Джек Лондон
Цар Алкохол (31)

Глава 31

Ала едно и също тонично средство при често употребяване престава да предизвиква в човешкия организъм предишната реакция. Скоро забелязах, че един коктейл вече съвсем не ме възбужда. След един коктейл аз оставах мъртъв, не чувствувах ни сгряване, ни гъделичкане, ни желание да се смея. Сега, за да предизвикам желания резултат, трябваше вече да изпивам два или три коктейла. А аз на всяка цена исках да получа този резултат. Обикновено в единадесет и половина, преди да отида с пощата в хамака, изпивах един коктейл, а след един час, преди ядене, изпивах още един. Но скоро ми стана привичка да излизам от хамака десет минути по-рано, за да успея до обеда да изпия два коктейла. Това стана моя обикновена порция — три коктейла в промеждутъка от един час между привършването на работата и обеда. По такъв начин аз придобих двете най-пагубни привички — да пия редовно и да пия сам.

Аз пиех на драго сърце в компания, но когато нямаше никого при мене, пиех и сам. Скоро направих още една крачка в тази насока. Ако гостът ми беше човек, който пие умерено, аз гледах да изпивам две чаши, докато той изпиеше една — едната заедно с него, другата без него, така че той да не забележи. Тази втора чаша аз я крадях. Още по-лошо: започнах да пия сам дори тогава, когато имах гост — мъж, приятел, с когото можех да пия заедно. Но цар Алкохол тутакси ми подсказваше оправдание. Не е добре поради прекалено гостоприемство да вкарам госта си в съблазън, да го принуждавам да се напие. Той не е свикнал да пие много и ще се напие, ако го придумам да пие заедно с мене. При такова слагане на въпроса за мене оставаше едно от двете: или да крада тази втора чаша или да се откажа от онова възбуждение, което моят гост извличаше още от половината количество алкохол, необходимо за мене.

Моля читателя, като чете този разказ за развитието на моята наклонност към алкохола, да не забравя, че аз не съм глупак, нито слабоволев човек. Според обикновеното мерило аз съм човек, който е успял в живота; този успех, смея да кажа, надминава обикновения успех на средно късметлията човек и за да го постигна, трябваше да изхабя не малко енергия, уми сила на волята. При това имах як организъм, който лесно понася онова, от което по-слаби умираха като мухи. И все пак именно с мене и с моя организъм стана онова, което описвам сега. И аз сам, и моето пиянство — това са неопровержими факти. Моето пиянство не е теория, не е отвлеченост; то е нещо, което наистина е станало, и то още по-силно подчертава мощта на цар Алкохол — това варварство, което ние все още продължаваме да пазим, това убийствено изобретение, тази преживелица от далечни и жестоки времена, които събират своята тежка дан от юношеството, от силата, високия дух, от най-добрата част на човечеството.

Но да се върна към разказа си. След като плувах до насита в езерото, след като направех великолепна разходка на кон из планината или из Лунната долина, аз идвах в такова повдигнато и възторжено настроение, че веднага чувствувах желание да го повиша още с някой градус. Аз знаех, че един коктейл преди вечеря ще ми бъде малко за тази цел: поне два или три — това ми трябваше. И ги изпивах. Защо пък не? Та това беше животът, а аз винаги съм го обичал така нежно. Скоро това ми стана ежедневна привичка.

Вън от това аз постоянно намирах предлози да изпия някой коктейл повече. Понякога това беше някоя особено приятна за мене компания, понякога — леко ядосване, предизвикано от моя архитект или от крадливия каменар, който работеше във фермата ми; ту смъртта на любимия ми кон, скочил върху оградата бодлива тел, ту приятни новини от моите издатели и редактори. Същността на предлога не играеше никаква роля, щом само желанието да пия се зараждаше в мене. Важното беше това, че аз ламтях за алкохол. След двадесетгодишно общуване с него против желанието си аз започнах сега да го желая. И моята сила беше източникът на моята слабост, защото аз имах нужда от две, три, четири чаши, за да достигна оня резултат, който средният човек достига с една.

Въпреки това аз продължавах упорито да спазвам едно правило: никога да не пия, преди да съм свършил всекидневния си урок от хиляда думи. А когато работата се свършваше, коктейлът сякаш издигаше пред нея стена, която служеше за граница между моята изпълнена задача и останалата част от деня, отдадена на развлечения. Моите мисли вече не се връщаха към работата до девет часа сутринта на другия ден, когато пак сядах при писмената маса и започвах да пиша. Аз много ценях тази възможност да се отвличам. С помощта на цар Алкохол аз запазвах по такъв начин енергията си. Цар Алкохол, мислех си, не е пък чак толкова черен, колкото го рисуват. Той върши не малко полезни услуги и в дадения случай работата стои именно така.

И аз продължавах да създавам произведения, които дишаха здраве, идеи и искреност. В тях не можеше да се намери нито сянка от песимизъм. Аз бях познал пътя към живота през време на продължителната си болест. Аз знаех, че илюзиите са необходими, и ги превъзнасях. Досега моите произведения запазват същия характер — те са чисти, дишат енергия и оптимизъм, а всичко това ражда влечение към живота. И критиците неизменно ме уверяват, че жизнена енергия блика от моята личност и че аз самият съм под властта на ония илюзии, които превъзнасям.

Но щом се отклоних веднъж, позволете ми да задам тук един въпрос, който съм си задавал десетки хиляди пъти. Защо пиех? Каква необходимост ме караше да пия? Та аз бях щастлив. Дали пиех, защото бях прекомерно щастлив? Аз бях силен. Дали пиех, защото бях много силен? Притежавах ли прекомерно голям запас жизнена енергия? — Аз не знам защо пиех. Мъчно мога да дам определен отговор, макар че някои подозрения с всеки ден все повече се затвърдяват у мене. Аз бях поддържал много дълго време близки отношения с цар Алкохол. Левакът с дълги упражнения може да стане човек, който си служи нормално с дясната си ръка. Дали и аз, не алкохолик по природа, станах алкохолик благодарение на упорито присажданата привичка?

Аз бях тъй щастлив. След като се оправих от тежката болест, озовах се в прегръдките на любима жена. С по-малко труд сега печелех все повече пари. Здравето ми беше превъзходно, спях като младенец. Продължавах да пиша книги, които имаха успех, а на попрището на политическата борба моите противници смутено отстъпваха пред фактите, с които животът всеки ден потвърждаваше правилността на моите тезиси. Ни денем, ни нощем не изпитвах скръб, разочарование или съжаление, аз бях постоянно щастлив. Животът беше един непрекъснат безкраен химн и аз се сърдех дори на часовете спокоен сън, които ми отнемаха радостите, които бих изпитвал през това време, ако бях буден. И все пак пиех. Цар Алкохол незабелязано за мене подготвяше почвата за новата болест, която изцяло беше плод на неговите ръце.

Колкото повече пиех, толкова повече алкохол трябваше, за да получавам предишните резултати. Когато отивах от Лунната долина в града, често обядвах някъде на гости. Един коктейл, който обикновено даваха преди ядене, не ми правеше никакво впечатление. Той съвсем не ме възбуждаше преди ядене. Затова като тръгвах да отида някъде на гости, предварително изпивах два-три коктейла, а ако срещнех приятели — и пет, и шест, защото няколко коктейли повече не играеха за мене роля. Веднаж много бързах и нямах време да дочакам, докато приготвят няколко коктейли. Осени ме една бляскава идея: поръчах на бюфетчията да ми направи двоен коктейл. Оттогава, щом бързах за някъде, винаги си поръчвах двоен коктейл и по такъв начин спестявах време.

Един от резултатите на това редовно пиене на алкохол в големи дози бе появилата се обща потиснатост у мене. Мозъкът и нервите ми, свикнали с изкуственото възбуждане, изгубиха способността да се възбуждат без помощта на изкуствени средства. Аз все по-мъчно можех да минавам без алкохол при общуване и срещи с хората. Преди да се присъединя към приятели и да се смея с тях в общо настроение, аз трябваше да почувствам шибването и опарван то на цар Алкохол, подемът на фантазията, радостното озарявай на мозъка, гъделичкащият смях, допирането и жилото на дяволщината, усмивката по ликовете на нещата.

Друг резултат бе това, че цар Алкохол започна постепенно да ме тика в капан. Той пак ми навличаше моята дълга болест, караше ме пак да започна да гоня истината, да снемам покривалата й да я погледна право в лицето. Ала всичко това ставаше много постепенно. Моите мисли постепенно се ожесточаваха, но този процес ставаше почти незабелязано.

Понякога в моя мозък се зараждаше тревожна мисъл: докъде ще ме доведе това систематично злоупотребяване с алкохола? Но цар Алкохол бързо успокояваше тези мисли.

— Ела да пийнем, аз ще ти обясня всичко — казва той обикновено и постига своето. Случаят, който ще приведа сега, е много характерен в това отношение и цар Алкохол никога не пропускаше повод да ми го напомни.

Веднаж станах жертва на нещастен случай, след който стана нужда за една твърде болезнена операция. Една сутрин, приблизително седмица след операцията, аз лежах слаб и измъчен на своето болнично легло. Здравият загар на лицето ми (доколкото той можеше да се съзре през израсналата ми брада) се замени с болезнена жълтеница. До леглото ми стоеше докторът и се готвеше да си отива. Той поглеждаше неодобрително цигарата, която пушех, и най-после каза:

— Вие трябва да оставите пушенето. В края на краищата то без друго ще ви погуби. Погледнете мене.

Аз го погледнах. Той беше приблизително на моята възраст, широкоплещест, с висока гръд, с бляскави очи и ярка здрава руменина на бузите. Мъчно можеше да си представи човек по-добър образец на здраве и сила.

— И аз пушех — продължи той. — Повечето пури. Но после го оставих. И ето, както виждате.

Той говореше с известно самодоволство, което намираше опора в съзнанието му за собственото си физическо превъзходство. А след месец той почина. И го погуби не някой нещастен случай, а една дузина различни бактерии с многоетажни латински имена, които се нахвърлиха върху него и го унищожиха. Станали у него някакви необикновени, извънредно мъчителни усложнения и този великолепен образец на човечеството много дни преди смъртта си бе започнал да крещи така, че се чуваше из цялата махала. И тези викове не престанаха чак до смъртта му.

— Виждаш ли — казваше цар Алкохол. — Той се грижеше за себе си, той дори се отказа да пуши и ето какво получи за това. Струваше ли си, а? Все едно, от бацилите няма да убегнеш. Твоят великолепен доктор взимаше всевъзможни мерки и пак не можа да се скрие от тях. Когато бацилът подскача, не може човек да знае къде ще попадне. Може би в тебе, може би в друг. Помисли си само колко е изгубил той. Не искаш ли и ти да се откажеш от всичко онова, което аз мога да ти дам, за да те унищожи в края на краищата някой бацил? Животът не знае справедливост. Той е лотария. Но аз нахлузвам усмихната маска на живота и на действителността. Усмихвай се и ти, смей се заедно с мене. В края на краищата ти няма да убегнеш от съдбата си, но смей се за сега. Светът е мрачен затвор. Аз го осветлявам за тебе. Хубав е, няма що да се каже, тоя свят, в който се случват такива мили истории като с твоя доктор. Остава едно — да пием и да забравим всичко.

И аз, разбира се, изпивах чашка заради забравата, която тя ми носеше. И всеки път, когато цар Алкохол ми напомняше за този случай, аз неизменно следвах неговия съвет. Ала пиех разумно. Избирах само висококачествени питиета. Търсех само подем и забрава, като избягвах неприятните последици, които влече подире си употребата на евтини сортове питиета и опиянението. Ще спомена между другото, че такова разумно употребяване на алкохол винаги доказва, че човек е минал вече не малко път с цар Алкохол.

Но аз все продължавах да се държа упорито в едно правило: никога не посягах към питието, преди да бъде написана последната дума от всекидневната ми работа. Понякога се освобождавах от всякакви занятия и в такива свободни дни си позволявах да пия колкото ми се ще.

А ония, които никога не са употребявали спиртни питиета, се чудят как може човек да се впиянчи.