Джек Лондон
Цар Алкохол (2)

Глава 2

Преди всичко ще помоля читателят да се помъчи да разбере за кого и за какво пиша, защото едва след като ме разбере, той ще смогне да се проникне от необходимото съчувствие към мене. Първо аз трябва да кажа, че не съм редовен пияница, с вродено влечение към алкохола, не съм глупак и нямам много силен животински инстинкт. Знам всичко, което може да се каже за цар Алкохол от игла до конец, и когато се напия, владея се много добре. Нямам нужда други да ме слагат в леглото и дори не правя никакви грешки. Накъсо казано, аз съм обикновен нормален човек и пия като всички. Това е най-важното. Аз искам да опиша как действа алкохолът на обикновения нормален човек. За истинските алкохолици, маниаци на пиянството, които са твърде малцина, няма да говоря.

Хората, които пият, се делят на два типа. Първият тип — много добре познат на всички — са тъпи хора, ненадарени с фантазия, с вцепенени мозъци. Те вървят и се клатушкат, разкрачват широко краката си и обикновено свършват с това, че падат в канавката. Това състояние завършва с това, че пред очите им започват да се мяркат розови слонове и сини мишки. Над пияниците от този тип обикновено точат евтиното си остроумие хумористичните списания.

Вторият тип са хора с голям полет на фантазията, способни да виждат свръхчувственото. Техният вървеж е твърд дори когато са приели достатъчно алкохол. Те никога не правят грешки, винаги стоят твърдо на краката си и никога не губят съзнание. Опиянението засяга само мозъка им, но съвсем не е властно над тялото им. Такъв човек може да бъде весел другар и да сипе безкрай остроти; или може да има видения и фантоми от космически мащаб, които поразяват с желязната си логика. В това състояние той съблича от живота измамливите му покривки и пред погледа му изпъква железният пръстен на необходимостта, който сковава духа му. Това е часът на най-висшата власт на цар Алкохол. Да се напие до такава степен, че да падне в канавката, е достъпно всекиму. Но страшно е, когато, твърдо стоящ на краката си, човек спокойно дохожда до заключението, че единственият път за освобождение е да ускориш смъртта си. Това е часът на Бялата логика, когато човек разбира, че той може да познае само законите, които управляват нещата, но никога няма да познае нещото само по себе си. Това е за него часът на изпитанието. Той стъпва на пътечката, която води направо в гроба.

Той разбира всичко. Той знае, че всички опити да разреши проблемът на безсмъртието имат за свой източник панически страх от смъртта, който се увеличава триж повече от прокълнатата сила на въображението; хората не искат да умират, те нямат воля за смъртта, когато часът на смъртта е вече настъпил. Те лъжат сами себе си и мислят да се изплъзнат от смъртта; те се мамят с надеждата, че животът ще продължава и отвъд гроба и че разложението и пълното унищожение е съдба само на безсловесните твари. Но когато човек е във властта на Бялата логика, той разбира, че това е самоизмама. Смъртта е еднаква за всички. Няма нищо ново под луната, дори тази жадувана от малодушните новост — безсмъртието.

Той, който стои твърдо на краката си, той знае къде е източникът на тази утешителна идея; той знае, че е създаден от плът и кости, от слънчева енергия и космически прах, че той е един крехък механизъм, комуто е даден само един момент от вечността и че колкото и да се грижат за него докторите по медицина и богословие, той все пак в края на краищата ще бъде хвърлен в ямата.

Разбира се, всичко това е болест на душата, отвращение от живота. Надареният с фантазия човек скъпо заплаща своята дружба с царя Алкохол. Тъпият човек се разплаща по-евтино — той се вдървява от алкохола, губи съзнание и заспива мъртвешки сън и сънищата му, ако го посещават, са нелепи и несвързани. Но надареният с полет на фантазията попада под властта на съдбовните силогизми на Бялата логика. Той вижда живота такъв, какъвто го е виждал немският философ-песимист. Илюзиите са за него прозрачни — той вижда чрез тях. Той прави преоценка на всички ценности и доброто нарича зло, истината — лъжа, а животът смята шега. Изправен на студените върхове на безумието, той с увереността на бог твърди, че животът е зло. При спокойната, студена светлина на Бялата логика жената, децата и приятелите му изглеждат призраци, фикция. Той прозира в тях слабостта, злобата и дребнавостта. Той не се оставя да го измамят тези дребни, нищожни егоисти, които живеят един час като играещи във въздуха еднодневки. Те не са свободни, те са марионетки в ръцете на случая. Такъв е и сам той. Разликата между тях е само тая, че той вижда, той знае това. Освен това той знае, че свободата е само в доброволната смърт. Това съзнание не може да принесе полза на човека, който трябва да живее, да обича и да бъде обичан. Логическото следствие от това състояние е самоубийството, моментално, от едно натискане на спусъка, или бавно угасване, проточено в няколко години; ето как заплащат приятелите на царя Алкохол своето приятелство с него и никой не успява да се изплъзне от тая разплата.