицателно глава. Не виждах смисъл отново да се запознаваме. Нито пък имах такова желание.

Прокопов странно се усмихна и кимна на Стаменов II да си отиде.

— Това е — каза той, — видяхте ли го?

Не разбирах защо държи да потвърдя, че съм го видял, но изпълних желанието му.

— Да, видях го!

В това време отново се появи Пилев и повика Прокопов при себе си. Прокопов се извини с жест, стана и отиде в съседната стая.

— Напразно се отказа от кафе или нещо друго — рече Спас. — По-лесно минава времето… Ако мислиш да го чакаш…

— Много ли ще се забави?

— Всичко се случва. Щом го вика началството…

— Странен кораб сте вие! Не стига, че приличате на отдавна небоядисван апартамент, но тъкмо когато трябва да се върши работа, идва някой и я прекъсва! Това често ли се случва?

Все още бях неспокоен след кратката среща със Стаменов II и това ме правеше раздразнителен.

— Случва се… — каза Спас. — Днес важното беше ти да почувствуваш нашата предварителна готовност да ти благодарим…

— Станал си толкова сложен, че престанах да те разбирам! Не може ли по-просто?

— Не може… Всъщност нямам право!

На първо време Спас беше спокоен и чакането сякаш не му досаждаше, но по-късно стана ясно, че забавянето на Прокопов всъщност отдавна го притеснява.

— Странно — рече той, — това не влизаше в програмата!

След още няколко минути напразно очакване той стана и отиде в съседното помещение. Оттам се върна леко смутен.

— На Прокопов му се е наложило спешно да излезе!

— Но той не успя нищо да ми обясни…

Спас поклати глава.

— Той не го преценява по този начин. В „Дневник за извършена работа“ е записано: „Проблеми няма!“

— Но той нищо не ми обясни. Нито пък аз съм давал някакво съгласие!

— Аз съм само изпълнител!

Не знам защо ми се стори, че зад тази иначе удобна позиция той всъщност иска да скрие неудобството си от необяснимата постъпка на Прокопов.

 

 

Навън пак беше валяло. Над булеварда виснеше лека мъгла, от голите клони на дърветата се отцеждаха бистри капки, тревата вместо зелена изглеждаше сива. По мокрия асфалт на платното, шляпайки с гуми, отминаваха коли със зацапани стъкла, движението на чистачките рисуваше по тях прозрачни полукръгове, които пръските изпод колелетата на предните коли отново покриваха с кални капки…

Малко беше да се каже, че съм развълнуван и смутен. Нетактичната постъпка на Прокопов не бе в състояние да повлияе на чувствата ми. Да попадна в космически кораб с вид на апартамент, да изслушам една трагична история, да срещна неразличимите от оригинала двойници на двама души, които добре познавах! Допусках ли още, че е възможно да съм жертва на някаква измама? Дори бях намислил обяснение за апартамента. Защо да не предположех, че истинският кораб не може така лесно да се приземи — малко ли научнофантастични романи бях прочел! — затова те бяха наели този апартамент, но по дълбоко вкоренен навик продължаваха да го наричат кораб? Какво оставаше?

Измирането на жените ми беше направило потресаващо впечатление. Непрекъснато мислех за тяхното нещастие и по едно време дори ми се струваше, че налучквам вярното обяснение: не беше ли ги убила еволюцията по силата на някакви неоткрити още природни закони? Теорията ми беше несъстоятелна, разбира се, а тяхното нещастие — обяснено или не — ме лишаваше от възможността да ги занимая с незавидното състояние на земните работи. Един подобен разговор щеше да бъде най-малкото нетактичен, истински пазарлък — помогнете ни, за да ви помогнем и ние!

Аз ги разбирах и им съчувствувах. Не бях напълно убеден, че не съществува и още някой на планетата, който би ги разбрал по-добре и най-важното — по-резултатно от мен, но това вече беше друг, страничен въпрос. Всъщност предполагах, че изборът им може би се дължи на двойниците на двамата мои познати. Съвпадението почти задоволително обясняваше защо именно аз съм се оказал подходящ. Но оттук започваше необяснимото за мен. Ако въпросът директно опреше до жени, не виждах с какво ще мога да им бъда полезен. Не разполагах с харем и нямаше откъде да взема жените, от които те толкова много се нуждаеха. Просто бях безсилен да им помогна! Освен всичко друго и опитът ми с жените не бе особено голям… Жена ми, Тони, Катя…

Катя беше момичето, което понякога срещах да разхожда по булеварда един великолепен кокер-шпаньол. С нея се бях запознал съвсем случайно, веднъж й помогнах да улови кучето си, което бе изтръгнало каишката от ръцете й и тичаше в истинския смисъл на думата като изтървано по тревата. Понякога разговаряхме, друг път само я поздравявах — когато много бързах и по неизбежност трябваше да се разминем, но присъствието й винаги ме радваше. Тя беше дребна, стройна, с приятно лице и много красиви очи. Тази есен носеше избелели дънки, които я правеха още по-стройна, и червено яке. Когато я срещнех, очите й заблестяваха — виждаше се, че на нея също й е приятно да бъдем заедно. Разговаряхме за най-различни неща, от нея научих много за кучетата, за техните навици, чувствителност и вярност. Нито веднъж обаче не чух история, подобна на тази, която ми разказа Стаменов, когато искаше да ми изтъкне колко разнообразни могат да бъдат триковете на измамниците. Стаменов наистина беше мрачен човек и виждаше само мрачни неща. Тази есен аз също като че ли започнах да гледам по-мрачно на света. Навърших четиридесет и пет години и понякога неволно се оплаквах, че вече съм стар. Катя негодуваше, пламенно ме убеждаваше, че не бива да се предавам толкова рано. Аз продължавах да твърдя, че за съжаление старостта настъпва, без да пита някого дали той се предава или не, този път упорствувах, защото ми харесваше начинът, по който Катя ме укоряваше, трогваше ме погледът й, както и нежността, която прозвучаваше в нейния глас.

Между впрочем пак бе започнало да вали. Ръсеше досаден есенен дъжд и макар капчиците да бяха ситни, мокреха по-бързо и по-цялостно от проливен порой. Пороят непременно те принуждаваше да се скриеш някъде, докато ръмежът подвеждаше със своята кротост и привидна безвредност. Скоро тук-таме по тротоарите лъснаха локви. Внимавайки да не цопна в някоя от тях, аз като че ли за първи път откривах колко неудобни могат да бъдат софийските тротоари в дъждовно време. „Електроника отдавна произвеждаме — ядосан си мислех аз, — а тротоари не се научихме да правим!“ Не споменавах името на Стаменов, но остротата на възмущението ми бе насочена именно към него, въпреки че той бе далеч от всичко свързано с направата на тротоарите. Прибрах се съвсем мокър, както можеше да се предполага — лекомислено бях подценил безспирния и уж безобиден дъжд. Когато влязох в асансьора, спомних си за Спас и разбрах, че всъщност имам голямо желание да се видя отново с него.

Срещнах го чак подир седмица. Преди това веднъж или два пъти наминах към кооперацията, дето бях видял двойниците на Пилев и Стаменов, но в последния миг нещо ме спираше да вляза. Беше ми неудобно без покана. Страхувах се също да не изтълкуват погрешно нетърпението ми. Наистина разговорът ни бе останал недовършен. Прокопов се бе задоволил да ми обрисува общата картина на сполетялото ги нещастие и да ми представи кандидата за „космически Адам“ — Стаменов II. За формата и начина на помощта не остана време. Не знам на чия съвест трябваше да лежи прекъсването на разговора — неговата или на Пилев, но беше факт, че аз си излязох от кораба без ясната представа какво се иска от мен. Такова беше истинското състояние на нещата и все пак не беше много редно аз да проявявам инициатива за нещо, от което те бяха много по-заинтересовани от мен.

Сега вече не слушах радио, но понякога се случваше след програмата на телевизията да посегна по навик към транзистора и веднага да го оставя на мястото му.

— Много си непостоянен — забеляза веднъж жена ми, — ту по цяла нощ въртиш радиото, ту не го поглеждаш!

Какво можех да й отговоря? Всъщност едва се сдържах да не й разкажа за необяснимото измиране на жените, но тъй като съзнавах, че разговорът ни на тази тема няма да се ограничи само с основната информация, полагах всички усилия да запазя мълчание. Освен това съществуваше опасност разговорът ни да се изроди и в друга една посока. Жена ми беше умна и разбрана, но едва ли щеше да устои пред изкушението да започне с намеци, че в последна сметка съдбата на една жена е твърде много зависима от поведението на нейния мъж и т.н. Умът изобщо не беше пречка да се мисли и да се говори по този начин.

Не бих казал, че преди моето посещение в кораба-апартамент животът ми е вървял прекалено интересен, но сега той се провлече съвсем скучен. Единствено развлечение можеше да бъде само Катя, но за съжаление тя се появяваше твърде рядко, лошото време често ги задържаше — нея и кучето й — в дома им. Светът беше сив и влажен, дните започваха мрачни и свършваха в още по-голям мрак, от сутрин до вечер всичко бе потънало в неспирното, монотонно ромолене на водосточните тръби. Накрая, когато вече бях напълно изнервен и не знаех накъде може да избие досадата ми, срещнах най-после Спас.

Нямах представа защо съм се изправил пред витрината на книжарницата. Там рядко се появяваше нещо за разглеждане, интересните книги почти никога не достигаха до витрината, обикновено те се разпродаваха за час-два и ако някой държеше непременно да си купи, това се оказваше невъзможно, без да се нареди на опашка. Понякога опашката се проточваше чак до сладкарницата на ъгъла.

Дъждът бе поспрял, но продължавах да държа чадъра разпънат над главата. По мокрия тротоар зад мен бързаха насам-натам жени с мрежи или найлонови торби, мяркаха се младежи, притичваха деца — всеки гледаше да използва някак паузата между две превалявания. Не мога да кажа кога забелязах Спас: дали първо ми направи впечатление някакво неясно отражение в стъклото на витрината, или беше чиста случайност да се зададе тъкмо когато се извърнах и посоката на погледа ми съвпадна с посоката, от която идваше той. После този въпрос отстъпи на заден план…

Бях свикнал да виждам Спас винаги един и същ и приличащ само на себе си: кафяв балтон, ярко бяла риза, очила и кафява чанта. Днес обаче той носеше и чадър! Наоколо толкова други също бяха с чадъри, чадър носех и аз, но тъкмо в неговата ръка това най-обикновено приспособление за предпазване от дъжда правеше странно впечатление. Спас крачеше с характерната за късокраките хора походка и държеше чадъра подобно на мен, разтворен над главата си, независимо че в момента не валеше. Гледайки го, неволно си спомних фразата, с която си служехме като деца, щом искахме да означим нещо абсурдно: „Поп на моторетка!“ Тя обаче никак не ми помогна да проумея пред какво необикновено и необяснимо съм се изправил сега.

После и този въпрос се понесе назад, увлечен сякаш от неспирното движение на впечатленията ми.

— Охо! — казах аз. — Вече си мислех, че си забравил къде живея!

Спас гузно се усмихна, но не отговори. Ръката му си играеше с чадъра, стори ми се, че иска с него да скрие лицето си.

— Всъщност бързам — неочаквано каза той.

— Нищо, ти пак можеш да бързаш, но знаеш ли колко време чакам някой да ме потърси?

— Как! — учуди се той. — Нима никой не те е потърсил?

Учудването му изглеждаше съвсем искрено, нещо обаче ми пречеше да му повярвам. Той отново завъртя чадъра, това ме дразнеше, но се сдържах.

— Вече се питах дали цялата история с помощта няма да излезе някаква измислица!

— Няма такова нещо! — възмути се той.

— Много време измина, мисля, че работата не търпи такова отлагане или протакане!

— Никой не протака — отвърна Спас. — Защо мислиш така?

— Не знам. Но така ми се струва!

Следващия миг отново забелязах едва скритото му нетърпение.

— За къде пък си се разбързал? — не много тактично запитах аз. — Преди, когато ме срещнеше, ти за никъде не бързаше!

— Аз съм изпълнител — сви рамене той.

— Нали това казвам и аз! Щом си изпълнител, трябва да изпълниш задължението си към мен — да ми обясниш каква точно помощ трябва да ви окажа!

— Това вече е задължение на Прокопов и аз нямам право да се намесвам в работата му.

— Бюрокрация! — възкликнах аз. — И при това вие се нуждаете от помощ, не аз!

— Сигурно е така…

— Спасе, Спасе, сега ми се струва, че аз те знам отнякъде, пък ти не можеш да си спомниш откъде!

Той замислено ме погледна през очилата си, от долу на горе, както правеше, когато беше нещо озадачен.

— Не е толкова просто…

— Какво му е сложното? Казвате ми и аз преценявам дали е по силите ми!

— Става дума за взаимната връзка между нещата… Изобщо… — той не продължи; беше се появила някаква безпомощност в изражението му, която аз свързвах с необходимостта да бърза за някъде.

— Не си забравил, че имам телефон, нали?

Той кимна.

— Е, знай, че може да ми се звъни по всяко време!

Когато Спас си тръгна с разтворен чадър в ръка, въпреки че все така не валеше, аз стоях разочарован пред книжарницата и гледах как той се отдалечава. Какво му попречи да се държи с мен както преди? Промяната беше очевидна! Нещо се беше случило и аз не можех да си обясня какво…

През целия ден мислех за този наш разговор. Основният извод, който се налагаше, беше пределно ясен: нещо твърде съществено не позволява на Спас да задоволи любопитството ми и то именно определяше останалото: неискреността му, неговото смущение, както и лъжата, че уж бърза за някъде. Постепенно у мен започна да зрее решението да ида в апартамента-кораб и там да разбера каква е истинската причина за необяснимото поведение на Спас, а също и дали все още аз съм човекът, на чиято помощ ще разчитат!

Скоро обаче заваля и продължи до късно подир обед. Когато излязох, вятърът гонеше облаците по небето и улицата бе потънала в някаква странна светлина. После видях, че и Катя е излязла с кучето си. Само че този път не беше сама, а придружена от някакъв млад човек, който много ми заприлича на Стаменов II. Беше невъзможно, разбира се, това да е той, бях убеден, че се припознавам — те не само бяха с гръб към мен и се намираха на не по-малко от трийсетина крачки, но и присъствието на Стаменов II беше не просто изключено, а невъзможно. Въпреки това останах на мястото си — исках все пак да разбера кой е този младеж. Те щяха да минат по моста, да направят кръг и да се върнат от обратната посока към точката, на която чаках. За обиколката бяха необходими около пет минути. Чаках повече от час, започна да се стъмва, но те не се появиха…

Бях много учуден каква може да бъде тази работа, но беше безсмислено да оставам на улицата. Тръгнах полека към кооперацията, дето се намираше апартаментът-кораб. Бях запазил несигурната надежда, че нещо е забавило Катя и младежа и може би ще ги срещна. Не ги срещнах и продължих пътя си към кооперацията, който сега ми се видя не само дълъг, но направо безкраен. Най-после разбрах, че всъщност отдавна съм я отминал, и се върнах. Беше много странно, но на връщане също я отминах и се намерих на мястото, откъдето, преди да тръгна, бях видял Катя и младежа.

Не ми се харесваше тази моя разсеяност, но не ми оставаше нищо друго, освен още веднъж, трети път вече, да се отправя към кооперацията. Сега вървях бавно, най-внимателно, една след друга оглеждах къщите, но до тази, която ми беше необходимо, пак не стигнах, по едно време осъзнах, че се движа по онази част на улицата, която се простираше оттатък кооперацията… Не разбирах какво става. Беше изключено да съм пропуснал дома с кораба, много добре си спомнях как изглежда, помнех входа с непрозрачни, армирани стъкла… Навярно всичко се дължеше на умората. Реших да отложа за следващия ден.

Всъщност следващия ден се случи най-необяснимото. Още с излизането от дома си срещнах Катя и младежа. Не можеше вече да има някакво съмнение — той беше Стаменов II. Докривя ми — имаше много причини за това, но се помъчих да прикрия чувствата си.

— Я виж ти — усмихнат казах аз. — Интересно откога се познавате!

В същия миг, в който Катя ме погледна, разбрах, че тя не може да ме познае. Какво ли нямаше в погледа й — любопитство, недоумение, досада, само не и онази приветлива усмивка, с която някога ме гледаше като стар познат. Стаменов II враждебно присви очи.

— Какво ви интересува откога се познаваме? И кой сте вие, та трябва да ви даваме обяснения?

Долових, че той е готов на нещо повече от размяна на враждебни погледи.

— Извинявайте — смутено казах аз. — Припознал съм се!

Което не беше вярно. Не се бях припознал, пред мен стояха Катя и Стаменов II, но нещо се беше случило с тях и те вече не ме познаваха. А може би не с тях, а с мен?

И на дневна светлина кооперацията с апартамента-кораб липсваше. Беше необяснимо как някога тя се е намирала тук — между останалите къщи нямаше никакво свободно място. Но вече като че ли бях подготвен и почти не се учудвах… Какво се беше случило наистина? Катя и Стаменов II не ме познаваха. Но познавах ли ги аз? Действително ли бях разговарял някога със Спас? Или само бях срещнал по пътя си странната форма, която бе приела една отдавнашна моя мечта? Какво се беше случило през онази вечер, когато за първи път прочетох сгрешения надпис за ябълков сос с пектин и каква роля играеше образът на зареяния в безбрежния океан остров на корабокрушенеца Робинзон — не можех да си отговоря, защото не знаех… Не знаех ли? Тогава откъде бях толкова сигурен, че те ме намериха, защото им бях необходим именно аз — човекът, от когото най-лесно можеше да се вземе? И те взеха, тоест той, Стаменов, както веднъж вече бе сторил това. Той имаше опит. Взе без всякакви угризения. Когато разбраха, че ми е неприятно да се четат мислите ми, те престанаха. Толкова трудно ли беше да отгатнат, че за Катя ще ме заболи?

Малко преди да се прибера у дома, срещнах Пилев.

— Искам да ти съобщя нещо, което непременно ще те зарадва — целият светнал от възбуда, каза той. — Синът ми се сгоди!

Да, разбира се, място не можех да си намеря от радост. След като се появи и Пилев, за да ми се похвали, вече спокойно можех да предположа, че всичко е било сън.

Впрочем не трябваше ли довечера да се съберем у Стаменови на карти?