Джек Лондон
Цар Алкохол (5)

Глава 5

Физическото отвращение от алкохола е било моя характерна особеност през целия ми живот; в края на краищата аз винаги успявах да го надделявам, но и до днешен ден съм принуден да се боря с това отвращение. Мене не ми харесва вкусът на алкохола, а към вкуса трябва човек да се отнася с доверие, защото той именно знае кое е полезно и кое вредно за организма. Но хората ценят в алкохола не онова, което той дава на организма, а онова, което дава на мозъка; ако при това организмът страда — няма какво да се прави.

Макар да имам отвращение към алкохола, все пак с кръчмата са свързани спомени за най-приятни преживявания от моето детинство. Помня как веднъж пътувах в талига, пълна с картофи; краката ми бяха изтръпнали от дълго седене в неудобно положение, конете тежко стъпваха из песъчливия труден път, беше ми досадно и с удоволствие си представях как ще спрем пред кръчмата в Колма; баща ми го очакваше там почерпка, а мене — сладко сухарче, а то беше за мене необикновено лакомство. Славно нещо е кръчмата. Из пътя аз ще гриза сухара и ще проточа това удоволствие цял час. Отгризвам по едно малко късче, като гледам при това да не изроня нито една трохичка, и дълго време го дъвча, докато късчето най-сетне попадне някак незабелязано в гърлото ми, без ни най-малки усилия от моя страна.

Много ми се харесваха кръчмите, особено в Сан Франциско. Там имаше много вкусни работи, които можех да вземам безплатно — някакъв необикновен хляб, вкусни сухарчета, колбаси, сирене и сардинки — деликатеси, съвсем непознати между оскъдните селски потреби. В една кръчма, помня, кръчмарят ми поднесе чаша сладък сироп със сода. Той не взе пари от баща ми за това, той просто му оказа една любезност и оттогава аз смятах този кръчмар за най-добрия човек на света. Бях тогава седемгодишно дете и никога вече не го видях; но той стои като жив пред очите ми. Кръчмата беше в южната страна на Пазарната улица в Сан Франциско. Наляво от вратата беше тезгяхът, до дясната стена стоеше дълга маса със закуски, които се даваха без пари, а срещу вратата бяха наредени пред буренца с бира кръгли маси и столове. Кръчмарят беше със светли коси и сини очи, носеше черно копринено таке и кафена кардиганска куртка. Точно помня дори мястото, където стоеше бутилката с червения сироп, от който ме почерпи. Той водеше безкрайни разговори с баща ми, а аз в това време пиех глътка по глътка вкусното питие и благоговеех пред него. Дълги години след това си спомнях за него с чувство на най-искрена симпатия.

И така, макар че първите ми две срещи с цар Алкохол ми донесоха толкова много страдания, аз не преставах да се срещам с него и той винаги ми подаряваше по една приветлива усмивка. С кръчмите аз можах да се запозная от най-ранно детинство и ги познах откъм най-добрата им страна. Обществените учреждения, магазините и къщите на частни лица бяха за мене недостъпни — те не ми предлагаха да вляза, да се стопля и да опитам храната на боговете от дългата маса до стената. Техните врати бяха винаги затворени, а кръчмите гостоприемно се отваряха пред мене. Из широките оживени улици на града и по шосетата вред намирах в изобилие кръчми, които гостоприемно светеха със силни светлини. Зиме в тях беше топло, а лете — прохладно. Чудно място е кръчмата — няма какво да се приказва.

Когато бях на десет години, родителите ми решиха да напуснат земеделието и да се преселят в града. Аз започнах да продавам вестници. Имаше две много важни причини, които ме накараха да заловя тази работа: нуждата от пари, първо, и нуждата от движения на чист въздух, второ. Бях намерил в града една безплатна библиотека и започнах да чета непрекъснато, така че у мене се разви малокръвие. В нашата ферма книги нямаше, но случайно ми бяха попаднали четири книги, които препрочитах безброй пъти. Те бяха: биографията на президента Харфилд, пътешествие из Африка на Пол да Шалю, някакъв роман от Уйда, на който бяха откъснати последните четиридесет страници, и най-сетне „Алхамбра“ от Ървинг, която ми даде да чета нашият учител. Срамежливостта ми попречи да поискам от него и друга, когато му върнах „Алхамбра“, а той сам не се досети да ми даде. Из пътя на връщане плаках горчиво, а пътят беше дълъг — три мили. Дълго време се надявах тайно, че той все пак ще ми даде още някоя книга; няколко пъти се решавах да заговоря за това, но все пак не можах да намеря смелост.

А когато се преселихме в Оукланд, аз открих в библиотечните полици цял мир, нов, интересен. Там имаше хиляди книги и всички бяха не само не по-лоши от ония, които бях чел, но някои дори бяха много по-интересни. Библиотеките по онова време още не се отличаваха с подбор на книги специално за детско четене и затова често попадах в небрано лозе.

Веднъж, като се помамих от заглавието „Приключенията на Перегрин Пикл“, аз го написах на бележка и библиотекарят ми даде един дебел том съвсем несмилаеми съчинения на Смолет. Аз четях безразборно, но най-много обичах историята и романите с приключения, а особено се зачитах в пътешествията. Четях от тъмно до тъмно — и легнал в леглото, и седнал при масата, и из пътя за училището, и из пътя към дома, четях във време на междучасията, които другите деца запълваха с игри. Свърши се с това, че ме хвана силно нервно разстройство и се явиха нервни треперения. На всички казвах: — „Махнете се, вие ме нервирате.“

И така на десетгодишна възраст аз се озовах на улицата като вестникопродавец. За четене сега оставаше малко време: трябваше да се върши работа, а свободното време отиваше за упражнения по бокс и за бой с момчетата. Интересуваше ме всичко, което можеше да ме развие пластично. Кръчмите както по-рано ме привличаха и аз обичах да продавам там вестници. Всички кръчми по близките улици ми бяха познати. В един квартал от дясната страна на Бродуей, между Шеста и Седма, от единия ъгъл до другия бяха наредени цяла серия кръчми.

Животът в кръчмите носи особен характер. Там говорят високо, без да се стесняват, смеят се също високо и всичко там е в голям мащаб. Този живот не прилича на монотонното всекидневие, лишено от каквито и да било събития. Тук животът е пълен със завладяващ интерес, понякога дори много завладяващ, когато започнат да се чуват удари, пролее се кръв и на сцената се явят полицаи. По това време моята глава беше натъпкана с описания на най-невероятни произшествия по суша и по море, героични сражения, всякакви кървави сблъсквания и затова лесно е да се разбере, че такива зрелища привличаха вниманието ми.

Да продаваш вестници е досадна работа, но зрелищата, които ми предлагаше кръчмата — като например някой мъртво пиян човек, изтегнат на масата, — изпълняха душата ми с възторг и удивление.

Освен това кръчмите имаха пълно право на съществуване. Тяхното съществуване бе санкционирано от управниците на града. Някои момчета наричаха кръчмата страшно място, но правеха това, защото нямаха за нея никаква представа. Впрочем кръчмата може да се нарече страшна, или другояче казано, тя е страшно интересна, а всичко страшно притежава неотразима притегателна сила.

На нас внушават страх корабокрушенията, войните и морските разбойници. Но кажете ми, за бога, кое момче със „здрав дух в здраво тяло“ не би пожелало с всичката сила на духа си да преживее приключение?

В кръчмите аз се срещнах с редакторите и сътрудниците на вестниците, със съдии и адвокати, които познавах по лице и по име. Тяхното присъствие даваше висша санкция на съществуването на кръчмата. Това ме утвърждаваше в моята привързаност към кръчмата: щом и такива хора я посещават, значи в нея има нещо наистина хубаво; не току-тъй те се лепят около кръчмата като мухи на мед.

В моите очи светът беше тогава безгрижен и светъл и скръбта още не ми беше позната. Затова ми беше чужда догадката, че хората търсят и намират в кръчмата забрава от скърбите и отдих от монотонната работа и тежките грижи.

Сам аз рядко пиех по онова време. В промеждутъка между десетата и петнайсетата си година само няколко пъти пих по една чашка, макар че прекарвах много време по кръчмите между пияниците. Не пиех, защото не ми се харесваше вкусът на алкохола. През това време опитах няколко занаята — разнасях лед, бях слуга при един кегелбан и метях подовете на извънградски танцувални салончета.

В продължение на цяла година носих вестник в една кръчма на ъгъла на Телеграф авеню и Трийсет и девета улица. Стопанката беше весела и добродушна жена на име Джози Харпер. Когато в края на месеца Джози Харпер ми плащаше за вестника, тя ми предложи чаша вино. Беше неудобно да откажа, но след този случай аз гледах да идвам за пари във време, когато на тезгяха не беше стопанката, а нейният помощник.

Когато постъпих на работа при кегелбана, стопанинът на това заведение според обичая ни повика няколкото момчета при тезгяха и ни предложи всеки да си поръча, каквото иска. Други поискаха бира, а аз си поръчах джинджър. Момчетата ми се изсмяха, а стопанинът ме погледна изпитателно, но все пак отвори бутилка джинджър. Сетне, когато се върнахме на работа, момчетата ми обясниха, че господарят е в загуба от мене: бутилка джинджър струва по-скъпо, отколкото чаша бира, и затова ако искам да продължавам да работя там, ще трябва да пия бира. Пък бирата е и повече хранителна, отколкото джинджъра и след нея се работи много по-леко. Ща-не ща трябваше оттогава да пия бира, но съвсем не можех да разбера защо хората я харесват. Винаги ми се е струвало, че нещо й липсва.

Наистина по онова време на живота си аз обичах само сладките неща. За пет цента можеше човек да си купи пет тъй наречени „оръдейни снаряди“ — пет вкусни големи бонбона, които можеш да смучеш в продължение поне на един час. Освен това имаше един мексиканец, който продаваше големи сладки, които се точат — цяла тухла от това сладко струваше пак пет цента. С един такъв къс можеше човек да се занимава не по-малко от три часа. Много пъти аз обядвах с това сладко. Виж, това наистина беше хранително нещо, а не като бирата.