Джек Лондон
Цар Алкохол (16)

Глава 16

На „Софи Сезерланд“ нямаше какво да се пие, плаването продължи петдесет и един ден и аз през цялото време блаженствах. Ние се възползвахме от североизточния мусон и с негова помощ започнахме бързо да се движим на юг, към Бонинските острови, — отделна, принадлежаща на Япония група, която служи за сборище на канадската и американската ловджийски флоти. Тук корабите се запасяваха с вода и правеха необходимите поправки, преди да се впуснат в тримесечно плаване покрай японските брегове в Беринговото море, където ставаше ловът на морските котки.

Тези петдесет дни успешно плаване, които прекарвах в абсолютно въздържане от спиртни питиета, напълно възстановиха здравето ми. Чувствах се отлично. От организма ми беше изгонена всичката алкохолна отрова; от самото начало на плаването не усетих ни веднъж желание да пия; дори не си спомнях за пиене. Разбира се, моряците често говореха помежду си за пиянство, разправяха за най-интересни или смешни случаи, станали във време на гуляи. За тези инциденти те си спомниха с по-голямо удоволствие, с по-голямо увлечение, отколкото за всички други случаи в своя живот, пълен с приключения.

Най-стар от всички моряци беше някой си Люис, дебел човек на около 50 години. Той беше шпикер, прахосал цялото си състояние. Цар Алкохол го погубил и той сега завършваше своята кариера с онова, с което я започнал — като прост моряк. Този случай ми направи дълбоко впечатление. Очевидно цар Алкохол знае не само да убива хората. Люис например той не е убил. Той е направил по-лошото. Той го е лишил от власт, от място, от всички удобства на живота, стъпкал е в калта неговото самолюбие и за цял живот го е осъдил на тежкото съществуване на прост моряк; а понеже Люис беше здрав и як човек, очевидно е, че му предстоеше доста дълго да влачи своето съществуване.

Нашето плаване по Тихия океан стигна до края си. Ние видяхме вулканичните, обрасли с гори, върхове на Бонинските острови и, лавирайки между рифовете, влязохме в добре запазения залив; скоро нашата котва затрещя и ние се спряхме на това място, където вече имаше около двайсетина кораби на също такива цигани-скитници на морето. Откъм брега лъхаше аромат от незнайни тропически растения. Туземци със своите лодки със странна конструкция и японци с още по-чудати сампани плуваха из залива, като гребяха с едно гребло и идеха към нашия кораб. За пръв път попадах в чужда страна. Най-сетне стигнах до края на света: сега ще видя с очите си всичко онова, което съм чел из книгите. Аз жадувах по-скоро да сляза на брега.

Сговорих се с други двама моряци и решихме през цялото време да бъдем тримата заедно (ние така добре изпълнихме това решение, че до края на плаването все ни наричаха тримата братя по пиене). Единият се казваше Виктор; той беше швед. Другият — Аксел — беше норвежец. Виктор ни посочи отдалеко една пътека, която най-напред се губеше в дива клисура, след това пак се показваше и пълзеше по стръмен склон от лава, а от там се виеше в планината между палми и цветя и ту се губеше, ту се явяваше пак. Той каза, че трябва да се изкачим по тая пътечка и ние на драго сърце се съгласихме; оттам щяхме да видим чудесни изгледи, там щяхме да намерим оригинални туземски селца и да срещнем в края на краищата някое — но какво никой не знаеше — приключение. На Аксел много му се искаше да отидем за риба. Съгласихме се и с това. Решихме да намерим един сампан, да вземем двама рибари японци, които познават рибните места и да устроим грандиозна ловитба. Колкото се отнася до мене, всички проекти еднакво ми се харесваха.

След като си съставихме план, ние слязохме на брега с лодка между рифовете от живи корали; като стигнахме земята, издърпахме лодката на белия бряг, покрит с коралов пясък. Минахме през пясъчната ивица, влязохме под сянката на кокосовите палми и стигнахме до един малък градец. Там намерихме няколкостотин буйстващи моряци от всички краища на земята; те всички безмерно пиеха, безмерно пееха и безмерно играеха. И всичко това ставаше на главната улица на градеца за голямо възмущение на съвсем безпомощната шепа японски полицаи.

Виктор и Аксел решиха, че трябва да му ударим по чашка, преди да тръгнем за тая дълга разходка. Можех ли да откажа да пийна с тия две задушевни момчета? Необходимо беше да се полее нашата дружба. Обичаят искаше това. Ние всички се смеехме на нашия капитан-трезвеник и го презирахме, защото не пиеше нищо. На мен лично съвсем не ми се искаше да пия, но затова пък положително ми се искаше да се покажа добър другар и славен момък. Дори споменът за Люис не ме спря, когато поглъщах силната, обгаряща течност. Наистина цар Алкохол е нанесъл на Люис жесток удар, аз обаче бях млад, кръвта ми, здрава и силна, бързо течеше по жилите ми, организмът ми беше железен и… хе, младостта винаги се смее презрително, като гледа разрушенията, които старостта прави. Странно и силно беше питието, което ни дадоха. Силно миришеше на алкохол. Не можеше да се познае къде и по какъв начин е приготвен. Най-вероятно това беше някаква туземна настройка. Питието беше горещо като огън, прозрачно като вода и действаше бързо като смърт. То беше наляно в празни бутилки от холандско вино, на които бе запазен етикета с много подходящото име „Котва“. И наистина от действието на това питие ние застанахме на котва. Не можахме да се измъкнем от града. Нито тръгнахме със сампана, нито ловихме риба. И макар че престояхме на острова десет дни, не можахме нито веднъж да се разходим из оная пътечка, която минаваше покрай скалаците от лава и тънеше в цветя.

В градеца срещнахме стари познайници от другите кораби — хора, с които сме били заедно из кръчмите в Сан Франциско, преди да отплаваме. Всяка такава среща се започваше с почерпка; поговорим за това, за онова пак се почерпим, след това започваме песни и всякакви шеги, докато най-после главата започне да шуми. Тогава всичко започваше да ми се струва някак значително и чудесно — всички тия морски вълци, които ревяха от цяло гърло, един от които бях аз, събрани за гуляй върху една коралова скала всред океана. Аз си спомнях откъслеци от балади за рицари, които пируват в старинна зала. Ето че те насядат: едни при почетния край — над солта, други — под солта; ето един викинг, който току-що се е върнал от морето, седнал да пирува очаквайки битка. И аз се чувствах, че още не е умряла цялата тая старина и че ние принадлежим към същата древна порода.

Още не бе се мръкнало, когато Виктор от пиянство съвсем загуби ума си. Той искаше да се бие с всички и с всичко. По-нататък имах случай да видя из лудниците буйни луди; разлика между тях и Виктор нямаше никаква — може би само тая, че той беше още по-нетърпим. През цялото време ние с Аксел трябваше да се намесваме, да помиряваме сбитите, така че и ние изпащахме в общите сборичквания; най-сетне се изхитрихме, като турихме в ход цялата си предпазливост и хитрост на пияни хора, да придумаме нашия приятел да влезе в лодката и след това да го откараме на кораба.

Но щом стъпи на палубата, Виктор започна да прави скандали. Той беше силен, колкото няколко мъже, взети заедно, и вдигна всичко с краката нагоре. Много добре помня, че натъпка един моряк в сандъка с веригите; за щастие морякът не пострада твърде много. Виктор не беше в състояние да го свие както трябва. Морякът се извиваше и гледаше да му избяга и Виктор си разкървави ръцете в грамадните халки на морската верига. Когато най-сетне успяхме да го издърпаме от сандъка, лудостта му взе друга форма: той си въобрази, че е велик плувец, и изведнъж скочи през борда и започна да доказва своето мнение да плува като се блъскаше като полумъртва свиня и усилено гълташе солена вода.

Извадихме го от водата като с въдица, занесохме го долу, съблякохме го и го сложихме на пейката; тогава почувствахме и себе си съвсем разбити. Но все пак ни се искаше да постоим още на брега; и отидохме, като оставихме на кораба Виктор, който високо хъркаше. Интересно е, че другарите на Виктор, които сами обичаха да пият, го осъждаха. Те клатеха глави неодобрително и мърмореха: — Такъв човек не бива да пие! — а между това Виктор беше най-ловкият моряк и най-добродушният човек от целия екипаж. Той беше във всяко отношение идеален моряк; другарите му го ценяха според заслугите, уважаваха го и го обичаха. Но цар Алкохол умееше да го превръща в буен луд. Тук именно намираха другите пияници разликата между него и себе си. Те знаеха, че от пиянството — моряците винаги пият прекалено много — подлудяват и те; но те изпадаха само в тиха лудост. Буйната лудост — виж, това вече е лошо: тя похабява веселбата на другите и често се завършва с трагедия. От гледището на тия хора в тихата лудост нямаше нищо за осъждане. Но ако застанем на общочовешко гледище — нима не е за осъждане всяка лудост? А кой умее по-добре от цар Алкохол да внуши безумие?

Но нека се върнем към нашия разказ. Когато отидохме пак на брега, ние с Аксел се отбихме в една удобна японска кръчмичка, седнахме вътре и започнахме да броим и сравняваме кой има повече синини по тялото си; пиейки, ние обсъждахме последните произшествия. Хареса ни да пием тук спокойно и на тихо и затова ударихме още по едно. Тогава в кръчмичката надникна един от нашите другари, след това — още неколцина и продължихме с тях скромната си почерпка. Най-после извикахме един японски оркестър, но още докато прозвучат първите ноти, внезапно от улицата се чу див вой, ясно слушан през книжните стени. Ние познавахме този звук. Виктор, продължавайки все още да вие и съвсем пренебрегвайки вратите, влетя при нас, като проби крехките стени на кръчмата. Очите му бяха налени с кръв и той диво размахваше мускулестите си ръце. Обзело го беше предишното безумие; той искаше да унищожи всичко, каквото види; той жадуваше кръв, нечия кръв. Музикантите удариха на бяг, ние също. За да се спасим, ние навлязохме в някакви дворове, промушвахме се през книжни стени. Готови бяхме на всичко само да избягаме.

Когато кръчмата беше наполовина разрушена, Виктор успя малко да се успокои; ние с Аксел се съгласихме да изплатим на стопанина всички загуби, а сами тръгнахме да търсим по-спокойно място. Главата улица беше обърната с краката нагоре. Стотици моряци, буйно весели, се разхождаха назад и напред. Понеже началникът на полицията със своя малък отряд се оказа съвършено безсилен, губернаторът заповядал на всички капитани на кораби да приберат своите команди на корабите преди мръкване.

Какво? Значи така искат да се отнесат с нас! Не успя тази новина да стигне до корабите и в тях не остана жива душа. Всички слязоха на брега. Дори ония, които по-рано съвсем не са мислили да слизат, и те започнаха да скачат в лодките. Нещастната заповед на губернатора предизвика всеобщ скандал. Минаха няколко часа, откак бе залязло слънцето, но моряците заявяваха едно: — Нека се опитат да ни върнат на корабите! Те ходеха из града и канеха властите да се опитат да направят това. Една голяма тълпа се събра пред къщата на губернатора; те пееха от цяло гърло моряшки песни; от ръка в ръка предаваха бутилки; някои шумно играеха. Полицаите, в това число и резервният отряд, стояха на купчини съвсем безпомощни и чакаха от губернатора заповед, която той твърде благоразумно не издаваше.

На мен тази сатурналия ми се виждаше нещо величествено. Като че ли са се върнали времената на испанските пирати. Тука имаше широк и свободен разгул. Това беше постъпка, достойна за велики авантюристи.

И аз също участвувах в този разгул и аз бях един от тия морски разбойници, които буйствуваха между хартиените къщици на японския градец.

Губернаторът не издаде заповед да се очистят улиците. Ние с Аксел продължавахме да скитаме от кръчма на кръчма и навсякъде пиехме. След това се разделихме във време на някаква пияна история и аз го изгубих от очи; моята глава вече шумеше. Тръгнах по-нататък и на всяка крачка завързвах нови познанства; пиех чаша след чаша и се опивах все повече и повече. Помня, че седях някъде с японски рибари, с хавайци от нашата флота и един млад моряк — датчанин, който току-що беше се върнал от Аржентина, където бил каубой. Този датчанин имаше определена наклонност към всякакви местни обичаи и обреди. И ето че започнахме да пием саке с пълно и точно спазване на целия японски етикет. То беше едно безцветно, меко, топличко питие; даваха го в мънички фарфорови чашки.

Помня след това срещата си с момчетата-юнги на 18–20 години, от средна ръка английски семейства; тези момчета избягали от корабите, където ги дали да учат морското дело — един тук, друг там — и ето сега се бяха озовали моряци на ловджийските шхуни. Те бяха с цъфтящо здраве, яснооки юноши с гладка кожа; те бяха млади — млади като мене и също така се учеха да се движат в средата на възрастни мъже. Пък и наистина те самите бяха възрастни. Те не искаха да пият слабо саке, те имаха нужда от четириъгълни бутилки, пълни с огнената течност, която подпалваше кръвта им и възбуждаше пожар в мозъка. Помня една трогателна песен, която те пяха, с такъв припев:

„Искам да ти дам пръстен, драги мой сине, за да

си спомниш за майка си в часа на страшната буря.“

И те плачеха, когато пееха тази песен — тези безгрижни млади негодници, нанесли такъв удар на гордостта на своите майки, аз също пях заедно с тях и плаках заедно стоях, и се наслаждавах на тази трогателна и драматична сцена, и се опитвах да дам някакво пияно хаотично обяснение на живота и романтичните приключения. Помня още една картина, която ясно се очертава всред по-предишния и последвалия мрак. Ние — тези юноши и аз — вървим из улицата, прегърнати и клатушкайки се, а над нас сияят звездите. Ние пеем някаква безгрижна моряшка песен — пеем всички, с изключение на един: той седи на земята и горчиво плаче, а ние даваме такт, като размахваме бутилките от джин. От двата края на улицата се чуват в далечината гласове на моряци, които пеят като нас в хор; и целият живот изглежда значителен, красив, някакво фантастично и великолепно безумие.

След това пак иде мрак; а след този период на мрак аз отварям очи и при бледната светлина на начеващия ден виждам японка, която грижливо и тревожно се е навела над мене. Тя е жена на един тукашен лоцман и аз лежа пред вратата на нейната къща. Студено ми е, цял треперя и съм съвсем болен след пиянството. Чувствувам, че съм някак много леко облечен. Ах, тези проклети момчета юнги! За тях, вижда се, е станало привичка да бягат. Сега те са избягали с цялото мое имущество. Часовникът ми е изчезнал. Няколкото долара, които имах, също изчезнали. Изчезнало е палтото ми. Коланът ми също. И… да, наистина обущата ми също ги няма.

Аз описах за пример един от десетте дни, които прекарахме на Бонинските острови. Виктор оздравя от временната си лудост, намери мене и Аксел и след това пихме пак, но с голяма предпазливост. Все пак и до края не можахме да се качим по пътеката от лава, обрасла с цветя. Градът и бутилките джин — това е всичко, което видяхме.

Онзи, който сам се е опарил, не може да не чете нравоучение за огъня. Ако бях постъпил така, както трябваше, аз можех да видя на Бонинските острови много интересни неща, да получа едно здраво, нормално удоволствие. Но аз много добре разбирам, че работата съвсем не е в това, как трябва или как не трябва да се постъпи. Важно е как постъпваш в действителност. Тази е предвечната, неопровержима истина. Аз правех това, което правех. Вършех това, което вършеха всички моряци на Бонинските острови. Вършех това, което вършеха в същото време милиони хора из различни точки на земното кълбо. Постъпих така, защото всичко ме тласкаше към тоя път, защото бях човек, по-право момче, продукт на своята среда; защото не бях нито болезнено малокръвен субект, нито полубог. Бях просто човек и вървях из същия оня път, из който вървяха всички хора, пред които се прекланях, моля да не се забравя — здрави пълнокръвни мъже, яки, могъщи, шумни, свободни по дух, които не пресмятат еснафски всяка своя крачка, а с истинско царско великолепие разпиляват и живота, и силите си, и парите си.

И този път лежеше открит пред мене. Като че ли на двора, където играят децата, са оставили кладенеца незатворен. Какъв смисъл има да придумваш малките смелчаци, които крачат със своите дребнички несигурни крачета из пътя към познание на живота, че не бива да играят близо до незатворения кладенец. Всички родители знаят това. И ние също знаем, че известен процент от тези деца — най-живите и смелите от тях — ще паднат в кладенеца. Потребно е само едно и всеки от нас знае това, а то е — да се затвори кладенецът. Същото е и с цар Алкохол. Всички придумвания и нравоучения на света не ще бъдат в състояние да опазят от цар Алкохол мъжете и юношите, които възмъжават, докато цар Алкохол е достъпен винаги и навред и докато той е неразделно свързан с понятието за мъжественост, смелост и широк размах.

Едничкият рационален изход от това положение за нас, представителите на двайсетото столетие, е да заковем кладенеца и да докажем, че двайсетият век е действително двайсети век, който е оставил на деветнайсетия и на всички по-раншни векове всичко онова, което принадлежи на тях: изгарянето на вещиците, нетърпимостта, фетишизма и най-гнусния от всички тези остатъци на варварството — цар Алкохол.