Р. А. Салваторе
Сребърни реки (22)

21
Сребърни сенки

Внезапно сивата мъгла, която го заливаше като вълна, започна да се прояснява, нещо осезаемо се мярна в плътната пустота, която тегнеше върху него. Олюля се над главата му, после бавно се завъртя.

Краищата на непознатия предмет проблеснаха и се раздалечиха един от друг, после отново се сляха в едно. Успя да прогони тъпата болка в главата си, онзи мрак, който пълзеше в тялото му и смразяваше вътрешностите му, и сега впери поглед в малката точка над себе си, насочил цялата си воля към опората, която тя даваше на изтощеното му съзнание. Постепенно си възвърна контрола над краката и ръцете, спомни си кой беше той и защо се намира тук.

Дошъл внезапно на себе си, той не можеше да откъсне очи от искрящия предмет, който бе надвиснал над главата му. Върхът на изумрудена кама.

Артемис Ентрери се надвеси над него, черен силует в мътната дрезгавина, разсейвана единствено от пламъчето на единствената факла, която мъждукаше на стената зад тях. Острието на скъпоценната кама щеше да са забие в сърцето на Дризт при най-малкия опит за съпротива. Палачът също бе ранен при падането, но бе успял да се съвземе по-бързо от елфа.

— Можеш ли да вървиш? — попита той и Дризт бе достатъчно умен, за да се досети какво ще се случи, ако отговорът му бе отрицателен.

Кимна утвърдително и се накани да се изправи, ала камата заплашително проблесна.

— Още не! — изръмжа Ентрери. — Първо трябва да разберем къде се намираме и да решим накъде да поемем.

Дризт отмести очи от убиеца и се огледа наоколо — знаеше, че ако искаше да го убие, Ентрери отдавна щеше да го е направил. Бяха попаднали в сърцето на мините, това поне бе ясно — за да не се срути таванът, грубо издяланите каменни стени бяха подсилени със здрави дървени подпори.

— Колко дълбоко пропаднахме? — попита той, макар и сам да усещаше, че се намират много по-надълбоко от стаята, в която се бяха били.

Ентрери сви рамене.

— Спомням си, че почти веднага се приземихме върху някакъв каменен под, а после се заспускахме по някакъв стръмен улей с много завои, докато най-накрая се озовахме тук — и той посочи един отвор в ъгъла на тавана, откъдето трябва да бяха паднали. — Ала времето сякаш спира, когато си мислиш, че умираш, така че може и да не сме пропадали чак толкова дълго, колкото ми се стори.

— Мисля, че не ти се е сторило — отвърна Дризт. — Аз също усещам, че сме се спуснали дълбоко в недрата на Митрал Хол.

— Как ще излезем?

Дризт внимателно се вгледа в наклона на тавана и посочи надясно.

— Тунелът се изкачва натам.

— Да тръгваме тогава — рече Ентрери и протегна ръка, за да му помогне да стане.

Дризт прие помощта на палача и се изправи предпазливо, внимавайки да не прави резки движения — знаеше, че изумрудената кама ще го прониже много преди да успее да извади оръжията си.

Ентрери също го знаеше, макар че в действителност не очакваше елфът да предприеме нещо срещу него в затрудненото положение, в което се намираха. Онова, което бяха преживели в овалната стая, не бе обикновена битка и сега двамата, макар и неохотно, си размениха погледи, пълни с уважение.

— Имам нужда от твоите очи — обясни Ентрери, макар че Дризт се бе досетил и сам. — Открих само една факла, а и тя няма да издържи докато намеря изхода. Ала твоите очи, Мрачни елфе, могат да открият пътя дори и в тъмнината. И не забравяй, че ще бъда до теб, достатъчно близо, за да следя всяко твое движение… достатъчно близо, за да те убия с един-единствен удар!

И за да подчертае сериозността на заплахата си, той завъртя изумрудената кама, въпреки че Дризт бездруго го бе разбрал прекрасно.

Когато се изправи на крака, елфът установи, че всъщност не бе ранен толкова тежко, колкото се боеше. Беше навехнал глезена и коляното на единия си крак и знаеше, че всяка стъпка ще бъде болезнена. Ентрери обаче не биваше да разбере — убиецът нямаше да се поколебае да го убие, ако спътникът му започнеше да изостава.

Палачът се обърна, за да вземе факлата и Дризт се възползва, за да огледа бързо оръжията си. Вече бе успял да забележи един от ятаганите си, затъкнат в колана на Ентрери, ала другият — магическото оръжие, което бе намерил в пещерата на Смразяващия — не се виждаше никъде. Усети, че една от камите му все още бе у него, скрита в тайна ножница в ботуша му, ала знаеше, че тя няма да му бъде от голяма полза срещу сабята и камата на опитния убиец. Да се изправи срещу него, докато убиецът има и най-малкото преимущество, бе изход, до който Дризт щеше да прибегне, само ако вече нямаше какво да губи.

Внезапно елфът усети как го залива ледена вълна и уплашено сграбчи малката кесийка, висяща на кръста му. Ужасът му се засили още повече, когато видя, че торбичката е развързана. Още преди да бръкне вътре знаеше, че Гуенивар вече я няма. Трескаво се огледа наоколо, но видя единствено камъни.

При вида на тревогата му по лицето на Ентрери плъзна зла усмивка, но ниско схлупената качулка на плаща му я скри.

— Да вървим — обади се той.

Дризт нямаше друг избор. Немислимо бе да каже на убиеца за магическата статуетка и така да поеме риска пантерата отново да попадне в ръцете на зъл господар. Веднъж вече я бе спасил от такава съдба и сега хиляди пъти предпочиташе да я остави погребана под тонове камъни, отколкото да я види да се подчинява против волята си на недостоен господар. Дризт хвърли последен скръбен поглед към купчината камъни и стисна зъби, успокоявайки се с мисълта, че котката бе жива и невредима в своята собствена Равнина.

Дървените подпори, които оставяха зад гърба си, толкова си приличаха, че след известно време започна да им се струва, че непрестанно се връщат оттам, откъдето бяха тръгнали. Дризт усещаше, че докато бавно се изкачва нагоре, тунелът описва широк кръг и това още повече засили притеснението му. Познаваше умението на джуджетата да копаят тунели, особено когато ставаше дума за скъпоценни метали и камъни, и започна да се чуди колко ли мили ще им се наложи да изминат, преди да достигнат следващото ниво.

Въпреки че не бе така свикнал с подземния свят както елфа, нито познаваше обичаите на джуджетата особено добре, Ентрери също изпитваше същите неприятни подозрения. Мина час, после още един, а краят на дървените подпори все така се губеше в мрака напред.

— Факлата скоро ще угасне — Ентрери най-сетне наруши тишината, която цареше откакто бяха потеглили.

Тесният, схлупен тунел заглушаваше стъпките им, безшумните стъпки на опитни воини, свикнали да се промъкват в сенките.

— Май ще имаш преимущество, Мрачни елфе — продължи убиецът.

Дризт обаче не мислеше така. Ентрери също бе създание на мрака не по-малко от него самия, а тренираните му рефлекси и дългогодишният опит бяха повече от достатъчни, за да компенсират неумението му да вижда в тъмното. Убийците не вършат работата си под ярката светлина на обедното слънце.

Елфът не отвърна нищо и отново се обърна към пътя пред себе си. Огледа се наоколо и острото му зрение съзря едва забележимо блещукане. Без да обръща внимание на Ентрери, който притеснено изшумоля зад гърба му, Дризт се приближи до стената и прокара пръсти по повърхността й, напрягайки поглед с надеждата отново да зърне проблясъка. Видя го в мига, в който Ентрери застана зад него — мъждукаща сребриста светлинка по протежение на цялата стена.

— Там, гдето сребърни реки струят… — промълви Дризт, без да може да повярва на очите си.

— Какво? — обади се Ентрери.

— Донеси факлата — бе единственият отговор, който получи.

Дризт нетърпеливо прокара ръце по скалата — трябваше да намери доказателството, което щеше да обори упоритата му логика и да разпръсне подозренията му, че разказите на Бруенор за чудесата на Сребърните зали, са били силно преувеличени.

Ентрери бързо се върна, изпълнен с любопитство. На светлината на факлата двамата спътници я видяха с кристална яснота — сребърна струя, дебела колкото ръката на Дризт, която искреше ярко в съвършената си чистота, докато се стичаше по стената.

— Митрал! — ахна Ентрери. — Богатство, достойно за крал!

— Ала безполезно за нас — хладно рече Дризт, за да разсее обзелото ги вълнение и отново пое напред, давайки си вид, че митралната жила изобщо не му бе направила впечатление.

Имаше чувството, че Ентрери не бива да вижда това място, струваше му се, че самото присъствие на убиеца осквернява богатствата на рода Боен чук и не искаше да му дава повод отново да потърси Залите, ако успее да се измъкне навън. Ентрери сви рамене и го последва.

Тунелът започна да се издига забележимо, докато двамата продължаваха да крачат неуморно. Сребристият проблясък на митралните жили отново и отново привличаше погледите им и Дризт започна да се чуди дали Бруенор всъщност не бе подценил богатствата на народа си.

Ентрери, който нито за миг не се отделяше от елфа, бе прекалено зает да наблюдава своя пленник, за да обръща внимание на безценния метал, ала все пак не пропусна да отбележи наум какви възможности разкриваха тези богатства пред него. Самият той не се интересуваше особено от подобни неща, но знаеше, че за в бъдеще подобна информация можеше да се окаже много ценна и да му бъде от голяма полза.

Не бе минало много време, когато факлата най-сетне угасна, но двамата спътници установиха, че все още могат да виждат какво става наоколо — зад един от завоите на тунела пред тях мъждукаше светлинка. Ала Ентрери не искаше да рискува да изгуби единствената възможност да се измъкне оттук, ако светлинката внезапно изчезне, и като се приближи съвсем плътно до Дризт, опря върха на камата си в гърба му.

Светлината обаче не само не изчезна, а дори се засили — явно не бе просто някоя обикновена факла. Въздухът стана по-горещ, много скоро от другия край на тунела долетя стържещ шум от огромен механизъм. Ентрери сграбчи наметката на елфа и се долепи до него.

— Тук ти си натрапник точно толкова, колкото и аз — прошепна той. — И за двама ни е по-добре да не ни виждат.

— Нима онова, което непознатите миньори ще ми сторят, може да е по-лошо от съдбата, която ме очаква в твоите ръце? — саркастично попита Дризт.

Ентрери пусна плаща му и се отдръпна назад.

— Явно трябва да ти предложа още нещо, за да си осигуря помощта ти — рече той.

Дризт го погледна изпитателно, без да знае какво да очаква.

— Всички предимства са на твоя страна — каза той.

— Не са — отвърна палачът и прибра камата в ножницата пред объркания поглед на елфа. — Вярно е, мога да те убия, но какво ще спечеля от това? Убийството не ми доставя удоволствие.

— Ала нямаш нищо против него — отбеляза Дризт.

— Правя онова, което се налага — отговори Ентрери, отминавайки хапливите думи на елфа със смях.

Дризт разбираше характера на този човек по-добре, отколкото би искал. Безстрастен, хладнокръвен и невероятно опитен в сеенето на гибел. Когато гледаше Ентрери, Дризт виждаше самия себе си — онова, в което щеше да се превърне, ако бе избрал да остане в Мензоберанзан, сред своя също толкова аморален народ. Ентрери бе въплъщение на същите онези принципи, на които се основаваше обществото на Мрачните елфи, на същата онази себична жестокост, която бе потресла Дризт до дъното на душата му и го бе прогонила от недрата на земята. Той се вгледа изучаващо в убиеца. Този мъж го изпълваше с неописуемо отвращение, ала по някакъв необясним начин елфът не можеше да избяга от връзката, която съществуваше между тях.

Дошло бе време отново да защити принципите си така, както го бе направил и тогава, в подземния град.

— Правиш онова, което се налага! — погнусено се изплю той, без да се бои от последствията, които можеше да си навлече. — Колкото и скъпо да струва!

— Колкото и скъпо да струва това — спокойно повтори Ентрери и самодоволната му усмивка превърна обидата в комплимент. — Радвай се, че съм толкова практичен, Дризт До’Урден, защото ако не бях, ти никога нямаше да се събудиш след онова падане! Ала стига празни приказки. Ще ти предложа сделка, от която и двамата ще спечелим.

Дризт остана безмълвен без да показва с нищо дали предложението на Ентрери го интересува.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита убиецът.

— За да заловиш полуръста.

— Грешиш. Тук съм, не за да заловя полуръста, а за да взема неговия медальон. Той го открадна от онзи, на когото служа, макар да се съмнявам, че ви го е признал.

— Досещам се за повече от онова, което ми казват — рече Дризт и следващите му думи само доказаха прозорливостта му. — Онзи, комуто служиш, търси отмъщение, нали?

— Може би. Ала най-важното е връщането на медальона. Ето какво ти предлагам. Заедно ще се опитаме да намерим път, който да ни отведе до твоите приятели. Предлагам ти помощта си в това пътешествие вън от подземията и живота ти в замяна на медальона. Когато открием приятелите ти, ще убедиш полуръста да ми го даде и аз ще поема по пътя си и никога няма да се върна. Онзи, на когото служа, получава медальона си обратно, а полуръстът ще може да изживее остатъка от дните си без постоянно да поглежда през рамо, в очакване да го застигне отмъщението на пашата.

— Мога ли да разчитам на думата ти?

— Можеш да разчиташ на действията ми — и като извади ятагана на елфа от колана си, Ентрери му го подхвърли. — Нямам никакво намерение да умра в тази дупка, елфе… нито пък ти, надявам се.

— Откъде си сигурен, че когато намерим приятелите ми, ще изпълня своята част от сделката? — попита Дризт, докато оглеждаше оръжието си, без да може да повярва на неочаквания развой на събитията.

Ентрери отново се изсмя.

— Прекалено си благороден, за да се усъмня в теб, Мрачни елфе. Никога няма да се отметнеш от думата си, в това съм сигурен! Е, споразумяхме ли се?

Дризт не можеше да не признае, че в думите на Ентрери има много мъдрост. Ако обединяха усилията си, имаха голям шанс да се измъкнат от долните нива. А и нямаше никакво намерение да изпусне възможността да намери приятелите си, не и ако цената беше някакъв си медальон, който освен всичко друго непрекъснато вкарваше Риджис в беда.

— Споразумяхме се — отвърна той.

Тунелът ставаше все по-светъл и по-светъл с всяка измината крачка. Това обаче не бе трептящият светлик, хвърлян от факли, а непрекъсната, силна светлина. Звукът на механизма също се усилваше и скоро двамата трябваше да си крещят, за да се чуят.

Свиха зад един ъгъл и видяха последните колони да се издигат към тавана на огромна пещера — най-сетне бяха достигнали края на мините. Предпазливо се запромъкваха между подпорите и скоро се озоваха върху малка скална тераса, която опасваше дълбока галерия — великия подземен град на рода Боен чук.

За щастие двамата се намираха в горната част на пропастта, в чиито стени бяха издялани големи стъпала, водещи до самото й дъно. Във всяка от двете стени имаше богато украсени врати, които някога са водели към домовете на бруеноровия род. Повечето от стъпалата сега бяха празни, ала за Дризт, който стотици пъти бе слушал разказите на Бруенор за Сребърните зали, не бе никак трудно да си представи отминалото великолепие на това място. Пред очите му оживяха десетки хиляди джуджета, неуморни, погълнати от страстта към работата, която обожаваха и заради която живееха. Чуковете неуморно ковяха чистия митрал, докато гласовете на джуджетата се издигаха в прослава на техните богове.

Каква гледка трябва да е било това! Джуджета, неспирно катерещи се към горните нива, за да покажат последното си произведение — прекрасно митрално творение, неописуемо красиво и скъпоценно. От това, което знаеше за джуджетата от Долината на мразовития вятър, Дризт бе сигурен, че и най-дребното несъвършенство в чудния предмет би накарало майсторите да се втурнат към наковалните си, обзети от ужас и молейки боговете за прошка и за благоволението да успеят да сътворят нещо по-красиво и съвършено. Нямаше друга раса в Царствата, която така да се гордее с произведенията, излезли изпод ръцете им, както джуджетата, а пък майсторите от рода Боен чук бяха неимоверно взискателни дори и според представите на собствената си раса.

Сега единствено в дъното на галерията кипеше дейност. Там, на стотици метри от върха на пещерата, се простираха огромни работилници, главните ковачници на Митрал Хол, чиито пещи бяха достатъчно горещи, за да разтопят яката скала и да отделят безценния метал. Дори и от голямото разстояние, което ги делеше от работилниците, Дризт и Ентрери усещаха изпепеляващия полъх на пламъците, а ярката светлина ги накара да примижат. Десетки тантурести работници тичаха насам-натам, бутайки колички с руда и гориво за пещите. Дуергари, предположи Дризт, макар че от тази височина му бе трудно да ги различи, а и парещата светлина го заслепяваше.

Само на един-два метра вдясно от изхода на тунела, по който бяха дошли, започваше полегат коридор и плавно водеше надолу. Вляво скалната тераса продължаваше покрай стената. Беше доста тясна и очевидно не бе предвидена за разходки, ала в другия й край Дризт успя да различи тъмната сянка на мост, прехвърлен през пропастта.

Ентрери го повика обратно в тунела.

— Мостът като че ли е най-добрата възможност — рече убиецът. — Ала никак не ми се ще да го прекося, докато наоколо е пълно с толкова много джуджета.

— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна елфът. — Можем да се върнем обратно и да тръгнем по някой от страничните проходи, покрай които минахме, но и те най-вероятно водят до мините, а и надали ще ни отведат много далече.

— Да тръгваме тогава — съгласи се Ентрери. — Кой знае, може пък шумът и ослепителната светлина да ни скрият.

И без да се бави повече, той скочи върху тераската и се запъти към тъмните очертания на моста. Дризт го последва.

Въпреки че тераската бе широка не повече от петдесетина сантиметра, а на много места се стесняваше още повече, двамата бяха достатъчно пъргави и я прекосиха без никакво затруднение. Много скоро вече стояха пред извития мост, който се оказа само една тесен скален къс, прехвърлен над зашеметяващата бездна.

Двамата се приведоха и запълзяха напред. Лесно достигнаха средата на моста и когато започнаха да се спускат по полегатата му страна, видяха, че стената срещу тях е опасана от широка тераса. В края на моста започваше тунел, осветен с факли като онези, покрай които бяха минали в горното ниво. Вляво от входа на коридора стояха няколко дребни фигурки, очевидно дуергари, но така бяха потънали в разговор, че изобщо не обръщаха внимание на това, което става около тях. Ентрери кимна по посока на тунела и по лицето му плъзна лукава усмивка.

Безшумни като котки и невидими в сенките, Дризт и убиецът влязоха в тунела без дуергарите да усетят каквото и да било.

Покрай тях отново се заредиха дървени подпори, докато двамата бързаха напред, оставяйки подземния град все по-далеч и по-далеч зад себе си. Сенките, хвърляни от факлите, които висяха на грубо издяланите стени, им осигуряваха достатъчно прикритие и докато слушаха как шумът от работата в големите ковачници постепенно заглъхва зад тях, Дризт и Ентрери се поуспокоиха и дори започнаха да се надяват, че скоро могат да застигнат Бруенор и останалите.

В този миг свиха зад поредния ъгъл и замалко не се сблъскаха с един самотен дуергарски страж.

— К’во търсите тука? — излая часовоят, а митралният му меч проблесна на трепкащата светлина на факлата.

Всичко останало по него — ризница, шлем и щит — също беше изработено от скъпоценния метал. Снаряжение, достойно за крал… на гърба на един най-обикновен войник!

Дризт се приближи до джуджето, давайки знак на Ентрери да остане назад — не му се щеше да оставят трупове навсякъде, откъдето минаваха. Убиецът разбра, че елфът има по-голям шанс да се справи с джуджето от него — в крайна сметка и двамата принадлежаха към народи, които вече векове наред живееха в недрата на земята. Ако джуджето видеше човешките му черти, това можеше да попречи на плана (каквото и да бе намислил елфът) и затова Ентрери нахлупи качулката на плаща още по-плътно над лицето си.

Стражът отскочи назад, а очите му замалко да изскочат от орбитите си при вида на Мрачния елф. Дризт се смръщи, но не каза нищо.

— Ъъъ… какво правите в мините? — доста по-учтиво попита дуергарът.

— Вървим — ледено отвърна Дризт, който още се преструваше на ядосан от рязкото посрещане.

— А… ъъъ… кои сте вие? — заекна джуджето.

Ентрери не можеше да не забележи очевидния ужас, който Дризт всяваше у джуджето. Като че ли тук, под земята, страхът, който Елфът на мрака предизвикваше у онези, които срещаше, бе още по-силен от боязънта, която вселяваше у обитателите на повърхността. Убиецът не пропусна да отбележи това и реши за в бъдеще още повече да внимава с елфа.

— Аз съм Дризт До’Урден, от дома Даермон Н’а’сшезбаернон, деветия дом в йерархията на Мензоберанзан — отвърна Дризт, който нямаше причини да крие истинското си име.

— Добра среща! — провикна се стражът, който сега явно гореше от нетърпение да се понрави на непознатия. — Макнъгъл съм аз, от рода Бакбакен.

И като се поклони толкова ниско, че сивата му брада докосна пода, джуджето продължи:

— Не ни се случва често да посрещаме гости в мините. Може би търсиш някого? Да ти помогна ли с нещо?

Дризт се замисли за миг. Ако приятелите му бяха оцелели при срутването на овалната стая (нещо, в което той трябваше да вярва на всяка цена, ако искаше да има сили и воля да продължи напред), със сигурност щяха да се отправят към Клисурата на Гарумн.

— Вече свърших работата си тук — рече той. — Доволен съм.

— Доволен? — въпросително повтори джуджето.

— Твоят народ започна да копае твърде надълбоко — обясни Дризт. — Повредихте един от нашите тунели с вашите кирки и лопати. Именно заради това съм тук — за да проверя да не би враговете на моите събратя отново да са се заселили в мините. Видях ковачниците ви, сиви боецо, трябва да се гордеете с тях!

Часовоят пристегна широкия си колан и глътна корема си. Родът Бакбакен наистина се гордееше с работилниците си, макар в действителност да си бяха присвоили цялата ковачница от рода Боен чук.

— Доволен си, казваш. А накъде си тръгнал сега, Дризт До’Урден? Да видиш Шефа?

— А кого да търся, ако наистина съм тръгнал натам?

— Не си ли чувал за Мракометния? — многозначително се изсмя Макнъгъл. — Червеят на мрака е той, черен като смъртта и свиреп като побеснял демон! Не знам как ще му се хареса разни Мрачни да му се разхождат из мините, ама ще видим!

— Не мисля така — спокойно отвърна Дризт. — Вече научих всичко, което исках да знам и сега пътят ми води към дома. Повече няма да безпокоя Мракометния, нито гостоприемния ти род.

— Аз пък мисля, че все пак ще идеш при Шефа — рече джуджето, окуражено от учтивото държание на елфа, както и от споменаването на могъщия дракон, а митралният му меч заискри върху блестящия щит.

Дризт се смръщи и пъхна ръка под плаща си, насочвайки я към джуджето. Макнъгъл забеляза бързото движение и реакцията му изуми Ентрери. Бездруго сивкавото му лице пребледня още повече и той застина на мястото си, без да смее да помръдне.

— Пътят ми води към дома — повтори Дризт.

— Така си е, право към дома! — възкликна Макнъгъл. — Дали не мога да ти помогна по-лесно да стигнеш дотам? Тунелите са доста объркани, та понякога си е наистина трудничко да се оправиш из тях!

Защо не, помисли си Дризт. Шансовете им да се измъкнат от подземията нарастваха значително, ако знаеха най-прекия път.

— Една пропаст — отвърна той. — Едно време, преди времето на рода Бакбакен, чувахме, че се наричала Клисурата на Гарумн.

— Бездната на Мракометния, тъй й викаме сега — поправи го джуджето. — На следващото разклонение хванете левия тунел и после продължете направо.

Новото име изобщо не се понрави на Дризт. Срещу какви ли чудовища, зачуди се той, щяха да се изправят приятелите му, ако успееха да се доберат до клисурата! Елфът не искаше да губи повече време и затова само кимна на Макнъгъл и продължи напред. Джуджето се отдръпна колкото се може по-далеч от него и го остави да си върви, доволно, че повече не трябва да разговаря с Елфа на мрака.

Докато отминаваше, Ентрери хвърли поглед през рамо и видя как дуергарът избърсва студената пот от челото си.

— Трябваше да го убием — обади се той, когато се отдалечиха достатъчно. — Сега всички от рода му ще се втурнат след нас.

— Не по-бързо, отколкото биха го направили, ако намереха мъртвото му тяло или забележеха отсъствието му — отвърна Дризт. — Вярно, че сигурно ще ни преследват, ала поне знаем пътя. Не би посмял да ме излъже от страх да не би просто да го изпитвам. Моят народ неведнъж е убивал заради подобни лъжи.

— Какво му направи? — полюбопитства Ентрери.

При мисълта за преимуществата, които зловещата слава на неговия народ му даваше, по лицето на Дризт плъзна иронична усмивка. Той отново пъхна показалец под плаща си.

— Представи си лък, достатъчно малък, за да се побере в джоба ти — обясни той. — Няма ли да изглежда точно така, когато се прицелиш с него? Елфите на мрака са известни и с това, че често използват такива оръжия.

— Че какво може да направи една толкова малка стрела срещу митрална ризница? — Ентрери все още не можеше да разбере защо заплахата на Дризт така бе стреснала джуджето.

— Тя не може, но виж, отровата… — подсмихна се елфът и продължи напред.

Ентрери изостана малко и зла усмивка изкриви устните му — не можеше да отрече логиката в думите на елфа. Колко ли лукави и безжалостни трябва да бяха Елфите на мрака, щом една толкова проста заплаха предизвикваше такъв вцепеняващ ужас! Май черната им слава не бе никак преувеличена.

Палачът усети, че започва да се възхищава на тези Мрачни елфи.

Въпреки бързината, с която двамата се движеха, преследвачите се появиха по-рано, отколкото очакваха. Шумът от тежките им ботуши отекна в тунела и бързо заглъхна, само за да долети отново от следващото разклонение, много по-близо отпреди. Странични проходи, досетиха се Дризт и Ентрери, проклинайки многобройните завои в коридора, по който бяха поели. Най-сетне, когато преследвачите им почти ги бяха застигнали, Дризт спря палача.

— Само неколцина са — каза той.

— Групичката от терасата срещу моста — предположи Ентрери. — Ще се бием. Ала трябва да приключим колкото се може по-бързо с това — няма как след тях да не дойдат още джуджета!

Той погледна елфа и Дризт с ужас установи колко познат му изглежда пламъкът, който гореше в очите му.

Само че сега нямаше време да размишлява върху неприятната прилика между него и убиеца и като тръсна глава, той насочи цялото си внимание към битката, която им предстоеше. Извади скритата кама от ботуша си (сега не му беше времето да има тайни от Ентрери) и се спотаи в една тъмна ниша. Убиецът стори същото и светкавично се шмугна в сенките от другата страна на тунела.

Секундите се точеха бавно, отброявани единствено от далечния тропот от стъпките на приближаващите джуджета. Елфът и Ентрери стояха напълно безшумно, затаили дъх в очакване, сигурни, че преследвачите им няма да ги отминат.

Внезапно звукът от тежките стъпки се засили и дуергарите се втурнаха в главния тунел — явно бяха минали през някоя от многобройните тайни врати.

— Не ще да са много далеч! — съвсем ясно се разнесе нечий глас.

— Шефът добре ще ни нахрани зарад’ таз’ плячка! — възторжено се провикна друг.

В този миг джуджетата се показаха иззад последния завой, а ризниците и оръжията им, изковани от най-чист митрал, искряха на мъждукащата светлина на факлите.

Дризт погледна мътното острие на стоманения си ятаган — ударите му трябваше да бъдат съвършено точни, за да се справят с митралните доспехи. Той въздъхна примирено, но не можеше да не съжалява за магическото си оръжие, което бе изгубил някъде.

Ентрери също видя в колко неизгодно положение се намират двамата с елфа и разбра, че бързо трябва да предприемат нещо. Без да се колебае, убиецът извади кесийка с монети от колана си и с всички сили я запрати надолу по коридора. Торбичката полетя в мрака и тупна съвсем близо до следващия завой. Из тунела отекна звън.

Сивите джуджета се сепнаха.

— Ето ги! — възкликна един и заедно с другарите си се втурна към завоя.

А там Дризт и Ентрери вече ги очакваха.

Сенките се взривиха и връхлетяха върху слисаните сиви джуджета. Дризт и Ентрери нападнаха едновременно, в мига, когато първото джудже достигна убиеца, а последното точно минаваше покрай елфа.

Ужасените писъци на дуергарите процепиха въздуха. Ками, сабя и ятаган се носеха в страховит танц и сееха смърт. Джуджетата виждаха само проблясването им, докато остриетата търсеха пролуки в непробиваемите доспехи, ала болезнено ясно усещаха смъртоносното им ужилване, щом оръжията успееха да се промушат между халките на митралните им ризници.

Докато джуджетата успеят да се съвземат от изненадата, две от тях вече лежаха мъртви в краката на елфа, а още едно издъхваше, покосено от сабята на Ентрери, докато другарят му с препъване се отдалечаваше от палача, стиснало корема си с окървавена ръка.

— Гръб до гръб! — извика Ентрери към Дризт, който бе избрал същата стратегия, и вече си проправяше път покрай зашеметените джуджета.

Докато Дризт се приближаваше, палачът успя да убие още едно джудже, което имаше глупостта да се загледа в елфа достатъчно дълго, за да успее Ентрери да намери местенце на тила му, незащитено от шлема, и с всички сили да забие изумрудената кама.

В следващия миг двамата долепиха гръб в гръб и оръжията им отново подеха смъртоносния си танц. Плащовете им се развяваха, а светкавичните им движения, ръководени сякаш от една обща воля, се сливаха в едно и трите оцелели джуджета трябваше да се вгледат внимателно в тях, за да разберат къде свършва единият им противник и къде започва другият.

Ала време за губене нямаше и те връхлетяха върху двамата воини, надавайки викове в прослава на Мракометния.

Дризт светкавично нанесе поредица от удари, които биха погубили всеки друг противник, но доспехите на джуджетата бяха много по-здрави от стоманения му ятаган и острието безсилно отскачаше встрани. Ентрери също не успяваше да намери място, където да забие оръжието си — то непрекъснато срещаше ту непробиваемата ризница, ту якия щит на някой дуергар.

Дризт се извърна на една страна, отделяйки се леко от Ентрери. Палачът бързо разбра какво си бе наумил елфът и се завъртя заедно с него.

Постепенно кръговото им движение ставаше все по-бързо и по-бързо. Двамата се движеха в съвършена хармония и с такава лекота, сякаш не водеха битка на живот и смърт, а танцуваха. Джуджетата дори не се опитаха да поддържат същото темпо. Противниците им непрестанно се сменяха — щом единият от двамата спреше замаха на митралните брадви, другият светкавично заемаше мястото му и на свой ред отбиваше удара. Дризт и Ентрери се завъртяха няколко пъти, докато джуджетата успеят да уловят ритъма на движенията им, после Дризт, който все още водеше, забави крачка и дори смени посоката.

Тримата дуергари, които до този миг бяха успели да се разположат равномерно около двамата си врагове, се вцепениха по местата си, без да знаят откъде ще ги връхлети следващият удар.

Ентрери, който вече буквално четеше мислите на елфа, веднага съзря възможностите, които се откриваха пред тях. Докато се отдалечаваше от едно особено объркано джудже, той се престори, че се готви за изненадващо нападение. За миг джуджето се вцепени и така даде възможност на Дризт, който идваше отзад, да нанесе удар.

— Давай! — победоносно изкрещя убиецът.

Ятаганът изсвистя във въздуха.

Оставаха двама срещу двама. Дризт и Ентрери спряха танца си и се изправиха срещу оцелелите джуджета.

Елфът връхлетя върху дребния си противник с гигантски скок. Насочило цялото си внимание към смъртоносния ятаган на своя нападател, джуджето така и не видя проблясването на камата, когато и тя се включи в битката.

Единствено ужасът му бе по-силен от изумлението, което го заля като вълна, когато плащът на елфа го обгърна като покров и го потопи в тъма. Непрогледната тъма на смъртта.

Избрал напълно различна техника, Ентрери се биеше без никакво изящество. Свирепите му удари светкавично се сипеха върху другото джудже, неизменно насочени към ръката, с която то държеше оръжието си. Дуергарът, чиито пръсти започнаха да се вцепеняват, скоро разбра тактиката на противника си и се опита да защити уязвимата си ръка с митралния щит.

Точно както Ентрери очакваше. Докато щитът описваше дъга, за да предпази ръката на джуджето, убиецът се завъртя в обратна посока и веднага съзря малка пролука в доспехите точно под рамото, там, където ръкавът им се сливаше с ризницата. Изумрудената кама се впи в незащитената плът и запрати сивото джудже на пода. То се преви от болка, опитвайки се да си поеме въздух, макар че всяко вдишване му причиняваше болка. После животът го напусна.

Дризт се приближи до последния жив дуергар, онзи, който бе ранен в първоначалната схватка, а сега стоеше до стената само на няколко крачки от него. В краката му се бе образувала голяма локва кръв, която хвърляше зловещи отблясъци под мъждукащата светлина на факлите, ала джуджето още не бе рухнало и посрещна Дризт с високо вдигната сабя.

Дризт веднага разпозна в окървавеното Сиво джудже Макнъгъл от рода Бакбакен и усети как го залива вълна на жал. Пламъкът в очите му угасна.

В този миг покрай елфа профуча блестящ предмет, искрящ с отблясъците, хвърляни от цяла дузина скъпоценни камъни, и сложи край на противоречието, което го раздираше.

Камата на Ентрери се заби дълбоко в окото на Макнъгъл. Ударът бе толкова чист, че джуджето дори не падна, а остана облегнато на стената. Само локвата в краката му, в която вече се вливаше кръвта не от една, а от две рани, издаваше какво се бе случило.

Ледена ярост изпълни цялото същество на Дризт, но той дори не трепна, когато палачът спокойно мина покрай него и се наведе да прибере оръжието си.

Ентрери грубо измъкна камата от окото на джуджето и се обърна към елфа, докато тялото на Макнъгъл рухна в локвата кръв.

— Четири на четири — изръмжа убиецът. — Не си мислеше, че ще те оставя да ме победиш, нали?

Дризт не отвърна нищо, втренченият му поглед все така не се отделяше от Ентрери.

С изпотени от напрежение ръце, двамата инстинктивно хванаха оръжията си, тласкани от внезапен порив да довършат онова, което бяха започнали в овалната стая.

Толкова еднакви и все пак така поразяващо различни.

Не гневът, разпален от грозната смърт на Макнъгъл, подтикваше Дризт в този момент. Безсмисленото убийство само затвърди отвращението, което изпитваше към мерзкия си спътник. Желанието да убие Ентрери бе породено от нещо много по-силно от гнева, предизвикан от злите му деяния. Да погуби Ентрери означаваше да погуби част от себе си, тъмната страна на своето собствено същество. Защото елфът бе дълбоко убеден, че ако животът му се бе стекъл по друг начин, сега той би могъл да бъде досущ като този човек. Това бе може би най-голямото изпитание в живота му — да се изправи срещу онова, в което сам би могъл да се превърне. Ако беше останал сред своя народ (а той неведнъж си бе задавал въпроса дали, когато се отказа от тях и напусна подземното им царство, не бе направил жалък, обречен на неуспех опит да се противопостави на естествения порядък, който ръководеше Равнините на съществуванието), сега неговата собствена кама щеше да прониже окото на Макнъгъл.

В очите на Ентрери се четеше същото презрение. Какви заложби имаше у този елф! Ала похабени, напълно похабени от една непоносима мекушавост. А кой знае, може би дълбоко в сърцето си убиецът всъщност завиждаше на Дризт за способността му да изпитва обич и състрадание. Огромната прилика между него и елфа само още повече подчертаваше пустотата, която властваше в собствената му душа.

Ала подобна завист, дори наистина да съществуваше, никога не би могла да повлияе на Артемис Ентрери. Той бе посветил целия си живот на една-едничка цел — да се превърне в оръдие за смърт — и сега нямаше достатъчно силна светлина, която да проникне през дебелата стена от черен мрак, която палачът бе издигнал около себе си. Единственото, което ръководеше действията му в този момент, бе желанието да докаже — на себе си и на елфа — че истинският воин няма право да проявява слабост.

Двамата стояха на сантиметри един от друг, макар никой да не си спомняше кога се бяха приближили. Имаха чувството, че някакви могъщи неведоми сили направляват действията им в този миг. Оръжията им нетърпеливо потрепваха, всеки очакваше другият да разкрие картите си.

Всеки искаше другият пръв да се поддаде на желанието, което изгаряше и двамата, върховното предизвикателство за онези идеали, на които се основаваше най-съкровената им същност.

Тропотът на тежки ботуши разпръсна магията.