Р. А. Салваторе
Сребърни реки (15)

14
Звездна светлина

Уолфгар внимателно положи Бруенор и Риджис върху мекия мъх на една полянка малко по-навътре в гората, после рухна на земята, повален от жестоката болка. Дризт го настигна няколко минути по-късно.

— Ще трябва да лагеруваме тук — каза той, — макар че ми се щеше да се отдалечим още мъничко…

Внезапно спря по средата на изречението при вида на младия си приятел, който се гърчеше на земята почти в несвяст, вкопчил пръсти в ранения си крак. Дризт се втурна към него, за да прегледа коляното му. Отблъскващата гледка го накара да потръпне от ужас и отвращение.

Една тролска ръка (вероятно на някое от чудовищата, които самият той бе посякъл, докато Уолфгар спасяваше падналия Бруенор) се бе впила в коляното на варварина. Един от хищните й пръсти вече се бе забил дълбоко в плътта, други два в момента раздираха месото му.

— По-добре не гледай — посъветва го Дризт, докато вадеше торбичката с прахан от раницата си.

После запали една малка пръчка и побутна отвратителната ръка с нея. Щом гнусното нещо започна да пуши и да се гърчи, Дризт го издърпа от крака и го хвърли на земята. Ръката се опита да избяга, но елфът я закова на земята с ятагана си и я подпали с горящата пръчка.

После се обърна към младия си приятел, а в погледа му се четеше огромно изумление — каква сила на волята го бе накарала да продължи напред с такава жестока рана! Ала сега, когато битката бе свършила, Уолфгар най-сетне се бе предал на болката и изтощението. Загубил свяст, младият варварин, лежеше на земята до Бруенор и Риджис.

— Спете спокойно! — меко прошепна Дризт. — Заслужихте си го.

Безшумно се наведе над всеки от тримата, за да се увери, че не са сериозно ранени. После, спокоен, че приятелите му ще се оправят, Дризт застана на пост.

Ала дори и жилавият елф бе достигнал отвъд предела на издръжливостта си в отчаяното бягство през Вечните блата — скоро главата му клюмна и той потъна в дълбок сън.

Късно на другата сутрин мърморенето на Бруенор ги събуди:

— Забравили сте ми брадвата! — сърдито се провикна той. — Как мога да сека главите на гнусните орки без брадвата си!

Дризт се протегна. Сънят го бе освежил, но съвсем не му бе възвърнал всичките сили.

— Казах ти да я вземеш! — престорено сериозно се скара той на Уолфгар, който също се отърсваше от прегръдката на съня. — Съвсем ясно ти казах — вземи брадвата и остави неблагодарното джудже!

— Носът — отвърна младежът, — носът ме обърка. Прилича на острието на брадва повече от всеки друг нос, който съм виждал!

Бруенор несъзнателно погледна надолу към дългия си нос.

— Ха! — изръмжа той. — Ще ида да си намеря някоя хубава тояга!

И с тези думи се отправи към гората.

— Не може ли малко по-тихичко! — простена Риджис, опитвайки се да задържи още мъничко приятните сънища, от които шумните му приятели така безцеремонно го откъснаха.

Според него бе прекалено рано за ставане и като се обърна на другата страна, той демонстративно се покри с наметката си.

Можеха да достигнат Сребърния град още този ден, ала една-единствена нощ почивка не бе достатъчна, за да заличи умората от прехода през Вечните блата и тежкия път преди това. Още повече, че заради раните на крака и на гърба си, Уолфгар имаше нужда от пръчка, на която да се подпира, докато ходи, а Дризт чак сега бе успял да поспи за първи път от почти седмица насам. За разлика от блатата, въздухът на дъбравата излъчваше усещане за благотворна чистота. И макар да знаеха, че все още се намират в диви земи, приятелите се чувстваха достатъчно сигурни, за да не бързат и да се насладят (за първи път, откакто бяха потеглили от Десетте града) на приятната разходка.

Излязоха от гората по пладне на другия ден. Сега вече от Сребърния град ги деляха само няколко мили. Още преди залез-слънце изкачиха последното възвишение и се вгледаха надолу, където се лееха водите на Раувин и се издигаха безчетните кули на вълшебния град.

Вълна на облекчение и надежда заля и четиримата, ала никой не го почувства така силно, както Дризт До’Урден. Още докато крояха плановете си за това накъде да поемат, елфът се бе надявал пътят им да ги отведе в Града на сребърната луна, макар нито веднъж да не се бе опитал да повлияе на решението на Бруенор. След пристигането си в Десетте града, Дризт на няколко пъти бе чувал за Сребърния град и ако не беше уважението, което донякъде бе успял да си извоюва сред суровите обитатели на пограничните селища, отдавна щеше да е напуснал Долината, на път към него. Прочути с радушния прием, който оказваха на всеки, дошъл да търси знание при тях, жителите на Сребърния град можеха да предложат на отхвърляния от всички Елф на мрака възможност най-сетне да открие място, което да нарече свой дом.

Той неведнъж си бе мислил да дойде тук поне за малко, ала нещо, може би страхът, че надеждите му ще се окажат напразни, а очакванията — жестоко излъгани, го задържаше в сигурните граници на Долината. Ето как, когато в Дългата седловина решиха, че ще тръгнат към Града на сребърната луна, Дризт се оказа изправен пред действителността на онова, за което не се бе осмелявал и да мечтае. Сега пред него стоеше единствената му надежда да бъде приет сред жителите на повърхността и той храбро се опита да прогони притеснението си.

— Лунният мост — обади се Бруенор, когато една каруца прекоси водите на Раувин, носейки се във въздуха.

Като момче Бруенор бе чувал за невидимия мост, ала никога не го беше виждал.

Уолфгар и Риджис гледаха „летящата“ каруца с широко отворени очи. По време на престоя в Дългата седловина варваринът бе превъзмогнал голяма част от неприязънта си към магиите и сега с нетърпение очакваше възможността да разгледа прочутия град. Риджис вече бе идвал тук веднъж, ала това ни най-малко не намаляваше приятната му възбуда.

Нетърпеливи, въпреки умората, четиримата приятели се отправиха към стражите. Това бе същият пост, покрай който Ентрери и спътниците му бяха минали преди четири дни, със същите часовои, които бяха разрешили на зловещите гости да влязат в града.

— Добра среща! — обърна се Бруенор към тях с тон, който за едно сопнато джудже си бе направо приветлив. — И да знаете, че гледката на красивия ви град вля нов живот във вените на умореното ми тяло!

Часовоите почти не го чуха — всички до един бяха насочили цялото си внимание към Елфа на мрака, който бе отметнал качулката от главата си. На лицата им бе изписано любопитство, явно никога преди не бяха виждали Мрачен елф, ала не изглеждаха особено изненадани от пристигането му.

— Дали ще може да ни проводите до Лунния мост? — обади се най-сетне Риджис, когато мълчанието започна да става неловко. — Не можете да си представите с какво нетърпение очакваме да видим града, за който сме слушали толкова много!

Дризт вече знаеше какво ще стане и усети как някаква горчива буца заседна в гърлото му.

— Вървете си! — тихо рече часовоят. — Не може да минете.

Лицето на Бруенор пламна от едва сдържана ярост, но Риджис го прекъсна, преди да е избухнал:

— С нищо не сме заслужили такова рязко отношение — меко се възпротиви полуръстът. — Ние сме само едни обикновени пътници и не кроим нищо срещу града ви.

Ръката му се провря под жилетката, там, където бе скрит рубинения медальон, ала изражението, което се изписа върху лицето на Дризт, го накара да се откаже.

— Действията ви петнят славата на Сребърния град! — намеси се и Уолфгар.

— Съжалявам! — отвърна един от стражите. — Ала аз си имам задължения и трябва да ги изпълнявам.

— Ние или елфът? — рязко попита Бруенор.

— Елфът — отвърна стражът. — Останалите сте добре дошли в града, но елфът не може да влезе.

Нещо в сърцето на Дризт се прекърши, надеждата му рухна. Ръцете му затрепериха. Никога досега не бе усещал такава болка, защото никога досега не бе идвал в някое място без да очаква да бъде отритнат. Въпреки това успя да потисне гнева си — това бе приключението на Бруенор, а не неговото собствено… за добро или за зло.

— Долни псета! — изкрещя джуджето. — Елфът струва колкото една дузина такива кат’ вас, че и повече! Спасявал ми е живота стотици пъти, а вие смеете да ми казвате в очите, че не е достатъчно добър за смрадливия ви град! Колко тролове са паднали под вашите мечове, ето туй ще ви попитам аз!

— Успокой се, приятелю — спокойно го прекъсна Дризт. — Очаквах нещо такова. Та те няма как да познават Дризт До’Урден. Заслужена е черната слава на моя народ, не мога да ги виня. Вървете, идете в Сребърния град, а аз ще ви чакам.

— Не! — отсече Бруенор, а гласът му недвусмислено говореше, че няма да позволи на никой да оспорва решението му. — Ако ти не можеш да влезеш, никой от нас няма да влезе!

— Помисли за целта ни, твърдоглаво джудже! — скара му се Дризт. — Та тук се намира Подземието на мъдреците! Може би единствената ни надежда!

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Вдън Бездната да пропадне тоз’ проклет град и всичките му жители с него! Сундабар се намира на по-малко от една седмица път оттук. Шлем, приятелят на джуджетата, ще бъде по-гостоприемен или аз съм голобрад гном!

— Трябва да влезеш — обади се и Уолфгар. — Нека не позволяваме на гнева да ни попречи. Ала аз оставам с Дризт. Там, където той не може да влезе, Уолфгар, син на Беорнегар, отказва да отиде!

Бруенор изобщо не обърна внимание на съвета му — с тежки, решителни стъпки той вече се отдалечаваше по пътя, по който бяха дошли. Риджис сви рамене и го последва — той също бе предан на елфа.

— Може да лагерувате, където поискате, без да се боите от нищо — почти извинително рече стражът. — Сребърните рицари няма да ви закачат, нито ще оставят някое чудовище да се доближи до земите на Сребърния град.

Дризт кимна — болката, че отново го бяха отхвърлили, бе все така силна, ала също така разбираше, че злощастната случка не бе станала по вина на стража и че мъжът с нищо не можеше да промени нещата. Той се обърна и бавно последва приятелите си. Тревожните въпроси, за които бе избягвал да мисли през всички тези години, го заляха като вълна, от която не можеше да избяга.

Уолфгар обаче съвсем не беше толкова снизходителен.

— Постъпихте несправедливо с него — заяви той, когато Дризт се отдалечи. — Никога не е вдигал оръжието си срещу някой, който не го заслужава, и този свят — и моят, и вашият — би бил много по-ужасно място, ако го нямаше Дризт До’Урден!

Стражът гледаше встрани — нямаше какво да отговори на заслужените упреци.

— Не ще да е благороден онзи, който може да издава толкова несправедливи заповеди! — отсече младият варварин.

Часовоят му хвърли гневен поглед.

— Никой не може да оспорва мъдрите решения на нашата господарка! — отвърна той, а ръката му стисна дръжката на сабята.

Съчувстваше на пътешествениците и разбираше гнева им, ала нямаше да търпи някой да осъжда лейди Алустриел, обичната господарка на Сребърния град.

— Заповедите й са справедливи и мъдри и не е по силите на нас, обикновените хора, да ги разберем! — ядосано изръмжа той.

Уолфгар изобщо не се впечатли — нито от думите, нито от заплахата. Той просто се обърна и пое след приятелите си.

Бруенор нарочно реши да се установят на лагер едва на двеста-триста метра надолу по течението на Раувин, така че стражите да могат да ги виждат. Усетил бе неудобството на часовоя от това, че трябваше да затвори вратите на града пред лицата им и сега бе решен да го кара да се чувства виновен, колкото се може по-дълго.

— Сундабар ще ни покаже пътя — повтори той за кой ли път, след като хапнаха; навярно се опитваше да убеди колкото останалите, толкова и себе си, че провалът в Сребърния град няма да попречи на целта му. — А отвъд него се намира Адбарската цитадела. Ако изобщо има някой из целите Царства, който знае нещо за Митрал Хол, то туй ще да са крал Харбром и адбарските джуджета!

— Доста е далечко — обади се Риджис. — Лятото може и да свърши докато достигнем твърдината на крал Харбром.

— Към Сундабар! — упорито повтори Бруенор. — Ще идем и в Адбар, ако се наложи!

Двамата продължиха да обсъждат пътя още известно време, ала Уолфгар не се включи в разговора. Цялото му внимание бе насочено към елфа, който веднага след вечерята (която едва докосна) безмълвно се отдалечи от лагера и сега стоеше встрани от тях, отправил поглед към града над Раувинската река.

Най-сетне Бруенор и Риджис се приготвиха да си лягат. Все още бяха разгневени, но, спокойни, че най-сетне се намират на сигурно място, двамата позволиха на изтощението да ги завладее. Уолфгар застана до Дризт.

— Ще открием Митрал Хол — опита се да го успокои той, макар прекрасно да знаеше, че болката на приятеля му няма нищо общо с целта на тяхното пътешествие.

Дризт кимна, но не каза нищо.

— Боли те, задето те прогониха — продължи младият варварин. — Мислех, че вече си приел тази съдба. Защо този път бе различно?

Елфът все така мълчеше.

Уолфгар уважи желанието му да остане сам.

— Горе главата, Дризт До’Урден, благородни скиталецо и верни приятелю! — каза той и сложи ръка върху рамото му. — И знай, че онези, които те познават, са готови да дадат живота си за теб!

После се обърна и го остави насаме със себе си. Дризт не отвърна нищо, макар че думите на младежа и неговата загриженост бяха сгрели сърцето му. Двамата отдавна вече се разбираха и без думи и докато се връщаше в лагера, Уолфгар се надяваше единствено, че бе успял поне малко да облекчи болката на приятеля си.

Звездите изгряха, а Дризт все така стоеше край водите на Раувин. Не се бе чувствал толкова уязвим от времето на първите си дни, прекарани на повърхността, и сега разочарованието пробуди старите съмнения, които си мислеше, че е решил преди много години, още преди да напусне Мензоберанзан. Как би могъл да се надява, че някога ще може да води нормален живот в света на Светлите елфи! В Десетте града, където неведнъж се бе случвало престъпници и убийци да се издигнат в обществото и да се радват на уважение и власт, едва понасяха присъствието му. В Дългата седловина, където предразсъдъците отстъпваха пред огромното любопитство на магьосниците, го възприемаха като някакъв природен феномен, сякаш бе експонат, който трябва да бъде разчленен и изследван най-внимателно. И макар че хората там не му мислеха злото, те не изпитваха никаква съпричастност или съчувствие към него, за тях той бе просто нещо чудновато и необикновено, което предизвикваше любопитството им.

А ето че и Градът на сребърната луна — град, основан на справедливостта и зачитането на личността, където приемаха представители на всички раси, стига да идваха с добри намерения — току-що бе затръшнал вратите си пред лицето му. Представители на всички раси, както изглеждаше, с изключение на Мрачните елфи.

Никога досега неизбежността на изгнаническия живот — единственият, който щеше да познае на повърхността — не се бе изправяла така заплашително пред него. В целите Забравени царства нямаше град, дори и най-малкото селце, който да го приюти. Единственото място, в което можеше да живее — не приет и обичан, а просто изтърпяван — бяха най-затънтените и отдалечени земи на Царствата, местата, където цивилизацията отстъпваше пред пустошта и дивите нрави. Липсата на какъвто и да било избор и най-вече на надежда, че по-късно нещо би могло да се промени, го ужаси.

Стоеше под звездите и ги съзерцаваше със същата дълбока любов и страхопочитание, които изпълваха сърцето и на най-благородния Светъл елф, ала въпросът дали бе взел правилното решение, когато напусна подземния свят, звучеше в сърцето му по-настоятелно, от когато и да било.

Дали не се бе възпротивил срещу някакъв божествен план? Дали не бе прекрачил границите на някакъв непознат нему естествен порядък? Може би е трябвало да приеме съдбата си и да остане сред мрака на подземния град, в който живееше неговият народ?

Неочаквано блещукане в небето го изтръгна от мислите му. Една звезда над него започна да пулсира и да нараства. Все по-голяма и по-голяма ставаше тя и скоро всичко наоколо бе обляно в мека светлина. Звездата продължаваше да тупти.

В следващия миг вълшебната светлина изчезна и Дризт видя, че пред него стои жена. Косата й се разливаше по раменете като сребърна река, а в искрящите й очи, обвита в блясъка на вечна младост, се таеше мъдростта на опита и дългите години. Жената бе стройна и висока (по-висока дори и от него) и бе облечена в дрехи, изтъкани от най-изящна коприна. На главата си носеше висока златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни.

В погледа й имаше искрено съчувствие, сякаш четеше най-съкровените му мисли и прекрасно разбираше противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите му и които самият той все още не бе успял да проумее напълно.

— Идвам с добро, Дризт До’Урден — като сребърна камбанка прозвънтя нежният й глас. — Аз съм Алустриел, господарката на Сребърния град.

Дризт се вгледа още по-внимателно в нея, макар че поведението и красотата й не оставяха никакво съмнение, че наистина бе тази, за която се представя.

— Ти ме познаваш? — попита той.

— Мнозина вече знаят за Търсачите на Сребърните зали, както ви нарече Харкъл Харпъл. Едно джудже, тръгнало да търси древния дом на предците си, не е нещо необичайно за Царствата, ала когато с него потегли и Елф на мрака, двамата не могат да не привлекат вниманието на всички, които срещнат по пътя си.

И като преглътна с мъка, сякаш нещо й тежеше, тя се вгледа в лавандуловите му очи.

— Аз бях тази, която нареди да не те допуснат в града.

— Защо тогава сама идваш при мен? — попита Дризт, по-скоро заинтригуван, отколкото разгневен — някак си не можеше да свърже болезнения отказ, който го бе наранил така дълбоко, с жената, която стоеше пред него сега.

Справедливостта и добротата на лейди Алустриел бяха добре известни из земите на Севера, макар че след срещата си със стражите, Дризт бе започнал да се чуди каква част от онова, което се говореше за нея, бе истина. Ала сега, когато я видя да стои пред него без да се срамува и да крие искреното си съчувствие не можеше да не повярва на всичко, което бе чул.

— Почувствах, че трябва да ти обясня — отвърна тя.

— Не си длъжна да оправдаваш решенията си пред мен.

— Напротив! — каза Алустриел. — Колкото заради теб, толкова и заради мен самата и моя град. Отказът те нарани повече, отколкото искаш да си признаеш.

Прекрасната господарка на Сребърния град направи още една крачка към него.

— Той нарани и мен — меко каза тя.

— Тогава защо го направи? — гневът на Дризт най-сетне пропука спокойната му маска. — Ако си чувала за мен, не може да не знаеш, че не съм заплаха за жителите на града ти!

Хладната й длан докосна лицето му.

— Заради мнението на другите — обясни тя. — Напоследък из земите на Севера се случват неща, които правят мнението на другите за града ми жизненоважно… понякога дори по-важно и от справедливостта. И ти стана тяхна жертва.

— Твърде често съм служил за изкупителна жертва — горчиво отвърна Дризт.

— Знам — прошепна Алустриел. — Научихме какво се е разиграло пред портите на Несме… нещо, което се е превърнало в твоя съдба тук, на повърхността.

— Научих се да го очаквам — студено рече Дризт.

— Но не и тук! Не го очакваше от Сребърния град… и бе напълно прав.

Съчувствието й го трогна. Гневът му отшумя и той зачака обяснението й, сигурен, че само нещо наистина важно би могло да я накара да извърши подобно нещо.

— Тук стават неща, които нямат нищо общо с теб и не би трябвало да имат — започна тя. — Заплахи за война и тайни съюзничества, слухове и безпочвени подозрения, които биха изглеждали нелепи в очите на всеки разумен човек. Не мога да кажа, че обичам търговците кой знае колко, макар че винаги съм им позволявала да минават свободно през Сребърния град. Те се боят от нещата, в които ние вярваме и ги смятат за заплаха за начина, по който са устроени техните общества… и навярно с основание. Те са наистина могъщи и биха се радвали, ако Сребърният град споделяше поне част от техните виждания. Ала стига съм говорила за това. Както казах, всички тези неща нямат нищо общо с теб. Единственото, за което те моля, е да ме разбереш. Като господарка на своя град понякога се оказвам изправена пред труден избор — и тогава ми се налага да избера доброто на хората си, дори и ако със своите действия се налага да навредя на някой отделен човек.

— Боиш се от лъжите и подозренията, които могат да се разпространят за теб, ако един Мрачен елф получи правото да влезе в града ти? — промълви Дризт, без да може да повярва на ушите си. — Нима самото присъствие на един Елф на мрака в града ти е достатъчно, за да накара хората да вярват, че си сключила някакво зловещо съюзничество с подземния свят?

— Ти не си просто „един Мрачен елф“ — поправи го Алустриел. — Ти си Дризт До’Урден, име, което е предопределено да проехти и в най-затънтените кътчета на Царствата. Ала засега ти си един Елф на мрака, който все по-често започва да се набива в очите на северните владетели, а те все още не знаят, че си се отрекъл от народа си.

След малко Алустриел продължи:

— Нещата са дори още по-сложни. Знаеш ли, че имам две сестри?

Дризт поклати глава.

— Буря, тя е прочут менестрел и Ястреборъката Чучулига, която избра скиталческия живот. И за двете името на Дризт До’Урден означава много. За Буря то е името на една надигаща се легенда, която трябва да бъде възпята по подобаващ начин. Що се отнася до Чучулига… за нея все още не съм много сигурна. Мисля, че в нейните очи ти си герой, въплъщение на всички онези качества, които тя, като скиталец, се опитва да развие и усъвършенства у себе си. Тя пристигна тази сутрин и научи, че ти също се каниш да посетиш Сребърния град.

— Тя е много по-млада от мен — добави Алустриел след малко. — И не разбира много от политически машинации и планове.

— Боиш се, че би могла да ме потърси? — попита Дризт, разбирайки опасенията й.

— Тя ще го направи, рано или късно — отвърна Алустриел. — Ала сега не му е времето, не и в Града на сребърната луна.

Тя се вгледа в него и нещо в очите й загатна за по-дълбоки — и по-лични — съображения.

— Нещо повече — по всяко друго време самата аз бих поискала да се срещна с теб.

Сега, когато бе научил за политическите борби, с които Алустриел трябваше да се справя, Дризт прекрасно разбра как би изглеждала една такава среща в очите на външния свят.

— По друго време, на друго място, може би? — отвърна той. — Ако ти е удобно, разбира се.

— За мен ще бъде чест — усмихна се тя.

Приятен трепет пробяга по тялото на елфа. Той вдигна поглед към звездите и се замисли дали ще дойде ден, в който няма да се чуди дали решението му да дойде на повърхността е било правилно или не, или животът му щеше да си остане една безкрайна поредица от крехки надежди и разбити очаквания.

— Дойдохте заради Подземието на мъдреците, нали? — най-сетне наруши мълчанието тя. — За да се опитате да откриете нещо за Митрал Хол.

— Опитах се да накарам джуджето да влезе — отвърна Дризт. — Само че той е доста твърдоглав.

— Така и предположих — засмя се Алустриел. — Но не бих искала с действията си да попреча на благородното ви дело. Сама изчетох книгите в Подземието. Дори не можете да си представите колко е огромно то! Стените му са отрупани с десетки хиляди книги и нямаше да знаете откъде да започнете. Ала аз го познавам по-добре от всеки друг на този свят и успях да науча неща, които вие бихте търсили седмици наред. Малко е писано за Митрал Хол, за съжаление, та не открих почти нищо. Успях единствено да получа съвсем бегла представа за местността, в която се намират Сребърните зали.

— Тогава като че ли е по-добре, че ни прогониха.

Алустриел се изчерви от неудобство, макар че Дризт изобщо не бе искал думите му да прозвучат саркастично.

— Стражите ми съобщиха, че се каните да продължите към Сундабар — рече тя.

— Така е — отвърна елфът. — А ако се наложи, оттам ще поемем към Адбарската цитадела.

— Моят съвет е да не тръгвате натам. Всичко, което успях да открия в Подземието, както и онова, което помня от легендите за дните, когато среброто и скъпоценните камъни са се леели като река в Митрал Хол — всичко това ме кара да мисля, че Сребърните зали се намират на запад, а не на изток.

— Ала ние идваме от запад — учуди се Дризт. — И нашият път към онези, които знаят нещо за древните земи на джуджетата, ни води все на изток. Единствената надежда, която имаме след Сребърния град, са Шлем и Харбром… а земите и на двамата се намират на изток.

— Шлем може и да ви помогне — съгласи се Алустриел. — Но няма да може да научите много от крал Харбром и адбарските джуджета. Самите те се опитаха да открият Митрал Хол и то само преди няколко години. Минаха и през Сребърния град, докато следваха пътя си на запад. Така и не намериха древното царство на джуджетата и се завърнаха у дома си, убедени, че Сребърните зали отдавна са разрушени и сега лежат погребани в недрата на някоя планина без нищо, което да намеква за съществуването им. Мнозина дори мислеха, че домът на бруеноровите предци никога не е съществувал, сметнаха го за измислица на търговците от южните земи, съчинена, за да заблуди жителите на Севера.

— В думите ти няма много надежда — рече Дризт.

— Напротив — отвърна Алустриел. — На запад оттук, на по-малко от един ден път покрай водите на Раувин, се намира Твърдината на вестителите, древна крепост на мъдростта и познанието. Ако има някой, който би могъл да ви помогне, това е Старата нощ, вестителят, който живее там. Вече говорих с него и той се съгласи да ви приеме, въпреки че десетилетия наред не се е срещал с никого, освен с мен и неколцина мъдреци.

— Задължени сме ти — поклони се Дризт.

— Не хранете големи надежди — предупреди го Алустриел. — Съвсем за малко се появи Митрал Хол на света, само за да изчезне след миг. Едва три поколения джуджета са копали мините й, макар че едно тяхно поколение е все пак доста дълъг период от време. А и доста потайни са били майсторите от Сребърните зали, ако легендите са верни. Рядко са допускали те чужди хора в мините си; прекрасните творения на чуковете им напускали подземното царство в най-тъмните часове на нощта и минавали през много ръце, преди да се появят най-сетне пред очите на търговците.

— Добре трябва да са се защитавали от алчността на външния свят — отбеляза Дризт.

— Ала гибелта им дошла от самите мини — рече Алустриел. — Незнайно зло, което може би все още дебне там!

Дризт кимна.

— И въпреки това все още искаш да отидеш?

— Не се интересувам от богатствата, макар че, ако наистина са така прекрасни, както Бруенор ги описва, бих се радвал да видя красотата им. Ала желанието на Бруенор да открие земите на дедите си е огромно, това е неговото приключение и няма да бъда достоен да се нарека негов приятел, ако не направя всичко по силите си, за да му помогна.

— Надали някой би могъл да те нарече „недостоен“, Дризт До’Урден! — рече Алустриел.

После извади малка стъкленица от дрехите си и му я подаде:

— Вземи я.

— Какво е това?

— Отвара на спомена — обясни тя. — Дай я на джуджето, когато сметнеш, че търсенето ви наближава своя край. Ала внимавай! Отварата е много силна. Известно време Бруенор ще бъде не само в настоящето, но ще броди из спомените си за отдавна отминалите дни.

— А това — добави тя и извади една малка кесийка, — е за всички вас. Лекарство за рани и хляб, който влива нови сили във вените на морните пътешественици.

— Задължени сме ти — рече Дризт.

— Нищожна отплата са те, сравнени с жестоката несправедливост, която понесохте заради мен.

— Ала загрижеността на онази, която ни ги даде, сама по себе си е безценен дар — отвърна Дризт и се вгледа в очите й. — Ти ми даде нова надежда, Сребърна лейди, и ми припомни, че онези, които следват пътя на съвестта, рано или късно биват богато възнаградени… със съкровище, хилядократно по-прекрасно от дрънкулките, които често попадат в ръцете на онези, които най-малко ги заслужават.

— Така е — съгласи се Алустриел. — И още много такива съкровища те чакат занапред, благородни скиталецо! Ала нощта напредна, а ти се нуждаеш от почивка. Спи спокойно, тази нощ има кой да бди над вас. На добър час, Дризт До’Урден, и дано пътят ти те отведе там, накъдето си тръгнал!

И като махна с ръка, тя потъна в звездната нощ, оставяйки Дризт да се чуди дали цялата среща не бе просто сън. В този миг нежният ветрец довя прощалните й думи:

— На добър час, Дризт До’Урден! Не се оставяй на отчаянието и знай, че безстрашието и доблестта ти не са останали незабелязани!

Дризт остана на мястото си още дълго време. После се наведе и откъсна едно полско цвете от брега на реката. Докато си играеше с нежното растение, се зачуди дали някога ще срещне лейди Алустриел в по-подходящо време и какво ли би станало тогава.

После хвърли цветето в реката.

— Да става каквото ще — решително каза той, а погледът му се отправи към лагера, където спяха най-близките му приятели. — Нямам нужда от блянове, които да засенчват огромното богатство, което вече притежавам.

И като си пое дълбоко въздух, Дризт прогони и последните останки от самосъжалението си.

Така, възвърнал вярата си, той най-сетне заспа.